Home

Įdomybės

Įdomybės
01.7k.
– Ало… Ванко– Това не е Ванко. Това е Елена… – Елена? Вие коя сте?…– Госпожо, вие коя сте? Аз съм приятелката на Иван. Искате нещо?… Мъжът ми го няма, задържа се на работа… Глава ми се замая, забелязах червени капки по пода. Коремът ме болеше силно, сгърчих се… Усетих, че бебето всеки момент ще се роди. Моят съпруг Иван вече 5 години работи в чужбина. В Германия караше камион, в Полша правеше ремонти. Тръгна заради парите. Имаме двама сина – искахме най-доброто бъдеще за тях. И добре разбирахме, че в България трудно ще го постигнем. Знаете, на Иван му провървя там. Веднъж месечно ни изпращаше пакети с храна – консерви, крупи, олио, сладкиши. Превеждаше ми и пари по картата, да ги слагам на депозит. Успяхме да съберем прилична сума, купихме апартамент на големия ни син. Всичко изглеждаше наред. Но преди няколко месеца усетих, че тялото ми се променя. Първо помислих – климакс, но не беше това. Много напълнях, все ми се спеше, ядях повече и настроението ми се менеше рязко. По всички признаци в интернет пишеше, че съм бременна. Как така бременна на 45? Не вярвах, но направих тест – две червени линии. Нито на синовете, нито на снахите казах за бебето. Защо да се подиграват с мен? Да казват, че майка им е изгубила разума на стари години? Реших да скрия бременността. Тъкмо беше зима, обличах всичко топло и широко, с дебело яке никой не виждаше корема ми. Но не исках да раждам това дете. Някои ще кажат, че Бог ми липсва в сърцето. Но съм на 45, не съм вече млада. Имам синове и внуци, на които искам да отделя време, не да сменям пелени на бебе. Нямаме средства за трето дете. Иван пак трябваше да заминава, а без него не мога. Оказа се, че вече е късно и операцията е много рискована. Дори не се знае дали няма да пострадат. Опитах се да се убедя сама, че всичко ще бъде наред. Може пък Иван да се зарадва, че ще имаме още едно детенце? Реших да му се обадя по Скайп и да споделя – без камера, само на глас. – Ало, Ванко… – Това не е Ванко. Това е Елена. – Елена? Вие коя сте? – Госпожо, вие коя сте? Аз съм приятелката на Иван. Искате нещо? Мъжът го няма, задържа се. Веднага затворих и се разплаках горчиво. Ето така става в живота – мъжът може да изневери навсякъде и с всеки. Исках веднага да подам молба за развод, да изхвърля всички вещи на Иван, да не го виждам и чувам. Но все пак се надявах, че любимият ще се върне, когато разбере за бебето. Знаех, че февруари ще дойде – рождените дни на синовете, има отпуск. Сънувах как тримата се разхождаме в парка – Иван държи за ръка нашата дъщеря, а аз – за другата ръка. Точно на 14 февруари, празника на влюбените, Иван се прибра. Приготвих романтична вечеря, запалих свещи, пуснах музика – исках уют. – Ванко, имам изненада – бременна съм. Казват, че ще е момиче. – Ах ти, мръсницо! – викна той. Почервеня от яд, обърна чиниите, удари по масата с юмрук: – Докато аз работя като вол, ти ходиш по чужди мъже? И сега искаш да ми натресеш това копиле?! – Ванко, ще ти обясня… – Махни се, не искам да те виждам! – Иван ме блъсна, така че се ударих с корема в остър ръб на масата и паднах. Иван излезе, грабна чантата си и тръшна вратата. На мен ми се зави свят, видях червени капки на пода, болката беше ужасна. Едва намерих телефона и се обадих на бърза помощ, усетих, че детето ще се роди всеки момент. Когато лекарите пристигнаха, вече държах нашата дъщеря в ръце – спеше спокойно и не плачеше. – Е, мамо, ще идвате ли с нас? – Не. Вземете детето, не го искам. – Как така? – Така казах – вземете го! Това дете ми разруши семейството! Може някой да я обикне, но не и аз. Вземете я, не искам да я виждам! Без да почувствам вина, дадох бебето на лекаря. Прегледаха ме вкъщи – нямаше разкъсвания, раждането беше спокойно. Когато линейката си тръгна, прибрах всичко, взех душ и легнах. Никой от децата не знае, че дадох момиченцето. Всеки ден ходя на църква, моля се да е здрава и да намери своето семейство. Много добре знам, че няма да се справя. Не искам пак да усещам трудностите на майчинството. Искам само Иван да се върне вкъщи. Но той отново замина за Германия – говори само със синовете. Можете да кажете, че съм ненормална жена, но аз избирам съпруга си, а не детето. Бог ми е съдия.
Ало… Иван ли е? Не, не е Иван. Аз съм Петя… Петя? Вие коя сте?… Уважаема, вие коя сте?
