Įdomybės

„Време е да пораснеш!” – каза Настя на мъжа си. Отговорът му я вбеси Как се живее с вечния тийнейджър в тялото на четиридесетгодишен мъж? Това е като да помолиш: „Кириле, отиди на родителска среща в училище“, а той да отговори: „Не мога, утре имам важна битка в World of Tanks“. Това е, когато напомняш за сметките, а той кима с усмивка… и седмица по-късно ви спират топлата вода, защото Кирил се е увлякъл в „Дота 2“. Това е, когато дванайсетгодишният ти син ти задава въпроси по физика, а баща му в съседната стая крещи в слушалките: „Обръщайте оръдията, бе аматьори!“ Седемнайсет години така живя Настя. Представяте ли си? Запознаха се в университета – Кирил беше чаровникът на групата, с китара, шеги и вечно добро настроение. Настя, отличничката, се влюби в лекотата му към живота. Изглеждаше като идеалния баланс – тя сериозна, той забавен. Ин и Ян. А излезе – тя тегли колата на семейството, а той се вози отпред и си рита краката. След сватбата Кирил все работеше „тук-там“ – мениджър, администратор, консултант – все позиции, където не се изисква особено напрежение. Заплатата беше символична, но Кирил винаги имаше обяснение: „Временно е, Насте. Ще се оправим.“ Но не се оправиха. Настя обаче работеше здраво като инспектор в НАП – стабилно, сигурно, макар и скучно. Тя погасяваше ипотеката, купуваше храна, водеше Емо по доктори, проверяваше домашните. Кирил „си почиваше след работа“. Пред компютъра. До три през нощта. – Киро, – казваше изморено, – може ли веднъж ти да отидеш на родителска среща? Не мога все аз да се моля за отпуски. – Не мога, Насте, – отговаряше той. – Имам важна среща… Срещата беше бира с приятел в кръчмата. – Киро, плати интернета, моля те. Ще ни го спрат! – Да, споко! Не го плащаше. Настя го плащаше. Стана майка. Стана мениджър. Стана надзирател. Само не и жена. Когато търпението се изчерпва и инфантилността става заплаха за семейството… (Допълнителни подробности – виж по-долу)

Време ти е да пораснеш каза Даниела на съпруга си. Реакцията му я изкара извън нерви. Как бихте нарекли

