Home

Įdomybės

Įdomybės
040
Не ни чакахме: Историята на Денис, Машка и майка им – отсъстващият татко, чичо Кольо и едно ново семейство, което се ражда въпреки старата любов
Не чакахме Нашият татко замина да работи някъде из чужбина, когато бях в пети клас, а сестра ми в първи.
Įdomybės
0146
Не го чакахме… Когато татко замина да работи някъде из България и изчезна окончателно, аз бях в пети клас, а сестра ми Маша – в първи. По-точно – тогава изчезна завинаги, а преди това просто се губеше за няколко месеца всеки път. Родителите ми никога не бяха женени официално, татко беше волен орел – обичаше да пътува из страната както му се прииска, връщаше се, когато реши, винаги с пари и подаръци. Мама го търпеше, защото го обичаше до забрава. – Володьо, върни се по-скоро – молеше тя. – Айде стига де, не прави драма. Чакай ме с подаръци – целуваше я нехайно и изчезваше. Докато него го нямаше, за нас с Маша се грижеше чичо Кольо, братът на татко. Мисля, че мама му харесваше, но той никога не го казваше и не показваше особено внимание. Просто винаги можеше да се разчита на него. – Как си, Таисия? Как са малките? – питаше чичо Кольо, когато идваше. – Урааа, чичо Кольо е тук! – крещях и тичах да го прегърна. – Здравей, Дени – стисваше ме накратко. Според мен, по-добре да беше той татко. През уикендите ни водеше с Маша на разходки, докато мама си почиваше. Понякога и тя идваше, понякога предпочиташе да остане сама и да мисли за женската си съдба. Като пораснах, чичо Кольо донесе гимнастическа стена и я монтира в коридора – вече почти половин година татко липсваше. Помагах да прикрепваме уредите, Маша гледаше отстрани как сръчно ги монтира – лост, въже и халки. – Чичо Кольо, защо не се ожениш? С такива златни ръце всяка би те взела – каза Маша, мъдра за възрастта си. – Никоя не ми харесва, Мария. Ще ми хареса – ще се оженя. – Ами деца, не ти ли се искат? – Маша разпери ръце. – Засега вие ми стигате. Или ме гониш? – подсмихна се чичо Кольо. – Я?! Винаги ти се радвам! Вечерта попитах Маша: – Защо го караш да се жени? Може да се обиди и да спре да идва. – Ама татко носи подаръци… – мечтателно каза тя. – Скоро сигурно ще дойде. – Ей, глупаче! Знаеш ли колко струват уредите, които ни донесе? – Аз искам рокли и кукли, не да катеря по твойте лостове. Този път татко не дойде. Един ден чичо Кольо дойде и се затвори с мама в кухнята – нещо ѝ обясняваше, а мама ридаеше. – Тая, стига, няма да ви оставя. Но познаваш го, той винаги търси сладкото и лесното… Мама закрещя, после рида дълго. Чичо Кольо продължи да ни помага – поправки, разходки. Един ден се осмели и заговори мамa за чувствата си – подслушвах. – Кольо, ама аз не ти трябва! Заслужаваш щастие, истинско щастие. – Аз си знам кой ми трябва – каза той упрямо. – А ако се върне? – … (мълчание) – Ще го чакам, Кольо! Обичам го… Ако ти трябва такава, без сърце… Животът тръгна. Маша беше цяла за татко – където има нещо, там е тя. Не можех да я виня. Тя вече знаеше, че няма смисъл да чака татко с подаръци, но чичо Кольо се стараеше. Мама му роди син – Вадко. Чичо Кольо беше на седмото небе. Подписаха и всичко влезе в колея. Завърших училище без тройки, мама грейна: – Ще си имаме учен в семейството, Кольо? – Ами и ние не сме вчерашни! – Е-е, няма да съм учен, дайте ми шампанско! Вадко катереше всичко, опитваше се да се качи на масата. Кольо го усади на коленете си: – Синко, държи се прилично, вече не си бебе! Вадко се направи на палячо и накара всички да се смеят. – Да не звъни някой? – наостри уши Маша. Мама отвори и отстъпи – вратата се появи татко. Настъпи тишина. Той се огледа: – Абе, какво се панирате, празнувайте си! Млъкнахме. Вадко тръгна към новия чичо, татко не му обърна внимание, мама го хвана и се скри с него като щит. Чичо Кольо стана, накуцна. – Къде? – попита мама с чужд глас. – … да подишам, – каза и излезе. Маша побягна след Кольо, а аз останах да подслушвам. – Доча, донесох ти модерни дрехи, – хитруваше татко. Маша не му обърна внимание, тръгна след чичо. Аз подслушах как мама най-накрая… дочака любовта си, но какво ще стане със семейството ни? – Тая, излязла си замъж за Кольо? – подигра се татко. Мама мълчи. – Тая… минало, минало! Аз се върнах! Видях, че мама го изгони, после татко обърна уж към мен: – Подслушваш? Ще стигнеш далеч! Но вече не ме интересуваше. Мама не седеше тъжна, успокояваше Вадко и оправяше масата – като истински герой: – Ха, малко да не ни развалиха празника! Къде са всички? Излязох навън. Маша и чичо Кольо седяха в парка, тя се беше сгушила в него. – Тате, стига седя, хайде у дома! Мама те вика. Ръцете на Кольо потрепериха, Маша ги стисна: – Нали така, тате, хайде домашния празник да довършим! Отидохме си – все пак празнувахме! Завърших училище.
