Данчо намери първото си куче на пътя за Хасково една августовска вечер, връщаше се от среща с клиент за бус с рибен материал. Кутрето, не повече от два месеца, залиташе между лентите, а зад него камионите не намаляваха. Спря рязко, грабна го, пъхна го под якето, защото трепереше, и го закара у дома в Пловдив.
Трябваше да го даде на някого след два дни. Не го даде. Нарече го Балкан, купи му колан, после още един, после трета паница, защото първите две му омръзнаха. И някъде там нещо в живота на Данчо започна да се пука като стар асфалт.
До тази вечер мерките му бяха прости — колко коли стоят в двора и колко бързо се продават. На трийсет и четири вече имаше осем автомобила, три от тях нови, купени само защото някой друг дилър в Пловдив се беше изфукал с подобни. Всяка сутрин решаваше кой ключ да вземе от таблото в коридора на апартамента си на "Руски" булевард, в оная висока сграда до "Билла". Балкан обикновено лежеше точно под таблото и вдигаше глава при всяко подрънкване на ключовете.
Данчо продаваше коли вече дванайсет години. Започнал с един очукан "Фолксваген Пасат", докаран от Германия, и стигнал дотам, че имаше площадка с двайсет и две бройки на входа на Асеновград и шоурум в самия Пловдив. Беше пресметлив, не вярваше на хора, които говорят за "съдба", и смяташе кучетата за обяснима слабост на бездомните старици от квартала.
После в двора му се появи Балкан, а шест месеца по-късно — Мечо, кокершпаньол с едно слепо око, захвърлен от предишния собственик до контейнерите зад пазара на "Кючук Париж". Данчо го взе, защото ветеринарят от ъгъла му звъннал: "Ела, виж го, не издържам да го гледам как се мъчи." Отиде. Не можа да си тръгне без него.
Третото куче дойде не на пътя, а по друг начин — и точно оттук започва същинската история.
Зад шоурума на Данчо имаше заложна, държана от братовчед му Пламен. Пламен винеше Данчо за всичко — за това, че баща им беляза Пламена като "онзи, другия", докато Данчо получи колата и после площадката като подарък за дипломирането. Двамата не си говорели години, но старата майка им, леля Радка, живееше сама в къща в село Брестовица, с дворно куче на име Люляк, вързано на синджир до портата от четиринайсет години.
Люляк не беше хубав. Побелял, с отрязано ухо, лаеше по всеки минувач, но пазеше двора на леля Радка по-добре от всяка алармена система. Когато леля Радка почина през март, Пламен, който наследи къщата, реши да я продаде за парцел и да отреже синджира. Хвана кучето за врата, натика го в един чувал от брашно и го остави на пътя към гробището, с думите "нека го намери някой пастир".
Данчо го намери същия ден, връщайки се от погребението на леля Радка. Чу драскане в чувала, спря джипа, разряза найлона с ключовете за колите. Люляк излезе треперещ, с кръв по ухото от триенето на синджира, който бе останал около врата. Данчо не продума на Пламен тогава. Просто сложи кучето на задната седалка на ауди А6-а, от онзи модел, за който на времето бе казвал на клиентите "идеален за семейство с две деца и куче в багажника" — без да му хрумне, че ще се окаже прав буквално.
От тук напред нещата у Данчо вървяха наопаки спрямо онова, което му казваха приятелите му от бизнеса. Площадката започна да губи клиенти заради нова такса в Асеновград за външна търговия, двама механика напуснаха, един от доставчиците му от Германия изчезна с предплатени пари — осемнайсет хиляди евро, потънали безследно. В същото време Данчо продаде пет от осемте си коли, защото "трябваше да храня три кучета, не осем автомобила", както казваше той на шега приятелите си, докато зад тази шега стоеше сериозно пресмятане на сметки.
Пламен обаче не остана доволен, че братовчед му просто взе кучето и замълча. За него това мълчание тежеше повече от скандал — усещаше го като присъда без думи. Дойде в шоурума един вторник следобед, когато Данчо тъкмо подписваше договор с клиент за една употребявана "Шкода Октавия" на изплащане за двадесет и четири месеца.
— Взел си кучето на майка — каза Пламен направо, без поздрав.