Įdomybės
040
Еха, тате, какво посрещане ти спретнаха! И за какво ти е тоя санаториум, щом вкъщи си като в хотел „ол инклузив”? Когато Димитър даде ключовете от апартамента си на Ева, тя разбра: Бастилията е превзета. Никакъв Леонардо ди Каприо не е чакал Оскара така, както Ева чакаше своя Димитър, и то с личен дом. Отчаяна и на трийсет и пет, все по-често хвърляше съчувствени погледи към уличните котки и витрините на “Всичко за ръкоделие”. А той – самотен мъж, изразходвал младостта си за кариера, здравословно хранене, фитнес и всякакви глупости като търсене на себе си, без деца. Ева си пожелаваше този подарък още от 20-годишна и явно някъде горе най-накрая разбраха, че не се шегува. – Имам последна командировка за тази година и после съм само твой – каза Димитър, подавайки й заветните ключове. – Само да не се стряскаш от бърлогата ми. По принцип се прибирам само да спя, – добави той и изчезна за уикенда в друг часови пояс. Ева взе четка за зъби, крем и замина да разгледа бърлогата. Проблемите започнаха още от входа. Димитър предупреди, че патронът заяжда, но Ева не си представяше колко. Тя нападаше вратата четиридесет минути – блъскаше, теглеше, буташе ключа докрай, пробваше гальовно „на зъбче”, но явно тя не възнамеряваше да се отвори за новия жител. Ева започна психо атака, както я бяха учили съученици зад блока, и на шума се открехна съседска врата. – Защо се мъчите да влезете в чужд апартамент? – попита тревожно женски глас. – Не влизам „като”, имам ключове! – отвърна ядосано Ева, избърсвайки потта от челото си. – А вие въобще кой сте? Не съм ви виждала досега – продължаваше да „ръчка” в работата на другите съседка. – Аз съм приятелката му! – заяви Ева самоуверено, опряла ръце в кръста, но видя само процепа на преговори. – Вие? – удиви се жената. – Да, аз. Има ли проблем? – Не, никакъв… Просто досега той никога не е водил никого тук (тук Ева заобича Димитър още повече), а сега – такава… – Каква това „такава”? – не схвана Ева. – А, не е моя работа, извинете – затвори вратата съседката. Разбирайки, че или тя, или нищо, Ева натисна ключа със всичките си сили и желание да се намърда в новия дом, едва не завъртя касата. Вратата се отвори. Вътрешният свят на Димитър се разкри пред нея и душата й се вледени. Самотен млад мъж – нормален аскетизъм, но тук бе истинска килия. – Горкичкият, сърцето ти май отдавна не знае, че има такова нещо като уют – прошепна Ева, оглеждайки стаята, в която й се предстои да пребивава все по-често. Но бе доволна. Съседката не лъже – женска ръка явно никога не бе докосвала тези стени, този под, тази кухня и тези сиви прозорци. Ева е първата. Без да издържа, тя излезе до най-близкия магазин за завеска и килимче за баня, а по пътя купи ръкохватки и кухненски кърпи. И се почна… Към завеската и килимчето се добавиха ароматизатори, ръчно сапуни и удобни контейнерчета за козметика. „Да внесеш такива дреболии в чужд апартамент изобщо не е нахалство”, убеждаваше се Ева, като закичи втора количка към първата. Патронът вече не й оказваше съпротива. Всъщност тотално престана да работи, все едно вратар без каска отива на леда. Ева, осъзнавайки какво е забъркала, до полунощ с кухненски ножове развиваше стария патрон, а сутринта хукна за нов. Че ножовете, вилиците, лъжиците, покривката, дъските за рязане и подложките за горещо, а скоро и до завеските стигна… По обяд в неделя Димитър звънна: трябва да остане още няколко дни в командировка. – Само се радвам, ако внесеш малко топлина и уют у мен, – засмя се той, когато Ева призна, че е сменила леко облика. Уютът вече пристигаше с камиони и се разпределяше „по технически план и документация”. Години наред се бе трупало у самотната жена и сега, когато й развързаха ръцете, тя не можеше да спре. До връщането на Димитър в битовия свят остана само един паяк до вентилатора. Ева и него мислеше да изгони, но щом видя уплашените му осем очи, реши да го запази като символ на неприкосновеност към чуждото. Домът на Димитър вече приличаше на място, където хората живеят осем години щастливо, после се разочароват, а после – щастие напук. Ева не само подреди квартирата, но и издейства целият вход вече да адресира всички въпроси към „новата хазяйка”. Няма още халка на пръста, но това е технически въпрос. Първо гледаха подозрително, после само вдигаха рамене: „Както кажете, нас не ни засяга”. *** В деня на пристигането Ева приготви домашна вечеря, опакова формите си във видна и леко прекалена опаковка, нареди по ъглите благоухания и, приглушавайки новото осветление, зачака. Димитър закъсня. Когато Ева усети, че опаковката непоносимо я стяга на онези части, които пък трябваше да развива шест месеца във фитнеса, се чу ключ в патрона. – Патронът е нов, просто бутни – не е заключено! – обади се съвсем невъзмутимо, даже леко мистериозно Ева. Не се страхува от осъждане – достатъчно добре се бе потрудила над жилището. Всичко й е простено. В този момент, докато се отваряше вратата, тя получи СМС от Димитър: „Ти къде си? Аз съм си у дома. Гледам, нищо не се е променило. Приятелите ми ме плашеха, че всичко ще е в козметика.” Ева де факто видя това съобщение чак по-късно. А междувременно в апартамента влязоха съвсем непознати – двама младежи, двама ученици и един дядо, който щом видя Ева, веднага се изправи и притъкми останалата си коса. – Еха, тате, какво посрещане! И за какво ти е това санаториум, щом вкъщи си като в хотел „ол инклузив”? – рече младият и веднага получи шамар от жена си, че зяпа. Ева стоеше на прага с два пълни бокала, вцепенена. Искаше да се разкрещи, но не можеше да мръдне. Отнякъде се обади радостния паяк. – Извинете, а вие коя сте? – пропищя Ева. – Собственикът на тукашната къща. А вие сигурно сте медицинската сестра от поликлиниката за превръзки? Пък аз казах, че ще се оправя сам, – отвърна дядото, гледайки към „униформата”, с която бе Ева. – Ммм… Адам Матвеев, тук стана толкова уютно и хубаво – намеси се жена му, надзъртайки зад гърба на Ева. – Друга работа, а иначе – като в гроб погребани. А вас как ви казват, момиче? Не е ли малко възрастен нашият Адам Матвеев за вас? Макар уважаван мъж с дом… – Е-е-ева… – Еха, Адам Матвеев, добре ви се получава с хората! По бляскащите очи се виждаше, че дядото и той смята случката за успешна. – А Димитър къде е? – прошепна Ева. Изнервена, изпи и двата бокала на екс. Научи повече – Аз съм Димитър! – радостно вдигна ръка осемгодишният. – Чакай, още е рано да си Димитър – мама го дръпна и изпрати двете деца и мъжа към колата. – М-м-ми извинете, явно съм объркала апартамента – започна да идва на себе си Ева, припомняйки си борбата с патрона. – Бузова, осемнайсет, апартамент 26? – Не, това е Буковинска, осемнайсет – довърши доволен дядото, готов за разопаковане. – Е, – трагично въздъхна Ева, – объркала съм. Заповядайте, настанявайте се, а аз ще се обадя някъде. Грабна телефона, затича в банята, барикадира се с кърпа. Там прочете смс-а от Димитър. „Димитре, идвам, малко се забавих в магазина”, изпрати Ева. „Ок, чакам. Ако можеш, донеси бутилка червено”, – записа Димитър гласово. Червено Ева щеше да донесе, но вече вътре в себе си. Сгъна килимчето и свали завесата, дочака непознатите да влязат в кухнята и се измъкна. Навря припряно всичко набързо в торба и изхвърча. *** – Ще ти разкажа по-късно – обясни вида си Ева, когато Митко й отвори. Наметната като в мъгла, мина край него без да погледне. Първо отиде до банята, закачи наново завесата, сложи килимчето, после падна на дивана и спа до сутринта, докато стресът и червеното не се изпарят. Събуди се, виждайки пред себе си Димитър, чакащ обяснения. – Извинете, коя е вашата адрес…? – Бутова, осемнайсет.
