Четиридесет години слушах едно и също изречение, което винаги звучеше като корона на главата ми: „Жена ми не работи. Тя е царицата на дома.“ Хората ми се усмихваха, възхищаваха ми се, понякога дори ми завиждаха, а аз вярвах – вярвах, че съм ценна и това, което правя, е най-важната работа на света. Бях готвачка, чистачка, бавачка, учителка, медицинска сестра, психолог, шофьор, счетоводител, организатор… Работех по 14 часа на ден без почивка, без заплата и без „благодаря“ – само с едно: „Ти си си вкъщи. Ти си добре.“ Децата ми винаги тръгваха на училище чисти и нахранени, домът ни беше подреден, животът ми – посветен на всички останали. Понякога, гледайки се в огледалото, виждах не жена, а функция, но си мислех: „Това е семейството, това е любовта, това е моят избор.“ Утехата ми беше мисълта за „наше“ – нашата къща, нашите пари, нашият живот. Истината обаче се оказа друга, когато мъжът ми си отиде при Господ: всичко – къщата, сметките, имуществото – беше на негово име, а „нашето“ за миг се превърна в „негово“. Децата ми наследиха това, което аз пазех и поддържах цял живот, а аз останах без право дори да кажа „Това е и мое“. Започнах да живея не в бедност, а в зависимост – да питам дали мога да си купя лекарства, обувки, да си боядисам косата, сякаш съм малко момиче. Чудех се как трудът ми четиридесет години може да струва нула. Боли не само липсата на пари, но и заблудата – носих корона от думи, а не от сигурност, бях „царица“, но без права. Запитах се къде бях аз в тази любов, къде беше моето име, моето бъдеще, и защо вярвах, че собствени пари са липса на доверие. Сега знам: да имаш собствен доход, собствена сметка и имущество не е предателство към любовта, а уважение към себе си. Любовта не трябва да те оставя без защита – да ти взима силата и после да те кара да просиш. Поуката: една българка може да даде живота си за дома, но домът трябва да има място и за нея – не само в кухнята, а и в правата, сигурността и притежанията ѝ. Домашният труд е достоен, но зависимостта е капан. Познаваш ли жена, която беше „царица у дома“, а накрая остана без права и собствено бъдеще?

Четиридесет години слушах едни и същи думи, които звучаха като корона, сложена на главата ми от околните.

Жена ми не ходи на работа. Тя е царицата вкъщи.

Хората се усмихваха, гледаха ме с възхищение и понякога дори тайно ми завиждаха.

Аз… аз вярвах.

Вярвах, че съм важен. Че имам стойност. Че всичко, което вършех, беше най-сериозната и смислена работа на света.

И това наистина беше работа, макар че никой не я наричаше така.

Бях готвач, чистач, бавач, учител, медицински брат, психолог, шофьор, счетоводител и организатор на безброй дребни и големи неща. Работех понякога по четиринадесет часа на ден, а понякога дори повече. Нямаше почивен ден. Нямаше заплата. Нямаше “благодаря” всеки път, когато ми се искаше да чуя.

Имаше само едно:

Ти си си вкъщи. Ти си добре.

Децата ми никога не са излизали с изцапани дрехи за училище. Съпругата ми винаги се прибираше на топла храна. Домът ни беше чист и подреден. Животът ми посветен и подчинен единствено на спокойствието на другите.

Понякога, като се погледнех в огледалото, не виждах мъж.

Виждах просто изпълнител на задължения.

Но си казвах: “Това е семейството. Това е любовта. Това е моят избор.”

Имах една утеха че всичко това беше “наше”.

Нашата къща.

Нашите лева.

Нашият живот.

Само че реалността се оказа различна.

Когато съпругата ми се пресели при Бог… светът ми се сгромоляса не само заради болката, но и заради суровата действителност.

Плакахме. Хората я наричаха “велика жена”, “основата”, “гаранцията за нашето семейство”.

А после дойде време за отваряне на завещанието.

Седях като вдовец със скръстени ръце и свито сърце, очаквайки поне малко сигурност, нещо, което да ми даде опора след всички тези години отдаденост.

Но чух думи, които ме направиха чужденец в собствения ми живот.

Къщата беше на нейно име.

Банковата сметка беше на нейно име.

Всичко беше само на нейно име.

“Нашето” се превърна в “нейното” за мигове.

Децата ми моите деца наследиха всичко, което години наред съм пазил и поддържал.

А аз?

Аз останах със скромността да не мога да кажа дори:

“Това е и мое.”

От този ден започнах да живея най-унизително не в бедност, а в зависимост.

Трябваше да питам:

Мога ли да си купя лекарства?

Мога ли да си взема обувки?

Мога ли да си подстрижа косата?

Стоях като малко момче на седемдесет с листчето в ръка за магазина и се чудех…

Как е възможно да съм работил четиридесет години, а трудът ми да струва нула лева?

Болеше ме не толкова, че нямам пари.

Болеше ме, че съм бил заблуден.

Че съм носил корона от думи, вместо корона от сигурност.

Че съм бил “цар”, но без права.

И тогава започнах да си задавам онези въпроси, които преди никога не си позволявах:

Къде бях аз в тази “любов”?

Къде беше моето име?

Къде беше моето бъдеще?

И най-важното защо години наред мислех, че да имаш свои пари е липса на доверие?

Сега видях истината.

Да имаш свой доход, своя сметка, своите осигуровки и имущество това не е предателство към любовта.

Това е уважение към себе си.

Любовта не трябва да оставя човека без защита.

Тя не трябва да ти отнема силата и да те кара да просиш.

Поука

Една българка може да посвети целия си живот на дома… но домът трябва да има място и за нея не само в кухнята, но и в правата, сигурността и собствените пари.

Домашният труд заслужава уважение.

Но зависимостта тя е капан.

Въпрос към теб:
Познавам ли българка, която бе “царицата вкъщи”, а накрая остана без право и без собствено бъдеще?