Įdomybės

Дванадесет години по-късно: Моля ви, помогнете ми да намеря сина си! — драмата на Катерина в българското телевизионно студио и задкулисната истина за една майчина молба, изгубен син и дълбоко заровени семейни тайни

Дванайсет години по-късно Моля ви, помогнете ми да намеря сина си! жената почти хлипаше. Друго от този

Įdomybės

024

Дванадесет години по-късно: Молбата на една майка към България – “Помогнете ми да намеря сина си!” – Драматична изповед на Екатерина в национален ефир, сблъсъците й с полицията и отчаяната й надежда за възстановяване на връзката със сина Артем, които емигрира и скъсва всички контакти след семеен конфликт и нов брак на майка си – истината, емоциите и скритите мотиви зад една трогателна телевизионна история в съвременна България

Дванадесет години по-късно Моля ви, помогнете ми да намеря сина си! жената едва сдържаше сълзите си.

Įdomybės

0247

Наскоро дъщеря ми се разведе и с малкото си дете се нанесе при нас в тесния ни апартамент.

Наскоро дъщеря ми се раздели с мъжа си и се настани при нас в тесния апартамент с малкото си дете.

Įdomybės

019

Чужда дъщеря: Истината за избора на семейството между “родния син” и детето от миналото – разказ за Лена, Артур и Матвей, семейните отпуски, неизречените обиди и пътя към собственото щастие

Свойско чедо Ели, не можеш да си представиш! С Тодор решихме догодина пак да ходим в Гърция!

