Įdomybės

Спомням се онзи ден, когато отминалият ми съпруг се появи, за да се извинява, след като се разбра, че

Подовете сами няма да се изчистят – Олга, докато Андрей е на работа, ти трябва да гледаш къщата – отбеляза леля Наталия. – Подовете сами няма да се изчистят. А вечерята кой ще готви? Какво чакаш, кого чакаш? Олга прокара ръка по огромния си корем. Седем месеца, близначета, всяка сутрин започваше с опит просто да седне в леглото. Гърбът я болеше така, че искаше да легне и изобщо да не става до самото раждане. – Лельо Наталия, виждате какъв ми е коремът. Едва се движа из апартамента, държа се за стените, а вие за вечеря питате… Свекървата махна с ръка, сякаш Олга се оплаква за лек хрема. – Олга, ти си бременна, не си болна. Аз като носех Андрейчо, до последно чистех, готвех, и на село помагах! А ти по цял ден лежиш като софийска господарка. Преструваш се, Олга – искаш всички около теб да тичат и да те жалят. Тя излезе, оставяйки немитата чаша и тежко, кисело чувство в стаята… Вечерта Андрей се прибра към девет, изморен, с кръгове под очите. Олга изчака да вечеря и седна до него. – Андрей, трябва да поговорим за майка ти. Всеки ден идва, кара ми се като на ученичка. Едва се движа, а тя все ме кара да лъскам пода и да готвя супи. Моля те, поговори с нея. Андрей потърка носа си и въздъхна. Но видя, че не иска да се намесва. – Добре, Олга. Ще говоря, обещавам. Дните минаваха, но нищо не се променяше. Наталия продължаваше да се отбива, да търка по полиците за прах, да въздиша над немитата чиния в мивката… Два месеца по-късно Олга роди. Две момчета, здравички, силни, с розови юмручета. Мишо и Данчо. Когато ги сложиха на гърдите ѝ, всичко останало просто изчезна. Андрей пристигна, взе Мишо внимателно, все едно е порцеланов, и трепереше от вълнение. – Олга, това са нашите момчета… Седмица в Майчин дом мина в топла мекота на четиримата им свят. После се прибраха. Андрей носеше едното, тя другото. Отвори вратата на детската, която боядисваха заедно в мента, редяха креватчета, простираха миниатюрните бодита… и спря на прага. На едното легло лежеше лилав халат с бродирани инициали. До масата – разтворен куфар. Второто креватче изместено. На негово място разтегателен стол, в който седеше Наталия, листейки списание. – О, ето ви – свекървата погледна с абсолютно спокойствие. – Настаних се да ви помагам с момчетата. Олга спря, държейки Мишо, не можеше да обработи видяното: куфар, халат, чужди вещи там, където преди седмица бяха пеленки. Свекърва ѝ бе превзела детската с такава сигурност, сякаш това ѝ се полага. Олга погледна Андрей, който се суетеше с Данко и гледаше към закачалката. – Андрей, какво става? – Мама каза, че ще помага, докато свикнеш, – погледна я за миг, после отмести очи. – Двама са все пак. Тежко ще е. Олга се размърда с Мишо и поклати глава: – Ще се справя. Говорихме за това с теб, Андрей. Ще се справя сама. Наталия вече бе зад гърба ѝ, изправена, с тихи стъпки отиде в коридора. – Олга, не прави глупости. Имаш две бебета, едва стоиш на краката. Иди си почини, аз ще ги нахраня и сложа в креватчето. Първите три дни минаха нормално. Наталия ставаше нощем, готвеше, пере… Олга реши, че се е заблудила за нея, че инстинктът ѝ е подействал правилно. После Андрей тръгна пак на работа и апартаментът стана различен. Наталия спря да помага и започна да командва. Олга вземаше Данчо, а свекървата цъкаше: не го държиш правилно, не го стискай, остави да диша! Олга повиваше Мишо, а Наталия го преповиваше. Седнеше ли за кратка почивка – до пет минути от кухнята: „Олга, посудата сама няма да се измие, хайде стига се размотава!“ Всеки ден, без почивка. Олга не можеше да довърши едно, докато чуе упрек за друго. Свекърва ѝ все по-рядко допускаше до децата. Олга усещаше страх да вземе децата си пред нея. Седмица така я изтощи напълно. Чакаше Наталия да заспи в детската, заключваше спалнята и сядаше до Андрей. – Андрей, не издържам повече. Майка ти не помага, а ме тормози. Не мога да кърмя нормално, не мога да си почина… Чувствам се като чужда в дома си! Андрей мълчеше. – Или тя си тръгва – каза Олга тихо, – или аз прибирам децата и заминавам. Андрей я погледна така, все едно казва нещо нелепо. – Олга, изчакай, мама иска най-доброто, просто така е възпитана… Може да се разберете. Олга затисна лицето си с длани, но сълзите вече потекоха. – Аз цяла седмица не мога да си гушна децата без тя да ги грабне, Андрей! Аз ги родих, а ме третира като детегледачка на изпитателен срок. Вратата скръцна, влезе Наталия с кръстосани ръце. – Всичко чувам. Не ти е срам! Напуснах си къщата да помагам, а ти мъжа срещу майка му настройваш! В този миг нещо се обърна. Андрей най-после видя сълзите, отчаянието и колебанието у Олга. – Мамо – каза той, – стягай багажа. Утре те връщам у дома. Наталия се вцепени. – Андрее, ти ме гониш заради нея? – Мамо, сериозен съм. Това е нашият дом, нашите деца, моя съпруга. Ще ни помагаш, когато поискаме. Но ще живееш при себе си. Наталия вдигна скандал до полунощ. Олга плачеше, но вече не от яд, а от облекчение. На сутринта Андрей я закара, върна се, прегърна Данко. – Ще се справим, Олга. Двамата ще се справим. И се справиха. Олга намери ритъма си. Хранеше, преобуваше, тихо пееше на момчетата, можеше спокойно да се радва на дома си. Андрей поемаше смени нощем, а уикенда излизаше навън за дълга разходка с близнаците, за да има тя покой. Домът им постепенно се изпълни с топлина, сигурност и любов. Подовете сами няма да се изчистят: История за родителство, борба и щастие в българския дом

