Įdomybės

Тъща: Историята на Анна Петровна, или как една българска майка откри пътя към мир в семейството след раждането на второто внуче – тревоги, изпитания и неочаквана подкрепа между поколенията

СВЕКЪРВА Елисавета Борисова седеше на кухненската маса и гледаше как млякото тихо завира на котлона.

Įdomybės

095

Свекървата Антоанета Георгиева седеше в кухнята и гледаше как млякото на котлона тихо кипи. За трети път забравяше да го разбърка и все закъсняваше – пяната преливаше, млякото бягаше, а тя ядосано чистеше плота с парцалче. В такива моменти усещаше най-ясно: причината не е в млякото. След раждането на второто внуче, всичко в семейството ѝ като че ли излезе от релси. Дъщеря ѝ се изморяваше, слабееше, говореше по-малко. Зет ѝ се прибираше късно, ядеше мълчаливо, понякога направо се затваряше в стаята. Антоанета Георгиева виждаше всичко и си мислеше: как може да оставя една жена сама така? Говореше. Първо внимателно, после по-остро. Първо на дъщеря си, после – на зетя. Но забеляза странно нещо: след нейните думи в къщата ставаше не по-леко, а по-тежко. Дъщеря ѝ бранеше мъжа си, той ставаше по-мрачен, а тя самата се връщаше у дома с усещане, че пак е направила нещо не както трябва. Този ден отиде при свещеника не за съвет, а защото вече нямаше къде другаде да отиде с цялата тази тежест. – Явно съм лоша майка – каза тя, без да го гледа. – Все нещо обърквам. Свещеникът седеше на бюрото си и пишеше. Остави химикалката. – Защо мислите така? Антоанета сви рамене. – Исках да помогна. А само ги ядосвам… Той я гледаше внимателно, но без укор. – Не сте лоша. Прекалено сте уморена. И тревожна. Тя въздъхна. Това звучеше като истина. – Страх ме е за дъщеря ми – прошепна тя. – След раждането е съвсем друга. А той… – махна ръка. – Изглежда, все едно нищо не вижда. – А забелязвате ли вие какво прави той? – попита свещеникът. Антоанета се замисли. Сети се как през нощта той тихо е мил чиниите, мислейки, че никой не забелязва. Как в неделя разхожда детската количка, макар да е видимо изморен. – Прави… може би – несигурно отвърна тя. – Но не както трябва. – А как, според вас, трябва? – кротко попита свещеникът. Антоанета искаше да отговори веднага, но осъзна, че всъщност не знае. В главата ѝ бе само: повече, по-често, по-внимателно. Но как точно – не можеше да каже. – Искам само да ѝ е по-леко – промълви тя. – Това и си казвайте – тихо рече свещеникът. – Но не на него, а на себе си. Тя го погледна учудено. – Какво ще рече това? – Че в момента не се борите за дъщеря си, а със зетя. Бориш ли се, всички са напрегнати. И вие, и те. Антоанета дълго мълча. После попита: – Какво да направя тогава? Да се преструвам, че всичко е наред? – Не – каза той. – Просто вършете това, което наистина помага. Не думи, а действия. Не срещу някого, а за някого. На път за вкъщи мислеше за това. Сети се как, когато дъщеря ѝ беше малка, не ѝ четеше конско, а просто сядаше до нея, ако плаче. Кога се беше променило всичко? На следващия ден отиде у тях без да предупреди. Донасе супа. Дъщеря ѝ се изненада, зетя се смути. – Само за малко съм – каза Антоанета. – Да помогна. Поседи с децата докато дъщеря ѝ спеше. Тихо си тръгна, без да дава съвети за трудностите или как трябва да живеят. Седмица по-късно отиде пак. И още, и още… Все още виждаше, че зетя не е идеален. Но започна да забелязва как внимателно гушва по-малкото, как вечер покрива дъщеря ѝ с одеяло, когато мисли, че никой не гледа. Веднъж не издържа и го попита на кухненската маса: – Трудно ти е, нали? Той се изненада, сякаш никой досега не го е питал това. – Трудно – отвърна след пауза. – Много. Повече нищо. Но напрежението между тях сякаш се стопи. Антоанета осъзна: тя е чакала от него промяна, а промяната трябвало да започне от нея самата. Спря да обсъжда зетя с дъщеря си. Когато тя се оплакваше, вече не казваше „казах ти аз“, а просто слушаше. Понякога взимаше децата, за да почине дъщеря ѝ. Понякога звънеше на зетя и питаше как е. Това беше трудно. Много по-лесно бе да се сърди. Ала постепенно в дома стана по-тихо. Не по-добре или идеално – просто без напрежение. Веднъж дъщеря ѝ каза: – Мамо, благодаря ти, че вече си с нас, а не срещу нас. Антоанета мисли дълго за тези думи. Разбра, че помирението не е да признаеш вина, а да спреш да воюваш. Все още искаше зетят ѝ да е по-внимателен, това чувство не я напусна. Но заедно с него вече имаше и друго, много по-важно – да има спокойствие у дома. И всеки път, когато изникваше старото огорчение, яд, желание да каже острото, си задаваше въпроса: Искам ли да съм права – или да им е по-леко? Почти винаги отговорът ѝ показваше как да постъпи.

