Įdomybės
0348
Бившият ми съпруг се появи да иска прошка, след като научи за моето повишение
Спомням се онзи ден, когато отминалият ми съпруг се появи, за да се извинява, след като се разбра, че
Įdomybės
037
Подовете сами няма да се изчистят – Олга, докато Андрей е на работа, ти трябва да гледаш къщата – отбеляза леля Наталия. – Подовете сами няма да се изчистят. А вечерята кой ще готви? Какво чакаш, кого чакаш? Олга прокара ръка по огромния си корем. Седем месеца, близначета, всяка сутрин започваше с опит просто да седне в леглото. Гърбът я болеше така, че искаше да легне и изобщо да не става до самото раждане. – Лельо Наталия, виждате какъв ми е коремът. Едва се движа из апартамента, държа се за стените, а вие за вечеря питате… Свекървата махна с ръка, сякаш Олга се оплаква за лек хрема. – Олга, ти си бременна, не си болна. Аз като носех Андрейчо, до последно чистех, готвех, и на село помагах! А ти по цял ден лежиш като софийска господарка. Преструваш се, Олга – искаш всички около теб да тичат и да те жалят. Тя излезе, оставяйки немитата чаша и тежко, кисело чувство в стаята… Вечерта Андрей се прибра към девет, изморен, с кръгове под очите. Олга изчака да вечеря и седна до него. – Андрей, трябва да поговорим за майка ти. Всеки ден идва, кара ми се като на ученичка. Едва се движа, а тя все ме кара да лъскам пода и да готвя супи. Моля те, поговори с нея. Андрей потърка носа си и въздъхна. Но видя, че не иска да се намесва. – Добре, Олга. Ще говоря, обещавам. Дните минаваха, но нищо не се променяше. Наталия продължаваше да се отбива, да търка по полиците за прах, да въздиша над немитата чиния в мивката… Два месеца по-късно Олга роди. Две момчета, здравички, силни, с розови юмручета. Мишо и Данчо. Когато ги сложиха на гърдите ѝ, всичко останало просто изчезна. Андрей пристигна, взе Мишо внимателно, все едно е порцеланов, и трепереше от вълнение. – Олга, това са нашите момчета… Седмица в Майчин дом мина в топла мекота на четиримата им свят. После се прибраха. Андрей носеше едното, тя другото. Отвори вратата на детската, която боядисваха заедно в мента, редяха креватчета, простираха миниатюрните бодита… и спря на прага. На едното легло лежеше лилав халат с бродирани инициали. До масата – разтворен куфар. Второто креватче изместено. На негово място разтегателен стол, в който седеше Наталия, листейки списание. – О, ето ви – свекървата погледна с абсолютно спокойствие. – Настаних се да ви помагам с момчетата. Олга спря, държейки Мишо, не можеше да обработи видяното: куфар, халат, чужди вещи там, където преди седмица бяха пеленки. Свекърва ѝ бе превзела детската с такава сигурност, сякаш това ѝ се полага. Олга погледна Андрей, който се суетеше с Данко и гледаше към закачалката. – Андрей, какво става? – Мама каза, че ще помага, докато свикнеш, – погледна я за миг, после отмести очи. – Двама са все пак. Тежко ще е. Олга се размърда с Мишо и поклати глава: – Ще се справя. Говорихме за това с теб, Андрей. Ще се справя сама. Наталия вече бе зад гърба ѝ, изправена, с тихи стъпки отиде в коридора. – Олга, не прави глупости. Имаш две бебета, едва стоиш на краката. Иди си почини, аз ще ги нахраня и сложа в креватчето. Първите три дни минаха нормално. Наталия ставаше нощем, готвеше, пере… Олга реши, че се е заблудила за нея, че инстинктът ѝ е подействал правилно. После Андрей тръгна пак на работа и апартаментът стана различен. Наталия спря да помага и започна да командва. Олга вземаше Данчо, а свекървата цъкаше: не го държиш правилно, не го стискай, остави да диша! Олга повиваше Мишо, а Наталия го преповиваше. Седнеше ли за кратка почивка – до пет минути от кухнята: „Олга, посудата сама няма да се измие, хайде стига се размотава!“ Всеки ден, без почивка. Олга не можеше да довърши едно, докато чуе упрек за друго. Свекърва ѝ все по-рядко допускаше до децата. Олга усещаше страх да вземе децата си пред нея. Седмица така я изтощи напълно. Чакаше Наталия да заспи в детската, заключваше спалнята и сядаше до Андрей. – Андрей, не издържам повече. Майка ти не помага, а ме тормози. Не мога да кърмя нормално, не мога да си почина… Чувствам се като чужда в дома си! Андрей мълчеше. – Или тя си тръгва – каза Олга тихо, – или аз прибирам децата и заминавам. Андрей я погледна така, все едно казва нещо нелепо. – Олга, изчакай, мама иска най-доброто, просто така е възпитана… Може да се разберете. Олга затисна лицето си с длани, но сълзите вече потекоха. – Аз цяла седмица не мога да си гушна децата без тя да ги грабне, Андрей! Аз ги родих, а ме третира като детегледачка на изпитателен срок. Вратата скръцна, влезе Наталия с кръстосани ръце. – Всичко чувам. Не ти е срам! Напуснах си къщата да