Įdomybės

Бременната съпруга на брат ми настоя да им дадем нашия апартамент, защото имат повече деца – когато отказах, тя ме заплаши и напусна, а брат ми ме обвини посред нощ

Жената на брат ми, която беше бременна, настояваше да им дадем нашия апартамент. Със съпругата ми сме

Įdomybės

015

На линия: Как Надежда Стефанова на 75 години откри връзката със семейството и света чрез първия си смартфон, семейния чат и новите технологии в българския дом

Знаеш ли, всяко утро на баба Станка Димитрова започваше по сходен начин. Слагаше чайника на котлона

Įdomybės

022

Свързани: Как Надежда Иванова на 75 години научи семейния чат, видеовръзките и онлайн записването за лекар — история за топлината на връзката в един дигитален свят

Връзка на линия Всяка сутрин при Стоянка Трифонова започваше еднакво, чак доскучаваше. Стари чайник с

Įdomybės

076

Групачи докараха мебелите в новия апартамент и останаха без дух, разпознавайки в стопанката изчезналата звезда на българската поп сцена

**Дневникът ми** Днес бяхме с Ваньо на доста интересна доставка. Носихме мебели за една жена в панелка в Люлин.

Įdomybės

0949

Свекървата ми предложи да се преместим в нейната тристайна уж от добро сърце — но ние отказахме, макар районът да е престижен, офисът ми да е наблизо, а училището срещу блока; защото искаше всичко да си остане нейно, да пазим вещите ѝ, да не пипаме хрустала и книгите, и дори да ѝ оставим нейната спалня за “гостувания” — предпочетохме нашия си дом, свободата и уредения живот пред възможността всеки момент да влезе със свой ключ и да ни раздава акъл как се пуска перде или се вари чорба.

Свекървата предложи да се преместим в нейния апартамент с явен замисъл Много ви благодаря за предложението.

Įdomybės

034

Летните правила на баба Надя: когато три поколения се събират под една стряха, смартфоните мълчат на масата, градината чака помощ, а свободата и обичта си намират своя ред между тиквички, вечерни игри и пържени кюфтета

Летни правила Когато влакчето спря на малката селска гара, баба Дечка Иванова вече чакаше на перона

Įdomybės

0832

Свекърва ми предложи да се нанесем в нейния апартамент с явна изгода за себе си — Благодарим за щедрото предложение, но ще откажем. Лицето на свекърва ми застина. — Защо пък така? Гордост ли е? — Не, просто имаме устроен дом, на децата би им било тежко да сменят училище по средата на годината. А и свикнахме вече, всичко е ново и ремонтирано. А при вас… — Кристина замълча, подбирайки думи, но реши да е откровена. — Там са вашите спомени, скъпи вещи. Децата са малки — нещо ще счупят, ще изцапат. Защо да се нервираме? Когато Кристина се прибра от работа, съпругът ѝ я чакаше в коридора. Събу обувките, отиде мълчаливо до спалнята да се преоблече, сетне към кухнята, а мъжът ѝ я последва безмълвно. Кристина не издържа: — Пак ли ще започваш? Казах — НЕ! Денис въздъхна дълбоко: — Мама днес пак звъня. Каза, че й се вдига кръвното. Тежко ѝ е там, дядо и баба съвсем са зле, капризничат като деца, сама не се справя. — И? — Кристина отпий глътка студена вода, за да се успокои. — Тя сама избра да живее на вилата. Дава апартамента под наем, получава пари, чист въздух. Харесваше ѝ. — Харесваше, докато имаше сили. Сега се оплаква от скука и трудности… — Денис пое дълбоко въздух. — Предложи да се преместим при нея, в тристаен апартамент. Кристина ококори очи и отвърна остро: — Не. — Защо веднага „не“? Дори не изслуша! — Денис разпери ръце. — Виж: кварталът е прекрасен, за петнадесет минути си на работа, аз — за двадесет, училището е на една крачка, детската градина във входа. Ще спрем да киснем в задръстванията! Апартамента нашия ще дадем под наем — ипотеката ще се самоизплаща и ще ни остава. — Денис, слушаш ли се? — Кристина застана пред него. — От две години и половина живеем тук. Аз сама избирах всяка розетка! Децата имат приятели в съседния вход. Това е нашият дом! Нашият! — Какво значение има къде живеем, след като само се прибираме да спим? По два часа ни отнема пътят! — възрази той. — Там е старо строителство, високи тавани, дебели стени, съседи не се чуват. — И ремонтът е още от времето, когато бях на училище! — отсече Кристина. — Помниш ли какво мирише там? И не е наш дом — това е на Анна Леонидовна. — Мама каза, че няма да се меси. Ще си остане на вилата, ще е спокойна, че някой наглежда апартамента. Кристина иронично се усмихна. — Денис, ти май забрави как купувахме тук свое? Спомни си историята с разменянето… (Следва разказът, адаптиран със съответните български имена и реалии…) В крайна сметка… Свекървата не се отказа, но нашето “НЕ” остана категорично. Разстоянието е ключът към добрите отношения! История за свекърва, апартамент, семейни изпитания и за това да отстояваш границите си в името на спокойствието у дома.

