Įdomybės

Ох, каква надменна и алчна е станала нашата Настя! Вярно казват хората – парите развалят човека! – Аз не разбирах за какво става дума и с какво съм обидила всички Някога имах прекрасно семейство – съпруг и две деца. Но един ден всичко се разпадна. Любимият ми загина в катастрофа на път за вкъщи. Мислех, че няма да преживея болката, но майка ми ме убеди да се държа за децата. Събрах сили и започнах да работя неуморно и когато децата пораснаха – заминах да работя в чужбина. Трябваше да ги поставя на крака, без никаква подкрепа. Така първо се озовах в Чехия, а после в Англия. Смених много работи, докато започна да изкарвам добре. Всеки месец пращах пари на децата, после им купих апартаменти, а на себе си направих хубав ремонт. Бях горда със себе си. Вече мислех да се върна завинаги в България, но преди година животът ми се промени – срещнах един българин, който живее в Англия от 20 години. Започнахме да общуваме и почувствах, че може да се случи нещо истинско. Но съмненията ми не даваха мира. Артур не можеше да се върне в България, а аз исках да се прибера у дома. И ето, наскоро се върнах. Първо се видях с децата, после с родителите си, а време за свекърите никак не намирах – толкова много задачи се бяха насъбрали. Но една приятелка, която работи като продавачка, дойде на гости и ми разказа: – Твоята свекърва страшно ти се е обидила! – Откъде знаеш? – Чух я да говори с една позната – че си станала високомерна и парите са те развалили. А и че никога не си им помагала финансово. Много ми беше тежко да чуя това. Аз сама израснах две деца и направих всичко за тях. Нямаше как да пращам пари и на свекърите. Трябваше и за себе си да оставям, разбирате ли? След всичко това нямах желание да ги видя, но се насилих. Изкупих продукти и отидох. В началото всичко беше добре, но думите от онази вечер не ми даваха мира, и накрая казах: – Знаете ли, не ми беше лесно през тези години. Всичко правих заради децата, защото нямаше от кого да чакам помощ. – И ние останахме без подкрепа – всички имат деца, които помагат, а ние сме сами! Сякаш сираци! Ти трябваше да се върнеш и да ни помагаш. Свекървата ме засрами. Дори не посмях да споделя, че имам мъж в Англия. Тръгнах си огорчена. Сега не знам какво да правя – наистина ли трябва да помогна на родителите на покойния си съпруг? Вече не издържам!

Е, каква надменна е станала вашата Цветелина! Чувал съм, че парите развалят хората! Аз изобщо не разбирах

Įdomybės

0705

„Гледай ти – на каква важна и надменна стана нашата Настя! Право казват, парите развалят човека! – Аз не разбирах за какво говорят и с какво съм обидила другите… Навремето имах прекрасно семейство – съпруг и две деца, но един ден животът ми се срина. Обичният ми загина при катастрофа и едва преживях скръбта, но мама ме убеди да се държа заради децата. Взех се в ръце, започнах да работя упорито, а когато пораснаха, заминах да изкарвам прехраната в чужбина. Нямах никаква подкрепа, трябваше сама да ги поставя на крака. Така първо се озовах в Полша, после в Англия – сменях една работа след друга, докато започна да печеля нормално. Изпращах пари на децата всеки месец, после им купих апартаменти, ремонтирах и нашето жилище. Гордеех се със себе си. Вече мислех да се върна окончателно в България, но миналата година съдбата ми се промени – запознах се с един мъж, наш българин, но емигрирал в Англия преди 20 години. Започнахме да общуваме и почувствах, че между нас може да стане нещо. Не можех обаче да си намеря място от съмнения – Артур не искаше да се връща в България, а аз копнеех за дома. Наскоро се прибрах, срещнах се първо с децата, после с родителите си. Само свекърите все не успявах да посетя, нито време ми оставаше – толкова неща се бяха натрупали! Докато една приятелка, която работи продавачка, дойде у дома и ми каза следното: – Знаеш ли, свекърва ти е много обидена на теб! – Откъде знаеш? – Чух как се оплаква пред позната – че станала си надменна, парите са ти минали през главата, а не си им помагала с нищо. Болеше ме да чуя такива думи – сама отгледах две деца, направих всичко за тях, не можех и на свекърите да давам пари. И на себе си трябваше нещо да оставя, разбираш ли? След такъв разговор не ми се ходеше при свекърите, но се насилих – купих продукти, отидох. В началото всичко беше добре, но не можах да забравя думите, затова казах: – Знаете ли, не ми беше леко всички тези години. Работих само за да има децата ми, защото нямаше откъде да чакам помощ. – И ние останахме без подкрепа. Всички имат деца, които помагат, а ние сме сами. Все едно сме сираци! Ти трябваше да се върнеш и за нас да се грижиш. Свекърва ми ме засрами. Не посмях даже да разкажа, че имам мъж в Англия. Заминах си огорчена и днес не знам какво да правя – наистина ли дължа помощ на родителите на покойния си съпруг? Не издържам вече!

