Įdomybės

Когато Радка дръпна въжето, с което беше вързан чувалът, платът се разхлаби бавно, шумолещо тихо.

Įdomybės

0650

„И сега той ще живее с нас, така ли?“ – попита Игор, гледайки към сина, а Вера Иванова само въздъхна…

И сега ще живее ли при нас? попита баща ми мама, гледайки ме… Вера Георгиева се прибра у дома и

Įdomybės

027

— И сега той тук ли ще живее с нас? — попита Игор Костов жена си, гледайки към сина им…

И че, той сега при нас ли ще живее? попита Игор своето жена, докато хвърляше поглед към сина им…

Įdomybės

0111

Селският живот понякога разтърсва сърцето: Българският фермер язди с новата си любима… и замръзва, когато вижда бившата си жена – бременна в 7-ия месец, прегърнала връзка дърва край стопанството…

Преди години, когато животът беше друг и престижът на рода означаваше всичко, един български земеделец

Įdomybės

028

Стопанинът яздеше до своята годеница, но кръвта му замръзна, когато видя бившата си съпруга – натежала с огромен корем в седмия месец, да носи дърва край дома им… Йордан яздеше спокойно през полето заедно с новата си годеница, когато неочаквано я видя – бившата съпруга Мария, тътрейки се с голямо бременно коремче и ръце, натоварени с дърва. В този миг, докато пресмяташе наум времето, сърцето му замръзна – това дете, това дете беше негово, а той дори не знаеше… В епоха, когато разводите бяха публичен срам, а разделите носеха опозоряване на цели семейства, жените бяха сочени с пръст на улицата, а мъжете гледани с недоверие. Но имаше и изключения – разводи без насилие или предателство, а само заради две добри души, пожелали различен живот. Такава беше и историята на Йордан и Мария – двама млади, които наследиха малкото стопанство на баща ѝ: 10 декара плодородна земя, овощни дървета, ниви и скромна, но уютна къща. Мария обичаше земята, срасна се с нея – всеки камък, всяко дърво ѝ беше познато. За нея това бе достатъчно – работа, дом, храна. А Йордан мечтаеше за повече – да разшири имота, да купи още ниви, да строи в града, да наема работници, да изгради империя. Тя не отстъпи, нито той се вслуша. С времето противоречията ги раздираха все по-силно. След осем години брак, седнаха един срещу друг – уморени и тъжни – и решиха: „Да се разделим с уважение, без горчивина, защото още се уважаваме достатъчно, за да не се съсипем взаимно.“ Йордан остави стопанството на Мария, разделиха и скромните си спестявания, и всеки пое по свой път. Мария остана на земята, докато той се пренесе в околния град, амбициозно разширяваше бизнеса си – срещна новата си изгора – Елена, дъщеря на заможен земевладелец, достойна, елегантна и най-важно – с неговите мечти за величие. Три седмици след развода се сгодиха. Той не знаеше, че Мария откри бременността си също три седмици след раздялата. Не знаеше, че е опитала да му каже – но когато позвънила на вратата му, новата годеница открила и студено заявила: „Йордан не желае да те вижда. Той гради нов живот без теб.“ С разбито сърце и наранена гордост, Мария решила да отгледа детето сама. Месеци наред обработваше земята си, коремът й растеше. Селото я гледаше с жал, някои с осъждащи погледи. Но тя държеше глава високо. Помагаше ѝ добросърдечният съсед – бай Петко, вдовец, над петдесетте – по тежката работа. Бабата акушерка редовно я преглеждаше – бебето здраво, Мария също. Един пролетен ден, когато слънцето грееше топло над полето, Йордан тръгна с Елена на разходка край стопанството – показваше ѝ земите, които възнамеряваше да купи. Тогава я видя – Мария крачеше от къщата си към хамбара, с ръце натоварени с дърва и огромен бременен корем. Йордан дърпа юздите, спира рязко. Елена го гледа учудено – той не отговаря. Очите му забити в Мария. Тя не го бе забелязала – вглъбена да не препъне на пътя. Йордан пресмята наум – осем месеца от развода, корем на седем, почти осем месеца… Това бе негово дете, а той нямаше представа. Ако тези истории на българските села и семейства ти гребват сърцето, абонирай се за канала и сподели в коментарите от кой край на България гледаш! Заедно ще обходим пътищата, които белязаха душата на нашия народ… ———