Никога не чакахме Нашият баща с Мария тръгна на гурбет някъде из България и изчезна напълно, докато аз
Įdomybės
0152
Сутринта сивата светлина се лееше, кафемашината щракна, а парата бавно се издигаше по прозореца.
Сутринта светлината беше в мъгляво сиво, кафемашината щракна, парата се издигаше бавно по стъклото.
Įdomybės
095
Мамо, женя се! – викна с радост Виктор. – Радвам се – без ентусиазъм отговори София Панова. – Мамо, какво ти е? – изненада се синът. – Нищо… Къде смятате да живеете? – присви очи майката. – Тук! Нали не си против? – отвърна Виктор. – Тристаен апартамент е, ще се съберем, не мислиш ли? – Имам ли избор? – каза София Панова. – Да не търсим квартира? – потъмня лицето му. – Ясно, нямам избор – примирено каза София Панова. – Мамо, с тия наеми после няма да останат пари дори за храна – обясни Виктор. – Няма да е за постоянно, ще работим и ще спестим за собствено жилище. По-бързо ще стане така. София Панова само вдигна рамене. – Добре… – каза тя. – Значи така, влизате и живеете тук, докогато ви трябва, но имам две условия: сметките за парното делим на трима и домашна помощница няма да бъда! – Добре, мамо, съгласен съм – веднага прие Виктор. Младите скромно се венчаха и заживяха заедно: София Панова, Виктор и новата снаха Ирина. Още от първия ден, когато влязоха младите, у София Панова започнаха да изникват спешни ангажименти. Прибират се от работа, а майка няма, в тенджерите празно, а у дома хаос – както излязоха, така и останало всичко разбросано. – Мамо, къде беше? – пита изненадано вечерта синът. – Виж, Викторчо, обадиха ми се от читалището, поканиха ме в Хора за народни песни, нали знаеш, че имам глас… – Наистина? – учуди се Виктор. – Точно така! Ти просто забрави, но ти бях казвала. Там са все пенсионери като мен, пеем и си прекарваме чудесно. Утре пак ще отида! – весело каза София Панова. – Утре пак хор ли ще има? – пита синът. – Не, утре литературна вечер – ще четем стихове на Вазов. – отвърна тя. – Знаеш, колко обичам Вазов. – Така ли? – пак се учуди синът. – Ти си невнимателен към майка си! – с лека шеговитост рече София Панова. Снахата само наблюдаваше мълчаливо. Откакто синът се ожени, София Панова сякаш намери нов живот: ходеше по пенсионерски клубове, стари приятелки сменяше с нови, а те весело идваха на гости, обсаждаха кухнята до нощ-на нощ, пиеха чай и играеха карти или лото, тя се разхождаше, или гледаше телевизия толкова увлечено, че не чуваше кога младите я поздравяваха след работа. София Панова принципно не докосваше домашните задължения, всичко оставяше на Виктор и Ирина. Първоначално не се оплакваха, после снаха започна да недоволства, после – двамата шепнеха с досада, а Виктор започна да въздиша все по-силно. София Панова изобщо не обръщаше внимание и продължаваше със своя активен живот. Веднъж се прибра много щастлива, припявайки си „Йовано, Йованке“. Влезе в кухнята, където младите унило ядяха свежо сварена супа и радостно обяви: – Мили деца, поздравете ме! Запознах се с чудесен мъж и утре тръгваме заедно на санаториум! Нали е добра новина? – Добра е – отвърнаха в един глас син и снаха. – А всичко ли е сериозно? – предпазливо пита синът, тревожейки се дали ще има нов домочадец. – Още не знам – ще разбера след санаториума – каза София