Įdomybės

Първото ни гостуване с мъжа ми във врачанското село – запознанство със свекър и свекърва, пълна къща с аромати на прясно изпечен хляб, весели селски истории и топлината на българската печка

Днес ще запиша най-необикновения си ден в дневника си. С моя съпруг тръгнахме за първи път към селото

Įdomybės

048

Помниш ли я? Не мога да забравя! -Поля, стана нещо… Сещаш ли се за извънбрачната ми дъщеря Настя? – мъжът ми говореше загадъчно, което винаги ме тревожи. -Хм… Помня ли? Не мога да я забравя! Защо? – седнах на стола, готова за неприятности. -Не знам как да ти кажа… Настя плаче и моли да вземем дъщеря ѝ – нашата внучка, – измънка съпругът ми Шурко. -От къде на къде, Шурко? А таткото на Настя? Да не е изчезнал яко дим? – вече бях заинтригувана. -Разбираш ли… на Настя не ѝ остава много. Мъж никога не е имала. Майка ѝ отдавна е омъжена за чужденец и живее в Щатите, двете са в огромен скандал и не общуват. Други роднини няма. Затова ни моли, – призна Шурко, избягвайки погледа ми. -И? Ти какво решаваш? – аз вече бях взела решение. -Съветвам се с теб, Поля. Каквото кажеш, така ще стане, – Шурко най-накрая ме погледна с въпрос. -Голям хитрец си! Значи, когато си вършил глупости в младостта, не ме пита, а сега всичко на моя гръб, нали? – беснеех от нерешителността му. -Поля, едно семейство сме, трябва да решим заедно, – опита се да ме убеди Шурко. -Я гледай, сетил се кой съм! А като се въргаляше с други, защо не ме пита първо? Все пак съм ти жена! – напълних се със сълзи и избягах в другата стая. …В училище излизах с Валери. Но като дойде новият, Сашо, забравих всички. Дадох светкавично пътя на Валери. Сашо ме загледа, водеше ме до нас, целуваше ме по бузата, носеше цветя от градинката. След седмица вече бях в леглото му. Влюбих се до полуда в Шурко за цял живот. Завършихме и него го взеха в казармата другаде. Година си пишехме, после дойде в отпуск. Радвах се като дете, стараех се да съм му най-мила. Шурко ме залъгваше: -Поля, връщам се догодина, ще се женим! Ти си ми жена и без подпис… Разтопявах се, само той беше всичко за мен. Замина пак, чаках го като обречена, чувствах се сгодена. След половин година получавам писмо – Шурко ми пише, че е намерил любовта си там и не се връща… Аз вече нося неговото дете. Ето ти сватба… Баба ми беше казала: -Не вярвай на празни приказки! …Роди се Иван. Валери, старият ми приятел, ми помогна, приех подкрепата му от безизходица, макар, че не чаках Шурко пак да се върне. Изчезна от живота ми, нямаше и следа. После изведнъж се появи – на вратата, пуснат от Валери. -Може ли да вляза? – Шурко се изненада от обстановката. -Ако ще влизаш – влизай, – нехайно му отговори Валери. Иванчо се разплака, Валери го взе да се поразходят. -Мъж ти ли е? – попита ревниво Шурко. -Тебе какво те интересува, защо си дошъл? – троснах се. -Зажелях те, затова. Гледам, добре се