Ех, та взе да се надува нашата Цветелина! Все казват, че парите развалят хората! Не разбирах какво се

Įdomybės

049

Трябва да се предупреди, аз нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да посрещаш гости?! – викаше свекървата Аз съм снаха: обикновена, работеща, без “корона” на главата. Със съпруга ми живеем в собствен апартамент в София, сами се справяме – кредит, сметки, работа от сутрин до вечер. Свекървата живее на село, там е и зълвата. И всичко щеше да е добре, ако не решиха, че нашият апартамент е курорт за уикенда. Първоначално звучеше мило: – Ще дойдем в събота при вас. – Само за кратко. – Нали сме си роднини. Да, “за кратко” означава с пренощуване; “ще дойдем” – с чанти, празни тенджери и погледи, очакващи пир. Всяка събота и неделя едно и също: след работа тичам по магазините, готвя, мия, подреждам масата, усмихвам се, а после до полунощ мия чинии и чистя. Валентина Иванова седи и коментира: – Защо салатата е без царевица? – Борщът обичам да е по-наситен. – На село така не се прави. А зълвата добавя: – Ох, изморих се от пътя. – А няма ли десерт? И нито веднъж: “Благодаря”, “Мога ли да помогна?” Веднъж не издържах и казах на мъжа си: – Аз не съм домашна прислуга и не желая всяка събота да обслужвам семейството ти. – Може би трябва да променим нещата. И тогава ми хрумна идея. Следващия път свекървата звъни: – В събота идваме при вас. – Ох, имаме планове за уикенда – казах спокойно. – Какви планове? – Наши си. И знаете ли какво? Наистина заминахме – не “в плановете”, а при Валентина Иванова. Събота сутрин ние със съпруга ми стоим на двора й. Свекървата отваря вратата – и замръзва. – Какво става?! – Дойдохме ви на гости. Само за кратко. – Трябваше да предупредите, нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да посрещаш гости?! Погледнах я и казах спокойно: – Виждате ли, така живея всеки уикенд. – Значи искаш да ме научиш?! Наглост! Викът беше толкова силен, че всички съседи се загледаха и ние си тръгнахме. Знаете ли кое е най-интересното? Оттогава – нито едно посещение без покана. Никакво “ще дойдем” и уикенд на моята кухня. Понякога, за да те чуят, трябва просто да покажеш на хората как е да си на твоето място. Как мислите – постъпих ли правилно? Как бихте реагирали в такава ситуация?

Ама трябва да се казва предварително, нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да посрещаш гости?

Įdomybės

01.2k.

