Įdomybės

ОПЕРАЦИЯ “ЛЮБОВНИЦА”: Как Варя подгони мъжа си Рома за голямото търсене на нова изгора със сутрешна физзарядка, прелестна фотосесия и луд шопинг по българските молове, докато градят планове за статуса на успелия мъж и се смеят на целия любовен абсурд в средата на панелка, където ароматът на домашни супи се смесва с мечтите за петзвездни ресторанти, а истинската страст се оказва… у дома!

В ТЪРСЕНЕ НА ЛЮБОВНИЦА Мария, какво ти става? ококори се Петър, гледайки жена си, която му подава къси

Įdomybės

0122

Още ни чака работа у дома… Баба Валя едва-едва отключи портата, с мъка пристъпи до вратата, дълго се мъчеше със стария, ръждясал катинар, влезе в своята стара, неотоплена къща и седна на стола до студената печка. Миришеше на пустош в изба̀та. Тя беше отсъствала само три месеца, но таванът вече беше целият в паяжини, старинният стол жално скърцаше, вятърът бучеше в комина – домът я посрещна нацупен: „Къде се изгуби, стопанко, на кого ме остави?! Как ще зимуваме сега?!“ – „Ей сега, любими мой, почакай малко, да си поема дъх… Ще запаля, ще се стоплим…“ Само преди година баба Валя пъргава щъкаше из старата къща: белеше, боядисваше, носеше вода. Малката ѝ лека фигура ту се прекланяше пред иконата, ту суетеше при печката, ту летеше в градината, успяваше да сади, да прекопава, да полива. И домът се радваше с нея – скърцаше жизнено под леките ѝ стъпки, вратите и прозорците се отваряха послушно при допира на малките ѝ набраздени ръце, фурната усърдно печеше пухкави питки. Добре им беше на Валя и нейния стар дом заедно. Рано погреба мъжа си. Отгледа трите си деца, всички изучи, всички в хората изведе. Единият син – капитан по морето, другият – военен, полковник, и двамата живеят далеч, рядко си идват. Само най-малката дъщеря Тамара остана в селото, главен агроном, от тъмно до тъмно все на работа, на майка си отскача само в неделя, отпуска душа с питките ѝ – и пак цяла седмица не я виждат. Утехата – внучка Светлето. Тя, може да се каже, при баба си израсна. А каква мома стана! Красавица – големи сиви очи, коси като зряло жито до кръста, къдрава, тежка, лъскава – чак сияеше косата ѝ. Като си върже опашка, кичурите се сипят по раменете ѝ – местните момци направо ги оставяше без дъх. Стояха с отворени уста. Фигура изваяна. Откъде у селско момиче тази осанка и красота? Баба Валя млада беше хубава, ама ако сложиш стара снимка до Светкината – пастирка и царица… И умна. Завърши в града аграрния институт и се върна на село като икономистка. Омажи се за ветеринарен лекар, по програмата за млади семейства им дадоха нова къща. И каква къща! Масивна, стабилна, тухлена – по онова време направо палат, не къща. Само че – бабината къща е с градина, всичко цъфти и зрее. А в новата къща на Светла още нищо не беше израсло – срамежливи три стръка. И за градинарство Светла не я биваше особено – беше си деликатна, от баба си пазена от всякакъв вятър и тежка работа. Още малкият Васко им се роди – та съвсем нямаше време за дворове. И започна Светла баба си да кани: „Ела да живееш у нас – къщата е голяма, модерна, печка няма нужда да се пали.