Įdomybės

Дядо, вземете малката ми сестричка тя отдавна нищо не е яла, той се обърна резко и замръзна от изненада!

Ябълки върху снега… Живееше накрай село Лесковец, току до студения бряг на стария балкански лес, там, дето боровете опират небето, а и през деня мракът пълзи между дърветата — Иван Илиянов Захариев. Мъж здрав като скала. Цял живот в горското стопанство изкара, всяко дърво познаваше наоколо, всяка долчинка, всяка лисича дупка, всяка глиганска пътека. Ръцете му — големи, корави, напукани от работа и смола, черни до живот, но сърце — сякаш от вековен дъб издялано: силно, твърдо, но непреклонно. С Антонина, жена си, тридесет години в разбирателство живяха. Видна двойка бяха. Минаваш привечер край двора им, седят на верандата — Иван притихнал акордеон разтяга, Антонина приглася, така им се сливаха гласовете, че заслушаш се чак. Домът — пълен с щастие: дървени капаци резбовани, сини като очите ѝ, градинка, пълна с флокси, в двора — нито стрък бурен, всичко под конец. Помня как садиха ябълковата градина. Иван копаеше трапове в рохката чернозем, Антонина приглаждаше коренчетата на младите дръвчета, нежно като детска косица, и им шепнеше: „Растете, мили, растете, сладки, за радост на децата ни.“ А Иван я гледаше, потта си от челото бършеше и се усмихваше тъй светло, както повече никога… Градината им разцъфна като бяло облаче всяка пролет, а есен ябълките ухаеха надалеко — хрупкави, сочни… После Бог прибра Антонина рано. Изсъхна жената от болест за три месеца, угасна, държейки мъжа си за ръка. Иван почерня от мъка… Не си изплака сълзите, мъж е — не бива. Прескърцваше със зъби, побеля за една нощ — като сняг. Остана с единствената си дъщеря, късната — Настя. Тя беше светът му, единствената светлина в тая забутана гора. За нея дишаше, пепелка не даваше да падне върху й, но по мечешки — сурово, сдържано. Строг беше, не ѝ даваше свобода, пазеше я дори от вятъра. — Ти, Насте, си ми надеждата, — милваше я по главата с тежка ръка. — Ще порастеш, стопанка ще станеш, домът ти оставям. Никъде няма да ходиш, тук ни е добре. ЗАЩО ти е този чужд свят? Там ще те лъжат, там ще те обидят, там вълци ходят като хора. Момата растеше чудесна — коса като зряло жито, дебела плитка до кръста, очи сини, като небето напролет, бащини. А глас! Как ще запее народна песен над селото — птиците мълкнат, мъжете се спират на полето. Бабите плачеха на гласа ѝ и казваха — взела е таланта от майка си, само че още по-звънлив. Божи дар имаше. Мечтаеше Настя да стане певица, да отиде в София, в музикалната академия. Четеше музикални книги, учеше ноти, въртеше грамофонни плочи до издърпване. А Иван… по нашенски го разсъждаваше: “Където си роден — там служиш”. Градът го плашеше, вярваше — той е ненаситен звяр. — Няма да те пусна! — гърмеше до треперене на прозорците. — Ще станеш доячка, ще ти дам Петьо тракториста! Работлив, има си дом… Ще раждаш като всички! Каква артистка ще бъдеш — срам! Ала в един дъждовен октомврийски ден, Настя — кротка и тиха — стана, взе стар куфар и отиде към вратата. Иван се разяри, заклинаше я, викаше: — Ако тръгнеш — нямаш баща! — викаше ѝ. — И дом нямаш вече! Тя тръгна през дъжда без да се обърне. Иван грабна брадвата и я заби в стъпалото на верандата, та стърготини литнаха като кръв. — Нямам дъщеря! — просъска в тъмното. — Умря! Минаха дванайсет години. Много време… Зиме следваше пролет, децата пораснаха, някои вече със семейства… А Ивановият дом стоеше като паметник на нещастието. Ябълковата градина буреняса, клони сплетоха пръсти в молба. Капаците олющени, верандата провиснала, брадвата изгнила в дървото, ръждива рана остана. А миналия ноември удари люта рана зима. Снегът още го нямаше, а мразовете — минус двайсет и пет. Вечер се прибирах от спешен случай — дим над Ивановия комин няма… Знак за беда в нашето село, ако печка не гори. Влязох — студ като в гроб. Водата във ведрото замръзнала дебело. Мирише на немито, на лекарства и отчаяние. Иван лежи под кожуха, тресе се… Очите му — мътни, увредени. — Тоня… — шепне, жената си вика. — Тоня, студено е… Къде е Настя? Кажи ѝ да излезе, да попее „Слънцето огряло…“ — Бълнува — разбирам. Пневмония. Човекът изгаря. Тая нощ не си тръгнах. Запалих печката, дадох лекарства. Иван — само стене и зове дъщеря си: — Настя, върни се… Не ходи в гората, там вълци… Аз те обичах… Прости… Седя и плета, слушам болката му, разбирам колко много любов може да се превърне в клетка и мъка. На заранта кризата отмина. Иван прогледна — осмислен, но тъжен до бягство. — Вале… — измърмори. — Чаках я. Всеки ден чаках. Сутрин гледам през прозореца… Вечер слушам дали няма да скръцне портичката. — Знам — казах му. — Тя пишеше. Вера пощаджийката носеше писмата. — Пишела е? — едва се повдигна. — Къде са?! Аз затворих пощенската кутия с пирони! Мислех — забравила, изтрила ни е… — У Вера са. Не ги изхвърли, запази ги. Сутринта взех кутийката с писмата, донесох ги. Как плака старецът… Къса груби пръсти от вълнение, целува снимките на внуците… В едно писмо — скъсан телефонен номер, не стигат четири цифри. Градът — София, адрес има, но без телефон… Не можехме да чакаме писма — трябваше да се действа. Отидох при Васко, момчето на съседката — майстор на компютри, уикенд вкъщи е. Показах му — потърси в интернет. Васко намери: “Однокласници”, “Фейсбук”… Снимката ѝ, статус “Липсва ми родният дом”. Писа: “Настя, баща ти е много зле… Ако можеш — отговори.” Чакахме. Час, два… На село връзката — дупка. Иван пребледнял, гледа в пода. — Няма да прости… — мърмори — Аз бих ли простил? Проклех я… И изведнъж — съобщение! “Дайте телефона на съпруга.” Звъним. Дълги, безразлични сигнали. Взима мъж. — Ало? Кой е? Иван едва диша. — И-иван… Бащата на Настя… Мълчание. После жена: — Дай слушалката! — чува се. — Ало? — гласът на Настя — тъжен и резервиран. — Н… Настенце… — задавено. — Защо се обаждате? — прошепна тя през сълзи — Какво става? — Умирам, дъще, — изрови Иван. — Виновен съм, исках само да те чуя последно. Прости, ако можеш… — Не зная, татко… — разплака се тя — Толкова години писах напразно. Не знам мога ли… — Не те и моля веднага. Просто да знаеш — обичах те, както можех. Глупав старец… — Ще дойдем — отсече Настя. — Не мога да оставя сам. Ще дойда. Чакай ни. Затвори Иван, нямаше щастие в лицето, само облекчение и страх. — Ще дойде — прошепна — От дълг ще дойде. Ще прости ли — Бог знае. — Ами де ще дойдат, Иван Илиянов?! В тоя свинарник! Срам ме е — мани зетя, а и децата!… — Тихо! — поръчах му. Мобилизирахме улицата, изчистихме всичко. На сутринта дойде „Лада Нива“, излезе Настя — градска жена, сериозна. Внуци, мъж. Иван стои на прага, шапката си върти. Настя се спря до портата. Дълго гледа баща си, къщата, стъпалото, където стоя брадвата. Бореше се със себе си. Иван пристъпи плахо. — Здравей, Насте. — Здравей, татко… — каза тихо. Прегърна го. Плахо. Той я притисна, навря лице във вълнената ѝ яка и затрепери тихо. Тя стоеше, без да го докосва, сълзите ѝ течаха. Радост нямаше, само болка за изгубеното време. Влязоха вкъщи. Всичко беше стегнато, ала ледено между тях. Внуците се плашеха, зетят наблюдаваше сурово. Седнаха. Тишина. Иван не издържа, вдигна чашка. — Благодаря, че дойдохте, — гледа в пода. — Чаках ви… Умрях без вас. Зетят въздъхна, вдигна тост — „Нека бъде за срещата”. Малкият внук попита внезапно: — Дядо, вярно ли си рубал стълбите с брадва? Мама разказва… Настя пребледня, смъмри го. А дядо горчиво се усмихна: — Сгнила е брадвата, внуче. И гневът ми сгнял. Само пръст е останал. Утре ще те водя в гората — жива е тя! Леденото късче започна да се топи. Три дни се сближаваха наново. Иван се страхуваше да не проговори не на място. На третата вечер Настя дойде при мен: — Лельо Вале, помогнете нещо за сърцето… Тежи ми… Дадох ѝ чай от мента. — Не пуска те обидата? — Не ме пуска. Гледам го — стар, жалък… Жал ми е. А помня оня дъждовен ден, гласът му… Мислех, че ще му изкрещя всичко, а погледнах гърба му, ръцете — сам се е наказал. 12 години като в затвор е живял… Защо да го довършвам? — В това е мъдростта, Насте, — казах ѝ. — Да простиш не значи да забравиш. Значи да го разбереш и да го пожалиш. Той от страх е така постъпил. Обичал е, но зле. Настя замълча. На другия ден видях — Иван препича вълненки за внучката си на печката, както някога за Настя. Видях това — и обидата отпусна. Малко, но отпусна… Заминаха след седмица, но обещаха да дойдат през лятото. И дойдоха. Тогава Иван беше вече различен човек. Оправи градината. Напролет — чудо! Старите ябълки разцъфтяха с бели облаци. Минавам покрай двора — седят на верандата Иван и Настя, рамо до рамо, мълчат и гледат залеза. Внуците се гонят, плетат венци. Иван ми махна. Лицето му — спокойно. Настя се усмихна — в усмивката ѝ имаше тъга, но вече никаква злост. — Лельо Вале! — кани ме Иван. — Ела на чай с ябълково сладко! Настя свари — кехлибарено е! Влязох. Пихме чай на верандата, ухаеше на ябълки, лято и мир. Казват — счупена чаша се лепи, макар че пукнатината остава. Но чай от нея е по-сладък, защото я пазиш повече от нова. Животът, той е къс — един зимен ден. Обръщаш се — вече сумрак, вече нощ. Често си казваме: „Ще успея, утре ще простя, догодина ще се обадя, на празник ще дойда.“ А „утре“ може и да не дойде. Домът изстива, телефонът мълчи, а пощенската кутия — празна за винаги.

