Įdomybės

Ще ще откриеш своята съдба – не бързай, за всяко нещо си има време Полина имаше странна, стародавна традиция – всяка година преди Нова година посещаваше врачка. В големия град нова врачка винаги се намираше лесно. Но Полина беше самотна – каквото и да правеше, все не срещаше мечтания благороден млад мъж. Всички свестни момчета вече били „разграбени“… – Тази година ще откриеш своята съдба! – пророкува тържествено чернооката врачка, гледайки в блещукащия кристал. – Къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо настоя Полина. – Всяка година ми казват едно и също. Годините минават, а аз все нямам късмет… Полина изискваше точен отговор – „Иначе такава антиреклама ще ви направя…“ Врачката пое дълбоко дъх. Разбра, че с Полина няма лесно да се отърве – ако не измисли нещо веднага, момичето щеше да държи опашката до вечерта. – На влака ще го срещнеш! – каза тя със затворени очи. – Виждам го ясно… висок рус красавец, истински приказен принц… – Уау! – зарадва се Полина. – А в кой влак и кога? – Преди Нова година! – продължи врачката. – Отиди на Централна гара – сърцето ти ще ти подскаже в коя посока… Развълнувана, Полина хукна с такси към гарата. На гишето за билети вече се чудеше къде да купи билет.… – Хайде, казвайте! – раздразнено подкани касиерката. – За Пловдив… на тридесети декември. Купе. Тя си представяше как седи уютно в купето, пие чай, и когато вратата се отвори, влиза нейният жених… Вкъщи набързо събра вещи за път – влакът потегля късно вечерта. Не мислеше за последствията – после ще се оправи… Единствено искаше предсказанието да се сбъдне. Самотата болеше най-много в празничните дни – всички купуват за семейната трапеза, всички се радват и подаряват, а тя… След няколко часа Полина беше в купето с чай в ръка – всичко по лекарската заръка. Оставаше да дочака „принца“. – Добър вечер! – поздрави възрастна жена, внасяйки огромния си куфар. – Къде е второто легло? – Тука… – каза Полина, показвайки. – Не се ли объркахте – това ли е вашият вагон? – Не, миличка – правилно съм, – усмихна се бабата и се намести. – Моля, бихте ли се размърдали, искам да сляза – реши Полина, разбирайки, че е направила глупост. – Предомислих, не пътувам! – Изчакай да прибера багажа, – ведро отвърна бабата, не разбирайки причината. – Е, потеглихме вече… – въздъхна момичето. – Защо реши да слизаш? Забрави нещо? – попита жената. Полина се обърна към прозореца, пренебрегна въпроса. Бабата извади домашни топли банички и почерпи. – Отиваш на гости? – заприказва бабата, – аз бях при дъщерята, а сега се връщам – синът и годеницата ще идват, заедно ще празнуваме Нова година. – Завидях… Аз сигурно ще празнувам новата година на гарата… – прошепна Полина. Разприказваха се, и Полина разказа цялата истина за приключението си. – Глупачето ми! Защо ходиш при тия шарлатани? – засмя се бабата. – Ще срещнеш своята съдба, не бързай – за всичко има време… На сутринта, на перона в непознат град, помогна на бабата да слезе. Не знаеше какво да прави. – Благодаря ти, Полина! Весела нова година! – благодари жената. – И на вас… – тъжно се усмихна Полина. Бабата я покани у тях – „Ще украсим елхата, ще подготвим празничната трапеза…“ – А на гарата не е неудобно ли? – засмя се бабата. – Идвай, не се обсъжда! Полина прие. Бабата се оказа права – вън вече се вихреше виелица. – Сашо и Лиза вече са вкъщи – усмихна се жената. Сашо, висок рус красавец, чакаше майка си. Бабата се представи – „Това е дъщерята на моята стара приятелка – Полина.“ – Добре дошла! – поздрави с усмивка Сашо. Полина погледна към него – точно такъв си го беше представяла в купето… дали все пак съдбата не си знае работата? Бабата заговори за Лиза… – Мамо, Лиза няма да я има повече – нека не говорим за това… Вечерта празнуваха заедно, изпращаха старата година. – Полина, ще останеш ли още малко? – предложи Сашо. – Имаме хубава пързалка, утре можем да идем. Не бързай така… – Убедихте ме! Оставам с радост! – усмихна се Полина. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима – Св. Александровна, Сашо, Полина и малкия Артем… А вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще намериш щастието си. Няма нужда да бързаш. Всичко става, когато му дойде времето. При Калина имаше

