Įdomybės

— Докато продаваме апартамента, поживей в дома за възрастни хора, — каза дъщерята Людмила се омъжи късно — след много разочарования и без надежда, че ще намери достоен партньор, четиридесетгодишната жена все пак срещна своя “принц”: четиридесет и петгодишният Едуард, няколко пъти женен и с три деца, на които по съдебно решение бе дал собственото си жилище. Така Людмила, след месеци живот по квартири, доведе новия си съпруг в дома на шестдесетгодишната си майка Мария Андреева. Едуард веднага се нацупи и изрази недоволството си от миризмата в апартамента. — Мирише на старо, — измърмори той с раздразнение. — Тук трябва да се проветри. Мария Андреева чу думите на зет си, но не реагира. — Къде ще живеем? — попита угнетено Едуард, явно неудовлетворен. Людмила веднага започна да се суети, за да угоди на мъжа си, и отведе майка си настрани. — Мамо, с Едуард ще заемем твоята стая, — прошепна дъщерята, — а ти засега ще живееш в малката. Още същия ден Мария Петровна бе преместена с наглост в малкото помещение, което едва ли беше годно за живот. Сама трябваше да пренесе вещите си, защото зет ѝ отказа да помогне. Започна тежък период — Едуард не харесваше нищо: готвенето, чистотата, дори тапетите, но най-много се оплакваше от „миризмата на старо“, която според него го караше да кашля с преувеличение всеки път, когато Людмила се връщаше. — Така не може да се живее! — избухна той. — Нещо трябва да се направи! — Нямаме пари за още един наем, — сви рамене Людмила. — Изпрати майка си някъде, — тросна се мъжът. — Не мога да дишам тук. — Но накъде? — Измисли нещо! Така или иначе апартаментът ще е твой — канцелирай процедурата по-бързо, — настоя той. — Не забравяй кой те взе на тези години. Людмила смутено отиде при майка си, вече преместена в килерчето, което сега наричаха „стая“. — Мамо, сигурна съм, че не ти е добре тук, нали? — подхвана тя предпазливо. — Освободихте ли моята стая? — притеснено попита жената. — Имаме по-добра идея. Така или иначе ще препишеш апартамента на мен? — Разбира се. — Тогава да не губим време! Ще го продадем и ще купим ново, по-хубаво жилище. — А аз къде ще съм? — устните на Мария Андреева потрепериха. — Докато се занимаваме, ще поживееш временно в дом за възрастни хора, — съобщи радостно Людмила. — После ще те вземем обратно, обещавам! — Наистина ли? — жената я погледна с надежда. — Разбира се, ще ремонтираме и ще те върна, — стискайки ръката ѝ, увери Людмила. Мария Андреева ѝ повярва и прехвърли апартамента. Скоро след подписването на документите, Едуард потри ръце: — Събирай майчините вещи! Карам я в дома за възрастни. — Вече? — Людмила се почувства виновна. — Какво има да чакаш? И пенсията ѝ не ми трябва. Проблемите ѝ надвишават ползите. Тя си е живяла живота – време е ние да поживеем, — сухо отбеляза той. — Но още не сме продали жилището… — Прави каквото казвам, или оставаш сама, — отсече Едуард. Два дни по-късно натовариха нещата на Мария Андреева и я откараха в дома. По пътя, скришно от дъщеря си, жената бършеше сълзи – предусещаше неприятности. Едуард не дойде. Остана „да проветрява“. Мария Андреева бе регистрирана в дома, а Люда набързо и със срам напусна. — Дъще, наистина ли ще се върнеш за мен? — попита на раздяла жената. — Разбира се, мамо, — каза Люда и отмести поглед. Знаеше, че мъжът ѝ няма да позволи Мария да се върне в новия дом. След бърза продажба апартаментът бе заменен с нов, записан на името на Едуард, „заради сигурността на Люда“. Месец по-късно, когато стана дума за майка ѝ, той реагира остро: — Провокираш ли пак с нея, ще те изгоня! — изръмжа Едуард. Люда замлъкна завинаги. Няколко пъти си мислеше да посети майка си, но споменът за нейните сълзи я възпираше. В продължение на пет години Мария Андреева всеки ден чакаше дъщеря си. Но тя така и не се върна. Не издържа на самотата и си отиде. Люда разбра година по-късно, когато Едуард я изхвърли от апартамента. Обзета от вина, тя се оттегли в манастир и цял живот се опитваше да изкупи своя грях.