Ябълки на снега… На края на нашето село Дъбравка, там където гората се губи в самия небосклон

Įdomybės

011

Ябълки върху снега… Живееше при нас в Крайната махала, тъкмо до ръба на вековата планинска гора, там където елите държат небето, а дори и денем е здрачно от иглите им, Иван Илиев Захариев. Човек як като скала. Цял живот бе горски стражар, познаваше всяко дърво по Балкана, всяка яма и пряспа, всяка лисича дупка и всяка козя пътека. Ръцете му – големи като лопати, груби и черни от работа и смола, която бе влязла в кожата му завинаги, а сърцето… Сърцето сякаш и то беше от стар дъб издялано – здраво, сигурно, ала кораво, неугъваемо. Със жена си Антонина живееха три десетилетия в пълно разбирателство. Красива двойка бяха, достолепна. Минаваш вечер покрай двора им, те седят на пейката: Иван тихо дърпа хармониката, а Антонина му приглася – така хубаво им се получаваше, че човек замлъкваше да ги слуша. Домът им – светъл, с резбовани сини рамки като очите на Антонина, цветна градинка с флокс, градина под конец – ни тревичка крива. Помня как садиха ябълковата си овощна градина. Иван копаеше тъмната, плодородна земя, Антонина държеше дръвчетата и разбукваше корените им нежно като детска коса, шепнейки: „Растете, милички, растете, сладки, за радост на децата ни.“ А Иван я гледаше, избърсваше потта и се усмихваше така светло, както после повече не го видях усмихнат. Садът им стана за чудо – напролет бял от цвят, наесен ябълките ухаеха отдалече, сочни, хрупкави. Но Бог прибра Антонина рано. Изгоря жената за три месеца – изсъхна като вейка, замина си тиха, в съня си, хванала ръката на мъжа си. Иван почерня от мъка, сълзи не пророни – мъж е, не бива. Само скърцаше със зъби, побеля за нощ, стана като лунен. Остана с късната си дъщеря, Настенка. Тя стана светлината му в прозореца, единственото, което го държеше в тази горска пустош. Душата си даваше за нея, пипка не позволяваше да падне, но по неговия си начин – мечешки строг. Пазеше я даже от пролетния вятър. Страх го беше до тръпка в коленете – да не остане напълно сам, като майката си да не го напусне. Този първичен страх го съсипа – станах излишно опекунствен, не позволяваше и крачка без него. – Ти си ми надеждата, Настено – галеше я по главата с тежка ръка. – Ще пораснеш, ще станеш домакиня, ще ти оставя къщата. Няма да те пусна, и тук ни е добре. Защо ти е градът? Там ще те излъжат, там хората са като вълци. Порастваше момата – приказна красота. Косата й – тежка, като клас, до кръста, очите – сини като пролетното небе, бащини. А гласът й! Щом излезеше извън село и подхванеше песен – всички замлъкваха, и мъжете, дето косиха, пускаха косите да слушат, уста отворили. Жените плачеха, казваха – в майка си е талантлива, а още по-звънка. Бог й бе дал дарба рядка. Мечтаеше Настя да стане певица, да иде в София, в консерваторията, учеше ноти, четеше книги, слушаше стари грамофонни плочи до дупчи. А Иван… мислеше по нашенски, селски, с лукавство и вековна боязън: „Където си се родил, там си нужен.“ Плашеше се от града като от огън, смяташе го за стихия, за гладно чудовище. – Не пускам! – тракаше, дето чашите зведяха. – Ще станеш доячка, ще те дам за Петко тракториста, момче е здраво, строи си къща. Родиш деца, като всички жени! Каква певица ще ставаш, то е срам! И ето че един дъждовен октомври избухна – Настя, тиха и кротка, стана насреща. Събра фанерния куфар, тръгна към вратата. Иван се развихри – викна, тропа, проклина. – Ако си тръгнеш – баща нямаш! – изрева след нея. – И домът ти е затворен. На прага няма да те пусна! Тръгна тя по дъжда без да се обърне. А той грабна брадвата и с всичка сила я заби в дървената стъпка на верандата. Треските хвърчаха като кръв. – Дъщеря нямам! – простена сам в тъмното. – Умря! Минаха дванадесет години. Цял живот за едно село. Зимата сменяше пролетта, децата пораснаха, кой се ожени, кой на служба замина. А Ивановият дом пустееше като паметник на нещастието. Ябълковата градина изтридена, избуяли вълчаци, клоните сплетени като ръце в молба. Боите по рамките излющени, верандата хлътнала, тая брадва бе прогнила в дървото, оставила