Įdomybės

– Майка ми е болна и ще живее у нас, ти ще трябва да се грижиш за нея! – отсече мъжът на Светла — Моля? — Светлана остави телефона, на който тъкмо следеше служебния чат. Сергей стоеше на прага в кухнята със скръстени ръце – като някой, който току-що е произнесъл окончателна, недискутирана присъда. — Казах ти, че майка ще остане при нас за известно време. Трябва ѝ постоянна грижа. Лекарят каза – минимум два-три месеца, може и повече. Светлана усети как нещо в нея бавно, много бавно се свива. — А кога го реши това? — попита тя, стараейки се гласът ѝ да е спокоен. — Говорих сутринта със сестра ми. И с лекаря. Всичко вече е решено. — Значи вие тримата решихте, а аз трябва само да преглътна и да се съглася? Сергей леко се намръщи – изглеждаше подготвен за отпор, но все пак изненадан, че той се появи. — Светле, ти ме разбираш. Това ми е майка. Какво очакваш – сестра ми е в Пловдив, с две малки деца и работа… А ние тук имаме повече място, а и ти си вкъщи почти всеки ден… — Пет дни в седмицата работя, Серге. От девет до седем, че и повече. Това също го знаеш. — И какво? — сви рамене той. — Майка ми не е претенциозна. Просто някой да е около нея – да ѝ дадеш лекарства, да стоплиш супата, да помогнеш до тоалетната… Ще се оправиш. Светлана го гледаше и усещаше странна вцепененост в гърдите. Не яд. Засега – само ледено ясно разбиране: той наистина смята това за „нормално“. Че нейната работа, нейната умора, времето ѝ – всичко се нарежда назад след „майчината необходимост“. — Помисли ли за болногледачка? — попита тихо тя. Сергей направи физиономия. — Знаеш ли колко струва? Поне 1000 лева месечно. Откъде да ги извадим? — А за неплатен отпуск помисли? Или поне да работиш на половин ден? Погледът му беше все едно тя му предлага да скочи от блока. — Светле, имам отговорна работа. Няма да ми дадат два-три месеца отпуск. Освен това – нали не съм лекар… не знам как се слагат инжекции, меря кръвно, следя режими… — А аз знам? — попита тя спокойно, без да повишава тон. Сергей замълча. За първи път явно разбра, че разговорът не тръгва по неговия сценарий. — Ти си жена, — беше неговата „желязна“ логика, със съвършено убеден тон. — Инстинкт си е. Жените винаги по-лесно се справят. Тя кимна, по-скоро на себе си. — Добре, инстинкт. — Ми… да. Светлана остави телефона обърнат надолу на масата. Погледна ръцете си – пръстите ѝ леко трепереха. — Хубаво, ето предложение: ти излизаш в неплатен за два месеца, аз си работя. За майка ти ще се грижим заедно – аз след работа и през уикенда, ти – през деня. Става ли? Сергей отвори уста. После я затвори. — Светле… сериозно ли? — Напълно. — Ама казах ти – няма да ме пуснат! — Значи взимаме болногледачка. Правим го поравно – или дори аз ще поема повече, ако мислиш, че взимам по-малко. Но няма да разчитате само на мен за 24-часова безплатна грижа, сякаш нямам и аз работа. Тишината стана гъста, лепкава – само тиктакането на часовника. Сергей прокашля. — Значи отказваш? — Не, — Светлана го погледна право. — Отказвам да бъда безплатна денонощна болногледачка, докато си работя на пълен работен ден и никой дори не ме пита. Той дълго я гледа, опитвайки да разбере – шегува ли се. — Разбираш, че това е майка ми? — в гласа му се долавяше мъжка обида. — Разбирам, — тихо каза тя. — И затова предлагам решение, в което всички можем да живеем нормално. Включително и майка ти. Сергей се обърна рязко и излезе. Вратата хлопна съвсем леко. Светлана остана сама пред изстиналия чай. В мислите ѝ се въртеше само едно: „Започна се.