Пак ли се появи, да ми нерви разниш? Гледай го, какъв английски лорд! Той, виждате ли, по петдесет грама ще яде! гръмогласна продавачката.
Той вдигна нагоре рижко котенце, ярко като слънце. То, като видя ужасното лице пред себе си, не се уплаши.
Измъкна се от ръцете на момчето, скочи на гишето, претича по него и се прилепи към мръсно-бялата престилка на леля Клара, потъркайки се с малката си рижа главичка.
Леля Клара беше такава Знаете ли, има жени с мощна статура. Като издялани от камък. А лицето
По лицето на леля Клара никой никога не се е осмелявал да погледне. Не смеели. Защото то винаги изразяваше едно и също.
Заплаха, презрение и агресия. И омраза към живота. Сякаш щеше да вдигне глава и да изкрещи към небето:
О, Господи! Защо трябва да обслужвам тези?
Клара беше продавачка. Наистина продавачка. И по професия, и по душа. Обслужваше клиентите, забивайки два пудини юмрука в мястото, където трябваше да е талията.
И пробиваше нахалника с такъв поглед, че и най-смелите мъже се срамуваха, отдръпваха очи и с тънък гласец, като че ли се извиняваха, молеха. Тя им правеше милост и отрязваше наденичка.
Дръзниците, осмелили се да вдигнат поглед и глас, виждаха следното
Леля Кла сваляше пудините си юмруци от талията и ги поставяше на гишето. Лицето ѝ добиваше цвят на цвекло, а очите се превръщаха в две цеви.
От гърлото ѝ се изтръгваше рев, сравним с лъвски. Опашката клякаше. Сякаш над тях беше прелетял изтребител, а мъжът
Мъжът, пребледнял и залисан, веднага се извиняваше и беше готов да се признае във всички извършени и бъдещи грехове, и незабавно да напише самопризнание. И никой досега не беше посмял да претегли стоката и да провери.
Но най-много, най-много я дразнеше момчето.
Нахален такъв дрискал. Десетгодишен. Който имаше дързостта да се явява при нея с позорна редовност и, изсипвайки на гишето купчина дребни пари, да моли с тънък глас:
Лельо Кларо, моля ви, отрежете ми малко млечна наденица.
Леля Кла почервеняваше, побеляваше и посивяваше едновременно.
Пак се появи! гръмтя
