– Да я да я да я! Само да иде – може там да я отвлекат! – смръщено заяви свекървата Душната лятна вечер преди отпуската трябваше да е изпълнена с приятно очакване и сладка организация. Но в апартамента на Антон и Алиса въздухът бе тежък. В центъра на хола, като жив паметник на тревогата, стоеше Светлана Георгиева. В ръцете стискаше дистанционното. – Няма да стане! Вие съвсем акъла си загубихте ли?! – иззвънтя стоманата в гласа ѝ, трениран от годините като учителка по математика. На екрана беше застинал кадър от поредното сензационно предаване: мрачен водещ с карта на Югоизточна Азия чертаеше червени стрелки на опасност. Алиса, която подреждаше куфара с изумително спокойствие, само въздъхна. Тя познаваше сценария. Антон, с израз на изтощено търпение, пробва да се намеси. – Мамо, стига вече! Няма нищо страшно! Екскурзия е, в нормален хотел ще сме… – Глупости! – отплесна с ръце Светлана Георгиева и дистанционното едва не полетя към стената. – Антон, отвори ѝ очите! Тя ще те затрие с тази лудост! В Тайланд… там всеки втори е търговец на органи! Ще те пратят за бира и няма да се върнеш! Ще ти изрежат бъбреци, черен дроб, всичко – и айде във фризера! А нея… – с трагичен жест посочи Алиса, – нея ще я продадат в робство или в бардак! Видях го с очите си по телевизора! Алиса престана да сгъва дрехите си. Вдигна изненадани очи към Светлана Георгиева и запази такава пауза, каквато Антон никога не би издържал. – Госпожо Георгиева, – гласът ѝ бе спокоен, отчетлив, – наистина ли вярвате, че всеки таец е мафиот и хирург-трансплантатор едновременно, както и сутеньор в свободното си време? – Недей да ми се подиграваш! По телевизията показват! Който няма какво да губи, ходи там да гони екзотика и после близките получават частите му в буркан! Антон се хвана за челото. – Мамо, това е програма за пенсионери без адреналин! Плашат нарочно, че да се гледа… – И хиляди изчезват! – отсече Светлана. – Алиса, нали вече ги купи билетите? Няма да ги върнеш, а? – Купих ги. Няма, – спокойно отговори Алиса. – Две години събирахме. Четах форуми, резервирах през агенция. Няма да скитаме нощем по гетата, ще ходим по екскурзии, на плажа в Патая и ще ядем том-ям… – Там слагат какво ли не в супите! – мърмореше зловещо свекървата. – Антон, моля те, осъзнай се! Да иде сама, щом толкова ѝ се ходи. Тя си рискува. Ти стой тук – жив и здрав. Майчиното сърце усеща беда. Във въздуха увисна напрежение. Тогава Алиса каза нещо, което бе напирало отдавна. – Добре, приемам, госпожо Георгиева. Рискът е за смелите. Ще отида сама. – Алиса! Какво говориш? – втрещен бе Антон. – Чу майка ти. Има лошо предчувствие. Не мога да отговарям за бъбреците и черния ти дроб – ще останеш в София, ще пиеш чай с мама и ще гледате „Разследване в чужбина“ по БНТ. А аз… – с ледената си усмивка Алиса продължи, – аз ще ида в ада. Сама. Светлана Георгиева бе едновременно тържествуваща и смутена. Беше „победила“, ала готовността на Алиса да замине сама ѝ обърка схемата. – Ами, добре, – процеди тя, но вече без предишната жар. – Твой си проблем. Антон се опита да спори, да я разубеди, но Алиса бе непреклонна. Вечерта преди заминаването лежаха мълчаливо, гръб до гръб. – Може пък да размислиш? – прошепна той. – Не! – твърдо отвърна Алиса. ***** Самолетът се приземи в Банкок и вълна топлина обви Алиса като шал. Страх? Никакъв. Само умора и необуздано любопитство. Първите дни, по своя план, тя обикаляше шумни улички, изумяваше се на храмовете, похапваше страхотна улична храна. Никой не се опита дори да ѝ бръкне в чантата, камо ли да я отвлече. Симпатичните продавачи от пазарите плахо се опитваха да свалят цената с десет бата. В груповия чат с Антон и… Светлана Георгиева (по настояване на последната) прати снимка: усмихната Алиса с фреш на фона на тюркоазено