Дневник 12 март 2025г.
Днес бях в последната си смяна в детска болница Св. Димитър в София. Слънцето вече беше скрито зад облаци, а вали като от водачка. Не съм взел шапка, но съм натегнал качулката си и съм се отправил към автобусната спирка. По пътя чух тих плач на една от лежалите на улицата пейки лежеше малко, кървавено новородено.
Взех го в ръце, опитах се да го успокоя, а после се върнах в отделението, защото бебето беше напълно намокряно. Позвъних на педиатъра за преглед.
Това е момче, на около две седмици. Здраво е. Не разбирам защо го избраха да го оставят тук. Трябва да се обича и грижиш за него каза докторът.
Останах на нощната дежурност, за да не заспя. Точно тогава пристигна полицаят, защото трябваше да се дадат показания. Аз продължавах да държа бебето не го пускал от ръка.
След два часа се върна полицейският отряд с млад двойка. Девойката беше с изтъркана от сълзи визия, а момчето бледо.
Покажете ни детето. Може би е наше заяви тя, гласът й разкъсваше тънят.
Поставиха пръстените и се отправиха към детския отдел. Тогава момичето видя малкия си син и се разрази в плач. Майката го прегърна, не искаше да го пусне. Аз не разбирах нищо, докато полицаят ми обясни всичко:
Божана и Георги се срещаха тайно, защото родителите им бяха против връзката им. Родителите на Божана понякога ги толерираха, но майка на Георги правеше всичко, за да им направи проблем. Когато се роди момчето, те си мислеха, че майката ще се успокои и ще се радва. За съжаление, майката беше убедена, че Божана е имала бебе с друг мъж което беше лъжа. Майката на Георги даде възможност на младото семейство да отиде на кина, а сама се възползва от ситуацията и остави бебето до болницата.
Така завърши тази история. Най-вероятно момчето никога няма да види своята баба.
Урокът, който извляко: никой не трябва да се оставя без надежда и подкрепа дори в най-тъмните моменти, добротата може да озари пътя.