“ А баба Валя почна да се разболява, навърши осемдесет, и сякаш болестта чакаше кръглата дата – краката ѝ се огънаха, не искаха вече да носят. Даде се бабата да я уговорят. Поживя при внучка си няколко месеца. После чу: „Бабо, скъпа, толкова те обичам – знаеш го! Ама що все седиш?! Ти цял живот си работила! А у мен виж – отпусна се само… Аз имах надежда за помощ, а ти…“ „Не мога, миличка, краката вече не ме държат… остарях…“ „Хм… Как ми дойде – веднага остаря…” В крайна сметка се наложи бабата, която не оправда очакванията, да си тръгне и се върна в родната къща. От мъка, че не успя да помогне на любимото внуче, баба Валя легна болна. Краката ѝ бавно шляпаха по пода – набегали се бяха, умориха се. Да стигне до масата беше изпитание, а до любимата черква – невъзможно. Отец Борис сам дойде при най-редовната си енориашка, преди болестта – опора във всичко за старинната църква. Огледа се внимателно. Баба Валя седеше на масата, пишеше обичайните си месечни писма до синовете. Беше хладно в стаята: печката зле запалена. Подът – леден. На нея – най-топлият, но овехтял пуловер, зацапан шал – тя, дето беше първа чистница, на краката – протъркани цървули. Отецът въздъхна: нужна ѝ е помощ. Кой? Може би Анна, живее наблизо, още е силна, двайсет лета по-млада от баба Валя. Извади хляб, сладки, половин голяма, още топла рибка-пита (от матушка Александра). Засука ръкави, изчисти пепелта, донесе в три курса дървета, нареди в ъгъла. Запали. Донесе вода и сложи върху печката голям почернял чайник. „Сине мой! Ох, т.е. отче наш! Помогни ми с адресите на пликовете, че с моята кокоша лапа като пиша – писмата няма да стигнат!“ Борис седна, написа адресите, бегло погледна поразкривените редове на листчетата. Беше изписано с големи, треперливи букви: „Живея страхотно, мили мой сине! Всичко имам, славя Бога!“ Само че тези листчета за хубав живот бяха покапани с размити, вероятно солени петна. Анна пое грижата за старицата, отец Борис редовно я причастяваше, а на големи празници Аннин мъж, бай Петър, моряк, я караше с мотора на служба. Животът покрай нея тръгна. Внучката не се вестяваше, а после – тежко се разболя. Отдавна имаше стомашни оплаквания, мислеше, че е гастрит. Оказа се рак на белите дробове. Защо я застигна такова – никой не знае, но Светлана угасна за половин година. Мъжът ѝ буквално заживя на гроба ѝ – купуваше бутилка, пиеше, спеше там, ставаше и пак за бутилка. Четиригодишният син Васко остана ненужен никому – мръсен, сополив, гладен. Взе го Тамара, но със своята заетост нямаше как да се грижи, и Васко тръгнаха да подготвят за дом. Дом добър: свестен директор, храната що-годе, за почивките можеш да си вземеш детето вкъщи. Не е като домашното, но Тамара нямаше възможност – работата не чака, а до пенсия – далеч. Тогава в коша на стар „Урал“ при дъщеря си дойде баба Валя. На кормилото – дебелият съсед бай Петър, с фланелка с котва и русалки на двете ръце, и двамата изглеждаха воинствено. Баба Валя отсече: „Васко ще си го взема при себе си.