Įdomybės

Не писано е… Влакът вече втори ден трака из България – непознати вече са станали приятели, изпили са по не една чаша чай, разплели са кръстословици и приказките “за живота” са тръгнали. Синдромът на спътника най-силно си личи във влаковете – хората изливат сърцето си със истории, които никъде другаде не би чул, освен във вагоните. Седях на страничната седалка, а в съседното купе три възрастни българки си разменяха рецепти за козунак и тайни за плетене на вълнени чорапи. Влакът застърга по железния мост, пред очите ни се разкри величествена гледка – синьо небе, слънчев, приветлив ден, широка река Огоста с леки вълни и на високо, зелено брего гордо се издигаше бял каменен храм със златни куполи. Жените стихнаха, едната се прекръсти. – Ох, ще ви разкажа една история… Искате – вярвайте, искате – не, – заговори нейната дружка. Оттам започна чудната случка, носеща се из всички български села – за пролетна сутрин, езичан лед и чудодейната поява на Свети Николай Чудотворец, който спасява – а дали е било съдба, никой не знае…

Влакът пътуваше вече втори ден. Пътниците бяха успели да се опознаят, изпили бяха не една чаша чай, разгадали

Įdomybės

0137

Не било писано… Влакът върви втори ден, пътниците вече са си разказали житейските си истории, а в съседното купе три старици обсъждат рецепти за баница и плетки на терлици. Покрай широката река и белият храм със златни кубета, една от жените се прекръства и започва да разказва – как в родното българско село, сама и без близки, приготвила всичко за идването на брат си, но съдбата я отвела по тънкия леден мост през реката… Как ледът под нея се пропукал, как отчаяна търсила помощ, но съседката й я изоставила… И в най-тежкия миг се появил непознат мъж с плащ и дърво в ръка, който я извадил от ледената вода като по чудо. А на следващия ден, в църквата на съседното село, жената познала в иконата на Свети Николай Чудотворец своя спасител – и от този ден, казва, не я хванала никаква болест… Вярвайте или не, такава е чудната съдба по нашите български земи.

Влакът пътуваше вече втори ден. Пътниците се бяха опознали, изпили не един чай, разгадали сума ти кръстословици.

