Изравних двора, направих на Мария цветни лехи и ѝ построих беседка. В къщата също се усещаше здрава мъжка ръка – вярно избра мъж Мария, абсолютно вярно. А Ивайло освен това и изкарваше добри пари, все се стремеше да я зарадва с подаръци. — Ти нали не ме обичаше – без любов се ожени за мен. Сега ще ме оставиш, като се разболях… — Няма да те оставя! – отвърна Мария и го прегърна. – Ти си най-добрият мъж! Никога няма да те изоставя… Той не можеше да повярва, че е истина. А настроението му беше мрачно… Мария прекара двадесет и пет години омъжена и през всички тези години мъжете продължаваха да я харесват. И в младостта си беше търсена, а още повече – и през ученическите години почти всички момчета бягаха след нея. А не беше известна красавица… Не се раздели с първия си съпруг, макар че беше доста особен. Живяха заедно до края му. Дъщеря им израсна, ожени се и замина за Италия с младия си съпруг. Сега изпращаха хубави снимки и канеха Мария на гости. Там обаче и Васко (съпругът) така и не стъпи… Мария още може да отиде. А Васко вече няма. Съпругът ѝ загина при катастрофа – глупаво стечение на обстоятелствата, после казаха, че вероятно му е станало лошо зад волана. Веднага го съборило, не успял да реагира. — Може да е изгубил съзнание? – предположи тя. — Вече никога няма да разберем. – въздъхна приятелката ѝ, докторка. – Причината: множество тежки травми, несъвместими с живота. Мария беше в шок, приятелката ѝ Елена помогна с всичко. Тя научи подробностите по свои канали. Васко беше погребан, а Мария остана сама в голяма къща, която строиха цял живот. За двама не беше толкова голяма, но за една жена – огромна и товар. Домът си е дом – в него трябва здрава мъжка ръка… Дария пристигна за сбогуването с баща си. Започна разговор за продажба на къщата, купуване на апартамент и евентуално Мария да се премести при тях в Италия. — Не! – възкликна Мария. – За това ли строихме тази къща, да я продаваме? И в тази ваша Италия не искам! Виждала съм я! — Мамо! — Ах, наивна си ми, Дарио! – усмихна се Мария през сълзи. – Шегувам се, шегувам се. — Ако се шегуваш, значи не е съвсем зле… След като Дария си замина, Мария остана сама. Всъщност, тя знаеше, че това няма да продължи дълго. Така и стана – поплака й се половин година, после, когато избърса сълзите, вече около нея се въртяха няколко обожатели. Дори майка ѝ се чудеше на тази популярност. — Какво намират в теб? На куп падат! Не си красавица, а!? — Добра съм, мамо. – усмихваше се Мария, слагаща червило. – Красотата е нищо, важното е чар и харизма. С особеност! — Айде, излизай вече, че женихът ще се измори да те чака! – смееше се майка ѝ. — Ако не дочака, друг ще дойде! – махваше с рамо Мария. И така изминаха почти трийсет години от този разговор – а нищо не се беше променило. Жените се оплакват, че няма свободни мъже, а Мария на четиридесет и шест имаше цели двама кандидати и двамата добри. По сърце дърпаше към Димитър – харесваше го много, интелигентен, интересен, красив, но той си беше повече по приказките. За съжителство не става. Вторият – Ивайло, здрав и трудолюбив мъж, златни ръце, добър и малко мълчалив, но всеотдаен – истински мъж. Мария избра него. Димитър се обиди и си тръгна. Мария се омъжи за Ивайло. — Брей, – каза Елена, – не измина и година от смъртта на Васко, а ти вече булка! Жените не могат мъж да си намерят с фенер, а ти само да излезнеш от вкъщи… — Я недей и ти да казваш: „А ти не си красавица даже!“ — Аз само казвам фактите — винаги си била търсена! — Не знам какво намират. Питай майка ми… Мария се засмя и тръгна да танцува със съпруга си, докато се бореше със съмненията си. Да, Ивайло не говори красиви слова, но златни ръце! И не пие ли много? Пие, но на следващия ден вече е на крак. Явно вярно избрах този път! След няколко месеца Ивайло превърна двора ѝ в приказна градина – махна стари дървета, подреди земята, направи цветни лехи, построи беседка, навсякъде личеше мъжка ръка. Освен това печелеше добре, не спираше да я изненадва с подаръци. В сравнение с предишния си брак, Мария истински съжаляваше, че не го е срещнала по-рано – златен мъж! Лятото вечеряха навън, на скарата, в беседката, Ивайло беше сложил дървена маса и пейки. В един миг Ивайло започна да се чувства зле – отпаднал, отслабнал, а при пиене съвсем падаше духом. Мария го молеше да отиде на лекар, но той се страхуваше – повече от всичко, че тя ще го напусне, ако се окаже болен. Тя го обичаше по свой начин, но той я обичаше с цялото си сърце. Когато стигна до операция, извадиха му доброкачествен тумор, но възстановяването беше трудно. Ивайло униваше, мислеше, че сега Мария няма вече нужда от него, щом не може да работи, нито да се справя, както преди. Но Мария, докато той униваше, го грижеше, обичаше и беше твърда, че няма да го изостави, каквото и да стане. Празникът му отбелязаха без алкохол, пригласиха приятели на маса в беседката с настолни игри. Вечерта двамата гледаха звездите от верандата и Мария го прегърна – щастливи, че са заедно. И тогава Ивайло повярва, че ще се възстанови. И че Мария никога няма да го изостави, дори когато животът стане труден. Това е историята на истинската, не съвършена, но силна и топла българска любов.