море. Надпис: „Органите са ми на място. В робство още не са ме взели. Чакам с нетърпение“. Антон изпрати сърчица. Светлана Георгиева четеше, гледаше – и мълчеше. После Алиса замина на север, в Чианг Май. Там, в малък семеен хотел, собственичката – възрастна тайландка на име Нок – я учеше на истински пад тай. Нок, с развален английски, удивително наподобяваше Светлана Георгиева. Жената също така се тревожеше за дъщеря си, която работеше в Сеул. – Тя е сама там, студено е, хората не се усмихват, храната е странна – оплакваше се Нок, докато разбъркваше юфката. – По телевизията казаха – радиация, всички са зли! Алиса погледна загриженото ѝ лице и избухна в смях до сълзи. Нок я гледаше озадачено. Алиса разказа с думи, снимки и жестове за Светлана Георгиева, телевизията, органите и робството. Нок слушаше, зяпнала, после и тя прихна да се смее. – Ах, тия майки! – възкликна Нок. – Навсякъде са еднакви! Плашат се от неизвестното! Телевизорът – и при нас бълва глупости! Същата вечер, под звездите на верандата, Алиса звънна не на Антон, а на самата Светлана Георгиева по видео. Свекървата изглеждаше изморена и подозрителна. – Е? Жива ли си? – изпусна тя без увъртания. – Цяла съм, органите са ми тук, да видите. Алиса обърна камерата към верандата, Нок донесе чай и плодове и като видя намръщената българка на екрана, се разсмя: – Здравей! – извика Нок. – Невестата ти е страхотна! Готви чудесно! Няма страшно, ще я пазя! Робство – няма! – и я прегърна през рамо. Светлана гледаше ту към усмихнатата тайландка, ту към спокоената Алиса. – А… органите? – попита тя вече с несигурност. – Всичко по местата си, – усмихна се Алиса. – Даже ми се отвори апетит. Тук е хубаво и хората са мили. Нок разказва, че дъщеря ѝ е в Корея, а тя се страхува – по телевизията казват, че било опасно. Настъпи мълчание. – Дай ми я… Нок, – изненадващо каза свекървата. Алиса подаде телефона. Две жени от двата края на света говориха десетина минути. Не разбираха думите си, но се разбираха. Нок кимаше, смееше се, Светлана първо се мръщеше, после лицето ѝ се смекчи. Накрая дори опита да се усмихне – неловко, но вече без ужас. Когато разговорът прекъсна, Антон прати съобщение: „Мама току-що изключи телевизора. Каза: ‘Омръзна ми тая паника’ и пита кога се прибираш.“ Алиса не отговори веднага. Гледаше звездите над Чианг Май. После снима как с Нок се смеят прегърнати и прати фотото в чата. Надпис: „Имам съюзник. Утре летя с парапланер. Ако нещо – бъбреците са наред. Целувки.“ Обратният полет мина леко. На летището я чакаха Антон и Светлана Георгиева с нелеп букет астри. Не тичаше да я прегръща, но не вдигна и скандал. Подаде цветята смутено. – Ми, жива си? – Както виждате. Даже и не са ме продали… – Добре, каквото било… – измърмори свекървата. – Разкажи как е там… Тази твоя Нок как е? По пътя Алиса разказваше за храмовете, храната, добротата на хората и забавните случки. Светлана слушаше и понякога питаше. Телевизорът в хола мълчеше. В черния му екран се отразяваха три фигури – съпруг, който прегръща жена си, и свекърва, която най-после реши да види света не през сензациите, а през очите на някой, който се е върнал жив и… щастлив. На вечерта, на чай, Светлана Георгиева тихичко, сякаш пробва реакция, каза: – Догодина… ако решите… може и аз с вас? Но не в най-дивите места… Антон и Алиса се спогледаха и се усмихнаха. Изненадващо, но хубаво – че видя нещата инак. Но след дни Светлана долетя на гости, зачервена и развълнувана: – Няма да пътувам с вас! Алиса, просто си имала късмет! Видях – пак спасявали хора от плен. Не ща там! – Както желаеш, – вдигна рамене Алиса. – Антон, и ти стой тук. И из България има чудеса за разглеждане, – важно заключи Светлана Георгиева. Синът само поклати глава, знаейки, че е безсмислено да спори.

