Никой не знаеше как се казва.
Беше момченце на девет години, слабичко, с дрипава тениска.
След училище всяка вечер минаваше покрай обущарницата в квартала.
Заставаше там, неподвижно, и гледаше червените маратонки във витрината.
Не докосваше стъклото.
Не правеше шум.
Само ги гледаше.
Един ден собственикът на магазина, чичо Димитър, излезе и го попита:
— „Харесваш ли ги?“
Момчето сведе поглед и отвърна:
— „Не, чичо. Просто ги помня.“
Чичо Димитър не разбра.
Тогава момчето обясни:
— „Бяха същите като тези на брат ми.
Но вече го няма… а аз не искам да забравя как изглеждаха.“
Чичо Димитър замлъкна.
Гласът му затрепера.
Онази вечер той опакова маратонките в кутия и ги подари на момчето.
Но не беше обикновен подарък.
Каза му:
— „Всеки път, като ги обуеш, помни, че братята не се помнят по това какво носят на краката…
а по това какво оставят в сърцето.“
Момчето взе маратонките у дома, но не ги обу веднага.
Сложи ги в ъгъла, до снимката на брат си.
Всяка вечер, вместо да гледа витрината, поглеждаше към кутията.
И когато най-после ги обу, не беше за да тича или играе.
Отиде до парка, където обичаше да стои с брат си, седна на същата пейка… и се усмихна.
Защото понякога предметите не са просто предмети.
Те са мостове.
Начин да не отпускаш.
Начин да обичаш, без да казваш сбогом.
Днес научих, че спомените живеят в най-малките неща. И ако сме достатъчно внимателни, може да ги докоснем отново.
