Днес, след дългата си смяна в родилното отделение на Софийска болница, се прибрах у дома без чадър, а под тежките врабчешки дъждове се скитах към автобусната спирка, опакован в стария си плащ. Докато чаках автобуса, над чашата на пейката се чута клекот на новородено; малко бебе, едва няколко дни старо, лежеше в мокра пелена, като изоставено от някой.
Бързо го хванах в ръце и се опитах да го успокоя. Мамата му се втурна обратно към работа, облякла от студения дъжд, и повика спешен педиатър.
Това е момче, две седмици старо, здраво. Не разбирам защо е оставено тук. Трябва да се грижи и да се обича такова дете заяви докторът, докато проверваше бебето.
Реших да остана на нощната дежурност, защото сънят ми в този момент беше чужд. Скоро пристигна полицията и поискаха изявление. През цялото време не пусках малкото от обятията си, като се чувствах като вяра, която няма да се разкъса.
Два часа по-късно офицерите се върнаха с младо семейство Калина и Стефан. Калина плачеше от сълзи, а малкото едва можеше да се задържи на крака.
Нека видим това бебе. Може би е наше шепна тя, изпълнена с надежда.
Те се отправиха към родилното отделение, където Калина се прегърна с малкото и се разплака от радост. Стефан я задържа силно, без да я пуска. Аз не разбирах какво се случва, докато инспекторът не обясни цялото.
Калина и Стефан се срещаха тайно, защото родителите им бяха против връзката им. Когато майка й, Мария, получи новината за бебето, тя се убедила, че Калина е потрошила детето, за да го отдалечи от семейството. Тя остави младото семейство да отиде в кино и, използвайки хаоса, постави бебето под родилното отделение, за да ги затрудни.
Така завърши цялата история. Вероятно това момче никога повече няма да види своята баба.
От този ден научих, че истинското сърце не се криe зад маски и че добротата, колкото и да е скрита, винаги намира път към светлината.
