Разглеждайки се наново
Този ден Виктор Петров се прибра от работа в София по-рано от обикновено. Обикновено той влизаше в седем вечерта, чувал звука на тигана в кухнята и ухаеше ароматът на вечеря, смесен с леки нотки от парфюма на съпругата си. Днес обаче го освободиха от събранието в четири часа шефът им се разболя. Виктор, с ключа в ръка, се озова пред собствената си врата, усещайки странна неловкост, като актьор, излязъл на сцената извън време.
Той завъртя ключа, а механизмът скънчи по-дълбоко от обичайното. В коридора, на закачалката, висеше непознат мъжки сако скъп, от мека вълна. Беше на мястото, където обикновено стоеше неговото.
От хола се чу задържан, женски смях дълбок, кадифен, който той винаги смяташе за свое лично притежание. След него последва мъжки глас, неясен, но уверено домашен.
Виктор се задържа на място. Краката му сякаш се вкорениха в паркетната настилка, която той и Ружа избираха заедно, спорейки за нюанса на дъбовото дърво. Той видя отражението си в огледалото в коридора бледо лице, потънало в офисния костюм. Чувстваше се чужд.
Той се придвижи към звука, без да сваля обувките голямо нарушение на техните домашни правила. Всеки крач е вибрираше в ушите му. Дебелата масивна врата на хола беше леко отворена.
На дивана седяха двамата. Ружа, любимата му, облечена в бирюзов халат, който той й беше подарил за рождения ден. Нейните крака бяха съвито сдържани, като у дома. До нея друг мъж, около четиридесет години, в скъпи замшеви мокасини без чорапи (това детайлно провокираше Виктора), в безупречно седнала риза с открит яка. Той държеше в ръка чашка с червено вино.
На масичката за кафе стоеше кристална ваза семейна реликва на Ружа, пълна с фъстъци. Обелките бяха разпръснати по плота.
Това беше картина на абсолютна, уютна интимност. Не страст, а ежедневна, домашна изневяра най-горчива от всички.
Те го видяха едновременно. Ружа се разтрепери, виното изляза от чашката й и остави червено петно върху светлия халат. Очите й, широко отворени, изразиха не ужас, а паническо недоумение, като у дете, заловено в грешка.
Непознатият постави чашката бавно, почти лениво, върху масата. Лицето му не показваше страх или срам, а лека досада, като при човек, когото са прекъснали в най-интересния момент.
Ви започна Ружа, но гласът й се сръщи.
Той не слушаше. Погледът му падна върху мокасините на мъжа, които можеха спокойно да се преместят в хола, след това върху собствените си износени обувки. Две двойки обувки в едно пространство, два свята, които не трябваше да се пресичат.
Мисля, че ще си тръгна, каза непознатият, вдигайки се с неуместно спокояна бързина. Той се приближи до Виктора, погледна го не надменно, а любопитно, като към експонат в музей, кима и се насочи към коридора.
Виктор стоеше неподвижен. Чуваше как мъжът затваря сакото, как скънчва ключалката. Вратата се затвори.
Останаха само двамата в гласната тишина, нарушавана от тиктакането на часовника. Въздухът мирише на вино, скъп мъжки парфюм и предателство.
Ружа се захапа в раменете си, почти късо говорейки. Думи като не разбираш, не е това, което мислиш, само говорехме преминаваха като звук през плътно стъкло. Те нямат значение.
Виктор се приближи до масичката, вдигна чашката на непознатия. От нея изпъкваше чужд аромат. Той погледна червеното петно върху халата, обелките от фъстъци и незапълнената бутилка вино.
Не вика, не крещи. Чувстваше само една всепоглъщаща емоция отвратителност. Към всичко: към къщата, към дивана, към халата, към миризмата, към себе си.
Той върна чашката на място, обърна се и се върна към коридора.
Къде отиваш? гласът на Ружа задъхва, изпълнен със страх.
Виктор спря пред огледалото. Погледна отражението си онзи, който току-що липсваше.
Не искам да съм тук, прошепна той ясно. Докато всичко не изсъхне.
Той излезе от апартамента, слезе по стълбите, седна на пейка пред входа си. Доста от телефона батерията беше празна.
Гледаше прозорците на своя апартамент, уютния светлинен блик, който обичаше. Чакаше. Чакаше докато от прозорците изчезне миризмата на чужд парфюм, мокасини и онова, което някога бе животът му. Не знаеше какво ще последва, но знаеше, че обратната пътека към дома, както беше преди четири часа, вече не съществува.
Той седеше на студената пейка, а времето тече по свой ред. Всяка секунда бе ясна като слънчев бриз. Видя сянка в прозореца Ружа се приближи, погледна към него и се обърна. Той се отвърна.
След малко половин час? час? влезе в подъежа. Тя излезе без халат, в обикновени дънки и суичър, в ръце дръжки с покривало.
Тя бавно пресече улицата и седна до него, оставяйки между тях пространството на пол-човек. Протяна му покривката.
Вземи, ще се стопляш, каза тя.
Не, отговори той, без да я гледа.
Това е Артю, тихо каза Ружа, поглеждайки към асфалта. Той е собственик на кафето до фитнеса ми, познахме се преди три месеца.
Виктор слушаше, без да обръща глава. Името, професията само декорация за главното: светът му се разби не от гръм, а от тихо, ежедневно щракване.
Не се извинявам, дрънна гласът й. Но ти ти пропускаш последната година. Ходиш, яденеш, гледаш новините и заспиваш. Спря да ме виждаш. А той той вижда.
