Įdomybės

Лина беше лоша. Много лоша, чак ти става жал за нея – толкова лоша беше нашата Лина. Всички се опитаха да ѝ го втълпят, че е лоша. Лоша и освен това – нещастна. Разбира се, няма мъж, синът ѝ вече е голям и живее самостоятелно. Лина е сама, на никого ненужна. Отива на работа в понеделник и всички се надминават да разказват колко са прали и чистили уикенда – коя на вилата се е скъсала от работа, коя сладко е варила. Само Лина мълчи, а какво да каже? Няма за какво да се похвали – мъж няма, дете пораснало, и тя си кротува. Днес си тръгна по-рано, всички знаят, че два пъти месечно си тръгва по-рано. Гледат я осъдително – ясна им е работата: тръгва да се среща с многото си любовници. Всички колежки са убедени, че Лина има цяла тайфа любовници – нали е такава лоша! А те уж „добрите“ – все омъжени, все заети с дела, а Лина е „лошата“. – Лина – казва ѝ майка ѝ, – защо така бе, дете? – Какво, мамо? – Ами все неуредена, барем да си хванеш някой мъж, честно ти казвам, дъще… Не е късно и още едно дете да си родиш – сега всички раждат след четиридесет. – Мамо, за какво ми е някой мъж? За какво второ дете от някакъв си? Аз имам син – Лешко ми стига за очите… А мъж, както ти казваш, за какво ми е – какво да го правя? Имам си Олег. – Лина! – въздъхва съкрушено майка ѝ. – Олег не ти е мъж! – Как да не ми е? И още как! Всяка седмица ме кани на среща, подаръци ми носи, почивки урежда, нервите ми не троши, не ме праща на село при майка си да мия прозорци, не ме кара гащи да пера, вечеря не изисква, с проблемите си не ме товари, на дивана не се е разположил. Ей това е благодат. – А благодатта тежи на жена му – всичко това се пада на клетото му семейство. – Ти ли искаш да ти се падне? Стига, мамо, на четирийсет и малко съм, два пъти – напомням – бях омъжена и от голямото щастие бягах с главата напред. Първият мъж, баща на Лешко, ако не помниш, по твое настояване взех – защото бил по-голям, по-умен, обичал ме, уважавал ме, държан си бил, и т.н… Пет години, цели пет години затвор, не можеше да уча, с приятелки не можех да излизам, даже с Лешко не можех да се занимавам – млада, все нещо ще объркам. Само да бачкам за него и за майка му. Аха, златото ми беше утешение… Но ме показваше веднъж в месеца като животинка – „ей коя ми е жената, млада, порядъчна, не като вашите“. Самият той пък не се свенеше по такива да посяга, неведнъж… А като избягах и подадох за развод – благодаря на баба ти – всичко си поиска обратно, дори чорапите ми… Вторият път се ожених по любов – учех и работех, мамо. През деня учех, вечер – бачках, да не съм на чужд гръб с детето… – Лина! Как можеш? Нима някога съм ти спестила залък или супа? – Ти не, мамо… Но има и други. Баща, брат ти Никита – кой се мъчеше, кой чакаше наготово, щото ти си вкъщи всичко – две работи, тичаш, готвиш, чистиш… Аз пък бързах да се омъжа втори път – по любов, без любов вече съм живяла. Промени ли ми се нещо? Нищо. Само грижи повече – пак всичко на моите ръце… Любимият по дивана се излежавал, Лина на работа, после в детската, после пазар – кола нямам, на кого му трябва – мъжът по-важен, нали? Всички жени така живеят – кой ще приготви вечерята? Приготвих, разчистих, нахраних, пекох, гладила, после мъжа глези, иначе ще хукне при някоя друга, ужас! Пари не стигат? Твоето си дете е, аз за своето бих дал – за чуждо кой, няма да намериш будала. И