Е, честно казано, тате, така посрещане никой не е имал! И за какво ти беше нужен този санаториум, като
Įdomybės
0289
“Явно не очаквах, тате, така посрещане у нас! И защо ти бе нужен санаториум, като вкъщи си направо на пълен ‘ол инклузив’… Когато Димитър й връчи ключовете от апартамента си, Ева разбра: крепостта е превзета. Нито един Леонардо ди Каприо не е чакал Оскар така, както тя чакаше своя Димитър—и то с лично гнездо. Изтощена, на тридесет и пет, тя все по-често хвърляше съчувствени погледи към уличните котки и към витрината „Всичко за ръкоделие“. Но ето го — самотен, останал без деца, похарчил младостта си за кариера, здравословна храна, фитнес и други безсмислени глупости като търсене на себе си в този свят. Ева си пожелаваше този подарък още от двадесетте си, и явно някъде горе най-после са разбрали, че не се шегува. — Имам последна командировка тази година и после съм изцяло твой, — каза Димитър, като й подаде заветните ключове. — Само недей да се плаши от моята бърлога. По принцип се прибирам единствено да поспя, — произнесе той и отлетя за друг часови пояс през целия уикенд. Ева грабна четка за зъби, крем и се отправи да види що за бърлога го чака. Проблемите започнаха от прага. Димитър я бе предупредил, че заключването понякога заяжда, но тя не предполага колко много. Нападаше вратата четирийсет минути: буташе, дърпаше, вкарваше ключа до край, пробваше учтиво… но явно новата обитателка не бе желана. Тогава прибягна до психологически натиск, така както бяха учили съучениците в двора зад блока. На шума се отвори съседската врата. — Защо се опитвате да влезете в чужд апартамент? — каза тревожен женски глас. — Не влизам, имам си ключ, — сопна се Ева, избърсвайки потта си. — А всъщност коя сте? Не съм ви виждала, — продължи съседката. — Момичето на Димитър съм! — с предизвикателство отвърна Ева, но отвътре видя само процеп и чифт любопитни очи. — Вие? — изненада се жената. — Да, нещо против? — О, не… Просто той никога не е водил тук никого (това още повече стопли сърцето на Ева), а сега изведнъж… — Каква изведнъж? — не разбра Ева. — О, извинете, не е моя работа, — хлопна вратата съседката. Като осъзна, че или тя ще победи, или вратата, Ева натисна ключа с всичката си решителност — почти превъртя касата. Вратата се предаде. Целият вътрешен свят на Димитър застана пред нея и душата й замръзна. Един млад човек може да е аскет, но това си беше истинска килия. — Бедничък, явно сърцето ти не знае как изглежда уютът, — измърмори Ева на прага, оглеждайки скромния дом, който щеше да посещава често. Поне беше първа — никога женска ръка не бе докосвала тези стени, под, кухня и тези сиви прозорци. Съседката не излъга. Не издържа — обу се и избяга до най-близкия магазин за красива перде и килимче за баня, а между другото прихвана ръкохватки и кухненски кърпи. В магазина я завладя… Към килимчето и пердето добави ароматизатори, ръчно сапунче, удобни кутии за козметика. „Да добавиш такива дреболии в чужд дом не е нахалство“, успокояваше се Ева, като закачи още кош за втора количка. Вратата вече не оказа съпротива. Фактически спря да функционира и приличаше на хокей вратар без защита. Като осъзна какво направи, Ева с кухненски ножове цяла нощ разлепяше стария заключващ механизъм, на сутринта изтича за нов. Купи и ножове, вилици, лъжици, покривка, дъски за рязане и поставки за горещо. Така и до завеси стигна. В неделя по обед се обади Димитър и каза, че ще се забави с командировката още ден-два. — Ще се радвам, ако внесеш малко топлина и уют в апартамента, — засмя се той, когато Ева призна, че се е разположила свободно с интериора му. Уюта го докара с камион и разпредели по схема и документация. Години се натрупваше този ентусиазъм и сега, когато имаше свобода, не можеше да спре. До завръщането на Димитър от старата квартира бе останал само паякът до аспиратора. Ева искаше да изгони и него, но като видя осем изплашени очи, реши да го остави — символ на неприкосновеността. Жилището изглеждаше вече все едно Димитър осем години е щастливо женен, после се е разочаровал, а след това пак се е намерил. Ева не само подобри апартамента, но и направи така, че целият вход да разбере, че тя е новата хазяйка, и всички въпроси вече са към нея. Няма халка — но това са технически детайли. Съседите първо подозряха, после вдигнаха рамене: „Както кажете, ваш си е проблемът“. *** В деня на пристигането на Димитър Ева приготви истинска домашна вечеря, „опакова“ най-добрите си части в ефектна и леко неприлична опаковка, разпръсна аромати из стаята и приглуши новото осветление, готова за чакане. Димитър закъсняваше. Когато опаковката започна да я убива в точния ъгъл, заради който шест месеца прави клекове във фитнеса, някой сложи ключ в новия замък. — Заключването е сменено, просто бутни, не е затворено! — каза Ева малко притеснено, но съвсем поканващо. Не се страхуваше от критика — ударно се бе потрудила по интериора. Ще й простят. В този миг получи внезапно СМС от Димитър: „Къде си? Вкъщи съм. Апартаментът си е същият, а приятелите ми казаха, че ще го превърнеш в козметичен салон“. Всъщност Ева го видя по-късно. Засега в апартамента влязоха напълно непознати — пет души: двама млади, двама ученици и един доста възрастен дядо, който щом видя Ева, се изправи и приглади остатъците бели коси. — Я гледай, тате, каква посрещане те чака! И защо ти санаториум, като си на истински „ол инклузив“ у нас? — заговори младият мъж и веднага получи шамар от своята (явно) съпруга за зяпане. Ева стоеше на прага с два чаши вино, неспособна