“Какво е дете без корени? Нищо. Само сянка, случайно намерила форма.”
— Винаги ли се чувстваше като сянка? — попита Михаил, тихо разбърквайки кафето в просторната ми кухня.
Погледнах го. Единственият човек, който знаеше цялата истина. Този, който ми помогна да я намеря — жената, която ме носеше под сърцето, а после ме изхвърли като ненужен чернован.
Първият ми плач не разтопи сърцето ѝ. Единственото, което остана от нея — бележка на евтина кърпа: “Прости ми.” Една дума. Цялата любов, която никога не щях да позная.
Цветана Петрова и Стоян Георгиев, бездетна възрастна двойка, ме намериха рано една октомврийска сутрин. Отвориха вратата и видяха плачещо завивче. Имаха човечността да не ме изоставят в сиропиталище, но любов не стигна.
— Живееш в нашия дом, Ралица, но помни: ти си чужда за нас, и ние сме чужди за теб — повтаряше ми Цветана всяка година в деня, когато ме намериха.
Техният апартамент стана моята клетка. Дадоха ми ъгъл в коридора с легло. Ядях отделно, дояждайки студените им остатъци. Дрехите купуваха от пазара за стари неща — винаги с няколко размера по-големи. “Ще пораснеш,” — казваше тя. Само че когато пораснах — дрехите вече се роняха от старост.
В училище бях изгнаник. “Намерениче,” “уличница” — шепнеха се зад гърба ми.
Не плачех. Защо? Събирах всичко в себе си: сила, ярост, решимост. Всяка плюнка, всеки студен поглед ставаше гориво.
На тринайсет започнах да работя: раздавах флаери, разхождах кучета. Парите криех в цепнатината между дъските. Един ден Цветана ги откри.
— Открадна ги? — попита, смачквайки изтърканите левове. — Знаех си, кръвта не лъже…
— Мои са. Изработих ги — отвърнах.
Тя хвърли парите на масата:
— Тогава плащай. За храна. За подслон. Време е.
На петнайсет вече работех през цялото свободно време. На седемнайсет влязох в университет в друг град. Заминах с раница и кутия — вътре беше единственото ми съкровище: снимка на новородената аз, направена от медицинската сестра преди “майка ми” да ме вземе от родилния дом.
— Тя никога не те е обичала, Рали — ми каза Цветана на сбогу. — И ние също. Но поне бяхме честни.
В общежитието споделях стая с три съквартирантки. Ядях инстантени тестени изделия. Учех до изтощение — само отлични оценки, само стипендия. Нощем работех в магазин за ведро. Състудентите се смееха на изтърканите ми дрехи. Аз не ги чувах. Чувах само гласа вътре: Ще я намеря. Ще ѝ докажа кого е изоставила.
Няма нищо по-страшно от чувството, че никой не те желае. То се забива в кожата като стъкъл, което не можеш да извадиш.
Михаил знаеше историята ми. Знаеше как се издигнах. Как се борех напред, сякаш задушена.
— Знаеш, че това няма да ти донесе покой — каза той веднъж.
— Не търся покой — отвърнах. — Искам да затворя тази страница.
Животът е непредсказуем. Понякога подхвърля шанс там, където не очакваш. На третия курс професорът ни даде задача: да разработим маркетингова стратегия за бранд натурална козметика.
Три дни не спах. Всяка болка, всяка жажда за признание се превърнаха в тази работа. Когато я защитих, в аудиторията цареше мълчание.
Седмица по-късно професорът влезе в кабинета ми:
— Ралица! Инвеститори от “София Тех Парк” видяха презентацията ви. Искат среща.
Предложиха ми не заплащане, а дял в стартъп. Подписах, треперейки — нямах какво да губя.
След година стартъпът взлетя. Дялът ми се превърна в пари, за които не смеех да мечтая. Стигнаха за първа вноска за апартамент в центъра, за инвестиции в нов бизнес.
Животът се завъртя бързо. На двадесет и три вече имах свой дом — просторен, светъл. Донесох само раницата и онази кутия. Миналото остана зад вратата.
Но щастие нямаше. Само празнота.
— На рамото ти седи призрак — каза Михаил.
Съгласих се. Тогава той предложи помощ. Михаил беше не само приятел, но и частен детектив. Две години търсене. Стотици задънени улици. И накрая я намери.
Елица Михайлова Димитрова. 47 години. Разведена. Живее в окрайнината на облезъл панелен блок. Работи каквото ѝ се падне. Деца няма. “Деца няма” — този ред ме изгори повече от всичко.
Той ми показа нейна снимка. Лице, измъчено от живота. Очи, в които нямаше огън.
— Търси работа — каза Михаил. — Почиства апартаменти. Сигурна ли си?
— Абсолютно — отвърнах.
Публикувахме обява. Михаил проведе интервюто на бюрото ми. Аз гледах чрез скрита камера.
— Имате ли опит, Елица Михайлова? — попита той официално.
— Да — тя търкаше напуканите си пръсти. — Хотели, офиси… Много се старая.
— Работодателят е строг. Изисква се идеална чистота и пунктуалност.
— Разбирам. Много ми трябва тази работа…
Гласът ѝ беше сломен, стойката — прегърбена. От някогашната гордост не беше останало и следа.
— Приета сте на изпитателен срок — каза Михаил.
Когато тя си тръгна, аз отидох до бюрото. На него беше оставила паспорта си. Документът на човека, който ми даде живот и отне любов.
— Наистина ли искаш да продължиш? — попита Михаил.
— Сега — повече от всякога — отвърнах.
Седмица по-късно тя се появи в дома ми. С парцалиТя се наведе да почисти пода, а аз стоях над нея, гледайки как сивата ѥ коса трепери от всеки неспокоен дъх, и внезапно осъзнах, че омразата ми се е стопила в нещо по-страшно — безразличие.