Трябва да се предупреждава! Нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?! – крещеше свекървата Аз съм снаха: обикновена, работеща жена, без „корона“ на главата. С мъжа ми живеем в собствения ни апартамент в града, теглим кредити, плащаме сметки, работим от сутрин до вечер. Свекървата живее на село, там е и зълва ми. Всичко щеше да е наред, ако не решиха, че нашият апартамент е уикенд курорт. Първо звучеше мило: – Ще дойдем в събота. – Само за малко. – Нали сме роднини. Да, „за малко“ означава с нощувка; „ще дойдем“ – с торби, празни тави и поглед, който чака банкет. Всяка седмица едно и също: след работа тичам по магазини, готвя, сервирам, усмихвам се, после до късно мия съдове. Валентина Иванова седи и коментира: – Защо салатата е без царевица? – Аз харесвам по-наварен боб чорба. – На село така не се прави. А зълва ми добавя: – Ох, много се изморих от пътя. – Няма ли десерт? И нито веднъж: „Благодаря“, „Може ли да помогна?“ Един ден не издържах и казах на съпруга ми: – Не съм домашна прислуга и не искам всеки уикенд да обслужвам твоето семейство. – Може би трябва да направим нещо. Тогава ми хрумна идея. Следващия път свекървата звъни: – В събота идваме при вас. – О, ние имаме планове за уикенда – казах спокойно. – Какви планове? – Наши си. И знаете ли какво? Истински направихме планове – отидохме при Валентина Иванова на село. В събота сутринта с мъжа ми стоим пред нейния двор. Свекървата отваря вратата – и онемява. – Какво е това?! – Ама ние ви идваме на гости. Само за малко. – Трябва да се предупреждава! Нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?! Погледнах я спокойно и казах: – Виждате ли, аз така живея всеки уикенд. – Значи решила си да ме научиш?! Нахална! Крясъкът беше такъв, че всички съседи гледаха, а ние си тръгнахме. И знаете ли какво? Оттогава няма непоканени посещения. Никакво „ще минем за малко“ и уикенди в моята кухня. Понякога, за да те чуят, просто трябва да покажеш колко струва да си на твоето място. Как мислите, постъпих ли правилно? Какво бихте направили в такава ситуация?

Трябва да се предупреждава! Аз нищо не съм готвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?

Įdomybės

0537

„– Мише, пет години чакаме… Пет! Лекарите казват, че деца няма да имаме. А днес – чудо… – Мише, виж! – застинах на портата, невярваща на очите си. Мъжът ми влезе притеснен с кофа риба, а на пейката до оградата – плетена кошница с бебе. Огромни кафяви очи ме гледаха без страх… В ръката му — бележка: „Моля, помогнете му. Аз не мога. Извинете.“ – Трябва да се обадим в полицията, – промълви Мишо, но аз вече държах детето в прегръдките си. Пет години надежди… и сега, това чудо в кошница. Кръстих го Илия. Скоро разбрахме, че не чува. През сълзи решихме – няма да го оставим, сами ще се справим! Аз започнах да го уча на всичко, научих жестов език, работихме ден след ден. Нямаше училище за глухи деца, аз станах негов учител… Рисунките му пленяваха всички – жълти слънчогледи, танцуващи полета, безмълвни светове. Нарекоха го „Художникът на тишината“. Селото се присмя, но после замлъкна – творбите на Илия стигнаха дори до София, галериите ги купуваха, а по-късно той откри школа за глухи деца. Израсна и построи дом – наш дом, негов и наш. На стената – картина с мама и кошница, а над нея: „Благодаря ти, мамо!“ Сега живеем там, а най-голямото чудо – момче, което слуша със сърцето си, което ни обича… Истинските моменти се случват в тишината. Споделете, харесайте и коментирайте – ако историята ви трогна!

Божидаре, пет години чакаме. Пет. Лекарите казват деца няма да имаме. А сега Божидаре, гледай!

