Įdomybės

Куфарът не разопаковай – днес се изнасяш: семейна Нова година по български с Дядо Мраз, Снежанка и един фалшив заек – когато изненадите идват в празничната нощ!

Дневник на Лъчезар Димитров, 4 януари Не разопаковай куфара изнасяш се Какво има? попита с рязък тон

Įdomybės

0116

Куфарът не разопаковай – тази вечер се изнасяш: семейна драма на Нова година, или как Лъвчо разбра за предателството на Ирка между Дядо Мраз, Снежанка и “мамината болест” в София

Куфарчето не го разопаковай ще се изнасяш Какво става, бе? с командирски глас попита Цвета.

Įdomybės

0186

И добрите ги изоставят: Историята на Анна – красива, умна, с червен диплом, мечтала за щастливо семейство, но срещна неочаквани изпитания в брака с Виктор, роден син, кариера и сблъсък с очакванията на съвременното българско семейство

От огледалото към Анка гледаше красива жена на тридесет и пет години с тъжни очи. Тя не можеше да проумее

Įdomybės

0457

И добрите ги напускат: Историята на Анна – тридесет и пет годишната жена със “златна диплома”, идеално семейство в представите, разбита мечта и неразгаданият свят на българските мъже

От огледалото към Анета гледа красива жена на тридесет и пет години с тъжни очи. Тя не може да разбере