— Взех го, защото ти го хвърли на пътя като боклук.
— Къщата е моя. Кучето беше неин багаж, не мое задължение.
— Люляк пазеше тази къща четиринайсет години, а ти го вързал в чувал.
Клиентът на изплащане стоеше неловко с химикал в ръка, не знаеше да подпише ли договора или да излезе. Пламен го забеляза, засрами се, и продължи по-тихо, но не по-меко:
— Татко винаги теб е предпочитал. Колата за матурата, после площадката. Аз получих заложната барака и мама.
— Получил си заложна, не затвор. Можеше да дадеш кучето на приятел, на съсед, да го продадеш на половин цена заедно с парцела. Вместо това го натика в чувал.
Пламен не отговори. Излезе и тресна вратата толкова силно, че стъклената табела с логото на шоурума леко се разклати.
Данчо не отиде след него. Остана да довърши договора с клиента и подписа своята част спокойно, защото този разговор го бе чакал от март, когато извади Люляк от чувала, и вече знаеше какво ще каже, когато дойде момента.
Три седмици по-късно адвокат на Пламен изпрати писмо до Данчо — претенция за "морална вреда от публично уронване на престиж пред клиент", искане за шест хиляди лева. Смешно искане, но достатъчно, за да накара Данчо да отвори папката с наследствените документи на леля Радка, защото Пламен несъзнателно напомни на братовчед си нещо, което самият Данчо беше забравил.
В тестамента на леля Радка, съставен при нотариус в Пловдив две години преди смъртта й, имаше точка, която никой от двамата братовчеди не бе прочел докрай — леля Радка остави къщата и парцела на Пламен, но изрично вписа: "кучето Люляк и издръжката му в размер на петдесет лева месечно до естествената му смърт възлагам на Константин /Данчо/, при условие че той желае да го поеме."
Данчо извади документа от папката, занесе го на собствения си адвокат, и подаде насрещна молба в районния съд в Пловдив — не за пари, а за формализиране на волята на леля Радка и за регистриране на дарствения влог, обособен специално за издръжката на Люляк, воден от самия Данчо, но с нотариално заверено условие, че сумата се ползва изключително за кучето, а при неизпълнение преминава към местния приют "Четири лапи" в Пловдив.
На заседанието, което се проведе в един четвъртък сутрин в сградата на съда на улица "Иван Вазов", Пламен седна от другата страна на залата, с адвоката до него, явно изненадан, че Данчо не просто отрича претенцията, а разполага с нотариален текст, който показва волята на майка му — волята, която Пламен нито прочел докрай, нито уважил.
Съдията прочете клаузата с равен, отчетлив глас, подчертавайки всяка дума от разпоредбата на леля Радка. Пламен прелисти папката пред себе си, без да намери какво да каже. Не възрази, когато съдията попита дали има забележки по формулировката на завещанието. Данчо гледаше към вратата на залата, където секретарката беше пуснала Люляк да чака с каишка, вързана за крака на пейката в коридора, защото Данчо не остави кучето сам в колата през ноемврийския студ.
След заседанието, докато Пламен събираше документите си в найлонов плик, Данчо излезе в коридора, откачи каишката, и Люляк веднага опря муцуна в ботуша му, със старите белези от синджира все още видими под козината на врата.
Пламен, минавайки покрай тях към изхода, спря за секунда.
— Радвам се, че е добре — каза той, без да поглежда към кучето директно.
— Знам — отвърна Данчо. — Затова не ти го връщам и затова не искам парите ти.
Пламен излезе. Данчо остана в коридора, вдигна Люляк на ръце, защото старите крака на кучето трудно се справяха с хлъзгавите стъпала на съда, и го отнесе до паркинга, където чакаше вече не ауди А6, а по-малка, икономична кола — последната от осемте, защото Данчо продаде и тази, предишната седмица, без да му пука колко ще остане в двора му сега. Остана само площадката, трите кучета, и влог на името на Люляк в банката на улица "Отец Паисий", с петдесет лева месечно, преведени автоматично първо число всеки месец, докато последното старо куче от Брестовица не си отиде спокойно, на своя лежанка, а не в чувал край пътя за гробището.