Панова, сервира си супа и си хапна сладко, после си сипа добавка. След санаториума се върна разочарована – Алексей не бил нейното ниво, но оптимистично заявявайки, че всичко тепърва е пред нея. Клубовете и срещите продължиха активно. В крайна сметка, една вечер младите се прибраха в неугледна квартира с празни тенджери и хладилник, и тогава снаха не се сдържа и с гняв затръшна хладилника, казвайки: – София Панова! Не може ли и вие да поемете малко домакинска работа? Тук е пълна бъркотия! Нищо не е направено! Защо ние трябва да вършим всичко? – Защо сте такива нервни? – изненада се София Панова. – Ако живеехте сами, кой щеше да ви чисти или да готви? – Но сте тук! – възрази снаха. – А аз не съм ви робиня – своето съм отслужила, стига толкова! Още с Виктор бях казала, че няма да бъда домашна помощница, това ми беше условието. А че не ти е казал, не е мой проблем – каза София Панова. – Аз мислех, че майтапиш – каза объркано Виктор. – Искате да живеете добре и още аз да чистя и да готвя? Не! Казах – няма да бъда прислужница! Ако нещо ви притеснява, винаги може да живеете отделно! – каза решително София Панова и се прибра в стаята си. Следващата сутрин, все едно нищо не се е случило, София Панова подсвиркваше „Ой, шоум е утро…“, облече елегантна блуза, сложи червено червило и се отправи към читалището – чакаше я Хорът за народни песни…
– Мамо, ще се женя! казах весело на майка ми. Радвам се. отговори Мария Димитрова, не особено ентусиазирано.
Įdomybės
0154
Мамо, женя се! – весело извика синът. – Радвам се. – отвърна София Петрова, но без особено въодушевление. – Мамо, защо така? – почуди се Виктор. – Нищо… А къде смятате да живеете? – попита майката с присвити очи. – Тук, ако нямаш нещо против, – отвърна той. – Все пак апартаментът е тристаен, ще се съберем, нали? – Имам ли избор? – въздъхна тя. – А не можем да наемем друг – и без това наемите са безбожно високи, ще ни останат пари само за хляб. Ще работим и ще спестяваме за наше жилище, така по-бързо ще стане. София Петрова сви рамене. – Добре… Значи – влизате, живеете колкото ви е нужно, но имам две условия: делим сметките на трима и не ставам домакиня! – Както кажеш, мамо – веднага прие Виктор. Младите скромно се венчаха и заживяха тримата в един апартамент: София Петрова, Виктор и снаха му Ирена. Още от първия ден след като се нанесоха, на София Петрова внезапно започнаха да ѝ изникват спешни ангажименти. Младоженците се връщат от работа, а майката я няма, готвеното липсва, апартаментът все така разхвърлян – както ги оставиха сутринта. – Мамо, къде беше? – пита с учудване синът вечерта. – Викторе, обадиха ми се от читалището – поканиха ме в Хор за народни песни, все пак знаеш, че имам глас… – Наистина? – Разбира се! Просто си забравил. Там се събираме пенсионери, пеем, прекарваме страхотно. Утре пак отивам! – каза закачливо София Петрова. – А утре какво има? Хор ли е пак? – Не, имаме литературна вечер – ще четем Вазов! Знаеш как го обичам. – Така ли? – Разбира се! Казвала съм ти. Виж ти, колко си невнимателен към собствената си майка! – кротко го смъмри тя. Ирена мълчаливо наблюдаваше разговора и не каза нищо. От този момент София Петрова сякаш хвана второ дихание – посещаваше пенсионерски клубове, приятелките ѝ се увеличиха, често