Įdomybės

Подарък за майка – Марина поверява избора на печка за рождения ден на майка си на Андрей, но той изхарчва парите за екскурзия на сестра си; разочарована, Марина взема нещата в свои ръце, купува мечтаната печка и открива нова сила след предателството.

Кольо, трябва ми малко помощ за подаръка на мама. Силвия остави телефона на масата и се обърна към мъжа

Įdomybės

0343

Тате, моля те… не идвай днес на училище, става ли?

Татко, моля тебе… не идвай днес на училище, става ли? Защо, Ралица? Не искаш ли да видиш как ще

Įdomybės

01.1k.

Кольо, трябва ми малко помощ за подаръка на мама. Силвия остави телефона на масата и се обърна към мъжа

Įdomybės

088

Изненада за мама: Как една нова печка се превърна в повод за семейна драма, разкритие за откраднати пари и ново начало с аромат на ванилия в сърцето на Софийския панелен апартамент

Георги, имам нужда от твоята помощ с подаръка за мама. Калина остави телефона и се обърна към съпруга

Įdomybės

0116

Не успях да обикна: Лятото на надеждите, случайните срещи и писмото от Володя – истинската история на Лиля, Светла и незабравимите момчета от българския интернат

НЕ УСПЯХ ДА ОБИКНА Момичета, признайте си, коя от вас е Милена? Жената ме гледаше закачливо, като че

Įdomybės

018

НЕ МОЖАХ ДА ОБИКНА – Момичета, кажете, коя от вас е Лилия? – с любопитство и закачка ни оглеждаше непознатата жена, докато седяхме с приятелката ми. – Аз съм Лилия. Защо? – озадачено отвърнах. – Ето ти писмо, Лилия. От Володя – измъкна от джоба на престилката си смачкан плик и ми го подаде. – От Володя? А къде е той? – изумих се. – Прехвърлиха го в интернат за възрастни. Чакаше те, Лилия, като изгубената надежда. Разглеждаше всеки ден прозореца. Това писмо ми даде да го проверя за грешки – не искаше Володя да се изложи пред теб. На мен ми е време, обедът наближава. Тук работя възпитателка – погледна ме с укор, въздъхна и избяга. … Един ден с приятелката ми Светла, разхождайки се, случайно попаднахме в двора на непозната сграда. Бяхме на шестнадесет и лятната ваканция пълнеше дните ни с приключения. Двете седнахме на удобна пейка, приказвахме, смешки си разказвахме. Не усетихме как до нас приближиха двама младежи. – Здравейте, красавици! Скучно ли ви е? Имате ли време за запознанства? – протегна ръка единият. – Володя. Аз: – Лилия. А това е приятелката ми Светла. А вашият тих другар как се казва? – Леонид – едва прошепна вторият. Младежите ни се видяха старомодни и твърде стегнати. Володя сериозно отбеляза: – Момичета, защо носите толкова къси поли? А на Светла деколтето е твърде откровено. – Ех, момчета, не гледайте, където не трябва. Да не ви се разпръснат очите по пътеката – смяхме се със Светла. – Трудно е да не поглеждаме. Мъже сме все пак. Да не би също да пушите? – разпитваше Володя, все така целомъдрен. – Естествено – пушим, ама само за майтап – шегувахме се двете. И тогава забелязахме, че с момчетата нещо не е наред с краката. Володя едва ходеше, Леонид очевидно куцаше. – Тук лечите ли се? – предположих. – Да, аз катастрофирах с мотор, Леонид скочи лошо от скала във вода – гледащия надолу Володя изстреля обяснението си. Скоро ни изписват. Доверихме се на историята. Не подозирахме, че Володя и Леонид са инвалиди от деца, обречени на интернат. Ние и Светла бяхме глътка свобода за тях. Тези деца имат готови истории за катастрофи, за падания и други случайности… Володя и Леонид се оказаха интересни, четящи, мъдри за възрастта си. Започнахме да ги посещаваме всяка седмица. Първо – стана ни жал за тях, искахме да разведрим момчетата; второ – от тях имаше какво да научим. Кратките ни срещи се превърнаха в навик. Володя ми подаряваше цветя от близките цветни лехи, Леонид носеше оригами, правени от самия него, и всеки път със срамежлив жест ги даваше на Светла. Сядахме четиримата на една пейка: Володя до мен, Леонид се извърташе към Светла и й отделяше цялото си внимание. Светла се смущаваше, изчервяваше, но й беше приятно сред срамежливия Леонид. Приказвахме за всичко и за нищо. Отмина едно топло и ласкаво лято. Настъпи дъждовна есен и ваканциите привършиха. Предстои ни последния клас. Така забравихме за Володя и Леонид. … Минаха изпитите, последния звънец, абитуриентският бал. Очаква ни лято, пълно с надежди. Пак със Светла се озовахме в интерната. Решихме да навестим познатите момчета. Седнахме на старата пейка, надявайки се скоро тихо да се появят Володя и Леонид. Володя с цветя, Леонид с оригами. Напразно чакахме два часа. Изведнъж от вратата на интерната изскочи момиче и ни връчи писмо от Володя. Веднага разкъсах плика: “Лилия любима! Ти си моето ухание! Недостижима звезда! Не разбра, но аз те обикнах от първия миг. Срещите ни бяха моето дихание. Половин година гледам напразно през прозореца, чакам те. Ти ме забрави. Жалко! Пътищата ни се разделят. Но съм ти благодарен, че ми показа какво е истинска любов. Помня кадифения ти глас, усмивката, нежните ръце. Липсваш ми, Лили! Да те видя още веднъж! Да поема въздух, а не мога… И на мен, и на Леонид ни станаха по осемнадесет. През пролетта ни прехвърлят в друг интернат. Едва ли ще се видим. Душата ми е разкъсана! Надявам се да преболедувам тази любов. Сбогом, ненагледна!” Подпис – “завинаги твой, Владимир”. В плика – изсушен цвете. Срам обхвана душата ми. Сърцето се сви – нищо не може да се промени. В главата ми блесна мисълта – “Носим отговорност за онези, които сме опитомили.” Не подозирах за чувствата на Володя. Не можех да му отвърна. Уважението ми към него – да, интерес към знаещия събеседник – и толкова. Да, леко флиртувах и дразнех Володя. Паля искрата на увлечението му. Но не предполагах, че моят закачлив флирт ще стане пламък на любовта му. … Минали са много години. Писмото на Володя е пожълтяло, цветето се е разпаднало. Но пазя спомените за невинните срещи, безгрижните разговори, неудържимия смях с Володя. … Историята си има продължение. Светла – прeиятелката ми – бе трогната от съдбата на Леонид, изоставен от родителите си. Леонид по рождение имаше едно краче много по-късо. Светла завърши педагогически институт, работи като възпитателка в интернат за деца с увреждания. Леонид стана неин любим съпруг и имат двама големи сина. Володя, по думите на Леонид, живял в самота. На четирийсет години майка му го открива в интерната, разрида се, прeгърна го, върна го в родното село. А следите му се губят…