да помръдне. Искаше да крещи, но не можеше да преодолее ступора си. Някъде в ъгъла доволно се смееше паякът. — Извинете, вие коя сте? — промълви Ева. — Собственикът тук. А вие, да не сте от поликлиниката, дошли на превръзка? Аз мисля, че казах, ще се оправя сам, — рече дядото, поглеждайки униформата на сестра, с която бе облечена Ева. — Ъъ… така. Адам Матвеев, при вас наистина уют и благодат, — надникна зад гърба съпругата на младия мъж. — Съвсем друго нещо, че преди направо в склеп живеехте. А вие, девойко, как се казвате? Не е ли прекалено стар за вас нашият Адам Матвеев? Въпреки че… мъж с апартамент си е работа. — Е-е-ева… — Еха, Адам Матвеев, добре подбирате персонал явно! Старецът, съдейки по блясъка в очите, явно намираше всичко много уместно. — А къде е Димитър? — прошепна Ева, и на мига изпразни и двете чаши. Да научите повече — Аз съм Димитър! — вдигна ръка момче на осем. — Чакай ти, още ти е рано, — каза майка му и изпрати децата и мъжа към колата. — Мисля… май обърках апартамента, — запелтечи Ева, спомняйки си за ключалката. — Това ли е Бузкова, осемнадесет, ап. 26? — Не, това е Буковинска, осемнадесет, — потри ръце дядото, готов да разопакова неочаквания си подарък. — Аха, въздъхна Ева трагично, — обърках. Заповядайте, разполагайте се, аз ще изляза — имам обаждане. Грабна телефона и хукна в банята, заключи се и се уви с кърпа. Там най-после прочете СМС-а. „Димитре, скоро се връщам, малко се забавих с покупките“, написа тя. „Добре, чакам те. Може ли да донесеш бутилка червено?“ — изпратил й гласово Димитър. Червеното щеше да носи, но вече в себе си. Грабна килимчето и пердето, изчака непознатите да влязат в кухнята и избяга. Събра на бързо нещата и се изнесе от апартамента. *** — Ще разкажа, но по-късно, — отвърна Ева, когато младият мъж й отвори. Премина като в мъгла, без да го погледне. Първо се отправи в банята, окачи пердето, развърна килима, после падна на дивана и заспа дълбоко докато всичко — и стресът, и „червеното“ — напуснаха тялото й. След събуждането Ева завари пред себе си непознат мъж, чакащ обяснения. — Извинете, коя е адресът? — Бутова, осемнадесет.”
Ех, татко, как те посрещат тук! И за какво ти беше нужен този санаториум, като у дома имаш истински ол инклузив!
Įdomybės
0100
«Как свекървата превръща уикенда в мъчение»
Помня добре онова време, когато уикендите ми се превръщаха в истинско изпитание. Ако преди година някой
Įdomybės
0103
— Не можах да го изоставя, мамо — прошепна Никита. — Разбираш ли? Не можах. Никита бе на четиринадесет, а целият свят сякаш бе срещу него. Или по-точно — никой не искаше да го разбере. — Пак тоя хулиган! — мърмореше леля Клава от третия вход, бързайки да мине на отсрещния тротоар. — Само майка го гледа. Ето ти резултата! А Никита вървеше с ръце в джобовете на оръфаните си дънки и уж не чуваше нищо. А всъщност чуваше. Майка му беше пак на работа до късно. На кухненската маса – бележка: „Кюфтетата са в хладилника, стопли си.“ И тишина. Винаги тишина. Така вървеше към вкъщи след поредната „възпитателна“ беседа с учителите в училището. Все едно не знаеше, че за всички вече е проблем. Знаеше. Но какво от това? — Ей, момче! — извика чичо Витко, съседът от първия етаж. — Видя ли тук едно куцу куче? Я да го изгоним. Никита спря и се загледа. До кофите за боклук действително лежеше куче. Не беше малко — а рижаво, с бели петна, възрастно. Лежеше неподвижно, само очите му следяха хората — умни очи, и тъжни. — Я някой да го махне! — подкрепи леля Клава. — Сигурно е болно! Никита се приближи. Кучето не помръдна, само леко помаха с опашката. На задния крак — разкъсана рана, със съсирена кръв. — Какво зяпна? — раздразнено хвърли чичо Витко. — Вземи една пръчка, и го изгони! И тогава нещо избухна в Никита… — Само смеете да го докоснете! — изригна той, заставайки пред кучето. — То нищо лошо не прави на никого! — Я гледай, — смаяно изкоментира чичо Витко. — Защитник излезе. — Ще го защитавам! — Никита приклекна до кучето, деликатно протегна ръка. То помириса пръстите му и леко ги облизна. Нещо топло се разля в гърдите на момчето — за пръв път отдавна някой му показа доброта. — Хайде, — прошепна той на кучето. — Идвай с мен. Вкъщи Никита направи на кучето легло от стари якета в ъгъла на стаята си. Майка беше на работа до вечерта — значи никой нямаше да го гони и да ругае „зараза“. Раната на лапата не изглеждаше добре. Никита влезе в интернет, намери статии с първа помощ за животни. Чете, мръщейки се на медицински думи, но запомняше всичко. — Трябва с кислородна вода да измия… после с йод внимателно… да не го боли. Кучето спокойно позволяваше да му превържат лапата — гледаше Никита благодарно, както никой не го бе гледал отдавна. — Как се казваш, а? — Никита бинтоваше лапата внимателно. — Рижав си… Рижко да те нарека? Кучето леко излайка — сякаш се съгласи. Вечерта майка се прибра. Никита очакваше скандал, но тя само огледа Рижко и пипна бинта на лапата. — Сам го превърза? — попита тихо. — Сам. В интернет видях как. — С какво ще го храниш? — Ще измисля. Майка го гледа дълго, после — кучето, което я близна по ръката. — Утре ще го заведем на ветеринар, — реши тя. — Ще видим какво е с лапата. А име вече му измисли ли? — Рижко, — просия светнал Никита. За пръв път от много месеци вече нямаше стена на неразбиране между тях. … (Останалата част от текста също може да бъде представена, ако е част от заглавието, но в случая е очевидно, че заглавието е това повтарящо се изречение): — Не можах да го изоставя, мамо, — прошепна Никита. — Разбираш ли? Не мога.