Įdomybės

0118

Чужда дъщеря – Лена, нямаш си представа! С Матей решихме догодина пак да ходим в Турция! – очите на Артур светят от щастие, – Каза, че пак иска същия хотел с гледка към морето. Ами, какво да правя, това е родният син! Колко неволно подчерта, че именно “родният” му син. – Радвам се за вас, – отвърна тя и си спомни колко хубаво беше, преди Матей изобщо да се появи, – Родният син… А уж ми казваше, че сме семейство. Че няма значение дали съм ти родна или не. Казваше. Че съм му като дъщеря, и че няма разлика. – Пак започваш… Ех, Лена! Ти си ми като дъщеря, това не се обсъжда! Знаеш, че те обичам като родна. Но Матей… Сам не разбра, че само потвърди думите ѝ. – Матей е син. А аз, изглежда, съм просто позната. – Лена, какви ги говориш! Нали ти казвам, че си ми като родна! – Като родна… А ти мен някога взе ли ме на море? През тия петнадесет години, в които се наричаш мой баща? Не. Артур все повтаряше, че между Лена и Матей разлика няма, но Лена чуваше кой знае колко Артур прави за сина си, и разбираше – разликата е огромна. – Не се получи, Лена. Нали знаеш, с парите беше трудно. Ти вече не си дете, разбираш колко струват две седмици в петзвезден хотел… Скъпо е. – Разбирам, – кимна Лена, – Разходи. Скъпичко било да ме заведеш. А пък за Матей, за когото научи преди половин година, вече искаш да теглиш ипотека, за да „има къде да заведе жена си“. Това явно са дребни разходи, когато става дума за роден син? – Не тегля никаква ипотека. Кой ти каза? – Хората. – Кажи на тези хора да не разнасят клюки. Лена сякаш за миг се съживи. – Истина ли е, че не теглиш? – Разбира се, че не. А, между другото! Познай къде ще ходим с него в събота? – и сам си отговори, – На картинг! В университета даже участвал в някакви състезания, а аз – за компания. – Картинг, – повтори Лена, – Звучи интересно. – Нали? – Може ли и аз да дойда? – думите излязоха преди да се усети. Артур, който не искаше да я вземе, заекна: – Ъъъ… Лена… Ще ти е скучно. Честно. То си е… мъжка забава. Ние с Матея ще си говорим бащино-синовски неща. Как боли… – Значи… на теб ти е интересно, а на мен – не? – Не е точно така… – стреснато се размърда Артур, – Просто не сме били заедно, искаме да наваксаме. Да сме двамата. Разбираш, нали? Разбираш. Най-горчивото „разбираш“ в новия им речник. Трябва да разбираш, че родното е по-важно от приемното. Че сега мястото ѝ е отвън – зад оградата на това семейство. Матей наистина беше чудесен. Израсъл без баща, тъй като майка му не искала да каже на Артур за детето, но въпреки всичко – умен, добър, успява във всичко. – Тате, помогнах в приюта. Ремонтирах клетките за кучетата. – Тате, между другото, знаеш ли, че имам диплома с отличие? – Тате, виж, оправих ти телефона. Той беше не просто син. Той беше идеалният син. Вечерта, когато Артур, след още малко на гости у Лена, си тръгна у тях, тя разглеждаше стари снимки… Сватбата на Артур и майка ѝ (майката, която почина преди пет години оставяйки Лена и Артур сами). Те на вилата… Лена завършва училище… Нищо вече няма да е, както е било. *** – Лена, не спиш ли? Имам въпрос. Спешен е, – Артур дойде в осем сутринта. – Толкова ли е спешно? Лена си прибра бретона и пусна кафемашината. – За апартамента за Матей. – Значи истина било? – въздъхна тя. – Извинявай, да… истина е. – На мен си ми лъгал. – Не исках да те разстройвам. Но трябва да се посъветвам! Мисля, че трябва да побързаме. Ще се ожени рано или късно. Докато е млад, трябва поне някакво жилище да му купим. Знаеш как беше при мен… – Вземи ипотека, – отсече Лена, на която изобщо не ѝ се обсъждаше покупката за Матей. Добре се уреди този Матей! – Да, знам, но както знаеш, как е с моята кредитна история… А трябва да му помогна. Заслужава баща му, когото цял живот е нямал, да му купи апартамент. – И какво искаш? – Ще ми помогнеш ли, ако поискам? – Зависи. – Ето какво е. Имам два милиона. Стигат за първа вноска. Но банката на мен няма да даде кредит. На теб ще даде. Чиста си. Ще го оформим на твое име, ти ще