НЕ УСПЯ ДА ОБИКНА Момичета, кой от вас е Виолета? гласът на младата жена излезе сякаш от тъмен коридор

Įdomybės

087

Толкова силно ми се иска да се прибера вкъщи, сине мой Бай Петър излезе на балкона, запали цигара и седна на ниското столче. Горчива буца се надигна в гърлото му, опита се да се овладее, но ръцете му предателски затрепериха. Винаги ли би могъл да си представи, че ще дойдат такива времена, когато ще няма място за него в собствения му дом… — Тате, не се сърди и не избухвай! — на балкона изскочи Лара, голямата дъщеря на Петър Иванов. — Не искам много… Просто ни остави твоята стая и това е! Ако не ти пука за мен, поне помисли за внуците си. Скоро тръгват на училище, а живеем натъпкани в една стая… — Лара, няма да отида в старчески дом — спокойно отвърна старецът. — Ако ви е тясно с децата тук, пренесете се у майка на Мишо. Само тя е в тристаен апартамент. Там ще имате отделна стая. — Знаеш, че с нея не мога да живея и ден! — изкрещя Лара и тръшна балконската врата. Бай Петър погали старото куче, което му беше вярно към съпругата дълги години, и като си спомни за Надежда, заплака. Винаги му идваха сълзи, когато я мислеше — почина преди пет години и го остави сам. Тогава за първи път се почувства истински сирак. Цял живот вървяха рамо до рамо, а сега, въпреки че имаше дъщеря и внуци, го чакала самота на старини. Лара са я възпитавали с любов и грижа, но явно нещо са пропуснали… Тя порасна егоистична, студена, мислища само за себе си. Барко тихо заскимтя и легна до краката на стопанина си. Песът усещаше душевната болка и страдаше заедно с него. — Дядо, ти май не ни обичаш? — влезе внукът, осемгодишният Владко. — Какви ги говориш, кой ти го каза? — учуди се старецът. — Защо не искаш да се махнеш? Не ти ли е жал да ми дадеш стаята? Защо си такъв скъперник? — гледаше го с озлобление. Петър опита да му обясни, но разбра, че детето говори с думите на майка си. Очевидно Лара вече го е нагласила. — Добре. Ще се махна — с равен глас отвърна старецът. — Стаята е ваша. Вече не можеше да издържа на атмосферата. В този дом всички го мразеха — зетят, който от години не говори с него, внукът, накарал го да крие недоволство, и дори дъщерята. — Татко! Това наистина ли е вярно? — изтича радостна Лара. — Да — изрече тихо. — Само обещай, че няма да обиждаш Барко. Чувствам се като предател… — Престани! Ще го гледаме, ще го разхождаме всеки ден. А ти ще ни гостуваш, заедно с Барко, по почивните дни — обеща тя. — Намерих ти най-хубавия старчески дом! Ще ти хареса. Два дни по-късно Бай Петър беше в старчески дом. Оказа се, че Лара предварително е уредила всичко — чакала само баща й да склони. Влязъл в задушната стая, пропита с влага и с миризма на дървеници, старецът се разкая. Дъщеря му го излъга — не в частен дом с удобства, а в обикновен държавен — сред нещастни, захвърлени възрастни. Остави нещата и слезе долу, седна на пейка, едва сдържаше сълзите си. Гледаше безпомощните старци и си мислеше колко жалко ще бъде съществуването му занапред. — Нов ли сте? — попита симпатична възрастна жена, която седна до него. — Да… — въздъхна. — Недейте да се трѝвожите. Аз също плаках, но после свикнах. Казвам се Валя. — Петър — представи се. — Вас децата ли ви пратиха тук? — Не. Племенникът. Деца Бог не ми даде, оставих апартамента на него, но явно сгреших. Взе ми дома, а мен на улицата щеше да изкара. Добре, че ми позволи да дойдa тук… Прекарали цял вечер в спомени за младостта и изчезналите