“ „Мамо, ти едва ходиш! Как ще се оправяш с дете – ще му готвиш, ще му переш!“ „Докато съм жива, в дом Васко няма да дам“, отсякла бабата. Поразена от твърдостта на иначе тихата майка, Тамара замлъкна и взе да стяга багажа на внучето. Бай Петър откара бабата и малкия до къщата, изнесе ги, а после почти на ръце вкара и двамата в изба̀та. Съседи клатеха глави: „Леля Валя е добра жена, ама явно вече не е на себе си – за нея грижа трябва, а тя още и дете си взе… То не е кученце!…“ След неделната литургия отец Борис тръгна към Валя с лоши предчувствия – да не се стигне да изземат гладния и мръсен Васко от немощната старица? В стаята беше топло, печката грееше добре. Чистият, доволен Васко лежеше на дивана и слушаше грамофонна приказка за Кумчо Вълчо. А немощната баба весело пърхаше из стаята – маже тава с перце, меси тесто, чуква яйца в сиренето. И слабите ѝ крака се движеха бодро – както преди болестта. „Отче скъпи! Аз тука… ватрушки правя… почакай малко – на матушка Александра и Кузма ще пратя топъл подарък…“ Отецът се върна у дома смаян и разказа на жена си какво е видял. Матушка Александра се замисли, извади дебела синя тетрадка и откри нужната страница: „Старата Егорова изживя дългия си живот. Всичко отмина, отлетя – мечти, чувства, надежди – всичко дреме под снежнобялата преспа. Време е, време… Една вечер, когато февруарската виелица бушуваше, тя дълго се молеше пред иконите, после легна: „Извикайте попа – ще умирам.“ Лицето ѝ побеля като снега навън. Повикаха свещеника, причасти се, вече цяло денонощие лежа, не пое храна, нито вода – единствено тихото дишане показваше, че душата още не е напуснала старческото тяло. Вратата се отвори – свеж въздух, детски плач. „Тихо, тихо – баба ще умира!“ „Аз не мога да затворя устата на бебето – току-що се е родило, не знае, че не трябва да плаче…“ Внуката на бабата, Настя, се прибра от родилния дом с дребничкото си новородено. Цялата къща беше отишла на работа, оставяйки умиращата старица и младата майка насаме. Млякото на Настя още не беше тръгнало, а тя самата неопитна, не можеше да се оправи с дъщеря си, и бебето не спираше да пищи, пречейки на баба Егоровна да си замине. Умиращата Егоровна повдигна глава, блуждаещият ѝ поглед се избистри. С мъка седна на леглото, спусна босите си нозе и замачка слаба нога, търсейки пантофа. Като се върнаха всички след работа – мислейки, че ще намерят бабата издъхнала – видяха следното: Егоровна не просто не смяташе да умира, ами изглеждаше по-живкава от всякога. Решително бе отменила умирането, ходеше из стаята, люлеейки вече доволното и спокойно бебе, а окапалата майка си почиваше на дивана.“ Александра затвори дневника, погледна мъжа си, усмихна се и рече: „Моята прабаба Вера Егоровна страшно ме обичаше и просто не можах да си позволи да умре. Каза, както в песента: „А да умираме – още ни е рано! Още ни чака работа у дома!“ Живя още десет години, помагайки на мама, а на твоята тъща Анастасия Кирилова, да ме отглежда.“ И отец Борис отвърна с усмивка на жена си.

