Беше един обикновен вторник следобед, когато в месарницата ми влезе пак баба Янка. Всяка седмица точно по това време тя пристъпваше плахо през прага, ниска, прегърбена от годините и грижите, с шал на главата и старо палто, износено от времето.
Никога не искаше нещо специално. Не се оплакваше, не вдигаше шум, никога не повишаваше глас. Просто заставаше срещу стъклената витрина с месото, гледаше продължително парчетата вътре, сякаш пред нея не стояха продукти, а мечти, все още неизпълнени.
После, бавно, с треперещи ръце, вадеше портмонето си старо, протрито, с износени ъгли и копче, което едва държеше. Отваряше го, преглеждаше дребните останали левчета вътре и винаги поглеждаше към мен с една и съща тиха тъга. Тъга, в която не тлее надежда, а само борба с стига ли.
Имате ли нещо по-евтино? питаше тя всеки път, едва чуто, почти засрамено.
Аз вече я знаех. Знаех, че няма да поиска филе, шунка или друго скъпо. Винаги взимаше най-евтиното кокаляци, хрущяли, остатъци. И всеки път, когато ѝ подавах пакетчето, усещах стягане в гърдите. Знаех, че това не е само бедност. Това беше достойнство. Баба Янка никога не просеше. Винаги плащаше максимално, колкото може, дори да си тръгва почти с нищо.
Веднъж я наблюдавах как си тръгва. Не тръгна към блока си, а прекоси двора и се изгуби зад старите кооперации, където почти никой не се застоява. Спря до мокър кашон до оградата, сведе глава и бавно коленичи въпреки болките си. Извади кокалите, които току-що беше купила, и ги нареди внимателно на земята, все едно оставяше цветя пред паметник.
И точно тогава се появиха те три котки, слаби, мръсни, с покапали опашки, напълно забравени от света. Нахвърлиха се жадно на храната, а баба Янка ги галеше с поглед, с тиха, тъжна и нежна усмивка.
Хапвайте, милички хапвайте знам какво е да нямаш каза тя шепнешком.
Стоях замръзнал от изненада и леко срам. Бях си мислил, че тя едва се грижи за себе си, а всъщност споделяше и с тези, за които никой не се сеща. Прибра се у тях, но някак разбрах, че не е съвсем сама. Вечерта разпитах съседите ѝ и научих има внук. Момче на осем, останал без родители. Гледа го сама, с минимална пенсия. Купува му тетрадки преди да си купи лекарства. Отделя най-доброто за чинията му, а тя се храни с хляб и чай.
Тогава разбрах защо всяка седмица иска само кокали не защото предпочита, а защото нищо друго не може да си позволи. И дори така пак намира сили да дели с други, по-безпомощни.
На следващия ден, когато дойде пак и измъкна портмонето със същата тъжна усмивка, я спрях:
Бабо, днес няма да купувате нищо казах аз.
Тя се сепна:
Как така?
Днес ще вземете. Просто така.
Започнах да пълня плик с хубаво месо бут, гърди, парчета, от които се готви супа за дете.
Баба Янка вдигна ръце, отчаяно:
Не мога нямам пари…
Знам. Затова го правя отвърнах тихо, за да не чуят другите.
Свих рамене и обясних:
Видях ви вчера с котките.
Тя замръзна. Очите ѝ се напълниха със сълзи, сякаш душата ѝ изплака за първи път.
Давам им жал ми е никой друг ги няма
Аз едва се сдържах да не заплача.
А вас кой ви чака у дома?
Имам внук прошепна тя.
И в тези три думи имаше всичко години саможертва, безсънни нощи, страх от утре и една безмерна обич.
Подадох ѝ плика:
Това е за детето.
Баба Янка го притисна до гърдите си като скъпоценен подарък.
Ама защо го правите? попита през сълзи.
Защото когато човек прави добро от нищо, това е истинско богатство отговорих.
Знаете ли, най-болезненото е, че най-добрите хора често носят най-много болка сами.
Баба Янка си тръгна, стискайки плика все едно носи хляб за цяла зима.
В онази вечер не продадох само месо. Раздадох човещина. Споделих надежда. Светът не се променя от думи, а със сърца, които не са се вкаменили. С един дребен жест. С една торбичка повече. С човек, който казва: Не си сам.
Днес, когато пиша тези редове, си давам сметка понякога съм виждал доброто и съм го пропускал. Не минавайте безучастно до доброто. Защото днес това е някоя чужда баба, а утре може да е майката ти.
Оставям едно сърце и една молитва за всички, които мълчаливо носят тежкото. Защото докато има хора като баба Янка, светът все още си струва.