“ Знаеше, че тепърва започва. Скоро ще звъни на сестра си, после на майка си, после пак на сестра си… След малко ще потропа свекървата, която живее на десет минути и разбира се, „чу всичко“. Ще има бурния семеен скандал, обвинения в черствост, безотговорност и „забрава що е то семейство“. Само че Светлана за първи път изпита едно ново осъзнаване – няма да се извини повече, че иска да спи повече от четири часа, че работата ѝ не е просто хоби, че има нерви, вени, право на живот различен от болничен коридор. Тя стана и отвори прозореца – нощният софийски въздух внесе мирис на мокър паваж и далечен дим. „Нека говорят каквото щат, — каза си тя. — Важно е, че казах първото си „не“.“ И това „не“ беше най-силното за последните дванадесет години брак. На следващата сутрин Светлана чу как входната врата леко се отключва – познатият ритуал с палтото, обувките и тежкото кашляне. Започва „всекидневната война, обявена без предизвестие“. — Сереже, тук ли си? — чу се гласът на Тамара Иванова, все още властен. — Тук съм, мамо. Влизай, вече направих чай. Светлана си помисли: „Дори не ме е предупредил.“ Излезе в коридора, в халата си. Тамара Иванова – дребна, прегърбена, с 10-годишното палто и пакет с лекарства. Усмивката ѝ – лека, но с онази нотка на превъзходство. — Добро утро, Светле. Прости, че е толкова рано. Докторът каза по-скоро да дойда. Светлана кимна. — Добро утро, Тамара Иванова. Сергей излезе с поднос – чай, сухари, лекарства… — Мам, иди си почини в хола, дивана е оправен. — А кой ще ми разопакова нещата? — погледна тя към снаха. — Ще ти помогна след работа. — След работа? — повиши глас Тамара Иванова. — А кой ще е с мен днес? — Аз съм на работа, мамо. Но ще дойда за обед. Светле, — обърна се Сергей, — не можеш ли да си вземеш почивен? — Днес имам проект с клиент, не мога да го отменя. — Е, после? — настоя свекървата. — Ще се прибера както всеки ден – към седем, седем и половина. Мълчание. — Значи цял ден ще съм сама? Сергей я стрелна с умоляващ поглед. Светлана спокойно каза: — Сутринта ще приготвя всичко, лекарствата ще са подредени с бележка. Ако стане нещо – обадете се, вдигам дори на среща. Тамара Иванова стисна устни. — А ако падна? Или объркам лекарствата? — Тогава търсете бърза помощ – така е най-правилно. Сергей се готвеше да спори, но млъкна. Веднъж в живота си, той каза: „Светле, права си.“ Свекървата само въздъхна: „Щом така сте решили…“ Това беше началото. Много думи след това. Много решения. И за първи път у дома започваха не само да изискват, но и да слушат. Минали три седмици… Седмици на търсене, опитване, ново делене на ролите. Появи се и сестрата от Пловдив – с дете и две огромни чанти. Разговор, най-после и болногледачката… Решение, което всички приемат – поравно. Тамара Иванова погледна Светлана без ирония: „Светле… ти можеше просто да кажеш „не“ и да си тръгнеш. Мнозина правят така.“ — Можех. Но тогава всички щяхме да страдаме. Най-много ти. Последва тихо извинение. Признание, че не царица и бог, а човек – обичан, за когото има и граници, и грижа, и уважение. И над София заваля първият сняг. В малкия им апартамент най-после миришеше не на лекарства и напрежение, а просто… на дом. — МАЙКА МИ ЩЕ ЖИВЕЕ ПРИ НАС, ТИ ЩЕ Я ГЛЕДАШ! — КОГАТО СЕМЕЙНИТЕ ГРАНИЦИ НЕ МОГАТ ДА СЕ РЕШАТ ПРЕЗ ЖЕРТВЕНА РОЛЯ. ИЛИ КАК КАЗАХ ПЪРВОТО СИ „НЕ“ И ВЪЗСТАНОВИХ ДОМА СИ.

