Įdomybės

Баба Клава винаги обичаше повече брат ми: Истинската история за разделената обич в българското семейство, неподеленото наследство и силата на прошката

Баба винаги делеше внуците А на мен, бабо? тихичко питаше тя. А ти, Елица, си си яко момиче.

Įdomybės

0774

Отиде си, и слава Богу — Какво значи „абонатът е извън обхват“? Преди пет минути говореше с някого! — Наташа стоеше в антрето, държейки телефона до ухото си. Тя хвърли поглед към скрина. Кутията за бижута си беше на мястото. Но нещо не беше наред — капакът ѝ беше открехнат. — Роме! — викна тя към дъното на апартамента. — Ти ли си в банята? Наташа бавно пристъпи към скрина. Когато докосна полираната дървесина, по гърба ѝ пробяга студен полъх — кутията беше празна. Съвсем празна. Дори касовата бележка, която използваше за отбелязване, я нямаше. Заедно с бижутата изчезнаха и парите. Вярно, сама му ги даде… — Боже… — издиша тя, свличайки се на пода. — Как можа да стане така? Нали вчера спорихме за тапетите… Обеща ми, че август ще отидем на море… А всичко започна съвсем обикновено. Миналия юни на Наташа ѝ заяде буталото на нейната „малка количка“. В сервиза ѝ поискаха безумна сума, та ядосана, тя влезе във „Фейсбук“ групата „АвтоПомощ – София и региона“. „Хора, знаете ли дали сама мога да отпуша буталото на спирачката, ако е ръждясало?“ — написа тя, с прикрепена снимка на калното колело. Коментари заваляха веднага. Едни съветваха да не бара „желязото“, други ѝ казаха да купи нова част. Тогава получи съобщение от потребител с прякор Роман85: „Госпожице, не ги слушайте. Купете си WD-40 и комплект за ремонт за 30 лв. Свалете колелото, внимателно извадете буталото с педала — но не до края. Измийте всичко с течност за спирачки и смажете. Ако цилиндърът е здрав — ще кара още дълго.“ Наташа се зачете в съвета — написан разумно, без показност. „А ако цилиндърът е изяден?“ — попита тя. „Тогава — сменяте. Но според снимката, колата ви е поддържана, не мисля, че е чак толкова зле. Ако имате въпроси — пишете на лично, ще помагам.“ Така се закачиха. Роман се оказа невероятно вещ в техниката. Само за седмица ѝ „консултира“ смяната на маслото, избора на свещи, дори кой антифриз е по-добре да се избягва. Наташа се хващаше, че чака съобщенията му. „Знаеш ли, Роме, ти си ми като спасител — написа тя в края на юли. — Може ли да се видим на кафе? Или нещо по-силно, за спестеното от ремонта.“ Отговорът закъсня. Минаха три часа, преди екранът на телефона да присветне. „Наташ, много бих искал. Честно. Но сега съм… в командировка. Доста дълга, и то в чужбина.“ „Охо,“ — зачуди се тя. — „Накъде толкова далеч?“ „По-далеч няма. Честно казано, не искам да те лъжа. Харесваш ми като човек. Ама аз не съм в командировка. Изтърпявам присъда. Затвор в Ловеч, ако ти говори нещо.“ Наташа изпусна телефона. В гърдите ѝ нещо болезнено се сви. Затворник? Тя, уважавана счетоводителка във фирма, втора седмица си пише с осъден?! „За какво?“ — с треперещи пръсти тя написа. „Чл. 212 — измама. Глупост направих, малко ме изложиха, малко аз се забърках. Остава ми под година. Ако искаш — трий чата, ще разбера.“ Наташа не отговори. Блокира го и три дни беше не на себе си в офиса. Но си мислеше: „Защо? Умен, златни ръце, грамотен мъж — и вътре?!“ Седмица по-късно на пощата ѝ светна ново писмо. Рома беше питал за адреса ѝ. Чата не беше изтрила, просто затвори „Наташ, не се сърдя. Честно. Знаех, че така ще стане. Ти си светъл, добър човек. Такива като мен не ти трябват. Просто исках да благодаря — тези две седмици бяха най-добрите за мен от три години насам. Бъди щастлива. Прощавай.“ Тя го прочете в кухнята… и се разплака. Жал ѝ стана за него, за себе си и за тази неправедна съдба. — Защо на всички им върви, а аз — или женен, или мамино синче, а тук — един свестен, и той зад решетките? — питаше тя себе си. И пак не му отговори… *** Наташа опита да се среща с други, но все не беше същото. Един цяла вечер разказва за марките си, друг — с мръсни нокти, дели сметката в кафето. В март, на 35-ия си рожден ден, Наташа се почувства особено самотна. Сутринта получи съобщение. „Честит рожден ден, Наташе! — писа Роман. — Знам, че нямам право да ти пиша, но не удържах. Да си жива и здрава. Заслужаваш да те носят на ръце. Направих от трохи и телче нещо малко… Ако можех, бих ти го подарил. Просто знай — някъде в България, един човек днес пие ужасен затворнически чай за твое здраве.“ „Благодаря ти, Роме, — не издържа да не му пише. — Наистина ми стана мило.