си любими. На следващия ден пак се разходиха заедно. Валя внесе неочаквана радост в живота на Петър. Той не можеше да стои в стаята, все навън излизаше. Яденето в столовата бе отвратително, ядеше колкото да не падне. Петър чакаше Лара — дано размисли, да му липсва, да го прибере обратно. Но времето минаваше, а тя така и не дойде. Реши един ден да звънне у дома, да чуе как е Барко, но никой не вдигна. Един ден, на входа Петър видя съседа си, Стефан Илиев. Стефан го позна и изненадано побърза към него. — Тук ли сте! — възкликна. — А дъщеря ви казва, че сте се преместили в село. Усъмних се, не бихте изоставили Барко просто така. — Какво става с кучето ми? — попита Бай Петър. — Не се тревожете — е в приют. Видях, че Барко седеше пред блока ви, а вас ви нямаше. Срещнах Лара, питах я дали нещо е станало, тя каза, че сте си отишли в село, а тя продава апартамента. За кучето каза, че остаряло и не можете да го гледате повече. Какво се случва, Петре? — попита Стефан, когато забеляза колко пребледня старецът. Бай Петър му разказа всичко. Че би дал всичко, само да върне времето назад. Дъщеря му го остави без нормален живот и дори Барко го натирила на улицата. — Толкова искам да се прибера у дома, сине мой — прошепна старецът. — Дойдох и за подобен случай — отвърна Стефан. Аз съм адвокат, често защитавам възрастни хора. Ще помогна! Вие не сте се махнали официално от адреса, нали? — Не. Освен ако тя не ме е изгонила сама… Вече не знам какво да очаквам от собствената си дъщеря… — Съберете си багажа, чакам ви пред дома — твърдо каза Стефан. — Това не може да продължава! Петър веднага се качи, напълни набързо чантата и слезе при входа. Там срещна Валя. — Валя, тръгвам си — намерих съсед, който разказа, че дъщеря ми е изгонила кучето и продава апартамента. Така стоят нещата. — А аз? — изнервено попита Валя. — Недей да се тревожиш, като оправя всичко, ще дойда за теб! — обеща Петър. — Та кой ще ме пожелае? — грустно каза тя. — Прости, трябва да тръгвам! Бай Петър не успя да се прибере — апартаментът беше заключен, няма ключове. Стефан го прибра у тях. Скоро стана ясно, че Лара вече го е напуснала, живее при свекърва си, а апартамента го е дала под наем на чужди хора. С помощта на Стефан, старецът си върна законните права върху жилището. — Благодаря ти! — благодари Бай Петър. — Ама не знам как ще живея… Тя няма да се спре, докато не ме прогони напълно… — Има изход— обяви Стефан. — Можем да продадем апартамента, да дадем на Лара нейния дял, а с остатъка да ти купим малка къща на село. — Чудесно! — зарадва се Бай Петър. — Това е идеалният вариант! Три месеца по-късно Петър Иванов се настани в новия си дом. Стефан му помогна във всичко, а с Барко заедно заминаха. — Само да минем през едно място — помоли Петър. Отдалеч видя Валя — седеше на тяхната стара пейка и тъжно гледаше. — Валя, Барко и аз сме тук! Сега вече имаме къща на село. Чист въздух, река, риболов, ягоди, гъби, всичко! Идваш ли с нас? — усмихна се старецът. — Как ще тръгна? — колебливо прошепна тя. — Ставай и идвай с нас! — засмя се той. — Вече няма смисъл да седим тук! — Само да се приготвя за десет минути? — разплака се Валя. — Ще те чакам! — усмихна се Петър. Въпреки озлоблението на ближните, двамата успяха да си върнат правото на щастие. Доказаха, че светът не е без добри хора. Та дори и така, доброто винаги ще е повече. Петър и Валя се убедиха и доказаха, че могат да се преборят и да намерят покой и щастие на старини…