Мама се разболя и ще поживее у нас, ще трябва да се грижиш за нея! заяви Мартин на Мила. Моля?

Įdomybės

061

Това не са моите деца — искаш, помагай на сестра си, но не на мой гръб. Тя сама си разби семейството и сега иска да ни натрапи децата, за да си живее живота спокойно

Това не са моите деца, ако искаш помагай на сестра си, но не и за моя сметка. Тя сама разби семейството

Įdomybės

020

Това не са моите деца – искаш ли, помагай на сестра си, но не за моя сметка. Тя сама разруши семейството си и реши да ни пробута децата си, за да подреди живота си — Какъв уютен дом сте си създали, братле. Честно, завиждам! Жана прокара пръст по покривката, оглеждайки кухнята като експерт. Снежана сложи салатиера на масата и седна срещу мъжа си. Стас се усмихна на сестра си, без да забележи как жена му стисна салфетката в юмрук. — Много търсихме. Половин година обикаляхме, докато намерим нещо читаво. За този дом те бяха продали апартамента си и се местиха тук, в Пловдив, по-близо до роднините на Стас. Свой двор, зеленчукова градина, спокойствие — Снежана мечтаеше за това три години. Преди два месеца мечтата й стана реалност. — А аз не успях да задържа семейството си… — въздъхна Жана, впил поглед в чинията си. — Три месеца минаха, а още ми е като в мъгла. Събуждам се през нощта — до мен няма никой. Децата питат къде е татко им. Не знам какво да им кажа. Тамара Николова, седнала начело на масата, погали дъщеря си по ръката. — Нищо, мила моя. Ще се оправи всичко. Важно е децата да са здрави. А този подлец ще съжалява, че си тръгна. Кирчо, четиригодишният племенник, в този момент се смъкна от стола и хукна към хола. Секунда по-късно се чу трясък — нещо падна от рафта. — Киро, по-внимателно! — извика Жана, без да помръдне. Алиса, която тъкмо беше навършила три, започна да хленчи в скута на майка си, искайки внимание. Жана я залюля разсеяно на коляното, без да прекъсва разговора: — Добре, че сте ми вече наблизо. Майка след операцията едва ходи, няма кой да ми помогне. — Насам едва ме докараха с такси — включи се Тамара Николова, разтривайки коляното си. — Четвърти етаж без асансьор, кръвното ми хвърка. Докато се кача, мислех, че ще припадна. Не е време да гледам малки деца. Снежана стана да сложи топлото. На перваза доматените разсади вече вирееха — дребни, зелени стръкчета в кофички. След месец щеше да ги засади — първите си домашни домати! — Надявам се, няма да ми откажете, ако някой път оставям децата? — Жана я догони с въпрос край печката. — Само ако съвсем опра до стената. Рядко. Трябва да почна работа, да търча по лекари, с юриста да говоря за развода. А децата — къде? Снежана се обърна. Жана гледаше брата си със своята добре позната безпомощност. Двадесет и седем години — а още умееше да се прави на жертва. Стас кимна с разбиране: — Разбира се, Жанче. Ще помагаме, нали, Снежи? Всички обърнаха поглед към нея. Три чифта очи — чакащи, изискващи правилния отговор. — Да, разбира се — каза Снежана. — Когато наистина нямаш изход. Лицето на Жана светна. — Вие сте ми спасение! Нали само за малко ще е, честна дума — най-много за няколко часа. Гостите си тръгнаха към единадесет. Стас извика такси за майка си, помогна й да слезе по стъпалата. Жана метна сънливите деца в старата си “Дачия” и отпраши след тях, на тръгване подвиквайки през прозореца: „Благодаря за вечерята, най-добрите сте!“ Снежана оправяше масата, миеше чиниите. Стас я прегърна през рамо и целуна по главата. — Видя ли колко хубаво беше? Мама доволна, Жанка се посмя. Добре, че се преместихме тук! — Да. — Какво има? Умори се ли? — Малко. Снежана не каза кое й тежеше. „Когато съвсем опра до стената“ — ехтеше в главата й. Прекално добре знаеше как от “рядко” става “всеки ден, защото е по-удобно”. След седмица Жана се обади сутринта. — Снежи, извади ме! Трябва спешно на лекар, а мама не може да гледа децата. Само за три часа, на обяд ги взимам. Снежана погледна лаптопа, отворените таблици с отчетите — имаше краен срок в петък. — Жан, отчета ми гори… — Те са много кротки, сами ще си играят! Пусни им телевизора, няма да усетиш. Моля те, Снежи, спешно е. Полъвин час по-късно децата бяха при нея. Обядът мина, а Жана все нямаше и помен, сетне неусетно се стъмни. В шест вечерта се върна Стас, хвърли