ТЪЩАТА Екатерина Станчева седеше в кухнята и наблюдаваше как млякото на котлона кротко къкри.

Įdomybės

0510

„Внуците ми плодове веднъж месечно виждат, а аз купувам скъп хранителен продукт за котките си“ – дразни се снаха ми и ме обвинява в безсърдечие… Снахата ме засрамя, че децата ѝ ядат плодове само веднъж месечно, а аз си глезя котките с качествена храна. Но забравя, че децата си имат майка и баща, които трябва да се грижат за менюто им, а моите котки разчитат само на мен. Когато веднъж намекнах, че е добре със сина ми да намалят малко темпото по отношение на раждаемостта, бях бързо посъветвана „да не се бъркам“. Така и направих – живея си спокойно, храня си котките и слушам упреците на обичната към себе си и децата си снаха…

Внучетата ми плодове виждат веднъж месечно, а тя на котките си купува скъп гранулиран фураж!

Įdomybės

022

„Внуците ми виждат плодове веднъж в месеца, а тя купува на котките си скъп фураж!“ – скача с нерви снахата и ме обвинява в безсърдечност… Снахата опитва да ме посрами, че децата ѝ ядяли плодове рядко, а мойте котки получават най-доброто. Но ето нюансът – за децата си тя и мъжът ѝ са отговорни, а за котките – само аз. Когато намекнах, че е време да спрат с бебетата, ме наругаха да не си пъхам носа в чужди работи. Сега вече не се меся, гледам си котките и слушам упреците на ревнивата си снаха.

Внучетата виждат плодове веднъж месечно, а тя на котките си купува скъп гранулиран фураж! къса нервите

Įdomybės

0319

Предложих на майка ми да ни помага месец след раждането на детето, а тя реши да се нанесе при нас за цяла година и да доведе баща си!

Бяхме се събрали с майка ми на малката ни кухня в София, след като тя дойде от родното ни село край Плевен.

Įdomybės

084

Виталий удобно се настани пред лаптопа с чаша кафе, решил да довърши малко работа, когато неочаквано непознат номер го обезпокои с обаждане от родилното: Анна Михайловна Изотова е починала, а по думите на възрастния глас по телефона той—Виталий Дмитриев Ларионов—е посочен за баща на новородено момиченце, родено вчера. Изумен и объркан, Виталий се връща мислено 9 месеца назад до септември и почивката му в Созопол, където среща Аня—руса, синя очи, мимолетен флирт, който е забравил веднага. Никога не е искал деца и промени в живота си, но новината и мисълта за смъртта на Аня го разтърсват и не го оставят на мира цяла нощ. На следващия ден във Факултативната болница „Майчин дом“ на бул. „Сливница“ в София, раздвоен между отказа и състраданието от срещата с майката на Аня—Вера Димитрова, която отчаяно моли да не се отказва от „кръвчицата си“, Виталий преминава през формалностите за бащинство. Генетичният тест потвърждава—детето е негово. Разкъсван от несигурност, Виталий се сблъсква лице в лице с дъщеря си—буквално негова малка копия. В този миг животът му се преобръща и с широка усмивка заявява на Вера: „Ние заедно отиваме у дома!“

Васил се е настанил удобно на бюрото с лаптопа си и чаша силно кафе в ръка. Има още куп задачи за довършване.

