Светлана Иванова съблече латексовите си ръкавици и предпазната маска, хвърли ги в метален съд и, изтощена до край, излезе от операционната. Беше една от онези операции, където на косъм виси човешкият живот. Пациентът, Георги Димитров, възрастен мъж с проблемно сърце, по чудо издържа анестезията.
Сега оставаше само да чака…
Цялата нощ Светлана не спа. Лежеше на тясната си легенка в ординаторската, гледайки тавана. Бялата, напукана мазилка сякаш я взимаше в себе си, напомняйки й за миналото, което отдавна беше затворила дълбоко в сърцето си. Изглеждаше, че пукнатините по тавана продължаваха онова, което беше останало далеч зад нея — малкото заснежено село Белчин край Плевен, където някога започна възрастният й живот.
Затвори очи и времето се обърна назад. Пак беше на 19, стои пред полуразрушената църква — стара, дървена, с черни въглени по стените и камбана, безмълвно висяща в проема.
Тогава, след дипломирането си, я изпратиха в забутано място. Там разбра какво е да живееш сред тишина, студове и човешко безразличие.
В църквата влезе един ден, сякаш я води нещо отвътре. Вътре миришеше на прах, хлад и восък. Постави свещ, надявайки се дори тук да усети топлина.
*— Нещо те тежи, сестро?* — чу глас зад гърба си.
Пред нея стоеше млад свещеник — отец Тодор.
*— Просто си влязох…* — отвърна с изкуствена усмивка.
Оттогава започна да посещава църквата по-често. Разговорите с него бяха дълги и тихи. Той й изглеждаше близък — умен, чутовен. Сякаш знаеше как е устроена душата й.
Един ден прошепна:
*— Днес е рожденият ден на баща ми. Той беше военен. Загина през 1919-ма, в София…*
Не подозираше, че това ще се окаже фатална грешка.
Онази нощ вратата й потрепери от удари. Светлана нахлузи халата си, отвори — и всичко свърши.
Обиск, псувни, викове. Отец Тодор се оказа доносник. Предаде я заради “антинародни” разговори.
В ареста не я биха веднага. Първо беше разпита. Следователт беше нисък, плешив, с уморен поглед.
*— Сядай. Аз съм Генчо Стоянов. Не се страхувай,* — каза тихо. *— Не всички тук са зверове. Но времето е такова — човек като свещ на вятъра. И най-малкото духане може да я изгаси…*
Той не я удари. Гледаше я със съжаление.
*— Не мога да те измъкна, Светльо. Но няма да те изпратя в лагер. Ще опитам да те заточа в село. И се моли, че никой друг да не се заинтересува от случая ти.*
Така се озова в Белчин.
До там водеше единствен път — заснежен, прав като стрела. Зимата беше безмилостна.
Първо никой не я приемаше — заточениците ги страхуваха. Стукаше на всяка врата и чуваше *”Не!”* или пълна тишина.
*— Хора ще намериш и в провинцията,* — си спомняше думите на Стоянов.
Само една врата се отвори — Аничка, млада вдовица.
*— Влизай. Само да не правиш проблеми.*
Така Светлана остана при нея. Работеше в градината, лекуваше селяни, гледаше деца и животни. Хората бавно започнаха да й се доверяват.
Минаха две години. На всеки две седмици се подписваше в районното управление. Началникът, Любомир Петков, я приемаше без думи, равнодушно поставя подпис в дневника.
На третата година всичко се промени.
Беше към вечерта. Метелица.
Пред къщата на Аничка спря екипжа. Втурна се Петков, цял в сняг.
*— Ще умре дъщеря ми. Помогни.*
Светлана грабна инструментите. Пристигнаха в къщата му.
На леглото лежеше седемгодишно момиченце. Сиво лице, вдлъбнати бузи, дишане — едва доловимо. В ъгъла безразлична лекарка от районната болница.
*— Дифтерия,* — хвърли тя.
*— Имате ли скалпел?*
*— Ще донесат. След пет часа.*
*— След пет часа ще е късно,* — отсече Светлана. *— Трябва ми нож, свещ и спирт.*
Петков тича като лу Петков тича като луд, донесе всичко, а Светлана извърши операцията, която спас живота на малкото момиче.