Įdomybės

Е, какво се бавиш? Отваряй портата, гостите са вече тук! гласът на свекърва ми, звучен и командващ, заглушава

Свекървата ми реши да претърси шкафовете ни, докато ни няма вкъщи, но аз имах български план и я хванах със скрита камера и капан с конфети – семейният ни живот вече си има нови граници!

А защо имаш калъфки от различни комплекти на леглото? Това е много неприемливо, а и ми се струва, че

Įdomybės

060

Свекървата ми реши да претърси шкафовете ми, докато ме няма вкъщи, но този път я посрещна специална „българска“ изненада – подготвих се с камера, капан и шарени конфети, за да сложа край на нейното шпиониране

А защо са ти калъфките от различни комплекти на леглото? Така не е редно, пък и сигурно не е удобно едната

Įdomybės

0331

Коварната заместничка: Как младата Милена се опита да измести София след двадесет години вярна служба в българска логистична фирма

Станислава Андреева, запознай се. Това е Яна, нашата нова колежка. Ще работи във вашия отдел.

Įdomybės

0152

Змия в саксията с мушкато: Когато новата колежка иска твоето място — история за предателството в българския офис

Дневник, 21 март Днес на работа стана нещо необичайно. Шефът, господин Златев, ми доведе една нова колежка Марена.

Įdomybės

047

Мамо, подари ми усмивка Когато комшийките идваха у нас и молеха майка ми да запее българска народна песен, аз, Арина, се чувствах неудобно. – Ани, запей, гласът ти е красив, а как хубаво танцуваш – майка ми надиграваше хора, а комшийките се захващаха с нея и всички заедно весело се въртяха в двора. Тогава с родителите и малкия ми брат Антон живеехме в собствения си дом в едно българско село. Майка ми беше весела, сърдечна жена и като си тръгнеха гостите, казваше: – Пак елате, хубаво си поприказвахме и потанцувахме – а те обещаваха да дойдат пак. Не разбирах защо усещах срам, че мама пее и танцува – бях в пети клас, а веднъж ѝ казах: – Мамо, моля те, не пе, не танцувай… Срам ме е – но дори не знаех защо така чувствам. Дори сега, като възрастна и майка, не мога да си обясня това. Но мама ми отговаряше: – Не се срамувай, Ариша, радвай се, когато пея – няма цял живот да пея и танцувам, сега съм още млада… Тогава не разбирах, че животът понякога е тежък. В шести клас, а Антон – във втори, баща ни си събра багажа и ни напусна завинаги. Никога не разбрах какво се случи между мама и татко. Познах истината вече по-късно, като попитах майка си: – Мамо, защо татко ни остави? – Ще разбереш, когато пораснеш – ми отговори тя. Тогава Анна, моята майка, просто не можеше да ми каже как е заварила баща ми в нашия дом с друга жена – Вера, от близката улица, докато ние с Антон бяхме на училище. След случката вечерта имаше голям скандал, но ние нищо не чухме. Мама събра нещата на татко и му каза: – Вземи си багажа и си отивай! Никога няма да ти простя предателството. Иван, баща ми, опита да я умолява, но тя излезе навън със скръб. – Ще преживеем някак с децата… – казваше си, а сълзите ѝ не пресъхваха. Така и не му прости. Останахме тримата – тя, аз и Антон. Беше трудно – работеше на две места. Денем чистеше, нощем работеше в хлебозавода. Умората и тежестта угасиха усмивката ѝ. Контактът ни с баща ни не прекъсна – че живееше само на четири къщи разстояние, а с Вера имаха син, който беше съученик на Антон. Мама никога не ни забраняваше да се виждаме с татко, а когато довеждахме и пастрока си вкъщи, тя дори и него наглеждаше, обгрижваше – добро сърце имаше, но усмивка