Įdomybės

Бившата жена на моя съпруг поиска да гледам общите им внуци, но аз ѝ дадох достоен отговор – „Не съм ви бавачка!“ Как твърдото ми „не“ промени баланса в нашето семейство и сложи край на манипулациите на старата свекърва

Бившата съпруга на моя съпруг поиска да се грижим за общите им внуци, а аз ѝ дадох достоен отговор Нима

Įdomybės

023

– Тя просто манипулира с моя мъж! – възмущаваше се Инна, докато гледаше телефона и усещаше познатото кипене вътре в себе си.

Тя просто манипулира с мъжа ми, възмущава се Галина. Галина гледа телефона и усеща как познатото раздразнение

Įdomybės

0178

– Тя просто върти моя мъж около малкия си пръст! – възмущаваше се Инна и усещаше как отново кипи отвътре

Тя просто манипулира със съпруга ми! възмущаваше се Десислава. Десислава държеше телефона и усещаше как

Įdomybės

02.1k.

Когато майка ми разбра, че съм омъжена, имам хубава работа и собствен апартамент, тя бързо дойде да иска финансова подкрепа – но разговорът ни чу мащехата ми и съпругът ми й обясни, че повече не трябва да очаква нищо от мен.

Когато майка ми разбра, че съм омъжена, че имам добра работа и собствен апартамент, веднага дойде при

Įdomybės

015

Когато майка ми разбра, че съм омъжена, че имам хубава работа и собствен апартамент, веднага дойде да ми поиска финансова помощ – но разговорът ни бе чут от мащехата ми, която извика съпруга и сина ми у дома, а накрая съпругът ми обясни на майка ми, че не трябва повече да очаква нищо от мен, и след тези думи тя повече не се появи в живота ми.

3 март Днес се загледах през прозореца на своя апартамент в София и осъзнах колко много се е променил

Įdomybės

055

Родила и оставила на улицата: Какво всъщност се случи?

30 януари, събота Днес отново се ловя в собствените си мисли, като се опитвам да разкажа как се стигна до тук.

Įdomybės

058

– И какво постигна с всичките си оплаквания? – попита мъжът. Но това, което Марина му разкри, го шокира до основи Кога, ако не в пет сутринта, може човек да се събуди, когато чувството на стягане в гърдите не минава? Марина стоеше на ръба на леглото и гледаше през прозореца на панелката в „Люлин“. Сърцето ѝ пак биеше без ритъм: два удара, пауза, три удара, тишина. Вчера докторът в „Пирогов“ ѝ каза – панически атаки. Даде ѝ направление за прегледи. За осемнайсет години Марина от амбициозна студентка с диплома по икономика се беше превърнала… В какво всъщност? В приставка към бизнеса на мъжа си? В самозван счетоводител, който му върти документацията и слага подписи? В чистачка, която всяка вечер мие пода, защото Андрей не забелязва боклука? – Събуди ли се? – Андрей излезе в кухнята. Лицето му беше изморено и кисело. – Пак си будувала цяла нощ? Марина само кимна. Сипа му кафе. Извади от хладилника айряна, с който той закусваше всяка сутрин вече пет години. – Между другото – каза той, – заминавам днес за Варна. За три дни. Важна среща с доставчик. – Андрей… Тя знаеше, че не бива да почва. Че той ще я погледне онзи поглед – все едно пак хленчи и иска съчувствие, което той не чувства. Но въпреки това каза: – Недей сега… Наистина не ми е добре. Докторът настоява да мина изследвания. Той замръзна, остави чашата на масата и въздъхна през носа – така както въздишат хора, които са им писнали едни и същи оплаквания. – И какво постигна с всичките си оплаквания? – Гласът му беше почти спокоен. Дори не раздразнен, а по-скоро безразличен. – Имам работа, Марина. Работа! Не мога всеки ден да слушам за твоите пристъпи, колко ти е тежко, колко си уморена. Кой не е уморен?! Той вече прибираше багажа за път. Привично – знаейки, че тя ще замълчи. Ще преглътне обидата, ще се вини – да, пак не казах както трябва, пак избрах неподходящ момент. Но този път Марина не замълча. – Андрей – изправи се тя бавно и спокойно. – Помниш ли на кого е вписан ипотечният кредит? Той се обърна. Усмихна се подигравателно. – Каква е разликата? На двамата. – На мен. Само на мен. Въздухът като че ли се пропука. Марина видя как лицето му се промени. – За какво говориш? – За това, че когато преди осем години теглихме заема за тази панелка, ти беше с прилични дългове. Банката никога нямаше да ти даде кредит, помниш ли? Той мълчеше. – Ипотеката е на мое име. Апартаментът също. А и съм съкредитоискател по бизнес кредитите ти. Гарант съм. Без моя подпис бизнесът ти замръзва, договори не се подновяват. Андрей бавно седна обратно. – Защо ми го казваш? – Просто ти напомням. И още нещо – Марина извади папка от комода и я сложи пред него. – Знам за Михаела. Той гледаше в папката като ударен по главата. – За Михаела, счетоводителката на Тошо. Млада, хубава, с 12 години по-млада от мен. Тя разгърна папката. Показва му банкови извлечения, преводи, кореспонденции – доказателства, за които той си мислеше, че ги пази добре. – Мислиш ли, че НАП ще се заинтересува от тези парични преводи? Андрей изригна в обвинения, упреци, обиди. Марина се усмихна тъжно. – Приживалка, така ли? Но без тази “приживалка” нямаше да има нито фирмата, нито този апартамент. Кой ти осигуряваше всичко, докато ти отсъстваше “по срещи”? След като сложи всичко на масата – от съдружията, през кредитите, та чак до изневярата и пренебрежението, Марина за първи път каза истината за себе си и за тях. Че е възстановила дипломата си, изкарала курсове нощем, намерила си нова работа, способна да издържа себе си и дъщеря им. Колкото и да се мъчеше Андрей да отрече, да я обвини, да заплаши, тя му остави само два избора: или развод цивилизовано, или съд – с всички последствия. Три дни по-късно Марина вече беше отделна, спокойна и с нова работа. Фирмата остана за Андрей, апартаментът – за нея, а дъщеря им – при майка си. Когато месеци по-късно Михаела си тръгна, Андрей осъзна какво е изгубил. А Марина, чувайки това от стар познат, не почувства нищо – нито злоба, нито жал. Понякога, да си „приставка“ към мъжкия бизнес не е лишено от смисъл, нали мислите? – Историята на българската Марина: Как жена, която години наред бе сянка в бизнеса на мъжа си, показа кой държи истинската сила – „За какво ти помогна постоянното ти оплакване?“ – попита съпругът ѝ, но отговорът ѝ го срази завинаги

