Įdomybės – Page 3 – Įdomybės!

На юбилея на съпруга майка му покани четиридесет души — да готвя и да плащам, разбира се, трябваше да съм аз. Но се пресметнаха.

— Вече всички обадих, — съобщи Стоянка с такъв тон, сякаш беше направила на Гергана подарък за цял живот.

За юбилея на мъжа ми свекървата покани четиридесет души — готвя и плащам, разбира се, аз. Но сметките ѝ не излязохаНо вместо да се предам, реших да разделя сметката на всички гости, като поканих и тях да помогнат.

— Вече звънях на всички — съобщи Тамара Димитрова с тон, сякаш беше направила на Катя подарък за цял живот.

Кучето се страхуваха и го отбягваха. Докато не пристъпи едно момиче.

Понякога животът подхвърля такива истории, че после си мислиш – не може да е било точно така.

– Апартаментът се продава с котката, – обявиха наследниците и смъкнаха ценатаНовото семейство, което купи апартамента, скоро разбра, че котката знае тайна, скрита в стените.

Брокерката Мария Стоянова остави слушалката и няколко секунди гледа телефона, сякаш той бе виновен.

Съпругът даде на майка ни новата пералня. Но не се наложи аз да пера на ръка.

— Шофьорите ще са тук след половин час — каза мъжът ми Борис, като криеше очи и нервно въртеше ключовете

Мъжът даде на мама нашата нова пералня. Но не се наложи на мен да пера на ръце.

— Хамалите ще дойдат след половин час, — избягвайки погледа ми и нервно въртейки ключовете за колата

Кучето влачеше Иван към развалините: от видяното той дори се вцепениТам, сред руините, проблясваше златен реликварий, оставен от времето на цар Иван Асен.

– Ами, Ръжко, да тръгваме… – промърмори Валери, оправяйки саморъчно направения повод от стара връв.

Кучето изчезна след случилото се, а след половин година се появи на вратата с чужда нашийкаСтранният надпис на нашийката беше само началото на нещо, което никой не смееше да си представи.

Виктор го намери край пътя през октомври. Кученцето седеше на банкета на шосето, мокро и съвсем дребно

Куче влачеше Валери към развалините: от видяното той дори се стъписаТам, сред камъните, той видя стар медальон, който светеше в мрака.

– Е, Ръждивко, да тръгваме ли… – измърмори Вълко, оправяйки саморъчно направения повод от стара връв.