повече не й видях. Разказвах и весели случки от училище, тя само тихо отговаряше: – Да, ясно… Понякога я намирах да гледа през прозореца, замислена, или я чувах да плаче нощем. По-късно разбрах, че беше съсипана от умора, грижи, и липсващи витамини, но винаги се грижеше за нас – дрехите ни чисти и подредени. Често ѝ казвах: – Мамо, усмихни се, отдавна не съм те виждала да се усмихваш… Майка ми ни обичаше, макар че рядко показваше обичта си с прегръдки, но готвеше вкусно, домът ни беше подреден, аз усещах любовта й най-много когато ме решеше и галеше по главата, тъжна, принизена от всички тегоби. Заради мъката започна рано да си губи зъбите, но така и не си купи нови. Като завърших училище, не мислех да уча по-нататък – не исках да оставя мама сама. Работех като продавачка наблизо, опитвах се да помагам, а Антон бързо растеше и му трябваха нови дрехи. Веднъж при мен в магазина дойде Михаил – не беше местен, живееше в село на осем километра. Хареса ме, беше девет години по-голям. – Как се казваш, хубавице? Новачка ли си? – пита, а аз отговорих: – Арина се казвам, не съм ви виждала преди. – Аз съм Михаил, от съседното село. Така се запознахме, Михаил започна да ме взема с колата си вечер, излизахме на разходки, води ме и у тях да се запозная с болната му майка – бившата му жена се беше изнесла в града, не искаше да се грижи за свекърва. Михаил живееше широко – отрупваше масата с месо, сметана, лакомства; уютно му беше вкъщи. Предложи ми да се оженим и само попита – ще се грижа за мама, ама ще ти помагам. Аз се зарадвах, макар да ми беше трудно да покажа радостта си – имах опит с грижи за близък човек. Приех. Скоро се оженихме, преместих се при Михаил, а брат ми учеше в града. С Михаил заживях истински щастливо. Родихме двама сина един след друг, след две години почина и свекървата, а къщата и нивата ни бяха големи – делничните грижи бяха много, аз не работех, но Михаил беше разбран и щедър. – Арина, не се напъвай с тежките кофи. Ти гледай да доиш кравата, кокошките и патките да нахраниш, а прасетата аз ще се грижа. И често настояваше да занесем продукти от дома си на мама – месо, мляко, сметана. Мама приемаше, но така и не се усмихваше – дори насреща на внуците беше тиха, сериозна. Често ходех при нея, опитвах се да върна радостта ѝ. – Ариша, все мисля – може би трябва да идеш на църква да поискаш съвет – предложи Михаил. Отидох, свещеникът каза: – Моли се мама ти да срещне добър човек; Бог ще помогне. Един ден мама ме помоли да ѝ заема пари – щяла да си сложи зъби. Аз с готовност ѝ дадох, без да се пазаря, но тя настоя да върне. Скоро по семейни дела Михаил помогна на своя чичо Кольо да се нанесе в нова къща в селото. Чичо често се отбиваше при нас, но един ден сподели: – Каня ви на гости – намерих първата си любов от ученическите години. Утре я докарвам, другиден идвайте! В уговорения ден влизам… и не мога да повярвам на очите си – пред мен стои мама, тази мама, която отдавна не се беше усмихвала, но сега светеше цялата, засмяна и млада! Тя и чичо Кольо се бяха намерили отново и това я изпълни с живот. – Мамо! Много се радвам… Защо не каза? – Не исках да казвам, ако не се получи… Чичо Кольо също се усмихна: – Боях се, че майка ти ще се откаже… А сега сме щастливи. Михаил и аз бяхме истински щастливи, че мама отново намери усмивката си – обич, топлина и радост се върнаха в дома ни. Благодаря за прочита, подкрепата и че сте част от моята история. Пожелавам ви щастие в живота!

