„Всичко е наред“ – каза тя, а през цялата нощ плачеше
– Мамо, какво става с теб? – Ралица грабна майка си за ръкав. – Защо мълчиш? Аз те питам!
– Всичко е наред, щерко – Иванка Георгиева изтри ръцете си в престилката и се обърна към прозореца. – Просто съм уморена днес.
– Каква умора? Ти си на пенсия! – гласът на дъщерята звучеше раздразнено. – Цял половин час ти обяснявам за преместването, а ти сякаш не ме чуваш.
– Чувам те, чувам. Местите се в нов дом, браво.
Ралица просмърка и седна на кухненската маса, където стояха неподнати чаши с изстинал чай.
– Мале, погледни ме веднъж! Какво се случва?
Иванка бавно се обърна към дъщеря си. В очите ѝ бликаха неизказани сълзи, но тя упорито ги сдържаше.
– Казвам ти, всичко е наред. Продължавай да ми разказваш за новия си дом.
Ралица я погледна внимателно. Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво. Майка ѝ изглеждаше изтощена, под очите ѝ се беше залегнала тъмнина.
– Мамо, а къде е татко? Още ли не се е върнал от градината?
– Татко… – Иванка се заколеба. – Татко се забави. Има много работа там, в градината.
– В декември? – учуди се Ралица. – Каква работа има в градината през декември?
– Ами… да си почисти сняга, да провери къщата. Зима е.
Дъщерята намръщи чело. Баща ѝ никога не ходеше на градината през зимата. Казваше, че няма какво да прави там, само пари за път харчи.
– Мале, обади му се. Нека дойде, трябва да говоря и с него.
– Не го безпокой – отвърна бързо Иванка. – Той е… зает.
– С какво е зает? – Ралица извади телефона си. – Сега ще му звънна сама.
– Недей! – майка ѝ изтръгна телефона. – Моля те, не му звъни.
Ралица остана смаяна от тази реакция.
– Мамо, какво става? Казали ли сте се?
– Не сме се карали. Всичко е наред, казвам ти.
– Какво „всичко е наред“! – избухна Ралица. – Седиш бледа като платно, очите ти червени, татко го няма, а ти повтаряш „всичко е наред“!
Иванка стисна устните и отново се обърна към прозореца. Отвън валяше сняг, покривайки двора с бяло одеяло.
– Искаш ли пресен чай? – попита тя, сменяйки темата. – Този вече е студен.
– Не искам чай! Искам истината!
Ралица стана от масата и се доближи до майка си.
– Мамо, аз съм дъщеря ти. Ако нещо се е случило, трябва да знам. Къде е татко?
Иванка затвори очи. В гърдите ѝ всичко се сви от болката, която носеше в себе си от седмица. Седмица мълчание, недомълвки, преструвки.
– Татко… – започна тя и спря.
– Какво има с татко? – Ралица я хвана за раменете. – Мамо, плашиш ме!
– С татко всичко е наред. Здрав е.
– Тогава къде е?
Дълга пауза се понесе между тях. Иванка гледаше към пода, мъждяйки ръба на престилката си.
– У Пенка – избумтя тя най-сетне.
– У коя Пенка?
– У Пенка Димитрова. От съседния вход.
Ралица мигна, объркана.
– Не разбирам. Какво прави там?
– Живее – прошепна Иванка.
Думата падна между тях като камък във вода, разнасяйки кръгове на разбиране.
– Как… живее? – повтори Ралица.
– Премести се при нея. Преди седмица. Каза, че вече не може с мен, че я обича.
Дъщерята се повали на стол, сякаш подкошена.
– Мале… Това истина ли е?
– Истина.
– А ти ми казваш „всичко е наред“?
Иванка най-сетне се обърна към дъщеря си. Лицето ѝ бе мокро от сълзи, които вече не можеше да задържа.
– А какво трябваше да кажа? Че баща ти, с когото живяхме тридесет и осем години, ме заряза за съседката? Че сега съм ненужна стара жена?
– Мамо… – Ралица скочи и я прегърна. – Защо не ми каза веднага?
– Не исках да те разстройвам. На теб преместване, деца, работа. Защо да ти развалям настроението?
– Какви деца? Моите деца вече са големи! А ти си майка ми и твоите проблеми са мои проблеми!
Иванка се разплака и се притисна към дъщеря си.
– Ралице, толкова ми е тежко. Не знам какво да правя. Как да живея.
– Разкажи ми всичко. Отначало.
Седнаха заедно на дивана. Иванка изтри очите си с кърпа и започна да разказва.
– Започна преди три месеца. Татко започна да се забавя, казваше, че има работа. После стана безразличен. Преди винаги се интересуваше как ми е, какво готвя. А сега мълчи, гледа телевизия или бърка в телефона.
Ралица слушаше, без да прекъсва.
– Първо си помислих, че е уморен. В работата му имаше аврал, нов проект. Но после забелязах, че започна да се грижи повече за себе си. Купи си нови ризи, започна да се мирише с колоня. А вкъщи ходи мрачен.
– И ти нищо не подозираше?
– Подозирах, разбира се. Но си мислех, може би ми се струва. Толкова години заедно, деца, скоро и внуци… Изглеждаше невъзможно.
Иванка отново заплака.
– После срещнах тази Пенка край магазина. Тя се държа странно, смущаваше се, отместваше поглед. И тогава разбрах.
– Какво разбра?
– Че са заедно. По женска интуиция го