Докато продаваме апартамента, по-добре поживей малко в старческия дом каза дъщеря ми. Надежда се омъжи

Įdomybės

0504

Не искарах баща си в старчески дом! Какъв старчески дом, Лиза? Аз крак от къщата си няма да изкарам! – изкрещя бащата на Елизабета Димитрова и хвърли по нея халба, надявайки се да я улучи. Жената ловко се наведе, както беше свикнала още от дете. Явно повече така не може да продължава. Рано или късно ще ѝ причини нещо лошо, а тя няма да знае от какво да се пази. Въпреки всичко, докато попълваше документите за настаняване на баща си в Дом за възрастни хора „Златна есен“, Елизабета беше изпълнена само със силна мъка и угризения на съвестта. Макар че това, което правеше за него, беше твърде много, предвид начина, по който той се бе държал с нея през годините. Докато го качваха в колата, бащата ругаеше, съпротивляваше се и хвърляше клетви по всички, които имаха пръст в неговото изнасяне. Лиза застана до прозореца и гледаше колата, която се отдалечаваше надолу по улица „Стара планина“. В живота си вече беше преживявала подобен момент. Само че тогава беше още момиче и не си представяше какво я чака. Елизабета беше единствено дете в семейството. Майка ѝ не посмя да роди второ, защото съпругът ѝ беше домашен тиранин, превърнал живота ѝ в истински ад. Бащата на Лиза – Димитър Иванов, беше на солидна възраст, когато се роди дъщеря му – добре над четиридесет. Женен не по любов, а да изгради подходящ имидж пред колегите от Държавната администрация. Избрана за съпруга: млада студентка от Техникума – Мария, дъщеря на работници в Завода за електроника. Перфектна съпруга за „слуга на народа“ според местната общественост – не че и някой я бе питал дали иска. След сватбата Мария се премести в голямата къща на мъжа си на улица „Пирин“. Трябвало бързо да стане идеална домакиня. Димитър не пропускаше ден без да ѝ напомни коя е и как трябва да се държи. – Как беше денят? – питаше той на влизане и сядаше във фотьойла си пред стария миндер. – Добре, учих се на етикет, започнах английски, а със готвачката изготвихме менюто, пазарувах продукти… – отговаряше Мария, знаейки че не трябва да му дава повод за недоволство. – Така ли? Само това? А кой се погрижи за къщата? – настояваше той, не криещ високите си изисквания към реда. Това беше ежедневие, примесено със страх и напрежение. След месец последва и първият шамар – просто така, за да знае кой е господарят у дома. С времето боят стана по-чест, но тъй майсторски, че синини не се виждаха. Мария се усмихваше на гостите им, а болката я криеше под пуловера. Година след брака идваха все повече въпроси – кога ще има дете в семейството на Димитър Иванов? „Здрав мъж си, Димитре, защо още няма наследник? Да не е нещо Мария виновна?“ – подмятаха чиновници и съседи. Започнаха и безкрайните изследвания, но се оказа, че Мария е здрава. Един лекар имаше неосторожността да намекне на Димитър, че е възможно проблемът да е у него. Това извади от равновесие мъжа, но резултатите от прегледите му бяха категорични. Минаха още две години и половина, преди Мария най-после забременя. Лиза се роди и по всичко напомняше на баща си, но това не стопли особено сърцето на Димитър Иванов. Детето беше оставено на майката и детегледачката, а баща ѝ можеше по седмици да не я види. Колкото повече растеше Лиза, толкова повече го дразнеше, докато не дойде денят, когато я удари за първи път. Тя беше само на пет. С времето сдържаността изчезна, а обидите и униженията станаха ежедневие – дори пред гости. – Господин Иванов, вярно ли е, че Лиза ви вече свири на цигулка? – Тя? Тая мърла едва държи цигулка! Искате ли да чуете как скърца? Лизе, вземи си балалайката и посвири на хората! – нарочно я унижаваше. Лиза стоеше червена от срам, без да смее да протестира – така беше научена още от малка. Страхът от представяне пред публика ще остане завинаги с нея. Майка ѝ, винаги покорна, не можа да я обикне истински. Когато Лиза беше на тринадесет, Мария загина в автомобилна катастрофа – официално. Какво стана, никой не каза. Останала сама с баща тиранин, Лиза още по-дълбоко се затвори в себе си. След гимназията се записа в Софийския университет по настояване на баща си – неговото последно решение за нея. По това време той бе загубил служебното си влияние, запечатал устата на миналото с пари и се беше оттеглил на вилата край село Белица. Лиза не го посещаваше. Самотният живот обаче съсипа психиката му. В крайна сметка, съседите започнаха да звънят и да я предупреждават за странното му поведение. Със страх и болка Елизабета го прибра при себе си в апартамента на „Любен Каравелов“, но той започна да я тормози – викове, удряне, ритане, чупене на посуда. Когато ѝ се наложи дори да заключи вратата на стаята му заради прояви на деменция, разбра – дошло е време за окончателно решение. Дом за възрастни хора, платила с почти цялата си заплата. След заминаването му се върнаха думите от детството ѝ, тъгата и самотата. Отново гледаше как кола отвежда единствения ѝ близък човек, както навремето с майка ѝ – при неуспешния ѝ опит да напусне мъжа си. Въпреки всичко, когато отивеше да види баща си, Лиза все плачеше от жал и вина. Защото това бяха чувствата, на които родителите ѝ я научиха – срам и болка – а не радост и привързаност. Затова най-тежък остава въпросът: Може ли дъщерята на тиранин сама да си прости, че праща баща си в Дома за възрастни хора?