Įdomybės

0114

Дългоочакваната внучка Баба Надежда не спираше да звъни на сина си Петър, тръгнал на поредното си плаване с кораб. Връзка, разбира се, пак нямаше. – Ох, какви ги направи пак, сине! – въздъхна тя разтревожено и отново набра познатия номер. Да звъниш – не звъниш – няма да се обади, докато не стигне до най-близкото пристанище. А това може и да не е скоро. А сега такова нещо се беше случило! Баба Надежда вече не мигваше втора нощ – ей това, сине, си надробил! *** Тази история започна още преди няколко години, когато Петър не си и мислеше да работи в морето. Синът вече беше мъж, а с жените все не му вървеше – все му се виждаха „неистински“! Баба Надежда с болка гледаше как се провалят една след друга неговите връзки с наистина свестни и симпатични – според нея – момичета. – Тежък характер имаш! – казваше тя на сина си. – Всичко ти е криво! Коя жена ще те изтрае? – Не разбирам упреците ти, мамо. Ти само искаш снаха, без значение що за човек ще е. – Е, как пък да е без значение! Важно ми е да те обича и да е добра! Петър мълчеше многозначително, а баба Надежда това ужасно я ядосваше. Как пък синът, когото тя е отгледала, сега се държи, сякаш знае живота по-добре от самата нея? Кой е по-стар, в крайна сметка? – Какво ѝ беше на Ели?! – избухваше тя. – Казвал съм ти. – Хубаво… – Ели беше лош пример, но Надежда не смяташе да се отказва. – Да речем, наистина ти е изневерила. Макар че… – Мамо! Не е нужно да обсъждаме това. Не е жената за мен. – А какво да кажеш за Катя? – И тя не е. – А Галя? Добро момиче беше, кротка, домакиня. Все питаше с какво да помогне… – Право казваш. Но после стана ясно, че никога не ме е обичала. – А ти нея? – Май и аз нея. – А с Дари? – Мамо! – Какво „мамо“? Невъзможен си! Вместо да създадеш семейство и дете поне да имам! – Хайде да спрем този безсмислен разговор! – накрая Петър не издържаше и си тръгваше. „Цял на баща си излезе със своите капризи и упоритост!“ – ядосваше се баба Надежда. Времето минаваше, момичетата край сина ѝ се сменяха, но мечтата да гушне внучета не се сбъдваше. После Петър смени професия – приятел го взе в екипаж на кораб. Колкото и да го увещаваше майка му да се откаже, той не се даде. – Мамо, ще изкарам пари, а после ще мисля за семейство! И наистина изкара. Оправи апартамента, даде ѝ банкова карта – „Да не ти липсва нищо!“ – Не ми трябват тия пари, деца искам, възрастна ставам вече! – Каква възрастна! На пенсия още години имаш! – смееше се Петър. Баба Надежда не ползваше парите… и животът си вървеше. Петър си наваксваше наистина – излизаше с приятели, разхождаше разни момичета, вече без да ги представя на майка си. Ако тя се оплакваше, Петър отговаряше: – Не искам после да ревеш, че не съм ги взел за жени. С такива няма да се женя, мамо! Беше ѝ болно. Особено, като чу и още едно: – Много добро мислиш за хората, мамо! Всички мои „невести“ не ги познаваше изобщо. Пред теб винаги се преструваха на добри, но не ти бяха. Доверчива си! Това я болеше – значи доверчива = глупава? Нарече я глупава! Но една вечер, случайно, видя Петър с момиче. Реши да ги заговори – Петър, вече зрял мъж, се изчерви. Но майка си трябваше да запознае. Момичето, Милена, ѝ хареса. Висока, нормална, с приятна усмивка. Надежда забрави всички тъги. „Може и наистина да не е срещал още своята! Свършил с другите, та я срещна!“ – мислеше си тя. Романът им продължи целия отпуск, Милена идваше у тях, майка му я хареса – образована, приятна, артистична. Но щом Петър събра багажа за нов рейс, Милена сякаш изчезна. – Не се виждаме с Милена! И с теб да не искам да се виждаш с нея! – отсича сина ѝ и заминава. Надежда дълго гадае какво е станало – без резултат. *** Мина време. Синът се прибира, но все студен. – Господи, тя какво не ти хареса? В какво пък не беше добра? – не издържа Надежда. – Мамо, това си е моя работа. Не ти трябва да знаеш. Не се меси! Надежда едва не заплака. – Ама аз се тревожа за теб! – Недей! – изръмжа Петър. – Казах ти: с Милена да не говориш! И престани да ме хулиш! Петър замина… Надежда остана сама, сърцето ѝ тежко. И тогава, един ден в аптеката, където работеше, влезе млада жена с количка… Милена! Смути се, понижи очи, нагласи шапчицата на момиченцето си. – Мише, колко се радвам, че те виждам! Мишо нищо не ми каза, пак замина, а за теб ми забрани и да питам! – заговаря радостно Надежда. – Така ли? – тъжно каза Милена. – Нека е така тогава. Надежда се притесни. – Кажи, дъще, нещо те е обидил, а? Момчето ми е с труден характер! – Не е важно… Не се