Всичко започна, когато Петър изравни двора на Снежана, направи й цветни лехи, построи й беседка. В къщата си личеше здрава мъжка ръка. Снежана определено се беше насочила правилно, когато избра Петър за свой съпруг. Освен това той работеше прилично и цяло време се опитваше да я изненадва с подаръци.

Ти нали не ме обичаше. Омъжи се без любов за мен. Сега, щом се разболях, сигурно ще ме оставиш…

Никога! прегърна го Снежана. Ти си най-добрият мъж, няма да те изоставя, каквото и да се случи…

Петър не можеше да повярва, че това е истина. И неговото настроение не беше цветущо…

Снежана беше прекарала двадесет и пет години омъжена и през всичките тези години мъжете все още я заглеждаха. Още като млада момиче беше най-желаната в квартала.

Да не говорим за ученическите години! Там всички момчета се въртяха около нея. При това Снежана не беше някаква красавица.

Тя не се разведе с първия си съпруг, макар че той беше доста особен човек.

Изкара си с Тодор до последните му дни. Отгледаха дъщеря си, омъжиха я. Зетят я заведе в Испания, и сега пращаха снимки и ги канеха на гости. Но така и не стана работата с пътуването… Снежана може би все пак щеше да отиде, но Тодор вече го нямаше.

Той загина нелепо в катастрофа. После казаха на Снежана, че вероятно му е прилошало зад волана най-вероятно сърцето го предало и така се е объркал.

Може да е загубил съзнание… предположи тя.

Вече никой няма как да разбере въздъхна нейната приятелка Деси, която беше лекарка. Причина множество травми, несъвместими с живота…

Снежана беше в шок. Деси помогна с организацията на всичко.

Чрез връзките си научи всички детайли. Погребаха Тодор, а Снежана остана сама в голямата къща, която двамата с години строиха.

За двама човек къщата не изглеждаше толкова обширна, особено като дойдеше някой гост, но за една жена си беше истинско бреме.

Домът си е дом. Мъжката ръка винаги е нужна…

Дъщеря й, Гергана, се върна за погребението и веднага започна да обсъжда с майка си продажба на къщата, купуване на апартамент и може би Снежана да се премести при тях.

Не, не и не! отсече Снежана. Не съм строила този дом, за да го продавам. Испания не ме влече видяла съм я, благодаря!

Мамо!

Проста си, Гергано през сълзи се усмихна Снежана. Просто се шегувам.

Е, като се шегуваш… значи не е чак толкова зле.

Всичко беше объркано, също толкова, колкото беше и покойният Тодор. От една страна Тодор беше грижовен мъж, от друга му се случваше настроението му да провали целия ден на Снежана. После съжаляваше. Снежана не задържаше в себе си прощаваше му. Така живяха 25 години. Лудост!

Гергана си тръгна мъжът й беше зает, а тя бързаше да се прибере и да поддържа семейното гнездо. Снежана остана сама.

Но тя знаеше себе си и знаеше, че това няма да е задълго.

И така и стана. Около половин година поскърби, после когато спря да бърше сълзи, видя, че около нея вече се навъртат няколко обожатели.

Да знаеш, дори майка й навремето се чудеше каква е тази популярност на дъщеря й.

Какво намират в тебе бе, щом така върволица ги редиш? Не си ми красавица, а пада пред тебе всеки!

Добра съм, мамо усмихваше се Снежана, докато си слагаше червило. Красотата не значи нищо. Жената трябва да има чар, харизма! Да има нещо в нея…

Айде, върви, че младоженеца ще си тръгне, като почака още смееше се майка й.

Ами друг ще дойде несериозно повдигаше рамене Снежана.