идваха на гости, заемаха кухнята до среднощ, пиеха чай с бисквити и играеха лото; понякога излизаше, друг път се отдаваше на сериалите така увлечена, че не чуваше кога децата се прибират и я поздравяват. Към домашните задължения остана твърдо непреклонна – всичко по дома делегира на сина и снаха си. Първоначално мълчаха, после снаха ѝ започна сърдито да ги поглежда, после се надигнаха недоволни шепоти, синът въздъхваше шумно – но София Петрова не обръщаше никакво внимание и живееше активно за възрастта си. Един ден се прибра изключително щастлива, тананикайки „Калинка-малинка“. Влезе в кухнята, където младите хапваха пресен суп и весело обяви: – Деца, поздравете ме! Запознах се с великолепен мъж и утре заминаваме заедно на санаториум – е, каква е прекрасна новина, нали? – Наистина – съгласиха се двамата. – Сериозно ли е? – попита внимателно синът, опасявайки се, че ще дойде още един човек в малкия апартамент. – Не знам още, ще се разбере след санаториума – каза София Петрова и се наслади на супа и добавка. Върна се разочарована – Алексей не бил за нея, разделили се, но оптимизмът ѝ остана: предстоят нови приятелства, разходки, клубове и компании. В края на краищата, една вечер, когато младите пак се прибраха в разхвърляния апартамент и празен хладилник, Ирена не издържа – тръшна вратата, обърна се към София Петрова и раздразнено каза: – София Петрова, ще се заемете ли и вие с домашните дела? В жилището е хаос! Нищо не е сготвено! Защо ние да вършим всичко, а вие – не? – Защо сте ядосани? – учуди се София Петрова. – Ако живеехте сами, кой щеше да ви чисти и готви? – Вие сте тук! – възрази Ирена. – Аз не съм ви слугиня, да прислужвам денем – своето съм отслужила! И още, аз предупредих Виктор, че няма да стана домакиня, това беше моето условие. Ако той не ти е казал – не е моя вината. – Мислех, че се шегуваш… – прошепна Виктор объркано. – Да живеете удобно и да чистя и готвя постоянно? Не! Който не е доволен, може да си наеме квартира! – каза категорично София Петрова и се прибра в стаята си. На следващата сутрин, сякаш нищо не се е случило, тананикайки „Ой, дали вечер, малко ми се е спало…“, облече хубава блуза, сложи ярко червило и закрачи към читалището – там я чакаше Хорът за български народни песни…
Мамо, ще се женя! весело казва синът. Радвам се. без особена емоция отвръща Станислава Петрова.
Įdomybės
01.3k.
Мамо, женя се! – весело извика синът. – Радвам се. – отвърна София Петрова, но без особено въодушевление. – Мамо, защо така? – почуди се Виктор. – Нищо… А къде смятате да живеете? – попита майката с присвити очи. – Тук, ако нямаш нещо против, – отвърна той. – Все пак апартаментът е тристаен, ще се съберем, нали? – Имам ли избор? – въздъхна тя. – А не можем да наемем друг – и без това наемите са безбожно високи, ще ни останат пари само за хляб. Ще работим и ще спестяваме за наше жилище, така по-бързо ще стане. София Петрова сви рамене. – Добре… Значи – влизате, живеете колкото ви е нужно, но имам две условия: делим сметките на трима и не ставам домакиня! – Както кажеш, мамо – веднага прие Виктор. Младите скромно се венчаха и заживяха тримата в един апартамент: София Петрова, Виктор и снаха му Ирена. Още от първия ден след като се нанесоха, на София Петрова