Росица Петрова седна до съпруга си Кирил Димитров на дивана и го попита: Какво ще кажеш да излезем някъде уикенда?
Кучето наведе глава, но не помръдна от мястото си, щом видя хората, които считаше за свои. Всичко започна
Ох, Десо, ако ти парите ни къде да ги сложиш, зашото по-добре да помогнеш на брат ти. Не ти е ли безумие!
Кучето, щом видя стопаните си, наведе глава, но не помръдна от мястото. Всичко започва в декември, когато
Търпей малко повече, мамо Кога ще дойде татко? Стигна ми! Къде е татко! Татко! Татко! викаше малкият.
Дневник на Елисавета Още в шести клас се разбра, че Елисавета Богданова ще стане отличен лекар.
Фея Още от шести клас беше ясно, че Невена Петрова ще стане прекрасен лекар. Тогава едно комшийче падна
Дневник, 24ти септември Днес отново се озовах в тази позната ситуация сестра ми натиска за пари, а аз
Колкото по-далеч, толкова по-мила ми става родната къща…
– Знаеш ли, мили ми внуче! Щом толкова ви преча, изборът е един. Нито при дъщерите ще се влача вече, нито при приятелки ще обикалям. И дядо да ми търсите не е нужно, я виж какво сте измислили – да ме ожените на стари години!
– Бабо, ама нали ти отдавна говоря – и майка казва същото! Хайде мини в дома за ветерани. Само препиши къщата на мен, ще ти уредим стая, майка ще се разбере. И няма да си сама – съседи ще имаш, и мен няма да притесняваш.
– Никъде няма да ходя от моя си дом! Казвам ти, Сашо – ако толкова ти преча, вратата е на седем пътя. Ти си млад, умен, намери си квартира и живей, както ти душа сака…
Научих се да скитам, време е да се прибера. Недостойно е, внуче, да ме гоните от дома ми и с булките си на пенсията ми да разчитате…
Имаш една седмица срок – не си намериш квартира, иди при приятели. Или остани при твоята – тая дето все й забравям името – но днеска да сте извън дома ми. Ужас – сега пък жених ще ми търсят, после в старчески дом ще ме изпият!
Разстроеният внук напразно се опитваше нещо да каже, но Лидия Петровна вече не го слушаше – влезе в стаята си и затвори след себе си.
…
Не вярвах на себе си, че ще събера смелост, накипя много, и си го излях. Два дълги години мълчах, търпях, бягах ту при едната, ту при другата дъщеря, после по намек обратно в моя дом…
А внучето – абе, 20-годишен мърляч се настанил като домакин в къщата ми. Я една девойка любов на живота му, я друга… А баба им пречи, шумна, кашля, после им разваля атмосферата.
– Бабо, идеш ли в гостито на някоя, че да останем с Деси, Мими или Виктория (който трябва) двама за малко?
…
Живях как искаха – на всички да угаждам. На зетьове – с месо от пенсията, на внучки – за джобни, на мързеливия Сашко – същото, да плаща сметките. На дъщеря – жалба безполезна, тя си гледа мъжа…
Така и си мина времето – като бях удобна, ползваха ме, а като ми благодарят, изпращат ме пак. А мойта къща – все на някой друг…
…
Сега вече сама си казвам – стига! Време е да съм господарка на своето.
И колкото повече отдалечавам родата от себе си, толкова по-мил ми става домът и самотата – като награда.
Стига съм живяла за чужди нужди – време е аз да решавам.
Защото, колкото по-далеч ги държа, толкова по-мила ми става родната къща и свободата в нея! Колкото повече минава времето, толкова по-скъп ми става домът… Знаеш ли какво, мило ми внуче!