– Нека да иде сама. Може и там да я отвлекат намуси се свекървата.

Тежък, лепкав вечер, малко преди дългоочакваната почивка, трябваше да бъде изпълнен с лека радост и подготовка като в приказка. Но в панелния апартамент на Антон и Божидара въздухът беше зареден с електричество, като надвисял облак. В средата на хола, сякаш някой бе изсечен от тревога и бетон, стоеше Пенка Стаменова. В ръката ѝ дистанционно като скиптър.

Няма да позволя! Какво, напълно сте изкукали ли?! думите ѝ, вихрушка от години командване в класната стая (тя беше пенсионирана учителка), звънтяха като бодливец в прозорец.

На екрана беше застинал кадър от някаква сензационна родна новинарска емисия: намусен водещ, сочещ към карта на Югоизточна Европа, чертаеше червени стрели на опасности.

Божидара, която прибираше дрехи в куфара със смайващо за ситуацията спокойствие, въздъхна леко, все едно сънуваше.

Тя познаваше сценария това беше театърът без край. Антон, с примирена умора на лицето, се опита да каже нещо:

Мамо, моля те! Стига вече, това са пълни измислици. Отиваме в нормален хотел, с екскурзия

Измислици?! Пенка Стаменова размаха ръка така, че дистанционното почти се удари в стената. Антоне, очи отвори! То тя ще те завлече, ще те търсят по целия свят! В Турция там всеки втори бил трафикант! Ще те пратят за баклава в някоя уличка и няма да те видим никога! Ще ти вземат бъбреци, черен дроб, две очи и всичко ще изчезне! А нея трагично посочи към Божидара ще продадат или заробят в крайдунавския антиквар! Гледах го в Господари на ефира!

Божидара спря да реди подредените чорапи. Вдигна спокойно очи към Пенка Стаменова и издържа пауза, по-дълга от всяко търпение на Антон.

Госпожо Пенка, прозвуча тихо, но отчетливо, истински ли вярвате, че всеки турчин е мафиот с медицински диплом и едновременно сводник?

Не се бъзикай! Фактите говорят! По телевизията всичко показват! Отиват да се насладят на евтина екзотика, а после роднините им получават кутия с резервни части по пощата!

Антон избърса челото си с длан.

Мамо, това са приказки за пенсионерите, които си губят времето. Плашат ги нарочно. Там ходят милиони туристи!

А хиляди изчезват! отсече Пенка. Божидара, вече сигурно билети си купила?! Ще ги върнеш ли?

Купих ги и няма да ги върна, просто каза Божидара. Две години спестявахме за тая почивка. Четох мнения, търсех проверен туроператор. Няма да щъкаме нощем в гетата. Ще гледаме църкви, ще печем коремите на варненския плаж, ще ядем таратор

Ще ви отровят, кой знае какво слагат в тия супи процеди злобно свекървата. Антоне, моля те, размисли. Нека тя иде сама! Щом така лудо й се ходи нека ѝ се падне каквото ѝ е писано! Теб ще те има и здрав, майчиното ми сърце чувства беда.

В стаята надвисна тежка, сбъркана тишина, в която времето течеше наобратно. Тогава Божидара каза нещо, което сякаш беше чакала да изрече години.

Добре каза тя и със щракване затвори куфара. Вие сте права, Пенка Стаменова. Рискът благородна работа. Аз ще летя сама.

Божидара! Ти наистина ли? изуми се Антон.

Чу майка си. Сърцето ѝ усеща лошото. Не мога да нося отговорност за твоите органи, па и да те заробят накъде. Остани си тук, пий чай с мама и гледай Разследващите. Аз ще се пека в опасното. Сама.

Пенка изглеждаше едновременно победителка и объркана. Постигна своето, а изненадващата готовност на Божидара да поеме в неизвестното, я разконцентрира.

Де така, измърмори вече по-тихо. Сама го търсиш.

Антон се опитваше да спори, да я разубеди, но Божидара беше твърда като скала. В нощта преди полета легнаха мълчаливо, гръб до гръб.

Може да размислиш? обади се Антон.

Не! отсече кратко Божидара.

*****

Самолетът кацна на летище Истанбул, а пращяща, влажна топлина я обви като юрган от детството.

Страх? Не, такъв нямаше. Имаше само умора и гладно, странно любопитство. Първите дни се държеше по план разхождаше се по слънчевите улици, удивляваше се на златните куполи, ядеше разкошен симит от улицата.

Никой дори не се опита да ѝ бръкне в чантата, камо ли да я отвлече. Усмихнати чичковци по сергийките само се сеща̀ха да ѝ смъкнат левче от сувенира.