Įdomybės

051

— Мишко, вече пет години чакаме. Пет! Лекарите казват, че няма да имаме деца. А сега… — Мишко, виж! — онемях до портата, невярваща на очите си. Мъжът ми предпазливо прекрачи прага, приведен под тежестта на кофата с риба. Юлският утринен хлад пронизваше костите, но онова, което видях на пейката, изтри студа изцяло. – Какво става? — Михаил остави кофата и дойде до мен. На старата пейка до оградата стоеше плетена кошница. Вътре, загърнато във избеляла пелена, лежеше бебе. Големите му кафяви очи ме гледаха право – без страх, без любопитство, просто гледаха. – Господи… – издиша Михаил. – Откъде се взе това дете? Погалих внимателно тъмната му коса. Мъникът не се помръдна, не заплака – само премигна. В малкото му юмруче беше стиснат лист хартия. Разтворих внимателно пръстчетата и прочетох: „Моля, помогнете му. Аз не мога. Извинете ме.“ — Трябва да се обадим в полицията, — намръщи се Михаил, почесвайки се по главата. — И в общината да съобщим. Но аз вече го вдигнах на ръце и го притиснах към себе си. Миришеше на прах от пътя и на немита коса. Гащеризонът му беше износен, но чист. – Анна, — Мишко погледна тревожно към мен. – Не можем просто ей така да вземем детето. – Можем, – срещнах погледа му. — Мишко, чакаме пет години. Пет! А лекарите казаха… А сега… – Но законите, документите… Родителите може да се появят, – възрази той. Поклатих глава: няма да се появят. Усещам го. Малкият внезапно ми се усмихна широко, сякаш разбираше разговора. Това бе достатъчно. С познати уредихме настойничеството и документите. 1993 не бе лек. След седмица забелязахме нещо странно. Детето, което кръстих Илия, не реагираше на звуци. Мислехме, че е замечтан. Но когато комшията с трактор загърмя до прозореца, а Илия дори не трепна – сърцето ми се сви. — Мишко, не чува, — прошепнах вечерта, когато го сложих да спи в старата люлка от племенника. Михаил гледа дълго в огъня, после въздъхна: Отиваме при доктор Николов в Златица. Докторът прегледа Илия и вдигна рамене: Вродена глухота, пълна. За операция изобщо не се надявайте. Плаках по целия път към вкъщи. Михаил стискаше волана толкова, че кокалите му побеляха. Вечерта, когато Илия заспа, извади бутилка. – Мишко, може би не трябва… – Не. — отпи наведнъж. — Няма да го дадем. – Кого? – Него. Няма да го дадем никъде. Ще се справим сами. – Но как? Как да го учим? Как… Прекъсна ме с жест: – Ако трябва – ще научиш. Нали си учителка. Ще измислиш нещо. Онази нощ не заспах. Гледах тавана и мислех: „Как да науча дете, което не чува? Как да му дам всичко?“ Под утринния здрач осъзнах: той има очи, ръце, сърце. Значи има всичко нужно. На другия ден взех тетрадка и започнах да пиша план – търсене на литература, как да учиш без звук. От този миг животът ни се промени завинаги. През есента Илия навърши десет. Рисуваше слънчогледи на прозореца. В неговия албум не бяха просто цветя – танцуваха, въртяха се в свой собствен танц. – Мишко, виж, — докоснах съпруга си в стаята. – Пак жълто. Днес е щастлив. През годините се научихме да се разбираме. Първо опознах пръстовата азбука, после жестовия език. Михаил напредваше по-бавно, но най-важните думи – „син“, „обичам“, „гордост“ – знаеше отдавна. Нямаше училище за такива деца. Занимавах се сама. Научи бързо да чете – букви, срички, думи. А да смята – още по-бързо. Но най-много – рисуваше. Навсякъде и винаги. Първо с пръст върху запотеното стъкло. После на дъска, която Михаил му скова. После с бои – върху хартия и платно. Бои поръчвах от града по пощата, спестявах от себе си, за да имам Илия хубави материали. — Пак ли този глух пише нещо? – изсмя се съседът Симеон през оградата. — Каква полза от него? Михаил се изправи от лехата: – А ти, Симо, с какво си полезен освен с приказки? Селото не ни разбираше. Подиграваха Илия, наричаха го с обиди. Особено – децата. Веднъж се прибра с разкъсана риза и драскотина по бузата. Мълчаливо ми показа кой – Кольо, синът на кмета. Плаках, докато почиствах раната. Илия бършеше сълзите ми с пръсти и се усмихваше – казваше, че няма нищо. Вечерта Михаил отиде. Върна се късно, нищо не спомена, но под окото му беше синина. След този случай никой повече не закачи Илия. В тийнейджърските години рисунките му станаха различни – стилът му притежаваше странна дълбочина, сякаш от друг свят. Рисуваше свят без звук, но в платната му имаше такава истина, че спираха