Много ми се иска да се прибера у дома, момче Петър Петров излезе на балкона, запали си цигара и седна

Įdomybės

031

Толкова ми се иска да се прибера у дома, сине мой Дядо Петър излезе на балкона, запали „Картела“ и седна на ниското столче. Горчиво кълбо му заседна в гърлото – опитваше се да се съвземе, но ръцете му предателски трепереха. Кога ли можеше да си помисли, че ще дойде време, когато вече няма да има място за него в собствения му дом… — Тате! Недей се сърди и нервира! — изскочи на балкона Лора, голямата дъщеря на Петър. — Аз не искам много… Остави ни само твоята стая, това е всичко! Ако мен не жалиш, помисли поне за твоите внуци. Скоро тръгват на училище, а се налага да сме всички в една стая… — Лора, няма да отида в старчески дом, — спокойно отвърна Петър. — Ако в тази квартира ви е тясно, отивайте да живеете у майката на Мишо, тя е сама в тристаен. Там ще имате стая и вие, и децата. — Знаеш, че с нея никога няма да се разбера! — извика дъщерята и тресна балконската врата. Дядо Петър погали старото куче Барачко и като си припомни жена си Надя, не издържа — заплака. Винаги му се насълзяваха очите, когато мислеше за нея. Почина преди пет години и остави Петър сам. С нея винаги вървяха рамо до рамо, а сега дойде старостта, но самотна, макар да има дете и внуци. Лора я възпитаваха с доброта и обич, но явно нещо пропуснаха… Тя стана сурова и егоистична. Барачко тихо изскимтя и легна до краката на стопанина си — усещаше душевната му болка и страдаше с него. — Дядо, ти май не ни обичаш? — влезе осемгодишният внук. — Какво говориш, кой ти каза тази глупост? — учуди се Петър. — Защо не искаш да се махнеш? Не ти ли се ще да оставиш стаята на мен и Косьо? Толкова си стиснат! — гледаше го с досада детето. Петър се канеше да обясни, но разбра, че това са думи на дъщеря му – явно Лора вече е говорила с детето. — Добре. Ще си тръгна, — каза безжизнено старецът. — Оставям ви стаята. Не издържаше повече там. Знаеше, че вече никой не го иска в този дом — от зетя, който не му говореше, до внука, който мислеше, че дядо му е отнел стаята. — Татко! Наистина ли си съгласен? — влетя зарадвана Лора. — Да, — прошепна тихо Петър. — Обещай ми само, че няма да обиждате Барачко. Чувствам се като предател… — Недей! Ще се грижим за него, ще го водим на разходки. А уикендите ще те посещаваме с Барачко, — обеща Лора. — Намерих ти най-добрия дом за възрастни, ще видиш – ще ти хареса. Два дни по-късно Петър замина за старчески дом. Оказа се, че дъщеря му всичко предварително е уредила, чакала само да се примири. Влезе в задушна стая, смърдяща на мухъл и дървеници – няма и помен от обещания комфорт. Не попада в частен пансион, а в обикновен дом, където живеят изоставени хора… Слезе надолу, седна на пейката пред входа и едва сдържа сълзите си. Гледаше безпомощните старци и си представяше жалкия си живот оттук нататък. — Новият ли сте? — запозната възрастна жена седна до него. — Да… — тежко въздъхна Петър. — Недейте се тревожи, аз първите дни също плаках, после се примирих. Казвам се Валентина. — Петър, — представи се той. — И вас ли децата ви пратиха тук? — Не, племенникът ми. Господ не ме дари с деца, оставих му квартирата, но явно прибързах… Той я взе, а мен тук. Добре, че не ме изхвърли на улицата… Говориха до късно вечерта, спомняйки си младостта и своите половинки. На следващия ден пак се разходиха заедно. Тази жена внесе малко радост и разнообразие в живота на Петър. Не можеше да седи вътре, все