Истината, която стегна сърцето до болка Прострели изпрани дрехи във двора, Татяна чу приглушени сълзи и надникна зад оградата. Там, сгушена до оградата, седеше Соня — осемгодишната съседска девойка. Макар вече да бе във втори клас, Соня изглеждаше мъничка и крехка, сякаш бе още на шест. — Соня, пак ли ти причиниха болка? Ела вкъщи — промълви Татяна, отмествайки разклатената дъска на оградата, към която Соня често притичваше за утеха. — Мама ме изпъди. Каза „Махай се!“ и ме бутна навън — между сълзите обясняваше Соня. — С дядо Кольо се веселят вътре… — Ела, у дома са Лиза и Мишо, ядат. Ще нахраня и теб, — покани я Татяна. Тя често спасяваше Соня от суровата й майка, която лесно избухваше и удряше — за късмет, живееха стена до стена. Татяна прибираше Соня и не я връщаше, докато Анна ― майката ― не се кротнеше или охладнееше. Соня завиждаше на Лиза и Мишо, защото леля Таня и съпругът ѝ обичаха децата си, не ругаеха. В дома им цареше топлина и разбирателство, а отношенията между Татяна и мъжа ѝ бяха пълни с грижа, доброта и внимание. Соня го усещаше, и такава благост изгаряше гърдите й — беше ѝ хубаво там. В своя дом Соня бе лишена от всичко. Майка ѝ я караше да носи вода, чисти кокошарника, плеви градинките, мие подове. Анна роди дъщеря без мъж, „мома“, както казваха, и от първия миг не хареса Соня. Докато баба й бе жива, помагаше. Но заболя, а после почина, когато Соня навърши шест. Животът на детето се превърна в изпитание. Анна, озлобена, че живее сама, непрестанно търсеше мъж. Работеше чистачка в селския автобусен парк, където повечето бяха мъже. Един ден се появи нов шофьор — Николай, разведен, с дете. Анна бързо го покани да живее у тях, а той се зарадва на покрива и се установи. Анна се привърза, грижеше се, Николай усети, че за него ще е лесен живот, а дъщерята, Соня, го оставяше безразличен: „Да тича из къщата, ще порасне — ще е слугиня,“ мислеше той. Всички грижи на Анна бяха за Кольо, а Соня търпеше упреци, ругатни, бой. „Ще те дам в дом“, заканваше се майката. Соня нямаше сили да чисти, тъжно сядаше под храста смородина до съседската ограда и плачеше. Ако Татяна я видеше, веднага я прибираше при себе си. Детето растеше затворено, уплашено. Съседите и познатите усъждаха Анна, селото бе малко и всички се знаеха. Татяна не мълчеше; но Анна разпространи клюка: „Леля Таня е хвърлила око на моя Кольо, затова измисля, че тормозим Соня.“ Анна и Николай често празнуваха, пиянстваха. В такъв случай Соня бягаше при Татяна да преспи. Татяна я разбираше, състрадаваше, помагаше. Минаваха годините. Соня беше добра ученичка, завърши девети клас и мечтаеше да учи медицина в града. Майка й брутално отсече: — Ще работиш, вече си голяма, няма да лежиш на наш гръб! Соня излезе разплакана, защото вкъщи не й беше позволено да плаче. Търсейки утеха, сподели с Татяна, чиито деца вече учеха в града. Този път Татяна не издържа, отиде при Анна: — Анче, ти си… не майка, ти не я обичаш. Всички се стараят за децата си, а ти гониш своето от дома. Имаш майчин дълг, къде ще я пратиш, тя трябва да учи — отличничка е! После ще я търсиш на старини! — каза Татяна с гняв. — Ти не се бъркай, гледай си твоите, не ми давай акъл! — разкрещя се Анна. Татяна настоя. „Твой Кольо прати сина си да учи в града, а ти тормозиш своето. Събуди се!