недей да искаш пари за мойта кола – ние сме семейство, как тъй не даваш! Като ти не ти върви – кой ще те вземе с дете?! И така, мамо, бях и със „по-заможен“, и със „по-беден“ – разлика няма. На всички им е добре, само на мен не ми беше, мамо, само аз бях зле. – Лина, всички така живеят… – Нека живеят, аз не искам и няма да живея така! – Как мина съботата ти? – Ами, Никита и Маша ми оставиха Оле и Ваньо, излязох с тях, палачинки пекох, чистих, готвих, вечер – пак бебетата, после баща ти, гладих, легнах в полунощ… Утре – палачинки, после курица, салати, пица… после пак почистване… Децата разпилени, а ти все сама се справяше… Аз ли помня да съм ти оставяла Лешко? Не съм помняла да съм избягала да почивам! – Лина, ти беше много самостоятелна… другите – о, няма думи… – А знаеш ли как прекарах миналия уикенд? В петък Лешко ми звънна, питаше ще взема ли котарака Тимоха – те ще ходят в Рила. Разбира се, взех го! Марина – приятелката му, мамо, ако не беше толкова заета с Никита и неговата рода, може би щеше да знаеш с какво се занимава големият ти внук. Оставиха ми пица, заминаха, а аз – гледах си сериали на корем, не трябва да ставам рано. Сутринта – кафе, прах избърсах, пералня пуснах, теб ти звъннах да те поканя в музея или просто да поседим. Татко вдигна, каза че си заета, нарече ме търтея – „майка ти се къса от работа, пък ти като някоя госпожа се разхождаш по музеи“. Исках да се засегна, после ме домързя. Отидох на изложба – твоя любим художник, после в кафене, пазарувах, прибрах се – котаракът едва се размърда. Неделята пак проспахме двамата с него, пак ти звъннах за едно корабче по реката, Маша вдигна – ти си била заета, сигурно пак миеш чинии или чистиш. Вечерта Олег се обади – кани на ресторант, отидох – защо да отказвам? Аз съм свободна, не го питам за жена му, той не ме натоварва със себе си. Прекарах прекрасно, на другия ден на работа – прясна и доволна. Опитвах се да ходя и с Ергени, мамо, това е трагедия – или търсят майка, или са с по три бивши жени и още толкова деца – и после ти казват, че си длъжна всички да обичаш. Той ще плаща издръжки, хоби ще си гледа – а ние да живеем с моите пари. В замяна – ще ям риба (неговата страст). На въпрос дали ще помага на моето дете – възмущение: „Лешко си има баща.“ А, така ли? Правилно! Затова беше пратен по дяволите. Така – станах „лоша“, „дребнава“, „егоистка“, „хитра“… искала съм да прехвърля чуждото си дете на клетия мъж и да си живея царски… Ето затова си имам Олег. Да, за вас съм лоша, но мен не ме е срам от живота ми! Боли ме, че ти така живееш, мамо, затова все се опитвам да те изкарам навън, като днес например – излъгах тебе и татко, че ми трябва помощ. Мам, аз съм добре! Сега ще отидеш с мен, ще си направим хубаво, ще отделиш време за себе си, с мен – дъщеря ти! – Лина, да не си се докарала на лудо? Ами татко ти? – Ами, какво да му е – болен ли е? – Не, ама обядът… – Не вярвам да не си сготвила наготово. – Трябва да стопля, а и Никита… – Мамо! Ще се разсърдя! Знам, че съм лоша – остави ме да съм добра, хайде, почини си… Моля те… В понеделник всички на работа споделят колко трудно са си „почивали“. Само Лина се усмихва загадъчно – всички знаят защо – Лина е лоша, а тя върви леко като танцуваща и се усмихва на нещо, познато само на нея. На всички им е ясно какви мисли са в главата на Лина – защото, разбира се, са лоши.

