Днес, докато перех посудата в кухнята, неочаквано звънна вратата. На прага стоеше свекървата ми – изведнъж, като гръм от ясно небе.
— Здравей, Миленке,— прошепна с престорена нежност Нина Георгиева.— Реших да ви навестя. Ето ме при вас!
Поканих я в кухнята, запалих кафеварката и извиках на съпруга си:
— Борис, майка ти дойде!
След няколко минути всички бяхме за масата. Свекървата бавно разбърка захарта в чашата, гледайки ме с онзи особен поглед, зад който вече разпознавах подготвяща се манипулация.
— Знаеш ли, Борчо,— започна тя,— Радо направи предложение на Магда да се мести при него. Още преди сватбата, мисли си!
— Е, той се хвана,— смислено се усмихна Борис.— Нашата Магда ще му покаже! Спокоен живот няма да има.
— Глупости!,— възмутено отвърна тя.— Магда е скромно и умно момиче, не като някои…
Погледът й беше ясен. Камъкът, както винаги, беше насочен към мен. И отново се престорих, че не забелязвам.
— А знаеш ли какво още направи Радо?— драматично вдигна пръст свекървата.— Ще й подари апартамент! Представяш си? За сватбата! Истински мъж!
Борис се намръщи.
— Да видим какъв апартамент. Документи няма, няма и вяра.
— Ето какво е да избереш правилно!— не спираше Нина.— А ти си женен за апартамент, а дори не си вписан в него.
Излязох от кухнята. Сърцето ми се сви. Отново същата песен – за „оформяне на половината“, „справедливост“, „общо семейство“. Вече година бяхме женени, а тя непрекъснато се опитваше да изтръгне част от моята собственост.
И Борис започна да натиска: че се смеят на него, мъж без жилище. Колата си я купил, ремонта го направил, мебелите са негови – а всичко е „чуждо“.
— Никой не те е лъгал, Борис,— отвръщах му.— Ти не се жени за апартамент, а за мен. Или не?
Мълчеше. До следващия й визит.
Когато дойде властната леля на Борис, той започна да разправя приказки:
— Да, апартамент купихме. Предимно с мои пари,— категорично заяви той.
Почти се задавих от кафето. Лъжите течаха безспирно. Мълчах. Не заради него – заради себе си.
После дойде приятелят му, Яни. Борис пак се наду:
— Влизай, на домашен си! Апартаментът е наш с Милена!
— Браво!— възхитено кимна Яни.— Ожени се, апартамент си купи. И колата ти е страхотна!
Гледах и не вярвах на очите си. Къде беше онзи искрен, обикновен младеж, с когото се срещах?
Събрах си вещите и отидох при родителите си.
— Мамо, не мога повече. Чувствам се не като съпруга, а като инвестиция. Жени се само заради апартамента…
— Помисли, дъще. Но собствеността – никому, чуваш ли? Нито сантиметър!
Върнах се. И скоро свекървата се яви. Без предупреждение, разтревожена, със сълзи по лицето.
— Борис, беда! Радо заряза Магда. Няма сватба! А тя е взела кредити – кола, дрехи, телефон…
— И ние какво общо имаме?— обърка се Борис.
— Трябва да помогнем. Нека Милена оформи половината на теб. Заложиш, изплатим дълга. После ще върнем!
Онемях. Но се сдържах.
— Никога! Това е подарък от моите родители. Дори за един процент няма да го видите!
— Безсърдечна!— изкрещя Нина.
Влязох в стаята, но чух как си шепнат пред вратата.
— Направих всичко, сине. Но тя не иска…
— Ще измисля нещо,— мрачно каза Борис.
Отворих вратата:
— Измислете! Измислете още! Но знайте – апартамент няма да видите. Нито парче. Искате да живеете на свое – работете, като всички!
На следващия ден Борис се премести при майка си.
Подадох за развод. Късно разбрах, но по-добре късно, отколкото да им дам своето. Защото чуждите апетити са бездънни. А достойнството – едно.