дъха. Всички стени бяха покрити с картините му. Един ден комисия от областта дойде да провери домашното обучение. Възрастна жена с строг вид влезе, видя платната и застина. – Кой ги е рисувал? — прошепна. – Синът ми, – гордо отвърнах. – Покажете това на експерти, – махна очилата. — Детето ви… то има истински талант. Но ни бе страх. Светът отвън ни се струваше голям и опасен, особено за Илия. Как ще се справи без нас, без нашите жестове и знаци? – Ще отидем, – настоявах, събирайки му дрехите. — Има артистичен панаир в Пловдив. Трябва да покажем творбите ти. Илия вече бе на седемнадесет. Висок, слаб, с дълги пръсти и внимателен поглед. Неохотно кимна – да спори с мен беше безсмислено. На панаира работите му окачиха най-отзад. Пет малки картини — полета, птици, ръце държащи слънцето. Минувачите ги зърваха, но нищо повече. Тогава се появи тя – сива жена с изправен гръб и проницателен поглед. Дълго стоя пред картините, после рязко се обърна: – Ваши ли са? – На сина ми, – кимнах към Илия. – Не чува? – забеляза жестовото ни общуване. – Да, от раждането. Тя кимна: – Казвам се Вера Иванова, от художествената галерия в София. Тази работа… — задържа дъх пред най-малката картина със залез над поле. — В нея има нещо, което художниците търсят с години. Искам да я купя. Илия се втренчи в лицето ми докато превеждах раболепно думите ѝ. Пръстите му потрепнаха, а в очите му се мерна недоверие. – Наистина ли не мислите за продажба? — в гласа ѝ имаше професионално настойчивост. – Никога… — спрях, усещайки руменина. — Знаете ли, не сме мислили за продажба. Това е просто душата му. Тя извади кожения си портфейл и без пазарлък подаде сума, каквато Михаил печелеше за половин година в работилницата си. След седмица се върна за още една творба – онази с ръцете и утринното слънце. В средата на есента получих писмо: „В работите на вашия син има рядка искреност. Разбиране на тишината без думи. Това търсят истинските ценители.“ В столицата ни посрещнаха сиви улици и студени погледи. Галерията – малко помещение в стара сграда накрая, но всеки ден идваха хора с внимателни погледи. Гледаха, обсъждаха композиции, цветове. Илия стоеше встрани, наблюдаваше движението на устни и жестове. Макар че думите не чуваше, лицата разказваха всичко: случваше се нещо специално. Започнаха грантове, стажове, публикации. Окръстиха го „Художникът на тишината“. Картините му – неми викове на душата – докосваха всеки. Изминаха три години. Михаил не сдържа сълзите, изпращайки сина ни на самостоятелна изложба. Опитвах се да изглеждам силна, но всичко вътре бучеше. Нашето момче порасна. Без нас. Но се върна. Един слънчев ден пристигна с букет полски цветя. Прегърна ни, хвана ръцете ни и ни поведе през селото – покрай любопитните погледи – към далечното поле. Там стоеше Къща. Нова, бяла, с балкон и огромни прозорци. Селото отдавна гадаеше кой богаташ строи тук, но никой не знаеше собственика. – Какво е това? — прошепнах в изумление. Илия се усмихна и извади ключове. Вътре – просторни стаи, ателие, лавици с книги, нови мебели. – Сине, — Михаил омагьосано се оглеждаше, — това… твой дом ли е? Илия поклати глава и с жестове показа: „Наш. Ваш и мой.“ После ни изведе в двора, където на стената сияеше огромна картина: кошница до портата, жена с сияещо лице, държаща дете, а над тях – надпис с жестове: „Благодаря ти, мамо“. Онемях, сълзи течаха по бузите ми, но не ги изтривах. Винаги сдържаният Михаил пристъпи напред и прегърна сина ни толкова силно, че едва дишаше. Илия му отвърна, протегна ръка към мен и останахме така – тримата сред полето до новия дом. Днес картините на Илия красят най-добрите галерии по света. Той отвори школа за глухи деца в областния град, финансира програми за подкрепа. Село се гордее – нашият Илия, който чува със сърцето си. А ние с Михаил живеем в бялата къща. Всяка сутрин излизам на верандата с чай и гледам картината на стената. Понякога се чудя – какво, ако не бях излязла онази юлска утрин? Ако бях се страхувала? Илия сега живее в града, в просторен дом, но всеки уикенд се връща. Прегръща ме и всички съмнения изчезват. Никога няма да чуе гласа ми. Но знае всяка дума. Няма да чуе музика, но създава своя – с цветове и линии. И, виждайки щастливата му усмивка, разбирам – понякога най-важните моменти в живота се случват в пълна тишина. Сложете лайк и споделете мнението си в коментарите!