В груповия чат с Антон и Пенка (по настояване) Божидара прати снимка: Божидара с айрян и баклава, смееща се на брега на Босфора. Текст: Още ми е цял черният дроб. За робство още не са ме канили. Очаквам с нетърпение!

Антон прати сърца. Пенка гледаше снимките, но не каза нищо.

После Божидара тръгна към Родопите. Там, в малък семеен хотел, където хазяйката, баба Недялка възрастна българка с очи на планинска река, я учеше да меси баница се случи неочакваното.

Недялка, с разбит облачен български, беше потресаващо позната като двойник на Пенка.

Жената страдаше за дъщеря си, която работеше в Германия.

Там е сама, студено, хората гледат на криво, храната е чудна оплакваше се Недялка, тупкайки тестото. По телевизията казват, че там е страшно, всичко е ГМО!

Божидара се загледа в честното ѝ лице и не издържа разсмя се. Смя се до сълзи.

Недялка я гледаше озадачено Божидара, с жестове, снимки, думи, разказа за Пенка, телевизията, органите и робите.

Недялка изслуша удивено, а после също прихна. Звънеше като хлопка на стадо овце.

Ей тези майки! възкликна тя. Всички еднакви сме! Боим се от непознатото. Телевизорът и тук какви ли не глупости пуска!

Онази вечер, под звездите, които над Родопите сякаш се клатеха в съня ѝ, Божидара набра не Антон, а Пенка. Видеовръзка.

Пенка изглеждаше уморена и сянка.

Е, жива ли си? изстреля без поздрав.

Жива и органите ми са на мястото си, Пенка. Вижте!

Божидара обърна камерата към верандата там Недялка носеше чай и сладко, видя Пенка, усмихна се широко.

Здравей! весело подвикна Недялка. Снахата е злато! Меси баница като за сватба! Аз я пазя! Без никакви роботи! и я прегърна през рамото.

Пенка замлъкна. Гледаше ту към Недялка, ту към Божидара.

А а органите? едва прошепна Пенка, без предишната си твърдост.

Всичко е наред усмихна се Божидара, Вече даже и апетит имам. Тук всичко е хубаво, хората добри, Недялка се тревожи за дъщеря си, а тя е в Германия, защото по телевизора казват, че там е студено и хората са груби

Дълга пауза.

Дай телефона на тази Недялка неочаквано каза Пенка.

Божидара подаде телефона. Двете жени, разделени от километри и култури, бъбриха десетина минути. Думите не стигаха, но те явно разбираха същината. Недялка клатеше глава и се смееше, Пенка първо беше нацупена, после лицето ѝ стана меко.

Накрая даже се опита да се усмихне неловко, но вече не беше маска на ужас.

Щом връзката спря, Антон написа: Мама току-що изключи телевизора. Рече: Омръзна ми тая паника и пита кога се връщаш.

Божидара не отговори веднага. Гледаше звездите над Родопите. После прати още една снимка: две жени, тя и Недялка, прегърнати, усмихнати в камерата и надпис: Намерих си съмишленичка. Утре полет с балон. Ако нещо бъбреците са си тук!

Обратният полет беше лек. Отвън я чакаха Антон и малко по-назад Пенка със смешен букет розови алени карамфили.

Тя не се хвърли да я прегърне, но и скандал не вдигна. Изкашля се и подаде цветята.

Е, оцеля ли?

Както виждате. И без нови господари

Е, айде изръмжа свекървата и махна с ръка Разкажи ми за там Как е твоята Недялка?

На път към вкъщи Божидара разказваше за църквите, за храната, за добротата на хората и за комичните си случки.

Пенка слушаше, понякога питаше нещо. Телевизорът в хола беше угаснал.

В черния му екран се оглеждаха три души: мъжът, който я държи за ръка, жената, която се връща от ада цяла и щастлива, и свекървата, решена май да види света не през кривото стъкло на паниката, а през очите на човек, върнал се оттам.

Вечерта, на чай, Пенка тихо, като на сън, подхвърли:

Айде, догодина ако решите може и с вас да дойда. Само не в най-големите дивотии

Антон и Божидара се спогледаха и се усмихнаха. Неочаквано беше Пенка да обърне другата страна на монетата.

Но след няколко дни цъфна на вратата червена и превъзбудена, обяви:

Няма да дойда никъде! Божидара, просто ти беше късметлийка! Видях по новините пак върнали пленници! Не искам такова!

Както решите вдигна рамене Божидара.