– Какви ги мислиш, момиче? Какъв старчески дом? Не! Няма да мръдна от къщата си! Бащата на Десислава

Įdomybės

040

„Няма да ме затвориш в старчески дом! Бащата на Елисавета Александрова хвърля по дъщеря си чаши, инати се и я проклина, но тя не издържа на тормоза и вината, докато го настанява в дом за възрастни хора – тежката съдба на единствената дъщеря на бивш партиен величия от малък български град“

– Какво си измислила пак? Старчески дом ли?! Няма такова нещо! Никъде няма да ходя от моя си дом!

Įdomybės

0770

Ела изневерила на мъжа си само веднъж преди сватбата. Той я нарекъл дебела и казал, че няма да се побере в булчинската рокля.

Ела изневери на съпруга си само веднъж, още преди сватбата. Той я нарече дебела и каза, че няма да се

Įdomybės

091

След развода родителите ми изгониха дъщеря си Молех им се, но майка ми беше безмилостна – набързо прибра вещите ми в раницата, даде ми малко пари и ме изхвърли на улицата. Семейството ми беше като на всяко дете – майка, баща, дъщеря и дядо Иван. Всичко вървеше добре, докато майка престана да се грижи за себе си, а баща ми си намери друга жена. Новата му любима беше доста по-млада, забременя от него, а майка ми не можа да му прости изневярата и той си тръгна при нея. И двамата родители започнаха нов живот, но в него за мен място нямаше. Когато бях в осми клас, майка ми си доведе у дома доста по-млад мъж, а аз се разбунтувах. После попаднах в лоша компания, започнах да пия, подстригах си косата супер късо и я боядисах в розово. Майка не обръщаше внимание на лудориите ми, защото вече не я интересувах – продължавах да съм странна и различна. След първи курс в гимназията при пореден семейна скандал, майка ме изгони на улицата. Тогава ми каза: “Слушай внимателно – вече си голямо момиче, а аз – като баща ти – мечтая за лично щастие. Събери си нещата и живей при баща си!”. Нямах друг избор, освен да моля за прошка, но тя игнорираше молбите ми, натъпка багажа ми и ме изрита навън. Отидох при баща ми, но и той ми показа прага: “Това жилище е на жена ми, тя няма да иска да живееш тук. Върни се при майка си и се сдобрете”, каза и затръшна вратата пред мен. Съвсем объркана, си купих билет за влака. От тогава преживях много. Пристигнах в малко северно градче, записах се в техникум, а след това започнах работа като готвачка. Скоро срещнах момче, влюбих се и се омъжих. Съпругът ми винаги ме молеше да простя на родителите си – той самият израсна в дом и знаеше какво е да нямаш семейна топлина. Дълго отлагах помирението. Накрая мъжът ми каза: “Щастлива си, имаш майка и баща, но от гордост сама си избираш съдбата на сирак. Всички грешат – върни се при родителите си!”