Мишо, пет години вече чакаме. Пет години. Лекарите казаха не можем да имаме деца. А сега Мишо, ела да видиш!

Įdomybės

0897

БЕБЕ НА ПЕРОНА: 25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО МИНАЛОТО ЧУКА НА ВРАТАТА

Намерих бебе на железопътната линия и го възпрах като собствена дъщеря 25 години по-късно миналото се

Įdomybės

015

Ще ще срещнеш своята съдба. Не бързай – всичко става когато му дойде времето Полина имаше една стара и малко странна традиция – всяка година, малко преди Нова година, тя ходеше при някоя гадателка. Благодарение на живота си в големия град, беше лесно да намери нова гадателка. Истината била, че Поля се чувстваше самотна. Колкото и да се опитваше да се запознае с някой достоен млад мъж, все не й се получаваше. Оказа се, че всички свестни момчета отдавна са „разграбени“… – Тази година ще срещнеш съдбата си! – тържествено обяви чернооката гадателка, взирайки се в блестящия кристал. – А къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо попита Поля. – Всяка година ми казват едно и също. Годините си минават, а съдбата ми все не идва. Препоръчаха ми вас като най-силната гадателка. Искам да ми кажете точното място! Иначе ще ви направя антиреклама… – закани се момичето. Гадателката превъртя очи. Разбра, че си има работа с труден клиент, който няма лесно да се отърве. Ако не й излъже нещо сега, девойката ще стои до вечерта и ще задържа опашката от желаещи да научат съдбата си. – Във влака ще го срещнеш! – произнесе с притворени очи. – Виждам го… висок рус младеж, много красив! Наистина като приказен принц… – Уау! – зарадва се Поля. – А в кой влак, и кога точно? – Преди Нова година! – продължи весело гадателката. – Отиди на гарата. Сърцето ще ти подскаже в коя посока да вземеш билет… – Благодаря! – усмихна се щастлива Поля. Полина излезе от входа при гадателката и хванала такси, хукна към гарата. Пред билета обаче ентусиазмът й се поразсипа. Тя гледаше разписанията и изобщо не знаеше накъде да купи билет… – Казвайте! – нетърпеливият глас на касиерката я извади от унеса. – Русе… За тридесети декември. Купе, – промърмори Поля. Въображението й вече рисуваше как седи в уютното купе, пие чай и внезапно се отваря вратата и влиза той – нейният принц… Като се върна у дома, Полина бързо започна да събира най-необходимите неща за път – все пак нейният влак тръгваше късно вечерта… Изобщо не мислеше за последствията. Какво ще прави в новогодишната нощ в непознат град. Единственото, което искаше, беше предсказанието да се сбъдне час по-скоро. Беше й тежко да се чувства ненужна, особено по празниците. Всички пазаруваха за нова година, купуваха подаръци, радваха се на семейството си. Всички – освен нея… След няколко часа Полина вече седеше в купето с чаша чай. Всичко беше точно както си го представяше. Оставаше само да дочака момента, когато през полуотворената врата ще влезе приказният принц… – Добър вечер, – поздрави баба, мъкнейки огромен куфар в купето. – Къде е второто място? – Ето, – смутено мигна Полина, посочвайки полицата отсреща. – Сигурна ли сте, че не бъркате вагона? – Не, мило дете, не се бъркам, – усмихна се бабата и седна на свободната полица. – Извинете, да мина… – промълви Полина. Тя най-накрая разбра, че прави голяма глупост. – Пуснете ме да изляза! Размислих