вземеш ипотеката. Аз ще плащам, разбира се. Илюзията, че „няма разлика между вас“, окончателно се срина. Има разлика. Не пускат Матея за амбразурата. – Значи, за Матей – апартамент, а на мен – кредит? Така ли? Артур поклати глава с такава огорчена обида, сякаш Лена предложи това. – Защо говориш така! Аз ще плащам… Не ти казвам ти да носиш отговорност. Просто трябва някой да го оформи. Помисли… – Знаеш ли, Артур, не мисля дали да взема кредит. Мисля защо вече не ме смяташ за дъщеря. Имаш си син. Половин година го познаваш, мен – петнадесет, ама важното е да е роден. – Не е вярно! – избухна Артур, – Обичам ви еднакво! – Не, не е еднакво. – Лена, не е честно! Той ми е роден… Завесата падна. Вече не беше негова дъщеря. Беше удобна, приемлива, до момента, в който не се появи истинския. – Разбрах, – кротко каза Лена, – Не мога, Артур. И аз някой ден ще си купя жилище, втора ипотека няма да ми дадат. Изглежда чак тогава Артур се сети, че и тя няма собствен дом. – Аха, да, на теб също ще ти трябва… – погледна часовника си, – Ама сега, докато още не си решила да купуваш, можеш да ми помогнеш. Имам два милиона. Още малко трябва да се добави. За няколко години само. – Не. Няма да оформям нищо на мое име. Тя дори не очакваше Артур да я разбере. – Добре, – каза той, – Ако не можеш да ми помогнеш като дъщеря… ще се оправя някак. Дали я е смятал изобщо за своя дъщеря някога, вече нямаше значение. Виждаше Артур само на снимки. Една вечер, разглеждайки лентата, видя това. Снимка от летището. Артур и Матей. И двамата в светли якета. Артур държи ръка на рамото на Матей, а отдолу надпис – „Летя с баща ми за Дубай. Семейството е най-важно“. Семейство. Лена остави телефона. Веднъж си спомни момент от детството, много преди майка ѝ да се омъжи за Артур. Била на пет. Живеели много скромно, куклата ѝ, подарена от баба ѝ, се счупила. Плакала, а истинският ѝ баща казал: „Лен, защо плачеш за глупости? Недей ме занимава!“ Никога не биваше да го занимава. Интересуваше се най-вече от бутилката. Може да се каже, Лена никога не е имала баща. Мислеше, че Артур ѝ го е заменил… Скоро Артур направи нов опит. – Лена, трябва да направим нещо за твоето недоверие… – Какво недоверие, Артур? Обясних ти ясно: не. – Просто не разбираш. Матей… той не ме е познавал. Без баща е бил. Трябва да наваксам липсващото. Вече е голям. Трябва му дом. От теб не се иска нищо, освен да присъстваш – гарантирам ти, няма да платиш и стотинка. – А моите пропуски кой ще навакса… Той неочаквано се ядоса. – Лена, престани! Не искам скандали. Обичам те, наистина! Но разбери… Матей е моето истинско семейство. Като станеш майка, ще разбереш. Да, обичам ви по различен начин, но не значи, че не ми трябваш. – Трябвам ти. Като ресурс. – Лена, успокой се! Преувеличаваш. – Превключи на него за половин година, Артур, – каза Лена, – Не те карам да избираш. Изборът е вече направен. Каза го ясно: Матей ти е роден. А аз… никога не съм била. Мина половин година. Артур не се обади. Нито веднъж. Един ден, пак разглеждайки лентата, Лена видя нова снимка. Артур и Матей – на фона на планини. Артур в модна ски екипировка. Надпис: „Уча тате да кара сноуборд! Малко му е късно, но сина му е всичко!“ Лена дълго гледа снимката. Хвана се за работното бюро да довърши отчета, когато на телефона ѝ дойде съобщение. Непознат номер. „Здрасти, Лена. Аз съм Матей. Татко ми даде номера ти, но сам не смее да ти звънне. Каза да ти предам: намерил е начин да уреди апартамента без теб, и се тревожи за теб. А иска и много да дойдеш при нас за майските. Не може да обясни защо, но много те моли.“ Писа отговор, триеше и преписваше неколкократно. „Здрасти, Матей. Кажи на Артур, че се радвам, че всичко му е наред. И аз мисля за него. Но няма да дойда. Имам свои планове за майските. Ще ходя на море.“ Не уточни, че билетите е купила сама и че морето не е в Турция, а на Слънчев бряг. А и че няма да е с баща си, а с приятелка. Лена натисна „изпрати“. И си помисли, че може да бъде щастлива – и без него.