е навън. Храната в стола – отвратителна. Ядеше, колкото да има сили. Петър чакаше Лора. Надяваше се дъщеря му да размисли, да му се затъжи и да го прибере у дома. Времето минаваше, а тя не идваше. Опита да позвъни да чуе как е Барачко, но никой не вдигна. Един ден Петър видя пред входа съседа си — Степан Илиев. Степан също го забеляза и се зачуди. — Тук сте! — каза той. — А дъщеря ви разправя, че сте заминали на село, ама знаех, че не е вярно. Знаех, че няма да изоставите Барачко. — Какво имаш предвид? Какво стана с кучето ми? — Не се тревожете, заведен е в приют. Не знам какво става, гледах го седмици наред до входа, а вас ви нямаше. Лора ми каза, че сте на село, че продава квартирата и се мести при мъжа си. За кучето — обясни, че вече е стар и не ви се занимава с него. Петре, какво всъщност се случва? — попита Степан, виждайки как неговият приятел пребледня. Петър му разказа всичко. Готов бе да даде всичко, ако може да върне времето назад, че не бе сторил тази глупост. Дъщерята не само го лиши от нормален живот, но изгони и кучето му. — Толкова ми се иска да се прибера у дома, сине мой, — прошепна Петър. — Точно по такъв въпрос съм тук. Аз съм юрист и често се боря за пенсионерите. Сега водя дело на един старец, когото съседите му взеха дома. Не се бойте. Докато не сте се отписали, имате права? — Не. Освен ако тя не ме е отписала без да знам… Не знам вече какво да очаквам от нея… — Готов ли сте? Чакам ви в колата, — каза Степан. — Това не бива да се допуска! Каква дъщеря е това… Петър светкавично стегна набързо багажа си и слезе. На входа се сблъска с Валентина. — Валя, тръгвам. Съседът каза, че Лора е изхвърлила кучето ми и продава квартирата. Такива ми ти работи. — Как така? — обърка се жената. — А аз? — Не се тревожи, щом уредя всичко, ще дойда и за теб, — обеща Петър. — Ох, кажи ми го… Кому съм нужна… — Прости. Тръгвам, не тъжиш, ще сдържа обещанието си. Петър не можеше да влезе в дома си. Квартирата бе заключена, а нямаха ключ. Степан го приюти временно. Скоро стана ясно, че Лора се е изнесла, живее при свекърва си, а квартирата я е дала под наем. С помощта на Степан, Петър успя да си върне правото върху жилището. — Благодаря ти, — каза Петър. — Но не знам как ще живея нататък. Тя няма да се спре, докато не ме изгони… — Има само един вариант, — отвърна Степан. — Можем да продадем квартирата, да дадем на Лора нейната част, а с остатъка да ти намерим дом. Сигурно ще намерим къща в село. — Страхотно! — зарадва се Петър. — Това е идеално! След три месеца Петър се премести в нов дом. Степан го подпомагаше постоянно, и сега предложи да го премести заедно с Барачко. — Само ще спрем на едно място, — каза Петър. Отдалеч видя Валентина, която седеше на тяхната пейка и тъжно гледаше вдън… — Валя! — повика я. — Идваме с Барачко за теб! Вече имаме къщичка на село — чист въздух, риболов, плодове, гъби… Всичко на крачка. Тръгваш ли? — усмихна се Петър. — Как да тръгна така? — заняма жената. — Просто стани от пейката и ела. Решавай! Тук повече няма какво да правим! — Добре! Ще изчакаш ли десет минути? — усмихна се Валентина през сълзи. — Разбира се! — отвърна Петър. Въпреки злобата на алчните хора, тези двама възрастни успяха да си отвоюват шанса за щастие. Разбраха, че светът не е без добри хора. И каквото и да се случва, доброто винаги е повече от злото. Петър и Валентина сами се убедиха — успяха да се преборят за себе си и най-накрая откриха спокойствие и щастие в живота си…