ръждясала рана. Миналия ноември раниха сериозни студове. Сняг още нямаше – черна, звънка замръзнала земя, термометър минус двадесет и пет. Връщам се аз по залез от визита – гледам, дим няма от Ивановия комин. А при нас, ако не топлиш печка вечер – беля е. Сърцето ми подскочи. Лошо е. Влязох в двора – отворено. Старикучето Караман дори от къщурката не излезе, помаха само с опашка. Влезнах – вътре по-студено, отколкото навън. Водата във ведрото лед. Мирише на немито тяло, стари лекарства, безизходица. Иван на леглото, премръзнал, трепери, леглото пищи. – Иване! – викам. – Какво си намислил?! Отвори очи – мътни, зачервени, не ме познава. – Тоня… – прошепна търсещо. – Тоня, студено… Настя къде е? Нека изпее „Лале ли си, зюмбюл ли си“… – Бълнува, – разбрах веднага. – Пневмония има. Гори. Онази нощ не си тръгнах. Останах да го наглеждам. Запалих печката, докарах топлина, и пушек пона първо. Боца дадох. Иван бълнуваше во съня си, викаше дъщеря си: – Настенька, върни се… Не излизай в гората, там са вълци… Прости… Любих те… – И аз плетях чорап, и плачех. Толкова любов неизказана, а толкова мъка си причини сам с любов, превърната в клетка. На заранта отпусна. Отпоти се, високата температура слезе. Погледна ме – в очите му тежка тъга, като на бит пес. – Валя… – продума дрезгаво. – Чаках я. Всеки ден чаках. Сутрин поглед към прозореца. Вечер слушах дали ще скръцне вратата. – Знам – казах тихо, завивайки го. – И тя е писала. Верка пощальонката споделя. – Писала?! – едва се повдигна, учуден. – Къде са?! Аз пощенската кутия приковах! Мислех, че ме е забравила, че ме е зачеркнала. – У Верка са – отговорих. – Скри ги. Не ги изхвърли. На сутринта рано – при Верка. Още неразсънила, даде кутия с писма. Занесох ги на Иван. Как ги четеше само… Огромните, груби ръце трепереха, сълзи капеха по хартията, размазваха мастилото. Снимките на внуците целуваше, притискаше до гърди, милваше лицата с грапав пръст. – Внуци, Валя… Имам… Двама… Открихме в писмата и откъснат телефонен номер – скъсан, после лепен, но липсваха четири цифри. – Беда, – рекох. – Адрес има, ама град голям – София. Докато пишем, докато получим… ще се изпотрепеш да чакаш. – Ще тръгна! – настоя Иван, махна одеялото. – Ще пълзя, ще намеря! – Лежи! – срязах го – как ще ходиш, вятър те вее. Има по-бърз начин. XXI век е. Отидох при Иванчо на съседката – пич технически, компютри оправя, дошъл на село за уикенда. – Намери я, де, в нета, – казвам. Той си намести очилата, пуловерът с елени, отвори „Фейсбук“, „Однокласници“, „ВКонтакте“… – Кой е фамилното на мъжа? Смирнова… А, намерих! Снимка, статус „Липсва ми родният дом“. Писах: „Настя, Васко от Крайната махала съм. Баща ти го търси. Спешно е. Отговори.“ Чакаме. Един час, два – интернетът на село е на име повече, отколкото на дело. Модемът мига, пищи, зацепва. Вятърът вие. Иван до мен – бял като чаршаф, гълта капки, корвалол мирише в цялата къща. – Няма да отговори – шепне, впил очи надолу. – Няма да прости… Аз не бих. И изведнъж – „дзън!“ – компютърен звук. – Отговори! – извика Иванчо. – Праща телефон на мъжа си. Звъня. Гудки, дълги. Сърцето забавя ритъм. Мъж вдига – глас недоволен. – Ало? Кой се обажда? Иван онемя, само диша. – Аз… Иван… Баща на Настя… Тишина. Дълга. Само дишането се чува там. – Баща? След десет години? – строго. – Дай й телефона! – женски глас, тревожен. – Ало?! – Настин глас – предпазлив, хладен. – Настенка… – процеди Иван. – Жива ли си…? Мълчание, пукане на линия. – Защо звъните? – пита тихо, гласът трепери. – Какво се е случило? – Умирам, дъще, – каза Иван. – Виновен съм пред теб, навсякъде. Исках само да чуя гласът ти веднъж. Ако можеш, прости. Заплака. Не бурно, а горчиво, глухо. – Не знам, татко… – през сълзи. – Чаках години наред. Писах писма в нищото. Не знам дали мога… – Не искам веднага, – прошепна Иван. – Само знай… Обичах те. Колкото можах, толкова. Глупав старец. – Ще дойдем, – каза най-накрая твърдо, студено. – Не мога да те оставя съвсем сам да умираш. Ще дойдем. Чакай. Затвори Иван телефона. Не беше щастие по лицето му – само облекчение и страх. – Ще дойде – казва. – Ще си изпълни дълга. А ще прости ли – само Бог знае. – Семьонова! Къде ще ги посрещна?! В този обор? Паяжини вековни! Посудата няма! Позор ще е пред зетя и внуците! – Спокойно! – наредих с фелдшерски тон. Ще се оправим. Вдигнах съседите на крак, изчистихме дома. Иван ходи като неузнаваем. „Няма да ме познае – рече, – ще ме изгони с поглед.