И какво постигна с това оплакване? запита мъжът ми. Но онова, което последва, го остави без думи.

Įdomybės

0355

– А какво постигна с твоето оплакване? – попита ме мъжът ми. Но това, което последва, го остави без думи Кога друг път да се събуди човек, ако не в пет сутринта, щом гърдите му се стягат? Марина седеше на ръба на леглото в панелката в София и гледаше към още тъмния булевард. Сърцето ѝ биеше неравномерно: два удара – пауза, три удара – тишина. Вчера личната ѝ лекарка каза – паник атаки, и даде направление за изследвания. За осемнадесет години Марина от амбициозна студентка по икономика бе станала… в какво всъщност? Придатък към бизнеса на мъжа си, счетоводител без диплома, която води документите и подписва договорите; чистачка, която вечер мие пода, понеже Андрей не вижда прах? – Събуди ли се? – Андрей излезе намусен в кухнята. – Пак не си спала? Марина кимна мълчаливо. Сложи кафето и извади любимото му кисело мляко – вече пет години закусва едно и също. – Между другото, – отпива той, – днес пътувам до Бургас. Оставам три дни. Среща с доставчик – важна. – Андрей… Тя знаеше, че не бива да започва разговор. Знаеше, че ще получи същия безразличен, уморен поглед, сякаш пак го тормози с оплаквания, които той не желае да чуе. Но все пак каза: – Моля те, не сега. Наистина не ми е добре, лекарят настоя да отида на изследвания. Той се спря, постави чашата, въздъхна през носа – както правят хората, на които им е писнало да слушат едно и също. – И какво постигна с твоето оплакване? – гласът почти спокоен, дори нераздразнен, по-скоро безразличен. – Имам работа, Марина. Трябва да работя. А не всеки ден да слушам за твоите кризи и умора. Кой ли не е изморен?! Той вече стягаше куфара. По навик. Знаеше, че тя ще замълчи, ще преглътне обидата и пак ще се обвини – аз не казах каквото трябва, пак избрах лош момент… Но Марина този път не замълча. – Андрей, – стана тя бавно, спокойно. – Помниш ли на кое име е жилищният ни кредит? Той се обърна, засмя се презрително. – Какво значение има? Вероятно на двамата. – На мен. Само на мен. Въздухът сякаш се насити с електричество. Марина видя как лицето му се промени. – Какво намекваш? – Че преди осем години, когато купувахме апартамента, ти имаше сериозни дългове. Банката никога нямаше да ти даде кредит, помниш ли? Той мълчеше. – Затова – и кредитът, и апартаментът са на мен. Аз съм и съкредитополучател по бизнес заемите ти. Без моя подпис нищо не подновяваш, не разширяваш, не правиш. Андрей седна отново на масата, като че ли залитна. – Защо ми казваш това? – Просто ти припомням. И още нещо, – Марина извади папка от чекмеджето и я постави пред него. – Знам за Ксения. Андрей впери поглед в папката. Седеше като закован – лицето му като след удар със сап от лопата: още не го боли, но вече знае, че нещо се е счупило. – За Ксения, – повтори Марина. Гласът изненадващо равен. – Служителката на твоя приятел Валери. Много хубаво момиче. По-млада от мен с 12 години. Тя отвори папката, нареди лист по лист, като дилър на карти в казино. – Извлечения от твоите сметки. Тези преводи – 800, 1000, 1800 лева – всеки месец. Той мълчеше. – А ето и разпечатка от чатовете. – Марина го подаде. – Мислеше ли, че не знам паролата на служебния ти компютър? Аз ти я сложих, когато забрави старата. Андрей грабна листовете, пребледня. – Откъде имаш това? – Има ли значение? – Марина си наля вода – ръката ѝ потрепери, но съвсем малко. – Важното е друго. Ти превеждаше пари през нея. Мислиш ли, че НАП няма да се заинтересува? Андрей скочи, почти изкрещя: – Какво си ти? На врата ми вися цял живот! Не си изкарвала стотинка! Седи си като приживалка в къщи! – Приживалка? – Марина се засмя горчиво. – Та аз съм тази, която подписваше договорите с банките, водеше ти счетоводството, докато ти „по срещи“ изчезваше. На мое име е апартаментът, аз съм съкредитополучател. – Заплашваш ли ме?! – Не, – Марина се обърна към прозореца. – Просто ти обяснявам фактите. Защото явно си забравил елементарното. Тя се обърна. – Последните шест месеца си поднових дипломата. Минала съм курсове за квалификация – нощем, измежду пристъпите и безсънието. Получих оферта за работа – не блестяща, но достатъчна за квартира и издръжка на мен и Кирил. – Кирил?! – сепна се той. – Да не мислиш да вземеш детето?! – Видя ли го последния месец? – Марина застана до него. – Не се сещаш дори кога последно говори с него. Марина извади още един документ. – Заключение от невролог: хронично нервно изтощение, паник атаки. Препоръка – смяна на средата, психотерапия, спиране на травмиращите фактори. Знаеш ли къде води това в съда? – Марина… – Ако подам за развод, съдът ще е на моя страна. Последен лист на масата. – И най-важното – без моя подпис банката няма да ти продължи кредитната линия след седмица. Валери звъня вчера – искат документи, а липсва именно моят подпис. Андрей пак седна, този път притихнал. – Какво искаш?! Пари ли? Марина се засмя – кратко, без звук. – Пари ли? Не. Искам уважение. Искам поне веднъж да признаеш, че без мен нямаше да имаш нищо: нито бизнес, нито апартамент, нито дори тази командировка, за която толкова се тръшкаш. Тя взе чантата си. – Имаш време до довечера. Аз си тръгвам с Кирил при Олга. Помисли добре. Когато си готов да говориш – звънни. Но не чакай пак да бъда онази Марина, която преглъщаше и мълчеше. Шест часа по-късно Андрей звънна. Марина седеше в кухнята на Олга, пиеше чай с мента и усещаше, че диша по-лесно. Сякаш е изплувала от тресавище, в което се е давила с години. – Алло? – Гласът ѝ тих, стабилен. – Трябва да поговорим. – Аз слушам. – Не по телефона. – Пауза. – Ела си у дома. Марина се усмихна и поклати глава. – Ако искаш да говорим, Андрей, ела тук. Адреса знаеш. Той пристигна след час. Раздразнен, нервен, като човек, притиснат до стената. Олга заведе Кирил в другата стая. Марина остана сама в кухнята. – Какво си позволяваш!? – тропна той по масата. – Да ме изнудваш ли?! – Не. Обяснявам ти фактите. – Какви факти?! Прерови ми компютъра, следиш ме, ровиш из документите ми! – Андрей, наистина ли мислиш, че сега е моментът да нападнеш мен? След всичко, което вече ти показах? Той замълча – знаеше, че е права. – Слушай внимателно, – наведе се Марина. – Няма да те съсипвам. Няма да викам НАП или да вдигам скандали. Просто искам да разбереш: без мен си загубен. – Развод ли искаш? – Гласът му глух. – А ти? Той не отговори дълго, после тихо призна: – С Ксения… не значеше нищо. – Недей ме прекъсва. – Вдигна ръка тя. – Зная от половин година. Знаех и за парите, и за срещите в „командировките“. Знаех, и мълчах – надявах се да мине. Чаках да се осъзнаеш. Засмя се горчиво. – Може би просто ме е страх да призная, че бракът ни е умрял отдавна. Но все се преструвахме, че всичко е нормално. – Марина… – Омръзна ми