Имаме си още работа вкъщи Баба Валя едва-едва отвори вратничката на двора, с мъка стигна до прага, дълго

Įdomybės

0419

Денят, в който осъзнах, че съм живяла с чудовище

Денят, в който разбрах, че съм живял с чудовище Цели единадесет години си мислех, че имам семейство.

Įdomybės

011

Имаме си още работа у дома… Баба Валя с мъка отключи дървената портичка, едва пристъпи до прага, дълго се бори със стария, ръждясал катинар, влезе в студената си непалена къща и седна до изстиналата печка. В стаята бе миризма на запуснатост. Само три месеца я нямаше, а по тавана вече имаше паяжини, старият стол скърцаше жално, вятърът свиреше из улуците — къщата я посрещна мрачно: „Къде се изгуби, стопанко, на кого ни остави?! Как ще зимуваме?!” — Сега, сега, мила моя, почакай малко, ще се поотпочина… Ще накладем печката, ще се стоплим… Само преди година баба Валя — лека, пъргава, сновеше из старата къща: белеше, боядисваше, носеше вода. Малката й фигура ту се навеждаше смирено пред иконите, ту въртеше работа край печката, ту летеше из градината — садеше, плевеше, поливаше. И къщата се радваше с нея — дъските весело скърцаха под леките й стъпки, врати и прозорци гостоприемно се отваряха под пръстите на уморените й ръце, печката печеше пухкави баници. Добре им беше заедно: на Валя и на нейната стара къща. Овдовя рано. Отгледа трима деца, всички изучи, всички стъпиха на крака. Един син — капитан на търговски кораб, другият — военен, полковник, и двамата живеят далеч, рядко наминават. Само най-малката дъщеря, Тамара, остана в селото — главен агроном, от тъмно до тъмно по работа, при майка си на гости само в неделя — докато изяде някоя домашна питка и после пак не се виждат цяла седмица. Утехата й беше внучката Светла. Тя израсна у баба си. А каква красавица стана! Сиви очи като утрото над полето, коси до кръста, тежки, светли като узряла пшеница, вълнисти, блестящи — сякаш свети около нея! Само направи опашка, кичурите се ронят по раменете — местните момци онемяват. Съвършена фигура и стойка. Откъде ли такава красота и осанка у селско момиче? Баба Валя беше хубава млада, но ако сложиш стара снимка до Светла — пастирка и царица… И умна е. Свърши Аграрен университет в града, върна се в селото — икономист. Ожени се за ветеринар, дадоха им нова къща по програма за млади семейства. И каква къща! Масивна, тухлена, с големи прозорци — по онези времена цяло имение. Само дето около бабината къща — райска градина, а около новия дом — само три цветя стърчат. Светла не беше по зеленчукопроизводството, макар че селско момиче: нежна, баба я пазеше от всяка простуда и тежък труд. И като им се роди син Васко, вече съвсем не оставаше време за градини. Започна Светла да кани баба си да живее при тях: „Хайде, бабо, ела при нас — къщата голяма, модерна, няма да палиш печка…” Баба Валя взе да се споминава, стана на осемдесет, а краката, чакали юбилей, отпуснаха, отмаляха. Придвори се на увещанията и замина при внучка си. Изкара там някой и друг месец. После чу: — Бабо, мила, обичам те, знаеш… Но как само седиш? Цял живот се въртиш, а тук си се окопала… Аз искам да гледам къщата, разчитам на теб… — Как ще помогна, дете, краката ми отказват вече… остарях… — рече бабата. — То и аз не знам как, ама щом си тук — веднага остаря… Скоро и се върна старата Валя у дома присмехулно, че не е оправдала очакванията на любимата внучка. От мъка и срам, че не е помогнала, баба Валя съвсем легна. Краката вече едва местеше, едва стигаше масата, а пътят до храма се превърна в недостижим. Отец Борис сам я посети, беше неотлъчен помощник и в стария храм. Вальова седеше, пишеше месечни писма на синовете. В стаята студено, печката едва пламнала. Тя е облечена в вълнената си жилетка, с леко захабена забрадка на главата, аз такова, при нея, чистофайница номер едно! На краката — износени цървули. Отецът въздъхна — трябва