— Докато продаваме апартамента, поживей в дома за възрастни хора, — каза дъщерята Людмила се омъжи късно — след много разочарования и без надежда, че ще намери достоен партньор, четиридесетгодишната жена все пак срещна своя “принц”: четиридесет и петгодишният Едуард, няколко пъти женен и с три деца, на които по съдебно решение бе дал собственото си жилище. Така Людмила, след месеци живот по квартири, доведе новия си съпруг в дома на шестдесетгодишната си майка Мария Андреева. Едуард веднага се нацупи и изрази недоволството си от миризмата в апартамента. — Мирише на старо, — измърмори той с раздразнение. — Тук трябва да се проветри. Мария Андреева чу думите на зет си, но не реагира. — Къде ще живеем? — попита угнетено Едуард, явно неудовлетворен. Людмила веднага започна да се суети, за да угоди на мъжа си, и отведе майка си настрани. — Мамо, с Едуард ще заемем твоята стая, — прошепна дъщерята, — а ти засега ще живееш в малката. Още същия ден Мария Петровна бе преместена с наглост в малкото помещение, което едва ли беше годно за живот. Сама трябваше да пренесе вещите си, защото зет ѝ отказа да помогне. Започна тежък период — Едуард не харесваше нищо: готвенето, чистотата, дори тапетите, но най-много се оплакваше от „миризмата на старо“, която според него го караше да кашля с преувеличение всеки път, когато Людмила се връщаше. — Така не може да се живее! — избухна той. — Нещо трябва да се направи! — Нямаме пари за още един наем, — сви рамене Людмила. — Изпрати майка си някъде, — тросна се мъжът. — Не мога да дишам тук. — Но накъде? — Измисли нещо! Така или иначе апартаментът ще е твой — канцелирай процедурата по-бързо, — настоя той. — Не забравяй кой те взе на тези години. Людмила смутено отиде при майка си, вече преместена в килерчето, което сега наричаха „стая“. — Мамо, сигурна съм, че не ти е добре тук, нали? — подхвана тя предпазливо. — Освободихте ли моята стая? — притеснено попита жената. — Имаме по-добра идея. Така или иначе ще препишеш апартамента на мен? — Разбира се. — Тогава да не губим време! Ще го продадем и ще купим ново, по-хубаво жилище. — А аз къде ще съм? — устните на Мария Андреева потрепериха. — Докато се занимаваме, ще поживееш временно в дом за възрастни хора, — съобщи радостно Людмила. — После ще те вземем обратно, обещавам! — Наистина ли? — жената я погледна с надежда. — Разбира се, ще ремонтираме и ще те върна, — стискайки ръката ѝ, увери Людмила. Мария Андреева ѝ повярва и прехвърли апартамента. Скоро след подписването на документите, Едуард потри ръце: — Събирай майчините вещи! Карам я в дома за възрастни. — Вече? — Людмила се почувства виновна. — Какво има да чакаш? И пенсията ѝ не ми трябва. Проблемите ѝ надвишават ползите. Тя си е живяла живота – време е ние да поживеем, — сухо отбеляза той. — Но още не сме продали жилището… — Прави каквото казвам, или оставаш сама, — отсече Едуард. Два дни по-късно натовариха нещата на Мария Андреева и я откараха в дома. По пътя, скришно от дъщеря си, жената бършеше сълзи – предусещаше неприятности. Едуард не дойде. Остана „да проветрява“. Мария Андреева бе регистрирана в дома, а Люда набързо и със срам напусна. — Дъще, наистина ли ще се върнеш за мен? — попита на раздяла жената. — Разбира се, мамо, — каза Люда и отмести поглед. Знаеше, че мъжът ѝ няма да позволи Мария да се върне в новия дом. След бърза продажба апартаментът бе заменен с нов, записан на името на Едуард, „заради сигурността на Люда“. Месец по-късно, когато стана дума за майка ѝ, той реагира остро: — Провокираш ли пак с нея, ще те изгоня! — изръмжа Едуард. Люда замлъкна завинаги. Няколко пъти си мислеше да посети майка си, но споменът за нейните сълзи я възпираше. В продължение на пет години Мария Андреева всеки ден чакаше дъщеря си. Но тя така и не се върна. Не издържа на самотата и си отиде. Люда разбра година по-късно, когато Едуард я изхвърли от апартамента. Обзета от вина, тя се оттегли в манастир и цял живот се опитваше да изкупи своя грях.

Докато продаваме апартамента, по-добре поживей малко в старческия дом каза дъщеря ми.

Надежда се омъжи доста късно. Истината е, че дълго не ѝ вървеше, и четиридесетгодишната жена беше престанала да вярва, че ще срещне свестен мъж.

Станимир, тогава на четиридесет и пет, се оказа истински принц. Беше бил женен няколко пъти и имаше трима деца, на които, според решение на съда, беше прехвърлил апартамента си в Пловдив.