Много ми се иска да се върна у дома, момчето ми. Петър Стоянов излезе на малкия балкон, запали старите

Įdomybės

0206

„Прости ми, синко, тази вечер няма вечеря”, прошепна майката… Един български бизнесмен чу „Мамо… гладен съм.“ Лили се опитваше да скрие треперенето на устните си. Малкият Мартин беше само на четири, но коремчето му знаеше болката, която никое дете не бива да изживява — празното, което не се запълва с обещания. През ръката й преминаваше лека, почти смешно малка торбичка с празни пластмасови бутилки, събирани през деня. „Скоро ще хапнем нещо, мило мое“, промълви тя. Но в гласа й имаше грубата нотка на истината. Тази седмица бе излъгала твърде много пъти — не от навик, а, за да оцелеят. Защото да кажеш истината на дете бе като да го оставиш да падне без мрежа. Супермаркетът блестеше от коледни лампи и гирлянди, музика, препълнени колички, аромат на прясна хляб и канела, които за Лили бяха истински лукс. София блестеше в празничната декемврийска нощ, облечена сякаш в празнична премяна, но тя вървеше със стари обувки и внимателно стъпваше, за да не усети Мартин страха й. Мартин спря пред планина от козунаци, опаковани в блестяща хартия. „Ще купим ли един тази година? Както миналата с баба…“ Миналата година. Лили усети как сърцето й се сви. Тогава майка й беше жива. Имаше постоянна работа като чистачка по домове — което поне значеше маса с храна и истински покрив… а сега спяха във взет назаем автомобил, вече две седмици. „Не, миличък… не тази година.“ „Защо?“ Защото светът се разпада без предупреждение. Защото треската на детето тежи повече от всяка смяна на работа. Защото шефът може да те уволни лесно, а наемът и гладът не чакат, както и болката. Лили преглътна тежко, усмихна се насила. „Днес ще направим нещо друго. Хайде да върнем бутилките.“ Минали през алеи, където всичко казваше „да“, но не и за тях. Сокове, сладки, шоколад, играчки. Мартин гледаше всичко с големи очи. „Може ли поне малко сок?“ „Не, миличък.“ „А сладка? С шоколад…“ „Не.“ „А обикновени?“ Лили отговори по-остро, отколкото искаше, и видя как лицето на Мартин угасна — малка светеща искра се стопи. Сърцето й отново се пречупи. Колко пъти може да се разбие едно сърце, преди да изчезне напълно? Стигнаха до машината за рециклиране. Лили пусна една бутилка, после още. Механични звуци, числата растяха бавно. Десет бутилки. Десет малки възможности. Машината изплю ваучер. Тридесет стотинки. Лили го гледаше сякаш я подиграва. Тридесет стотинки. Навръх Бъдни вечер. Мартин се хващаше за ръката й с надежда, която я болеше. „Сега вече можем да купим храна, мамо? Много съм гладен.“ Вътре в Лили нещо се пречупи. Дотук бе се държала за света с последни сили, но погледът на сина й — с такова доверие — разби последната й стена. Вече нямаше да го лъже. Не и тази вечер. Отиде с него на щанда за плодове и зеленчуци. Червени ябълки блестяха, портокалите бяха съвършени, доматите изглеждаха като пръстен с бижута. Там, сред чуждата благодат, тя коленичи пред Мартин и хвана малките му ръце. „Мартин… Мама има нещо много тежко да ти каже.“ „Какво стана, мамо? Защо плачеш?“ Лили не бе разбрала, че плаче — сълзите й сами потекоха, сякаш тялото й знаеше, че вече не може да издържи. „Синко… прости ми. Тази година… няма вечеря.“ Мартин се намръщи, объркан. „Няма да вечеряме?“ „Нямаме пари, мило мое. Нямаме дом. Спим в колата… мама си изгуби работата.“ Мартин погледна околната храна, сякаш светът го бе излъгал. „Но… тук има храна.“ „Да, но не е наша.“ И тогава Мартин плака — не с викове, а онзи дълбок плач, който боли повече от всяка истерия. Раменете му трепереха. Лили го притисна отчаяно към себе си, сякаш в прегръдката можеше да се случи чудо. „Прости ми… прости, че не мога да ти дам повече.“ „Извинете, госпожо.“ Лили вдигна глава. Охранителят бе там, смутен, сякаш бедността беше петно върху плочките. „Ако няма да купите нищо, трябва да напуснете. Пречите на другите клиенти.“ Лили бързо изтри лицето си, засрамена. „Тръгваме…“ „Точно сега, моля ви… вече ви казах.“ Глас зад тях — твърд, но спокоен. Лили се обърна и видя висок мъж в тъмен костюм, с прошарена коса на слепоочията. Държеше празна количка, с внушително присъствие. Погледна охранителя тихо, но категорично и той отстъпи веднага. „Това е моето семейство. Дойдох да ги намеря, за да пазарим заедно.“ Охранителят се колебаеше, разглеждаше износените дрехи на Лили, гладното лице на Мартин и стилния господин. Но накрая се съгласи. „Добре, господине. Извинете.“ Лили застина, не знаеше дали да благодари, или да избяга. „Не знам кой сте“, каза тя и се изправи, „и не ни трябва…“ „Да, трябва ви.“ Изразът му не бе жесток. Беше истински. Гледаше я право в очите. „Чух ви. И никой не трябва да гладува на Бъдни вечер. Особено дете.