Įdomybės – Page 137 – Įdomybės!

Моля, само 10 лева,” умоляваше детето, гледайки изправения пред него директор, докато предлага да излъска обувките му

Моля ви, само 10 лева, умоляваше момчето, гледайки изпитващо генералния директор. Само 10 лева, повтори

Току-що преживях второ развод и реших, че любовните връзки не са за мен.

Тъкмо преживях второ развод и реших, че връзките вече не са за мен. Не исках никой да е близо до мен

– И пак ето чудо се появи да ми нерви раздросква! Виж го, някакъв английски лорд! Ама виждате ли как по петдесет грама си нарязва! – ревеше продавачката

Пак ли се появи, да ми нерви разниш? Гледай го, какъв английски лорд! Той, виждате ли, по петдесет грама ще яде!

Искахме да зарадваме сина си и му подарихме кутре

Искахме да зарадваме сина си и му подарихме кученце. Но щом влязоха вкъщи, то внезапно се нахвърли върху

На мен падна най-грозната, но аз я превърнах в своята сила!

Светкава Гръм Мрак Мрак Най-накрая мракът започна да се разсейва. Чу се глас: Вяра Владимировна, това

Рита си събира багажа и те напуска. – Къде? – Каква е разликата за теб? Освобождавай и апартамента, той е наш с баща. Ще го давам под наем. Нямам нужда от безделници тук. Търси си жилище.

Рита си събираше багажа и тръгваше да те напуска. Къде? Какво значение има за теб? Освобождавай и ти

Когато свекърва ми направи сцена на сватбата, дъщеря ми разкри писмо, което промени всичко

В съня ми всичко беше като от приказка, докато свекърва ми не ме унижи пред олтара. Представете си да

Малко момиченце моли мотоциклетист за помощ, за да нахрани огладнялия си брат

Малката момиченца се приближи до моя мотоциклет сред нощта, държейки найлонова торбичка пълна с левове.

В продължение на години бях тиха сянка сред рафтовете на голямата градска библиотека. Никой не ме забелязваше наистина и това беше добре… или поне така си мислех. Казвам се Ася и на 32 години започнах работа като чистака там. Съпругът ми почина внезапно, оставяйки ме сама с осемгодишната ни дъщеря, Мария. Болката все още беше възел в гърлото, но нямахме време за сълзи – трябваше да ядем, а наемът не си се плащаше сам.

От години бях тиха сянка сред рафтовете на голямата общинска библиотека. Никой не ме забелязваше наистина