поглед към децата пред телевизора. — О, Жана още не ги е взела? — Не. Каза, че закъснява. — Нищо, не са чужди. Да поседят. Снежана замълча. Кирчо беше успял да разлее сок на килима, а на Алиса й свършиха памперсите — в раничката имаше останал само един. Жана дойде в осем и нещо, свежа, усмихната, ухаеща на кафе. — Извинете, замотах се. Спасихте ме! Отчета си Снежана довършваше до три през нощта, грохнала, с детския крясък още в ушите си. Още четири дни — отново. Интервю за работа, много важно. Жана кара децата в девет, обещава да ги вземе в три. Стас беше нощна смяна, спи до обяд и после — пак децата са при Снежана. Така три пъти седмично, понякога четири. Лекари, интервюта, адвокати, приятелки. „Само за малко“ все се разтяга до вечерта. Веднъж, късно вечерта, когато децата най-сетне си заминаха, Снежана седна срещу мъжа си. — Стас, така повече не може. — Какво не може? — Три пъти седмично. Не мога да си върша работата. Той се намръщи. — На Жана й е тежко сега. Мъжът й я изостави. Ние сме семейство. — Разбирам, но обещава да ги взима на обед — идва в десет вечерта. Това не е помощ… — Това какво е? Снежана преглътна думите си: „наглост“, „качване на гърба ни“. Погледна мъжа си — и замълча. — Мама звъня днес — продължи той. — На Жанка й трябва време да се опомни. Аз съм брат, трябва да помагам. — А аз? — Ти си ми жена — каза го като нещо очевидно. — Ние сме едно семейство. Снежана се обърна към прозореца. Навън се стъмняваше, разсадът чакаше на перваза да бъде пресаден — в събота беше решила да се заеме. Безсмислено беше да спори. В петък вечерта Стас влезе от работа с новина: — Жана звъня. Пита дали утре можем да гледаме децата. Има две интервюта, а колата пак нещо се обажда — иска да я закара на сервиз. Снежана затвори лаптопа, погледна мъжа си. — Стас, вече поговорихме. Не мога всяка събота така. — Недей, бе, все едно не си ми роднина — хвърли якето на стола, замина към хладилника. — Сестра ми е! Какво ти пречи? Тъй или иначе си у дома. — Не “седя у дома”. Работя от вкъщи. Това не е същото. — Ще си работиш — децата ще гледат анимации. Голяма работа… Снежана искаше да възрази, но видя лицето му — уморено, раздразнено — и се отказа. Утре е събота. Разсадът вече отдавна е готов за засаждане, не трябваше да го отлага. — Добре — каза тя, — нека ги донесе. На другата сутрин Жана дойде към единадесет. Като я видя, Снежана се вцепени: снаха й беше в чисто нова рокля, с прическа, гримирана, като за среща, не за интервю. — Много, ама много благодаря! — Жана напъха Кирчо и Алиса в антрето. — До пет максимум ще ги взема, най-късно в шест! — А чантата? — Ой, в колата! Сега се връщам. След минута й подаде чанта със сменяема дреха, памперси. — Всичко е вътре! Тичам, закъснявам! Дрънна вратата. Снежана остана сама с две деца и почти празна чанта. Стас беше в гаража, помагаше на съседа с колата. Около един Кирил омръзна от анимационните филмчета, започна да тича из къщата. Алиса хленчеше — ту яде, ту вода, ту иска на ръце. Снежана се разкъса между децата и кухнята, опитвайки се да приготви нещо. Към два Стас се появи: — Как сте? — Можеш ли да ги погледаш малко? Трябва да насадя разсада, вече е късно… — Да, сега само да измия ръцете. Снежана излезе в двора да засажда доматите. Още не беше приключила и се чу силен трясък и детски плач. Остави всичко и влезе вътре. Стас беше на дивана с телефона. Кирил беше разбил глинената саксия на пода, пръст и разсад бяха пръснати из стаята… Точно нейните домати, които беше гледала два месеца. — Какво стана? — На перваза се качи, не успях да го хвана — не откъсвайки поглед от телефона си, каза Стас. Снежана гледаше в земята, останалите парчета, натрошените стебла. Това беше не само разсад — това беше мечта за нормален живот, отново изоставена заради чужди деца. — Леличко, ще се сърдиш ли? — погледна я Кирил изплашено. — Не, — събра осколките. — Иди при чичо си Стас. Стас най-накрая свали телефона. — Айде сега — това е само разсад. Ще насадиш нов! Снежана не отговори. Гърлото й беше свито. Към пет нямаше Жана. В шест — съобщение: „Още малко се бавя“. В седем — никакъв сигнал. Снежана сама звънна — затворен телефон. В осем — вън шум от кола. Скъп SUV, лъскав, никак не прилича на кола от сервиз. Излиза Жана, засмяна, малко