“ Дойде сутринта на срещата. Спря „Нива“. Слезе Настя – градска жена, хубава, строга. Внуци и мъж. Иван стои на верандата, мачка шапката. Настя спря на портичката. Гледа баща си, къщата, верандата – там, дето бе брадвата… Виждам, бори се със себе си. Обидата я дави, но жалостта към този старец сгръбен надделява. Иван слезе, пристъпи несръчно. – Здравей, Насте. Тя го гледа в очите. – Здравей, тате, – прошепна. Приближи се и просто го прегърна. Свито, все едно е чужд. Той затаи дъх, после я стисна, зарови лице в кожуха й и се разтресе без глас. Тя стоеше, ръцете отпуснати, само сълзите течаха тихо. Нямаше радост, имаше само болка. Болката от загубеното време. Влязоха всички. Въздухът висеше, можеше с нож да го режеш. Внуците смутени, държат се за баща си. Зетят гледа Ивана изпитателно. Седнаха. Тишина. Лъжици потропват. Иван не издържа – вдигна чашка, изправи се, ръката му трепери. – Благодаря ви, че дойдохте – гледа в земята. – Не вярвах, че това ще стане. Серго, Насте… Проклех живота си без вас. Зетят я погледна, после Иван: – Е, Иван Илиев, минало е минало. Дойдохме, защото Настя не си намираше мира. Добра сте я отгледали. Много добра. Хайде за срещата да пийнем. И тъкмо внукът Васко изпищя невинно: – Дядо, защо нямаш брадва на верандата? Мама спомена, че си я забил някога… Настя се сепна, притихна: – Васко! Яж! Дядо я погледна, горчиво се усмихна: – Сгнила е, внуче. Сгнила е и злобата ми. Ще те водя утре в гората – ще видиш живата гора. Ледът се топеше бавно. Три дни живяха заедно – свикваха един с друг. Иван опитваше да е полезен, страхуваше се да не каже нещо излишно. На третия ден Настя дойде в здравната служба. Очите й – червени, уморени. – Леля Валя, дай нещо за душата. Мъчно ми е. Налях й чай с мента. – Не те пуска миналото, нали? – Не ме пуска – призна тя, държейки чашата. – Като го гледам стар, жал ми става. Но като си спомня онзи дъжд и клетвите… Става ми тежко. Като идвах насам, мислех: ще му кажа всичко! Как гладувах в общежитието, как плаках, когато се роди Варя… А не можех да се обадя никому. – Каза ли го поне? – Не можах – въздъхна тя. – Видях сърцето му изтерзано, ръцете треперещи… Той се е наказвал години. Дванайсет години се е самоосъждал, каквото и да му кажа, не мога повече да го мъча. – В това е мъдростта, Насте. Да простиш не е да забравиш. Да разбереш – той не е от злоба, а от страх. Обичал те е, но болна любов, нали. Настя замълча, довърши чая. – Днес стопли на Варя валенките на печката. Провери с ръка дали не са горещи отвътре. Точно като на мен едно време… Видях го – и ми олекна. Малко, но олекна. Ще живеем, лельо Валя. Ради децата ще живеем. И с времето раната ще заздравее. Заминаха след седмица, но обещаха пак да дойдат. Дойдоха. През лятото Иван беше друг – не наплашен старец, а стопанин. Изчисти градината. И се случи чудо. Старите ябълки, дето всички мислехме, че са изсъхнали, пак цъфнаха. Целият двор беше бял като облак. Веднъж минавам и ги виждам – седят на верандата, Иван и Настя – рамо до рамо. Мълчат, гледат залеза. Варя тича, плете венец. Иван ме видя, помаха. Настя ми се усмихна – в тази усмивка имаше тъга, но злоба вече нямаше. – Семьонова! – вика дядото. – Ела на чай с ябълково сладко! Настя свари, прозрачно като кехлибар! Влязох. Пихме чай на верандата, ухаеше на антонова ябълка, на лято и на мир. Казват, че счупена чаша може да се залепи. Пукнатината остава, но пак можеш да пиеш от нея. Дори чаят в нея е по-сладък, защото внимателно я пазиш. Животът е кратък като зимен ден. Не успееш да мигнеш – вече здрач, вече нощ. Все си казваме: „Ще успея, после ще простя, ще звънна, ще си отида за празника.“ А „после“ може никога да не дойде. Домът ще изстине, телефонът ще замълчи, а пощенската кутия ще остане празна завинаги.