“ Анна се разкрещя, омаломощена се просна в стаята: — Да, строга съм. Обиждам я, ама за нейно добро — да не стане като мен, без мъж. Добре, нека ходи да учи в района, — отстъпи тя. Соня с лекота влезе в медицинския колеж. Радостта ѝ нямаше край, макар да се срамуваше от скромната си дреха и се отличаваше сред групата. Но никой не я осъждаше ― и други добри момичета от селата бяха там. Вкъщи се връщаше рядко. Не искаше да се прибира при майка и отчим. Но по време на ваканции все пак заминаваше, но първо през дома на Татяна. Тя я посрещаше с храна и обич. А у Анна нещата се влошаваха. Николай се залюби с млада жена. Анна изнервена, Соня тъкмо пристигнала на ваканция. Анна не я посрещна радостно: „Защо си тук, няма време за теб, гледай да работиш.“ Николай се върна, събра си багажа. — Къде тръгваш? — викна Анна. — При Рита, тя има дете от мен. За мен е важно да съм до собственото си дете, да го обичам! Твоята Соня не познава майчината ласка, сякаш не си й майка. А аз ще се грижа за моето дете, то трябва да знае и майка, и баща, да живее в грижа и любов! – каза, взе си багажа и си тръгна. Тези думи стиснаха Анна отвътре, обзе я тишина и безсилие. Това бе истина, затваряща всички врати и сърца. Соня чу всичко, не утеши майка си. Спомни си как при шум докато отчимът си почиваше, майка й я биеше и гонеше навън. Отчимът никога не я защити, само наблюдаваше надменно. На последния курс Соня започна работа в болницата, издържаше се сама. Вкъщи не ходеше, майка й пиеше, изглеждаше ужасно, дори оставаше гладна. Но от затворено момиче, Соня се превърна в красива, работлива, отговорна медицинска сестра, уважавана и хвалена, приписвайки заслугата майка й. Соня само се усмихваше. „Не майка ми, а леля Таня ме възпита. На нея съм благодарна!“ – мислеше Соня. Анна все по-често водеше у дома съмнителни познати и срамното ѝ падение шокираше Соня, макар да идваше рядко. Уволниха Анна от работа. Соня искаше да махне „дружките“, да ремонтира дома, да започне ново начало с майка си и забрави обидите. Но Анна падаше все по-ниско. Соня преглътна обидата, не заплака Завършвайки колежа, Соня се върна у дома. Анна бе сама и озлобено я изгледа: — Защо се върна? Достатъчно стоя на врата ми. Нямам храна, дай пари. Главата ме боли. Соня стисна гърло, но се сдържа: — Не се притеснявай, няма да се задържа. Завърших с отличие, заминавам за Областта, в болницата ще работя. Ще пращам малко пари. Чао, мамо. Анна не го разбра, мисълта й бе за пиене, и пак поиска пари: — Дай пари, главата ми трябва да оправя… Не ти ли е жал за майка ти? Защо си такава дъщеря? Соня остави малко пари на масата, затвори тихо вратата, постоя отвън, надявайки се майка й да притича да я прегърне. Не дочака. Закрачила при Татяна. Татяна бе щастлива. Покани я на масата. — Сонче, заповядай да хапнем заедно — мъжът ѝ вече чакаше. — Ето, подарък за теб, че завърши с отличие, и малко пари за старт! Соня благодари и се разплака. — Лельо Таня, защо? Защо майка ми ме третира така, сякаш съм чужда? — Не плачи, Сонче, прегърна я Татяна, — просто такава е Анна. Ти си умница, красива, и ще бъдеш щастлива и обичана! Соня замина за областния град, стана медсестра в хирургичното отделение. Срещна любовта си — младия хирург Олег се влюби в нея и скоро се ожениха. На сватбата до Соня седеше Татяна, щастлива като родна майка. Анна получаваше от Соня пари, хвалеше се пред „дружките“: — Възпитах такава дъщеря, праща ми пари, благодарна ми е… Само че на сватбата не ме покани, не идва, внуци не съм виждала. Не след дълго Татяна намери Анна, мъртва на пода. Никой не знаеше колко време бе лежала така. Соня с Олег я погребаха, продадоха бащината къща. От време на време посещаваха Татяна и мъжа й.