Не можех да го изоставя, мамо, прошепна Данаил. Разбираш ли? Не можех. Данаил беше на четиринадесет
Įdomybės
014
— Не можах да го изоставя, мамо! — прошепна Никита. — Разбираш ли? Не можах. Никита беше на четиринадесет, а целият свят изглеждаше срещу него. Точно — никой не искаше да го разбере. — Пак тоя хлапак! — мърмореше леля Клавка от третия вход, като бързаше да мине от другата страна на двора. — Една майка го гледа, ето го резултатът! А Никита вървеше с ръце в джобовете на изтърканите си дънки и се преструваше, че не чува. Но чуваше. Майка му работеше — пак до късно. На кухненската маса бележка: “Кюфтета има в хладилника, стопли си.” И тишина. Винаги тишина. Сега се прибираше от училище, където учителите пак “проведоха разговор” за поведението му. Все едно не знаеше, че е проблем за всички. Знаеше. Но какво от това? — Ей, момче! — повика го чичо Витко, съседът от първия етаж. — Видя ли тук един куц пес? Трябва да го изгоним! Никита спря. Вгледа се. До кофите за смет наистина лежеше куче. Не кученце — голям пес, рижав, със снежнобели петна. Не мърдаше, само очите му следяха хората — умни очи, но и тъжни. — Я го изгонете някой! — подкрепи леля Клавка. — Болен е май! Никита се приближи. Песът не помръдна, едва-едва размаха опашка. На задния крак — разкъсана рана, засъхнала кръв. — Що се спря? — изръмжа чичо Витко. — Вземи пръчка и го изгони! Тогава нещо вътре в Никита се прекърши. — Само пробвайте да го докоснете! — изстреля той, като застана защитно пред кучето. — Никому лошо не прави! — Ха, гледай го — защитник! — учуди се чичо Витко. — И ще защитавам! — Никита клекна до кучето, нежно протегна ръка, а то душна пръстите, после леко ги облиза. Нещо топло се разля в гърдите на момчето. За първи път от много време някой беше добър с него. — Хайде с мен — прошепна той. — Хайде. Вкъщи Никита направи леговище от стари якета в ъгъла на стаята. Майка му пак на работа — значи никой няма да го гони. Раната изглеждаше зле. Никита търси в интернет как се превързва животно. Четеше трудно медицинските думи, но се стараеше да запомни всичко. — Трябва с кислородна вода първо, — мърмореше, ровейки из аптечката — после йод около раната. Само да не го боли… Песът бе тих, доверчиво протягаше крака. Гледаше Никита с благодарност — така, както никой не бе гледал него отдавна. — А ти как се казваш? — Никита превърза лапата. — Рижко… да те кръстя Рижко? Кучето тихо излазя — сякаш се съгласи. Вечерта майка му дойде. Никита очакваше скандал, но тя мълчаливо огледа Рижко, пипна бинта. — Ти сам ли? — тихо попита. — Сам, от интернет научих. — Как ще го храниш? — Ще измисля нещо. Майка му дълго гледа синът си. После — към кучето, което кротко ближеше ръката ѝ. — Утре го водим до ветеринаря — отсече тя. — Ще видим как е с крака. Името му измисли ли? — Рижко! — засия Никита. За първи път от месеци стената между тях падна. На сутринта Никита стана рано. Рижко опита да стане, скимтеше от болка. — Лежи, — погали го момчето. — Сега ще ти дам вода и ядене. Нямаше кучешка храна. Даде последното кюфте, намокри хляб в мляко. Рижко ядеше лакомо, но внимателно, ближеше всяка троха. В училище Никита за първи път не се заяждаше с учителите. Мислеше само за Рижко — боли ли го, дали му е самотно. — Ти днес си друг, — учуди се класната. Никита само сви рамене. Не искаше да разказва — щяха да му се смеят. След училище тичаше към дома, без да обръща внимание на подозрителните погледи на съседите. Рижко го посрещна радостно — вече можеше да ходи на три лапи. — На разходка? — усмихна се Никита, направи повод от въже. — Бъди внимателен, пази крака. На двора стана нещо неочаквано. Леля Клавка, като ги видя, за малко не се задави с семки. — Ти му го прибра вкъщи! Никита, съвсем ли си изгубил ума? — Лекувам го. Скоро ще оздравее. — каза момчето спокойно. — Лекуваш? — приближи съседката. — Пари откъде? Майка ти ли крадеш? Никита стисна юмруци, но се сдържа. Рижко се прилепи до крака му — усещаше напрежението. — Не крада. Мои са парите — спестявах от закуски. Чичо Витко поклати глава: — Момче, знаеш ли с какво си се захванал? Това не е играчка. Храни се, лекувай го, разхождай го… Всеки ден вече започваше с разходка. Рижко оздравя бързо, можеше да тича, макар леко да накуцваше. Никита го учеше на команди — търпеливо, с часове. — Седни! Браво! Дай лапа! Така! Съседите гледаха отдалече. Някои клатеха глава, други се усмихваха. А Никита не забелязваше нищо освен верните очи на Рижко. Момчето се промени. Не изведнъж — бавно. Престана да груби, започна да помага у дома, дори с ученици да се поздравява. Но най-важното — намери смисъл. И това бе само