Ябълки върху снега… Ще ти разкажа за онзи наш край в подножието на Стара планина, там, където вековните

Įdomybės

0267

Д-р Андрей Ковачев, моля ви, помогнете ни! – жена се хвърля на колене пред облечения в бяла престилка висок лекар и се разплаква горчиво. Зад прашните коридори с олющени врати, в наситения с мирис на медикаменти приемен блок на малка областна болница в българско селце, умира нейното дете. – Разберете ме, не мога! Не мога! Затова избягах тук! Две години не съм оперирал! Ръката… и условията… – Заклевам ви! Моля ви! – жената продължава отчаяно да дърпа отказващия лекар след себе си. Той трябва да се съгласи. Трябва да опита. Защото иначе… Още няколко крачки. Дървената, боядисана в бяло врата. И ето го – нейното Мишко. Обичан. Единствен. Оплетен в тръбички, с кислородна маска, закрила избелелите лунички по лицето. Диша. Все още диша. А сивата кръв, изтичаща изпод бинта на главата му, изглежда гъста и тъмна като миналогодишен домашен сладко от вишни. Зелената линия на големия монитор потръпва с всяка накъсана глътка въздух. Завеждане в града – невъзможно. Сто километра. Хеликоптер… но снега и вятъра отвън са взели надеждата. Кръвното пада. Сърцето бие едва-едва. Парамедиците отвръщат поглед. – Ковачев! – хваща за ръка суетящата се край носилката с бледото дете възрастна сестра, – д-р Андрей Ковачев! И вади от джоба пожълтял вестник със снимка на висок мъж в бяла престилка, заобиколен от усмихнати деца като червеношийки на дива череша. Между сълзите се размиват редовете за катастрофата. За контузената ръка. За неуспешната операция. Но – светило в неврохирургията! Лекар по призвание! Тук, в тяхната забравена провинция… Господи, моля те, нека се съгласи! – Не мога да поема такава отговорност! Не разбирате ли! – съпротивлява се, – Последната операция… китката… Провалих се! Не оперирам вече! Не мога… А Мишко на количката все по-блед. И кръв все като сладко. И събраното в отвора на вратата мълчаливо медицинско братство, с което за година не можа да се сближи. И ридаещата майка. И времето – то работи срещу тях. И кучето… – Куче?! – Откъде пък куче тук? В отговор – само хлипове. Лабрадор. Дърпа се към носилката. Драска пода с нокти, някой го задържа за каишката. Но той тегли! Не спуска поглед от Мишко. Почва да диша тежко, хрипти вече. Но не се отказва… – Това е Верен. На Мишко е, – хлипа жената, спирайки дъха си, когато в притихналото, потиснато спешно отделение като камък падат думите на лекаря: – Гответе операционната. Затваря очи за секунда. И в съзнанието изплува друго куче. Ласи. Надежда. И баща му още жив. Андрей като хлапе в седми клас. Нова година, хлъзгав път. Смачканата кола в снега като пропукан играчка. Майка му плаче. Лекарят отвръща поглед. Сложна операция, но няма опит. И спешния център далеч… Ласи вече не хленчи на гроба. Само хрипти. Не яде шести ден. Гледа. После и тя си отиде. След стопанина си. Изгасна. – Ще стана неврохирург, мамо. На Ласи обещах, – прошепва момчето до пръстения хълм, – Най-добрият. Вярваш ли? Как можа да забрави? Защо? ***** Лампите в операционната греят като слънце. Стоманата на инструментите проблясва. Китката пак боли. Търпи. „Куче ли да си взема?” – глупости му се въртят в главата! Пръстите дървени. Ще се справи. Тежка травма. Сложна. Кръвното пада, дано избегне отока… Меките тъкани са засегнати. Черепна кост на части трябва да се сглоби. Съдовете… И с хеликоптер нямаше да стигнат. Очите на асистентите блестят – за тях тази операция е чудо. А за него? Колко такива е минал? Защо се предаде след един провал? Скъса връзките, избяга в провинцията. Китката все боли. Май Ласи в ъгъла му се привижда. Или този лабрадор, готов да последва своя Мишко… Верен. Зажимът трудно се държи. Става. Пръстите до скованост. Още малко. Дишай, Мишко, дишай – това е най-важното. Недей да се предаваш. Няма да те изпуснем. Времето вече е на страната на Мишко. Дали се чува хеликоптер навън? Долетя най-накрая… ***** – Д-р Ковачев, търсят ви отвън, – надниква в кабинета дежурната сестра, едва здържа широка усмивка. Всички се усмихват. Самият Ковачев се върна! Във всяко отделение се говори само за това. Докарват тежките дечица от градове и села. Вече не е страшно. Ръцете на Ковачев са „златни”. Отново детският смях звучи по коридорите на неврохирургията. Пациентите се възстановяват. Родителите едва не се лепват по него… – Пет минутки, да проверя само Макара. До стаята на шестгодишния Макар от ординаторската е на една ръка разстояние. Весело момче, рижо. Вика го чичо Андрей. На екскурзия дошъл миналата седмица в София. Паднал от втория етаж – загледал се, като Мишко от селото. Главата му докторът пое да сглобява къс по къс. Осем часа операция. Справи се. Ръката вече почти не боли. От детския смях ли се излекува… Добре, че се върна. Правилно. Трябвало е по-рано, ама стимул не е имало. Забравил, отпуснал се. А животът – виж го как напомни. Само куче така и не си взе. Вечно няма време. Чуди се как са Мишко и лабрадорът. Често се сеща за тях… – Д-р Ковачев, моля ви! Току-що отворил вратата към двора… Толкова навреме дошли! – Здравейте, Мишко, Наталия, – усмихва се, – и на теб, Верен! Ръката му вече се протяга към меката козина. Мокро кучешко носле се мушка в дланта му, топли очи го гледат загрижено. – Какво ви води при мен? Мишко добре ли е? На преглед дойдохте? – Добре е Мишко, – бърза Наталия, – всичко е добре! За друго сме дошли! Андрей Ковачев чак сега забелязва лъчезарната й усмивка. Палто странно издуто, а очите й блестят особено. Неудобно му да пита. Верен се върти, разсейва го. – Ето! Порасналият Мишко не издържа на тишината. Бърка под палтото на майка си и подава на смутения лекар нещо черно, с опашка и огромни клепнали уши. – Ааа…? – изумено не намира думи д-р Ковачев, гушка неочаквания подарък. – Недейте да се сърдите, – избърборва Мишко, – Верен го намери. Мама разреши да го задържим. А вчера по телевизията ви даваха интервю. Верен веднага го подхвана за врата към телевизора, като чу гласа ви. Помислихме с мама, че… – Добре сте помислили. Отдавна трябваше, – намига докторът на опашатия приятел, – ще го кръстя Стимул. Или Тими, галено.