И ето че почти трийсет години след този разговор с майка си, нищо не се беше променило жените все мърморят, че няма нормални мъже в България, с кой да се оженят след четиридесет, но Снежана не разбираше тази драма. На 46 имаше двама сериозни кандидати и двамата добри.

Сърцето й клонеше към Станислав умен, интересен, изискан, с него разговорът течеше леко. Външно и вътрешно много й харесваше. Само че Станислав повече можеше само да говори майстор на думите, без кой знае какви практически умения. Снежана беше вече достатъчно зряла и си даваше сметка този мъж не е за нея, още по-малко за нейната къща.

Вторият, Петър обикновен здрав българин, дето на сватба може цяло буре ракия да изпие, а в ръцете му работата винаги върви. Златна ръка, кротък, но със силен вътрешен стожер.

С жена си мил като кученце, но ако се наложи, света ще обърне за нея. Петър не беше толкова харесван от Снежана женска логика…

Той не й говореше красиви думи. Като е трезвен, е тих, но като си сръбне, може да разкаже и виц, и смешка, и да разчупи компанията.

И на пиене го биваше, ама на сутринта вече беше на крак, чертаеше, копаеше, действаше. Точно такъв си избра Снежана.

Станислав се обиди, че приказките му не са я разтопили, и изчезна.

Снежана се омъжи за Петър и той беше на седмото небе. Сватбата беше весела Петър пя, танцува, отпразнува както си му е редът.

Брей, не те свърта. засмя се Деси. Една година не е минала откакто си вдовица, ти пак булка! Жените се вайкат, че не могат мъж да си намерят и с фенер да го търсят, а ти само да излезеш…

Само да не кажеш сега, че не съм кой знае каква хубавица!

Няма, няма махна с ръка Деси. Ама винаги си била под някаква подозрителна светлина.

Не знам Деси, разпитай майка ми, тя ще ти каже…

Снежана намигна и отиде да танцува с Петър, който я покани точно в този момент. Танцуваше и вътрешно изтласкваше и последните съмнения.

Какво, че Петър е простоват? Силен е, работлив, и симпатичен. Че е по-мълчалив, може и за хубаво да е. Ако беше с избрала Станислав, какво от приказки не се живее.

Само за няколко месеца Петър превърна двора в приказка. Изкорени ненужните дървета, заравни земята, направи лехи, построи беседка. Всичко му се удаваше!

Снежана осъзна сравнявайки втория си брак с първия искрено съжали, че Петър не се е появил по-рано в живота й. Златен човек!

През топлите вечери си правеха скара, вечеряха на хубавата дървена маса, която Петър сътвори за беседката.

Снежана доволно мъркаше като закътано коте, Петър се усмихваше гледайки я.

Какво има, Петре?

Радвам се, нищо друго.

Първата му жена беше нервозна. Не вярваше, че може да открие такава човек като Снежана.

Живяха хармонично четири години, после Петър започна да се чувства странно.

Започна да се изморява, да слабее. Особено ако си пийне, ставаше му все по-зле.

Петре, трябва да отидеш на лекар! настояваше Снежана. Явно не си добре!

А, ще ми мине, не се притеснявай!

Откъде ти това средновековно мислене? Ако не мине? Или просто, като повечето мъже, те е страх от доктори?

Не, не съм страхлив…

Петър не й разказваше от какво всъщност го е страх. Боя се, че ако е сериозно болен, Снежана ще го напусне. Не вярваше, че тя го обича истински, вярваше, че го е избрала от практични съображения. Но той я обичаше! Абсолютно!

Помнеше онази среща в магазина, където тя заничаше нервно из чантата, губеше си портмонето, докато му се разтопи сърцето от тази нейна притеснителност и веднага му се дощя да я закриля цял живот.

Майка му, Яна, като видя изборът му, само загадъчно заяви:

Твой избор е, сине. Но какво толкова й харесваш… Не е красавица, не е млада. Теб булка ще си намериш без проблем.

Само че на Петър никой освен Снежана не му трябваше. Обаче сега, ако беше болен кой ли човек би се нуждаел от него?

Снежана не успя да го убеди да иде на лекар. В събота вечер им бяха на гости Деси и мъжът й Ивайло. Петър с Ивайло въртяха скаричка и биричка, жените в кухнята режеха салата.

Петър да не е болен? Деси каза тихо.

Не знам, отчаяно настоявам да иде на лекар. Ти си лекарка какво мислиш? Няма ли да го убедиш?

Ами, изглежда по-зле, отслабнал е, кожата му ми се струва жълтеникава…

О, Боже! Моля те, кажи му! Може теб да послуша!