Вижда?, за пръв път тази вечер Виктор се обърна към нея. Гласът му бе хреп от безмълвие. Вижда ли, че пиеш вино от моите чаши? Вижда ли, че хвърляш обелки от фъстъци върху масата ми? Това е то, което той вижда?
Ружа стегна устните, очите й се напълниха със сълзи, но те не се спуснаха.
Не искам да се извинявам, нито да забравям всичко. Просто не знаех как да стигна до теб. Може би, превърнала се в чудовище, отново станах човек, който ти забелязваш.
Седя тук, започна Виктор бавно, подбирайки думи и ме отровява. Мене отровява миризмата на чужд парфюм у дома. Мен отровяват мокасините му. Най-отровната е мисълта, че можеш така да ме предадеш.
Той вдигна рамене. Гръбът му се скръста от студа и неподвижността.
Днес няма да отида, каза той. Нямам къде да вляза, където всичко ми напомня за този ден да вдишвам този въздух.
Къде ще отидеш?, гласът й изрече истински, животински страх. Къде да се скриеш?
В хотел, отговори той. Трябва да намеря някъде да спя.
Тя кима.
Искаш ли да отида при приятелка?, попита тя. Да те оставя сам в къщата?
Той отрицателно кимна.
Това няма да промени случилото се в сърцето. Къщата трябва да проветрим, Ружа. Може би я продадем.
Тя изпадна в шок къщата беше общата им мечта, крепост.
Виктор се изправи от пейката, движенията му бяха бавни, уморени.
Утре, каза той, няма да говорим. След утрото също. Трябва да мълчишме, всеки поотделно. После после ще видим дали има нещо, за което още можем да говорим.
Той се обърна и тръгна по улицата, без да се обръща. Не знаеше къде отива. Не знаеше дали ще се върне. Знаеше само едно: животът, който беше преди тази вечер, свърши. За първи път след години пред него се открише пътека в неизвестното не като съпруг, а като човек, изтощен и наранен. И в тази болка, парадоксално, той отново почувства, че живее.
Той продължи без цел, а градът му изглеждаше чужд. Фонари хвърляха резки сенки върху асфалта, в които лесно се губеше. Виктор се отклони към най-близкия хостел не за спестяване, а за да се разреди, да се скрие в безлична стая, където мирисеше хлор и чужди животи.
Стаята приличаше на болнична палата бели стени, тесен лег, пластмасово столче. Той се седна на края на леглото, а тишината удари ушите му. Нямаше познатото скрипене на паркет, шум от хладилника, дишането на жена зад гърба. Само гърмотушен шум в главата и тежест в гърдите.
Той постави телефона на зарядно, оставено в рецепцията. Екранът се събуди, мигнаха известия колеги, чатове, реклами. Обикновен вечерен ритъм на обикновен човек. Тази обикновеност беше немога.
Той изпрати кратко СМС до шефа: Болях, няма да дойда няколко дни. Не лъже, усещаше се отровен.
Отиде да се къпе. Водата почти беше вряла, но той не усещаше температурата. Стоеше, свалил глава, гледаше как струите отмиват праха на деня. После вдигна очи и в огледалото над мивката видя свое отражение уморено, сплескано, чуждо. Как се виждаше Ружа в днешния ден? Как беше той цялото време?
Легна в леглото, изгаси светлината. Тъмнината не донесе успокоение. Пред очите му се въртяха кадри като прокляти слайдове: сакото на закачалката, петното от вино върху халата, мокасините без чорапи. Най-горчивото нейните думи: Престана да ме виждаш.
Той се върти, търсейки удобна позиция, но не намери такава. Всичко беше кът и не такова. В ухото му се появи мисъл, която първоначално отрече, но се връщаше отново като упорито насекомо: а ако той сам, със своята дистанция и душевна лъжи, е натиснал ръката й към онзи мъж с мокасини? Не като оправдание, а като разбиране.
Ружа не спеше. Тя се мърдаше като призрак, ръце зад гърба. Ставаше пред дивана. Петното от вино изсъхна, превърнало се в кафяво, грозно следа. Тя смачкана халата и я хвърли в кошчето за боклук.
След това се приближи към масата, вдигна чашата, от която пиеше Артю. Дълго я погледна, отнесе към кухнята и с сила я разбори в мивката. Кристалът се разпадна, звук от късо се разнесе. Станало беше малко полеко.
Тя събра всички следи от другия човек: изхвърли фъстъците, излее незапитото вино, избра плота, изхвърли осколъците. Но миризмата на неговия парфюм оставаше във въздуха, вписана в завеси, тапицерия. Тя беше навсякъде, както и срамът. И странно, изкривено чувство на освобождение. Лъжта се превърна в истина. Болката в осезаемо.
Тя се спря на пода, прегърна коленете и тихо заплака, без сълзене. Сълзите текоха сами, солени и горчиви. Плачеше не толкова за болката, която нанесе на Виктора, а за падането на илюзията на щастлив брак, която двамата поддържаха години наред.
Тя знаеше, че е виновна. Дори да не обръщаш внимание, дори да не си толкова нежна, грешката е била нейната.
Сутринта Виктор се събуди разбит. Поръча кафе от близкото кафе Кафето на Търново и седна до прозореца, гледайки как градът се събужда. Телефонът му вибТой разбра, че истинската сила е в способността да простиш себе си и да продължиш напред, дори когато останалите части от живота ти се разпадат.
