**Дневник на един човек**
Цветана Иванова внимателно протегна ръка към узрелите ябълки на клона. Гърба й заболи, както обикновено, но не й обърна внимание – ябълките тази година бяха толкова много, че грех да не ги бера. Ябълките от сорта „Бяла наливка“ бяха съвършени – едри, ароматни, с леко кисел вкус. Точно такива, каквито са нужни за сладко, което зет й Георги толкова обича. И внучка й Ралица ще се зарадва на ябълков кекс за следобедната чаша чай, когато дойде през уикенда.
„Мамо, пак ли се катериш по стълбата?“ – гласът на дъщеря й я накара да се сепне. – „Колко пъти съм ти казвала? Извикай мен или Гошо, ще го свършим ние!“
Радка, дъщеря й, стоеше на пътеките, ръце на кръста. В бяла блуза и с перфектно сресан коса, тя изглеждаше чужда сред ябълковите дървета и лехите с копър.
„Не, Радо, аз внимавам…“ – виновно се усмихна Цветана и слезе от стълбата. – „Защо да ви безпокоя?“
„Точно затова“ – кимна Радка и ѝ взе кошницата с ябълките. – „Гошо трети ден подготвя документи, аз разкъсвам телефона между клиенти, а ти се катериш по дърветата. Паднеш ли, какво ще правим? Нямам време да те возя из болници, мамо!“
Цветана промълча. Какво да каже? Децата са пораснали, имат свой живот. Радка със съпруга си държат магазин за строителни материали – постоянно са на телефона, по срещи. Нямат време за нея.
„Мамо, трябва да говорим сериозно“ – Радка остави кошницата на верандата и се върна. – „Хайде, да седнем.“
Сърцето на Цветана се сви. Този тон го познаваше добре – така дъщеря й говореше, когато е взела важно, но не особено приятно решение.
Седнаха на старата пейка под черешата. Самата Цветана я боядиса в зелено преди години. Боята вече се люпеше тук-там, но не стигаше време да я обнови. Сега, явно, няма и да стигне.
„Мамо, помниш ли, че с Гошо говорихме за разширяване на бизнеса?“ – започна Радка, гледайки някъде извън градината.
„Помня, разбира се“ – кимна Цветана. – „Искахте да отворите втори магазин в другия край на града.“
„Точно. И сега всичко се получава. Одобриха ни кредит, намерихме място. Но имаме нужда от допълнителни средства за ремонт и първа доставка.“
Цветана се напрягна. Имаше малко спестявания, „за черни дни“, но би ги дала на дъщеря си без колебание, ако поиска.
„Радо, ако ти трябват пари…“
„Не, мамо, не става въпрос за това“ – я прекъсна Радка. – „Решихме да продадем вилата.“
„Какво?“ – Цветана не повярва на ушите си. – „Коя вила?“
„Тази вила, мамо“ – Радка обсече градината с поглед. – „Съседът ни, Славчо, отдавна искаше да си разшири мястото. Предложи добра цена. А на нас пари са ни спешни.“
На Цветана й се замая главата. Да продадат вилата? Но как? Това е техният дом! Тук нейният съпруг, Тодор, със собствените си ръце издигна къщата, засади градината. Тук Радка е израснала, тук се учеше да работи с земята. Тридесет години прекарваха всяко лято тук, а след смъртта му тя дори започна да живее тук от пролет до късна есен.
„Но аз… къде ще отида?“ – попита тя тихо.
„Мамо, на твоите години е трудно сама на вила“ – Радка ѝ сложи ръка на рамото. – „Не можеш да поддържаш къщата, градината. Дърветата са запустели, покривът тече. Ние с Гошо не можем да бъдем тук непрекъснато. А ти имаш апартамент в града, топъл и хубав. Не си мисли, че те изхвърляме.“
„Но не искам в апартамента“ – Цветана усети как сълзите ѝ притичат. – „Радо, аз живея тук. Това са моите цветя, моите лехи, съседите, с които дружам. Как може?“
„Мамо, няма какво да се обсъжда“ – гласът на Радка стана по-твърд. – „Решение е взето. Славчо дава добра цена. Документите се подготвят. Имаш две седмици да си събереш нещата.“
„Две седмици?“ – не можа да повярва. – „Толкова бързо?“
„По-добре бързо, отколкото да се проточва“ – отсече Радка. – „И още нещо… Вилата е официално на мене и Гошо. Ти и тате я прехвърлихте преди десет години, за да няма проблеми с наследството.“
Цветана помнеше. Как да не помни? Тодор настоя: „По-добре сега да оправим всичко, докато сме живи и здрави.“ И тя се съгласи. Как можеше да си помисли, че собствената й дъщеря ще я изгони от къщата, която те с мъжа й построиха?
Следобед приеха зет й и започнаха да опаковат. Радка не й позволи да направи торта за Ралица – „Не си губи времето“.
Но на следващия ден нещо се промени. Славчо дойде, говори с Георги, после и Радка се появи. Спориха на верандата, а после дъщеря й ѝ обяви:
„Мамо, Славчо ще купи само половината имот. Останалата част остава за теб.“
Цветана едва повярва. Домът остава! Ябълковите дървета, пейката, верандата – всичко е нейно!
Когато Радка и Георги си тръгнаха, Цветана седна на верандата с чаша чай и домашно сладко. Мислеше си: една чужда душа – Славчо – я спаси, докато собствената й кръв я изхвърли.
**Урокът за деня:** Понякога най-близките са тези, които най-много нараняват. А спасението идва от неоча**Урокът за деня:** Понякога най-близките са тези, които най-много нараняват, а спасението идва от неочаквани хора, но в крайна сметка човек трябва да се научи да разчита преди всичко на себе си.