Истината, която стягаше сърцето

Докато простираше изпраните дрехи в двора си, Татяна дочу поредните хлипове. Надникна през оградата и забеляза осемгодишната си съседка малката Соня, клюмнала под храста. Въпреки че бе във втори клас, изглеждаше крехка и миниатюрна все още като шестгодишно дете.

Сонче, пак ли те нараниха? Хайде ела вътре промълви Татяна, леко отмести разклатената дъска на оградата, през която Соня често се промъкваше за убежище.

Мама ме изгони, каза: изчезни и ме изпъди отвън. Вътре тя и чичо Кольо се веселят… разплака се детето, бършейки очите си.

Хайде, влизай, Лили и Мишо вечерят, ще те нагостя и теб.

Татяна често спасяваше Соня от суровата ѝ майка Мария. Добре че бяха съседи през ограда прибираше Соня, докато Мария се успокои и спре да бушува.

Соня завиждаше на Лили и Мишо децата на Татяна и съпруга ѝ, които бяха спокойни, обичани и никога не получаваха грубост. В техния дом владееше мир, а отношенията между Татяна и Пламен бяха изпълнени с топлота и уважение. Малката Соня усещаше това и сърцето ѝ се свиваше от копнеж сякаш камък стоеше на гърдите ѝ, когато наблюдаваше щастието. За нея това семейство бе малък оазис.

У дома Соня нямаше свобода. Майка ѝ я караше да носи вода, да чисти в обора, да плеви градината и да мие подове. Мария я бе родила без съпруг нежелано, от девойка както казваха в селото, и от първия ден не обикна дъщеря си. Докато баба Пенка майката на Мария бе жива, се грижеше за внучка си и я защитаваше, но Мария никога не проявяваше нежност.

Соня живееше по-добре с баба си, но когато тя почина навършила шест, детството ѝ стана тежко. Мария, изнервена от самотата и скитането по мъжете, използваше всяка възможност да натиска Соня работеше като чистачка в автопарка, където имаше само мъже. Скоро се появи новият шофьор Николай, и с Мария бързо се сближиха.

Николай бе разведен, имаше син, за когото пращаше издръжка. Мария го покани да живее при нея човекът се задържа, доволен, че има покрив, а малката дъщеря не му пречеше.

Нека се мотае, ще порасне и ще върти къщата мислеше си Николай.

Мария се грижеше неуморно за Николай, а нареждаше на Соня да работи, караше ѝ се и често я удряше.

Ако не ми слушаш, ще те дам в дом заплашваше.

Детето нямаше сили да чисти в обора, затова пак се качваше под черешата край оградата на Татяна, и тихо хлипаше. Ако Татяна я видеше мигом я прибираше. Соня растеше затворена и плашлива.

Съселяните осъждаха Мария в малкото село всички се познаваха. Дори Татяна казваше истината, но Мария разпространи клюка:

Какво слушате комшийката? Тя гледа към моя Николай и затова измисля, че тормозим детето.

Мария и Николай често празнуваха, напиваха се в тези моменти Соня бягаше при съседите. Татяна знаеше болката ѝ и винаги я приемаше у дома.

Минаха години. Соня беше отлична ученичка, и след девети клас мечтаеше да учи медицинска сестра в града. Майка ѝ заяви строго:

Вече си голяма, ще работиш, няма да ти храня гърба Соня се разплака и избяга, защото и плачът у дома беше забранен.

Когато се успокои, Соня сподели на Татяна тревогата си. Лили и Мишо вече бяха в града. Татяна този път не се сдържа и отиде при Мария:

Мария, ти не си майка, а тиранин. Другите дават всичко за децата си, а ти тормозиш своето. Имаш човешки дълг, а съвест, имаш ли? Дъщеря ти завърши почти с шестица, заслужава да учи това ти е детето! После сама ще ѝ търсиш помощ на старини.

Ти кой си да ми нареждаш? Гледай си твоите викна Мария, тя при теб се учи да хленчи.

Успокой се! Николай изпрати сина си да учи в града, а ти се светни какво правиш! Тежко и позорно е!

Мария викаше и ругаеше, после изведнъж рухна.

Да, строга съм, но искам да стане човек, не като мен Добре, нека отиде да учи, бог да я пази, махна с ръка.

Соня влезе лесно в медицинския колеж. Радостта ѝ бе огромна, но се притесни дрехите ѝ бяха скромни, дори се отличаваше в групата. Никой не я подигра, сред колежките имаше и други от селото. Соня рядко се връщаше у дома.