почервеняла, намирисва на вино и ликьор. До нея — непознат мъж на волана. — Благодаря ти, Люси! Ще се чуем! Жана се обърна и видя Снежана на прага. — О, здравей! Извинявай, малко се бавих, срещнах познат след интервюто, той ме докара. Снежана усети мирис на алкохол. Явно никакво интервю не е имало, никакъв сервиз. Просто се е забавлявала. — Как мина интервюто? — Кое? А, добре, ще ми се обадят. — А колата? — Другата седмица, имало голяма опашка… Лъже, дори не вярва дали се изчервява. — Между другото — отвори телефона. — В сряда ще можеш ли пак? Имам пак интервю. — Не. Думата й излезе рязко, твърдо. — Как така — не? — Няма да мога. — Защо? Ти и без това си вкъщи… — Работя от вкъщи. Имам си ангажименти. Жана се смръщи, очите й проблеснаха сълзливо. — Снежана, моля те, сама съм с две деца. Мислех, че ще ме подкрепите… Оказва се, че нямам на кого да разчитам! Не можеш дори ден да ми помогнеш… — Подкрепям — вече трета седмица! Но не съм нито бавачка, нито детска градина. — Какво ти става! — вече настръхна Жана. — Подума ли, дори не са ти чужди! — Не са ми родни, Жана. Те са твои деца. Твоя отговорност. Вратата се отвори, влезе Стас, чул края на разговора. Жана веднага се обърна към него, гласът трепна: — Братле, жена ти не иска да ми помага. Молих поне един ден, а тя… Жана подсмърча, сложи ръка на гърдите. — Видяхте ли каква съм съдба… Очаквах от най-близките си… Сега всичко е ясно. Тръшна се на пейката навън, без да поглежда Снежана, после взе децата, без “благодаря” и си тръгна. Снежана остана на стълбите, с вкус на вина и срам. Дали не беше твърде рязка? Стас погледна след нея. — Защо така? — Как? — По човешки те помоли, а ти… — …. Седмица тишина. След това: Стас идва от работа: — Жана пак звъня. Има интервю — само още веднъж да й помогнем. Ако пак закъснее — сам се заемам. — Добре. Но за последно. На другия ден Жана дойде, прегърна децата и си излезе. На обяд Снежана отвори Фейсбук без да иска. Снимка: Жана в заведение, с весели компании, мъжка ръка на рамото й. Надпис: „С однокласници! Ех, колко ми липсваше нормалният живот!“ Изпрати съобщение на Стас: — Прибери си племенниците сам. — Какво? Аз съм на работа. — Тогава да ги взима майка ти. Аз повече няма да гледам чуждите деца. Виж снимките на сестра ти, пиши ми после. Стас дойде след два часа, погледът му беше уморен. — Видях снимките. — И? — Може да са от днес… — Стас, всеки път е алкохол, компании, други мъже я карат. Сляп ли си? — Ама са ми племенници. Те не са виновни. — А аз виновна ли съм? Това не са моите деца, Стас. Не съм длъжна. Ако искаш да помагаш — помагай, но не през мен! — Тя ми е сестра! — Сама провали семейството си. А сега ни насажда нейните деца и си живее живота. — Не говори така! — Говоря истината. Винаги идва почерпена, все интервюта — а после се вижда с мъже. Разбрах всичко! Стас замълча. След минути каза: — Добре. Чух те. Жана дойде късно, децата спяха. Тръгна да се оправдава — задръстване, телефонът паднал… Стас я спря: — Жана, повече така няма да стане. — Какво няма да стане? — смаяна. — Да ни оставяш децата цял ден. Не сме детска градина. Жана хвърли поглед към Снежана. Вече беше наясно, че играта свърши. — Тя те е настройла! — Не. Реших сам. Жана сбърчи нос, взе децата, излезе без благодарност. Тръшна вратата. На сутринта телефонът звънна — „Мама“. — Да, мамо. Снежана чу как свекървата избухва в слушалката. — Това ли заслужаваме? Не можеш ли да помогнеш на сестра си? Аз не мога… — Мамо, вече не можем. Имаме си свой живот. — Купихте си дом и забравихте всичко! Знаех си! Затвори. Стас остави телефона: — Обижда се. — Забелязах. Замълчаха. Слънцето припичаше, на прозореца беше останал празният саксийник от разсада. Снежана гледаше към него и мислеше: преди месец се преселиха тук за спокойствие и тишина, за свой дом, градина, свой живот. А вместо това получиха чужди деца, чужди проблеми и роднини, които ги смятат за длъжници. Стас сложи ръка върху нейната. — Извинявай, трябваше по-рано да го спра. Снежана нищо не каза — само стисна силно пръстите му. Нямаше усещане за победа. Свекървата е сърдита, Жана — бясна, предстоят дълги месеци „студена война“. Но за първи път от седмици тя изпита не умора, а облекчение. Каза „не“. И мъжът й я чу. Останалото — после.