“ „Ти ми писа! — той сякаш подскочи от радост. — Как си? Колицата държа ли се зимата?“ И всичко пак се завъртя. Сега си пишеха всеки ден, Рома звънеше, когато можеше. Гласът му бе топъл, леко прегракнал. Разказваше за живота си — брат му, племенниците, как иска да започне начисто. — В родния си град няма да се върна, Наташ, — говореше по телефона, докато тя готвеше. — Там старите другари… пак ще пропадна. Искам от нулата някъде. Имам ръце, все ще си намеря работа. — Къде? — прошепваше тя. — При теб бих дошъл. Ще взема стая или малък апартамент. Само да зная, че дори дишаме един въздух. А после — както стане. Не се натрапвам, не мисли така…. През май Наташа беше лудо влюбена. Знаеше кога е на проверка, кога има баня, кога работи в цеха. Праще му пакети: чай, сладки, чорапи, резервни части. — Ромко, само издръж тихо, — молеше тя. — Не се забърквай. — За теб, мила, ще съм тих като мишка, — смееше се. — През април излизам. — Ще те чакам. *** През април Наташа отиде пред затвора. Купи му яке, дънки, маратонки. Сърцето ѝ лудуваше. Като го видя — нисичък, набит, оредял, с бодлива брада, се вцепени. На снимката беше друг. Но когато се усмихна и прошепна: — Здрасти, домакиня, — тя го прегърна. — Господи, жив си, — шепнеше в бодливата му буза. — Няма къде да ходя, — стисна я. — Ухаеш хубаво… Цветно, женствено. Отидоха у тях. Първата седмица беше като приказка. Роман стегна смесителя, оправи вратата, която заяждаше от половин година. Вечер пиеха вино и той разправяше весели истории от „преди“, спестявайки трудното. — Роме, — каза тя на десетия ден. — Нали щеше да си търсиш квартира. Може и да не бързаш? Място имам. По-весело е заедно. Пък и ще спестиш, инструменти ще си вземеш. — Наташ, това не е редно, — намръщи се. — Мъж съм, аз трябва да осигуря дом. Ям на твои разноски. — Престани! — сложи тя ръката си върху неговата. — Не сме чужди вече. Като стъпиш на крака, ще е друго. — Вчера ми звъня брат ми, — отвърна, извъртайки поглед. — Племенникът се разболя тежко, нужна е скъпа операция. Моли за заем, а аз — виждаш, нямам нищо. Срам ме е, Наташ. Срам пред семейството. — Колко? — прошепна тя. — Доста… пет хиляди. Част са събрали. Да не иде да поработя на гурбет до София? Там плащат добре, за месец ще ги събера. Тя млъкна. Същите пет хиляди стояха в кутията ѝ. Три години събираше — за ремонт, за душ-кабина… — Аз ги имам, — тихо рече тя. Роман вдигна глава. — Не, тези пари са твои. Няма да взема. — За племенника ти е. Даде, после ги върнеш. Нали заедно сме вече. Упорства два дни, намръщен, даже пак пафкаше на балкона. Накрая Наташа сама ги сложи на масата. — Вземи. Носи ги, помогни. Или ги преведи. — Ще ги закарам лично, — прегърна я. — И ще говоря за работа там. За два дни ще се върна… *** Наташа стоеше час на пода в антрето. Краката ѝ изтръпнали, безчувствени. Спомни си вчерашната вечер. Гледаха нещо глупаво, той се смееше, галеше я по рамото, тя се чувстваше най-щастливата жена. — Може утре по-рано да тръгна, — каза преди сън. Но бе избягал по-рано. Докато спеше. Чу само как външната врата тропна — помисли, че са съседите. В два следобед звънна на брат му. Телефона, който беше дал „за всеки случай“. — Ало? — груб глас. — Кой е? — Здравейте, приятелка съм на Роман. Наташа. Днес тръгна към вас? В слушалката замлъкна. — Момиче, кой Роман? Аз имам друг брат, и той седи още половин година в затвора в Плевен. Наташа се вцепени. — Как… в Плевен? Той излезе. Април месец. Аз го взех… — Чуйте, — гласът стана рязък. — Моят брат, Алексей, е в Стара Загора, не от Плевен. А този — Ромка — бившият ми съкилийник е. Освободиха го пролетта. Открадна ми телефона — всичките ми контакти. Вие сигурно сте поредната му „кореспонденция“, той отдавна си го може. Висше техническо образование, приказлив… Наташа остави телефона на пода. Спомни си как я учеше да сменя свещите. — Само не ги затягай много, — шепнеше. — Иначе ще скъсаш резбата. — Скъсах я, — прошепна тя. — На себе си всичко скъсах. Усети, че нищо не знае за любимия си. Никога не бе видяла паспорта му, освобождаване не беше показвал. А дали въобще се казва Роман? *** Наташа, разбира се, отиде в полицията и подаде жалба. Показа снимка, научи много интересни неща за своя съквартирант. Наистина се казва Роман — и това е единственото вярно от цялата му история. Имал тежко престъпление, половината си живот — в затвора, с Наташа се запознал по време на третата си присъда. Наташа си отдъхна, смени бравите и реши — минала е между капките. Като сравниш с други негови жени…