Това беше преди много години, но сякаш беше вчера, когато свекърва ми Мария предложи да се преместим

Įdomybės

012

Летни правила на село: баба Надка, дядо Виктор, внучетата и един лист на хладилника

Правилата на лятото Когато влакът спря на малката гара, баба Мария вече стоеше на прага, стискайки своята

Įdomybės

026

На почивка с нахална рода: време е да сложим точките над „и“ — Две седмици търпя, Сашо! Две седмици в този коптор, дето наричат „хотел“. Защо изобщо се съгласихме? — Защото мама поиска. „Нинчето трябва да си почине, тежък живот има тая жена“, — иронично изимитира брат ми майка ни. Съдбата на леля Нина наистина не е завидна, ама съжаление не изпитвам. Изобщо. Нина, сестрата на мама, винаги е била „бедната роднина“, на която всички дължат нещо. Куфарът не се затваря. Натискам жестоко с коляно, а ципът отново се зейва и изплюва ъгъла на плажната кърпа. Оттатък тънката шперплатова преграда, която в този занемарен гостоприемен дом гордо наричат „стена“, се чува писък — това реве Тишко, шестгодишният син на лелята. — Не ща каша! Искам пилешки хапки! — пищи хлапето, сякаш го колят. Следва тежко тряскане, звън на чинии и ленивият, пропушен глас на самата Нина: — Ох, мамин златен, хапни една лъжичка за мама! Верке, бягай до магазина, купи му тия хапки, виж го как се дере, не мога повече, краката ми гудят. Застивам, впила ръце в ципа на куфара. Верке! И мама сигурно пак припка! Брат ми Сашо, седнал на единственият клепнал стол в малката ни стаичка, мрачно гледа телефона си. Нито мисли да се стяга. Чантата му си стои в ъгъла — разхвърляна. — Чуваш ли това? — прошепвам му, кимвайки към стената. — Пак нарежда на мама. „Верке, донеси“, „Верке, подай“. А майка скача веднага. — Спокойно, — мърмори Сашо, не вдига глава. — Утре сме си вкъщи. — Две седмици вече търпя, Сашо! Две седмици в този коптор, дето наричат „хотел“. Защо се нави? — Защото мама настоя. „Нинчето трябва да отдъхне, тежко й се е паднало“, — повтаря саркастично брат ми. Сядам на края на леглото, пружините скърцат жално. Съдбата на леля Нина не е лесна, но жал не изпитвам. Въобще. Нина, сестрата на мама, винаги е била „бедната роднина“, на която всички длъжници. Първото й дете почина, трагедията и до днес е тема табу. Мъжът й си отиде от пиене преди две години. Лелята гледа две деца от различни бащи. Живеят в бабиния апартамент. Там също се курдиса „мъжът на мечтите“ — осми поред. Работата не я влече, обича да украсява света и да се жали, а околните са длъжни да осигуряват този „празник на живота“. Първа длъжница, разбира се, е моята майка Вера, която, според Нина, „пари не знае къде да слага“. Отивам към прозореца. Гледката е „уникална“ — кошчета за боклук и стената на съседния кокошарник. Почивката беше идея на мама. „Да сме заедно, по семейному, да помогнем на Нина да се разнообрази“. Да помогнем = Вера плати по-голямата част от почивката, купи продукти и готви за всички, докато Нина със „съквартирантката“ Лариса изпонеглижирани изтягат край басейна. — Стягай се, — казвам на Сашо. — Вечерта сме на ресторант. Прощална вечеря. *** Ресторанта, разбира се, го избра Нина. Обяви, че иска „нещо скъпо и хубаво“. Кръчмата е на „морската“ улица, масата сляха от две, за да побере цялата „орда“, както я наричам наум. Нина в блестяща рокля, опната по шевовете, седна начело до Лариса, сочна, гласовита дама с изрусена коса. — Момче! — изрева Нина, без изобщо да отвори менюто. — Най-доброто ни носи! Кебапчета, салати, и от онова, червеничкото, една кана! Мама Вера стои в края, кротко усмихната, но изморена. Две седмици не почина: ту Тишко пищи, ту Нина се оплаква, ту Алина скучае. — Мамо, поръчай си риба, все я искаш, — навеждам се към нея. — Скъпо е, ще си взема салатка. Нинчето да яде, тя се е намъчилa тази година. Вкисвам се. Намъчила се! Разбира се! Тишко, малкият шестгодишен цар, тропа с лъжица по чинията. — Храни ме! — нарежда, вперен в екрана. Нина захапва картофено пюре и му бута в устата. — Мамин златен, хапвай, да пораснеш! — Абе, на шест да не може да яде