Зимата в малкото провинциално градче Банкя беше изключително жестока. Густа метелица завулка къщите в бяла преспа, заглушавайки света сякаш снегът беше увил всичко в мек, леден кокон, поглъщащ всеки звук. Прозорците бяха украсени с фини ледени цветя, а пустата улица трепереше под поривите на студения вятър, който напомняше тихи шепот на давно загубени спомени.
Термометрите показваха минус 25 градуса най-студената зима от петнадесет години. В сянката на този мразовит пейзаж се намираше малко крайпътно кафене При Стария Път. В полумрака му, където от четири часа цареше тишина след последния клиент, стоеше мъжът до изтърканата маса. Ръцете му носеха следите от години тежък труд бразди и грубици, оставени от ежедневното сечене на месо и беленето на картофи. Избеленият от многото пере фартух свидетелстваше за стотици ястия, приготвени с любов: пикантни чорби, банички по бабина рецепта, омекотени за цели четири часа, сочни кюфтенца, ароматна гювече с маслини.
И тогава се чу тих дрънкан почти шепнещ звук на стария меден звънец над вратата, който посрещаше гости от тридесет години. А след него две деца. Замръзнали, промокнали до кости, гладни и уплашени: момче в износаена прекалено голяма яке и момиченце в тънка розова блуза, които изглеждаха като изгубени в студа на този мрачен вечер.
Пръстите им оставяха влажни, почти етерични отпечатъци на запотелите прозорци. Това беше моментът жест на доброта, който с майчиното си топло можеше един ден да донесе нещо невероятно, но тогава никой не го знаеше.
Младият мъж и неговите изгубени мечти
Казваше се Никола Белчев и беше пристигнал в Банкя само с намерението да остане за година. На двадесет и осем години мечтаеше да стане главен готвач в престижен ресторан в София, а после да отвори собствено заведение, може би на Витоша или в Лозенец, пълно с деликатеси от цял свят, под звуците на жива музика, наречено Златната Лъжица. Но съдбата имаше други планове. Внезапната смърт на майка му осуети мечтите му; напусна работата си като помощник-готвач в ресторант Метропол и се върна в родния си град. Малката му братовчедка Радка, четиригодишно момиченце със златисти къдрици и сини очи, остана сираче, след като майка ѝ беше арестувана. Дълговете растеха като лавина сметки, кредит за операция, издръжка, изисквана от бащата на детето а мечтите му се отдалечаваха с всеки изминал ден.
Затова се нае в самотното крайпътно кафене като сервитьор и готвач. Собственичката, възрастна жена с добро сърце, но празен портфейл Валентина Петрова му плащаше едва осемстотин лева на месец, сума, доста скромна дори за онези времена. Въпреки липсата на престиж, работата беше честна. Ставаше в пет сутринта, за да успее да изпече баниците преди отварянето в седем; тези със сирене изчезваха от витрината по-бързо, отколкото някой можеше да каже горещи като печени.
В градчето, където хората се минаваха безразлично един покрай друг като есенни листа неговата паметка стана спасителен пояс: той помнеше, че госпожа Иванова пие чай с лимон, но без захар; че шофьорът на далечни рейсове Стоян винаги поръчва двойна порция овчарска салата с кебапчета; че учителят Михаил след третия час имаше нужда от силно кафе.
Зимата на века и една вечер, която промени всичко
Беше събота, 3 март Денят на Баба Марта. Повечето заведения бяха затворили по-рано, но Никола остана. Усещаше, че някой може да се нуждае от топъл обяд и подслон. И не се беше заблудил: пред вратата стояха две деца момче в мрачна яке и момиче в тънка блуза, едвам държащи се на крака от студ, напълно промокнали. Стъпките им бяха несигурни, очите пълни със страх и самота.
Никола почувства нещо много по-дълбоко от съжаление усещаше, че в тях гледа собственото си отражение. Като дете и той беше познал глада и самотното скитане: баща му изчезна, майка му работеше на три места, за да ги изхрани. Гладът го гризеше като звяр. Без колебание ги покани вътре:
Влезте, деца. Тук е топло. Не се страхувайте.
Настани ги на най-топлия маса до радиатора, поднесе им две купи с гореща доматена чорба по бабина рецепта бълбукаща и ароматна, с дебел филийка черен хляб и заквасена сметана. Яжте, на свобода каза, а децата се хвърлиха върху храната, сякаш никога преди не бяха опитвали такова щастие.
Момчето отчупи парче хляб и го подаде на сестра си: Ето, Цвета, прошепна. Добро ли е? Яж, не се бой. Момиченцето взе лъжицата, пръстите ѝ трепереха; огризените ѝ нокти разказваха за стрес.
Никола се преструваше, че мие чинии, а очите му се смъглиха. След час им приготви храна за път сандвичи със сирене и шунка, ябълки, бисквити, термос със сладък горещ чай и незабелязано сложи в чантата им две банкноти по пет лева последните, които спестяваше за боти за бягане на Радка.
Вземете ги. Помнете: ако ви трябва нещо връщайте се. Ден или нощ почти винаги съм тук.
Момчето, нерешително: А няма да ни предадете ли? попита