Роден син Ели, не можеш да си представиш! С Христо решихме догодина пак да ходим в Гърция! пастрокът

Įdomybės

082

Сватба няма да има – Защо си толкова мълчалив днес? – попита Таня. – Нали се разбрахме в събота да изберем мебелите за спалнята. А ти нещо си тъжен. Какво има? Денис знаеше: сега или никога. Трябваше да каже още сега. – Танче… Исках нещо да ти кажа. За сватбата. Таня дълго бе чакала този разговор. С Денис бяха стигнали до консенсус – скромно празненство, но тя усещаше – Денис иска нещо по-голямо за нея – истинска сватба: много гости, снимки, организация… Толкова много чакаше този момент! – Само недей с дълги обяснения. Мисля, че знам какво ще кажеш – усмихна се Таня. Но Денис каза: – Хайде да отложим… Хайде да отложим сватбата. Това не бе разговорът, за който се бе подготвяла. – Да отложим? – онемя Таня. – Това пък откъде дойде внезапно? Защо? Тъкмо мислехме кога да поръчаме поканите… Нали ти ги избира? С кого ще каним решихме! Отказа ли се да се женим? Като в мелодрама, очакваше точно сега да каже, че вече не чувства нищо. Но Денис пак не отговори по сценария. – Виж, с парите сме зле – измърмори той. – Заплатата ми закъснява. Не ни се получава да спестим. А и… Живеем заедно само от шест месеца. Рано ли е, не мислиш ли? – Рано? – задави се Таня. – Денис, три години се срещаме! Три години връзка и шест месеца съвместен живот – това е “рано” според теб? Денис вече не изглеждаше толкова изплашен. – Недей така, Таня. Не искам разправии. Просто… пауза е. Не съм се отказал, но сватбата е скъпа. – Добре тогава… Предлагам просто да се оженим, а после да празнуваме с приятелите. – Таня, тогава няма да имаме истинска сватба. – Е, да си върви по дяволите тогава! – Но ти мечтаеше… – Ще го преживея! Чудни си оправдания намира. – Таня… – Кажи честно. Нещо се случи? Не си сигурен, че ме обичаш? Или… може би си срещнал друга? Защото “скъпо е” не звучи много убедително. Денис поклати глава. – Не, Таня, кълна се. Просто искам всичко да е перфектно, разбираш ли? А сега не мога да ти осигуря идеалната сватба. И да… шест месеца сме заедно. Не сме се опознали напълно още. Трябва да видим подхождаме ли си… Имаше логика… Беше убедителен, но интуицията на Таня алармираше. Рядко пъти Денис така майсторски я убеждаваше в нещо. А той сам настояваше да подпишат по-рано. Но тя се престори, че му вярва. След този разговор Денис стана “идеалното” гадже. Обръщаше внимание на всички малки неща, които по-рано игнорираше, сякаш се опитваше да изплати вина за провалената сватба. В магазина питаше какво иска… Съдовете винаги сам миеше… Но беше намръщен. Не просто замислен, а хем мрачен, хем въздишаше нощем, вперен в тавана, и отклоняваше въпросите на Таня с “Просто съм изморен”. Таня не искаше да го притиска. “После, после, после” – нашепваше вътрешният ѝ глас. След няколко седмици ги поканиха на гости у родителите на Денис. Таня упорито отказваше. Не ѝ се ходеше. А и Денис не споменаваше сватбата, а техните със сигурност ще питат – неудобно. Но се наложи да отидат. Сватбата, разбира