На 42 години съм и съм щастливо женен за момичето, с което седяхме на един чин още в прогимназията в Пловдив – днес тя е най-добрият ми приятел и моята съпруга. Запознахме се в училище, между класните стаи, тетрадките и безкрайните разговори във Входа на блока. Дълги години споделяхме всичко – ученически любови, родителски спорове, младежки мечти и разочарования, без никога да прекрачим границата на приятелството. Тя беше на сватбата ми с първата ми съпруга – дори седеше до родителите ми. Видя края на този брак и остана до мен, когато всичко се разпадна – помагаше с преместването, гледаше с мен мачове в петък вечер, беше моето рамо в трудните моменти. Една нощ, години по-късно, осъзнахме, че чувствата ни вече не са само приятелски – имаше ревност, имаше погледи, и най-вече – имаше страх да не провалим едно приятелство, продължило повече от 20 години. След дълги колебания и изживени раздели дойде моментът, в който се решихме – на 37 и 36 години създадохме нашето семейство без голяма сватба, а с много осъзнатост и обич. Днес, след години заедно, знам, че не се ожених за най-добрата си приятелка по навик, а за единствения човек, пред когото мога да бъда истински себе си – без маски, без преструвки, без страх как ще ме види светът. На 42 години съм и съм женен за жената, която беше най-добрият ми приятел още от времето, когато бяхме на 14.
Радка Иванова наблюдаваше как жената с черната наметка запалваше и угасваше късчета от клечка, едно след
Сънувах, че съпругът ми Тихомир изчезна една сутрин, сякаш се разтвори в първите лъчи на софийската мъгла.
Мъжът ми си тръгна, ама не заради някоя секретарка или шефка с голям офис, а заради… сестра ми!
Сънувах, че съпругът ми Тихомир изчезна една сутрин, сякаш се разтвори в първите лъчи на софийската мъгла.
А тази апартамента каква е? Яко тази на четвъртия етаж? Аз съм излишна! призна се Мария Фомина, като
Мъжът ми си тръгна, ама не заради някоя секретарка или шефка с голям офис, а заради… сестра ми!
На 46 години съм и ако някой погледне живота ми отвън, би казал, че всичко е наред – омъжих се млада за работлив и отговорен българин, родих две деца едно след друго, оставих следването си „за по-късно“, никога не съм преживявала големи скандали, а всекидневието ми в София или във всеки български град бе изпълнено с грижи за дома, семейни уикенди, отговорности и рутината на жена, която винаги е „на линия“ – докато в един обикновен вторник, в тишината на панелката, осъзнах, че съм изгубила себе си сред чуждите нужди, незавършените мечти и неизречените въпроси за това коя съм и как се продължава напред, когато вече не си главният герой в собствения си живот. На 46 години съм, казвам се Стефка Георгиева. Ако някой погледне живота ми отстрани, веднага би казал
На 46 години съм и животът ми изглежда подреден – омъжих се млада за грижовен и работлив мъж, родих две деца едно след друго, прекъснах висшето си заради семейните отговорности, а години наред рутината ми беше дом и работа, грижа за всички и всичко. Нямаше големи конфликти, домът ни беше винаги спокоен, празници и събирания не липсваха, но никога не се питах дали искам нещо друго за себе си. Мъжът ми не беше нито студен, нито особено нежен, разговорите ни бяха за децата и сметките. Един обикновен вторник останах сама вкъщи и усетих празнотата – никой нямаше нужда от мен в този миг, а аз не знаех какво да правя със себе си. Открих недовършени курсове, стари идеи и снимки на момичето, което някога бях, и осъзнах, че съм постигнала всичко, без да се попитам дали така го искам. Започнах да забелязвам, че никой не пита как съм, че решенията „се очаква“ да са мои, но мнението ми – не е важно. Една вечер споделих, че искам да се върна към образованието, а семейството ми прие това с учудване и мълчание – сякаш ролята ми е ясна и всяка промяна е чужда. Оставам омъжена, не съм си тръгнала, но вече знам, че повече от 20 години съм крепила чужд свят, в който присъствието ми е нужно, но аз не съм героят. Как човек намира себе си отново след такава история? На 46 години съм и ако някой погледне живота ми отвън, сигурно ще си каже, че всичко е наред.
