Įdomybės

Д-р Андрей Петров, милчък, моля Ви! Умолявам Ви! Помогнете! – жената пада на колене пред високия в бял лекарски халат мъж и избухва в сълзи. Там, зад порутените кабинети и в пропитата с мирис на лекарства приемна на малката селска болница, умира нейното дете. — Моля Ви, разберете! Не мога! Не мога! Затова и дойдох тук! От две години не съм оперирал! Ръката ми… и условията… — Кълна Ви се! Моля Ви! — жената хваща здраво отказващия се лекар за ръка. Той е длъжен да помогне. Длъжен да опита. Защото иначе… Още няколко крачки. Дървената, боядисана в бяло врата. И ето го — нейният Мишо. Родният. Единственият. Обвит с кабели, с маска на лицето, тъмните лунички почти невидими. Диша. Всe още диша. Изпод бинта на главата кърви гъста, тъмна като сладко от вишни кръв. По големия монитор зелената линия трепти с неравните вдишвания. Няма да стигнат до града. 100 километра до София. Хеликоптер… но снежната виелица отвън е отнела и последната надежда. А налягането пада. Сърцето бие едва-едва. Фелдшерите поглеждат встрани. — Петров! — хваща го за ръката възрастна медицинска сестра до носилката с бледото дете, — Андрей Петров! И вади от джоба стара местна вестникарска изрезка със снимка на висок мъж в бял халат, заобиколен от усмихнати деца. За сълзите се губят думите „катастрофа“, „наранена ръка“, „неуспешна операция“. Но той е светило в неврохирургията! Лекар от Бога! Тук, в нашата забравена провинция… Господи, само да се съгласи! — Не мога да поема такава отговорност! Не разбирате ли! — съпротивлява се той, — Последната операция… китката… Провалих се! Не мога повече! Момчето на носилката става все по-бледо. Кървавото петно… И колегите притихнали в коридора, и плачещата майка. И времето — време срещу тях. И едно куче… — Куче?! — Откъде е това куче? Но вместо отговор — жален вой. Лабрадор се дърпа към носилката, драска пода, опъват го за каишката. Взира се без да мигне в Мишо. Престава даже да вие, само хрипти, но пак се дърпа… — Това е Верни, Мишкин е, — проплаква жената и спира да диша, когато сред тягостната тишина на приема лекарят изговаря: — Пригответе операционната! Затваря за миг очи. В спомена му изплува друго куче. Лайка, която имаше навремето. И татко, жив. И Андрей Петров само Андрюшка — в седми клас. Пътят заледен на Нова година. Разбита кола в снега като счупена елхова играчка. Мама плаче. Лекарят отвръща поглед. Операцията е сложна, а има ли опит? Центърът е далеч… И Лайка вече не вие край гроба. Само хрипти и не яде шести ден. Гледа. После си отива и тя, след стопанина… — Ще стана най-добрият хирург, мамо. Заклех се пред Лайка, — прошепва момчето край могилата, — Ще бъда! Вярваш ли? Как можа да забрави? Защо? ***** Операционната е осветена като под слънце. Инструментите блестят като стомана. Кистата пак се обажда. Търпи. „Дали да не си взема куче?“ — какви ли не мисли влизат в главата… Пръстите трудно се движат. Но ще се справи. Тежка травма. Сложно. Налягането пада, трябва да избегне оток… Костта — парченце по парченце. Съдовете… С хеликоптер пак нямаше да стигнат. При асистентите очите светят — за тях операцията е чудо. А за него? Колко такива е правил? Защо се отказа след един провал? Дойде тук, прекъсна всичко. Китката боли. И пак вижда Лайка в ъгъла. Или сегашният лабрадор — Верни, пак се бори за момчето си… Не е лесно да държиш зажимите. Още малко. Дишай, Мишо, само дишай. Не се отказвай. Няма да те пуснем. Сега времето е на страната на Мишо. Хеликоптерът се чува ли? Долети ли? ***** — Д-р Петров, питат за Вас, — надзърта дежурната сестра в кабинета, а лицето ѝ грейва в усмивка. Всички са щастливи — самият Петров се върна. Цялата болница говори за това. От цяла България карат най-тежките деца. Вече не се страхуват. Ръцете на Петров са „златни“. По коридорите отново звучи детски смях. Малките пациенти се възстановяват. Родителите буквално не го изпускат от поглед. — Пет минути, само ще проверя Макар. Стаята на шестгодишния Макар е на една ръка разстояние. Смешно рижо момче. Казва му чичо Андрей. Наскоро беше на екскурзия в София. Паднал от втория етаж. Разсеял се. Също като Мишо от селото. Главата на Макар д-р Петров събираше на части. Операцията продължи осем часа. Справи се. Ръката вече почти не боли. Дали от детския смях… Добре, че се върна. Трябвало е по-рано, но явно не е имало онзи стимул. Забравил много… Животът му го напомни. Само кучето не си взе. Все няма време. Чуди се какво ли правят Мишо и Верни. Често за тях си спомня. — Д-р Петров, милчък! Я гледай, преди да си тръгне изненадата го застига! — Здравейте, Мишо, Наталия, — усмихва се, — и на теб, Верни! Ръката посяга към топлата козина, носът на кучето се мушва в дланта. Поглежда го в очите — тъмни, умни, доверчиви. — Какво Ви води при нас? С Мишо нещо? Преглед ли? — С Мишо всичко е наред, — отговаря бързо Наталия, — всичко е наред! По друг повод сме тук! Андрей Петров едва сега забелязва как свети усмивката ѝ. Палто странно стърчи, очите ѝ блестят. Неудобно му е да пита. Около тях се върти Верни и разсейва мисълта му. — Ето! Порасналият Мишо пръв нарушава мълчанието. Гушка се за майка си и подава на изненадания д-р Петров нещо черно, поскулиращо и с огромни клепнали уши. — Ааа…? — зaвира словата си д-р Петров, докато държи неочаквания подарък. — Само не се сърдете, — забърборва Мишо, — Верни го намери. Мама разреши да го задържим. А вчера, като Ви гледахме по телевизията, Верни го завлече до екрана щом чу гласа Ви. Та с мама си помислихме, че… — Правилно сте помислили. Отдавна трябваше, — д-р Петров намигва на усмихнатото куче, — Ще го кръстя Стимул. А за галене — Тими.