Мамо, усмихни се Мария никога не харесваше, когато съседките им идваха у дома и молеха майка ѝ да изпее

Įdomybės

01.3k.

– Я поканих мама и сестра да дойдат у нас за Нова година, – каза съпругът вечерта на тридесетия декември. – Ще успееш ли да приготвиш всичко?

Накара ми майка и сестра да дойдат при нас за Нова година, съобщи Константин вечерта на 30 декември.

Įdomybės

0122

Мамо, подари ми усмивка Когато съседките се събираха у нас и молеха мама да запее: – Анче, изпей ни нещо, гласът ти е толкова хубав! – мама запяваше, жените се хващаха на хорото, а цялото ни дворче се изпълваше с песни и танци. Тогава живеехме с мама, татко и по-малкия ми брат Антошко в нашата къща на село. Мама беше винаги весела, дома ни топъл за приятелите. След гостите казваше: – Елате пак, хубаво си поприказвахме! – и всички си обещаваха нови срещи. Но аз, Арина, не харесвах когато мама пееше и танцуваше пред всички – срамувах се, макар да не разбирах защо. Живеех в собствения си свят, бях в пети клас и веднъж ѝ признах: – Мамо, моля те, не пей и не танцувай… Срам ме е. Дори сега, вече зряла и майка, не мога да обясня защо тогава така изпитвах. А мама Анна ми отговаряше: – Ариша, не се притеснявай, че мама ти пее! Радвай се! Аз няма цял живот да пея и танцувам, сега докато съм млада… Не мислех тогава, че времето на радостите е кратко. Когато бях в шести, а брат ми във втори клас, татко напусна дома ни завинаги. Не знаех какво беше станало, разбрах едва след години – мама беше заловила татко с другата жена, съседката Вера… Животът ни се преобърна. Мама работеше на две места – денем чистеше, нощем месеше хляб в хлебарница. Усмивката ѝ угасна, очите станаха тъжни. Вечер, когато аз се прибирах от училище, с цялото си сърце исках мама да ми се усмихне. – Мамо, видя ли – Генка докара котенце в клас и то мяукаше цял час! – опитвах да я развеселя. – Хм, да… – само отвръщаше мама, а в очите ѝ сълзи блестяха. От баща си не се отказахме – той живееше през няколко къщи, а с Антошко и доведения брат се събирахме често, но Вера не ни канеше на трапеза. Мама винаги нахранваше всички, без да търси вина… но щастието се беше изпарило от лицето ѝ. Аз усещах майчината обич – в малките неща, когато ме решеше или ни приготвяше любими ястия. Но често тайно махвах на мама: – Мамо, усмихни се, толкова отдавна не съм виждала твоята усмивка! След като завърших училище, не отидох на другаде да уча, останах на село, за да помагам. Подадох ръка вкъщи, работих в магазина. Животът ми се промени, когато срещнах Михаил – беше от съседното село, по-възрастен, но с добро сърце, и ме взе за жена. Истинското щастие срещнах при него – голяма къща, две здрави дечица, стопанство, дом пълен с любов. Михаил беше щедър – винаги пращахме на мама домашно месо, мляко, сметана… А мама все така сериозна, затворена в себе си, не се усмихваше дори на внуците. Търсихме начин да ѝ помогнем, ходихме при попа, молехме се да срещне пак добър човек. И съдбата поднесе чудо – братовчедът на Михаил, чичо Кольо, се върна в селото и заживя с… мама! Когато я видях, за първи път от години лъчезарна и усмихната, разбрах – понякога Господ връща усмивката дори на най-изстрадалата жена. Мамо, подари ми усмивка – нека твоята обич винаги ми сгрява душата.

Мамо, усмихни се Силвия хич я нямаше на кеф, когато съседките идваха у тях и молеха майка ѝ да им попее.

Įdomybės

027

Пенсионерката разказа как за последно е видяла сина си преди повече от шест години – От кога не говори синът ви с вас? – попитах съседката си… И в този момент сърцето ми се сви. – Минаха шест години, откакто не съм го виждала. След като тръгна с жена си, в началото поне понякога ми звънеше, но после прекъсна всякаква връзка. Веднъж му купих торта за рождения ден, отидох да го видя и… точно тогава наведе глава и се разплака. – А какво се случи след това? – Снахата ми отвори вратата и ми каза, че не съм желана в дома им. Синът ми не каза нищо, само ме погледна така, сякаш аз съм виновна за всичко, и отмести поглед. Това беше последният път, когато го видях. – Не ви е потърсил повече? – Не можех да повярвам на ушите си. – Обадих му се веднъж, когато реших да продам тристайния апартамент и да си купя по-малък. Разбира се, дадох му част от парите. Дойде, подписа документите, взе парите и повече не ми се обади. – Много ли сте самотна или вече сте свикнали с това? – попитах възрастната жена. – Добре съм! Когато бях млада, останах сама със сина ми, защото съпругът ми ме напусна заради друга жена. Отгледах сина си сама. Винаги му давах любов и грижа. После ми каза, че иска да си наеме собствен апартамент. Първо бях щастлива, защото реших, че синът ми е пораснал и се замисля за самостоятелен живот. Подаръчни кошници. Но ставаше дума за нещо друго – за приятелката му. Тя настоя двамата да си имат свое жилище, за да не се меси никой в забавленията им. После забременя. – Споделяш ми всичко това толкова спокойно? Не ти ли е болно, че синът ти те изостави в старостта ти! – учудих се. – Свикнах. Харесва ми да живея в нова сграда. Имам пари, достатъчно за всичко, от което се нуждая. Всяка сутрин се събуждам, слагам чайника и излизам на балкона да пия чай. В такива моменти обичам да гледам София, как се пробужда градът. Като бях млада, мечтаех да се наспя, защото работех на две смени. Мечтаех да остарея, заобиколена от близки хора, но явно съм била орисана да остана сама. – Защо не си вземете домашен любимец? Двама е по-весело. – Знаеш ли, мила, и котките понякога си тръгват от стопаните си, а куче не мога да взема, защото не знам дали ще се събудя на сутринта. Не мога да взема отговорност за някой, когото не мога да защитя. Вече веднъж направих глупост… достатъчно беше…. Жената храбро държеше вдигната глава, но после не издържа и се разплака…

От кога не се е чувал синът ви с вас? попитах съседката ми баба Пенка… и точно тогава ми се сви сърцето.