Įdomybės

01.3k.

Виталий удобно се настани до работното си бюро с лаптоп и чаша кафе, готов да довърши някои служебни задачи. Неочаквано телефонът му прозвъня – непознат номер. – Ало, слушам? – Виталий Димитров? Обаждаме се от Майчин дом. Познавате ли Анна Михайлова Изотова? – попита възрастен, по гласа, мъж. – Не. Не познавам такава. Какво се е случило? – учуди се Виталий. – Анна почина вчера по време на раждане. Свързахме се с майка й, която посочи Вас за бащата на детето, – замълча гласът на отсрещната страна. – На кое дете? Аз изобщо не разбирам! – Виталий се разтревожи. – Анна вчера роди момиченце. И Вие сте бащата, ако сте Виталий Димитров Ларионов. Утре ще трябва да дойдете в Майчина болница „Света София“. Трябва да обсъдим въпроса… – мъжът говореше бавно и ясно. – Какъв въпрос? – не разбираше Виталий. – Елате утре тук на „Св. София“. Питайте за Николай Петров. Това съм аз. Всичко ще обясним. Виталий стоеше с телефона в ръка, сумтеше и напрегнато мислеше: – Коя е тази Анна? Не познавам… Девет месеца – май сега е юни, значи – миналия септември. Какво беше през септември? Осени го спомен: – Бях в Созопол две седмици. Аня! Блондинка, сини очи… Колко такива Ани съм срещал? Че да помня всяка! На четиридесет съм, неженен, и не искам деца, още по-малко да променям живота си заради някаква Аня. Но… тя е починала… Как е възможно това? Двадесетгодишна, най-много… Напуши го желанието да запали цигара, макар че беше отказал. В него се завъртяха чувства – съжаление, объркване, съмнение. – Детето… – изрече високо. – Майката на Аня да се грижи за бебето – тя е баба му. Детето може и да не е мое… Виталий беше решил – ще отиде, ще говори с лекаря, ще подпише отказа и ще продължи живота си. Но не успя да заспи цяла нощ. Мислите не го оставяха… Не му се вярваше, че това е краят на момичето от морето… На следващия ден, в коридора на родилното отделение на „Св. София“, избърза при главния лекар Николай Петров. – Искате ли да видите дъщеря си? – Не. Искам първо да говоря с майката на Аня. Къде е тя? – В коридора е. Току-що минахте покрай нея. Виталий се приближи до слабичка жена в черен шал. – Здравейте… Тя вдигна поглед, изпълнен с болка. – Казвам се Вера Димитрова – аз съм майката на Ани. – Аз съм Виталий. – Знам. Аничка ми разказваше за Вас. Вече никога няма да ми разкаже… – Вера се разплака. – Моля Ви, не се отказвайте от дъщеричката си! Не мога да допусна внучка ми да попадне в Дом за сираци. Имате ли сърце? – Няма. Вие сте баба й, ще Ви я дадат! – опита да я успокои Виталий, но си помисли: „Тя едва ли е по-възрастна от мен…“ – Няма да я дадат – имам грип, сърдечна недостатъчност. Признайте я, умолявам Ви! Аз ще я отгледам, обещавам, Вие няма да се грижите за нищо… Виталий кимна и заедно влязоха при Николай Петров. – Какво е нужно за признаване на бащинство? – ДНК-тест. Как ще я наречете? – Кого? – Дъщеря си! – Не… не искам да я виждам – откровен беше Виталий. Формалностите минаха бързо – тестът показа бащинство. Виталий реши да праща пари, да купи количка и каквото е нужно. При изписването, когато акушерката донесе бебето, Вера се обърна: – Искаш ли да видиш малката? Виталий не успя да отговори: Николай Петров повика Вера навън. Тя му подаде свитъчето. Виталий вцепенен усети топлината му, чу леко мъркане, а после плач. Погледна бебето – и видя себе си. Абсолютен негов двойник. Приседна, поклащайки момиченцето, тя замълча и го погледна с усмивка… Вера се върна, протегна ръце: – Давайте, ще я взема. – Не. Аз ще я нося. Тя ми се усмихна! – каза Виталий и се усмихна щастливо. – Да тръгваме у дома, Вера – каза тихо. – Заедно ще отглеждаме нашето момиче!

