**„Гостите се радват два пъти“: как брат ми Велислав превърна уикенда в изпитание за търпение**
— Слави, не забравяш ли, че този уикенд идват брат ти с жена му? — попита ме Таня, моята съпруга, държейки тенджерата в ръце.
— Помня. Разбира се, че помня, — промърморях, макар че бях напълно забравил. Животът беше твърде спокоен без спомени за Велислав.
Всяко лято брат ми идваше с жена си в къщата ни край Самоков, под претекста за „почивка“ — само ние с Таня после си почивахме цялата седмица. Той не носеше просто жена си, а усещането, че си на собствената си сватба, където трябва да готвиш и забавляваш гостите.
Дойдоха с три часа по-рано. Още на портата се чу гласът му:
— Уф, как е горещо, Славчо! Къщата ти е страхотна! Чакам да проветря тези чорапи тук.
Съблече ги и ги окачи директно на гръбнака на градинския стол. Таня втренчи очи. Аз въздъхнах.
— Обяд готов ли е? — започна веднага той.
— Ние току-що закусихме, — отвърнах.
— Нищо, ние с Ралица донесохме гостинчета! Виж — еклери, срокът им изтича утре, но бяха намалени! И пъпеш — на половин цена! Завари малко чай!
Докато си миях ръцете, той вече ядеше пъпеша, мляскайки. Сокът капеше по брадичката, а той го изтриваше с ръка. Таня стоеше като гръмната.
— Ние ще си легнем в стаята, да починем, както миналата година — и без да чака отговор, потегли към спалнята. Нашата спалня. Хозяйската.
Просто погледнах Таня.
— Сам каза, че има проблеми с гърба, а при нас дюшекът е хубав… — прошепна тя.
— Слави, да поиздържим, само два дни… — добавина, видяйки изражението ми.
В този момент осъзнах: това ще са най-дългите два дни в живота ми.
Вечерта дойдоха дъщеря ни Елица със съпруга си Борис и децата. Момчетата, Мартин и Калин, скачаха из къщата, показвайки раниците си с играчки — трябваше да тръгнат за детски лагер сутринта.
Обядът се проточи до вечерта: Борис се бори с колата, Велислав и Ралица дремеха, докато всички чакахме. В един момент всичко изглеждаше нормално: скара, смях, децата. Докато не стана *то*.
— Ели, не видя ли ключовете на колата? Сложих ги тук, на масата… — объркано каза Борис, проверявайки джобовете си. — Без тях няма да тръгнем, а влакът е след два часа.
Започна паника. Преметнахме цялата къща, дори хладилника помръднахме. Децата почти плачеха. Само един човек беше спокоен: Велислав, дояждащ скарата.
— Винаги ли ви е толкова весело? — прохихика той. — Добре, че ние с Ралица нямаме внуци — щяхме да полудеем!
Таня прихапа устни, а Елица ми прошепна:
— Тате, може ли да натисна бутона на дистанционното? Ако ключовете са близо, ще пипне.
Борис излезе, а ние затихнахме. И ето го — звук. Тънко пиукане. От дивана. Не — от столчето. Не — от чантата на Велислав.
— Леля Велислав, това вашата чанта ли е? — попита Елица.
— Разбира се. А що?
— Звукът идва оттам… Може ли да погледнем?
— Е, девойко, как ще са стигнали там? — засмя се той.
Елица не издържа — разкопча чантата и извади ключовете. Нашите. С дистанционното.
— Борис! Намерени са! Побързо!
Изтичаха. Обърнах се към брат си:
— Как стигнаха ключовете в чантата ти?
— Ами, Славчо, не знам… Сигурно Ралица ги обърка, че са нейни. — погледна жена си.
— Точно така! Видях ги, мислех, че са ваши, и ги сложих при твоите. Това би ли било причина за сцена?
След като си тръгнаха, с Таня седяхме на верандата.
— Видя ли как си отидоха? Дори сбогом не казаха както трябва…
— Слави… Всеки си знае брат си. Помниш ли как те прикриваше пред баща ни?
Въздъхнах. Помнех. Но сега той беше възрастен мъж, който ядеше нашата боза и шунка, спеше в нашето легло и криеше ключовете на нашата кола.
На сутринта се събуди рано, както винаги.
— Ние с Ралица вече закусихме! Дойдохме онова саламиче и сиренето от хладилника. У вас е като в санаториум! Жалко, че трябва да си вървим…
Когато портата се затвори зад тях, Таня седна на стълбите и каза:
— На гостите, Слави, се радват два пъти. Първият — когато идват. А вторият — когато си тръгват.
Кивнах. И за първи път от два дни — се усмихнах.