Įdomybės

0190

— Бабо Алло! — извика Матей. — Кой ви позволи да държите вълк в селото? Алла Стефанова горчиво заплака, като видя разрушихата се ограда. Отдавна я подпираше с дъски и поправяше гнилите колчета, надявайки се ограждението да устои, докато събере достатъчно пари от малката си пенсия. Но не такава беше съдбата! Ограда падна. Десет години вече Алла се грижеше сама за дома си, откакто любимият ѝ съпруг, Петър Андреев, си отиде. Той имаше златни ръце. Докато беше жив, баба Алла за нищо не се тревожеше. Петър беше майстор във всичко — дърводелец и мебелист. Винаги поправяше сам, не се налагаше да се викат майстори. В селото го уважаваха за добротата и трудолюбието. Заедно изживяха 40 щастливи години, само един ден не дочакаха юбилей. Подредената къща, богатият урожай в градината, гледаните животни — всичко това беше плод на съвместния им труд. Съпрузите имаха единствен син — Георги, голяма гордост и радост. Още от малък беше свикнал да работи, не трябваше да го карат да помага. Когато майка се връщаше уморена от фермата, синът вече беше насекъл дърва, донесъл вода, запалил печката и нахранил животните. Петър, след работа, се измиваше и излизаше на верандата да изпуши цигара, докато Алла готвеше вечеря. Вечерите прекарваха всички заедно на трапезата, разказвайки новините от деня. Бяха щастливи. Времето летеше, оставяйки само спомени. Георги порасна, замина за големия град, завърши образование, ожени се за градска девойка Людмила. Семейството се установи в София. В началото Георги идваше при родителите си за отпуск, но жена му скоро го навила да пътуват в чужбина — и така всяка година. Петър Андреев се ядосваше на сина, не разбираше този избор. — Къде се е уморил нашият Георги? Сигурно Люси му обърква главата. Защо му трябват тези пътешествия? Бащата тъгуваше, майката страдаше. Но какво им оставаше? Да живеят и да чакат поне звън от сина си. Един ден Петър Андреев се разболя тежко, отказваше храна и отслабваше пред очите ѝ. Лекарите предписаха медикаменти, но накрая го изпратиха да изживее старините си у дома. През пролетта, когато природата се събужда и славеите пеят в гората, Петър издъхна. Георги дойде за погребението, плака горчиво, укорявайки себе си, че не е успял да види баща си за последно. Прекара седмица у дома, след което се върна в столицата. През последните десет години написа само три писма на майка си. Алла остана сама. Продаде кравата и овцете на съседите. За какво ѝ са вече животни? Кравата дълго стоеше край портата на баба Алла, слушайки как старицата ридае. Алла се затваряше в най-далечната стая, затычаше ушите и плачеше. Без мъжки ръце стопанството залиня. Ту протече покривът, ту прогнили дъски на верандата се строшават, ту подземието се наводни… Баба Алла правеше, каквото можеше. От пенсията отделяше за майстори, понякога сама се справяше — нали е селска жена, всичко знае. Така живееше, едва свързвайки двата края, когато я сполетя още една беда. Внезапно зрението ѝ се влоши, а досега не беше имала такива проблеми. Отиде до селската бакалия и едва разчете цените. След няколко месеца вече почти не виждаше надписа на магазина. Медицинската сестра дойде, прегледа я и настоя за болничен преглед. — Алла Стефанова, искате ли да ослепеете? Ще ви направят операция и зрението ще се върне! Но баба се плашеше от хирургия и отказа да замине. За година почти напълно изгуби зрението си. Но не се тревожеше много за това. — Защо ми е това светло? Телевизия не гледам, слушам само. Дикторът чете новините, всичко ми е ясно. У дома работя по памет. Но понякога се притесняваше. В селото се нароиха неблагонадеждни хора. Крадци посягат на изоставени къщи, изнасят всичко що видят. Баба Алла се страхуваше, понеже нямаше добър куче, който да пази с лай и гръмка визия. Попита ловец Симеон: — Симеоне, знаеш ли дали в горския има малки кученца? Може и най-дребното, аз ще го възпитам… Симеон, местният ловец, я погледна любопитно: — Бабо Алло, защо ти е лайка? Те са за гората. Мога да ти доведа истинска овчарка от града. — Овчарката май е много скъпа… — По-евтина от живи пари, бабо Алло. — Е, тогава доведи! Алла брои заделените спестявания и прецени, че стига за хубаво куче. Но Симеон, който беше ненадежден човек, все отлагаше обещаното. Баба Алла го кореше за празни думи, но в дълбочина се досещаше — той е нещастен, без семейство, без деца, единствената му компания беше огнената ракия. Симеон, връстник на сина ѝ Георги, не напусна селото — в града му беше тясно. Главната му страст бе ловът. Изчезваше в гората с дни. Извън ловния сезон работеше по дворовете, копаеше градини, ремонтираше техника, обработваше дърво. Изкараните пари веднага ги харчеше за алкохол. След запои се махаше към гората — подпухнал, болен, виновен. След няколко дни се връщаше със стрък от гъби, плодове, риба и орехи. Продаваше ги евтино, пак ги профукваше. Пияницата помагаше и на баба Алла срещу заплащане. А сега, след като оградата падна, пак трябваше да го викне. — Май с кучето ще трябва да почакаме, — въздъхна Алла Стефанова. — Трябва да платя на Симеон за оградата, а парите са малко. Симеон дойде, но не с празни ръце. В раницата му, освен инструменти, нещо шавеше. Усмихнат, повика баба Алла: — Гледай какво ти нося. — Той отвори раницата. Старицата приближи и напипа меко, пухкаво малко главче. — Симеоне, кученце ли ми донесе? — учуди се тя. — Най-доброто от