Виктор удобно се беше настанил на бюрото с лаптопа и чаша кафе. Имаше задачи за довършване.

Įdomybės

0310

Викнах през прозореца: — Мамо, защо толкова рано? Ще изстинеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата в знак на поздрав: — За вас, мързеливци, се старая! — А на следващия ден майка ми си отиде… Още не мога спокойно да мина край нашия двор… Всеки път, когато видя тази пътечка, сърцето ми се свива, сякаш някой го е стиснал в шепа. Аз направих тази снимка на втори януари… Просто минавах, видях следите в снега — и спрях. Снимах ги, без да знам защо. А сега тази снимка е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година посрещнахме, както винаги — всички заедно. Мама още от сутринта на 31-ви беше на крак. Събуди ме ароматът на пържени кюфтета и гласът ѝ от кухнята: — Дъще, ставай! Ще ми помогнеш със салатите? Иначе татко ви пак ще изяде всички продукти, докато не гледаме! Слязох по пижама, с разрошени коси. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих, когато бях в гимназията. Усмихваше се, бузите ѝ бяха червени от горещината. — Мамо, поне ми дай да изпия едно кафе, — промърморих. — Кафето после! Първо оливието! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Режи на дребно, както обичам. Не като миналия път — парчета като юмрук. Рязахме и си говорехме за какво ли не. Разказваше как по нейно време са празнували Нова година — без тези „заморски“ салати, само с една шопска, малко „руска“, и портокали, които дядо ми донасяше от работа по връзки. После татко влезе с елха — огромна, едва се побираше до тавана. — Айде, дами, приемайте красавицата! — провикна се от вратата. — Брей, тате, цяла гора ли изсече? — ахнах. Мама излезе, погледна и рече: — Красива е, ама къде ще я сложим? Миналата година беше по-малка. Но пак украсяваше с нас. Аз и сестра ми Лери редяхме гирляндите, а мама извади старите играчки — онези, които пази още от моето детство. Помня как взе стъкления ангел и тихо каза: — Този ти купих за първата ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Не помнех, но кимнах. Толкова много светеше, когато мислеше, че си спомням ангелчето… Брат ми пристигна по-късно, шумно — с торби, подаръци, бутилки. — Мамо, вече взех хубаво шампанско! Не като миналата година. — Стига да не се напиете пак, — засмя се мама и го прегърна. В полунощ излязохме всички на двора. Татко и брат ми пускаха фойерверки; Лери пищеше от радост, а мама ме стискаше за раменете. — Виж, дъще, колко е красиво, — шепнеше. — Колко хубав е животът… Прегърнах я. — Най-хубав е, мамо. Пиехме шампанско направо от бутилката, смеехме се като фойерверк отиде към съседите. Мама, малко почерпена, танцуваше с валенки под „Зимата пее своята песен“, а татко я вдигна на ръце. Смяхме се до сълзи. На първи януари се излежахме. Мама пак готвеше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига! Дебелеем като топки! — мрънках. — Ще ядете! Нова година тук се празнува цяла седмица! — отсече тя. На втори януари пак стана рано. Чух как тресна вратата, надникнах през прозореца — тя във двора, с лопатата. Чисти пътечката. В стария пухен елек, с кърпа вързана на глава. Чисти грижливо: от портата до стълбата — тясна, равна пъртина. Събира снега до стената, както й беше навик. Викнах през прозореца: — Мамо, защо толкова рано? Ще настинеш! Тя се обърна, помаха с лопатата: — Иначе все ще газите в преспите до пролетта! Чайникът сложи по-добре! Усмихнах се и влязох в кухнята. След половин час тя се върна — с червени бузи, блестящи очи. — Е, готово, всичко е наред! — каза и седна на кафе. — Добре стана, нали? — Добре, мамо. Благодаря. Това беше последния път, когато чух гласът ѝ така бодър. На трети януари сутринта се събуди и тихо промълви: — Момичета, нещо ме стяга в гърдите. Не силно, ама неприятно. Веднага се притесних: — Мамо, да викаме ли бърза помощ? — Айде бе, дъще… Просто съм се изморила. Толкова готвене и тичане. Ще си полегна — ще мине. Тя легна, аз и Лери седнахме при нея. Татко излезе за лекарства. Тя пак се шегуваше: — Не ме гледайте така трагично, ще ви надживея всички! И изведнъж пребледня. Хвана се за гърдите. — Лошо ми е… много… Извикахме линейка. Държах я за ръката, шепнех: — Мамо, дръж се, ей сега ще дойдат… Погледна ме, едва чуто каза: — Дъще… толкова ви обичам… Не си и помислях да се сбогувам… Лекарите дойдоха бързо, но… вече беше късно. Инфаркт. Всичко стана за миг. Седях на пода в коридора и плачех. Не можех да повярвам. Вчера още танцуваше, смееше се, а днес… Едва на крак, излязох във двора. Снегът почти не валеше. И видях следите ѝ — малки, спретнати, равни. От портата до стъпалото и обратно. Както винаги ги правеше. Стоях и гледах дълго. Питах Бога: „Как може — човек вчера върви по земята, оставя следи, а днес вече го няма? Следите са, а човека няма!“ Струваше ми се, че на втори януари излезе за последно — за да остави почистена пътечка. Да можем да минем по нея — без нея. Не ги заметох. Помолих всички и те да не ги бутат. Нека стоят, докато снегът ги покрие завинаги. Това беше последното, което мама направи за нас. Грижата ѝ личеше дори когато вече я нямаше. След седмица заваля много сняг. Пазя снимката със следите на мама. И всяка година на трети януари я гледам и после поглеждам към празната пътечка пред къщата. Боли да знам — под този сняг тя е оставила последните си следи. Тези, по които още вървя след нея…