внезапно започнаха да ѝ изникват спешни ангажименти. Младоженците се връщат от работа, а майката я няма, готвеното липсва, апартаментът все така разхвърлян – както ги оставиха сутринта. – Мамо, къде беше? – пита с учудване синът вечерта. – Викторе, обадиха ми се от читалището – поканиха ме в Хор за народни песни, все пак знаеш, че имам глас… – Наистина? – Разбира се! Просто си забравил. Там се събираме пенсионери, пеем, прекарваме страхотно. Утре пак отивам! – каза закачливо София Петрова. – А утре какво има? Хор ли е пак? – Не, имаме литературна вечер – ще четем Вазов! Знаеш как го обичам. – Така ли? – Разбира се! Казвала съм ти. Виж ти, колко си невнимателен към собствената си майка! – кротко го смъмри тя. Ирена мълчаливо наблюдаваше разговора и не каза нищо. От този момент София Петрова сякаш хвана второ дихание – посещаваше пенсионерски клубове, приятелките ѝ се увеличиха, често идваха на гости, заемаха кухнята до среднощ, пиеха чай с бисквити и играеха лото; понякога излизаше, друг път се отдаваше на сериалите така увлечена, че не чуваше кога децата се прибират и я поздравяват. Към домашните задължения остана твърдо непреклонна – всичко по дома делегира на сина и снаха си. Първоначално мълчаха, после снаха ѝ започна сърдито да ги поглежда, после се надигнаха недоволни шепоти, синът въздъхваше шумно – но София Петрова не обръщаше никакво внимание и живееше активно за възрастта си. Един ден се прибра изключително щастлива, тананикайки „Калинка-малинка“. Влезе в кухнята, където младите хапваха пресен суп и весело обяви: – Деца, поздравете ме! Запознах се с великолепен мъж и утре заминаваме заедно на санаториум – е, каква е прекрасна новина, нали? – Наистина – съгласиха се двамата. – Сериозно ли е? – попита внимателно синът, опасявайки се, че ще дойде още един човек в малкия апартамент. – Не знам още, ще се разбере след санаториума – каза София Петрова и се наслади на супа и добавка. Върна се разочарована – Алексей не бил за нея, разделили се, но оптимизмът ѝ остана: предстоят нови приятелства, разходки, клубове и компании. В края на краищата, една вечер, когато младите пак се прибраха в разхвърляния апартамент и празен хладилник, Ирена не издържа – тръшна вратата, обърна се към София Петрова и раздразнено каза: – София Петрова, ще се заемете ли и вие с домашните дела? В жилището е хаос! Нищо не е сготвено! Защо ние да вършим всичко, а вие – не? – Защо сте ядосани? – учуди се София Петрова. – Ако живеехте сами, кой щеше да ви чисти и готви? – Вие сте тук! – възрази Ирена. – Аз не съм ви слугиня, да прислужвам денем – своето съм отслужила! И още, аз предупредих Виктор, че няма да стана домакиня, това беше моето условие. Ако той не ти е казал – не е моя вината. – Мислех, че се шегуваш… – прошепна Виктор объркано. – Да живеете удобно и да чистя и готвя постоянно? Не! Който не е доволен, може да си наеме квартира! – каза категорично София Петрова и се прибра в стаята си. На следващата сутрин, сякаш нищо не се е случило, тананикайки „Ой, дали вечер, малко ми се е спало…“, облече хубава блуза, сложи ярко червило и закрачи към читалището – там я чакаше Хорът за български народни песни…
Мамо, ще се женя! весело казва синът. Радвам се. без особена емоция отвръща Станислава Петрова.