Георги Владиславов, златен ми човек, моля ти се! Моля те! Жената едва не се хвърли в краката на високия

Įdomybės

039

— Още меню! Пригответе всичко до пет часа, не ми е да стоя в кухнята в моя юбилеен ден! — нареди свекърва, но много съжали!

28 юни, събота Събудих се тази сутрин с усещане за празник. Шестдесет години красива кръгла датa, достойна

Įdomybės

022

Един ден донесох на работа бездомно кутре… Така се случи. Намерих го пет минути преди началото на работния ден. Беше мръсно и невзрачно дете на улични кучета. Скрих го в ъгъла на кабинета си, но… кутрето упорито изпълзяваше оттам и скимтеше. Накрая, всички колеги го видяха. …и човешките маски политнаха в краката ми. Ето я Марина Викторова, нашата много добра и общителна секретарка – млада и винаги усмихната. Лицето ѝ, винаги грижливо гримирано, странно се изкриви при вида на мръсното кутре: „Алексей Александрович, как не ви е гнус?! Нацапахте тук с това куче…“ Нейната ярка, добра маска се пръсна на парчета край весело махащото с опашка пухкаво създание… Ето я и леля Нина Владимировна – винаги уморена, сърдита, възрастна чистачка. Но изведнъж сбръчканото ѝ лице засия: „Олеле, кой е този опашатко тук?! Алексей Александрович, това служебен гост ли е, или личен?“ В краката ми лежеше смачкана грозна маска, а аз виждах топло и искрено лице… Колегата ми, Сергей Иванович – винаги учтив, все на помощ готов, любимец на всички и майстор на анекдоти – този ден не прекрачи прага на кабинета ми. Сболеният му израз бе единствената реакция: „Безстопанствени животни значи мръсотия и болести…“ До вратата остана изтъркана, тънка маска на фалшива доброта… Но най-много ме изненада началникът ни – Анатолий Сергеевич… Винаги строг, недоволен и затворен, този път просто каза: „Алексей Александрович, май тази сутрин ти трябва отпуска… Вземи си кучето и си върви вкъщи. И не го изхвърляй – все пак е живо същество.“ И смутено свали маската на недостъпен шеф, като леко се усмихна на мен и кутрето и се измъкна през вратата… … В краката ми лежаха маските на хората, с които всички тези години съм делил всеки ден… Но неочаквано осъзнах – колко малко всъщност познавам тези хора…