се! – Чакай, да прибера куфара, – каза бабата, без да разбира какво се случва. – Ох… Влакът вече тръгна, – тежко въздъхна Полина. – Какво сега? – Защо пък изведнъж искаш да слезеш? Нещо забрави ли? – попита жената. Полина предпочете да си замълчи и обърна поглед към прозореца, осъзнавайки, че сама се е поставила в тази ситуация. Междувременно Светлана Александровна (да речем баба Станка) извади топли домашни мекици от чантата и покани съседката си в купето да вкуси. – При дъщеря ходих на гости, – поясни бабата. – Сега се прибирам у дома, синът ми и приятелката му пристигат за празника. Заедно ще посрещнем новата година. – Поне на вас ви върви… Аз сигурно ще прекарам Нова година на гарата, – с тъга сподели Поля. Дума по дума, и момичето най-накрая се осмели да разкаже на бабата цялата истина за своите премеждия. – Я, ти си чудно дете! Защо ходиш по тези врачки? – сгълча я бабата. – Ще срещнеш съдбата си – не бързай, всичко си има време… На следващия ден Полина слезе на перона на град, който виждаше за пръв път. Помогна на бабата да слезе с багажите, но после се замисли какво да прави нататък… – Благодаря ти, Полина! С наступващата Нова година! – благодари баба Станка! – И на вас! – усмихна се тъжно Полина. Бабата погледна момичето, чуди се как да я разведри. Разбра, че да прекараш Нова година на гарата – не е най-доброто начало на годината… – Полина, хайде у дома! – внезапно предложи бабата. – Ще украсим елхата, ще сготвим празнична вечеря… – Много се притеснявам… – объркано каза момичето. – По удобно ли ти е да седиш на гарата? – усмихна се бабата. – Хайде, това се реши! Полина прие поканата. Баба Станка беше права – навън пък валеше сняг и нямаше никакъв смисъл да стои на гарата… – Сашко и Лиза вече са у дома, – застъпи бабата. Сашко видя от прозореца как майка му пристигна с такси. Момчето се спусна към асансьора и помогна с тежката чанта. – Сашко, здравей, миличък! А аз не съм сама, имам гостенка – това е дъщерята на моята стара приятелка, Полина, – намигна бабата на момичето. – Чудесно! – усмихна се Сашко. – Заповядай, Полина. Очите на момичето паднаха върху висок, красив рус младеж и тя поруменя. Точно него си беше представяла във влака… Дали съдбата пак си прави шеги? – А Лиза къде е? – запита майка му. – Мамо, Лиза си отиде и няма повече да я има. Не искам да говоря за това, добре? – намръщи се Сашко. – Добре… – сбърка бабата. Вечерта всички се събраха на масата да изпратят старата година. – Полина, ще останеш ли по-дълго при нас? – усмихна се Сашко, като сложи салата в чинията й. – Не, сутринта си тръгвам, – с тъга продума момичето. Наистина не искаше да напуска този уютен дом. Полина чувстваше, че познава баба Станка и Сашко цял живот… – Не разбирам защо да бързаш? – възмути се бабата. – Полина, остани още малко. – Наистина, остани, Полина, – добави Сашко. – Имаме чудесна пързалка в парка, вечерта можем да се разходим. Не си тръгвай толкова скоро… – Убедихте ме! – усмихна се Полина. – С радост ще остана. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима: баба Станка, Сашко, Полина и малкия Артем… А вие вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще не е дошло времето. Всичко с времето си В моя живот, както казва майка ми, винаги съм следвал традициите.