Įdomybės

092

Извиках през прозореца: — Мамо, защо си станала толкова рано? Ще настинеш! — Тя се обърна, махна с лопатата като поздрав: — За вас, мързеливци, се старая. — А на следващия ден майка ми вече я нямаше… До днес не мога спокойно да мина покрай нашия двор… Всеки път, щом зърна тази пътечка, сърцето ми се свива, сякаш някой го стиска. Това е снимката, която направих на 2-ри януари… Просто минавах, видях отпечатъците в снега — и спрях. Снимах, без да знам защо. А сега това е последният ми спомен от онези дни… Нова година празнувахме — както винаги — цялото семейство. Мама от сутринта на 31-ви вече беше на крак. Събудих се от аромата на пържени кюфтета и гласа ѝ от кухнята: — Дъще, ставай! Ще помагаш със салатите, че иначе баща ви ще изяде продуктите, докато не гледаме! Слязох все още по пижама, косата разрошена. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих още като бях ученичка. Усмихваше се, бузите ѝ червени от топлината. — Мамо, поне кафе да изпия първо… — мрънках. — Кафето после! Първо оливие! — засмя се и ми подаде купа с изпечени зеленчуци. — Режи ситно, както обичам. Не като последния път — кубчета колкото юмрук. Режехме, бърборихме си за живота. Тя ми разказваше как по нейно време Нова година се е посрещала — без модерни салати, само с „шуба“ и мандарини, които дядо ми носел с връзки от работа. После татко дойде с елхата. Огромна, почти до тавана. — Е, дами, посрещнете красавицата! — гордо изрече от вратата. — Леле, тате, цяла гора ли сече? — ахнах аз. Мама само погледна и вдигна рамене: — Красива е, ама къде ще я сложим? Миналата година по-малка беше поне. А после помогна с украсата. Аз и сестра ми Лили закачахме гирлянди, а мама извади старите играчки — тези, които са от моето детство. Взе стъкления ангел и тихо каза: — Ето този ангел ти купих за първата ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Не помнех, но кимнах. Тя така грееше от радост, че „помня“ този ангел… Брат ми пристигна по-късно — шумен, с торби, подаръци и бутилки. — Мамо, този път взех хубаво шампанско! Не като миналата година — киселото! — Ох, синко, дано не се напиете пак всички — засмя се тя, прегърна го. В полунощ излязохме на двора. Татко с брат ми гърмяха фойерверки, Лили пищеше от радост, а мама ме държеше през рамо. — Виж, дъще, колко е красиво — прошепна тя. — Какъв хубав живот си имаме… Прегърнах я. — Имаме най-хубавият, мамо. Пиехме шампанско направо от бутилката, смяхме се, когато фойерверкът полетя към съседския навес. Мама, поразвеселена, танцуваше с валенките „В гората се е родила елха“, а татко я вдигна на ръце. Смяхме се до сълзи. На 1-ви януари цял ден се излежавахме. Мама пак готвеше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига, ще се търкаляме като топки! — оплаквах се аз. — Все ще изядете. Нова година — цяла седмица се празнува!, — махваше тя с ръка. На 2-ри януари пак стана рано, както винаги. Чух вратата — погледнах през прозореца: тя във двора, с лопатата. Чисти пътеката до къщата. В стария шушлек, шал на главата. Работи внимателно: от портата до прага — прави чиста пътечка. Насипва снега до стената, както обичаше. Аз извиках: — Мамо, защо толкова рано си станала? Ще настинеш! Тя се обърна, махна с лопатата: — Ако не аз, до пролетта ще газите из преспите, мързеливци! Я тури чайника по-добре. Усмихнах се, отидох в кухнята. Тя се върна след половин час, бузите ѝ зачервени, очите блестят. — Готово. Наред е!, — каза и седна за кафе. — Добре стана, нали? — Чудесно е, мамо. Благодаря. Това беше последният път, когато чух бодрия ѝ глас. На 3-ти януари сутринта каза тихо: — Момичета, нещо в гърдите ме стяга, не силно, но е неприятно. Веднага се разтревожих: — Мамо, да извикам ли бърза помощ? — Няма нужда, ще ми мине. Просто много работих. Ще полегна, ще ми мине. Полегна на дивана, ние с Лили до нея. Татко беше отишъл до аптеката. Мама се пошегува още: — Хайде, не гледайте толкова черногледо. Ще ви погреба всичките още! И изведнъж — пребледня, хвана се за сърцето. — Ох… лошо ми е… Много лошо… Викахме линейка. Държах я за ръка, шепнех: — Дръж се, мамо, ще дойдат, всичко ще е наред… Погледна ме, едва прошепна: — Дъще… толкова ви обичам… Не ми се сбогува. Лекарите дойдоха бързо, но… вече нямаше какво да направят. Мощен инфаркт. Всичко се случи за минути. Стоях на пода и хлипах. Не можех да повярвам. Вчера танцуваше под фойерверките, а сега… С треперещи крака излязох на двора. Снегът почти беше спрял. Видях следите ѝ — дребни, чисти, от портата до прага и обратно. Такива, каквито винаги оставяше. Дълго гледах натам. Питах Бог: „Как става така — човек вчера стъпва по снега, утре го няма? Следите ги има, човека го няма!“ Мислех си, сякаш на 2-ри януари излезе за последен път — да ни остави чистата пътечка. За да вървим по нея и без нея. Не ги затрупах. Помолих всички да не ги пипат. Да останат, докато снегът ги покрие завинаги. Това беше последното нещо, което майка направи за нас. Грижата ѝ личеше, дори когато я нямаше. Седмица по-късно заваля много сняг. Пазя снимката с последните й стъпки. Всяка година на 3-ти януари я гледам пак, после гледам празната пътечка пред къщата. И така боли да знам, че някъде под този сняг са нейните следи… По тях още вървя след нея…

Мамо, защо ставаш толкова рано? Ще настинеш! извиках през прозореца, докато тя размахваше лопатата, усмихната

