Тъщата премести специалитетите от моя хладилник в своята чанта, преди да си тръгне Яна, сигурна ли си
Дневник, 12 февруари Вчера свекърва ми си замина с половината от мезетата в моя хладилник. Не знам дали
“Къде отивате? Дойдохме да ви намерим!” “Ненавиждам сестра ти!” изрева Галина
Мъжът ми ме сравни с жената на приятеля си на масата и получи салата в скута си Пак извади този сервиз, а?
Пак ли сервизът на баба доста? Казах ти дай онзи, дето ни го подариха за годишнината, със златния кант.
Мъжът ми ме сравни с жената на приятеля си на масата и получи салата в скута си Пак извади този сервиз, а?
Пак ли сервизът на баба доста? Казах ти дай онзи, дето ни го подариха за годишнината, със златния кант.
Какво значение има кой се е грижил за баба?! Апартаментът по закон трябва да бъде мой! – майка ми се кара с мен.
Собствената ми майка ми заплашва със съд. Защо? Защото апартаментът на баба не остана нито за нея, нито за мен, а за дъщеря ми. Майка ми смята, че това е ужасно несправедливо. Тя е убедена, че жилището трябваше да си бъде нейно. Но баба реши другояче. Защо ли? Може би защото с мъжа ми живяхме при нея и се грижихме за нея през последните пет години.
Майка ми винаги е била изключително егоистична – собственият ѝ интерес е над всичко. Била е омъжена три пъти, но има само две деца – мен и моята по-малка сестра. Сестра ми и аз се разбираме прекрасно. Но с майка ни отношенията ни са далеч по-сложни.
Не помня баща си – развел се с майка ми, когато бях на две. До шестата ми година живеехме с мама при баба. Някак си я смятах за строга и недружелюбна – може би, защото майка ми често плачеше. Едва като пораснах, осъзнах че баба е била страхотен човек и искала само да изправи майка ми на крака.
После майка ми се омъжи повторно, заживяхме при втория ѝ съпруг и тогава се роди сестра ми. Бракът издържа седем години – след развода вече не се върнахме при баба. Вторият ѝ съпруг замина да работи в чужбина и временно ни остави жилището си. След три години майка ни пак се омъжи и заживяхме с новия ѝ мъж.
Естествено, той не беше въодушевен да има чужди деца в семейството, но поне никога не ни обиждаше. Просто не ни забелязваше. И майка ми също не ни обръщаше внимание – беше обсебена от ревност и караници с новия си мъж.
Всеки месец майка ми се събираше да си тръгва, но той все успяваше да я върне. Аз и сестра ми свикнахме и не ѝ обръщахме внимание. Грижата за сестра ми падна върху мен – майка ни нямаше време. Добре че имахме баби, които ни помагаха. После влязох в университета и се преместих в общежитие, а сестра ми остана при баба. Баща ѝ винаги ѝ помагаше. Майка ни звънеше само за празници.
Приех майка си просто такава, каквато е – свикнах с мисълта, че не се интересува дали сме добре. Но сестра ми трудно го преглъщаше, особено като майка ни не дойде на абитуриентския ѝ бал.
Пораснахме. Сестра ми се омъжи и замина със съпруга си в друг град. С моя приятел живеехме заедно под наем и не бързахме със сватбата. Често посещавах баба – имахме силна връзка, стараех се, обаче, да не ѝ преча.
И тогава баба се разболя и постъпи в болница. Казаха ми, че ѝ трябва добра грижа, затова започнах да я посещавам всеки ден – носех храна, готвех, чистех и просто ѝ правех компания. Най-важното беше дали си пие лекарствата навреме.
Шест месеца така ѝ помагах, често и с приятеля ми. Той ремонтираше нещо из жилището, подреждаше. Тогава баба предложи да се нанесем при нея, за да може да спестим за собствено жилище, вместо да даваме пари за наем.
Без да се колебаем приехме – бяхме близки, а и баба харесваше приятеля ми. Заедно заживяхме, а след половин година забременях. Решихме да запазим детето, а баба беше щастлива, че ще доживее да види правнучка. Направихме спокойна сватба, само с близки – дори майка ми не дойде, нито ни поздрави по телефона.
Когато дъщеря ми беше на два месеца, баба падна и си счупи крака. Тогава ми беше много трудно и имах голяма нужда от помощ от майка ми. Обадих ѝ се, но тя отказа – почувствала се зле и обеща да дойде друг път. Това “друг път” никога не дойде.
Шест месеца по-късно баба получи инсулт – остана на легло. Грижата за нея беше ужасно тежка, не знам как щях да се справя без мъжа ми. С времето се съвзе малко, проговори, започна да ходи – живя още две години и половина след инсулта и успя да види как правнучката ѝ прохожда. Почина тихо в съня си. За мен и семейството ми това беше голям удар, защото я обичахме искрено.
Майка дойде само на погребението. Един месец по-късно дойде, за да ни изгони – сигурна беше, че жилището ѝ принадлежи. Не знаеше, че баба прехвърли апартамента веднага след раждането на дъщеря ми. Затова тя не получи нищо.
Избухна скандал – поиска ми да ѝ върна жилището или ще ме съди.
– Виж я каква хитра! Примами бабата, отне ѝ апартамента и сега си живееш на широко! Това няма да ти мине! Какво като си се грижила за нея?! Имота по право трябваше да е мой!
Майка ми няма да получи никакъв апартамент – консултирах се с нотариус и адвокат. Ще живеем в жилището, което ни даде баба. А ако второто ни дете е момиче, със сигурност ще го кръстим на нея. Какво значение има кой се е грижил за баба! Апартаментът по закон трябва да е мой! спореше майка ми с мен.
Всичко беше обичайно при отглеждането на тризнаци докато едно от децата не започна да говори необяснимо.