Антон, и ти няма какво да се моташ по чужбина! И в България има къде да се пътува! важно отсече Пенка.

Антон само поклати глава, без да спори. Отдавна знаеше в този сън спорът е като да спориш със сянка на стената.

Rate article
– Да я да я да я! Само да иде – може там да я отвлекат! – смръщено заяви свекървата Душната лятна вечер преди отпуската трябваше да е изпълнена с приятно очакване и сладка организация. Но в апартамента на Антон и Алиса въздухът бе тежък. В центъра на хола, като жив паметник на тревогата, стоеше Светлана Георгиева. В ръцете стискаше дистанционното. – Няма да стане! Вие съвсем акъла си загубихте ли?! – иззвънтя стоманата в гласа ѝ, трениран от годините като учителка по математика. На екрана беше застинал кадър от поредното сензационно предаване: мрачен водещ с карта на Югоизточна Азия чертаеше червени стрелки на опасност. Алиса, която подреждаше куфара с изумително спокойствие, само въздъхна. Тя познаваше сценария. Антон, с израз на изтощено търпение, пробва да се намеси. – Мамо, стига вече! Няма нищо страшно! Екскурзия е, в нормален хотел ще сме… – Глупости! – отплесна с ръце Светлана Георгиева и дистанционното едва не полетя към стената. – Антон, отвори ѝ очите! Тя ще те затрие с тази лудост! В Тайланд… там всеки втори е търговец на органи! Ще те пратят за бира и няма да се върнеш! Ще ти изрежат бъбреци, черен дроб, всичко – и айде във фризера! А нея… – с трагичен жест посочи Алиса, – нея ще я продадат в робство или в бардак! Видях го с очите си по телевизора! Алиса престана да сгъва дрехите си. Вдигна изненадани очи към Светлана Георгиева и запази такава пауза, каквато Антон никога не би издържал. – Госпожо Георгиева, – гласът ѝ бе спокоен, отчетлив, – наистина ли вярвате, че всеки таец е мафиот и хирург-трансплантатор едновременно, както и сутеньор в свободното си време? – Недей да ми се подиграваш! По телевизията показват! Който няма какво да губи, ходи там да гони екзотика и после близките получават частите му в буркан! Антон се хвана за челото. – Мамо, това е програма за пенсионери без адреналин! Плашат нарочно, че да се гледа… – И хиляди изчезват! – отсече Светлана. – Алиса, нали вече ги купи билетите? Няма да ги върнеш, а? – Купих ги. Няма, – спокойно отговори Алиса. – Две години събирахме. Четах форуми, резервирах през агенция. Няма да скитаме нощем по гетата, ще ходим по екскурзии, на плажа в Патая и ще ядем том-ям… – Там слагат какво ли не в супите! – мърмореше зловещо свекървата. – Антон, моля те, осъзнай се! Да иде сама, щом толкова ѝ се ходи. Тя си рискува. Ти стой тук – жив и здрав. Майчиното сърце усеща беда. Във въздуха увисна напрежение. Тогава Алиса каза нещо, което бе напирало отдавна. – Добре, приемам, госпожо Георгиева. Рискът е за смелите. Ще отида сама. – Алиса! Какво говориш? – втрещен бе Антон. – Чу майка ти. Има лошо предчувствие. Не мога да отговарям за бъбреците и черния ти дроб – ще останеш в София, ще пиеш чай с мама и ще гледате „Разследване в чужбина“ по БНТ. А аз… – с ледената си усмивка Алиса продължи, – аз ще ида в ада. Сама. Светлана Георгиева бе едновременно тържествуваща и смутена. Беше „победила“, ала готовността на Алиса да замине сама ѝ обърка схемата. – Ами, добре, – процеди тя, но вече без предишната жар. – Твой си проблем. Антон се опита да спори, да я разубеди, но Алиса бе непреклонна. Вечерта преди заминаването лежаха мълчаливо, гръб до гръб. – Може пък да размислиш? – прошепна той. – Не! – твърдо отвърна Алиса. ***** Самолетът се приземи в Банкок и вълна топлина обви Алиса като шал. Страх? Никакъв. Само умора и необуздано любопитство. Първите дни, по своя план, тя обикаляше шумни улички, изумяваше се на храмовете, похапваше страхотна улична храна. Никой не се опита дори да ѝ бръкне в чантата, камо ли да я отвлече. Симпатичните продавачи от пазарите плахо се опитваха да свалят цената с десет бата. В груповия чат