началото. След три седмици се случи най-големият му страх. Връщаше се с Рижко от вечерната разходка, когато зад гаражите изскочи глутница кучета. Пет-шест побеснели псета — гладни, с блестящи мрачни очи. Водачът, здрав черен пес, се приближи пръв. Рижко инстинктивно отстъпи зад Никита. Лапата още го болеше, не можеше да бяга. А другите усетиха слабостта. — Вървете си! — изкрещя Никита, размахвайки повод. — Оставете ни! Но глутницата не отстъпи. Заобикаляха ги. Черният ръмжеше, готов за скок. — Никита! — извика нечий женски глас отвисоко. — Бягай! Остави кучето и се спасявай! Леля Клавка бе излязла на прозореца, зад нея още съседски лица. — Момче, не се прави на герой! — викаше чичо Витко. — Той е куц, няма да ти помогне! Никита погледна Рижко. Кучето трепереше, но не отстъпи. Прилепено до господаря си, готово да сподели съдбата му. Черният скочи първи. Никита се дръпна, но рязък удар го хвана в рамото — остри зъби разкъсаха якето, достигнаха кожата. А Рижко, въпреки болния си крак и страха, се хвърли в защита и се впи във врага. Започна бой. Момчето риташе, удряше, опитваше се да покрие Рижко. Получаваше ухапвания, драскотини, но не се отдалечи ни на крачка. — Боже, какво е това! — пищеше леля Клавка. — Витко, направи нещо! Чичо Витко хукна по стълбите, грабна пръчка, арматура… — Дръж се, момче! Идвам! — крещеше. Никита вече падаше, когато чу познат глас: — Марш оттук! Майка му изскочи от входа с кофа вода — изля върху глутницата. Псета се отдръпнаха разроени. — Витко, помагай! — викна тя. Чичо Витко се присъедини, а още съседи слезнаха отгоре. Кучетата, виждайки, че силите не са равни, избягаха. Никита лежеше на асфалта, прегърнал Рижко. И двамата — окървавени, треперещи. Но живи. Цели. — Сине, — приседна майка му, внимателно оглеждаше раните. — Страшно ме стресна. — Не можах да го изоставя, мамо… Разбираш ли? Не можах… — Разбирам, — прошепна тя. Леля Клавка се спусна, застана близо. Гледаше Никита странно — сякаш го виждаше за първи път. — Момче, — прошепна объркано. — Можеше да… загинеш. Заради куче. — Не заради куче, — неочаквано се обади чичо Витко. — За приятел е. Разбирате ли, Клавке? Съседката кимна, по бузите ѝ бяха сълзи. — Хайде вкъщи, — каза майката. — Да превържем раните. И на Рижко. Никита едва се изправи, взе кучето на ръце. Рижко скимтеше тихо, но махаше с опашка — радостен, че е с него. — Почакайте, — спря ги чичо Витко. — Утре ще ходите при ветеринаря? — Ще ходим. — Ще ви закарам. С колата. И ще платя за лечението — героично куче си имаш. Никита учудено погледна съседа. — Благодаря, чичо Витко. Но ще се оправя. — Не спори. Ще изкараш после — ще върнеш. А сега… — потупа го по рамото. — Гордеем се с теб. Нали? Всички съседите кимаха мълчаливо. Мина месец. В обикновен октомврийски вечер Никита се връщаше от ветеринарната клиника, където помагаше на доброволци. Рижко тичаше до него — лапата оздравя, куцането почти се загуби. — Никита! — извика леля Клавка. — Чакай! Момчето спря, готов за нотация. Но съседката му подаде торба с храна. — За Рижко — смутено рече тя. — Хубава храна, скъпа. Ти се грижиш толкова добре. — Благодаря, лельо Клавке, — искрено се зарадва Никита. — Но имаме вече. Работя в клиниката — докторка Ана Петровна ми плаща. — Вземи поне за по-нататък. Вкъщи майка му готвеше вечеря. Като го видя, се усмихна: — Как е в клиниката? Анна Петровна доволна ли е? — Казва, че имам сръчни ръце. И търпение. Може ветеринар да стана. Мисля сериозно. — А учението? — Добре. Даже Петрович по физика ме похвали. Казва, станал съм по-внимателен. Майка му кимна. За месец синът ѝ се бе променил неузнаваемо. Не грубеше, помагаше, със съседите се поздравяваше. Но най-важно — откри цел. Мечта. — Знаеш ли, — рече — утре Витко ще дойде. Иска да ти предложи още една работа. Един негов приятел има развъдник, търси помощник. Никита засия: — Наистина ли? А мога ли да взема и Рижко? — Можеш. Той почти е служебно куче вече. Вечерта Никита тренираше в двора с Рижко — новата команда „охранявай“. Песът изпълняваше старателно, гледайки господаря с вярност. Чичо Витко приседна на пейката. — Утре сигурно отиваш в развъдника? — Отивам. С Рижко. — Лягай навреме — тежък ден ще е. Когато чичо Витко си тръгна, Никита поседя още малко. Рижко положи муцуна на коленете му, доволно въздъхна. Те се откриха един друг. И никога вече няма да са самотни.
Не можех да го изоставя, мамо, прошепна Момчил. Разбираш ли? Просто не можех. Момчил беше на четиринайсет
Įdomybės
0256
Майка обвини снахата в развалянето на всички празници
Ти жена ми отново ни разваля всички празници, вдигна майка ми, Надя Иванова, гласом като виково.
