11 юни, София
Днес не издържах повече. Начинът, по който майка и татко винаги ме пренебрегваха, ме доведе до край. За първи път прекъснах разгорещен разговор с майка ми и, под въздействие на гнева и безсилието, хвърлих телефона си към стената. Разби се. И знаех, че това е прекалено но не успях да овладея болката, съчетана с яд и усещане за безпомощност. Сълзите ми се стичаха по лицето, бурята вътре в мен беше по-силна от всякога.
Работя на две места и все пак не получавам подкрепа от родителите си. Това само засилва чувството ми за несправедливост. Още повече ме наранява фактът, че през годините те винаги обръщаха внимание единствено на сестра ми Десислава. Осъзнавам, че трябва да се радвам за нея, но мислите ми постоянно се връщат към левовете, които все не ми стигат.
Телефонът ми звънна няколко пъти. Първият беше от майка ми поиска да ѝ дам пари назаем. При положение, че едва успявам да свържа двата края, отказах. След това получих покана за новия апартамент на сестра ми поредната домашна празнична вечер. Отново отказах. Няколко дни по-късно майка ми ме посети. Надявах се, че този път ще признае колко неразумно и несправедливо е било да ми поиска пари за жилището на Десислава, особено при положение, че знае колко трудно ми е с моя собствен кредит.
Вместо извинение, разговорът се обостри. Майка ми сякаш чувстваше, че съм се обидила, и започна да навлиза в темата с парите, обвинявайки ме, че мисля само за тях. Обясних ѝ, че проблема не е само финансов напомних ѝ за ипотеката ми и за усилията, които полагам сама, докато те помагат само на сестра ми. Майка ми се опита да избегне темата и ме обвини, че съм прекалено обсебена от парите.
Болката ме удари още по-силно. Извиках, че имам нужда от внимание и обич запитах дали съм направила нещо нередно, за да бъда третирана толкова различно от Десислава. След този разговор се почувствах опустошена, но в мен остана копнеж за мир и топлота не знам как, но си обещах да търся път към спокойствието и любовта в семейството ни.