Георги Василев, моля ви, на колене ви падам! Умолявам ви! Помогнете ни! жената се хвърли в краката на

Įdomybės

Д-р Андрей Петров, милчък, моля Ви! Умолявам Ви! Помогнете! – жената пада на колене пред високия в бял лекарски халат мъж и избухва в сълзи. Там, зад порутените кабинети и в пропитата с мирис на лекарства приемна на малката селска болница, умира нейното дете. — Моля Ви, разберете! Не мога! Не мога! Затова и дойдох тук! От две години не съм оперирал! Ръката ми… и условията… — Кълна Ви се! Моля Ви! — жената хваща здраво отказващия се лекар за ръка. Той е длъжен да помогне. Длъжен да опита. Защото иначе… Още няколко крачки. Дървената, боядисана в бяло врата. И ето го — нейният Мишо. Родният. Единственият. Обвит с кабели, с маска на лицето, тъмните лунички почти невидими. Диша. Всe още диша. Изпод бинта на главата кърви гъста, тъмна като сладко от вишни кръв. По големия монитор зелената линия трепти с неравните вдишвания. Няма да стигнат до града. 100 километра до София. Хеликоптер… но снежната виелица отвън е отнела и последната надежда. А налягането пада. Сърцето бие едва-едва. Фелдшерите поглеждат встрани. — Петров! — хваща го за ръката възрастна медицинска сестра до носилката с бледото дете, — Андрей Петров! И вади от джоба стара местна вестникарска изрезка със снимка на висок мъж в бял халат, заобиколен от усмихнати деца. За сълзите се губят думите „катастрофа“, „наранена ръка“, „неуспешна операция“. Но той е светило в неврохирургията! Лекар от Бога! Тук, в нашата забравена провинция… Господи, само да се съгласи! — Не мога да поема такава отговорност! Не разбирате ли! — съпротивлява се той, — Последната операция… китката… Провалих се! Не мога повече! Момчето на носилката става все по-бледо. Кървавото петно… И колегите притихнали в коридора, и плачещата майка. И времето — време срещу тях. И едно куче… — Куче?! — Откъде е това куче? Но вместо отговор — жален вой. Лабрадор се дърпа към носилката, драска пода, опъват го за каишката. Взира се без да мигне в Мишо. Престава даже да вие, само хрипти, но пак се дърпа… — Това е Верни, Мишкин е, — проплаква жената и спира да диша, когато сред тягостната тишина на приема лекарят изговаря: — Пригответе операционната! Затваря за миг очи. В спомена му изплува друго куче. Лайка, която имаше навремето. И татко, жив. И Андрей Петров само Андрюшка — в седми клас. Пътят заледен на Нова година. Разбита кола в снега като счупена елхова играчка. Мама плаче. Лекарят отвръща поглед. Операцията е сложна, а има ли опит? Центърът е далеч… И Лайка вече не вие край гроба. Само хрипти и не яде шести ден. Гледа. После си отива и тя, след стопанина… — Ще стана най-добрият хирург, мамо. Заклех се пред Лайка, — прошепва момчето край могилата, — Ще бъда! Вярваш ли? Как можа да забрави? Защо? ***** Операционната е осветена като под слънце. Инструментите блестят като стомана. Кистата пак се обажда. Търпи. „Дали да не си взема куче?“ — какви ли не мисли влизат в главата… Пръстите трудно се движат. Но ще се справи. Тежка травма. Сложно. Налягането пада, трябва да избегне оток… Костта — парченце по парченце. Съдовете… С хеликоптер пак нямаше да стигнат. При асистентите очите светят — за тях операцията е чудо. А за него? Колко такива е правил? Защо се отказа след един провал? Дойде тук, прекъсна всичко. Китката боли. И пак вижда Лайка в ъгъла. Или сегашният лабрадор — Верни, пак се бори за момчето си… Не е лесно да държиш зажимите. Още малко. Дишай, Мишо, само дишай. Не се отказвай. Няма да те пуснем. Сега времето е на страната на Мишо. Хеликоптерът се чува ли? Долети ли? ***** — Д-р Петров, питат за Вас, — надзърта дежурната сестра в кабинета, а лицето ѝ грейва в усмивка. Всички са щастливи — самият Петров се върна. Цялата болница говори за това. От цяла България карат най-тежките деца. Вече не се страхуват. Ръцете на Петров са „златни“. По коридорите отново звучи детски смях. Малките пациенти се възстановяват. Родителите буквално не го изпускат от поглед. — Пет минути, само ще проверя Макар. Стаята на шестгодишния Макар е на една ръка разстояние. Смешно рижо момче. Казва му чичо Андрей. Наскоро беше на екскурзия в София. Паднал от втория етаж. Разсеял се. Също като Мишо от селото. Главата на Макар д-р Петров събираше на части. Операцията продължи осем часа. Справи се. Ръката вече почти не боли. Дали от детския смях… Добре, че се върна. Трябвало е по-рано, но явно не е имало онзи стимул. Забравил много… Животът му го напомни. Само кучето не си взе. Все няма време. Чуди се какво ли правят Мишо и Верни. Често за тях си спомня. — Д-р Петров, милчък! Я гледай, преди да си тръгне изненадата го застига! — Здравейте, Мишо, Наталия, — усмихва се, — и на теб, Верни! Ръката посяга към топлата козина, носът на кучето се мушва в дланта. Поглежда го в очите — тъмни, умни, доверчиви. — Какво Ви води при нас? С Мишо нещо? Преглед ли? — С Мишо всичко е наред, — отговаря бързо Наталия, — всичко е наред! По друг повод сме тук! Андрей Петров едва сега забелязва как свети усмивката ѝ. Палто странно стърчи, очите ѝ блестят. Неудобно му е да пита. Около тях се върти Верни и разсейва мисълта му. — Ето! Порасналият Мишо пръв нарушава мълчанието. Гушка се за майка си и подава на изненадания д-р Петров нещо черно, поскулиращо и с огромни клепнали уши. — Ааа…? — зaвира словата си д-р Петров, докато държи неочаквания подарък. — Само не се сърдете, — забърборва Мишо, — Верни го намери. Мама разреши да го задържим. А вчера, като Ви гледахме по телевизията, Верни го завлече до екрана щом чу гласа Ви. Та с мама си помислихме, че… — Правилно сте помислили. Отдавна трябваше, — д-р Петров намигва на усмихнатото куче, — Ще го кръстя Стимул. А за галене — Тими.