Знаеш ли, Надежда беше голяма проклетия. Хората чак я съжаляваха колко е лоша, честно ти казвам!

Įdomybės

078

Гледам в празнотата: Историята на Дими и Ани – бурната младоженска любов, съдбовната сватба с български традиции, трудности с алкохол и бедност, подареното семейно жилище, разпадането на брака, заблудите на сектата, три изоставени внучки при баба Сана, самотата и разочарованията през поколения — един български разказ за разбити илюзии и нереализирано щастие

ГЛЕДАМ В ПРАЗНОТАТА Димитър и Йорданка сключиха брак, когато и двамата бяха по 19 години. Не можеха да

Įdomybės

023

ГЛЕДАМ В ПРАЗНОТО Димитър и Антония се ожениха още на 19 години. Не можеха да живеят и дишат един без друг — беше бурна и пламенна обич. Затова родителите им веднага решиха да узаконят връзката на децата си, за да не стане нещо нередно… Сватбата беше шумна и незабравима — булчинска кукла на предницата на ладата, море от цветя, фойерверки, ресторант, викове „Горчиво!“… Родителите на Антония не можаха да помогнат финансово, тъй като едва свързваха двата края, парите стигаха само за хляб и… ракия. Всички разходи пое майката на младоженеца — Александра Александровна, наричана от всички леля Санка. Тя предупреждаваше сина си Димитър да внимава с момиче, чиито родители са големи пиячи. Ала Димитър вярваше, че любовта им всичко ще победи. Но както казваше леля Санка: “От круша не пада портокал. Да не се окаже любовта ви по-къса от джумеркин нос…” Димитър и Антония стояха на прага на щастието, убедени че ги чака само радост. Леля Санка и мъжът ѝ подариха на младите апартамент — „Живейте си и се радвайте, деца!“ В началото всичко беше хубаво. Антония роди две дъщери — Таня и Светла. Димитър ги обожаваше, гордееше се с дома си. Но след пет години Антония започна да изчезва мистериозно, а когато се връщаше, Димитър усещаше аромат на алкохол. Антония му заяви, че никога не го е обичала, че е била просто младежка заблуда, и си тръгна при друг — дори и той да беше женен и с три дъщери. Димитър бе съкрушен, а децата останаха на грижи при леля Санка и мъжа ѝ. Димитър, отчаян, се присъедини към религиозна секта, където го ожениха за вдовица с двама сина — Клава. На дъщерите си почти не обръщаше внимание; Клава го държеше „късо“. Ани изчезна, появи се след седем години с четиригодишната си дъщеричка Маша, поискала да поживее пак при леля Санка, но след месец пак изчезна, Маша остави на бабата. Така трите момичета останаха с леля Санка и дядо си, от които получиха обич и грижа. Годините минаха… Бабата и дядото си отидоха. Таня се омъжи, но нямаше деца. Светла остана самотна до старост. Маша на 17 роди дете от неизвестен и замина при майка си в селото. Младостта си замина неусетно, старостта дойде без предупреждение. Ани остана сама — сожителят ѝ болен, отведен от дъщерите си, които я упрекваха за болестта на баща си. В селото я сочеха и одумваха като пропаднала жена. Димитър напусна Клава, напусна сектата, остана сам-самичък в майчиния апартамент с три котки… А само до вчера щастието се бе спряло на прага на Димитър и Антония…

ВЗИРАМ В ПУСТОТАТА Петър и Златина се венчаха, когато бяха едва на по деветнайсет години. Не можеха един

Įdomybės

0835

„Какво значи ‘няма нищо за вечеря’? Не дойдохме тук заради теб!“ – протестираше свекърът, сядайки на празната маса.