й помощник. Кого? Може би Анна? Живее наблизо, по-млада е. Извади хляб, сладки, половин топла рибена баница (от попадия Александра). Засука ръкави, изгреба пепелта, натрупа дърва за няколко дни, разпали печката. Донесе вода, сложи чайника. — Мило синче! Ох, отпусни — отче наш, помогни с адресите, с тая моя ръка — не стига, че кокошка, а и перото не държи! Отец Борис написа адресите, надникна в писмата — с едри, клатещи се букви: „Живея много добре, скъпи сине. Всичко си имам, слава Богу!” Само че тези писъмца за хубавия живот — всичките в омърляни петна, с най-вероятно солени следи. Анна взе да се грижи за бабата, отецът я изповядваше и причастяваше, а на големи празници мъжът на Анна — чичо Петър, стар моряк, я караше с мотор на служба. Животът някак потръгна. Внучката не идваше, а няколко години по-късно се и разболя тежко. Беше жалвала за стомаха си — излезе, че е рак на белия дроб. Защо се случи така — кой ли знае, но Светла угасна за шест месеца. Мъжът й не можа да се справи — пресели се на гроба, с бутилка, спи там, събужда се, пак пие… Четиригодишният Васко попада никому ненужен — бос, кален, гладен. Тамара, дъщерята, го взела при себе си. Но агрономка е, за деца време няма. И го записали Васко за районния интернат. Интернатът хвален — добър директор, храна, през уикендите може да си го прибереш. Не е домашно възпитание, но Тамара трябва да работи до късно, пенсия далеч. Тогава, в кошницата на стара „Уралка” с мотор, при дъщеря си пристигна баба Валя. Отпред — дебелият съсед чичо Петър в моряшка фланелка с котви и русалки на ръкавите. И двамата изглеждаха непоколебими. Баба Валя рече кратко: — Васко ще го взема при себе си. — Мамо, ти едва ходиш! Как ще гледаш дете? Трябва да готвиш, да переш… — Докато съм жива, Васко в интернат няма да отиде! — пресече бабата. Тамара, смаяна от твърдостта на майка си, замлъкна и започна да приготвя нещата на внука. Чичо Петър ги върна у дома, занесе ги на ръце в къщата. Съседките шушукаха: — Добра бабичка, но, изглежда, на стари години е прегоряла: тя самата си изисква грижи, та още и дете прибра… Не е кутре що-годе… Грижа си трябва… След неделната литургия отец Борис дойде с лоши предчувствия — дали няма да взема Васко: мръсен и гладен? Оказа се топло, печката препълнена, Васко нагледен, чист, слуша плоча с приказката за Златното яйце. А баба Валя, немощна старица, пърха из кухнята: маже тавата с перце, меси тесто, чука яйца за сиреник. Краката й пак ходят забързано, както преди болестта. — Отче, скъпи! Сиреник съм замесила… почакай малко — за попадия Александра и Кузмата ще има гореща почерпка… Отецът още изумен разказа на попадията у дома. Александра замислено отвори стара тетрадка и започна: „Старата Вера Егорова си бе изживяла живота. Всичко отминало — мечти, чувства, надежди — всичко спи под белия сняг. Вечерта, докато вятър напява през февруари, се моли и казва на домашните: „Извикайте попа — умирам”. Обръща се лицето й като студа навън. Домашните довеждат свещеника, причастява я, цяло денонощие стои без вода и хляб, само слаб дъх в тялото… Изведнъж — отваря вратата новороден плач. Върнала се внучката Настя от родилното с бебето, всички на работа оставили умиращата и младата сама. Настя още няма млякото, първо дете, невидяла, а бебето крещи, пречи на Егоровна да умира. Егоровна повдигнала глава, фокусирала погледа. Сякаш минават години. Сяда, стъпва боса, търси чехли с кльощави крака. Като се върнали вкъщи, домашните видели: Егоровна, жива и здрава, разнася бебето, а младата майка си почива. Умирането почака…” Александра затвори дневника, погледна мъжа си и рече: — Моята прабаба, Вера Егоровна, много ме обичаше и не можа да си позволи да умре. Каза с песента: „Рано е да умираме — у дома си имаме още работа!” Още десет години живя, помагаше на мама и на мен, своята правнучка. Отец Борис се усмихна в отговор.