се, стана дума. – Кога най-сетне ще ни зарадвате? – попита майка му, когато баща му отиде да гледа телевизия. – Вече сме харесали ресторант. Място за двадесет души. Кога да резервираме? Денис стоеше със същата кисела физиономия като Таня. Какво да резервират? Сватба няма да има. – Мамо, говорихме. Отложихме – процеди той. – Отложихте? Защо пак? Пари ли нямате? Денисе, като мъж защо не си го обмислил това по-рано…? След вечерята, докато мъжете с интерес разглеждаха разглобената – и така и непоправена – колонка, Таня отиде в банята да оправи прическата си. В банята беше чисто като в операционна. Нито прашинка. Дори козметика нямаше, освен душгел и шампоан. Майка му всичко си държеше в стаята – Таня винаги се чудеше как не ѝ писва всеки път да мести вещите. Таня забърса лицето си с кърпа и изведнъж се заслуша… Стените в банята носеха звук прекрасно, ако ставаше дума за чужди тайни. Денис се беше върнал в кухнята и говореше с майка си. И Таня чу… – …Денис, да не си мислиш все още да я зарежеш, тази Таня? Таня, бършейки брадичката си, застина. Какво? Не си внушаваше, не… Прилепи ухо към плочките. – Мамо, казвах ти. Отложихме. Но не сме се разделили. – Отложили… това са само оправдания! – съскаше Галина Иванова. – Виждам как страдаш. Защо ти е тя? Това не е жена… Жена трябва да слуша мъжа си, а тя… Защо ще се жениш, ако до година се разведете? – Обичам я, мамо – прошепна Денис. Таня дори се разчувства. Но следващата реплика на бъдещата свекърва я лиши от сантименти. – Обичаш я, викаш? Много хитра е. Още не ти е жена, а вече те настройва срещу нас. Вече не помагаш на сестра си, не идваш на вилата… Тя те променя, и то не към по-добро. Таня остана залепена за стената с ухо на студените плочки. Настройвала го била? Винаги се е стараела да е любезна с тях, дори когато Анатоли Петров разкритикува до парцал новата ѝ прическа. Обиди я, но тя премълча! Не помнеше и един случай, в който да е настройвала Денис срещу родителите му. Даже го е подбутвала да ходи повече на гости, защото знаеше колко му е важна семейството. И тогава ѝ светна: отлагането не е заради пари. Майка му! Тя лъже в очите ѝ и не иска сватба! Таня напосоки отиде при тях. – А, Танечка излезе! – като че ли нищо не се е случило, майката заговори. – Не трябва да отлагате подписването. Млади сте, разбирам, но брак без подпис не одобрявам. Как мило… – Разбира се, Галине Иванова – каза Таня. – Няма да отлагаме дълго. Ще спестим малко и право в гражданското. Нали, Денис? – Да, Танче, все едно вече сме женени – поде той. Тази нощ, докато се прибираха, Денис се опита да я прегърне, но Таня се дърпаше. Не знаеше как да подхване темата. Струва ли си въобще? Ако Денис не я е зарязал заради техните, май я обича… Но сватбата е провалил. – Държа се странно, когато майка ти заговори – прошепна тя, втренчена в светлините покрай булеварда. – Аз? Не, просто прибърза за сватбата и… – Не лъжи. Не прибързва, а е против нашата сватба. Каза, че съм те насъскала срещу нея. Искала е да се разделим. Денис рязко хвана