Įdomybės

0783

– Време е да пораснеш, – каза Настя на мъжа си. Реакцията му я докара до бяс Как е това – да живееш с вечния тийнейджър в тялото на четиридесетгодишен мъж? Когато ти казваш: „Кириле, отиди на родителската среща“, а той: „Не мога, имам утре турнир по WoT“. Когато му напомняш за сметките – кимва, усмихва се, и след седмица спират топлата вода. Защото е забравил. Залисан в „Дота“. Когато синът на дванайсет пита за физика, а бащата в другата стая крещи в слушалките: „Оръдията наляво, аматьори!“ Настя живя така седемнайсет години. Представяте ли си? Запознаха се в университета – Кирил беше чаровен студент, душата на компанията, винаги с китара и вицове. Настя, отличничка и зубрачка, се влюби в неговата лекота. В начина, по който не се тормозеше. Живееше живота. Изглеждаше има баланс! Тя е сериозна, той – забавен. Ин и ян. Реално – тя тегли каруцата, а той се вози отгоре и си рита краката. След сватбата Кирил работеше тук-там – управител, консултант, всякаква длъжност, където „не е нужно да се напъваш“. Заплатата никаква, но обясняваше: „Временно е, Насте. Всичко ще се оправи“. Не се оправяше. Настя обаче се труди в НАП – сигурно, стабилно, скучно. Тя плаща ипотеката, пазарува, води Емо на доктор, проверява домашните. Кирил – „почива след работа“. Пред компа. До три през нощта. – Кириле, – казваше тя изморено, – поне веднъж иди на събрание. Не мога все аз да се моля. – Не мога, Насте. Имам важна среща утре. Среща = бира с авер в бара. – Кириле, плати интернета. Ще ни го спрат. – Да, да, ще го платя. Не го плащаше. Настя го плащаше. Тя стана като майка. Мениджър. Надзирател. Само не и съпруга. Когато търпението свърши Емо седеше над учебника, с червени очи. – Мамо, не разбирам задачата. Тате, помогни! Кирил в креслото, на слушалки, вперен в монитора. – Тате! – по-силно. Настя се приближи, дръпна слушалките. – Не чуваш ли сина си? – Ъ? – Кирил се извърна, раздразнен. – Насте, зает съм. – Зает? – погледна екрана. Някакви танкове, взривове, псувни по чат. – Това ли е „зает“? – Не започвай сега! – Синът ти те моли за помощ, а ти пак си в тая… твоя глупост! – В „Дота“ е, – спокойно възрази той. – И между другото, имам ранг там. – Грижа ме е за тоя ранг! Емо тихичко се прибра в стаята си. Свикнал е. Когато родителите почнат, по-добре да ги няма. Настя стоеше пред мъжа си. А той седеше – голям, здрав мъж с шкембе и детски поглед. – Кириле, – каза тихо – Време е да пораснеш. Той скочи. Столът се изтърколи назад. – Какво?! Настя се стресна. – Да порасна?! Писна ми да ме командваш! Писна ми да слушам какъв некадърник съм! Какъв безотговорник! – Кирил… – Млъкни! – грабна якето. – Приключих. Живей си, както искаш! Хлопна вратата. Настя остана права в центъра на стаята. Когато синът знае повече от майката Настя прекара нощта на кухнята. Гледаше през прозореца. Мислеше. Кирил не се върна. Не вдигна телефона. Не отговори на съобщения. И за първи път за седемнайсет години не тръгна да го търси. Не звъня на приятели. Не изпадна в паника. На сутринта Емо влезе – сънен, рошав. – Мамо, къде е тате? – Излезе, – сухо отговори тя. – Пак се скарахте? – Не точно. Момчето си сипа чай. Седна на масата. Мълча дълго. Изведнъж попита: – Мамо, знаеш ли, че татко продава колата? Настя замръзна с чашата. – Какво?! – Каза ми да не казвам никому. Ама след като го изгониш… — притеснено заоригава на стола. – Видях го с някакви документи. Ксерокопирал паспорти, свидетелството за брак. И още разни хартии. Студ полазва по гърба. – Кога беше? – Миналата седмица. Каза, че е за всеки случай. Да не се притесняваме. Настя влезе в стаята на Кирил – от половин година спеше на дивана, „уж заради гърба“. Отвори шкафа. Документи. Бележки. Боклуци. В най-долното чекмедже – папка. Отвори – и усети, че земята се разтваря под краката ѝ. Договор за поръчителство. Черно на бяло: Кирил Петров Петров е поръчител на заем от 75 000 лева. Кредитополучател: Петров Иван Петров. Брат му. Същият нещастник, който преди пет години влезе в дългове, докара родителите до болница и изчезна за две години, докато кредиторите се отказаха. Седемдесет и пет хиляди. Настя се отпусна на дивана. Чете нататък. Залог – семейната кола, купувана на изплащане три години. Едва я изплатиха. Още документи – за намерение да заложи апартамента! Единственото жилище! – Господи, – прошепна Настя. Затова избухна вчера. Знал е, че скоро ще разбере. Затова изигра жертвата. А „инфантилността“ му не беше мързел, а страх и бягство – зад компютрите и бирата, за да не мисли какви ги върши. Настя извади телефона. Набра Кирил. Отказа. Още веднъж. – Какво? – грубо. – Прибери се. Веднага. – Няма. Няма какво да говорим. – Аз имам. За Иван. За заема. За това, че реши да потопиш семейството си заради брат, който дори не се сеща за теб. – Намерила си документите, нали? – Намерих. Идвам или се връщаш. Върна се след час. Когато инфантилността е страх, а не слабост Кирил влезе – раздърпан, миришещ на