Това не са мои деца, ако искаш помагай на сестра си, но не за моя сметка. Тя разруши семейството и реши

Įdomybės

0264

Вие се споразумявайте както намерите за най-добро

Не, Радка, не разчитай на мен. Омъжи се бъди вече за мъжа си, а не за мен. Не ми трябва чужд човек в

Įdomybės

01.1k.

Синът ми не иска да ме вижда: Как майчината грижа разруши нашите отношения – моята истина, неговият избор и сблъсъкът със снаха ми Светла и въображаемата “идеална” Надежда

Мамо, какво си казала на жена ми? Тя вече беше приготвила багажа да си тръгва. Казах ѝ истината.

Įdomybės

044

Синът ми не иска да ме вижда: Как майчината грижа и намесата съсипаха отношенията ми със сина, снаха ми и неговия брак

Мамо, какво каза пак на жена ми? Тя беше на косъм да си събере багажа. Казах ѝ истината. Разбери, тя

Įdomybės

035

Отказах се да се грижа за болната майка на мъжа ми и го поставих пред избор: или професионална помощ за свекърва ми, или развод

Беше късна есен. Дъждът чукаше у прозорците ден и нощ, сякаш жабите на забравено блато деряха небето

Įdomybės

0690

Отказах се да се грижа за болната майка на съпруга си и го поставих пред избор: семейното ни щастие или жертване в името на чуждото мнение

Отказах се да се грижа за болната майка на мъжа ми и го поставих пред избор Беше късна есен над София.

Įdomybės

028

Извоювах развода на сина си, а после съжалих… Свекървата настоя да се разделят, но когато той заживя с нова жена – по-възрастна вдовица с две деца от „Балкански квартал“ – внезапно всичко й хареса. Сега синът ми е щастлив, макар новата му избраница да е с 14 години по-възрастна. Жена ми, бившата снаха, спазва диети и гледа дъщеря си като „принцеса“, а аз се питам: възможно ли е наистина щастие, когато жената е по-голяма от мъжа?

Знаеш ли, да ти разкажа за една случка, която се върти из ума ми напоследък Вчера пак Галя, съседката