Дневник на Олга, София Подовете сами няма да се изчистят. Оля, докато Данчо е на работа, ти трябва да

Įdomybės

0359

Майката сама няма да се измете – семейната битка на Оля за свое пространство срещу свекърва с метла и фиолетов халат в българския дом

Подът сам няма да се измие Цветелина, докато Николай е на работа, ти трябва да се грижиш за дома, каза

Įdomybės

044

Не издържа на демоничните атаки на свекървата и реши да прекрати брака първа

Дневник, 12 ноември Отново съм се озовал в кухненска арена, където Галя Петрова и аз (Владимир Иванов)

Įdomybės

0188

Когато бащата ти затвори вратата пред теб: Историята на Лещо, заблуден между майчината обич и бабините лъжи, докато разбира колко боли семейната истина

Затворена врата пред носа 10 март 2024 г. Мамо, знам, че не ме обичаш… Спрях се с влажна кърпа в ръка.

Įdomybės

0414

Когато татко затръшна вратата пред мен: Истините, които разбрах за семейството си между бабините приказки и мамината обич

Мамо, знам, че не ме обичаш… Вяра застива с хавлията в ръка. Бавно се обръща към сина си.

Įdomybės

023

Наталия не можеше да повярва на случващото се – съпругът й, единственият, на когото тя вярваше напълно, й каза: „Вече не те обичам“. Шокът я остави вцепенена, докато той събираше багажа си; наскоро бе починал и нейният баща, а тя трябваше да се грижи за побелялата майка и болната си сестра от съседния град, синът й тъкмо тръгна в първи клас, остана без работа след закриването на предприятието, а сега и без мъж… Наталия се бори с мъка и отчаяние, докато се опитва да намери сили да продължи, да тича по задълженията си като майка и дъщеря, да търси работа и да преживява болката от предателството – докато неочакваната среща с Михаил, детски хематолог, не внася нова светлина и надежда в живота й, въпреки че съдбата я изправя пред ново тежко изпитание: диагнозата левкемия на сина й Алешко – и така започва пътеката на борба, обич и възраждане за Наталия, семейството й и новата любов, която превъзмогва миналото.

5 септември Не мога да повярвам на това, което се случва с мен. Животът ме преобърна наопаки за толкова

Įdomybės

070

Наталия не можеше да повярва на случващото се с нея. Нейният съпруг, единственият, когото смяташе за своя подкрепа и опора, днес ѝ каза: „Не те обичам“. Шокът беше толкова голям, че тя застина на място, докато той събираше набързо багажа си и тракаше с ключовете. Точно това ѝ липсваше в момента – едва преживява смъртта на баща си, а майка ѝ и болната ѝ сестра разчитат на нея – роднините живеят в съседния град, синът ѝ Алекс тръгна в първи клас, фабриката, в която работеше, закриха и остана без работа… А сега и мъжът ѝ я остави. Наталия се хвана за главата и се разплака: „Господи, какво да правя? Как ще живея? Алекс, трябва да тичам да го взема от училище!“ Наталия намира утеха в ежедневните грижи и сина си, преживява отчаянието, открива предателството на съпруга си, започва тежки търсения за работа с помощта на кумовете. В новото начало съдбата я среща с Михаил – детски лекар-хематолог; между двамата разцъфтява любов в топлата българска есен. След развода Наталия се омъжва повторно, но радостта е кратка – синът ѝ се разболява от левкемия. Съпрузите се сплотяват в борбата за Алекс, подкрепят се и не губят надежда, докато идва чудото – ремисия, след като момчето „спечелва всяка морска битка на червените кораби“. История за болката, предателството, новата любов и силата на семейството в изпитанията на живота.

Никога няма да забравя онзи ден, сякаш беше вчера, а вече мина толкова време. Моят мъж мойта опора, единственият

Įdomybės

035

Ластовица в гнездото: Сладките мигове на лятото в България

Гнездо лястовица Когато Иван се омъжи за Цветана, свекърта им почти веднага се споразруши с булката.