Георги Владиславов, златен ми човек, моля ти се! Моля те! Жената едва не се хвърли в краката на високия

Įdomybės

032

— Още меню! Пригответе всичко до пет часа, не ми е да стоя в кухнята в моя юбилеен ден! — нареди свекърва, но много съжали!

28 юни, събота Събудих се тази сутрин с усещане за празник. Шестдесет години красива кръгла датa, достойна

Įdomybės

018

Един ден донесох на работа бездомно кутре… Така се случи. Намерих го пет минути преди началото на работния ден. Беше мръсно и невзрачно дете на улични кучета. Скрих го в ъгъла на кабинета си, но… кутрето упорито изпълзяваше оттам и скимтеше. Накрая, всички колеги го видяха. …и човешките маски политнаха в краката ми. Ето я Марина Викторова, нашата много добра и общителна секретарка – млада и винаги усмихната. Лицето ѝ, винаги грижливо гримирано, странно се изкриви при вида на мръсното кутре: „Алексей Александрович, как не ви е гнус?! Нацапахте тук с това куче…“ Нейната ярка, добра маска се пръсна на парчета край весело махащото с опашка пухкаво създание… Ето я и леля Нина Владимировна – винаги уморена, сърдита, възрастна чистачка. Но изведнъж сбръчканото ѝ лице засия: „Олеле, кой е този опашатко тук?! Алексей Александрович, това служебен гост ли е, или личен?“ В краката ми лежеше смачкана грозна маска, а аз виждах топло и искрено лице… Колегата ми, Сергей Иванович – винаги учтив, все на помощ готов, любимец на всички и майстор на анекдоти – този ден не прекрачи прага на кабинета ми. Сболеният му израз бе единствената реакция: „Безстопанствени животни значи мръсотия и болести…“ До вратата остана изтъркана, тънка маска на фалшива доброта… Но най-много ме изненада началникът ни – Анатолий Сергеевич… Винаги строг, недоволен и затворен, този път просто каза: „Алексей Александрович, май тази сутрин ти трябва отпуска… Вземи си кучето и си върви вкъщи. И не го изхвърляй – все пак е живо същество.“ И смутено свали маската на недостъпен шеф, като леко се усмихна на мен и кутрето и се измъкна през вратата… … В краката ми лежаха маските на хората, с които всички тези години съм делил всеки ден… Но неочаквано осъзнах – колко малко всъщност познавам тези хора…

Една нощ, странно осветена от синкавата луна, попаднах на бездомно кутре, докато приближавах към офиса

Įdomybės

022

В един обикновен ден доведох на работа бездомно кутре… Така стана. Намерих го буквално пет минути преди работния ден да започне. Беше кално и невзрачно дете на улична майка. Скрил го в ъгъла на офиса, но…кученцето упорито изпълзяваше навън и скимтеше. Накрая го видяха всички колеги. …и маските на хората полетяха в краката ми. Ето, много мила и общителна е нашата секретарка Мария Генчева – млада, весела, винаги гримирана. Лицето ѝ странно се изкриви като зърна мръсното кутре: “Господин Александров, вие въобще не ви ли е гнус?! Гледайте каква мръсотия донесохте тук…” – нейната ярка, добра маска се разби на парчета недалеч от весело махащото опашчица улично кутре… Ето и чистачката, баба Нина Димитрова – вечно изморена, мърмореща, ядосана на всички. Внезапно, набръчканото ѝ лице се разплу в усмивка: “Оле, кой е този опашат сладур тука?! Господин Александров, по работа ли е или си го взехте за компания?!” В краката ми лежеше смачканата стара злобна маска, а аз виждах добрата ѝ душа… Ето колегата ми, Сергей Иванов – винаги услужлив, отзивчив, обожава всички около себе си, винаги с нов виц. Този ден не прекрачи прага на кабинета ми. С гримаса каза: “Безстопанствените животни са само мръсотия и болести…” На вратата се свлече тънката маска на фалшивата любезност… Но най-много ме изненада началникът ми, г-н Анатоли Георгиев… Винаги намръщен и строго официален, този път леко се усмихна: “Александров, май ти трябва ден почивка… Вземи тоя малък герой и се прибирай. И моля те… не го изоставяй – живо същество е, все пак.” И срамежливо свали маската на непреклонния ръководител пред нас с кутрето, преди да изчезне зад вратата… …в краката ми лежаха маските на хората, с които работя от години… И тогава неочаквано осъзнах, колко малко всъщност познавам тези хора…

Веднъж, донесох на работа бездомно кутре… Ей така се случи. Намерих го пет минути преди да започне

Įdomybės

082

Тя осъзна: свекървата е болна, крие диагнозата от всички и в същото време продължава да се грижи за нея — за снаха си. Дори в такъв момент мисли как да осигури на Ася стабилност, бъдеще, защита. Но защо да продава къщата и бижутата, ако просто може да поиска помощ?

Тя осъзна: свекърва е болна, скрива диагнозата от всички, но продължава да се грижи за нея за своята невистка.