Затова Надежда, след няколко месеца скитане по квартири под наем, трябваше да заведе мъжа си да живеят при шестдесетгодишната ѝ майка баба Пенка Маркова в Перник.

Още щом прекрачиха прага, Станимир се намръщи и направи гримаса, показвайки недоволството си от миризмата в жилището.

Смърди на нещо старо тук изсумтя той недоволно. Не е лошо да проветрявате малко повече.

Баба Пенка чу чудесно думите на зетя, но се направи, че не ги е разбрала.

Къде ще живеем? въздъхна тежко Станимир, който явно не харесваше новия си дом.

Надежда започна да тича из стаята, за да угоди на мъжа си, и отведе майка си насаме.

Майче, ние с Стани ще заемем твоята стая прошепна тя а ти поспи в малката засега.

Същия ден баба Пенка беше пренесена безцеремонно в една малка стаичка, която едва ли можеше да се нарече подходяща за живеене.

Дори ѝ се наложи сама да си пренесе нещата, защото зетят отказа да помогне.

Оттогава за жената започна тежък живот. Станимир не беше доволен от нищо не му харесваше храната, чистотата, дори цвета на тапетите.

Най-много обаче го дразнеше миризмата. Убеди се, че в апартамента ухае на старо и твърдеше, че получава алергия от това.

Всеки път когато Надежда пристъпеше прага, той нарочно започваше да кашля.

Не може повече така! Нещо трябва да се направи! заяви веднъж сърдитият мъж.

Нямаме пари за наем каза плахо Надежда.

Изпрати майка си някъде! с отвращение предложи той. Не се трае вече тук.

Къде да я пратя?

Измисли нещо! Каквото и да направиш, тази квартира вече не става. Да я продаваме и да купим нещо ново! отсяко Станимир. Това е решението! Говори с майка си!

Какво да ѝ кажа? тревожно попита Надежда.

Не зная, измисли нещо! Така или иначе след смъртта ѝ апартаментът ще е твой. Просто ще ускорим нещата отвърна с хладнокръвието си мъжът.

Не е удобно така…

Не разбирам ти кого предпочиташ: нея или мен? Аз те взех на четиридесет, стара мома натисна я Станимир, знаейки къде е слабостта ѝ. Ако си тръгна, пак ще останеш сама и кой ще те вземе?

Надежда навъси вежди и тръгна към мъничката стая, в която баба Пенка се бе настанила.

Майко, не ти ли е неприятно тук? започна плахо да говори дъщерята.

Освободихте ли стаята ми? попита тревожно жената.

Не, имаме друга идея. Нали така или иначе ще ми прехвърлиш апартамента? с надежда Надежда подхвана темата.

Разбира се.

Тогава да не чакаме. Искам да продам апартамента и да си купим по-голям в хубава кооперация.

А този да не ремонтираме?

По-добре по-голям.

А аз къде ще съм, дете? устните на Пенка затрепериха.

Ти малко ще поживееш в старческия дом с облекчение съобщи Надежда но е временно. Ще те вземем при нас, обещавам!

Наистина ли? майката вдигна очи с надежда.

Естествено! Като продадем, направим ремонт, ще дойдеш веднага! хвана я за ръката Надежда.

Баба Пенка нямаше друг избор освен да повярва и да прехвърли апартамента.

Щом документите бяха готови, Станимир доволно потри ръце:

Събирай нещата на баба! Караме я в старческия дом.

Веднага ли? стресна се Надежда, раздвоена от чувство за вина.

Защо да чакаме? И с пенсията си не ни е нужна, повече грижи от полза. Живяла си е живота, време е малко и ние да поживеем изрече делово Станимир.

Но още не сме продали апартамента…

Прави каквото казвам, иначе ще останеш сама отряза я той.

Два дни по-късно натовариха вещите на баба Пенка с нея самата и я откараха в старческия дом.

По пътя тя тайно от дъщеря си бършеше сълзи. Сърцето ѝ усещаше, че нещо не е наред.

Станимир не дойде с тях. Остана, за да проветрява апартамента.

Пенка Маркова бързо беше приета в старческия дом, а Надежда, притеснена и срамежливо, си тръгна.

Дъще, нали ще се върнеш за мен? попита тя със сълзи на очи.

Разбира се, мамо отвърна Надежда, отвеждайки поглед.

Тя знаеше добре, че Станимир няма да позволи никога да вземат баба Пенка отново при тях.

Вече със собствено жилище, бързо го продадоха и купиха нов апартамент на името на Станимир, който заяви, че не може да има доверие на Надежда.

Няколко месеца по-късно жената опита да заговори за майка си, но мъжът ѝ избухна:

Само опитай да споменеш пак за нея, и си тръгваш! изрева Станимир, който не понасяше разговори за баба Пенка.

Надежда премълча. Вече не повдигаше въпроса.