волана. – Подслушвала ли си? Таня, мама се притеснява, че женитба значи да остане сама. Типична история. Не го приемай лично. Ще ѝ мине. Таня и не приемаше думите на свекървата навътре. Ядосваха я по-скоро думите на Денис. Той не я защити. Угоди, само не и да спори с майка си. Въпросът за сватбата остана неразрешен. Денис беше все по-нацупен, а когато Таня загатваше за бъдещи планове, отговаряше: “Може би по-нататък…” И тогава Таня попадна на незаключения телефон на Денис. “Само ще видя колко е часът. Няма да чета съобщения. Само… ей така, един поглед.” Последното съобщение бе от сестра му Вера. Вера беше само с две години по-малка от Таня, но се държеше сякаш е на 12. Нито работи, нито учи, живее с родителите, на техни разноски. Съобщението беше ясно: – Ясно, пак пари няма да видя. Пак си под чехъл. Живей си с нея, щом някаква жена ти е по-важна от фамилията. Таня прочете отново. “Пак си под чехъл”. И си припомни нещо… Още преди отмяната на сватбата, когато Вера за пореден път звънна на Денис за пари, Таня не издържа и каза: – Денис, тя е на 27, живее у вас и те иска пари за глезотии. Май ѝ е време да почне да работи? Бюджетът ни не е безкраен. И Таня нямаше да се бърка, ако не беше намесен и нейният доход. Тя изкарваше не по-малко от Денис, не беше се подписала да издържа родата му. Тогава Денис се съгласи. Неохотно, но каза: “Да, права си, Таня. Време ѝ е”. Сега стана ясно кой настройва всички срещу Таня. Тя взе телефона на Денис, копира съобщението от Вера и го препрати на своя номер – за доказателство. После остави телефона на мястото му. Денис се отърсваше от снега в коридора: – Взех хляб, взех и любимия ти шоколад с ядки. Мислех си, може би да отидем… – Денис – прекъсна го Таня. – А кой друг ще чакаш, а? – пошегува се той. Но Таня не отвърна на майтапа. – Какво ти пише Вера? – попита тя. Денис инстинктивно реагира “ударяй пръв, да не те клецнат”: нацупи се. – Ти какво, ровиш се из телефона ми, докато ме няма? Класика. Оправдания. – Няма значение какво, Денис. Обясни ми веднага. Денис онемя за миг, лицето му премина през палитра от емоции – яд, паника… – Ей, Таня, не обръщай внимание. Малка е още, за всичко се засяга. – Засяга се за какво? За това, че казах да порасне? – уточни Таня. – Привикнала е да иска от брат си. Свикнала. А да се откажеш от лесните пари не е лесно. Забрави я, не я мисли. – Тя ли настрои вашите срещу мен? – Ами… да – призна Денис. – Опитах да им кажа, че това са наши пари, че Вера трябва сама… Мама скочи на нож: “Таня те озапти, забрави семейството си!” Но аз не мисля така… – Но ти отмени сватбата… Тоест, тя ги е настроила. Ясно ми е вече. Не мога да общувам с тях. Но ти самият какво искаш? Искаш ли да се ожениш за мен? Или просто се страхуваш да кажеш “не” на майка си? – Разбира се, че искам да се оженя! Но още не мога… Може би по-нататък… като се успокоят всички… Ето и отговора. – Виж, Денис, осъзнах нещо… Не искам да се омъжвам за човек, който не е сигурен в себе си и подскача при всяка дума на сестра си. Добре, че сватба няма да има!

