Внучка Откакто се е родила, Цветелина никога не е била нужна на майка си Дора. За нея детето беше просто
**Къде отиваш? А кой ще ни готви?** Какво правиш? Къде си тръгнала? Кой ще ни готви сега? попита изненадан
Внучка От момента на раждането си, Елка не беше нужна на майка си Марияна. За нея тя беше като вещ все
Дневник: Божи дар Сутринта беше сива, ниски облаци се влачеха по небето над София, отдалеч се чуваха
Божият дар…
Едно пролетно утро над София се настъпи мрачносиво, облаците тежко се влачеха ниско по небето, а от Витоша ечаха далечни гръмотевици. Прииждаше буря – първата буря на тази пролет над града.
Зимата най-сетне си отиде, но и пролетта не бързаше да прегърне България. Вятърът люто разнасяше миналогодишни листа по улиците, плахи стръкчета трева се пробиваха през втвърдената почва, а дърветата още пазеха пъпките си.
Природата тръпнеше в очакване на дъжд. Зимата бе бедна откъм сняг и много суха, земята не си бе починала, не бе събрала влага под снежното одеяло и сега жадуваше за пролетния дъжд.
Бурята щеше да донесе така жадуваната влага, да я пречисти от прахоляка и да я събуди за нов живот – за истинска пролет, китна и щедра, като млада жена, пълна с обич и нежност.
Тогава земята щеше да роди зелени ливади, пъстри цветя и сладки плодове, а птиците радостно щяха да пеят и да градят гнезда из цъфналите градини. Животът продължава…
– Сашо, ела да закусваме! – провикна се Вики. – Кафето ще изстине.
Из кухнята ухаеше на кафе и бъркани яйца. Трудно беше да станеш след тежкия разговор от снощи, след сълзите на Вики, безсънната нощ и тежките мисли. Но трябваше – животът продължава.
Вики също изглеждаше измъчена, очите – подпухнали и зачервени. Тя подаде бледата си буза за целувка и се усмихна слабо.
– Добро утро, мили! Май ще има буря днес. Господи, колко искам да завали! Кога ще дойде истинската пролет? Знаеш ли, сетих се за едни стихове:
…
Сашо я прегърна по слабичките рамене, целуна я по русата глава, която се бе навела тъжно. Косите ѝ ухаеха на поляна и лайка. Сърцето му се сви от жал. Бедното ми момиче, за какво ни наказва Господ?…
Вчера прочутият професор, тяхната голяма надежда, сложи окончателна точка.
– Съжалявам, но няма да имате деца. Престоят ви в Козлодуй си е казал думата. Тук медицината е безсилна.
Вики решително изтри очите си.
– Сашо, мислила съм много. Да вземем дете от дом. Има толкова нещастни сирачета – ще дадем дом на момченце, ще стане наш син. Ще го наречем Васко, Василко. Съгласен ли си? – сълзите ѝ рукнаха. Сашо я притисна, и той заплака.
– Разбира се, съгласен съм! Не плачи, любима…
И тъкмо тогава се разнесе оглушителен гръм, сякаш Витоша се разтресе. Изля пороен дъжд. Господ чу молитвите ни!
…
След няколко дни стояха пред вратите на дом „Щастливо детство“. Още не бяха виждали детето, но вече го обичаха.
Но съдбата ги отведе не при момче, а при едно мършаво момиченце с големи, тъжни сини очи, което никой не искаше – Лени.
Детенце с изкривени крачета, което всички отписваха. Но Вики и Сашо разпознаха Господния дар в този онеправдан ангел.
Въпреки предупрежденията на директорката, те взеха Ленчето.
…
Започнаха тежки дни, операции в София и Пловдив, грижи, недоспиване, тревоги, но и много обич.
Ленчето се възстанови. Стана първенец в училище, усвои рисуването, спечели приятели, разведри семейството си.
Собственият бизнес на Сашо тръгна нагоре, преместиха се в Пловдив, а Ленчето стана гордост и радост за всички.
Със синя плитка и усмихнато лице, тя разцъфна като истинската пролет – Божият дар за едно българско семейство. Божи дар… Сутринта беше сива, над София се стелеха тежки облаци, а в далечината ехтяха далечни
Тъща на квадрат Я, какво става тук! вместо поздрав огласи Тодор, когато на прага се появи дребна, слаба
Е това вече го няма! изтърсих, когато на вратата се появи ниска, слабичка баба в джинси, със закачлива
РАЗЛИЧНИ ХОРА Жена на Димитър му се падна особена. Много красива, естествена блондинка със смолисто черни
Това е твоята майка значи, твоя е отговорността! каза той, но тя вече беше преситена. Елена закопчаваше