да съм просто придатък към живота ти. Омръзна ми да обезценяваш всяка моя дума, всяка молба; да не забелязваш как умирам до теб от паник атаки и безсъние. Андрей седеше пребледнял, стиснал юмруци. – Имаш избор, – продължи тя. – Може да опитаме отначало. Без лъжи. Без изневери. – Или да си тръгнеш и да ми вземеш всичко. – Не, – поклати глава Марина. – Ще си тръгна и ще взема само моето: жилището, моя дял от фирмата, кредитите, които са на мое име – ще си ги плащаш сам. Аз ще съм на квартира, ще започна новия си живот. Тя стана. – Имаш три дни. Размисли. И като си готов – обади се. Само помни: онази Марина, която мълча и търпя, умря вчера в пет сутринта. Седмица по-късно Андрей се върна отново. Този път без фалшивата увереност. Просто седна на същата маса и дълго мълча. – Валери каза, че без твоя подпис няма кредит, – каза накрая. – Бизнесът ми спира. Марина кимна. – Знам. – Какво искаш? Тя го погледна право. – Искам развод. Андрей пребледня. – Сериозна ли си? – Колкото никога. – Тя си наля чай. Ръцете ѝ не трепереха. – Ще подпиша за банката, ще ти продължа кредита, но само ако си уредим развода цивилизовано. Фирмата остава за теб – изкупуваш моя дял. Жилището е за мен. Кирил остава при мен. – Марина… – Решила съм, Андрей. – Усмихна се. – И знаеш ли кое е най-странното? За пръв път от години спах без хапчета. И без пристъпи. Той мълчеше. – И всичко ми стана ясно. Не съм болна, не трябва да се лекувам. Просто трябваше да се махна от теб и този живот, където за мен няма място. Тя стана. – Имаш избор. Или се съгласяваш на условията – мирно се развеждаме, или завеждам дело, показвам всички документи и губиш всичко. Избирай. Андрей наведе глава. Осъзна – този път наистина е загубил. Жената, която смяташе за слаба, всъщност беше много по-силна от него. – Добре, – изрече едва чуто. – Съгласен съм. Три месеца по-късно те бяха официално разведени. Марина получи апартамента и достойна сума за дела си във фирмата. Започна нова работа. Андрей остана с бизнеса и ново жилище. Но и с едно странно усещане за празнота, което не го напускаше. Особено вечер, когато се прибираше сам и нямаше на кого да разкаже как му е минал денят. Ксения, между другото, си тръгна месец след развода. Оказа се, че търсела не любов, а удобство. Щом разбра, че Андрей сега плаща всичко сам, а любовницата вече няма привилегии – загуби интерес. Марина разбра това от Валери. Усмихна се – и не почувства нищо. Нито злорадство, нито жал. Просто нищо. Вие как мислите – струва ли си понякога една жена да участва активно в бизнеса на мъжа си?

И с какво точно постигна с непрестанното си оплакване? запита мъжът ѝ. Но следващото изречение го срази.

Įdomybės

021

Съпругата ми спеше до мен… и изведнъж получих известие във Facebook – непозната жена ме помоли да я добавя. Приех, писах ѝ „Познаваме ли се?“, а тя ми отвърна: „Чух, че си женен, но още те обичам“. Беше бивша приятелка – изглеждаше страхотно на снимката… Но затворих чата и погледнах жена си, която спеше спокойно след дълъг работен ден. Замислих се как се чувства сигурна с мен, далеч от родителския си дом, където винаги се е разчитала на семейството си. Изтрих жената и се обърнах към съпругата си – защото съм мъж, а мъжът си държи на брака и не предава доверието на съпругата си…

Съпругата ми спеше до мен и изведнъж получих известие във Фейсбук и една жена ме помоли да я добавя в приятели.