Една нощ, странно осветена от синкавата луна, попаднах на бездомно кутре, докато приближавах към офиса

Įdomybės

025

В един обикновен ден доведох на работа бездомно кутре… Така стана. Намерих го буквално пет минути преди работния ден да започне. Беше кално и невзрачно дете на улична майка. Скрил го в ъгъла на офиса, но…кученцето упорито изпълзяваше навън и скимтеше. Накрая го видяха всички колеги. …и маските на хората полетяха в краката ми. Ето, много мила и общителна е нашата секретарка Мария Генчева – млада, весела, винаги гримирана. Лицето ѝ странно се изкриви като зърна мръсното кутре: “Господин Александров, вие въобще не ви ли е гнус?! Гледайте каква мръсотия донесохте тук…” – нейната ярка, добра маска се разби на парчета недалеч от весело махащото опашчица улично кутре… Ето и чистачката, баба Нина Димитрова – вечно изморена, мърмореща, ядосана на всички. Внезапно, набръчканото ѝ лице се разплу в усмивка: “Оле, кой е този опашат сладур тука?! Господин Александров, по работа ли е или си го взехте за компания?!” В краката ми лежеше смачканата стара злобна маска, а аз виждах добрата ѝ душа… Ето колегата ми, Сергей Иванов – винаги услужлив, отзивчив, обожава всички около себе си, винаги с нов виц. Този ден не прекрачи прага на кабинета ми. С гримаса каза: “Безстопанствените животни са само мръсотия и болести…” На вратата се свлече тънката маска на фалшивата любезност… Но най-много ме изненада началникът ми, г-н Анатоли Георгиев… Винаги намръщен и строго официален, този път леко се усмихна: “Александров, май ти трябва ден почивка… Вземи тоя малък герой и се прибирай. И моля те… не го изоставяй – живо същество е, все пак.” И срамежливо свали маската на непреклонния ръководител пред нас с кутрето, преди да изчезне зад вратата… …в краката ми лежаха маските на хората, с които работя от години… И тогава неочаквано осъзнах, колко малко всъщност познавам тези хора…

Веднъж, донесох на работа бездомно кутре… Ей така се случи. Намерих го пет минути преди да започне

Įdomybės

0104

Тя осъзна: свекървата е болна, крие диагнозата от всички и в същото време продължава да се грижи за нея — за снаха си. Дори в такъв момент мисли как да осигури на Ася стабилност, бъдеще, защита. Но защо да продава къщата и бижутата, ако просто може да поиска помощ?

Тя осъзна: свекърва е болна, скрива диагнозата от всички, но продължава да се грижи за нея за своята невистка.

Įdomybės

01.4k.

Новият собственик на вилата — “Тази лято ще живеем на твоята вила!”, обяви братът.

Ще живеем на вашата къща цялото лято, обяви брат ми. Доста! виках аз, къса от досадните гости, време

Įdomybės

0103

На булеварда случайно видях дъщеря си с внучето в мръсни дрехи да просят милостиня: „Мило дете, къде са домът и парите, които ви подарих?“ Мъжът ѝ и свекървата ѝ ѝ отнеха всичко и я изгониха с бебето на улицата. От това, което направих, за да им покажа границите, всички останаха шокирани 😲😨 На булеварда случайно видях дъщеря си с внучето в мръсни дрехи да просят милостиня: „Мило дете, къде са домът и парите, които ви подарих?“

На булеварда в центъра на София, случайно видях нещо, което ме разкъса отвътре дъщеря ми, Ивелина, заедно

Įdomybės

0161

На булеварда случайно видях как дъщеря ми и внучето ми, в мръсни дрехи, просят милостиня: „Мило мое момиче, къде са домът и парите, които ви подарих?“ Мъжът ѝ и свекървата ѝ отнеха всичко и ги изхвърлиха на улицата с детето. От това, което направих, за да ги поставя на мястото им, всички останаха шокирани 😲😨

На улицата случайно видях как дъщеря ми с внучето ми, облечени в мръсни дрехи, просят милостиня: Дъще

Įdomybės

0244

— Свекърва изгори моята сватбена рокля ден преди тържеството и заяви, че не съм достойна за нейния син…

Свекрушата изгоря моята сватбена рокля ден преди церемонията и заяви, че не съм достоен за сина й Въздухът