сам? — не издържам аз. Настъпва тишина. Нина се завърта бавно. — Кой те пита, бе, „мила племенничке“? — цеди тя. — Първо си роди свое, после давай акъл. Моето дете е с „деликатна душевна организация“. Грижа му трябва! — Повече ти трябват граници, не таблет на масата — отвръщам. — Това дете пищи за всичко, което не му хареса. Расте си изедник. — Я не мога! — намесва се Лариса. — Нина, чуваш ли я? Много знаете, младите! Яйцата кокошката учат. Ти нито мъж си намерила, нито акъл имаш — само префърцунена работа. — Любе, млъкни! — прошепва мама, дърпа ме за ръкава. — Не разваляй вечерта… Вечерта се влачи безкрайно. Нина и Лариса говорят за мъже, клюкарят съседите, оплакват женската си съдба. Алина забита в телефона, хвърля укорителни погледи. Тишко си реве, иска десерт, и веднага му поръчват най-големия сладолед. Сметката идва, Нина трагично въздиша: — Ауу, портмонето ми е в стаята! Верке, плати ти! После ще ти върна, честно щом се приберем. „Никога няма да върне“, мисля, докато мама мълчаливо вади картата. Познат сценарий. *** Връщаме се след полунощ. Отивам под душа, да измия лепкавото усещане от вечерта. Водата ту лед, ту вряла. Излизам, на път към стаята спирам — от кухнята се носи високо шушукане. — …Видя ли я тая даскалица? — цвили Лариса. — Седи и се цупи. „Самостоятелна била“. Какво те бърка, пикло? Ако не ти беше майка ти, щеше да въртиш опашките из обора, не по ресторанти да се мръщиш! Високомерна, празна — без мъж, без акъл, само претенции. Затаявам дъх. Чакам мама да тропне по масата. Да каже: „Край! Не говори така за дъщеря ми!“. Но от кухнята се чува само дълга въздишка и жалният глас на Нина: — Ох, права си, Ларе. Тежка е тази Люба. Цялата е в бащиното си коляно — и там всички такива особени. Не че моите не са с характер, но все пак душа имат. Тая — как ме гледа, като мръсотия се чувствам, докато е край мен. — Верке, по мекото трябваше да я налагаш! — допълва Лариса. — Корона по главата й сложи, не те уважава. Аз такава щях да я изгоня от вкъщи веднага, да види живот! Притискам чело в касата. Мама мълчи. Седи и слуша как чужда жена ме псува, а леля й приглася… Изведнъж натискам дръжката, влетявам с трясък. В кухнята мълчание. Нина — в лъскавата рокля, разпрана под мишницата, Лариса червена и мама… Мама — с присвити рамене. — Значи съм „празна девойка“? — казвам. — А ти, лельо, с „добро сърце“? Нина ме гледа ошашавено. Лариса се изправя над масата. — Ти защо подслушваш, бе, пикло? — изсъсква тя. — На уши грееш? — Аз не подслушвам. Вие така викате, че целият етаж слуша. Какво става, лельо Нино, залък не минава ли? А когато мама плаща в ресторанта, как върви? — Неблагодарна! — изпищя леля, почервеняла. — Аз съм ти като майка, а мене на залък броиш? Да се задавиш с парите си! — Не с парите, с наглостта! — избухвам. — Вечно на врата на майка ми виси някой твой проблем. Работиш не ти се работи, а майка да ти осигурява по морета и екстри! А тъкмо нея псуваш зад гърба й! Дъщеря ти — малка уличарка без грам възпитание, синът ти — истеричен маниупулатор! Лелята онемя. — Любе! — вика мама, скача, — спри веднага! Отивай в стаята! — Не, мамо! — Гледам я в очите, болка ми се къса в гласа. — Ти седиш тук и слушаш как те обиждат, а мълчиш. На мен не ми е срам. На теб трябва да е! Взимам си нещата и излизам. Сашо след мен. В стаята събираме багаж в мълчание. Оттатък леля плаче, Лариса сипе псувни, Алина се оплаква, че й пречим да спи. — Не можем сега да тръгнем, — казва Сашо. — Автобус има чак сутринта. Ще чакаме на гарата. — Все ми е тая. По-добре там, отколкото в този ад. — А мама? Замръзвам. — Тя си избра. Остана да утешава сестра си. *** С майка не поддържам връзка, Сашо също. Тя още звъни, казва, че ще ни прости, ако се извиним на Нинчето. На нас такова „прошка“ не ни трябва. Стига толкова. Ако на майка й харесва да гледа в устата на сестра си — нека си живеят заедно. Ние без нахална рода се справяме доста по-добре.

Две седмици издържам, Сашко! Две седмици в този кокошарник, който те наричат хотел. Защо изобщо се съгласихме?