справяш, имаш семейство. Не си ме чакала, явно. Ще тръгвам. Извинявай. -Чакай, Сашо. Да не си дошъл да ми обелиш душата? Валери ми помага, отглежда твоя двегодишен син! – опитах се да го задържа, още го обичах. -Върнах се за теб, Поля. Ще ме приемеш ли? – погледна ме с надежда. -Влизай, сядай, ще обядваме – сърцето ми се върна на мястото си. Нали се върна, значи не ме е забравил… Валери пак си тръгна разочарован. На Ванката му трябваше баща, а не чужд човек. После Валери срещна добра жена с две деца. …Изминаха години. Шурко не прие Ванката като свой кръвен син. Беше сигурен, че е дете на Валери. В душата му нямаше грижа за него и аз това го усещах. Освен това Сашо си падаше по други жени – бързо се увличаше и лесно се разделяше. Изневеряваше ми с коя ли не: с приятелки, с приятелки на приятелки… Плачех, но продължавах да го обичам и държа семейството ни. Лесно беше за мен – влюбеният винаги е щастлив в неведение. На мен не ми трябваха лъжи и театри. Обичах си го. Мъжът ми беше слънцето ми, понякога исках да го разлюбя. Но знаех, че няма да намеря друг като него, а и без мен ще загине. Аз му бях и любовница, и жена, и майка… …Майката на Шурко почина, когато беше на 14. Може би за това цял живот търсеше недостигащата му обич настрани. Всичко му прощавах, жалех го. Един ден го изгоних. Той си замина при роднини. Месец по-късно, отидох при тях. Лелята ми каза: -Полина, защо ти е Шурко? Вече си има нова. Така научих адреса на новата, отидох при тях. -Добър ден! Може ли да повикате Сашо? – опитах се да съм тиха. Момичето се ухили и ми затвори вратата под носа. …Шурко се върна след година. От тази мома имаше дъщеря Настя. Винаги ще се укорявам, че го изгоних тогава – нямаше ли да го сторя, може би Настя нямаше да се роди. Оттогава се стараех още повече за мъжа си, обичах го безмерно. Никога повече не заговорихме за дъщеря му Настя. Сякаш тази тема можеше да срине семейството ни. Мълчахме, не чоплехме миналото. Айде сега, от друга жена да има дете… Кого ли не е сполита. Така си живяхме, годините минаваха, Шурко поомекна, кротна се, забъркванията му с жените свършиха. Синът ни се ожени рано, направи ни щастливи с три внучета. И ето ти изненада… Роди се извънбрачната дъщеря Настя. Сега тя иска да приемем нейната дъщеричка. Щеш не щеш, трябва да помислиш как да кажем на Ванката за новото момиче в семейството. Той не знае за миналото на баща си. …Разбира се, взехме Алино – петгодишната внучка – под опека. Настя почина, животът ѝ свърши само на тридесет. Минава болката, а животът продължава. Шурко сам реши да говори с Ванката като мъж с мъж. Синът ни отсече: -Каквото било, било, не съм ви съдия. Момичето е наша кръв, ще я приемем. Облекчихме си душите. …Сега Алино е на шестнайсет, обожава дядо Сашо, споделя му всичко и ме нарича баба. Казва, че била досущ като мен в младостта ми. Съгласявам се без да споря…