сърдя… Тръгваме, трябва до магазина. – Е, ела пак! Или тук, на смяна ми, побъбрим… И Милена дойде пак. Така, малко по малко, Надежда научи – Милена била бременна от Петър, но той не иска дете, не желае сериозна връзка, и изчезнал. – В рейс замина, сигурно – вдигна рамене Милена. – Ние ще се оправим! Добре си ни е сами. Надежда почти на колене падна до количката: – Това значи… внучка моя?! – Така излиза – тихо каза Милена. – Анелия се казва. – Анелия… *** Надежда вече не намираше място. Разбра, че Милена няма дом. Пришълка, на квартира, доход няма – мислила да се връща при родителите. Самата мисъл, че едната ѝ внучка ще замине, ѝ заболя сърцето. – Пресели се у мен! С Анелия! Ще ви помагам във всичко, Мишо толкова пари праща, не знам какво да ги правя! Анелия ще има всичко! – А Петър…? – Какво ме интересува! Да си бере гайлето! Детето захвърли, на майка си нищо не каза! Аз ще оправя работите му… като се върне, аз ще му кажа, ти само гледай! Така заживяха тримата. Надежда не щадеше средства за внучката си. Работеше по-малко, за да гледа Анелия, а Милена се хвана на работа и вечер, капнала, разказваше: – Цял ден на крак, клиентите ужасни! – Отиди си почини, аз ще изкъпя детето! Приближаваше завръщането на Петър. Милена все повече нервничеше. – Петър ще дойде и ще ни изгони! Трябва да си тръгна, утре търся квартира… – Къде ще ходиш? Това е моят апартамент! Ще живее тук, който аз реша! Петър ако иска, да се обажда! Милена скоро си стегнала багажа. – Защо си стегнала куфар? – Наталия… мисля да се махна, като се върне Петър… – Никъде няма да ходиш! – отсича Надежда. – А и не се убивай от работа. Виж къде лежи кредитната карта, кодът е вътре. Взимай парите, пазарувай, не бъди робиня! Ако искаш да те приеме, стани добра домакиня… Милена мълчеше. *** В деня на пристигането на сина си, Надежда влиза да види момичетата, но Милена я няма – мисли, че е излязла рано на работа. Сгответе, стяга всичко. Ето – звън на вратата! Влиза Петър, вцепенен при вида на майка си с малко момиченце. – Здрасти, мамо. Какво е това дете? Какво съм изпуснал този рейс? – Добре знаеш! – Не разбирам – смути се Петър и седна в антрето. – Разкажи, та да ми стане ясно какви приключения си имала ти докато ме няма. – Приключения?! Ето я, внучката ти – Анелия! Това са ми приключенията! – заяви твърдо Надежда. – Каква внучка, нямам братя и сестри, а? – Спри това театро, Петре! Милена ми разказа! Не така съм те възпитала! – Мамо, не е мойто дете! Милена те е излъгала, а ти… как може да си толкова доверчива! Сигурен съм – интересуват я парите! Какво ти взе? – Нищо не ми е взела! Как може да говориш така… – Провери си парите и банковата карта! Милена сигурно вече е изчезнала… – На работа е! – упорства Надежда. Спориха дълго. Накрая Петър прие да изчакат Милена да се върне, за да разяснят истината. Минава ден, обясняват си всичко, разказват що и как, пак спорят; Милена обаче не идва и не се обажда. Отива Надежда на „работата“ ѝ — не познават такава жена. Пари, карта и багаж също ги няма — само дрешките на Анелия. Едва тогава Надежда схваща, че е измамена. – Не може да е оставила Анелия и да изчезне?! – Може и още как! Другари ме предупреждаваха, че е такава… А после се разбра, че още един е изиграл… Аз докарах вкъщи точно нея… после разбра, че е бременна – кой знае от кого. Каза – от мен… Ха-ха. По това време… живееше с кой ли не… – Наивна, глупава съм! – заплака Надежда. – Защо не ме предупреди? – Не исках да те огорчавам, мамо. – Какво ще правим? – В полицията! Добре че не успя да прехвърлиш апартамента. Иначе щяхме да си останем на улицата… Подават жалба… Намират банковата карта на гара в провинцията. Милена – все едно изчезва. ДНК-тест доказва, че Петър не е баща, но Надежда така се привързва към Анелия, че не приема да я остави. Петър също се съгласява и решават да осиновят Ани. Бюрократични процедури, връща се на работа, уреждат ясли… Година по-късно Петър се връща от рейс с… булка! – Мамо, това е Соня. Ще живеем заедно. – Ама… – поглежда смаяна към детската стая. Соня се усмихва: – Много ми е приятно, Надежда! Мишо ми разказа всичко и се възхищавам на Вас! Ще ви благодаря, ако ми позволите да участвам във възпитанието на Анелия… – усмихна се и Петър. – Да, отказвам се от плаванията, сега ще осиновим Анелия и двамата! Надежда засия от щастие: – Господи, какво щастие! Сядайте, хора, на трапезата! Чакала съм този ден, наготвила съм какво ли не! Нека се запознаем всички заедно! Колко съм щастлива! – и от радост се разплака тихо.

