Как осинових непозната баба и не съжалявам

Не си взех дете от сиропиталището. Взех си една стара бабка от старчески дом – и не съжалявам

Когато чуеш, че някой е осиновил дете, повечето кимат с одобрение, с уважение, възхищават се. Благородно е, правилно, дори и сълзи бликват. Ами ако ви кажа, че реших да направя нещо подобно, но съвсем различно? Не отидох до сиропиталището – отидох до старческия дом. И си взех оттам една чужда бабка. Не родна, не моя. Напълно чужда, забравена от всички. И нямате представа колко хора след това си показаха с пръст към челото.

“Ти да не си се объркала? На всички ни е тегаво, сами с децата си си, още една стара баба в къщи да държиш?” – нещо такова беше мнозинството. Дори приятелките ми не одобриха. Дори съседката, с която пиехме чай на пейката пред блока, смръщна вежди.

Но аз не слушах. Защото знаех – постъпвам правилно.

Преди бяхме четири – аз, двете ми дъщери и майка ми. Живеехме приятелно, грижехме се една за друга. Но преди осем месеца майка ми си отиде. Това беше удар, който още ме боли. Празнина вкъщи, в сърцето, в душата. Празна възглавница на дивана, тишина в кухнята сутрин, където преди се чуваше гласът ѝ… Останахме три, и сякаш останахме сираци.

Минаха месеци. Болката притъпи, но липсата – не. И тогава, една сутрин, осъзнах: ние с момичетата имаме дом, имаме топлина, имаме ръце и сърце. А някъде някой седи сам, между четири стени, и никой не го търси. Защо да не дадем топлината си – на този, който я чака?

Леля Тонка я познавах от дете. Тя беше майката на мой съученик Стоян. Весела, мила жена, която ни гостеше с кифлички и се смееше като момиче. Но със Стоян нещо стана – до трийсетте се нахвърли на пиене. Безспирно, без контрол. А после… после взе апартамента на майка си, продаде го, пропи го, а самият той изчезна. А Тонка отиде в старчески дом.

Ние с момичетата я навестявахме понякога. Носихме й плодове, бисквити, домашен боб в буркан. Тя пак се усмихваше, но в очите й имаше нещо непоносимо – самота и срам. И тогава реших – не мога да я оставя там. Поговорихме вкъщи. Голямата дъщеря се съгласи веднага, а малката, петгодишната Мими, възкликна с радост: “Пак ще имаме баба!”

Но трябваше да видите как се разплака Тонка, когато ѝ предложих да се премести при нас. Държеше ръката ми и не можеше да спре сълзите. А когато я взехме от старческия дом, тя беше като дете – с една чанта, с треперещи ръце и с толкова благодарност в погледа, че гърлото ми се сви.

Вече живеем заедно близо два месеца. И знаете ли, дори аз не вярвам колко сили има тази жена. Всеки ден става най-рано, пече палачинки, вари компот, почиства. Сякаш се е обновила. Ние с момичетата се смеем, че баба Тонка е нашият “жив двигател”. Играе си с Мими, разказва приказки, плете ръкавици, шие дрешки за куклите. Къщата отново е изпълнена с уют.

Не съм спасителка, не. Не се опитвам да правя от това подвиг. Просто осъзнах – когато загубиш близък човек, ти се струва, че вече няма да има такъв. Но това не е така. Доброто се връща. И ако в света вече няма баба, която пече любимите ти палачинки, може би си струва да дадеш дом на друга, забравена?

Да, не взех дете от сиропиталището. Но спасих една баба от забрава. И може би в това има не по-малко любов.

Rate article
Как осинових непозната баба и не съжалявам