Įdomybės
084
Обстоятелствата не се случват сами — хората ги създават. Вие създадохте обстоятелства, в които изоставихте живо същество на улицата. А сега искате да ги промените, когато ви е удобно Олег се прибираше вкъщи след работа. Обикновен зимен вечер. Всичко навън сякаш беше покрито с воал от скука. Минавайки покрай малкия квартален магазин, той забеляза куче. Улично. Рижава, рошава. Очите ѝ – като на изгубено дете. — Какво правиш тук? — промърмори Олег, но се спря. Кучето повдигна муцуна и го погледна. Не молеше за нищо. Просто гледаше. „Сигурно чака стопаните си“, помисли си той и продължи напред. На следващия ден сцената се повтори. И на третия — пак същото. Кучето като че ли беше част от това място. Олег започна да забелязва: хората минават край него, някой му хвърля парче хляб, друг — кренвирш. — Защо седиш тук? — попита го веднъж, клеквайки до него. — Стопаните къде са? Тогава кучето се доближи до него. Внимателно. Притихна до крака му. Олег замръзна. Кога беше последния път, когато е галил някого? Минаха три години, откакто се разведе. Апартаментът — празен. Само работа, телевизор, хладилник. — Ладушке мое, — прошепна той, без да знае откъде идва това име. На следващия ден ѝ донесе кренвирши. След седмица — пусна обява в интернет: „Намерено куче. Търсим стопани“. Никой не се обади. Месец по-късно, връщайки се от смяна — работеше като инженер и често оставаше до късно на обекта — видя тълпа пред магазина. — Какво е станало? — попита съседката. — Ами, сгази я кола. Кучето, дето тук седя месец. Сърцето му потъна. — Къде е? — Откараха я във ветеринарната клиника на булевард „Васил Левски“. Но цените там са ужасни… А кой ще я плаща, тя е бездомна? Олег не каза нищо. Обърна се и побегна. В клиниката ветеринарят поклати глава: — Счупвания, вътрешен кръвоизлив. Лечението ще е скъпо. И не е сигурно, че ще оцелее. — Лекувайте я, — каза Олег. — Колкото струва, ще платя. И когато я изписаха, я прибра у дома. И за пръв път от три години апартаментът му се изпълни с живот. Животът се промени. Драматично. Олег се събуждаше не от будилника, а от това, че Лада галеше леко ръката му с нос, сякаш казваше: Време е да ставаш, стопанино! И той ставаше. С усмивка. Преди сутринта започваше с кафе и новини. Сега — с разходка в парка. — Какво ще кажеш, момиче, да подишаме малко чист въздух? — говореше той, а Лада весело махаше с опашка. В клиниката уредиха всички документи. Паспорт, ваксини. Вече официално беше неговото куче. Олег дори снима всяка бележка—за всеки случай. Колегите се чудеха: – Олег, някак си си се подмладил? Ти, такъв бодър! И наистина — чувстваше се нужен. За пръв път от години. Лада се оказа умна. Много умна. Разбираше го от половин дума. Ако се забавеше на работа — го посрещаше пред вратата с поглед, сякаш казваше: „Тревожих се“. Вечер се разхождаха из парка. Дълго. Олег ѝ разказваше за работа, за живота. Странно ли? Може би. Но тя го слушаше внимателно, понякога тихо квичеше в отговор. — Знаеш ли, Ладушке, навремето си мислех, че сам е по-лесно. Никой не пречи, никой не досажда. А се оказа, — галеше я по главата, — че просто ме е било страх пак да обикна някого. Съседите вече бяха свикнали с тях. Леля Вяра от съседния вход винаги пазеше кокал за Лада. — Хубаво куче, — казваше тя. — Видно е, че е обичано. Мина месец. Още един. Олег дори мислеше да направи страница в социалните мрежи — с снимки на Лада. Тя беше фотогенична — рижата ѝ козина блестеше на слънцето като злато. Тогава се случи нещо неочаквано. Обикновена разходка в парка. Лада души храстите, Олег седи на пейка, чете нещо на телефона. — Герда! Герда! Олег вдигна глава. Към тях вървеше жена, около 35. В скъп анцуг. Руса. С грим. Лада се напрегна. Сви уши. — Извинете, — каза Олег. — Мисля, че грешите. Това е моето куче. Жената спря. Ръце на кръста. — Как така твое? Не съм сляпа — моята Герда е! Преди половин година я загубих! — Какво? — Точно така! Избяга ми от входа, навсякъде я търсих! Вие я откраднахте! Олег се разтрепери. — Изчакайте. Как я загубихте? Аз я намерих до магазина. Там седеше месец бездомна! — А защо седеше? — жената пристъпи по-близо. — Защото се беше изгубила! Обожавам я! Купихме порода с мъжа ми! — Порода? — Олег гледа Лада. — Тя е улична. — Метис е! И скъпа! Олег се надигна. Лада се притисна до краката му. — Добре. Ако е ваша — покажете документи. — Какви документи? — Ветеринарен паспорт. Ваксации. Каквото и да е. Жената се стъписа: — Останаха вкъщи! Но няма значение! Познах я! Герда, ела при мен! Лада не помръдна. — Герда! Ела тук веднага! Кучето още по-силно се притисна до Олег. — Виждате ли? — каза тихо той. — Не ви познава. — Просто ми е обидена, че я загубих! — жената повиши глас. — Но е мое куче! И го изисквам обратно! — Имам документи, — спокойно отвърна Олег. — Бележка от клиниката, където я лекувах след катастрофата. Официален паспорт. Касови бележки за храна и играчки. — Не ме интересуват вашите документи! Кражба е това! Минувачите се загледаха. — Знаете ли, — Олег взе телефона си. — Да решим по закон. Ще повикам полиция. — Правете го! — изсъска жената. — Ще докажа, че е мое куче! Имам свидетели! — Какви свидетели? — Съседите видяха, че избяга! Олег набра номер. Сърцето му трептеше. Ами ако жената е права? Ако Лада наистина е избягала от нея? Но защо тогава толкова време стоя до магазина? Защо не си намери пътя до дома? И най-важното—защо сега трепери под ръката му, сякаш се крие? — Ало? Полиция? Имам ситуация тук… Жената се усмихна злобно: — Ще видите, справедливостта ще възтържествува. Върнете ми