. Отидохме в родния ми град. Когато почукахме, отвориха възрастните ми родители. Майка ми падна на колене, плачейки за прошка. Тогава осъзнах, че отдавна съм простила, но не признавам пред себе си. Влязохме у дома – запознах ги със съпруга си и им казах, че ще стават баба и дядо. Признаха ми, че са се събрали отново, тъкмо когато започнали да ме търсят заедно. Моето изчезване ги сближило и пак станали семейство. Втората съпруга на баща ми, като видяла, че тъгува за първата си жена, го пуснала да си тръгне, а после се омъжила за друг мъж – с когото изневерявала на татко. Баща ми мислел, че детето ѝ е негово, заради което напуснал, но после се оказа, че тя самата не знае кой е бащата. След развода направила ДНК-тест и станало ясно, че баща ми няма нищо общо с детето. Сега моите родители са щастливи заедно, и аз съм щастлива. Живеем така, както мечтаех като тийнейджър – майка и татко отново под един покрив.

Молех, но майка ми бе непоколебима набързо събра нещата ми в една раница, сложи ми малко пари в джоба

Įdomybės

0219

След развода родителите ми ме изгониха от дома – как майка и баща ме оставиха сама, а години по-късно съдбата ни събра отново и се превърнахме в истинско семейство

Молех се, но майка ми беше непоколебима. Бързо натъпка дрехите ми в една раница, подаде ми няколко лева

Įdomybės

0478

След 70-ия си рожден ден никой не я потърси – дори синът и дъщеря ѝ не ѝ честитиха. Лидия седеше сама на пейка пред болницата, с насълзени очи и разбито сърце. Само съквартирантката ѝ връчи скромен подарък, а медицинската сестра ѝ даде ябълка за празника. Синът я беше настанил тук с обещанието, че е само за малко, за “почивка и възстановяване”, но след като изписа на свое име апартамента ѝ, никога повече не се върна. Лидия се чувстваше забравена и предадена, а когато позвъни на сина си, непознат мъж ѝ каза, че апартаментът вече е продаден и той не живее там. Години по-рано тя бе загубила връзката и с дъщеря си, след като отказа финансова помощ, за да запази жилището за сина си. Но съдбата ѝ подари втори шанс, когато изненадващо една сутрин чу “Мамо!” и в обятията на собствената си дъщеря най-после пролива сълзи на щастие.

След седемдесетата си година Мария вече не беше нужна никому. Дори собствените ѝ син и дъщеря не ѝ се

Įdomybės

0115

След седемдесетте години никой не я искаше, дори синът и дъщеря й забравиха да й честитят рождения ден – историята на Лидия, която бе изоставена в старчески дом, докато децата й се карат за апартамента й, а надеждата за помирение идва неочаквано на пейка в болничния парк

След като навърши седемдесет, Албена вече не беше нужна на никого. Дори синът и дъщеря ѝ не ѝ се обадиха