алкохол. Емо – в стаята, Настя му нареди да не излиза. – Седни, – спокойно. Кирил седна. Гледаше пода. – Седемдесет и пет хиляди лева, – каза тя. – Колата в залог. Скоро и апартамента. Заради брат, който вече веднъж направи същото. – Нищо не разбираш, – изръмжа Кирил. – Обясни! – Иван е в беда! Бизнесът му фалира. Кредитори го гонят. Той ми е брат! Не мога да го оставя! Настя се изсмя горчиво. – Не можеш. А мен пита ли ме? – Ти нямаше да разрешиш. – И правилно. Защото е лудост! Имаме дете! Ипотека! Едва вързваме двата края! А ти даваш гаранция за 75 хиляди?! – Ще ги върне. – Както върна миналия път?! – стана Настя. – Спомняш ли си? Родителите ти едва оцеляха. Ти сам каза вече няма да го спасяваш! – Хората се променят… – Не, Кириле. Иван цял живот живее от другите. Ти му стана новият спонсор. Мълчи. Гледа надолу. Като виновен ученик. Когато трябва да избереш между брат и семейство Кирил скочи. – Не можех да му откажа! Той е брат ми! – А аз? А Емо? Чужди ли сме ти? – Вие сте семейството ми. Но и той… – Не, – сви глава тя. – Семейството са тия, за които носиш отговорност. Иван е зрял мъж – и пак чака да го спасяват. Кирил мълча. Гледаше в пода. Настя отвори лаптопа. Влезе в онлайн банкиране. – Какво правиш? – Сменям достъпите до общата сметка. Там, където влиза заплатата ми. За да не можеш да плащаш кредитите на брат си. – Нямаш право! – Имам, – спокойно. – Аз ги изкарвам. Последните пет години ти скачаш по работи, носиш жълти стотинки. Удар в десятката. Но истина. Кирил пребледня. – Настя… – Утре съм при адвокат, – продължи тя, сменяйки паролата. – Ще науча как да предпазя апартамента, ако подпишеш поръчителството. Ако трябва – ще подам за развод и разделяне на имота. И ограничаване на имуществените ти права. – Шантажираш ме?! – Защитавам себе си. И сина си. От теб. Кирил хвана якето. – Знаеш ли какво? Прави каквото щеш! Отивам при Иван. Подписвам и приключвам! Живей с твоите сметки! – Подпишеш ли – подавам за развод. Същия ден. Спря на вратата. – Сериозна ли си? – Напълно. Седемнайсет години теглих тази къща сама. Аз работех, отглеждах Емо, плащах всичко. Ти играеше на танкове. Търпях. Защото поне не пиеш, не биеш, не изневеряваш. Но сега ще ни погубиш заради брат си. Това е последната капка. – Но той поиска! – Винаги иска. И пет години, и десет… Иван е професионален просяк. Манипулатор. А ти се хващаш. – Щял да върне. – Кириле, отвори очи! Иван нищо не връща. Гледа само да взема. – Този път е различно. – Различно?! Дългът е по-голям ли? Или иска да потопи и нас? Когато истината боли повече от любовта Емо излезе от стаята. – Мамо… тате… какво става? Настя и Кирил млъкнаха. Момчето ги гледаше – с този страх, познат на дете, когато светът му е на път да рухне. – Тате, – тихо Емо. – Наистина ли ще теглиш заем за чичо Иван? Кирил подскочи. – Чу ли? – Всичко чух. – Емо избърса носа с ръкав. – А ако той не върне, ние ще останем ли без дом? – Не, – излъга Кирил. – Всичко ще е наред. – Няма, – отряза Настя. – Емо, вляз в стаята. – Но мамо… – Веднага. Емо излезе. Настя се обърна към мъжа си. – Видя ли? Видя ли страха в очите на сина си? На дванайсет мисли за дом, вместо за уроци и приятели. Кирил се строполи на дивана. Скри лицето. – Не знам какво да правя. – Знаеш, – твърдо Настя. – Избирай. Брат или семейство. Сега. – Насте, не е толкова лесно… – Много е лесно. Звъниш на Иван: „Извинявай, не мога. Имам семейство“. Готово. – А ако стане нещо с него? – Ще стане, – рамене тя. – Все така ще живее, ако някой не му спре крана. Въпросът е – ще се давиш с него ли? Кирил мълча. Настя взе телефона. – Имаш едно денонощие. До утре вечер или се отказваш – или подавам документи за развод. Изборът е твой. На следващата вечер Кирил се обади. Настя беше на кухнята с адвокатка – зряла жена, която обясняваше как да се предпази апартаментът. Телефонът избръмча. Кирил. – Ало, – отговори Настя. – Обадих се на Иван. Пауза. – Е? – Отказах му. Настя затвори очи. Издиша. – Как реагира? – Нарече ме предател. Че вече не сме братя. – Гласът трепереше. – Насте, страх ме е за него. Ако стане нещо? – Няма да стане, – спокойно. – Иван все някой ще намери. Винаги намира. Върна се след час. Адвокатката вече беше си тръгнала. Кирил за първи път от години изглеждаше не безгрижен хлапак, а уморен мъж. – Емо спи ли? – Да. Седнаха на масата. Настя сложи пред него документите от адвокатката. – Сега започваме отначало. Търсиш истинска работа – не временно. Поемаш половината разходи. Грижиш се за Емо – събрания, уроци, тренировки. Всичко по равно. Без тайни. Никакви решения зад гърба ми. Кирил мълча. Накрая кимна. – Ще опитам. Три месеца по-късно Кирил започна като мениджър в строителна фирма. Настя спря да контролира всичко. И осъзна, че мъжът може да готви, да помага за уроците, да ходи на събрания – сам. Иван изчезна. Не се е обадил повече. А Настя – за първи път от седемнайсет години – просто живее. Не дърпа, а живее. С мъж, който най-после порасна.