Понякога се засилваше да посети майка си в старческия дом, но при мисълта за нейните сълзи, се отказваше.

Пенка Маркова в продължение на пет години всеки ден чакаше да се върне дъщеря ѝ.

Но така и не я дочака. Не издържа на болката от самотата и си отиде от този свят.

Надежда научи това едва година по-късно, когато Станимир я изхвърли на улицата и тя се сети за майка си.

Усетила непоносимата вина, отиде в манастир, за да измоли прошка за човешкия си грях.

Rate article
— Докато продаваме апартамента, поживей в дома за възрастни хора, — каза дъщерята Людмила се омъжи късно — след много разочарования и без надежда, че ще намери достоен партньор, четиридесетгодишната жена все пак срещна своя “принц”: четиридесет и петгодишният Едуард, няколко пъти женен и с три деца, на които по съдебно решение бе дал собственото си жилище. Така Людмила, след месеци живот по квартири, доведе новия си съпруг в дома на шестдесетгодишната си майка Мария Андреева. Едуард веднага се нацупи и изрази недоволството си от миризмата в апартамента. — Мирише на старо, — измърмори той с раздразнение. — Тук трябва да се проветри. Мария Андреева чу думите на зет си, но не реагира. — Къде ще живеем? — попита угнетено Едуард, явно неудовлетворен. Людмила веднага започна да се суети, за да угоди на мъжа си, и отведе майка си настрани. — Мамо, с Едуард ще заемем твоята стая, — прошепна дъщерята, — а ти засега ще живееш в малката. Още същия ден Мария Петровна бе преместена с наглост в малкото помещение, което едва ли беше годно за живот. Сама трябваше да пренесе вещите си, защото зет ѝ отказа да помогне. Започна тежък период — Едуард не харесваше нищо: готвенето, чистотата, дори тапетите, но най-много се оплакваше от „миризмата на старо“, която според него го караше да кашля с преувеличение всеки път, когато Людмила се връщаше. — Така не може да се живее! — избухна той. — Нещо трябва да се направи! — Нямаме пари за още един наем, — сви рамене Людмила. — Изпрати майка си някъде, — тросна се мъжът. — Не мога да дишам тук. — Но накъде? — Измисли нещо! Така или иначе апартаментът ще е твой — канцелирай процедурата по-бързо, — настоя той. — Не забравяй кой те взе на тези години. Людмила смутено отиде при майка си, вече преместена в килерчето, което сега наричаха „стая“. — Мамо, сигурна съм, че не ти е добре тук, нали? — подхвана тя предпазливо. — Освободихте ли моята стая? — притеснено попита жената. — Имаме по-добра идея. Така или иначе ще препишеш апартамента на мен? — Разбира се. — Тогава да не губим време! Ще го продадем и ще купим ново, по-хубаво жилище. — А аз къде ще съм? — устните на Мария Андреева потрепериха. — Докато се занимаваме, ще поживееш временно в дом за възрастни хора, — съобщи радостно Людмила. — После ще те вземем обратно, обещавам! — Наистина ли? — жената я погледна с надежда. — Разбира се, ще ремонтираме и ще те върна, — стискайки ръката ѝ, увери Людмила. Мария Андреева ѝ повярва и прехвърли апартамента. Скоро след подписването на документите, Едуард потри ръце: — Събирай майчините вещи! Карам я в дома за възрастни. — Вече? — Людмила се почувства виновна. — Какво има да чакаш? И пенсията ѝ не ми трябва. Проблемите ѝ надвишават ползите. Тя си е живяла живота – време е ние да поживеем, — сухо отбеляза той. — Но още не сме продали жилището… — Прави каквото казвам, или оставаш сама, — отсече Едуард. Два дни по-късно натовариха нещата на Мария Андреева и я откараха в дома. По пътя, скришно от дъщеря си, жената бършеше сълзи – предусещаше неприятности. Едуард не дойде. Остана „да проветрява“. Мария Андреева бе регистрирана в дома, а Люда набързо и със срам напусна. — Дъще, наистина ли ще се върнеш за мен? — попита на раздяла жената. — Разбира се, мамо, — каза Люда и отмести поглед. Знаеше, че мъжът ѝ няма да позволи Мария да се върне в новия дом. След бърза продажба апартаментът бе заменен с нов, записан на името на Едуард, „заради сигурността на Люда“. Месец по-късно, когато стана дума за майка ѝ, той реагира остро: — Провокираш ли пак с нея, ще те изгоня! — изръмжа Едуард. Люда замлъкна завинаги. Няколко пъти си мислеше да посети майка си, но споменът за нейните сълзи я възпираше. В продължение на пет години Мария Андреева всеки ден чакаше дъщеря си. Но тя така и не се върна. Не издържа на самотата и си отиде. Люда разбра година по-късно, когато Едуард я изхвърли от апартамента. Обзета от вина, тя се оттегли в манастир и цял живот се опитваше да изкупи своя грях.