Как така абонатът е извън обхват? Преди пет минути говореше с някого! възкликна Яна, стоейки посред нощ

Įdomybės

012

“Изчезна – и слава Богу: Българската история на Наталия – от онлайн съвет във „Авто-Помощ София“ до прелъстяване, измама и празната шкатулка”

Замина си, и по-добре Какво значи абонатът е извън обхват?! Преди пет минути говореше по телефона!

Įdomybės

027

Кукувицата закукурига по обедно време – или как свекървата ми превзе дома ни, изхвърли козметиката ми и ми даде да разбера, че тук не съм стопанката

Дневна кукумявка изкука пролетта Не, тя се подиграва избухна Росица. Юлиане, ела тук, веднага!

Įdomybės

077

Кукувицата прехвърка на обед – или как свекървата ми ме изгони от собствения ми дом, а мъжът ми просто седна да яде нейните сърми

Дневната кукувица прекука Не, тя направо ме будалка! изригна Силвия. Юро, я ела тук веднага!

Įdomybės

037

МЕСТЕН АМУР: ЛЮБОВ И СТРАСТ В БЪЛГАРИЯ

26 януари, 2025г., София Божано, ти ще носиш отговорност за смъртта му! Как е възможно? Разбира се, Тодор!

Įdomybės

0179

Дневната кукувица прекука Не, тя направо ме будалка! изригна Силвия. Юро, я ела тук веднага!

Įdomybės

026

Дневна кукумявка изкука пролетта Не, тя се подиграва избухна Росица. Юлиане, ела тук, веднага!

Įdomybės

085

„Време е да пораснеш!” – каза Настя на мъжа си. Отговорът му я вбеси Как се живее с вечния тийнейджър в тялото на четиридесетгодишен мъж? Това е като да помолиш: „Кириле, отиди на родителска среща в училище“, а той да отговори: „Не мога, утре имам важна битка в World of Tanks“. Това е, когато напомняш за сметките, а той кима с усмивка… и седмица по-късно ви спират топлата вода, защото Кирил се е увлякъл в „Дота 2“. Това е, когато дванайсетгодишният ти син ти задава въпроси по физика, а баща му в съседната стая крещи в слушалките: „Обръщайте оръдията, бе аматьори!“ Седемнайсет години така живя Настя. Представяте ли си? Запознаха се в университета – Кирил беше чаровникът на групата, с китара, шеги и вечно добро настроение. Настя, отличничката, се влюби в лекотата му към живота. Изглеждаше като идеалния баланс – тя сериозна, той забавен. Ин и Ян. А излезе – тя тегли колата на семейството, а той се вози отпред и си рита краката. След сватбата Кирил все работеше „тук-там“ – мениджър, администратор, консултант – все позиции, където не се изисква особено напрежение. Заплатата беше символична, но Кирил винаги имаше обяснение: „Временно е, Насте. Ще се оправим.“ Но не се оправиха. Настя обаче работеше здраво като инспектор в НАП – стабилно, сигурно, макар и скучно. Тя погасяваше ипотеката, купуваше храна, водеше Емо по доктори, проверяваше домашните. Кирил „си почиваше след работа“. Пред компютъра. До три през нощта. – Киро, – казваше изморено, – може ли веднъж ти да отидеш на родителска среща? Не мога все аз да се моля за отпуски. – Не мога, Насте, – отговаряше той. – Имам важна среща… Срещата беше бира с приятел в кръчмата. – Киро, плати интернета, моля те. Ще ни го спрат! – Да, споко! Не го плащаше. Настя го плащаше. Стана майка. Стана мениджър. Стана надзирател. Само не и жена. Когато търпението се изчерпва и инфантилността става заплаха за семейството… (Допълнителни подробности – виж по-долу)

Време ти е да пораснеш каза Даниела на съпруга си. Реакцията му я изкара извън нерви. Как бихте нарекли