Сватба няма да има Днес си някак замислен, Биляна забеляза Мария, а уж се уговорихме: в събота отиваме

Įdomybės

0567

Сватба няма да има: Когато майка му се намеси и сестра му настрои всички против мен – историята на Таня, която разбра, че не иска да се омъжи за мъж, който не може да каже „не“ на семейството си

Сватба няма да има Защо си толкова мълчалив днес? попита Веселина, Нали уж се разбрахме в събота да ходим

Įdomybės

0513

Безкрайна наглост: Когато Наташа отказа да даде морската вила на роднини – семейна битка за пари, доверие и българското “нека сме си близки”

Кажи ми честно, Милене прокъркори се Калин, каква е толкова голямата разлика дали ще дадем къщата на

Įdomybės

067

Безпределна наглост: – Кажи ми честно, Кольо – започна Наташа, – каква е вселенската разлика дали ще дадем къщата под наем на наш човек или на непознат? Парите са си пари. Наташа довършва да простира прането. По-добре да помагаше, отколкото да философства. – Колчо, – отвръща тя, – разликата е, че от роднина после пари няма да видиш! – За Димитър ли пак намекваш? – възмущава се Кольо. – Той ми е брат! Ще плати, обещавам ти. Нито иска отстъпка, ще плати цялата сума! За цяло лято. Няма да се занимаваме с други наематели. – Кольо, това е къща на морето – само да пусна дума в групите във Варна, веднага я давам под наем. – Защо ти е толкова важно да е на непознати? – Защото с непознати всичко е договор, предплата, не плащат – напускат. Но с роднините започва: „Ми, Наташке, знаеш, сега с децата, ще преведем по-късно, а и счупихме телевизора, ама няма да ни глобиш?“ Гледала съм нашите колко пъти ги оставяха на сухо. Не искам повторение. Къщата край морето е наследство на Наташа от родителите ѝ, които я даваха лято след лято, но само на чужди. Получиха си урока. – И как свърши при твоите? – С това, че роднините не платиха, дори не се извиниха. Къщата е бизнес, не е безплатен пансион. Димитър тъкмо е решил да заведе съпругата си и трите им деца за три месеца на морето – по препоръка на доктора уж. Наташа нямаше никакво съмнение, че няма да ѝ плати и стотинка. – Димитър даже не те моли за безплатно! – настоява Кольо. Всеки го обещава това. – Защо да се разправяме? Винаги има опашка от хора с пари. С тях – договор и спокоен сън. Никакви роднини, никакви приятели. Пари да има. Кольо я познава, но настоява. – Добре, щом не вярваш на Димитър, ми повярвай на мен! – Вярвам ти. И какво? – Ако той не плати, аз лично ще ти платя. Ако трябва, ще си намера втора работа и всичко, което спечеля, ще е за тебе. Не от общите ни пари! Наташа е изненадана колко държи на това. – Пълна отговорност носиш ти! Добре! Остава още доста до летния сезон, има време за размисъл. Юни започва… с проблеми. Кольо звъни на Димитър през ден за поне един месец предплата – получава обнадеждаващи обещания. – Чакам да ми платят по-голяма поръчка, братле. Спокойно, само да приключи месецът! Краят на юни – без пари. Наташа търпи мълчаливо. Кольо обеща – тя му вярва. Но когато пак чува празни приказки по телефона, не издържа: – Плати ли? – Ще плати, когато му преведат… Просто така се стече. Случва се… – Ами ще чакаме до септември, докато си тръгнат и ми кажат „мерси, пък като можем, ще се върнем“? – Ти не губиш нищо, аз ще бачкам втора работа. – Сега и веднага? – Дай му още две седмици… – Ти се закле! Духа ли го сега геройството? Тоновете вкъщи се променят. Кольо се ослушва, а Наташа следи как той гледа обяви, но не звъни никъде. – Кольо, днес е 30-и! Две трети от лятото си заминаха… – Още му е зле с парите… ама ще даде! – Престанах да вярвам. Щом си се зарекъл – давай! Къде ти е работата? Дори и идеята за допълнително бачкане вече не му е толкова геройска. – Ще намеря! Ама няма да товаря чували – с кръста ми ще свърша като… – Дай да пратиш брат си да товари чували, ти ми обеща! Или сега си търсиш работа, или аз се обаждам на Димитър – до петък или плаща, или ги изнасям, а парите – през съда. Кольо побледнява. – Не! На съд – пред хората да се излагам, на майка да обяснявам! Димитър не иска, Кольо не иска, никой не иска. И бърза да превърне Наташа във виновната. – Пука ли ти за мен? Ще работя две смени, за да ми върнеш парите… – Ти настоя, не аз! – Откъде да знам, че Димитър ще ни прекара? – Знаех! Защото вече съм го виждала! – Да, да… ама ти си безсърдечна! Пари ти по-важни… – Не съм виновна, че настоя да поемеш отговорност! – Добре! Ще бачкам и ще платя за Димитър, да ти се оправи настроението! Катаастрофа, но поне започна работа като куриер. Оглежда Наташа на криво. – Заради теб се стигна до тука… – Може би най-после ще проумееш: лесно е да си добър на чужд гръб, ама като плащаш за брат си, сам ще си направиш изводите. Надявала се Димитър да се развълнува и да плати. Звъни – „Имам проблем: колата се счупи, всичко дадох за ремонт, ще платя… някой път.“ Очаквано. – Кольо разбра по физиономията ѝ всичко. – Излъгах се в него, но ти не ми даваш право да сгреша! Вместо подкрепа – само критика… – Трябваше да викам „браво, нека си починат безплатно“ ли?! Така настоя, сега покажи, че държиш на думата си! – Да, ама не знаех, че ще жертваш моето здраве за едни пари! Мислиш ли поне малко за мен? – А брат ти за теб мисли ли? – Не е лош, просто така се получи… – Уникално – той не е лош, а аз, която си търся своето, съм лошата? Кольо е без думи. Май в брака им предстои буря.

Безгранична наглост Добре, Яна, я излез с ръка на сърцето и ми кажи започна да мрънка Петър, каква е