с Антон и… Светлана Георгиева (по настояване на последната) прати снимка: усмихната Алиса с фреш на фона на тюркоазено море. Надпис: „Органите са ми на място. В робство още не са ме взели. Чакам с нетърпение“. Антон изпрати сърчица. Светлана Георгиева четеше, гледаше – и мълчеше. После Алиса замина на север, в Чианг Май. Там, в малък семеен хотел, собственичката – възрастна тайландка на име Нок – я учеше на истински пад тай. Нок, с развален английски, удивително наподобяваше Светлана Георгиева. Жената също така се тревожеше за дъщеря си, която работеше в Сеул. – Тя е сама там, студено е, хората не се усмихват, храната е странна – оплакваше се Нок, докато разбъркваше юфката. – По телевизията казаха – радиация, всички са зли! Алиса погледна загриженото ѝ лице и избухна в смях до сълзи. Нок я гледаше озадачено. Алиса разказа с думи, снимки и жестове за Светлана Георгиева, телевизията, органите и робството. Нок слушаше, зяпнала, после и тя прихна да се смее. – Ах, тия майки! – възкликна Нок. – Навсякъде са еднакви! Плашат се от неизвестното! Телевизорът – и при нас бълва глупости! Същата вечер, под звездите на верандата, Алиса звънна не на Антон, а на самата Светлана Георгиева по видео. Свекървата изглеждаше изморена и подозрителна. – Е? Жива ли си? – изпусна тя без увъртания. – Цяла съм, органите са ми тук, да видите. Алиса обърна камерата към верандата, Нок донесе чай и плодове и като видя намръщената българка на екрана, се разсмя: – Здравей! – извика Нок. – Невестата ти е страхотна! Готви чудесно! Няма страшно, ще я пазя! Робство – няма! – и я прегърна през рамо. Светлана гледаше ту към усмихнатата тайландка, ту към спокоената Алиса. – А… органите? – попита тя вече с несигурност. – Всичко по местата си, – усмихна се Алиса. – Даже ми се отвори апетит. Тук е хубаво и хората са мили. Нок разказва, че дъщеря ѝ е в Корея, а тя се страхува – по телевизията казват, че било опасно. Настъпи мълчание. – Дай ми я… Нок, – изненадващо каза свекървата. Алиса подаде телефона. Две жени от двата края на света говориха десетина минути. Не разбираха думите си, но се разбираха. Нок кимаше, смееше се, Светлана първо се мръщеше, после лицето ѝ се смекчи. Накрая дори опита да се усмихне – неловко, но вече без ужас. Когато разговорът прекъсна, Антон прати съобщение: „Мама току-що изключи телевизора. Каза: ‘Омръзна ми тая паника’ и пита кога се прибираш.“ Алиса не отговори веднага. Гледаше звездите над Чианг Май. После снима как с Нок се смеят прегърнати и прати фотото в чата. Надпис: „Имам съюзник. Утре летя с парапланер. Ако нещо – бъбреците са наред. Целувки.“ Обратният полет мина леко. На летището я чакаха Антон и Светлана Георгиева с нелеп букет астри. Не тичаше да я прегръща, но не вдигна и скандал. Подаде цветята смутено. – Ми, жива си? – Както виждате. Даже и не са ме продали… – Добре, каквото било… – измърмори свекървата. – Разкажи как е там… Тази твоя Нок как е? По пътя Алиса разказваше за храмовете, храната, добротата на хората и забавните случки. Светлана слушаше и понякога питаше. Телевизорът в хола мълчеше. В черния му екран се отразяваха три фигури – съпруг, който прегръща жена си, и свекърва, която най-после реши да види света не през сензациите, а през очите на някой, който се е върнал жив и… щастлив. На вечерта, на чай, Светлана Георгиева тихичко, сякаш пробва реакция, каза: – Догодина… ако решите… може и аз с вас? Но не в най-дивите места… Антон и Алиса се спогледаха и се усмихнаха. Изненадващо, но хубаво – че видя нещата инак. Но след дни Светлана долетя на гости, зачервена и развълнувана: – Няма да пътувам с вас! Алиса, просто си имала късмет! Видях – пак спасявали хора от плен. Не ща там! – Както желаеш, – вдигна рамене Алиса. – Антон, и ти стой тук. И из България има чудеса за разглеждане, – важно заключи Светлана Георгиева. Синът само поклати глава, знаейки, че е безсмислено да спори.