Фермерът яздеше в тишина до своята годеница… и се вцепени, щом видя бившата си съпруга, бременна

Įdomybės

0212

На никого няма да я дам. Разказ за Аня, сестра ѝ и дъщеря ѝ – любов, предателство и чудото на ангелите в един български град

Никога няма да дам. Разказ. Отчимът им никога не ги е наранявал. Поне не ги е упреквал за хляба, не ги

Įdomybės

033

„Никога няма да я дам. Разказ от българския живот“

На никого няма да я дам За Денислав, нашият втори баща, не можех да кажа лоша дума. Никога не е карал

Įdomybės

0115

Сутринта ме намери на същия ръб на леглото, където през нощта се сринах от умора

В съня ми тя ме намери на същия ръб на леглото, където бях паднала през нощта. Очите ме жънеха, устата

Įdomybės

025

Немският пианист нарече българската народна музика „шум без техника“… докато млада българка го разплака на сцената… Главният театър в София блестеше под светлините на нощта за откриването на Международния фестивал на класическата музика, събрал най-престижните музиканти от целия свят. Сред елегантната публика, вълнение и шепот на различни езици изпълваха залата. Организаторите бяха подготвили вечер, посветена изцяло на европейска класика – Бах, Моцарт, Бетовен. Клаус Фридрих Симмерман, световноизвестен немски пианист на 60 години, току-що бе изпълнил виртуозно Концерт №21 на Моцарт. Аплодисментите оглушиха театъра. Клаус, с перфектно пригладен сив косъм и безупречен черен костюм, се поклони със самочувствието на човек, покорил най-големите сцени – Виена, Берлин, Карнеги хол. Но на последния ред, скрита в сенките, стоеше Десислава Иванова – млада българка на 25 години, облечена в традиционна бяла носия с ярки шевици, а ръцете ѝ държаха нещо, което изглеждаше напълно неуместно сред тазвечерното класическо величие. Кавалът – малкият дървен инструмент, душата на българския фолклор. Никой не предполагаше, че тази вечер завинаги ще промени разбиранията на мнозина за същността на истинската музика. Десислава бе дошла по покана на местните организатори, пожелали да включат кратък, символичен жест към българската народна музика в края на програмата – повече политически, отколкото артистичен ход, показващ, че и България има своя култура, макар и само като апендикс след тричасовата „сериозна“ музика. Театърът бе препълнен за изпълнението на Клаус, но когато на сцената излезе Деси с кавала, много от гостите се разотидоха, останалите се загледаха в телефоните си, нетърпеливи този „фолклорен десерт“ да приключи. Клаус Симмерман, седнал на третия ред, остана по учтивост, без никаква видима заинтересованост. Десислава седна самичка в центъра на голямата сцена, държейки кавала на дядо си – човек от Родопите, научил я още като малка да свири с душа, не с пръсти: “Кавалът не се свири с дипломи, а със сърце, Десо,” казваше той. В онази мълчалива минута Десислава си спомни всички вечери в родната къща, когато съседи се събираха спонтанно край огнището, хорото се виеше до зори и в импровизираните песни се преплитаха мъдрости, болка и радост. Клаус бе нарекъл кавалджийските свирни „шум без техника, без хармония, без структура – не е музика в истинския смисъл.“ Десислава почувства кръвта си да кипва, но реши да отговори както дядо й би направил – с музика, а не с думи. Първите звуци на кавала озвучиха залата меко, но скоро се превърнаха в вихър от сложни ритми и полифония, преплитане на корени – български, славянски, ориенталски, балкански. Тя запя сърцераздирателна родопска песен, импровизирайки стихове – „Господинът от Европа каза, че моят звук е шум, но моята музика пее онова, което вашето пиано е забравило.“ Преди да осъзнае, Клаус бе разтърсен емоционално от тази „дива селянка с кавал“. Сълзи рукнаха от очите му, както и от очите на останалите музиканти. Залата притихна, потънала в магията на народния глас и неизказана болка. Когато песента завърши, Клаус стана, аплодирайки със сълзи, след което се качи на сцената и коленичи пред Десислава: „Прости ми, бях сляп и арогантен. Ти ми припомни какво е музиката – тя е тук,“ – посочи сърцето си. Така в този миг класиката и фолклорът, Европа и България, дипломите и душата, се срещнаха в центъра на София – и музиката най-после докосна всеки човек.

Главната сцена на Народния театър “Иван Вазов” в София сияеше под светлините на пролетната вечер.