“ Коленичи до Мартин с топла усмивка. „Здравей. Казвам се Стефан.“ Мартин се скри зад крака на майка си, но надникна встрани. „Как се казваш ти?“ Тишина. Стефан не настоя. Просто попита: „Кажи ми… ако можеше да вечеряш каквото поискаш тази вечер, какво щеше да бъде?“ Мартин погледна Лили, търсейки разрешение. В очите на мъжа нямаше подигравка, нито показна милост, нито унизителна любопитност. Само човечност. „Можеш да кажеш, миличък“, прошепна тя. „Кюфтета с картофено пюре“, едва чуто каза Мартин. Стефан кимна, сякаш му е поръчан най-важният специалитет на света. „Страхотно. И аз харесвам това. Хайде, помогни ми.“ Потегли с количката, а Лили го последва с биещо, тревожно сърце, готова да очаква подмяна, условие, унижение. Но не последва нищо такова. Стефан напълни количката с месо, картофи, галета, салата, сок и плодове. Всеки път, когато Мартин посочеше нещо, Стефан добавяше без да брои, без да се мръщи, без да гледа етикета. На касата плати както се плаща за чаша кафе. Лили видя крайната сума и й причерня — това беше повече, отколкото бе спечелила за две седмици работа. „Не можем да приемем това“, опита се да каже, треперейки. Стефан я погледна сериозно. „Думите, които каза на сина си… никой не трябва да ги казва. Остави ме да помогна, моля те.“ На паркинга Лили се насочи към стария Fiat на баба Мария. Колата изглеждаше още по-тъжна до новия Mercedes на Стефан. Той разбра всичко с един поглед: одеялото, дребната торбичка с дрехи. „Къде ще тръгнете сега?“, попита той. Тишина. „Никъде“, призна накрая Лили. „Тук спим.“ Стефан остави чакалите, прокара ръка през косата си — сякаш го натежа реалността. „Моят хотел има ресторант. Отворен е тази вечер. Елате да вечеряте с мен. После ще мислим… но поне тази вечер няма да спите в колата.“ Остави визитка: Хотел Империум. Лили я стисна сякаш я пареше. Когато Стефан си тръгна, Мартин я дръпна за ръкава. „Да отидем, мамо. Ще ям кюфтета.“ Лили погледна сина си, погледна колата, погледна визитката. Нямаше друг избор. Не подозираше, че с тази вечеря отваря огромна врата… която може би щеше да ги спаси или разбие още повече, ако беше илюзия. Ресторантът изглеждаше като друг свят: снежнобели покривки, топла светлина, тиха музика и свежи цветя. Мартин не пускаше майка си. Лили чувстваше погледите на всички, макар че никой не гледаше наистина. „Те са мои гости“, каза Стефан на сервитьора. „Нека поръчат всичко желаят.“ Отначало Мартин ядеше бавно, сякаш се страхуваше да не му вземат чинията. После по-бързо, с онази стара глада, която не се лекува за една нощ. Лили го гледаше със стегнато гърло: синът й каза, че е „най-вкусната храна, която някога е ял“, а на нея й звучеше като трагедия, маскирана в красиво изречение. Стефан не питаше веднага. Говореше за прости неща, разпитваше Мартин за динозаври. Мартин показа малка, олющена фигурка на тиранозавър—горд. „Името му е Рекс. Пази ме докато спя.“ Стефан го погледна с нежна тъга. „Тиранозаврите са най-силните“, потвърди той. По-късно, когато Мартин беше със залепена по бузата шоколадова следа от десерта, Стефан попита внимателно: „Лили… как стигнахте дотук?“ И Лили разказа: починалата майка, изгубените работи, болницата, изгонването от квартирата, бащата, който си тръгна и не се върна. Стефан слушаше мълчаливо, като че всяка дума му потвърждаваше нещо. „Моят хотел търси камериерки“, каза най-накрая. „Трудов договор, редовно време, квартира за служители. Малка, но прилична.“ Лили го гледаше с недоверие, защото дори надеждата може да плаши. „Защо го правите?“ „Имам нужда от служители“, отвърна той, а после по-тихо: „и защото нито едно дете не бива да живее в кола.“ На следващия ден Лили се върна. Управителката, Пенка Иванова, направи нормално интервю. След три дни Лили и Мартин се нанесоха в малък апартамент с истински прозорци. Мартин тича из стаите, сякаш открива нова планета. „Това наше ли е, мамо? Наистина ли?“ „Да, мило… наше е.“ Първата нощ Мартин спа в легло… но се будеше и плачеше, за да види дали майка му е там. Лили намери скрити сладки под възглавницата му — синът й пазеше храна, ако гладът се върне. И разбра, че бедността не изчезва с новото място — остава вътре, като фонова тревога. Стефан се появяваше понякога — носеше книжки, говореше с Мартин, ритаха футбол в парка. В деня на рождения му ден Стефан донесе огромна торта под формата на динозавър. Мартин си пожела гласно: „Искам чичо Стефан да остане завинаги!“ Стефан коленичи, с мокри очи. „Ще направя всичко възможно.“ Проблемът се появи от клюка в блока, стигна до човека, който не трябваше да знае. Георги — биологичният баща — се появи във фоайето на хотела със забавената походка и фалшивата усмивка на човек, пил бира. „Дошъл съм за сина си. Имам право.