Когато Рада стигна тридесет години, изведнъж осъзна, че животът й се разтегна като безкрайна пауза.
През деня тя седеше в малка ИТфирма в София, поправяше правописни грешки в уебстатиите, създаваше лаконични надписи под бутоните. Вечерта я връщаше в тесната едностаена квартира на седмия етаж, откъдето прозорецът гледаше само в сивата фасада на съседната сграда и тесен парченце небето. Със себе си имаше Иван програмист от същото бюро но връзката им бе задържана от някакво само виждане и безкрайно очакване на поясно определение.
Те се срещаха дветри пъти седмицата. Понякога Иван оставаше при нея, понякога тя отиваше при него в безличния му апартамент бели стени, телевизор, който почти докосва пода. Разговорите се редуцираха до проекти, сериали и къде е поизгодно да се пазаруват храните. Когато темата се въртеше към бъдещето, Иван правеше шега или казваше, че не е време за бързане.
Рада кимваше, но вътре всяко да беше като стягана пръчка. Тя не можеше да изрази какво иска. От една страна, мисълта за брак и деца я плаши какво ще трябва да се откажеш? От другата тази безкрайна неопределеност я изтощаваше.
През началото на април майка ѝ се обади и съобщи, че трябва да се разчистят стари вещи в къщата на баба. Апартаментът щеше да се отдаде под наем, а част от мебелите и посудата да се продадат. Бабата, Лидка, беше починала есента, а до нея никой не се бе докосвал до стария шкаф и антресолите.
Ти си найорганизираният, каза майка Георгина. Аз до късно съм на работа, Вера ще дойде да помогне, но кутии не може да вдигне. Отиди, виж какво може да се изхвърли.
Рада се съгласи без огромен ентусиазъм. Любимата й баба живееше в собствен свят смесваше имена, забравяше кой е дошъл вчера. Спомените за нея бяха повече ароматът на домашно варено конфитюр и шуршене на стари вестници, отколкото разговори.
В събота сутрин тя тръгна към апартамента на Лидка, разположен в панелна девететажка в квартал Кокаляне. В коридора се носеше прах и старо, а вратата се отворина с познато скърцане. Вътре всичко беше като есенно износен килим, сив диван, обгорен с плед, витрини с стъклени вратички.
Вера вече стоеше там, къса, пухкава, в тъмносин халат, с кърпа в ръка и командваше къде да се поставят книги и чинии.
Албумите с снимки не изхвърляй, заяви тя веднага. Майка ги пазеше.
Рада кима и се захвана за долната рафта на витрината, където под праха се криеха стари папки и кутии. Прахът галише нозете, стъклото трепнеше, докато тя изваждаше торбички с пожълтели писма.
Сред тетрадки и картички намери малка дървена рамка с фотография. Стъклото беше леко мутно, но лицата бяха ясни. Лидка, около тридесет години, стоеше в парка с накъсано светло рокля, коса задържана назад. До нея мъж в военна униформа, без шапка, къса тъмна коса, поглед към фотографа, а Лидка към него. В очите ѝ имаше нещо, което Рада никога не беше виждала в други снимки.
Тя обърна рамката. На задната страна, избледнели мастила, пишеха: Радка и Кольо. 1947. Подписът беше замъглен, както будто някой е започнал да пише и се е отказал.
Вера, а това е кой?, попита Рада, показвайки рамката.
Вера погледна, задъхна се за миг и каза: О, това е старо постави го сред другите.
Но там има баба и Кольо. Не го знам, настоя Рада.
Много е с кого се е снимала, отрече Вера. После ще разгледаме. По-долу има албуми, не ги бъркай със списанията.
Тонът й беше твърде бърз. Любопитството в Рада се раздвижи. Погледна отново мъжа нищо познато, но погледът на Лидка към него не оставяше очите й.
Останалата част от деня прекараха в подреждане. Вечерта Рада занесе кутия с фотографии и писма у дома, казвайки, че ще ги разреди. Вера махна ръка.
Вечерта, след като Иван съобщи, че няма да дойде заради краен срок, Рада изключи звука и започна да прелистване на снимките. Папка след папка младо Лидка в училищно облекло, майка в плетен шапка, непозната градина с хора. Последната мъжът в униформа, стоящ настрани, съпротивляващ се да се слее с останалите.
Тя хвана рамката, постави я пред себе си и прошепна: Радка и Кольо. 1947.
Въпреки че в семейството говореха, че баба Лидка се е омъжила за дядо Виктор в края на четиридесетте, в края на войната му загина, когато майка беше на пет години. Други мъже в живота ѝ не бяха споменати.
Рада направи снимки с телефона, за да покаже на майка, но нощта тя се въртя без сън. Сънят беше изпълнен с въпроси, които преди не съществуваха.
Следващия ден се спусна при майка. Тя живееше в двустаен апартамент близо до метрото, балконът претъпкан с цветни саксии.
Разчисти ли?, попита майка, поставяйки чай и бисквити на масата. Вера не се оплакваше?
Оплакваше се, но с мярка, отвърна Рада и извади от чантата рамката. Мамо, знаеш ли кой е това?
Майка Гера събра очи, леко се промени лицето, но бързо се възвърна към обичайното.
Това е баба ти. Не я разпознаваш?, подмигна тя. А мъжът?
Какъв мъж?, попита тя, изглеждайки като да разглежда фона. О, този. Не помня. Може би познат. Тогава всички се снимат.
Тук пише Радка и Кольо. Никога не говорих за него. Майка постави рамката и взе чаша.
Ама какво е това?, подуза тя. Той е от 1947, вероятно фронтовик.