Įdomybės

048

Извиках през прозореца: — Мамо, защо пак си станала рано? Ще измръзнеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата: — За вас, мързеливци, се старая. — А на следващия ден майка ми си отиде… Все още не мога спокойно да мина покрай двора ни… Всеки път, когато видя тази пътечка, усещам как сърцето ми се свива, сякаш някой го държи в ръка. Аз направих онази снимка на втори януари… Просто минавах, видях следите в снега — и се спрях. Снимaх ги, без да знам защо. А сега тази снимка е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година празнувахме, както винаги — цялото семейство. Мама още от сутринта на 31-ви беше на крак. Събуди ме ароматът на кюфтета и гласът ѝ от кухнята: — Дъще, ставай! Ще ми помогнеш за салатите, че татко ти пак ще изяде всичко преди да сервираме! Слязох още по пижама, с разрошени коси. Тя стоеше до печката с любимата си престилка на праскови, която ѝ подарих, когато бях в училище. Усмихваше се, бузите ѝ червени от фурната. — Мамо, поне да изпия кафето първо — измрънках. — Кафето по-късно! Първо руската салата! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Нарежи ги ситно, както обичам. Да не стане като миналия път — на едри кубчета. Режем, бъбрим за всичко друго. Тя разказваше как празнували Нова година като малка — без модерните салати, само с „шуба” и мандарини, които дядо ми донасял „по връзки” от работата. После татко дойде с елха. Огромна, до тавана. — Женички, приемайте красавицата! — извика той гордо на вратата. — Тате, цяло борово дърво ли отсече? — ахнах аз. Мама излезе, погледна и въздъхна: — Хубава си е, ама къде ще я сложим? Можеше една по-малка… Но пак помагаше да я украсяваме. С Лери, сестра ми, овесихме гирлянди, а мама извади старите играчки още от моето детство. Взе стъкления ангел и прошепна: — Ей този ти го купих за първата ти Нова година, помниш ли? — Помня, мамо — излъгах. Всъщност не помнех, но кимнах. Толкова сияеше, че си мислех за ангелчето… Брат ми дойде следобед. С шум, торби, подаръци, бутилки. — Мамо, тази година шампанското е хубаво! Не като миналата — кисело. — Само да не се напиеме всички, сине — засмя се мама и го прегърна. По полунощ излязохме пред къщата. Татко и брат ми пускаха фойерверки, Лери пищеше от радост, а мама ме прегърна за раменете. — Гледай, дъще, колко е красиво — шепнеше. — Я какъв хубав живот си имаме… Прегърнах я. — Най-хубавият, мамо. Пихме шампанско от бутилката, смяхме се, когато някой фойерверк тръгна към бараката. Мама, малко развеселена, танцуваше с валенките си на „Във гората се роди елха”, а татко я вдигна на ръце. Всички се смяхме до сълзи. Първи януари прекарахме в мързелуване. Мама пак готви — този път пелмени и пача. — Мамо, спри! Ще се търкаляме! — недоволствах аз. — Ще изядете, Нова година е, празникът трае седмица! — махваше тя с ръка. Втори януари тя пак стана рано, както винаги. Чух как се хлопна вратата, погледнах през прозореца — тя е на двора, с лопатата. Чисти пътеката. В старото си пухено яке, с кърпа на главата завързана. Всичко подредено: от портата до прага — тясна, равна пътечка. Събира снега до стената, както все правеше. Извиках през прозореца: — Мамо, толкова рано! Ще измръзнеш! Тя се обърна, махна с лопатата за поздрав: — Нали ако вас, мързеливците, чакам, чак до пролетта през преспите ще стъпвате! Хайде тури чайника! Усмихнах се и отидох в кухнята. След половин час се върна, бузите червени, очите блестят. — Ето, сега е чисто — седна с кафето. — Добре ли стана? — Чудесно, мамо. Благодаря. Това беше последният път, когато чух гласа ѝ толкова весел. Трети януари сутринта се събуди и каза тихо: — Момичета, боли ме гърдите, не е силно, но неприятно. Веднага се притесних: — Мамо, хайде да извикаме линейка? — О, глупости, дъще. Просто се изморих. Толкова готвене, тичане. Ще полегна, ще мине. Легна на дивана, ние с Лери седяхме до нея. Татко отиде до аптеката. Мама се шегуваше: — Не ме гледайте така трагично, аз ще ви надживея всички. Изведнъж пребледня, хвана се за гърдите. — Ох… лошо ми е… много лошо… Викахме спешна помощ. Държах я за ръката, шепнех: — Мамче, дръж се, ще дойдат, всичко ще е наред… Тя погледна към мен и едва чуто прошепна: — Дъще… толкова ви обичам… Не искам да си тръгвам… Лекарите дойдоха бързо, но… вече не можеха да помогнат. Обширен инфаркт. Всичко стана за броени минути. Седях на пода в коридора и плачех. Не можех да повярвам. Вчера още танцуваше под фойерверките, а днес… Едвам стоях на крака, излязох на двора. Снегът – почти не валеше. Видях нейните следи. Тези — малки, стегнати, прави. От портата до прага и обратно. Точно както винаги ги оставяше. Стоях, гледах ги дълго-дълго. И питах Бог: „Как може вчера човек да стъпва по земята, да остава следи, а днес вече да го няма? Следите са там, а човека – не!” Мислех си — или ми се струваше — че на втори януари е излязла за последно, за да ни остави чистата пътечка. Да можем да минем по нея без нея. Не ги засипах. Помолих всички да не го правят. Нека останат, докато снегът сам не ги изтрие завинаги. Това беше последното, което мама направи за нас. Грижата ѝ личеше дори когато нея вече я нямаше. След седмица заваля много сняг. Пазя снимката с последните следи на мама. Всяка година на трети януари я вадя, после гледам празната пътечка пред къщи. И така ме боли да знам: някъде под този сняг — тя остави последните си следи. Тези, по които още вървя след нея…

