Съвсем да забрави не се получи Всеки ден Пламен се прибираше от работа със софийското метро, после се
Мислеше си, че съпругът ѝ е просто в лошо настроение, докато не откри документите за развод в неговия чекмедже.
Напълно да забравиш невъзможно Всеки ден Прохор тръгваше от работа към вкъщи първо метрото, после автобус
Малиново сладко от глухарчета Свърши вече зимата с дебелия сняг, въпреки че тази година нямаше никакви
Сладко от глухарчета Зимата приключи, в този сезон нямаше особено големи студове, беше мека и снежна.
Не исках, но се престъпих
Василиса не умееше да пуши, но беше убедена, че това я успокоява. Стоеше пред къщата си в българското село и наблюдаваше тихата уличка, мислите ѝ бяха мрачни и тревожни – напоследък животът ѝ бе пълен със сериозни грижи.
Василиса живееше сама в къщата на починалата си баба, родителите ѝ бяха в съседното село, на седем километра. На нея ѝ се искаше самостоятелност – вече бе на двадесет и три години. Работеше в пощата.
Не успя да допуши цигарата, загаси я и я хвърли:
— Не ми харесва да пуша, както Вера постоянно дръпва една след друга. Тя ми го препоръча, каза, че това успокоява нервите, но едва ли… — мислеше си Василиса.
В този момент пред къщата мина новият полицай Антон, прехвърлен от друг район. Разбрах за него от колежките в пощата. Погледна след колата му и влезе вътре — започваше да се стъмнява, а тази вечер я чакаше важно и опасно дело…
В пощата вчера не бе много натоварено, но все пак селяните се отбиваха от време на време.
— Утре ще е блъсканица — каза баба Анна, — днес е спокойно, очакваме пенсиите.
Анна работи в пощата от млади години, всички я познават:
— Трийсет години съм тук, какво ли друго бих правила…
— Еее, лельо Ани — засмя се младата Верочка, — мама казва, че без теб и пощата няма да работи. Ти тук държиш всичко.
— Еее, всеки е заменим — усмихна се Анна, — когато изляза в пенсия…
— Здравейте — влезе Марина, едра жена на 42 години. — Ами днес е жега! Дойдох за съседката си — баба Глафира иска да поднови абонамента си за списание, че прекарва времето с четене. Утре рано заминаваме на море, чак в Турция… Баба не ходи, затова чете много — казва, минава по-бързо времето.
— Ох, Марина, не те ли е страх така далеч, и то със самолет — попита Анна. — Турция е хубава, ще се попечете на слънце — сякаш самата тя скоро бе ходила.
— Не, не ме е страх. На първия ден ще кача снимки в интернет, купих си нов бански, тъй че гледайте — обеща Марина и си тръгна.
— Колко ли струва с цялото семейство в Турция? — провикна се Вера.
— Ами те си имат пари, Мишо — фермер — уверено отговори Анна.
Само Василиса мълчеше и слушаше всичко със сдържана тревога, гледайки в компютъра. Мислеше…
След малко в пощата влезе полицай Антон и весело поздрави:
— Добър ден! Очаквам известие, може ли да проверите — обърна се към Вера, но забеляза Василиса и се загледа в нея.
— Не знаех, че тук работят толкова красиви момичета… но изглеждаш много тъжна.
— Ааа, Василиса… Наскоро загуби годеника си — обясни Анна.
— Ясно — отвърна Антон, а Вера провери — нямаше нищо за него.
Преди три седмици загина годеникът Денис. Откриха го убит в близкия град. Говореха, че е бил играч и тайно залагал в нелегален клуб. Василиса не знаеше. Полицията не откри нищо, но една вечер двама млади мъже я посетиха — познаваше ги от компанията на Денис.
— Годеникът ти ни дължи крупна сума.
— Но той почина… — прошепна уплашено Василиса.
— Ха, дълговете не умират. Ти трябва да платиш. — Лехо ѝ каза голяма сума — 300 000 рубли.
— Къде да намеря толкова пари?
