След години, в които бях удобната дъщеря, една неделна семейна вечер промени всичко за мен и ме накара да се почувствам ненужна.
Сестра ми Елена винаги е била любимката на майка ми Божана. Аз бях спокойната, уравновесената, онази, която не създава проблеми и винаги отстъпва. Когато баща ми Георги си отиде, реших да остана при майка ми, за да ѝ помагам. Сестра ми вече беше омъжена за Ивайло и идваше само в неделя следобед.
Бях този, който плаща сметките, пазарува, носи дърва през зимата. След работа минавах през апартамента на майка ми в Пловдив, отключвах с резервен ключ и проветрявах стаите. Майка ми твърдеше, че се справя, но никога не отказваше помощта ми. Елена се шегуваше, че съм силната.
Миналия месец майка ми реши да ни събере на вечеря. Беше неделя масата беше подредена с бялата покривка, която пази още от сватбата си. Елена и Ивайло пристигнаха с огромна торта, а майка ми сияеше от радост. Аз донесох домашна салата и пресен хляб от кварталната фурна. Никой не го отбеляза.
Когато седнахме, майка ми започна разговор за бъдещето. Заговори за апартамента каза, че трябва да се мисли за него, за да няма спорове по-късно. Елена слушаше внимателно, а аз тихо нарязвах доматите си в чинията.
Изведнъж майка ми обяви, че решила апартаментът да остане за Елена, защото тя има дете и повече нужда. Ивайло сложи ръка на рамото ѝ и тя наведе глава сякаш ѝ е неудобно. Аз останах с ножа във въздуха. Не съм очаквал прекрасни подаръци, но поне открит разговор.
Попитах тихо защо не е обсъдила това с мен. Божана отговори, че няма смисъл аз винаги съм разбиращият. Тази реплика ме удари повече и от решението. Да си разбиращ значи ли да не си важен?
Майка ми обясни, че съм самостоятелен, имам работа, ще се оправя винаги. Елена мълчеше като виновно дете. Вечерята продължи като че ли нищо не се е случило. Чувах само как стенният часовник тиктака.
След като всички си тръгнаха, останах да мия чиниите. Майка ми седеше на стола до прозореца. Попитах я дали някога е мислила, че и аз имам нужда от сигурност. Въздъхна: Ти си силната, силните не искат нищо…
Тогава разбрах през всички тези години просто съм бил удобният. Не добрият, не любимият, а удобният. На другия ден не ходих в апартамента ѝ. Телефонът звъня два пъти майка ми попита дали съм добре. Казах, че съм, но вече няма да мога да идвам всеки ден. Тя замълча.
По-късно Елена се обади каза, че не трябва да се сърдя. Не съм ядосан просто съм уморен. От години подреждам чуждите нужди пред своите и чувам, че аз ще се оправя. Сега се прибирам в собственото си жилище и ако нямам сили вечерта, оставям съдовете в мивката до сутринта. Купувам си карамфили без повод. Когато майка ми има нужда от нещо, питам Елена дали може тя да помогне. Понякога не може заета била. Тогава осъзнавам, че тежестта не е била семейна, а просто разпределена и аз сам съм я носил.
Не прекъснах връзката си с Божана просто спрях да бъда винаги на разположение. Започна да ме пита по-внимателно. Елена все по-често предлага помощ. Не знам дали това ще промени решението за апартамента. Но промени нещо в мен.
Осъзнах, че да си силен не значи да си безгласен. И че понякога, когато всички разчитат на теб, трябва да се отдръпнеш, за да видят тежестта ти. Нормално е да поставя граници дори ако някой от семейството не го разбира веднага.
Личната ми поука: силата не е в това да поемаш всичко, а понякога в това да кажеш стиг стига.