Не ѝ се ходеше при майка си и отчима, но през ваканцията все пак трябваше. Първо винаги отиваше при Татяна, която я посрещаше с топла трапеза и разкази. Там се чувстваше като у дома.

В това време Мария имаше свои грижи Николай се увлече по млада жена, а Мария буйстваше. Соня пристигна в такъв момент. Мария я посрещна хладно:

Защо си дошла? Нямам ти време, айде работи през ваканцията.

Един ден Николай дойде от работа и започна да стяга багажа си.

Къде тръгна, няма да те пусна! крещеше Мария, а Николай я погледна презрително:

Рита чака от мен дете, а аз няма да го оставя. Ти детето си не го търсиш моето ми трябва! Ако Рита вземе чужд мъж няма да стане, той може да тормози детето ми. Не позволявам. Ти Соня я държиш като чужда, но аз искам моят син да знае любов и грижа от първия ден каза и си тръгна.

Истината срина Мария до дъното. Не отвърна, сълзите ѝ спряха, а думите на Николай я направиха безсилна сърцето ѝ се скова.

Соня чу всичко и не утеши майка си. Пред очите ѝ изникнаха всички шамари и затворени врати. Отчимът никога не я защитаваше, а гледаше с насмешка.

В последния курс Соня започна работа в болницата сама си изкарваше прехраната. Домът бе мрачен, майка ѝ пиеше, беше пропаднала. Соня от плахо момиче се превърна в красива жена трудолюбива и състрадателна. Пациентите я уважаваха, често хвалеха възпитанието ѝ и майка ѝ, приписвайки заслугите на Мария. Соня само се усмихваше.

Възпитанието ми е дело на леля Татяна. На нея дължа всичко закрила, разбиране, грижа и професията., мислеше си тя.

Мария събираше разни пияници вкъщи, а Соня дори и рядко идваше, бе потресена от вида ѝ уволнена, обезобразена от пиенето. Соня осъзна, че няма думи, които да променят съдбата на майка ѝ само искаше да изгони нехранимайковците, да ремонтира къщата и да започне ново начало, но Мария все повече затъваше.

Когато завърши мед. училище, Соня се прибра за последно. Мария беше сама и я гледаше злобно:

Защо се върна? Накъде ще стоиш? Нямам нищо да ядем, дай ми пари, глава ме боли…

Соня преглътна болката, не заплака и отвърна тихо:

Няма да стоя дълго. Завърших с отличие, заминавам в областния град ще работя в болницата, няма да идвам често, ще пращам малко пари.

Мария дори не чу искаше само пари за пиене.

Дай, искам да си оправя главата. Мислиш ли изобщо за майка си? Каква си ти дъщеря…

Соня остави няколко лева на масата, затвори вратата и се задържа отвън надявайки се, че майка ѝ ще я проследи и прегърне. Но това не се случи. Бавно отиде при Татяна.

Татяна я посрещна радостно:

Ела Сонче, сядай с нас обедът е готов Пламен бе вече на масата.

О, забравих! Дръж, тук имаш подарък за завършването, сложила съм ти и пари да има за първо време.

Соня благодари, а сълзите потекоха.

Лельо Татяна, защо мама се държи така, като че съм ѝ чужда?

Недей плака, Сонче, прегърна я Татяна, такава си е Мария… Ти си родена не в най-лекото време, но си умна, хубава ще получиш всичко, което заслужаваш.

Соня замина за областния град, започна работа в хирургията. Там срещна съдбата си младият хирург Олег се влюби в нея, скоро се ожениха. На сватбата до Соня бе Татяна, а не майка ѝ.

Мария получаваше редовно пари и се хвалеше пред дружките:

Вижте, отгледах такава дъщеря, тя ми изпраща пари, благодарна е! Аз я изучих само дето на сватбата не ме покани, не виждам внуците, дори зетя не познавам.

Скоро Татяна намери Мария мъртва, паднала в собствения си дом. Колко време е лежала, никой не разбра. Съселянката се усети, когато забеляза ненормалната тишина в двора. Соня и Олег я погребаха, след време продадоха къщата. Посещаваха Татяна и Пламен.