Снежи… обичаш ли го? попита Деси. Помня колебанията ти…

Снежана замълча.

Но Деси не успя да го убеждава, защото Петър припадна на масата. Повикаха бърза помощ. Снежана не го остави беше до него през цялото време.

Операцията дойде почти веднага.

Тумор на черния дроб.

Рак? изпищя Снежана.

Чакаме анализи…

Туморът не беше злокачествен, но вече беше сериозен.

Лекарите бяха предпазливи. Предупредиха възстановяването ще е бавно, може би и не пълно все пак вече има възраст.

Петър се сви, замислен. В болницата го посети майка му, Яна.

Донесе домашна храна, колкото му беше разрешено списъкът кратък.

Сине, не те познавам! Трябва да си щастлив, оцеля, няма рак! Яж, хапни кюфтенце!

Не ми се яде…

А трябва. Марче, идва ли?

Идва… засега.

Какво? Опасяваш се, че ще те изостави? Ще бъде глупачка, ако го направи!

Вече съм нищо. Не мога да работя, не мога нищо. Петдесет години навършвам догодина, а съм инвалид. Кой има нужда от инвалид?

Какво става тук? изненада се Снежана, като влезе. Викаш на цялото отделение.

Тръгвам си, май е време. Здрасти, Снежано.

Какво има?

Майка му махна с ръка и излезе. Снежана изми ръцете си и седна до него.

Че какъв инвалид си ти? Ръце, крака здрави! Всичко ще се оправи. Знаеш ли какво прочетох за черния дроб?

Какво?

Това е орган, който може сам да се регенерира! Ако има 51% черен дроб ще се възстанови изцяло. А на теб ти останаха 60%! Дай й време на черния дроб. Ще станеш пак!

Ще имам време ли?

Какво?

Време…

Какво намекваш? Нещо скриха ли от мен лекарите?

Не е за това…

Изписаха Петър. Започна най-трудният му период. Щом поработи малко, веднага се изморяваше, което го депресираше страшно.

А предстоеше юбилей и мисълта го удряше нищо не може да яде, не може и да пие.

Снежана, обаче, се държеше все едно нищо не е станало, дори с удоволствие похапваше диетичната храна с него.

Снежи… престраши се той. Как ще е оттук нататък с нас?

Как така?

Бавно се възстановявам, ще ме оставиш ли? Кажи ми…

Защо да те оставям? Добре ми е с теб.

Ама това беше, когато работех, а сега? Сам не се понасям.

Глупости! Вземи се в ръце!

Опитвам! Ама от два пъти да замахна с чука и съм изморен…

Снежана го прегърна отзад, прилепи бузата си до тила му.

Обичам те. Няма да те оставя, никога. Възстановявай се бавно, толкова колкото трябва.

Наистина ли ме обичаш?

Истина.

Снежана не изоставя Петър. Той се възстановява бавно, но стабилно.

За юбилея му тя направи празненство без ракия, за да не му е мъчно, че не може да пие.

Дойдоха няколко приятели, поседяха на беседката, играха табла.

Късметлия си с жена ти, Петре! казаха му приятелите на тръгване.

Вие сигурно сега ще идете да ударите по една за мое здраве? пошегува се той.

Смяха се. Вечерта Снежана и Петър седяха на верандата, гледаха звездите. Бяха щастливи. Тази вечер Петър за пръв път от месеци се почувства по-добре.

Повярва, че ще се оправи, и че жена му наистина няма да го изостави. Прегърна я още по-силно.

Какво има, Петре?

Всичко е наред! каза той.

Най-после! хихикна Снежана и го целуна по бузата.