Защо те интересува?, гласът й стана поостър. Този човек не е тук, и мама също. Какво да търсиш в миналото?
Рада усети упоритост във вътрешността си.
Просто ме интересува. Осъзнавам, че знам толкова малко за баба. Тя почти ни сподели нищо.
Тогава не исках да знаеш, отговори майка. Някои неща е подобре да останат затворени.
Тя отиде в кухнята да завари още чай. Разговорът бе завършен.
Рада остана пред фотографията. Нейното разтегнато усещане не беше липсата на отговор, а внезапната защита. Ако щеше да е просто познат, майка нямаше да реагира така.
По пътя си, преди да се качи в метрото, Рада увеличи задната страна на фотографията. Под Радка и Кольо. 1947 се виждаха почти незабележими букви юни. Още нищо друго.
Следващите дни работата вървеше както обикновено, но мислите се връщаха към мъжа в униформа. В паузите между корекциите на текстове, тя се изненада, че гледа неговото лице на екрана, опитвайки се да прочете характера.
Иван няколко пъти предложи среща, но винаги имаше нещо тренировка, среща с приятели, спешен код. Рада се съгласяваше, но усещаше растяща умора.
Една вечер, докато прелистваше кутията с писмата, й хрумна в един от албумите имаше снимка пред Дом на културата на железопътниците, с надпис Калинин, 1949. Значи след войната баба живеела там известно време.
Тя отвори лаптопа и потърси информация за Калинин сега наречен Пазарджик. На форум за местна история откри списъци със загинали и изчезнали без вести. Ако Кольо бил войник, неговото име можеше да е в тези списъци, но тя не знаеше фамилията.
В събота се обади на Вера.
Вера, баба след войната живееше в Калинин?
Да, няколко години. Там я екипираха, остана докато се завърне.
А Кольо?
Не помня. Всичко с това
Моля те, кажи ми.
Вера се замисли, после с въздох каза:
Добре, ела в неделя, без майка. Ще поговорим.
Цялата седмица Рада вървеше на игли. На работа механично поправяше чужди текстове, а вечерте преглеждаше писмата, надявайки се да намери спомен за Кольо. В кутията имаше предимно картички от приятели и редки писма от дядо Виктор.
В четвъртък Иван предложи лятна почивка на морето.
Можем да вземем спешен тур, казваше той по телефона. Две седмици. Планираш ли отпуск?
Планирам, отговори тя. А после?
Какво?, неразбра Иван.
Ще отидем, ще се отпуснем. А после?
Той се замисли.
После ще влезе есента проекти, работа, живот, каза найнакрая.
Тя почувства познато раздразнение.
Добре, ще обсъдим покъсно, каза и се оттегли.
В неделя Рада отиде при Вера. Вера живееше в старинска кирпичена къща близо до парк. В кухнята ухание на запечен лук и изперено пране, на стените килими с елени и снимки на деца.
Влизай, каза Вера, оправяйки очилата. Чай?
Седнаха за масата. Вера постави чашата пред нея, сложи ръце върху масата.
Така значи искаш да знаеш за Кольо, започна без предговор. Трябва да внимаваме с майка, тя го преживя по свой начин.
Рада кима, усещайки сухота в устата.
Майка ти се роди в София, продължи Вера. Но преди това те с Лидка живееха в Калинин. Лидка беше евакуирана по време на войната, там и срещна Кольо. Той беше лейтенант, ранен, лежеше в болница. После го оставиха в част, нещо като комендантска служба.
Вера вдигна чаена лъжица, замислена.
Те се обичаха, прошепна. Аз бях малка, но помня как той носеше шоколад тогава такъв не се намираше лесно. Лидка се смя, не я виждах повече след това.
Защо не станал дядо ми?, попита Рада, усещайки тежест в гърдите.
Защото го взеха, каза Вера, гледайки през прозореца. През 1947та започнаха проверки, филтрации. Кой къде е бил, какво е правил. За него казаха, че брат му е в плен. Така се маркира. Извикаха го, той напусна и не се върна. Лидка се оплакваше, писала е писма, но после спряха да отговарят.
Рада грабна чашата, стискайки я.
Гариха го?, попита.
Вероятно. Тогава отнемаха много от онези, които се завърнали от фронта и имали родни в плен. Точно не знаем. Писмата му спряха.
А баба го чакаше?, продължи Рада.
Първата година да. После не. Казваха й да не се изказва, иначе ще дойдат и за нея. Тя вече беше сама, баща й умираше на фронта. Стара се да се ожени за някой надежден. За Виктор. Той беше работник в завод, партиен, добър човек, но не я обичаше както Кольо.
Вера се замърси.
Майка ти се роди година след брака. В къщи се стараеше да не говори за Кольо. Детето случайно намери писмата, а Лидка я нареди, че са стари глупости. Детето усеща, че майка му има друга любов, друга история. И че тази любов е приключила без нейния избор.
Рада почувства как гърлото ѝ се запушва. Съчувствието към баба, майка и непознатия мъж в униформа се разстила като мъгла.
Защо майка реагира толкова остро?, попита тя. Толкова години минали са.
Защото целият й живот живя с усещането, че баща й не е този, когото майка обичала наймного, изсипа Вера, гласът ѝ стана дебел. Тя ми казваше: Аз съм пречка. Ако бях аз, мамата можеше да чака Кольо. Това е глупост, но децата мислят така. И после, когато израсне, това чувство остава. Тя се държи за правилната семейна идилия, а всяко споменаване на Кольо е като нож.
Рада си спСънят завърши, когато Рада разтвори кутията, а от нея излязоха пухкави сенки, които тихо прошепнаха, че историята й е само едно от безбройте отражения в безкрайната пауза на времето.