Įdomybės
0551
Мамо, женя се! – викна с радост Виктор. – Радвам се – без ентусиазъм отговори София Панова. – Мамо, какво ти е? – изненада се синът. – Нищо… Къде смятате да живеете? – присви очи майката. – Тук! Нали не си против? – отвърна Виктор. – Тристаен апартамент е, ще се съберем, не мислиш ли? – Имам ли избор? – каза София Панова. – Да не търсим квартира? – потъмня лицето му. – Ясно, нямам избор – примирено каза София Панова. – Мамо, с тия наеми после няма да останат пари дори за храна – обясни Виктор. – Няма да е за постоянно, ще работим и ще спестим за собствено жилище. По-бързо ще стане така. София Панова само вдигна рамене. – Добре… – каза тя. – Значи така, влизате и живеете тук, докогато ви трябва, но имам две условия: сметките за парното делим на трима и домашна помощница няма да бъда! – Добре, мамо, съгласен съм – веднага прие Виктор. Младите скромно се венчаха и заживяха заедно: София Панова, Виктор и новата снаха Ирина. Още от първия ден, когато влязоха младите, у София Панова започнаха да изникват спешни ангажименти. Прибират се от работа, а майка няма, в тенджерите празно, а у дома хаос – както излязоха, така и останало всичко разбросано. – Мамо, къде беше? – пита изненадано вечерта синът. – Виж, Викторчо, обадиха ми се от читалището, поканиха ме в Хора за народни песни, нали знаеш, че имам глас… – Наистина? – учуди се Виктор. – Точно така! Ти просто забрави, но ти бях казвала. Там са все пенсионери като мен, пеем и си прекарваме чудесно. Утре пак ще отида! – весело каза София Панова. – Утре пак хор ли ще има? – пита синът. – Не, утре литературна вечер – ще четем стихове на Вазов. – отвърна тя. – Знаеш, колко обичам Вазов. – Така ли? – пак се учуди синът. – Ти си невнимателен към майка си! – с лека шеговитост рече София Панова. Снахата само наблюдаваше мълчаливо. Откакто синът се ожени, София Панова сякаш намери нов живот: ходеше по пенсионерски клубове, стари приятелки сменяше с нови, а те весело идваха на гости, обсаждаха кухнята до нощ-на нощ, пиеха чай и играеха карти или лото, тя се разхождаше, или гледаше телевизия толкова увлечено, че не чуваше кога младите я поздравяваха след работа. София Панова принципно не докосваше домашните задължения, всичко оставяше на Виктор и Ирина. Първоначално не се оплакваха, после снаха започна да недоволства, после – двамата шепнеха с досада, а Виктор започна да въздиша все по-силно. София Панова изобщо не обръщаше внимание и продължаваше със своя активен живот. Веднъж се прибра много щастлива, припявайки си „Йовано, Йованке“. Влезе в кухнята, където младите унило ядяха свежо сварена супа и радостно обяви: – Мили деца, поздравете ме! Запознах се с чудесен мъж и утре тръгваме заедно на санаториум! Нали е добра новина? – Добра е – отвърнаха в един глас син и снаха. – А всичко ли е сериозно? – предпазливо пита синът, тревожейки се дали ще има нов домочадец. – Още не знам – ще разбера след санаториума – каза София Панова, сервира си супа и си хапна сладко, после си сипа добавка. След санаториума се върна разочарована – Алексей не бил нейното ниво, но оптимистично заявявайки, че всичко тепърва е пред нея. Клубовете и срещите продължиха активно. В крайна сметка, една вечер младите се прибраха в неугледна квартира с празни тенджери и хладилник, и тогава снаха не се сдържа и с гняв затръшна хладилника, казвайки: – София Панова! Не може ли и вие да поемете малко домакинска работа? Тук е пълна бъркотия! Нищо не е направено! Защо ние трябва да вършим всичко? – Защо сте такива нервни? – изненада се София Панова. – Ако живеехте сами, кой щеше да ви чисти или да готви? – Но сте тук! – възрази снаха. – А аз не съм ви робиня – своето съм отслужила, стига толкова! Още с Виктор бях казала, че няма да бъда домашна помощница, това ми беше условието. А че не ти е казал, не е мой проблем – каза София Панова. – Аз мислех, че майтапиш – каза объркано Виктор. – Искате да живеете добре и още аз да чистя и да готвя? Не! Казах – няма да бъда прислужница! Ако нещо ви притеснява, винаги може да живеете отделно! – каза решително София Панова и се прибра в стаята си. Следващата сутрин, все едно нищо не се е случило, София Панова подсвиркваше „Ой, шоум е утро…“, облече елегантна блуза, сложи червено червило и се отправи към читалището – чакаше я Хорът за народни песни…
– Мамо, ще се женя! казах весело на майка ми. Радвам се. отговори Мария Димитрова, не особено ентусиазирано.
Įdomybės
0124
Нашите внуци са ни мили, но вече нямаме сили да работим за тях – Истинската изповед на една българска баба, която помага на дъщеря си и зет си да отгледат четири деца и се сблъсква с изтощение, болести и чувство за вина пред обществото
Нашите внучета са мили, но вече нямаме сили да се грижим за тях. Хората казват, че децата са щастие.
Įdomybės
018
Нашите внучета са обичани, но вече нямаме сили да се грижим за тях
Нашите внуци са ни мили, но вече нямаме сили да се справяме с тях. Винаги се е казвало, че децата са
© 2026 Įdomybės!