Още има работа у дома Баба Въла едва успя да отвори дървената портичка, с труд се добута до вратата

Įdomybės

08.6k.

НЕ УСПЯ, МАРИНО! САМОЛЕТЪТ ОТЛЕТЯ! ЗАЕДНО С НЕГО ИЗЛЕТЯ И ПОЗИЦИЯТА ТИ, И БОНУСЪТ ТИ! УВОЛНЕНА СИ! — КРЕЩЕШЕ ШЕФЪТ ПО ТЕЛЕФОНА. МАРИНА СТОЕШЕ НАСРЕД ЗАДРЪСТВАНЕТО, ГЛЕДАЙКИ ОБЪРНАТАТА КОЛА, ОТ КОЯТО ПРЕДИ МАЛКО ИЗДЪРПА ЧУЖДО ДЕТЕ. ЗАГУБИ КАРИЕРАТА СИ, НО НАМЕРИ СЕБЕ СИ.

Не успя, Деница! Самолетът излетя! С него замина и позицията ти, и бонусът ти! Уволнена си!

Įdomybės

099

„Не успя, Марина! Самолетът отлетя! А с него замина и твоята длъжност, и премията ти! Уволнена си!“ — изкрещя началникът по телефона. Марина стоеше насред задръстването, гледайки към преобърнатата Лада, от която току-що беше извадила чуждо дете. Тя загуби кариерата си, но намери себе си. Марина беше перфектният корпоративен войник. На 35 — регионален директор. Строга, организирана, винаги на разположение. Животът ѝ беше разчертан до минута в Google календар. Съдбовната сутрин я чакаше най-голямата сделка на годината — договор с китайска фирма. Трябваше да е на летището в 10:00. Марина тръгна с аванс — никога не закъсняваше. Минаваше по магистралата с новия си джип и си преговаряше презентацията в главата. Внезапно, на стотина метра пред нея, стара жигула залитна, закачи банкета и се преобърна в канавката. Колата спря по таван. Марина инстинктивно натисна спирачка. Мозъкът ѝ изчисляваше: „Ако спра — ще закъснея. Сделката е за милиони. Ще ме съсипят.“ Другите коли подминаваха, някои забавяха, снимаше и продължаваха нататък. Погледна си часовника. 08:45. Нямаше време. Вече беше подала газ, заобикаляйки задръстването, което се оформяше. Тогава видя детска ръчичка, притисната до прозореца на преобърнатата кола. Една малка ръкавица. Марина изпсува, удари волана и зави към банкета. Бягаше към жигулата на токчета, провираше се през снега. Миришеше на бензин. Младият шофьор бе в безсъзнание, с окървавена глава. На задната седалка петгодишно момиченце плачеше, заклещено в седалката. — Тихо, малка, тихо! — викаше Марина, дърпайки заседналата врата. Не се отвори. Грабна камък и стъклото се строши, парчетата одраскаха скъпото ѝ палто. Не ѝ пукаше. Извади момиченцето, а с помощта на шофьор на ТИР — и младежа. Минута по-късно колата пламна. Марина се просна в снега, притискайки към себе си детето. Ръцете ѝ трепереха, чорапогащникът ѝ беше сдран, по лицето ѝ — сажди. Телефонът звънеше. Беше шефът. — Къде си?! Регистрацията приключва! — Няма да дойда, Виктор Иванов. Тук има катастрофа. Изваждах хора. — Не ме интересува кой си спасявала! Провали сделката! Уволнена си! Чуваш ли? Вън от професията! Марина затвори. Линейката дойде след 20 минути. Лекарят прегледа пострадалите. — Ще живеят. Вие сте им ангелът-спасител, госпожо. Ако не бяхте вие — щяха да изгорят. На следващият ден Марина се събуди без работа. Шефът си държа на думата. Не само я уволни, но и разпусна слух, че е безотговорна истеричка. В тесните среди това беше черна точка. Марина опита да си намери работа, навсякъде откази. Парите се стопяваха. Лизингът за джипа я давеше. Впадна в депресия. — Защо спрях? — питаше се нощем. — Ако бях отминала като всички… Сега щях да съм в Шанхай с чаша шампанско. А сега — нямам нищо. След месец непознат номер ѝ се обади. — Госпожо Марина? Аз съм Андрей — момчето от жигулата… Гласът беше нежен, но радостен. — Андрей? Как сте? Как е дъщеря Ви? — Живи сме. Благодарение на Вас. Госпожо Марина, много искаме да Ви видим. Моля Ви. Посрещнаха я в обикновен