Днес писах в дневника си, защото животът ми се превърна в нещо, което никога не си представях. Сега седя в банята в три сутринта, държейки бременна проба с две розови линии, а дъщеря ми спи в съседната стая с мъжа, когото някога мислех, че ще бъде мой.
Всичко започна преди две години, когато срещнах Георги в кафенето, където работя. Той беше редовен клиент, винаги поръчваше едно и също кафе черно, без захар. Имаше усмивка, която осветяваше стаята, и очи, които те караха да чувстваш, че си единственият човек на света.
Винаги ли работиш сутрешен смяна? попита ме един обикновен вторник.
Почти винаги, отвърнах, чувствайки как ме заболяват бузите. Обичам спокойствието на сутрините.
И аз, усмихна се той. Затова идвам тук. И заради теб.
Сърцето ми заби като на тийнейджърка. На четиридесет и две, след тежък развод, бях изгубила надеждата да усетя отново трепет в стомаха.
Следващите седмици разговорите ни ставаха по-дълги, по-лични. Той ми разказваше за работата си като архитект, за мечтите си да пътува из Европа, за болката от загубата на майка си. Аз му говорех за дъщеря си Мария, за мечтите си да отворя малко кафене, за страховете и надежните ми.
И един ден най-накрая попита:
Радка, би ли излязла с мен в петък вечер?
Казах да без да се замислям. Вечерта беше перфектна вечеря в италиански ресторант, разходка в Борисовата градина, разговори до късно. Чувствах се жива отново, желана, специална.
Но на следващия ден, когато разказах на Мария за срещата ни, всичко се промени.
Георги кой? попита тя с разширени очи.
Георги Иванов, повторих. Защо?
Лицето й побеля.
Мамо, той той е новият ми шеф. Започнах работа в неговата фирма миналата седмица.
Светът ми се залюля. От всички хора, от всички места
Той е невероятен, мамо, продължи Мария, без да забележи шока ми. Толкова умен, толкова добър. И красив, нали?
Следващите месеци бяха мъчение. Гледах как Мария се връщаше у дома все по-влюбена, разказвайки безспир за Георги, за това колко е чудесен. А аз кимах и се усмихвах, докато сърцето ми се цепеше.
Георги спря да идва в кафенето. Знаехме, че това, което започнахме, вече беше невъзможно. Но когато погледите ни се срещнаха на годежната вечеря на Мария шест месеца по-късно, знаех, че той чувства същото.
Радка, прошепна ми, когато останахме сами в кухнята, не знаеш колко съжалявам.
Няма за какво, излъгах. Тя те обича, и това е важното.
Но аз започна той.
Не, го прекъснах. Не го казвай. Моля те.
Сватбата беше мъчение. Гледах ги да си разменят обещания, да се кълнат във вечна любов, докато аз се преструвах, че съм щастлива за дъщеря си. Плаках тази вечер, както не бях плакала от години.
Но ако мислех, че това е най-лошото, сгреших.
Срещнах Николай, бащата на Георги, на сватбената вечеря. Петидесет и пет годишен, вдовец, с тиха усмивка и тъжни очи. Започнахме да говорим за децата си, за това колко щастливи изглеждат заедно, за болката да ги гледаме как порастват.
Би ли изпила кафе утре? попита ме късно вечерта. Мисля, че и на двамата ни трябва време да осмислим всичко.
Николай разбираше болката ми по начин, който никой друг не можеше. Срещите ни за кафе станаха обяди, после вечери, после дълги разговори до зори.
Не се влюбихме умишлено. Искахме само да запълним празнотата в сърцата си. Но утехата се превърна в нещо по-дълбоко, по-истинско.
Това е грешно, казах му една нощ, след първия ни път заедно.
Знам, отвърна той, милвайки косата ми. Но не мога да те пусна. Ти си единственото добро нещо, което ми се случи, откакто загубих жена си.
Осем месеца пазехме връзката си в тайна. Срещахме се в апартамента му, далеч от любопитни очи. Беше сложно, рисковано, но беше нашето убежище сред хаоса.
До тази вечер. До тази положителна бременна проба.
Мамо? Добре ли си? гласът на Мария ме изненада отвъд вратата.
Да, скъпа, успях да отвърна с треперещ глас. Просто не ми е добре.
Искаш ли да ти направя чай?
Не, не се притеснявай. Спи си.
Чух стъпките й да се отдалечават и останах сама с тайната си. След няколко часа ще трябва да се обадя на Николай, да му кажа, че ще имаме дете. Дете, което ще е полубрат или полусестра на снаха му моята дъщеря.
Как да обясня на Мария, че майка й е бременна от бащата на съпруга й? Как да кажа, че лъжа цялото това време? Как да разбия щастието й?
Погледах се в огледалото. Очите ми бяха червени, косата разхвърчана. Не познавах жената, която ме гледаше. Кога точно станах злодейката в собствената си история?
Телефонът потрептя в ръката ми. Съобщение от Николай: Не мога да спя. Мисля за теб. Обичам те.
Затворих очи и дълбоко вдишнах. Утре животът ни ще се промени завинаги. Утре ще трябва да намеря думите, които няма как да обяснят необяснимото.
Но тази нощ, още