Дългоочакваната внучка Катя Борисова не спираше да набира сина си, който беше заминал на поредното си плаване.

Įdomybės

02.3k.

Скъпи, можеш ли да ме вземеш от работа? – Тя се обади на съпруга си, надявайки се да избегне изморителното четиридесетминутно пътуване с обществен транспорт след един тежък ден.

“Скъпи, можеш ли да ме вземеш от работа?” обади се Ралица на съпруга си, надеейки се да избегне

Įdomybės

0120

Дългоочакваната внучка Баба Наталия не спираше да звъни на сина си Мишо, който отдавна беше заминал на поредния си морски курс, но връзка така и нямаше. — Пак си ни забъркал, Мишо! — въздъхна притеснено Наталия и отново набра познатия номер. Колкото и да звъни, отговор няма да има, докато не акостира в първото пристанище. А това може и да се забави. А тук — такова чудо! Две нощи вече не беше спала Наталия — ето какви ги беше сътворил синът ѝ! * * * А всичко започна преди няколко години, когато Мишо още не мислеше да става моряк на далечни рейсове. Синът ѝ вече беше мъж на години, а все не можеше да уреди живота си с жена — никоя не му беше по вкуса! С мъка майката гледаше как хубави, възпитани момичета се разочароват едно след друго от капризите на сина ѝ. — Невъзможен характер имаш! — караше му се тя. — Коя ще те изтърпи, кажи!? — Мамо, ти искаш да имаш снаха, пък не ти дреме какъв човек ще е тя? — Не е така, Мишо, важното е да те обича и да е свястна! Мишо се усмихваше загадъчно, а това още повече ядосваше майка му. Кой на кого ще дава акъл тук — детето или родителят? — А защо Настя не ти хареса? — кипваше тя. — Казах ти вече… И така все нова и нова причина. Катя — не го обичала, Жени — домакиня, ама той без чувства, а Дарина — “мамо!”, да не я почва изобщо. Момичета се въртяха наоколо, а мечтата на Наталия да отгледа внуче не се сбъдваше. После Мишо захвърли и професията, срещна един стар приятел и стана моряк. Майка му не се зарадва. — Пари са това, мамо! Ще уредим нещата, после и семейство ще създам, време има! — убеждаваше я той. Два курса и у дома вече имаше нов ремонт, Наталия — банкова карта лично от сина си — „Да не ти липсва нищо, мамо!“. А тя — не харчеше, работеше си като помощничка в аптеката и ѝ стигаше. „Да види, че имам икономия!“ Като се връщаше от рейс, Мишо наваксваше — приятели, разходки, момичета; Наталия накрая му рече: — Не мога вече да гледам тия момичета и да не зная вече ни една! Нося си разочарованията и ти ми викаш, че съм наивна! — Прекалено добра си, мамо, всеки иска да изглежда добър пред теб! Веднъж Наталия видя сина си с непозната — засрами го публично и той се принуди да я запознае с Милена. Висока, стройна, учтива и готина, и веднага ѝ хареса. „Може би точно тя е съдбата му!“ Ваканцията премина с Милена — гостуваха си, момичето бе разговорливо и умно, но преди да замине на рейс, Милена изчезна. Мишо само отсече: „Повече не се виждаме, не я търси.“ * * * Мина година. По темата Милена синът ѝ избягваше разговори. Наталия страдаше — още ли нямаше щастие за сина ѝ? Но скоро цялата история се завъртя неочаквано — появи се Милена… тази път в аптеката, с бебешка количка и притеснен поглед. — Милено, радост моя! Мишо пак избяга на рейс и не ми каза нищо! — изтърси Наталия. * * * Възраждането на съдбата — оказа се, че малката Ани всъщност е внучката ѝ! Милена едва свързваше двата края, а Наталия веднага я покани да остане при нея, докато си стъпи на краката — заедно с Ани, която веднага прие за собствена внучка. * * * Домът се изпълни с детска радост. Милена започна работа, а грижата за Ани понесе радостната баба. Мишо се върна от рейса, а Милена се стягаше да напусне — боя се да не ги изгони… Наталия беше категорична: „Това е моя дом и ще останете тук!“ Реши даже да прехвърли апартамента на името на внучката, за да е сигурно бъдещето ѝ! Но нотариусът отказа — без съгласието на Мишо не можеше. Скоро обаче се разкри голяма измама — Милена изчезна, малката Ани остана, а парите и банковата карта на Наталия липсваха. Мишо бе бесен: „Казвах ти, че е измамница!“ Полицията не можа да я открие. ДНК тестът показа, че Аничка не е дете на Мишо, но Наталия не можа да изостави детето, което прие в сърцето си. След много премеждия, станаха истинско семейство — баба и внучка. Мишо се върна от море с млада жена — Соня, която прие малката с обич и надежда да бъдат всички заедно едно истинско българско семейство. — Господи, какво щастие е това! — просълзи се Наталия на финала.

Дългоочакваната внучка Пенка Георгиева звънеше упорито на сина си, докато той беше на поредния курс с кораба.

Įdomybės

073

Докато си жив, никога не е късно: Разказ за надеждата, грижата и новото начало в българско семейство

Докато има живот, никога не е късно. Разказ Ами, майче, както се разбрахме, утре ще дойда да те взема

Įdomybės

0726

Докато си жив, никога не е късно: Разказ за Анна Димитрова и неочаквания ѝ път към щастието в български дом за възрастни

– Е, мамо, както се разбрахме, утре ще мина да те взема и ще те закарам. Сигурен съм, че много