български панелен блок. Андрей още носеше корсет. Съпругата му Лена плачеше и целуваше ръцете ѝ. Малката Даша ѝ подари рисунка — крив, но слънчев ангел с черна коса, като нейната. Пиеха чай с евтини бисквити. — Не знам как да Ви благодаря… Нямаме пари… Аз съм автомонтьор, Лена — учителка в детска градина. Но ако Ви трябва помощ… — Търся работа — Марина се изсмя горчиво. — Уволниха ме заради това закъснение. Андрей помисли. — Имам приятел, малко особняк, фермер. Изгражда стопанство в провинцията. Търси си управител — да оправя хартиите, да търси грантове, да намери пазари. Пари няма много, но осигурява жилище. Ще опитате ли? Марина, която се гнусеше дори от калта по обувките, реши че няма какво да губи. Фермата беше огромна, но занемарена. Собственикът, бай Иван, ентусиаст, но не разбираше от сметки. Марина запретна ръкави. Вместо лъскаво бюро — дървена маса. Вместо Армани — дънки и гумени ботуши. Оправи счетоводството, намери субсидии, откри пазари. След година фермата започна да печели. Марина се почувства щастлива. Тук нямаше интриги и фалшиви усмивки. Ухаеше на мляко и сено. Научи се да меси хляб, взе си куче, спря да се гримира с часове. И най-важното — почувства се жива. Един ден във фермата дойде бизнес делегация да купува продукти за ресторанти. Сред тях беше Виктор Иванов — старият ѝ шеф. Познае я, изгледа я надменно. — Е, Марина? — подсмихна се — „Кралица на кравите“ а? Можеше да си в борда на директорите, а сега? Съжалявам ли си, че тогава си игра на героиня? Марина го погледна. Осъзна, че не го мрази. Просто ѝ е безразличен. Като пластмасова чашка. — Не, Виктор — усмихна се. — Не съжалявам. Тогава спасих два живота. И трети — своя. Спасих се от това да стана като теб. Той въздъхна и си тръгна. А Марина отиде в обора, до прясно родено теленце, което я буташе с мокро носле. Вечерта дойдоха Андрей, Лена и Даша. Вече бяха приятели и прекарваха време заедно. Пекоха кюфтета, смяха се. Марина гледаше звездите — едри и светли, каквито в София не се виждат. И знаеше: тук е на мястото си. Поука: Понякога трябва да изгубиш всичко, за да откриеш истинското. Кариерата, парите, титлите са просто декор — могат да изгорят за минута. А човечността, спасеният живот и чистата съвест остават. Не се страхувайте да свиете от пътя, ако сърцето ви го усеща. Може би точно това е завоят, който ще ви промени завинаги.

Не успя, Веселина! Самолетът излетя! А заедно с него изчезна и постът ти, и премията ти! Уволнена си!

Įdomybės

051

Родителската обич – Коледата, в която децата, подаръците и една нова кола обединиха три поколения в българския дом, а една неочаквана случка с такси показа как родителите се превръщат в лъвове, когато става въпрос за щастието и сигурността на семейството

– Децата са цветята на живота обичаше да казва мама. А татко, усмихнато допълваше: На гроба на

Įdomybės

077

Родителската обич – истинското богатство на живота: уютът на българския дом, топлотата на мама и тати, семейни празници до елхата, внучета греят с усмивки, малки пакости и големи изненади, домашни лакомства и специален подарък за баща – едно голямо сърце, което винаги обича, пази и сбъдва мечти

Родителската любов Децата са цветята на живота обичаше да повтаря майка ми. А татко, засмивайки се, винаги

Įdomybės

0370

На 65 години осъзнахме, че децата ни вече не се нуждаят от нас. Как да приемем това и да започнем да живеем за себе си?

На 65 години разбрахме, че децата вече не се нуждаят от нас. Как да приемем това и да започнем да живеем