Įdomybės

051

Продаденият приятел. История на дядо И той разбра какво сторих! Беше ми тежко — осъзнах, че това беше глупава, дори безсърдечна идея. Продадох го. Той помисли, че е игра, а после разбра, че наистина съм го предал. Времената винаги са различни за всеки – някои се радват на all inclusive по морето, а други са щастливи с парче черен хляб и салам. И у дома не беше по-различно — животът ни минаваше ту по-добре, ту по-зле. Бях малко момче. Чичо Петър – братът на майка ми – ми подари кученце овчарка. Бях най-щастливото дете! Кученцето се привърза към мен, разбираше ме от половин дума, гледаше ме в очите и само чакаше моята команда. — Легни! — изчаквах, казвах тихо, а то лягаше, предано гледайки ме, готово да направи всичко за мен. — Служи! — виках му, то веднага скачаше на дебелите си лапички, замръзнало от нетърпение за наградка. Но аз нямах с какво да го зарадвам. И ние гладувахме тогава. Бяха такива времена… Чичо Петър, който ми го подари, ми каза един ден: — Не се коси, момче. Виж колко е вярно и добро това куче. Продай го, после иди го извикай — то пак ще избяга при теб. Никой няма да види. А ще изкараш пари — ще почерпиш и себе си, и майка си, и него! Слушай ме, знам какво говоря. Идеята ми хареса. Не си дадох сметка тогава колко лошо е това. Все пак възрастен човек ми каза, шега е, ще има лакомство. Нашепнах във влажното ухо на Вярно, че ще го дам, ама после ще го потърся — нека избяга при мен. И той ме разбра! Излаза лек лай, сякаш ми каза, че ще направи каквото кажа. На другия ден му сложих каишката, тръгнахме към пазара на гарата, където хората продаваха цветя, краставици, ябълки. Слязоха пътници от влака, почнаха да пазарят… Излязох напред с кучето, никой не се спираше. Накрая дойде един строг чичко: — Ти какво чакаш тук, момче, или продаваш кучето? Хубаво куче — ще го взема. — сложи ми пари в ръката. Дадох му каишката, Вярно размаха опашка, кихна веселото си кихване. — Айде, Вярно, отивай, после ще те повикам, — прошепнах му. Той тръгна, а аз скришом проследих накъде го водят. Вечерта занесох вкъщи хляб, наденица, няколко бонбона. Мама строго ме попита: — Откъде това? Да не си крал? — Не, майче, помогнах с багаж на гарата, дадоха ми. — Браво, хапни, уморена съм, хайде да лягаме. Дори не попита за Вярно — не й беше до него. Чичо Петър дойде сутринта. Събирах се за училище, но аз мислех само за Вярно — как да отида да го прибера. — Е, — засмя се чичото, — продаде ли приятеля? — Подразни ме по главата. Не му отговорих. Не бях спал, не докоснах дори хляба. Разбрах каква глупост е това. Мама беше права дето не го обича чичо. — Той нищо не струва, не го слушай, — казваше тя. Грабнах чантата и излетях. Къщата беше на три пресечки. Прептичах ги за миг. Вярно седеше зад високата ограда, вързан с дебело въже. Виках го, но гледаше тъжно, главата му на лапите, опашката се мята, искаше да лае, но му секна гласът. Продадох го. Той си мислеше, че играем, после осъзна, че съм го предал. Домакинът излезе: — Тсс, — викна строго, а Вярно подвие опашка. Разбрах, че всичко е свършено. Вечерта пак отидох на гарата — разтоварвах за пари. Събрах сумата. Страшно ми беше, но потропах на портата. Познатият мъж отвори: — А, момче, ти пак ли? — — Чичо, размислих — ей ти парите обратно. — Той ме изгледа, взе парите и отвърза Вярно: — Хайде, грабвай го — тъгува само, пазач от него няма да стане. Ама внимавай: може да не ти прости. Вярно ме гледаше тъжно. Играта стана тежък урок. После дойде при мен, близна ръката ми и опря нос в корема. Минали са години, но това помня: дори на шега приятел не се продава. Мама тогава се зарадва: — Снощи не бях на себе си, а после си викам — къде е нашият пес? Привикнах с него, наш си е — Вярно! А чичо Петър рядко се отби след това — нашите не харесваха вече “шегите” му.

Продаден приятел. Разказ на дядо И той ме разбра! Не беше весело, осъзнах, че е глупава идея.