Сутринта беше ледена. Снягът заслепяваше, пронизващият вятър биеше по лицата, а улиците бяха покрити с дебел слой лед. Георги, шофьор на училищния автобус от малкия балкански град Тревнен, отвори вратата, пропускайки вътре тълпа от деца, увити в шали, шапки и яки.
— По-бързо, че ще ми отмръзнат ушите! — пошегува се той, усмихвайки се.
— Георги Иванов, вие сте много забавен! — закикоти се първокласничката Ралица. — А защо нямате шал? Майките винаги купуват шали!
— Ако майка ми беше жива, щеше да ми купи най-топлия и красив шал! — отвърна той с мелка тъга. — А сега, Рали, ти ми завиждам.
— Ще кажа на майка ми да купи и на вас!
— Договорихме се. А сега — по места, ледът не е шега работа.
Георги не беше просто шофьор. Той беше човекът, който посрещаше децата всяка сутрин с топлина и усмивка. Познаваше ги по име, помнеше кой има рожден ден и кой има контролно. Децата го обичаха. Но вкъщи нещата не бяха толкова розови.
— Георги, осъзнаваш ли колко време ще теглим този кредит заради твоята „любов към децата“? — каза съпругата му Снежана с отчаяние в гласа.
— Обичам работата си… Но ще намеря начин. Обещавам, — упорстваше той, въпреки че сърцето му се стискаше от безсилие.
Онази сутрин, когато автобусът спря пред училището, Георги ги предупреди да внимават на леда.
— Цветана, само да не започнеш да правиш фигурно пързаляне по стъпалата!
Когато всички излязоха, той се приготви да отиде в близкото кафене, за да се стопли с гореща чаша и да размрази ръцете си.
Но изведнъж от задната част на автобуса се чу тих всъхлип.
— Ей, малко, какво става? — извика той, приближавайки се.
На последната седалка, свит в топче, седеше момченце. Сълзи блещеха в очите му, а ръчичките му бяха сини от студ.
— Защо не влизаш в училище?
— Студено ми е… — прошепна момчето. — Ръкавиците ми се скъсаха, а мама и татко казаха, че няма пари за нови…
Георги стисна зъби. Свали си топлите ръкавици и ги сложи на измръзналите му ръчички.
— Е, сега по-топло ли е? Виж, имам един приятел, който плете ръкавици — толкова топли, че и мечка да носи! След училище ще ти донеса една чифт.
— Наистина? — очите на момчето светнаха. — Благодаря ви!
Но Георги знаеше — няма такъв приятел. Това беше просто импровизация. Така и не отиде за кафе. Последните си лева похарчи в близкия магазин — купи ръкавици и евтин шал. А следобед, когато децата се качваха обратно в автобуса, той ги подаде на онова момче.
— Ето, друже. Нека те греят. Не мисли за пари — това е работа на големите.
Момчето му хвърли обичлива прегръдка. Георги задържа сълзите, но вътре всичко му се сви.
След няколко дни го извикаха при директора.
— Защо? — помисли си той, нервно почуквайки на вратата.
— Влезте, Георги Иванов, — усмихна се директорът. — Разбрахме, че помогнахте на едно момче на име Борис. Баща му бивш пожарникар, получил травма, и сега семейството живее с една мизерна пенсия. Вашият постъпът не остана незабелязан.
Георги мълчеше, без думи.
— И още нещо. Намерихме кутията пред училищната порта…
Оказа се, че Георги беше поставил пластмасова кутия с надпис: „Ако ти е студено — вземи. Остани топъл. От шофьора на автобуса“, и беше сложил там няколко чифта ръкавици и шали, купени от скромната си заплата.
Тази кутия промени всичко.
Учители, родители, служители започнаха да носят неща. Някои донесоха шапки, други — топли чорапи. След седмица до кутията поставиха табела: „Точка на доброто“.
На тържествена линейка Георги беше награден с благодарствено писмо, получи повишение и предложение да ръководи програма за подпомагане на деца от бедни семейства.
Но за него важното беше друго.
Видя как децата вече не просто му казват „Добро утро“, а тичат за прегръдки. Как родителите му стискат ръка и шепнат „благодаря“. Как кутията винаги е пълна — не защото са ги принудили, а защото хората искат да споделят.
— Виждаш ли, Снежко… — каза той един ден на жена си, сочейки кутията през прозореца. — Намерих начин да има смисъл.
Тя го прегърна без думи.
Какво можем да научим от тази история? Понякога и един малък добър жест може да започне верига от събития, които променят животи. Георги даде своята топлина — и получи много повече обратно. Не в пари беше въпросът. А в това, че доброто се връща. Винаги.