най-добрите. Чистокръвна овчарка, бабо. Кученцето запищя, опитваше да се измъкне. Алла се паникьоса: — Ама нямам достатъчно пари! Само за оградата стигат! — Не мога да го върна, бабо Алло! — възпротиви се Симеон. — Представа имаш ли колко хиляди дадох за такова куче? Какво да прави, старата, затича до магазина, където продавачката ѝ даде пет бутилки ракия на вересия и я записа в тетрадката за дългове. До вечерта Симеон беше поправил оградата. Баба Алла го нахрани с топъл обяд и му наля чашка. Пияницата, развеселен от питието, започна да дава наставления, сочейки кученцето, свито до печката. — Трябва да го храниш два пъти на ден. Купи му здрав синджир — ще стане силно и здраво куче. От кучета разбирам. Така в дома на Алла се появи нов обитател — Тузо. Старицата полюбила кученцето, а то ѝ се реваншираше с вярност. Всеки път, когато излизаше да го нахрани, Тузо скачаше, готов да я оближе по лицето. Само едно я смущаваше — кучето стане огромно, като теле, но така и не се научи да лае. Това натъжваше Алла Стефанова. — Ех, Симеоне! Ех, тарикате! Продаде ми негодно куче. Но как да изгони такава добросърдечна животинка? Не му трябваше да лае. Съседските кучета не посмяха да лаят по Тузо, който за три месеца порасна почти до кръста на стопанката си. Един ден в селото дойде Матей, местният ловец, да купи хранителни продукти, сол и кибрит. Настъпваше зимният ловен сезон, когато мъжете прекарват месеци в гората. Когато минаваше покрай дома на Алла Стефанова, застина, като видя Тузо. — Бабо Алло! — извика Матей. — Кой ви позволи да държите вълк в селото? Алла изплашено сложи ръце на гърдите: — О, Боже, колко съм глупава! Този измамник Симеон ме излъга! Казваше — чистокръвна овчарка… Матей сериозно я посъветва: — Бабо, трябва да го пуснете в гората. Иначе може да стане беля. Очите на старицата се насълзиха. Тежко ѝ беше да се раздели с Тузо! Доброто, привързано животно, макар и вълк. Но напоследък ставаше неспокоен, дърпаше синджира, копнееше за свобода. Хората в селото го гледаха с уплаха. Нямаше избор. Матей закара вълка в гората. Тузо помаха с опашка и изчезна сред дърветата. Повече никой не го видя. Алла тъгуваше за любимеца и проклинаше хитрия Симеон. А той — сам се разкайваше, защото имаше добри намерения. Преди време, бродейки в гората, попадна на мечи следи. Чу се тъжен писък. Симеон вече щеше да се маха — където има мечета, наблизо е мечката! Но звукът не бе мечешки. След като побутна храста, видя хралупа. Там лежеше мъртва вълчица, а около нея — нападнатите ѝ вълчета. Явно мечка беше нападнала леговището. Само едно малко оцеляло, скрито в хралупата. Симеон се смили над сирака. Взе го със себе си, а после реши да го даде на баба Алла да се погрижи. Мислеше — като порасне, сам ще избяга в гората. А междувременно ще намери куче за бабата. Но всичко обърка Матей. Няколко дни Симеон обикаляше покрай къщата ѝ, не се осмеляваше да влезе. Навън бушуваше зима. Алла топлеше печката, за да не измръзне нощем. Изведнъж на вратата се похлопа. Старицата побърза да отключи. Пред прага стоеше мъж. — Добър вечер, бабо. Ще ме пуснете ли да пренощувам? Отивам до съседното село, но се загубих. — Как ти е името, момче? Лошо виждам. — Борис. Алла свъси вежди. — Май в нашето село Борисовци няма… — Аз не съм тук отрасъл, бабо. Наскоро купих къща. Тръгнах да я видя, но колата затъна. Пеша дойдох, а навън е буря! — Значи ти купи къщата на покойния Данчо? Мъжът кимна. — Именно. Алла го покани в къщата, сложи чайник. Не забеляза как лакомо оглежда старата витрина, където в селата държат пари и накити. Докато бабата готвеше, гостът започна да рови в шкафа. Алла чу скърцането на вратичката. — Какво правиш там, Борисе? — Тук е имало парична реформа! Помагам ви да се отървете от старите пари. Старицата се намръщи. — Лъжа. Никаква реформа не е имало! Кой си ти?! Мъжът извади нож и го насочи към брадичката ѝ. — Мълчи, бабо. Давай парите, златото, храната! Алла се изплаши. Пред нея стоеше престъпник, укриващ се от полицията. Съдбата ѝ бе решена… В този миг вратата се разтвориха. В стаята влетя огромен вълк и скочи върху крадеца. Той изкрещя, но дебелият шал го спаси от ухапването. Крадецът грабна ножа и наръга вълка в рамото. Тузо скочи настрани, а злосторникът се възползва, за да избяга. Точно тогава към къщата пристигаше Симеон, решен да се извини. Край двора видя човек с нож, който тичаше, ругаейки. Симеон хукна към Алла, а тя лежеше на пода до окървавен Тузо. Симеон разбра всичко и се затича към кварталния. Крадецът бе заловен. Осъдиха го за нов срок. А Тузо стана истински герой в селото. Хората носеха храна, поздравяваха го. Вълкът вече не беше вързан, свободен. Но винаги се връщаше при баба Алла, идваше с Симеон след ловни походи. Един ден видяха черен джип пред къщата ѝ. В двора някой цепеше дърва. Това беше синът ѝ — Георги. Видя стария приятел, разтвори ръце за прегръдка. Вечерта всички бяха заедно на трапезата, а Алла сияеше от щастие. Георги я убеди да отиде в града на операция, за да си върне зрението. — Щом трябва… — въздъхна старицата. — През лятото ще дойде внукът, искам да го видя. Симеоне, гледай къщата и Тузо. Става ли? Симеон кимна. Тузо се настани до печката, доволен положи глава върху лапите си. Мястото му беше тук, до приятели. За да не изпускате най-интересните ни публикации, харесайте страницата! Споделете мисли и емоции в коментарите, подкрепете с лайк!