Животът понякога ни сблъсква с жестоката истина но добротата, подкрепата и обичта могат да превърнат болката в светъл път напред. За Соня истинска майка стана тази, която ѝ подаде ръка, а не тази, която я е родила. В крайна сметка отдадеността и сърцето създават семейството, а не само кръвната връзка.

Rate article
Истината, която стегна сърцето до болка Прострели изпрани дрехи във двора, Татяна чу приглушени сълзи и надникна зад оградата. Там, сгушена до оградата, седеше Соня — осемгодишната съседска девойка. Макар вече да бе във втори клас, Соня изглеждаше мъничка и крехка, сякаш бе още на шест. — Соня, пак ли ти причиниха болка? Ела вкъщи — промълви Татяна, отмествайки разклатената дъска на оградата, към която Соня често притичваше за утеха. — Мама ме изпъди. Каза „Махай се!“ и ме бутна навън — между сълзите обясняваше Соня. — С дядо Кольо се веселят вътре… — Ела, у дома са Лиза и Мишо, ядат. Ще нахраня и теб, — покани я Татяна. Тя често спасяваше Соня от суровата й майка, която лесно избухваше и удряше — за късмет, живееха стена до стена. Татяна прибираше Соня и не я връщаше, докато Анна ― майката ― не се кротнеше или охладнееше. Соня завиждаше на Лиза и Мишо, защото леля Таня и съпругът ѝ обичаха децата си, не ругаеха. В дома им цареше топлина и разбирателство, а отношенията между Татяна и мъжа ѝ бяха пълни с грижа, доброта и внимание. Соня го усещаше, и такава благост изгаряше гърдите й — беше ѝ хубаво там. В своя дом Соня бе лишена от всичко. Майка ѝ я караше да носи вода, чисти кокошарника, плеви градинките, мие подове. Анна роди дъщеря без мъж, „мома“, както казваха, и от първия миг не хареса Соня. Докато баба й бе жива, помагаше. Но заболя, а после почина, когато Соня навърши шест. Животът на детето се превърна в изпитание. Анна, озлобена, че живее сама, непрестанно търсеше мъж. Работеше чистачка в селския автобусен парк, където повечето бяха мъже. Един ден се появи нов шофьор — Николай, разведен, с дете. Анна бързо го покани да живее у тях, а той се зарадва на покрива и се установи. Анна се привърза, грижеше се, Николай усети, че за него ще е лесен живот, а дъщерята, Соня, го оставяше безразличен: „Да тича из къщата, ще порасне — ще е слугиня,“ мислеше той. Всички грижи на Анна бяха за Кольо, а Соня търпеше упреци, ругатни, бой. „Ще те дам в дом“, заканваше се майката. Соня нямаше сили да чисти, тъжно сядаше под храста смородина до съседската ограда и плачеше. Ако Татяна я видеше, веднага я прибираше при себе си. Детето растеше затворено, уплашено. Съседите и познатите усъждаха Анна, селото бе малко и всички се знаеха. Татяна не мълчеше; но Анна разпространи клюка: „Леля Таня е хвърлила око на моя Кольо, затова измисля, че тормозим Соня.“ Анна и Николай често празнуваха, пиянстваха. В такъв случай Соня бягаше при Татяна да преспи. Татяна я разбираше, състрадаваше, помагаше. Минаваха годините. Соня беше добра ученичка, завърши девети клас и мечтаеше да учи медицина в града. Майка й брутално отсече: — Ще работиш, вече си голяма, няма да лежиш на наш гръб! Соня излезе разплакана, защото вкъщи не й беше позволено да плаче. Търсейки утеха, сподели с Татяна, чиито деца вече учеха в града. Този път Татяна не издържа, отиде при Анна: — Анче, ти си… не майка, ти не я обичаш. Всички се стараят за децата си, а ти гониш своето от дома. Имаш майчин дълг, къде ще я пратиш, тя трябва да учи — отличничка е! После ще я търсиш на старини! — каза Татяна с гняв. — Ти не се бъркай, гледай си твоите, не ми давай акъл! — разкрещя се Анна. Татяна настоя. „Твой Кольо прати сина си да учи в града, а ти тормозиш своето. Събуди се!