СПОМНЯМ ЛИ Я ЯНА? НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ! Полина, я трябва да ти кажа нещо… Помниш ли извънбрачната

Įdomybės

010

Зимата беше покрила двора на Андрей с мека снежна завивка, но верният му пес Граф, огромен немски овчар, се държеше странно: вместо да се сгуши в голямата колиба, която Андрей с обич му беше направил миналото лято, той упорито спеше навън, направо в снега, а когато Андрей се приближаваше към колибата, Граф заставаше нащрек пред входа, ръмжеше тихо и го гледаше умоляващо, сякаш казваше: „Моля те, недей да влизаш там.“ Това необичайно поведение на стария приятел накара Андрей да се замисли — каква ли тайна крие любимият му пес? Решен да разбере истината, Андрей изкуши Граф с парче ароматна свинска пържола и го заключи в кухнята, а после, със свито сърце, надникна в колибата и застина от изненада, когато в тъмното видя свито в одеяло малко премръзнало котенце — мръсно, треперещо и едва дишащо, което Граф вместо да изгони, бе приютил, пазейки го като истинско съкровище; и в този миг Андрей разбра, че в двора му вече нямат дом само двама приятели, а трима — и направената с любов колиба намери новия си смисъл като малък дом за спасени души.

Зимата беше покрила двора ми в Казанлък с пухкав снежен килим, а моят верен пес Ханко, огромен български

Įdomybės

Зимата беше покрила двора на Андрей с пухкаво одеяло от сняг, но неговият верен пес Граф, огромен немски овчар, започна да се държи странно. Вместо да се сгуши в уютната колиба, която Андрей с обич му направи през лятото, той упорстваше да спи навън, направо в снега. Андрей го гледаше през прозореца и усещаше как нещо притиска сърцето му — Граф никога не се бе държал така. Всяка сутрин, щом излезеше на двора, Андрей забелязваше напрегнатия поглед на Граф. Щом се приближеше към колибата, кучето се препречваше между него и входа, тихо ръмжеше и го гледаше сякаш молеше: „Моля те, не влизай вътре.“ Това поведение, толкова необичайно за приятелството им през годините, го накара да се замисли — какво крие най-добрият му приятел? Решен да разбере истината, Андрей направи малък план — примами Граф в кухнята с парче ароматна пържола. Докато кучето, заключено в къщата, лаеше силно на прозореца, Андрей се приближи до колибата и коленичи, за да надникне вътре. Сърцето му спря за миг, когато очите му свикнаха с тъмнината и видя нещо, което го смрази на място… …Вътре, сгушено в одеяло, лежеше малко коте — мръсно, измръзнало и едва дишаше. Очите му се отваряха трудно, а тялцето му трепереше от студ. Граф го бе намерил някъде и вместо да го изгони или да го остави, го бе приютил. Той спеше навън, за да не го изплаши, и пазеше входа, сякаш в колибата имаше съкровище. Андрей задържа дъх. Изпъна ръце внимателно, взе малкото същество и го притисна до гърдите си. В същия миг Граф затича към него и се долепи до рамото му — този път не ръмжейки, а внимателен, готов да помогне. — Ти си добро куче, Граф… — прошепна Андрей, стискайки котето. — По-добро от много хора. От този ден нататък в двора вече не живееха само двама приятели, а трима. А колибата, направена с любов, си възвърна предназначението — като малък дом за спасени сърца.

Зимата беше покрила двора на Андрей с дебел, мек сняг, а верният му пес Григор, огромен кавказки овчар

Įdomybės

070

Синът ми не дойде за 70-ия ми рожден ден, оправда се с работа. А вечерта видях във Фейсбук как празнува рождения ден на тъщата в ресторант – с усмивка, тостове и цветя.

Телефонът иззвъня точно на обяд, разрязвайки тишината на очакването. Стоях до масата, внимателно изгладена

Įdomybės

0115

Не искаше да се жени, но майка му го накара

**Личен дневник** Днес беше един от онези дни, когато всичко се преобръща с главата надолу.

Įdomybės

0389

Синът ми не дойде за моите 70 години, уж заради работа – а вечерта във Facebook видях как празнува рождения ден на тъща си в луксозен софийски ресторант

Днес е рожденият ми ден. Станах на 70. Будеше ме не известието на телефона, а очакването чакането.

Įdomybės

0152

Леля Рита: Историята на една обикновена българка, която преоткрива добротата и семейството чрез неочаквана среща в панелка в София

Леля Рита На 47 години съм. Обикновена жена типичната невидима мишка, ако щете. Нито хубавица, нито стройна

Įdomybės

063

Леля Рита: Историята на една самотна, обикновена жена, която открива смисъла на живота и топлината на човешката доброта в панелния свят на софийски квартал, след срещата си с болно младо семейство и техните деца, докато се подготвя за пътуване до родния Архангелск със своето ново семейство

Леля Рита Аз съм на 47 години. Обикновена жена съм бих казала дори сива мишка. Не се отличавам с особена