кучето! А Лада се притисна още по-силно до Олег. Тогава Олег разбра — ще се бори за нея. До край. Защото през тези месеци Лада стана не просто куче. Тя стана семейство. Дознавателят дойде след половин час. Сержант Михайлов — спокоен, солиден човек. Олег го познаваше от делата по входа. — Я разкажете, — каза той и извади бележник. Жената заговори първа. Бързо, объркано: — Това е моето куче! Герда! Купихме я за две хиляди лева! Преди половин година избяга, навсякъде я търсих! Този човек я открадна! — Не я откраднах, а я намерих, — спокойно отвърна Олег. — До магазина. Месец стоя гладна там. — Защото беше изгубена! Михайлов огледа Лада. Кучето, както винаги, се притисна до Олег. — Документи има ли някой? — Аз имам, — Олег извади папка. За щастие беше забравил да прибере документите след последното посещение във ветклиниката. — Ето бележка от клиниката. Лекувах я след катастрофата. Ето официалния паспорт. Ваксини. Сержантът прегледа документите. — А вие—нима имате? — Вкъщи са! Но казвам ви, това е моят Герда! — Можете ли подробно да обясните как я загубихте? — попита Михайлов. — Разхождахме се. Откъсна се от повода и избяга. Търсих я, пусках обяви. — Къде беше разходката? — В парка, тук наблизо. — А къде живеете? — На булевард „Васил Левски“. Олег се стресна: — Почакайте. Това е на два километра от магазина, където я намерих. Ако се загуби в парка, как стигна там? — Сигурно се е заблудила! — Кучетата обикновено намират пътя за вкъщи. Жената се изчерви: — Вие какво знаете въобще за кучета?! — Знам, — тихо каза Олег. — Знам, че обичано куче не стой гладно на едно място месец наред. Ще тръгне да търси стопаните. — Може ли един въпрос? — намеси се Михайлов. — Казахте, че сте търсили кучето и сте пускали обяви. Защо не се обърнахте към полицията? — Към полицията? Не ми хрумна. — За половин година? Куче за две хиляди лева сте изгубили, а в полицията не отидохте? — Мислех, че ще се появи сама! Михайлов се намръщи: — Госпожо, може ли вашите документи? — Какви? — Лична карта. И адреса да уточним. Жената бързо извади документите си. Ръцете ѝ трепереха. — Заповядайте. Сержантът погледна: — Така, наистина сте от булевард „Васил Левски“. Блок 15, ап. 23. — Точно. — Сега уточнете—кога точно изгубихте кучето? — Преди половин година, горе-долу. — Дата може ли да дадете? — 20 или 21 януари. Олег извади телефона: — Аз я прибрах на 23 януари. Тогава вече стоеше почти месец там. Излиза, че кучето се е „загубило“ много по-рано. — Може да съм сбъркала датата! — жената забележимо се разтревожи. И изведнъж се пречупи: — Добре! Добре, нека си бъде ваша! Но я обичах, наистина! Тишина. — Как така се стигна дотук? — попита тихо Олег. — Мъжът ми каза — преместваме се, а с куче няма да ни пуснат под наем. А да я продадем не можахме — не е породиста. Затова я оставих пред магазина. Мислех, че някой ще я вземе. Олег почувства, че всичко в него се преобръща. — Изхвърлихте я? — Оставих я, не съм я изхвърлила! Надявах се — добри хора ще я вземат. — Защо сега искате да я върнете? Жената се разплака: — Разведохме се. Мъжът си тръгна, аз останах сама. Толкова ми е самотно… Пожелах си Герда обратно. Обичах я! Олег я гледаше и не вярваше. — Обичали сте я? — повтори той бавно. — Любимите не се изоставят. Михайлов затвори бележника. — Ясно е всичко. Документално кучето принадлежи на гражданина… — погледна паспорта на Олег, — Вороненков. Той я е лекувал, оформил документите, отглежда я. Няма правно основание за спор. Жената подсмърча: — Но аз пресметнах! Искам я обратно! — Късно е вече, — отговори сухо сержантът. — Изоставили сте я — тя вече не е ваша. Олег клекна до Лада, я прегърна: — Всичко е наред, момиче. — Може ли поне да я погаля? — попита жената. — Последен път? Олег гледа Лада. Тя се сви, скри се под ръката му. — Виждате ли? Бои се от вас. — Не съм го направила нарочно. Просто такива бяха обстоятелствата. — Ето какво, — каза Олег, ставайки. — Обстоятелствата не се случват сами. Хората ги създават. Вие създадохте условия, в които изоставихте живо същество на улицата. А сега искате да ги промените, когато ви е удобно. Жената заплака: — Разбирам. Но толкова ми е тежко сама. — А на нея добре ли беше да чака месец за вас? Тишина. — Герда, — тихо извика жената, за последно. Кучето дори не помръдна. Тогава жената се обърна и си тръгна. Бързо. Без да се обръща. Михайлов потупа Олег по рамото: — Правилно решение. Видно е, че е привързана към теб. — Благодаря. Че ме разбрахте. — Какво ти… Сам съм кучкар. Знам какво е. Щом дознавателят си тръгна, Олег остана сам с Лада. — Е, — каза той, галейки главата ѝ. — Никой вече няма да ни раздели. Обещавам. Лада го погледна. И Олег видя в очите ѝ не просто благодарност. А безгранична кучешка любов. Любов — Ще вървим вкъщи? Тя радостно залая и затича до него. По пътя Олег мислеше: жената беше права само за едно. Обстоятелствата наистина могат да се променят. Може да загубиш работа, дом, пари. Но има неща, които не се губят. Това са отговорността, любовта, съчувствието. У дома Лада се настани на любимото си килимче. Олег си направи чай и седна до нея. — Знаеш ли, Ладушке, — каза той замислено. — Май се получи най-доброто. Вече знаем със сигурност — нужни сме един на друг. Лада доволно въздъхна.
22 февруари, сряда Днес мислих много за това как хората сами създават обстоятелствата, в които живеят.
Įdomybės
0372
Моята приятелка не ми даде нито лев за сватбата ми, а сега ме кани на своята.
Хей, слушай, имам една бърза история за Ивана и Роман нашите приятели. Преди около година те се ожениха
© 2026 Įdomybės!