И защо се обърна? Минал би си…
Когато взимаме някакво решение, убеждаваме се, че постъпваме правилно, намираме оправдания. Първо време се мъчим със съмнения, страхуваме се от обратния удар, от възмездието за постъпката. Но нищо не се случва, успокояваме се, затвърждаваме се в увереността, че сме направили правилния избор, и живеем нататък, без да мислим за това.
Но един ден ударът идва. Или закъснялото разкаяние…
Те се срещнаха в началото на хилядолетието. Красимир стигна на спирката и започна да чака автобуса. Наблизо стоеше момиче, обикновено, каквито има навсякъде. Но сърцето му внезапно тупна силно в гърдите. „След малко ще дойде автобусът, тя ще си отиде и аз никога няма да я видя отново.“ Даже се обърна. Някакъв автобус наистина спря на светофара. Сърцето му заби още по-силно, като го притегляше към нея. И Красимир се приближи.
— Здравей. Кой автобус чакаш?
Момичето го погледна, опитвайки се да го познае или да си спомни, а той гледаше в очите й и вече знаеше, че никога няма да ги забрави, няма да може да спи спокойно.
— Казвам се Красимир. Не чакаш ли 47-ми?
— Не, — усмихна се тя накрая. — 33-ти.
Красимир отдъхна с облекчение. Не бе забелязал приближаващия автобус, значи има време.
— В “Лозенец” ли живееш? — попита пак.
— Не, отивам при леля си.
— Бързаш? — запита той с отчаяние в гласа.
— Не много, ами? — момичето го гледаше с любопитство.
Красимир чу своя радостен глас:
— Да не идем пеша до следващата спирка?
Тя се замисли за миг, после се усмихна и кимна.
Сърцето му биеше възбудено и щастливо. Те тръгнаха заедно до следващата спирка, после още една… Така стигнаха до квартала, където живееше лелята на Пенка, без да усетят умора или времето.
Когато се спряха пред къщата, и двамата вече знаеха много за другия, сякаш бяха познати отдавна. Размениха си телефон и адрес. Нито един не се съмняваше, че е срещнал съдбата си.
Цяла година живееха от среща на среща, докато не се ожениха. Първо отседнаха при лелята на Пенка, а след като завършиха и започнаха работа, взеха ипотека и си купиха апартамент. Веднага двустаен — за бъдещето.
Когато Пенка му каза, че ще имат дете, сърцето на Красимир тупна силно, както при първата им среща, сякаш му крещеше: „Е, какво чакаш, татко?!“ И той се размя в щастлива усмивка. Ще стане баща! Неочаквано, вълнуващо, отговорно.
Животът им се промени рязко. Отсега нататък само планираха и обсъждаха как ще бъде детето, какво име да му изберат. Спориха къде да сложат леглото, каква количка да купят… Красимир дори спираше майки с колички по улиците и ги разпитваше за съвети. Те с удоволствие споделяха всичко — от храненето до първите зъбки.
Приятелите, които вече имаха деца, се изпречваха да им дадат стари дрешки, които вече не им трябваха.
Младите бързаха времето, нямаше търпение да видят първородния си. Накрая се роди прекрасен син със светлосини очи. Когато Пенка се прибра от родилния дом,