Бабо Дани, извика Мартин, кой ви е дал разрешение да гледате вълк в селото? Даниела Стефанова плака горчиво

Įdomybės

039

— Бабо Алло! — провикна Матей. — Кой ви даде разрешение да държите вълк в селото?

Бабо Даниела! извика Матей. Кой ви позволи да държите вълк в селото? Даниела Стефанова заплака горчиво

Įdomybės

046

Освободена от майчиния гнет: Историята на Варвара – скромното момиче от българското село, която намира сила, любов и щастие далеч от властната си майка

Под майчиния натиск Сега, когато си припомням историята на Варя, сякаш всичко се е случило в друг, далечен

Įdomybės

01.1k.

Касичка вместо съпруга: Как майка му стана собственик на “нашия дом” и аз платих и чуждите дългове – история за семейни игри, унижение и въпроса дали да си тръгна или да се боря за истинска справедливост

Не знам как да го разкажа, без да прозвучи като евтин сериал, но беше най-наглото нещо, което някога

Įdomybės

0702

„Не, мамо. Няма да ни посещаваш повече. Не днес, не утре и не следващата година“ — история за окончателно изгубено търпение.

Не, мамо, повече нямаш къде да идеш при нас. Не днес, не днес, не утре и не следващата година така завършва

Įdomybės

0148

Из-под суровата сянка на майка – Историята на Варвара: скромността, борбата за независимост и пътят към късното щастие в сърцето на България

Под сянката на майка си На тридесет и пет години Цветелина беше скромна и, както се казва у нас, “

Įdomybės

027

Най-наглото предателство в собствения ми дом: години плащах за “семейно жилище”, а документите се оказаха на името на свекърва ми – как се чувстваш, когато разбираш, че си бил удобната касичка, а те са те водили за носа с усмивка? Бихте ли си тръгнали веднага, ако осъзнаете, че сте финансирали чужд дълг и сте били изключени от семейните решения?

Не знам как да го разкажа така, че да не звучи като евтина сапунка, но това, което ми причиниха, беше

Įdomybės

0369

Взех решението да спра да водя дъщерите си – тинейджърки – на традиционните български семейни събирания… след години, в които не осъзнавах какви вредни коментари и подмятания по техен адрес се случват там.

Взех твърдото решение да не водя двете си дъщери, Кръстина и Елвира, на семейните ни събирания вече…