Хроники на един живот
Милка Георгиева се опита да напусне съпруга си два пъти. И двата пъти се върна. Ради сина.
Първият път избяга при родителите си, когато Стефан започна да пие след раждането на Митко. Не можеше да търпи повече неговите пиянски изблици — посред нощ, притиснала бебето към гърдите, излезе от дома. Стефан я настигна в двора:
— Къде си тръгнала?!
— Далеч от теб!
Майка ѝ, селска акушерка, само въздъхна:
— Милко, какво очакваше, като се омъжи за шофьор на камион? При тях това е “традиция” — и няма да се промени.
Нямаше какво да отвърне. Сама си избра съдбата. Срещнали се, колкото и странно да звучи, в библиотеката. Милка правеше там практика, а Стефан влезе да сменя книга.
— Нещо леко да ви предложа? — попитала тя, гледайки неговите измършавели ръце.
— Нещо за любов — усмихна се той, като че ли ѝ гледаше право в душата.
Дала му „Под манастирската лоза“. След няколко дена той се върна — не за книга.
— Не довърших… Да не отидем на кино?
И тя се съгласи.
Беше пролет, в главата ѝ — розови мечти, в сърцето — младост. Влюби се. А по онова време, ако искаш да сте заедно — отиваш в общината. Така стана.
Сватбата — скромна, почти без гости. След месец я удари за първи път — защото прекалено дълго говорила със съседа. После, разбира се, донесе маргаритки и каза:
— Знаеш, че съм ревнив.
— Това извинение ли е?
— Не. Предупреждение.
Тя мълча наведе очи, сложи цветята в чаша. Натъртваното под устната скри с пудра. Прости му.
Но когато се роди бебето и Стефан започна да пие — избяга. Не издържа. Той после половин година я молеше да се върне, клеше се, че ще спре. И наистина — издържа близо две години. Но всеки стрес гасеше с алкохол, по друг начин не можеше.
Един ден, след особено жестока караница, когато Стефан разби ваза — не в нея, а до нея — тя седна в кухнята и започна да пише на сестра си:
«Лени, повече не мога. Отивам. Трябва да се спасявам.»
Погледна към детската. Митко спеше, притиснал към себе си играчен камион — подарък от баща си. Обичаше баща си до луда. И то беше взаимно.
Милка раздра писмото. Помисли: ако избяга — той ще се пропадне. А синът ще гледа как баща му се разпада. По-добре да ме мрази, отколкото да се срамува от него.
Явно Стефан усети това. Започна да пие по-малко. Роди се вторият син — Борис. Няколко години семейството живееше тихо, почти щастливо. Но запоите се завърнаха. След един такъв той влезе вкъщи полублен, а тя каза:
— Вече не те обичам. Не мога. Никога.
— Наред ли си?
— Напълно. Но ще живеемЗаедно. Ради децата.