Бяха щастливи…

Rate article
Изравних двора, направих на Мария цветни лехи и ѝ построих беседка. В къщата също се усещаше здрава мъжка ръка – вярно избра мъж Мария, абсолютно вярно. А Ивайло освен това и изкарваше добри пари, все се стремеше да я зарадва с подаръци. — Ти нали не ме обичаше – без любов се ожени за мен. Сега ще ме оставиш, като се разболях… — Няма да те оставя! – отвърна Мария и го прегърна. – Ти си най-добрият мъж! Никога няма да те изоставя… Той не можеше да повярва, че е истина. А настроението му беше мрачно… Мария прекара двадесет и пет години омъжена и през всички тези години мъжете продължаваха да я харесват. И в младостта си беше търсена, а още повече – и през ученическите години почти всички момчета бягаха след нея. А не беше известна красавица… Не се раздели с първия си съпруг, макар че беше доста особен. Живяха заедно до края му. Дъщеря им израсна, ожени се и замина за Италия с младия си съпруг. Сега изпращаха хубави снимки и канеха Мария на гости. Там обаче и Васко (съпругът) така и не стъпи… Мария още може да отиде. А Васко вече няма. Съпругът ѝ загина при катастрофа – глупаво стечение на обстоятелствата, после казаха, че вероятно му е станало лошо зад волана. Веднага го съборило, не успял да реагира. — Може да е изгубил съзнание? – предположи тя. — Вече никога няма да разберем. – въздъхна приятелката ѝ, докторка. – Причината: множество тежки травми, несъвместими с живота. Мария беше в шок, приятелката ѝ Елена помогна с всичко. Тя научи подробностите по свои канали. Васко беше погребан, а Мария остана сама в голяма къща, която строиха цял живот. За двама не беше толкова голяма, но за една жена – огромна и товар. Домът си е дом – в него трябва здрава мъжка ръка… Дария пристигна за сбогуването с баща си. Започна разговор за продажба на къщата, купуване на апартамент и евентуално Мария да се премести при тях в Италия. — Не! – възкликна Мария. – За това ли строихме тази къща, да я продаваме? И в тази ваша Италия не искам! Виждала съм я! — Мамо! — Ах, наивна си ми, Дарио! – усмихна се Мария през сълзи. – Шегувам се, шегувам се. — Ако се шегуваш, значи не е съвсем зле… След като Дария си замина, Мария остана сама. Всъщност, тя знаеше, че това няма да продължи дълго. Така и стана – поплака й се половин година, после, когато избърса сълзите, вече около нея се въртяха няколко обожатели. Дори майка ѝ се чудеше на тази популярност. — Какво намират в теб? На куп падат! Не си красавица, а!? — Добра съм, мамо. – усмихваше се Мария, слагаща червило. – Красотата е нищо, важното е чар и харизма. С особеност! — Айде, излизай вече, че женихът ще се измори да те чака! – смееше се майка ѝ. — Ако не дочака, друг ще дойде! – махваше с рамо Мария. И така изминаха почти трийсет години от този разговор – а нищо не се беше променило. Жените се оплакват, че няма свободни мъже, а Мария на четиридесет и шест имаше цели двама кандидати и двамата добри. По сърце дърпаше към Димитър – харесваше го много, интелигентен, интересен, красив, но той си беше повече по приказките. За съжителство не става. Вторият – Ивайло, здрав и трудолюбив мъж, златни ръце, добър и малко мълчалив, но всеотдаен – истински мъж. Мария избра него. Димитър се обиди и си тръгна. Мария се омъжи за Ивайло. — Брей, – каза Елена, – не измина и година от смъртта на Васко, а ти вече булка! Жените не могат мъж да си намерят с фенер, а ти само да излезнеш от вкъщи… — Я недей и ти да казваш: „А ти не си красавица даже!“ — Аз само казвам фактите — винаги си била търсена! — Не знам какво намират. Питай майка ми… Мария се засмя и тръгна да танцува със съпруга си, докато се бореше със съмненията си. Да, Ивайло не говори красиви слова, но златни ръце! И не пие ли много? Пие, но на следващия ден вече е на крак. Явно вярно избрах този път! След няколко месеца Ивайло превърна двора ѝ в приказна градина – махна стари дървета, подреди земята, направи цветни лехи, построи беседка, навсякъде личеше мъжка ръка. Освен това печелеше добре, не спираше да я изненадва с подаръци. В сравнение с предишния си брак, Мария истински съжаляваше, че не го е срещнала по-рано – златен мъж! Лятото вечеряха навън, на скарата, в беседката, Ивайло беше сложил дървена маса и пейки. В един миг Ивайло започна да се чувства зле – отпаднал, отслабнал, а при пиене съвсем падаше духом. Мария го молеше да отиде на лекар, но той се страхуваше – повече от всичко, че тя ще го напусне, ако се окаже болен. Тя го обичаше по свой начин, но той я обичаше с цялото си сърце. Когато стигна до операция, извадиха му доброкачествен тумор, но възстановяването беше трудно. Ивайло униваше, мислеше, че сега Мария няма вече нужда от него, щом не може да работи, нито да се справя, както преди. Но Мария, докато той униваше, го грижеше, обичаше и беше твърда, че няма да го изостави, каквото и да стане. Празникът му отбелязаха без алкохол, пригласиха приятели на маса в беседката с настолни игри. Вечерта двамата гледаха звездите от верандата и Мария го прегърна – щастливи, че са заедно. И тогава Ивайло повярва, че ще се възстанови. И че Мария никога няма да го изостави, дори когато животът стане труден. Това е историята на истинската, не съвършена, но силна и топла българска любов.