Какво имаш предвид с нищо не е приготвено за вечеря? Не сме дошли тук за теб! пререкна тестото, спускайки

Įdomybės

074

Да започнем от самото начало

Тишината. Тя беше толкова гробовска, че Роман почти не разбираше какво го събуди. Не алармата, не шумът

Įdomybės

0672

„Мамо, ние сме… децата ти. Мамо…” – Тя ги погледна. Анна и Роберт цял живот живееха в бедност. Жената отдавна бе изгубила надежда за щастие и по-добър живот. Някога бяха млади и влюбени и мечтаеха за светло бъдеще, но съдбата не бе на тяхна страна. Роберт работеше неуморно, ала печелеше малко, а Анна забременя. Родиха им се три сина един след друг. От години Анна не можеше да работи, а само прехраната зависеше от заплатата на мъжа й. Децата растяха, имаха нужда от дрехи и обувки, а цялата им заплата отиваше за храна, ток и най-необходимото. Така изминаха дванадесет години и бедността остави дълбока следа върху семейството. С времето Роберт започна да пие. Прибираше всеки лев вкъщи, но всяка вечер бе пиян. От такъв живот Анна загуби вяра. Един ден се прибра с недопита бутилка водка, Анна не издържа, изтръгна я от ръцете му и се напи. От този момент тя също стана подвластна на алкохола. Малко по-късно започна да се чувства по-добре – проблемите й изчезваха сякаш. Почти всеки ден очакваше мъжът й да й донесе алкохол и пиеха заедно. Анна забрави за децата си. Селото шушукаше: “Как водката може да промени човек…” Момчетата тръгнаха от врата на врата, молеха за хляб. Един ден съседката не издържа и й каза строго: – Анне, по-добре ги дай в дом, отколкото да ги оставиш да гладуват. До кога ще пиеш и няма да мислиш за децата си? Тези думи останаха дълбоко в съзнанието на Анна. Скоро тя и Роберт изоставиха синовете си. Момчетата попаднаха в дом за сираци. Плачеха и чакаха родителите си, но никой не идваше. Анна и Роберт постепенно ги забравиха напълно. Минаха години. Един по един момчетата напуснаха дома – получиха малки едностайни апартаменти, намериха работа и останаха опора един за друг. За родителите си не говореха, но все още копнееха да ги видят и да разберат „защо“. Един ден тримата се събраха, качиха се в колата и тръгнаха към родния си дом. По пътя срещнаха майка си, която едва вървеше по улицата. Тя мина покрай тях без да ги погледне. – Мамо, ние сме… децата ти. Мамо… Гледаше ги с празен поглед… после ги позна. Заплака и започна да моли за прошка. Но може ли една майка да бъде простена? Момчетата стояха изумени и мълчаливи. Но решиха – каквото и да е било, тя си остава тяхната майка. И я простиха.

Майко, ние сме, децата ти… Майко… Погледът ѝ се спря върху тях. Стоянка и Добромир прекараха