“ Лили едва дишаше. Стефан беше като стена пред нея. Георги крещя, заплашваше, обещаваше дела. И наистина — дойдоха документи за визита, съвместно родителство и прочее. На хартия Лили беше „жена с рискови обстоятелства“. Стефан „работодателят, объркващ детето“. Всичко звучеше бюрократично… и отровно. Първата контролирана среща беше провал. Мартин не пускаше крака на Стефан. Георги опита да го грабне, Мартин изпищя. През нощта имаше кошмари. Плачеше — че ще го вземат, че няма повече да види мама, че ще изгуби „тати Стефан“. „И аз искам да ти бъда баща“, призна Стефан една сутрин, сядайки до леглото на Мартин. „Повече от всичко.“ „Тогава защо не можеш?“ Нямаше лесен отговор — само тежко решение. Адвокатът беше ясен: като женени двойка Стефан може да започне процедура за осиновяване. Семейството ще изглежда стабилно пред съда. Лили се страхуваше ужасно, но истината беше — Стефан оставаше там не от дълг, а защото обичаше. „Няма да е лъжа“, каза той един следобед, с разтреперан глас. „Влюбих се в теб, когато те гледах като майка. А с него – защото няма как иначе.“ Лили, която години живееше, без да си позволи мечти, каза „да“ със сълзи на облекчение, не на поражение. Свадбата бе семпла — граждански брак. Пенка беше свидетел. Мартин, със смокинг, носеше пръстените, сериозен като пазач на съкровище. „Вече сме истинско семейство!“ извика, когато ги обявиха за съпруг и съпруга, а всички се смееха през сълзи. Съдът беше истинското изпитание. Георги дойде с костюм, преструваше се на жертва. Стефан разказа за Бъдни вечер в супермаркета, за Лили, която се молеше да прости, че няма вечеря, за това как нямаше сърце да си тръгне. Лили разказа за четири години отсъствие и мълчание. Съдията се вгледа във всичко — документи, свидетелства от детската градина, от хотела, видеа: вечерни приказки, смях, закуски. После поиска да говори сам с Мартин. Лили почти припадна от тревога. В кабинета му дадоха сок и сладки. Мартин отвърна честно: „Преди живеех в колата, не беше хубаво. Сега имам стая. Храна. Мама се смее.“ „Кой е твоят баща?“, попита съдията. Мартин не се поколеба. „Стефан. Моят баща е Стефан. Другият човек… не го познавам. Той кара мама да плаче. А аз не искам мама да плаче.“ Когато съдията даде решението, сякаш времето спря. Пълни родителски права за Лили. Визити само при желание на детето — и само със специален контрол. Разрешение Стефан да започне процедура за осиновяване. Георги излезе бесен — крещя нещо, което се изгуби в коридорите. Никога не се върна. Не искаше дете, а власт, и когато не я получи, изчезна. На стълбите пред съда Мартин стоеше прегърнат между двете си родители, вече без страх. „Мога ли да остана с теб завинаги?“, попита той. „Завинаги“, отвърнаха двамата. Няколко месеца по-късно дойде сертификатът за осиновяване — с официални печати, които само потвърждаваха онова, което сърцето му вече знаеше. Мартин Иванов Стефанов. Стефан го постави в рамка на стената като медал от най-важната битка. Смениха апартамента с къща с градина. Мартин си избра стая и сложи Рекс на специално място, въпреки че и сега го взимаше понякога „за всеки случай“. Не защото се съмняваше, а защото онова дете вътре още се учеше, че сигурността е истинска. Един съботен ден Стефан предложи да отидат на пазар — същия супермаркет от Бъдни вечер. Влязоха за ръце. Мартин подскачаше, избра портокали, ябълки и мюсли с динозавър. Лили го гледаше, усещайки невиждано спокойствие. На щанда с плодове Мартин спря на същото място, където тя тогава бе коленичила, плачейки. Пое една ябълка, сложи я в количката и каза с гордост: „За нашия дом.“ Лили премига силно, за да скрие сълзите си. Стефан я хвана за ръка. Мълчаха, защото понякога най-големите неща не се казват — те се усещат. Вечерта и тримата вечеряха на тяхната маса. Мартин каза шега за градината, Стефан се престори, че е най-добрата, а Лили се смя с онзи открит смях, който идва, когато тялото вече не е нащрек. После, както винаги, Стефан чете приказки — три на брой. Мартин заспа още на втората, с Рекс сгушен до гърдите му. Лили постоя на прага, загледана. Мислеше за жената, която беше: тази, която се извиняваше, че няма вечеря, която спеше в чужда кола, която вярваше, че животът е само борба за оцеляване. И разбра нещо, което не се пише в документи или съдебни решения — понякога, в най-тъмния момент, един акт на човечност може да отключи цяла верига от чудеса. Не филмови чудеса. Истински. Работа. Покрив. Прясна хляб. Вечерни приказки. Подадена ръка. И най-важното — дете, което вече не беше гладно… и не беше уплашено. Защото най-накрая имаше онова, което винаги е заслужавал: семейство, което няма да си отиде.

Съжалявам, сине, днес няма вечеря извика майката Един милионер чу това. Мамо гладен съм. Маргарита стисна