“ Анна се разкрещя, омаломощена се просна в стаята: — Да, строга съм. Обиждам я, ама за нейно добро — да не стане като мен, без мъж. Добре, нека ходи да учи в района, — отстъпи тя. Соня с лекота влезе в медицинския колеж. Радостта ѝ нямаше край, макар да се срамуваше от скромната си дреха и се отличаваше сред групата. Но никой не я осъждаше ― и други добри момичета от селата бяха там. Вкъщи се връщаше рядко. Не искаше да се прибира при майка и отчим. Но по време на ваканции все пак заминаваше, но първо през дома на Татяна. Тя я посрещаше с храна и обич. А у Анна нещата се влошаваха. Николай се залюби с млада жена. Анна изнервена, Соня тъкмо пристигнала на ваканция. Анна не я посрещна радостно: „Защо си тук, няма време за теб, гледай да работиш.“ Николай се върна, събра си багажа. — Къде тръгваш? — викна Анна. — При Рита, тя има дете от мен. За мен е важно да съм до собственото си дете, да го обичам! Твоята Соня не познава майчината ласка, сякаш не си й майка. А аз ще се грижа за моето дете, то трябва да знае и майка, и баща, да живее в грижа и любов! – каза, взе си багажа и си тръгна. Тези думи стиснаха Анна отвътре, обзе я тишина и безсилие. Това бе истина, затваряща всички врати и сърца. Соня чу всичко, не утеши майка си. Спомни си как при шум докато отчимът си почиваше, майка й я биеше и гонеше навън. Отчимът никога не я защити, само наблюдаваше надменно. На последния курс Соня започна работа в болницата, издържаше се сама. Вкъщи не ходеше, майка й пиеше, изглеждаше ужасно, дори оставаше гладна. Но от затворено момиче, Соня се превърна в красива, работлива, отговорна медицинска сестра, уважавана и хвалена, приписвайки заслугата майка й. Соня само се усмихваше. „Не майка ми, а леля Таня ме възпита. На нея съм благодарна!“ – мислеше Соня. Анна все по-често водеше у дома съмнителни познати и срамното ѝ падение шокираше Соня, макар да идваше рядко. Уволниха Анна от работа. Соня искаше да махне „дружките“, да ремонтира дома, да започне ново начало с майка си и забрави обидите. Но Анна падаше все по-ниско. Соня преглътна обидата, не заплака Завършвайки колежа, Соня се върна у дома. Анна бе сама и озлобено я изгледа: — Защо се върна? Достатъчно стоя на врата ми. Нямам храна, дай пари. Главата ме боли. Соня стисна гърло, но се сдържа: — Не се притеснявай, няма да се задържа. Завърших с отличие, заминавам за Областта, в болницата ще работя. Ще пращам малко пари. Чао, мамо. Анна не го разбра, мисълта й бе за пиене, и пак поиска пари: — Дай пари, главата ми трябва да оправя… Не ти ли е жал за майка ти? Защо си такава дъщеря? Соня остави малко пари на масата, затвори тихо вратата, постоя отвън, надявайки се майка й да притича да я прегърне. Не дочака. Закрачила при Татяна. Татяна бе щастлива. Покани я на масата. — Сонче, заповядай да хапнем заедно — мъжът ѝ вече чакаше. — Ето, подарък за теб, че завърши с отличие, и малко пари за старт! Соня благодари и се разплака. — Лельо Таня, защо? Защо майка ми ме третира така, сякаш съм чужда? — Не плачи, Сонче, прегърна я Татяна, — просто такава е Анна. Ти си умница, красива, и ще бъдеш щастлива и обичана! Соня замина за областния град, стана медсестра в хирургичното отделение. Срещна любовта си — младия хирург Олег се влюби в нея и скоро се ожениха. На сватбата до Соня седеше Татяна, щастлива като родна майка. Анна получаваше от Соня пари, хвалеше се пред „дружките“: — Възпитах такава дъщеря, праща ми пари, благодарна ми е… Само че на сватбата не ме покани, не идва, внуци не съм виждала. Не след дълго Татяна намери Анна, мъртва на пода. Никой не знаеше колко време бе лежала така. Соня с Олег я погребаха, продадоха бащината къща. От време на време посещаваха Татяна и мъжа й.