Мамо, какво правиш толкова рано? Ще настинеш! извиках през прозореца. Тя се обърна, помаха ми с лопатата

Įdomybės

022

Извиках през прозореца: — Мамо, защо толкова рано ставаш? Ще настинеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата: — За вас, мързеливци, се трудя! — А на следващия ден майка ми си отиде… Още не мога спокойно да мина покрай нашия двор… Всеки път, когато видя тази пътечка, сърцето ми се свива все едно някой го стиска. Това аз снимах онази снимка на втори януари… Просто минавах, видях стъпките в снега — и спрях. Снимах ги, без да знам защо. А сега това е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година празнувахме, както винаги, цялото семейство заедно. Мама още от сутринта на тридесет и първи беше станала. Събудих се от мириса на пържени кюфтета и гласа ѝ в кухнята: — Дъще, ставай! Помогни ми да завърша салатите! Че татко ви пак ще изяде всичко, докато не гледаме! Слязох по пижама, косата разчорлена. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих още като бях ученичка. Усмихваше се, бузите ѝ горяха от фурната. — Мамо, поне кафе да изпия, — промърморих. — Кафе после! Първо руската салата! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Режи ситно, както аз обичам. Не като миналия път — на кубчета като юмрук. Режехме и си говорехме за всичко. Тя разказваше как са посрещали Нова година в нейното детство — без “заморски” салати, само с шопска, селедка под шуба и мандарини, които дядо носел тайно от работа. После татко дойде с елхата. Голяма, почти до тавана. — Ето, жени, вземайте красавицата! — бомбастично обяви той от прага. — Тате, цяла гора ли отсече? — ахнах. Мама излезе, изгледа я: — Хубава е, ама къде ще я съберем? Миналата беше по-малка. Но пак помагаше с украсяването. Аз и сестра ми Лили слагахме гирлянди, а мама извади старите играчки, тези от моето детство. Взе малък стъклен ангел: — Този ти го купих първия ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Всъщност не помнех, но кимнах, за да я зарадвам… Брат ми пристигна късно следобяд, както винаги — шумен, натоварен с торби и подаръци. — Мамо, този път купих хубаво шампанско! Не като миналата година киселото! — Стига да не се напиете пак всичките… — засмя се мама и го прегърна. В полунощ всички излязохме навън. Татко и брат ми пускаха фойерверки, Лили пищеше от радост, а мама ме държеше през рамо: — Виж, дъще, каква красота… Животът ни е хубав, а? Прегърнах я: — Най-хубавият, мамо. Пихме шампанско от бутилката, смяхме се, когато една ракета литна към бараката на съседите. Мама, малко подпийнала, танцуваше във вълнените си цървули на „В гората е родена елхичка“, а татко я вдигна на ръце. Всички се смяхме до