**Две нощи и един ден**
Десислава поглеждаше към часовника все по-често. Времето се влачеше бавно като охлюв, тежко и безкрайно. Оставаше още цял час до края на работния ден.
— Защо гледаш постоянно часовника? Бързаш някъде? — попита главната счетоводителка Мариана Георгиева.
— Не, просто…
— Мъж? На твоите години жена бърза само заради мъж. На моите години жените мечтаят времето да спре. — Мариана Георгиева въздъхна. — Добре, върви. И без това си безполезна днес.
— Благодаря! — Десислава започна да приключва работата си на компютъра.
— Обичаш ли го? — с мъка в гласа попита Мариана Георгиева.
— Обичам го. — Десислава я погледна право в очите.
Масата на шефката беше точно срещу нейната, и двамата нямаха къде да се скрият един от друг. Десислава се чувстваше като на изпит под нейния пронизителен поглед.
— Тогава защо не се омъжиш? Не те кани? — Мариана Георгиева свали очилата и протри носа. — Разбрах. Женен е. Има деца, нали? Класика. Първо скри истината, после, когато вече си влюбена, ти казва. Обещава да се разведе, когато децата пораснат. Така ли е?
— Как разбра? — Десислава я погледна изненадано.
— И аз съм била млада. Мислиш, само ти си паднала в тази капана? Момиче, ако не е напуснал семейството веднага, няма да го направи никога. Приеми го. Излез сама.
— Но… аз го обичам.
— Когато ти омръзнеш или, не дай Боже, жена му разбере, ще е много по-лошо и болезнено. Така поне ще запазиш достойнството си. Повярвай ми. И кармата не си я разваляй. — Мариана Георгиева си сложи очилата и се превърна отново в строгата шефка.
— Помисли. В понеделник не закъснявай. — Не я погледна, заглъхнала в документите.
— Обича го… — Мариана Георгиева поклати глава, когато вратата се затвори зад Десислава.
Десислава слезе по стълбите, поздрави охраната и излезе на улицата, огряна от майското слънце. Веднага забеляза колата на Славчо и се запъти към нея.
— Най-после, мислех, че никога няма да излезеш. Стоя тук като клон на Вардар, — проворча той, когато тя се качи до него.
Завъртя ключа, отдалечи се от офиса и се вмъкна в трафика.
— Къде отиваме? Не разбрах нищо от обаждането ти, — попита Десислава.
— Изненада. — Славчо я погледна обещаващо.
Това беше достатъчно — сърцето й затупти, а по стомаха се разля топлина.
Колата напусна София и се отнесе по магистралата, след това зави по малко пътче, криволичещо между гъсти дървета.
Десислава гледаше пътя и си представяше как няма да спират, ще пътуват завинаги, само двамата. След време се появиха къщите на един вилно селище.
— Стигнахме, — усмихна се Славчо.
— Имаш ли вила тук?
— Аз нямам. На приятеля ми е. Жена му е на последния месец от бременността, така че няма да идват скоро. Имаме я само за нас.
— А жена ти? Просто така те пусна? — Десислава го погледна недоверчиво.
Спира колата пред висока дървена ограда.
— Имаме две нощи и цял ден. — Славчо се наведе да я целуне.
*”Само две нощи и един ден…”*, помисли тя тъжно. *”И после пак ще е същото…”*
Славчо се отлепи от устните й, излезе и поче да изважда торби и куфари. Десислава също излезе и вдиша дълбоко чист въздух. Миришеше на трева, листа и нещо познато, като в къщата на баба…
*”Две нощи и един ден! Толкова много? Само двамата!”* се зарадва тя, не вярвайки на щастието си.
— Харесва ли ти? — Славчо вече стоеше до нея с усмивка. — Вземи това, да влизаме. — Подаде й една торба и се запъти към портата.
— Бивал ли си тук преди? — попита Десислава, докато той отключваше.
— Разбира се. Приятели сме.
— Идвал ли си с жена си или…
— Деси, не започвай. Не си разваляй уикенда. — Отвори вратата и я пусна да мине първа.
Влязоха в малкото кътче.
— Настани се. Аз ще сложа храната в хладилника. Тоалетната, съжалявам, е навън.
В къщата цареше мъртва тишина, толкова плътна, че гласът на Славчо звучеше приглушено. *”Защо да мисля за неща, които не мога да променя? Нека се наслаждавам на момента”*, помисли тя, оглеждайки се. В съсухнали цветя във ваза пред огледалото, прости завеси на прозорците, покрита с клеенка маса. Малка печка разделяше къщата на стая и кухня. На стената над леглото висеше плюшен килим…
Скромно, уютно, без претенции, но толкова познато, сякаш вече е била тук.
— Искам да остана тук завинаги, — шепна Десислава през нощта, лежейки на рамото му. — С теб. Без никой между нас.
— Мхм, — просмъмря той, заспал.
Тя се събуди първа и лежеше, слушайки тишината, страхувайки се да не го събуди. *”Липсва митарник на прозореца…”*, помисли. *”И плетена покривка с ресИ докато слънцето изгряваше над горите, Десислава осъзна, че сбъднатите мечти понякога са по-близо, отколкото смятаме.