Мамо, какво правиш толкова рано навън? Ще настинеш! извиках през прозореца. Тя се обърна, махна с лопатата

Įdomybės

0746

Лелята идва на гости, а съпругата плаче

Лелята в гости, съпругата плаче Роберт се събуди от звъна на вратата. От другата страна на леглото, съпругата

Įdomybės

0449

Брак по сметка: когато отчимът прави неочаквано предложение – Историята на Ирина и бизнесмена Сергей Викторович, събрани от условието на голяма сделка, миналото и новите чувства

БРАК ПО СМЕТКА Господин Георгиев, може ли да поговорим? на прага на кабинета се показа светлокосата глава

Įdomybės

034

Брак по сметка: Когато капризното момиче Ирина получава странно предложение от своя отчим – бизнесменът Сергей Викторович, започва нова глава в живота ѝ, пълна с фалшиви брачни клетви, скрити намерения и неочаквана любов, на фона на модерна София, бизнес амбиции и семейни тайни

БРАК ПО СМЕТКА Георги Петров, мога ли да говоря с вас? на прага на кабинета се показа русата глава на Дамяна.

Įdomybės

032

Две сестри – Животът на Валя и Зоя: Прекрасната, успяла сестра и падналата в алкохолизма Зойка. Опити с луксозни клиники и знахарки не помагат, докато отчаяната Валя я оставя при леля Олга в малкото българско селце Самоварово, преди да замине в чужбина. Лелята с билкови настойки, домашно мляко и топла грижа вдъхва нов живот на Зойка, връщайки ѝ здраве, красота и надежда. От смъртния одър до нов талант – плетене на красиви български шалове, поръчки и собствен доход. Накрая Зойка купува домче на морето за себе си, любимата леля и козата Марта – чудесен край на истинска история за спасен живот, ново начало и силата на семейната обич.

ДВЕ СЕСТРИ… Живели някога две сестри. По-голямата Яна беше красива, успешна и заможна.

Įdomybės

0124

Две сестри… Живяха две сестри. По-голямата – Валя, истинска хубавица, успешна и заможна. По-малката – Зойка, пропита от алкохол, изгубила младостта и вида си до неузнаваемост още на 32. Валя, с огромно сърце и много пари, се опитваше безуспешно да я спаси – села я по скъпи клиники, водеше я при баячки, накрая ѝ купи апартамент, за да не го изпие Зойка за бутилка. След шест месеца от всичко остана само мръсен дюшек, а Зойка дишаше едва-едва, когато Валя дойде да се сбогува преди да замине в чужбина завинаги. Валя не можа да я изостави – съвестта няма да ѝ го позволи. Реши да отведе Зойка в българското село Слънчево при леля Олга – 68-годишна, работлива и самотна родственица, която някога им носеше буркани с домашно сладко, ябълки и сушени гъби. След като остави на масата пари “за погребение” и ключа от апартамента, Валя замина. А леля Олга завари Зойка още жива, запали печката, сложи самовара, започна да я пои с билкови отвари с мед на всеки половин час, а след три дни добави и козе мляко от Марта – нейната вярна коза. После бульони от домашни пилета, топла баня с билкови настойки, пухени шалове и грижа “чрез лъжичка и обич”. Където клиники и баячки се провалиха, леля Олга успя: Зойка оживя и разцъфтя. Станала е силна, с румени бузи, научи се да дои козата, да бере зелена продукция от двора, да готви и да гледа изгрева над родното село. Лелята ѝ показа как да плете на една кука, първо салфетки, после прекрасни шалове с уникални мотиви, от които дойдоха поръчки и пари. След три години красавицата Зоя подари на лелята уютен дом в топъл морски град, където козата Марта пасе под ябълката, а две щастливи жени се къпят в морето край българския бряг. А най-чудното? Всичко това се е случило наистина.

Знаеш ли, ще ти разкажа една история, която ми легна на сърцето толкова е човешка и българска, че чак