Време ти е да пораснеш, каза Станка на съпруга си. Реакцията му я извади от равновесие. Какво ще кажете

Įdomybės

01.2k.

“Не ти харесва? Можеш да си вървиш! — Юлия разказва как 30 години живя за другите, но най-накрая им показа вратата: Свекърва, зълва, племенник и пастрока дъщеря опитаха да й вземат жилището, но тя намери сили да каже „стига” и започна нов живот в своя тристаен апартамент в Люлин”

– Не ви харесва? Можете спокойно да си тръгвате каза Мария на неканените гости. Трийсет години

Įdomybės

0256

Не ви харесва? Може и да си вървите заяви Стойка на неканените гости Трийсет години Стойка живя мълчаливо.

Įdomybės

0716

Изгнал дъщеря си навън, а когато си спомнил за нея, вече беше късно…

Тате, искам да ям и да изляза! отново викна малката Ружа, приближавайки се към баща си. Той, докато допиваше

Įdomybės

090

Комшийката от вилата реши, че реколтата ми е за всички, но аз бързо я отучих от безплатната далавера

Еееех, айде, Станчета, недей да се стискаш, я два краставички да няма за ближната ти комшийка?

Įdomybės

0237

«Мамо, прощавам те с любов!»

Мамо, простих те! Анна Петрова легна в леглото си. Една вечер тихо вика дъщеря си. Гери, дочурко, ме

Įdomybės

0353

Съседка вилае, че реколтата ми е обща, но я отучих от безплатната софра с хитрост по български – как на вилата ми се наложи да спра присвояването на моите домати, краставици и ягоди, и как комшийската наглост се срещна с българската изобретателност!

Айде сега, комшийке, недей толкоз да се скътаваш, за какво ги жалиш тия няколко краставици?

Įdomybės

01.1k.

Свекърва ми ми подари старите си дрехи за 30-годишния ми юбилей – и не скрих разочарованието си: кавга край салатата „Оливие“, унижение пред гостите и важният урок за самоуважението в един истински български празник

А защо, мила, купи този евтин майонез за руската салата? с театрална въздишка попита свекървата Марияна