Įdomybės

0286

Ще ще откриеш своята съдба – не бързай, за всяко нещо си има време Полина имаше странна, стародавна традиция – всяка година преди Нова година посещаваше врачка. В големия град нова врачка винаги се намираше лесно. Но Полина беше самотна – каквото и да правеше, все не срещаше мечтания благороден млад мъж. Всички свестни момчета вече били „разграбени“… – Тази година ще откриеш своята съдба! – пророкува тържествено чернооката врачка, гледайки в блещукащия кристал. – Къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо настоя Полина. – Всяка година ми казват едно и също. Годините минават, а аз все нямам късмет… Полина изискваше точен отговор – „Иначе такава антиреклама ще ви направя…“ Врачката пое дълбоко дъх. Разбра, че с Полина няма лесно да се отърве – ако не измисли нещо веднага, момичето щеше да държи опашката до вечерта. – На влака ще го срещнеш! – каза тя със затворени очи. – Виждам го ясно… висок рус красавец, истински приказен принц… – Уау! – зарадва се Полина. – А в кой влак и кога? – Преди Нова година! – продължи врачката. – Отиди на Централна гара – сърцето ти ще ти подскаже в коя посока… Развълнувана, Полина хукна с такси към гарата. На гишето за билети вече се чудеше къде да купи билет.… – Хайде, казвайте! – раздразнено подкани касиерката. – За Пловдив… на тридесети декември. Купе. Тя си представяше как седи уютно в купето, пие чай, и когато вратата се отвори, влиза нейният жених… Вкъщи набързо събра вещи за път – влакът потегля късно вечерта. Не мислеше за последствията – после ще се оправи… Единствено искаше предсказанието да се сбъдне. Самотата болеше най-много в празничните дни – всички купуват за семейната трапеза, всички се радват и подаряват, а тя… След няколко часа Полина беше в купето с чай в ръка – всичко по лекарската заръка. Оставаше да дочака „принца“. – Добър вечер! – поздрави възрастна жена, внасяйки огромния си куфар. – Къде е второто легло? – Тука… – каза Полина, показвайки. – Не се ли объркахте – това ли е вашият вагон? – Не, миличка – правилно съм, – усмихна се бабата и се намести. – Моля, бихте ли се размърдали, искам да сляза – реши Полина, разбирайки, че е направила глупост. – Предомислих, не пътувам! – Изчакай да прибера багажа, – ведро отвърна бабата, не разбирайки причината. – Е, потеглихме вече… – въздъхна момичето. – Защо реши да слизаш? Забрави нещо? – попита жената. Полина се обърна към прозореца, пренебрегна въпроса. Бабата извади домашни топли банички и почерпи. – Отиваш на гости? – заприказва бабата, – аз бях при дъщерята, а сега се връщам – синът и годеницата ще идват, заедно ще празнуваме Нова година. – Завидях… Аз сигурно ще празнувам новата година на гарата… – прошепна Полина. Разприказваха се, и Полина разказа цялата истина за приключението си. – Глупачето ми! Защо ходиш при тия шарлатани? – засмя се бабата. – Ще срещнеш своята съдба, не бързай – за всичко има време… На сутринта, на перона в непознат град, помогна на бабата да слезе. Не знаеше какво да прави. – Благодаря ти, Полина! Весела нова година! – благодари жената. – И на вас… – тъжно се усмихна Полина. Бабата я покани у тях – „Ще украсим елхата, ще подготвим празничната трапеза…“ – А на гарата не е неудобно ли? – засмя се бабата. – Идвай, не се обсъжда! Полина прие. Бабата се оказа права – вън вече се вихреше виелица. – Сашо и Лиза вече са вкъщи – усмихна се жената. Сашо, висок рус красавец, чакаше майка си. Бабата се представи – „Това е дъщерята на моята стара приятелка – Полина.“ – Добре дошла! – поздрави с усмивка Сашо. Полина погледна към него – точно такъв си го беше представяла в купето… дали все пак съдбата не си знае работата? Бабата заговори за Лиза… – Мамо, Лиза няма да я има повече – нека не говорим за това… Вечерта празнуваха заедно, изпращаха старата година. – Полина, ще останеш ли още малко? – предложи Сашо. – Имаме хубава пързалка, утре можем да идем. Не бързай така… – Убедихте ме! Оставам с радост! – усмихна се Полина. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима – Св. Александровна, Сашо, Полина и малкия Артем… А вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще намериш щастието си. Няма нужда да бързаш. Всичко става, когато му дойде времето. При Калина имаше