— Твой проблем. В селото има заможни хора, ти знаеш. — Каза Лехо, — работиш в пощата, знаеш всичко. Имаме нужда от парите. След две седмици се връщаме. Ако се обадиш в полицията — пази се. Ето ти шперц — с всичко се справиш.
Когато излязоха, Василиса затвори бързо. Кръвта ѝ пулсираше, в дома бе тихо, навън тъмно. На следващата нощ реши да се промъкне в дома на Марина — отсъстваха. Нямаше куче, само затворени порти, които прескочи.
Не знаеше дали ще проникне, но с шперца успя. Сърцето ѝ трепереше — нарушаваше закона, бе престъпник като онези.
Дълго търси пари, в стаята бе светло от лампата отвън.
— Господи, какво правя… — мислеше, — искам да живея, Денис… Ти си там, а аз страдам и върша престъпление.
Знаеше, че е нужно да потърси полиция, но страхът от Лехо бе огромен… Откри само 1500 лева и в шкафа златен пръстен и гривна. На масата имаше лаптоп — взе го.
Тихо напусна дома, с чантата на рамо се огледа — нито лампа, нито куче, никой не видя. Беше уплашена.
У дома скри чантата в бабиния сандък в килера. Не можа да спи — цяла нощ се въртеше. На работа бе уморена — на обед отиде в местната столова.
— Добър ден — появи се Антон, тя подскочи, той се усмихна, — не се бой, просто и двамата сме гладни.
— Добър… — отвърна несигурно, мислейки дали знае за престъплението. — Може би ме чакате?
— Наистина теб — засмя се Антон.
Видя усмихнатите му очи, успокои се — шегува се. От този ден обядваха заедно, вечер той я придружаваше, остана и при нея.
Селото бързо разнесе слуха:
— Василиса хвана полицая, бързо действа — недоволстваше Тамара. — А той ми харесва за Таня, пропусна го тя, но Василиса го взе…
— Ох, я си гледай, ясно е, че на нея му харесва — влюбен е.
Действително, любовта им бе взаимна, но някои я осъждаха.
— Наскоро погреба годеника си, вече друг си има.
— Какво, да страда цял живот? — защитиха я други.
Василиса бе неспокойна — наближаваше срокът, в който дългът трябваше да се плати. Боя се — ами ако Антон е тук? Искаше да му признае, а времето напредваше. Остана два дни — реши:
— Антон, да ти призная нещо… — започна тя, той се усмихна.
— Знам, и аз те обичам…
— Не е за това…
Антон я изслуша внимателно, не можеше да повярва, че тя е способна на такова. Оправдаваше я — заплашили я.
— Василиса, ще носиш отговорност. Къде е всичко откраднато? — викаше я наивна. — Трябваше веднага да дойдеш при мен…
Тя извади чантата — предаде я. Дълго я убеждаваше, обещаваше. Два дни по-късно, звън на вратата — Василиса отвори със страх. Лехо с другаря си — настояха за парите.
— Не намерих, ще измисля нещо — каза тя изплашено. — Дайте време.
Лехо я хвана за рамото и стисна:
— Време?! Или парите, или сега… — дръпна тениската ѝ, скъса я. Но другарят му падна, после и Лехо — и двамата на земята, а Антон сложи белезници, вторият полицай залови другия.
— Всичко е минало — каза Антон, — те ще си получат заслуженото. — Утре ела в участъка — ще оправим нещата.
Василиса разказа всичко пред следователя. Марина се върна от почивка, получи си вещите, но Антон помоли да се пази тайната за Василиса. Всички мислеха, че Лехо и другарят му са виновни — те са убили Денис. Изпратиха ги за дълго.
Антон предложи брак на Василиса — имаше сватба. Любовта на Антон изми всички грехове и изцели раните ѝ. Вече отглеждат дъщеря си Оленька. Не искаше, но направи Пушенето не беше умението на Веселина, но беше убедена, че я успокоява.
Не искаше, но го направи Пушенето на Гергана никога не ѝ вървеше, но беше убедена, че именно това ѝ помага
Новогодишна тишина Ноември бе оловносив, кален и отвратително скучен, както си му е редът. Дните се влачеха
Пак ли при нея? Деси пробива съпруга си с поглед. Георги продължаваше да си обува обувките.