помагам, а ти мъжа срещу майка му настройваш! В този миг нещо се обърна. Андрей най-после видя сълзите, отчаянието и колебанието у Олга. – Мамо – каза той, – стягай багажа. Утре те връщам у дома. Наталия се вцепени. – Андрее, ти ме гониш заради нея? – Мамо, сериозен съм. Това е нашият дом, нашите деца, моя съпруга. Ще ни помагаш, когато поискаме. Но ще живееш при себе си. Наталия вдигна скандал до полунощ. Олга плачеше, но вече не от яд, а от облекчение. На сутринта Андрей я закара, върна се, прегърна Данко. – Ще се справим, Олга. Двамата ще се справим. И се справиха. Олга намери ритъма си. Хранеше, преобуваше, тихо пееше на момчетата, можеше спокойно да се радва на дома си. Андрей поемаше смени нощем, а уикенда излизаше навън за дълга разходка с близнаците, за да има тя покой. Домът им постепенно се изпълни с топлина, сигурност и любов. Подовете сами няма да се изчистят: История за родителство, борба и щастие в българския дом
Дневник на Олга, София Подовете сами няма да се изчистят. Оля, докато Данчо е на работа, ти трябва да
Įdomybės
0359
Майката сама няма да се измете – семейната битка на Оля за свое пространство срещу свекърва с метла и фиолетов халат в българския дом
Подът сам няма да се измие Цветелина, докато Николай е на работа, ти трябва да се грижиш за дома, каза
Įdomybės
044
Не издържа на демоничните атаки на свекървата и реши да прекрати брака първа
Дневник, 12 ноември Отново съм се озовал в кухненска арена, където Галя Петрова и аз (Владимир Иванов)
Įdomybės
0188
Когато бащата ти затвори вратата пред теб: Историята на Лещо, заблуден между майчината обич и бабините лъжи, докато разбира колко боли семейната истина
Затворена врата пред носа 10 март 2024 г. Мамо, знам, че не ме обичаш… Спрях се с влажна кърпа в ръка.
Įdomybės
0414
Когато татко затръшна вратата пред мен: Истините, които разбрах за семейството си между бабините приказки и мамината обич
Мамо, знам, че не ме обичаш… Вяра застива с хавлията в ръка. Бавно се обръща към сина си.
Įdomybės
023
Наталия не можеше да повярва на случващото се – съпругът й, единственият, на когото тя вярваше напълно, й каза: „Вече не те обичам“. Шокът я остави вцепенена, докато той събираше багажа си; наскоро бе починал и нейният баща, а тя трябваше да се грижи за побелялата майка и болната си сестра от съседния град, синът й тъкмо тръгна в първи клас, остана без работа след закриването на предприятието, а сега и без мъж… Наталия се бори с мъка и отчаяние, докато се опитва да намери сили да продължи, да тича по задълженията си като майка и дъщеря, да търси работа и да преживява болката от предателството – докато неочакваната среща с Михаил, детски хематолог, не внася нова светлина и надежда в живота й, въпреки че съдбата я изправя пред ново тежко изпитание: диагнозата левкемия на сина й Алешко – и така започва пътеката на борба, обич и възраждане за Наталия, семейството й и новата любов, която превъзмогва миналото.
5 септември Не мога да повярвам на това, което се случва с мен. Животът ме преобърна наопаки за толкова
Įdomybės
070
Наталия не можеше да повярва на случващото се с нея. Нейният съпруг, единственият, когото смяташе за своя подкрепа и опора, днес ѝ каза: „Не те обичам“. Шокът беше толкова голям, че тя застина на място, докато той събираше набързо багажа си и тракаше с ключовете. Точно това ѝ липсваше в момента – едва преживява смъртта на баща си, а майка ѝ и болната ѝ сестра разчитат на нея – роднините живеят в съседния град, синът ѝ Алекс тръгна в първи клас, фабриката, в която работеше, закриха и остана без работа… А сега и мъжът ѝ я остави. Наталия се хвана за главата и се разплака: „Господи, какво да правя? Как ще живея? Алекс, трябва да тичам да го взема от училище!“ Наталия намира утеха в ежедневните грижи и сина си, преживява отчаянието, открива предателството на съпруга си, започва тежки търсения за работа с помощта на кумовете. В новото начало съдбата я среща с Михаил – детски лекар-хематолог; между двамата разцъфтява любов в топлата българска есен. След развода Наталия се омъжва повторно, но радостта е кратка – синът ѝ се разболява от левкемия. Съпрузите се сплотяват в борбата за Алекс, подкрепят се и не губят надежда, докато идва чудото – ремисия, след като момчето „спечелва всяка морска битка на червените кораби“. История за болката, предателството, новата любов и силата на семейството в изпитанията на живота.
Никога няма да забравя онзи ден, сякаш беше вчера, а вече мина толкова време. Моят мъж мойта опора, единственият
Įdomybės
035
Ластовица в гнездото: Сладките мигове на лятото в България
Гнездо лястовица Когато Иван се омъжи за Цветана, свекърта им почти веднага се споразруши с булката.