Įdomybės

024

„Мамо, ние сме, децата ти… Мамо…“ Тя ги погледна. Анна и Роберт бяха живели в бедност през целия си живот. Жената вече бе загубила надежда за щастлив и светъл живот. Някога беше млада и влюбена и мечтаеше за светло бъдеще за тях двамата. Но животът не тръгна, както си го представяше. Роберт работеше неуморно, но изкарваше малко. Освен това, тя забременя. Родиха се трима сина – един след друг. Анна отдавна не бе работила. Само заплатата на мъжа ѝ не стигаше. Децата растяха, имаха нужда от дрехи и обувки. Цялата заплата отиваше за храна. Плюс сметките и други нужди. Дванадесет години живот по този начин оставиха отпечатък върху семейството. Роберт започна да пие. Носеше цялата си заплата вкъщи, но всеки ден се прибираше пиян. Анна започна да губи сили от този живот. Един ден мъжът ѝ пак се прибра пиян, държейки недопита бутилка ракия. Анна не издържа, изтръгна бутилката от ръцете му и я изпи. От този момент и тя започна да пие. След време ѝ стана по-леко. Всички нейни проблеми сякаш изчезнаха. Дори започна да се усмихва. Оттогава всеки ден чакаше мъжът ѝ да донесе някакво питие. Така започнаха да пият заедно. Анна забрави децата си. Хората в селото се чудеха как алкохолът може да промени човек. По-късно момчетата започнаха да обикалят из селото и да просят храна. Един ден съседът не издържа и каза: – Анна, по-добре ги остави в дом отколкото да ги оставиш да умрат от глад. Докога ще пиеш и няма да мислиш за децата си? Анна никога не забрави тези думи. Мисълта за тях не я напускаше. Щеше да е по-лесно, ако децата не се въртяха около тях. След време, Анна и Роберт накрая се отказаха от децата си. Момчетата се озоваха в дом. Плачеха и чакаха майка си и баща си, но никой не дойде за тях. Анна и Роберт дори не ги помнеха. Така минаха няколко години. Едно по едно, момчетата напуснаха дома. Получиха малки едностайни апартаменти. Но поне имаха покрив над главата си. Всички започнаха работа. Винаги си помагаха. Не говореха за родителите си, но искаха да ги видят и да попитат защо са им сторили това. Един ден се събраха и с кола отидоха до къщата, където някога бяха живели. По пътя срещнаха майка си, която едва вървеше към дома. Тя ги подмина без дори да ги погледне. – Мамо, ние сме, децата ти… Мамо… Тя ги погледна с празни очи. И после ги позна. Заплака и започна да се моли за прошка. Но как да бъде простена? Синовете стояха мълчаливи и не знаеха какво да кажат. Тогава решиха, че каквато и да е, тя е тяхната майка. И ѝ простиха.

Майко, ние сме, децата ти… Майко Стояха пред нея и я гледаха. Цветелина и Димитър цял живот бяха

Įdomybės

040

Опита да разведри сина с бременната му съпруга

Опитва се да се събере синът с бременната съпруга. Просто майка ми казва, че съм станала странна, се

Įdomybės

079

Съпругът ми винаги ми повтаряше, че не съм достатъчно женствена – първо го споменаваше уж на шега, че ако сложа повече грим, облека рокля или съм по-нежна, ще е по-добре. Аз никога не съм била такава – винаги съм била практична, директна и не особено суетна. Работя, решавам проблеми, върша каквото трябва. Той ме познава такава и никога не съм се преструвала на друга. С времето обаче тези забележки зачестиха – започна да ме сравнява с жени от фейсбук, със съпругите на приятелите ни, с колежки. Казва, че приличам повече на приятел, а не на съпруга. Слушах го, понякога спорехме, продължавах напред. Не вярвах, че е нещо сериозно – приемах го за разлика във връзката. В деня, когато погребах баща си, всичко това спря да ми се струва маловажно. Бях в шок, не ядях, не спях, мислех само как ще мина през погребението. Навлякох първите черни дрехи, не сложих грим, вързах косата – просто нямах сили. Преди да тръгнем, съпругът ми ме погледна и попита: „Така ли ще излезеш? Няма ли да се пооправиш?“. Не разбрах в първия момент. Обясних, че току-що съм загубила баща си – за външния си вид не мисля. Той отвърна: „Да, ама хората ще говорят. Изглеждаш занемарена.“ Усещах как нещо в мен се чупи. На поклонението стоеше с другите, поздравяваше, приемаше съболезнования, а към мен беше дистанциран. Не ме прегръщаше, не питаше как съм. Покрай огледалото в хола ми прошепна, че трябва „да се стегна – баща ми не би искал да ме вижда така.“ След погребението го попитах дали това ли е било най-важното тогава – дали не разбра колко съм съсипана. Той каза, че не преувеличавам – просто мнение – и че и в такива моменти една жена не бива да се занемарява. Оттогава го виждам с други очи. Но не мога да го оставя. Чувствам, че не мога без него. ❓ Какво бихте казали на една българка в моята ситуация?

Виж, Таня, толкова често си мисля за твоята ситуация, че все едно ми се е случила на мен или на сестра ми.