Даниела седеше на кухнята, втренчена в пръстена с дребен камък, който Венцислав ѝ беше подарил наскоро. “Просто така”, както винаги. Някога такива подарък щяха да развълнуват сърцето ѝ, сега предизвиваха само мътна тъга. Нямаше нищо по-лошо от живота с човек, когото не обичаш…
С Венцислав се бяха запознали още в университета. Той беше „онзи приятел“ – надежден, тих, добър. Винаги до нея, винаги готов да помогне. Даниела никога не го беше приемала сериозно, докато той не започна да я ухажва. Дълго, търпеливо. Тя дори се подиграваше на негова сметка в разговорите с приятелките си.
А той не се предаваше.
Накрая започнаха да се виждат. После той се премести при нея. Всичко се случваше сякаш само. Само чувствата – истинските – така и не се събудиха.
Венцислав беше всъщно доволен. Приготвяше ѝ чай от лайкушка, миеше чиниите, гладеше роклите ѝ. А Даниела се дразнеше дори от дишането му. Смяташе го за слаб, безгръбначен, скучен.
Приятелките ѝ казваха, че имала късмет – такива мъже трябва да се ценят. Но зад гърба ѝ шепнеха – Даниела не заслужава такъв човек, тя е цинична, студена.
А той продължаваше да търпи. Дори когато флиртуваше с колегите му. Дори когато го отблъскваше. Дори когато един ден му каза: „Не ме чакай, тръгвам си. Достатъчно си ми писнал.“
Той застана на прага, блед, с празен поглед. И не я спря.
След няколко седмици Даниела срещна Борислав – нахален, харизматичен. Срещнаха се в един бар, където тя, малко пийнала, правише шоу на масата. Той седна до нея и каза: „След година ще съжаляваш, че заряза този, който те обичаше.“
Тя се изсмя.
С Борислав всичко беше като във филм – ресторанти, безсънни нощи, скъпи подаръци. Докато не дойдат студените погледи, упреците заради смеха ѝ, неодобрението за дрехите ѝ. После – изневяра. И той дори не се извини:
„Какво очакваше? Не ти обещавах нищо.“
Даниела излезе под дъжда. Набеляза Венцислав, но не се осмели да му се обади.
У дома извади стари снимки – двамата, щастливи. Той я държи за раменете, а тя го гледа с влюбен поглед. Или само се преструваше?
След няколко дни имаше нервен срив. Сърцето не издържа. В болницата за пръв път видя в очите на Венцислав не любов, а безразличие.
„Защо дойде?“ – прошепна.
„Не знам. По навик.“
И си тръгна. Остави лайкушки – онези, които тя някога обичаше повече от розите.
„Защо се страхуваше да бъдеш обичана?“ – попита психологът.
Даниела се просълзи:
„Защото това е риск. Защото всички, които ме обичаха, рано или късно си тръгнаха. Баща ми изчезна, когато бях на седем. Майка ми каза: „Никога вече не се доверявай“. Опитах се. Криех се зад цинизма, зад острите думи. А Венцислав успя да пробие…“
Плачеше. Плачеше тихо, сякаш най-после си позволи да чувства.
„Искаш ли да го върнеш?“
„По-силно от всичко. Но той не иска да ме вижда. И разбирам защо.“
Минаха две години.
Даниела срещна Венцислав в едно кафене. Седяше до прозореца, прелистваше менюто, биейки ритъм с пръстите. Тя му се приближи.
„Здрасти. Мога ли да седна?“
Той кимна. Мълчеше. Гледаше я внимателно.
„Не очаквам да ми простиш. Просто исках да благодаря. За това какъв ти беше. И съжалявам, че не умеех да обичам.“
Даниела стана и си тръгна.
Седмица по-късно той ѝ написа: „Хайде да опитаме отново. Само бавно.“
Сега не живеят заедно. Ходят на срещи, смеят се, мълчат. Учат се да се доверяват отначало.
На хладилника ѝ виси магнит с надпис: „Ако ти е студено – бъди по-топъл“.
И всяко тяхно „бавно“ е крачка напред. Крачка към мястото, където отново можеш да почувстваш, че те обичат. И че и ти можеш да обичаш.