сълзи. Първи януари мързелувахме цял ден. Мама пак приготвяше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига! Станахме топки! — оплаквах се. — Спокойно, ще изядете всичко! Нова година цяла седмица се празнува! — махна тя с ръка. На втори януари тя стана пак рано. Чух как хлопна вратата, погледнах през прозореца — беше навън, с лопатата, чистеше пътечката. В стария си ватен пуховик, с вързана кърпа на главата. Равна е, чиста пътечка — от портата чак до прага. Изстъргваше снега, както винаги. Извиках през прозореца: — Мамо, ще настинеш! Тя се обърна, помаха с лопатата: — За да можете вие, мързелите, да ходите нормално! Я кипни чайника! Усмихнах се и тръгнах към кухнята. Тя се върна след половин час, бузите ѝ червени, очите — светят. — Готово, сега е подредено! — каза и седна за кафе. — Добре ли е стана? — Много добре, мамо. Благодаря. Това беше последния път, когато чух гласа ѝ толкова бодър… На трети януари сутринта се събуди и тихо рече: — Момичета, нещо ми боде в гърдите. Не силно, ама неприятно. Веднага се разтревожих: — Мамо, ще викаме линейка! — Айде, стига, просто се преуморих — толкова готвене, тичане. Ще полегна — ще мине. Легна на дивана, стояхме с Лили до нея. Татко излезе за лекарства. Още ни успокояваше: — Не ме гледайте трагично, ще надживея всички ви! После изведнъж пребледня. Хвана се за гърдите: — Лошо ми е… много лошо… Викахме бърза помощ. Държах ръката ѝ, шепнех: — Мамо, дръж се, ще дойдат, ще стане добре! Тя погледна към мен и едва чуто каза: — Дъще… много ви обичам… Не ми се тръгва… Лекарите дойдоха бързо, но… вече не можеха да помогнат. Обширен инфаркт. Всичко стана за минути. Седях на пода в коридора и плаках. Не можех да повярвам. Още вчера танцуваше под фойерверките, а днес… Излязох навън — снегът почти не се сипеше. Видях нейните следи. Същите — малки, точни, равни. От портата до прага. Стоях и ги гледах дълго. И питах Бога: „Как може до вчера човек да върви, да оставя следи, а днес него вече го няма? Следите стоят, човекът — не!“ Мислех си — тя втори януари излезе за последно, за да остави чиста пътечка. Да можем да минем по нея без нея… Не ги засипах. Помолих и другите да не ги пипат. Нека останат, докато снегът сам не ги затрупа завинаги… Това беше последното, което майка направи за нас. Грижата ѝ се усещаше дори след като вече я нямаше. След седмица натрупа дебел сняг. Пазя снимката с нейните последни следи. И всяка година на трети януари пак я гледам и излизам до празната вече пътека. Боли, защото знам — някъде под този сняг са последните ѝ стъпки. Тези, по които и до днес вървя след нея…

Изкрещях през прозореца: Мамо, какво правиш толкова рано? Ще измръзнеш! Тя се обърна, махна ми с лопатата