Įdomybės

Всяка любов има своята форма Валя излезе пред входа на кооперацията и настръхна зъбест вятър я прониза

Всяка обич има своята форма Ани излезе на улицата и веднага потръпна – пронизващият вятър се промъкна под тънката ѝ блузка; тя беше излязла на двора без яке. Прекрачи през портата, просто стоеше и се оглеждаше, дори не усети сълзите, които се стичаха по бузите ѝ. – Ани, защо плачеш? – стресна се, когато пред нея се появи Мишо, съседското момче. Той беше малко по-голям, с рошави коси на тила. – Не плача, просто така… – излъга Ани. Мишо я погледна, после ѝ подаде три бонбона, които извади от джоба. – Ето, но никому не казвай, че иначе ще се изсипят всички. Влизай вкъщи! – строго ѝ нареди и тя го послуша. – Благодаря… – прошепна тя. – Не съм гладна… Просто… Но Мишо отдавна беше разбрал – кимна ѝ и тръгна нататък. В селото всички знаеха, че таткото на Ани – Андрей, пийва. Често отива в магазина – единствения в селото, и моли продавачката Валя за вересия до заплата. Тя го ругае, но му дава. – Как още не са те изгонили от работа? – подвиква му тя, – цяла торба дългове натрупа вече! Но Андрей бързо пресича площада и харчи пак до стотинка за пиене. Ани се прибра вкъщи. Неотдавна се върна от училище – беше на девет. В къщи почти никога нямаше какво да яде, но не искаше да признае, че е гладна – иначе щяха да я вземат от баща ѝ и да я изпратят в дом. А тя беше чула, че там е страшно. И какво ще прави баща ѝ сам – ще пропадне напълно. Не, по-добре да е тук. Така, макар и с празен хладилник. Днес се прибра по-рано – учителката им беше болна. Беше краят на септември, навън леден вятър носеше жълти листа из двора. Този септември си беше истинска зима… Старото яке на Ани и ботушите ѝ пропускаха вода при мокро време. Баща ѝ спеше. Легнал на дивана с дрехите и обувките, хъркаше; на кухненската маса две празни бутилки, и под масата още. Ани погледна в шкафа – нищо, дори коричка хляб. Изяде бързо бонбоните от Мишо и седна да пише домашното си. Свита на табуретката, разтвори тетрадката по математика – но не искаше да смята. Погледът ѝ се губеше през прозореца, където вятърът сгъваше дърветата, а жълтите листа се гонеха във вихрушка. От прозореца се виждаше и градината. Някога беше зелена, а сега – мъртва. Малините изсъхнали, ягодите изчезнали, бурени навсякъде, дори старата ябълка беше посърнала. Майка ѝ някога се грижеше за всяко стръкче. А колко сладки ябълки имаше… Но този август баща ѝ обра всички – и ги занесе на пазара. „Трябваха ми пари“, измърмори той. Баща ѝ Андрей не беше винаги такъв – беше добър и весел, с мама се разхождаха в гората за гъби, гледаха филми, закусваха с чай и красиви бухтички, които мама правеше. Печеше и кифлички с ябълково сладко. Но един ден мама се разболя и я закараха в болница, от която вече не се върна. – С мама ти нещо със сърцето се случи – каза баща ѝ, и заплака. Ани също се разридала и се притисна до него. После баща ѝ дълго седя с една снимка в ръце, взираше се в една точка. После пропадна в пиенето. В къщи започнаха да идват странни чичковци, ядяха, пиеха, висок глас и смях – а Ани се затваряше в малката си стая, или излизаше и стоеше на пейката зад ъгъла. Въздъхна и реши да реши уравненията. Бързо се справи – умна беше, ученето ѝ вървеше. Сложи учебниците и тетрадките в раницата и си легна. До нея винаги беше нейното старо пухкаво зайче – мама ѝ го беше купила отдавна. Любимата ѝ играчка. От бял Тимка вече беше станал сив, но Ани пак го обичаше. Гушна го: – Тимка, помниш ли нашата мама? Тимка мълчеше, но Ани знаеше – и той я помни. По затворени очи ѝ изплуваха спомени – замъглени, но ярки и щастливи. Мама в престилка, прибрана коса, бърка тесто. Често печеше нещо вкусно. – Дъще, хайде да правим магически кифлички! – Какво е това, мамо, има ли магически кифлички?! – учудваше се Ани. – Има, и още как – засмиваше се мама. – Ще ги направим с форма на сърца – и като си изядеш сърчицето, пожелай нещо и то ще се сбъдне! Самата Ани с радост ѝ помагаше да ги оформя – сърцата рядко приличаха на сърца, но мама се усмихваше: Всяка обич си има своя форма. После Ани нетърпеливо чакаше да се изпекат, за да си пожелае нещо горещо. Цялата къща ухаеше на топли кифлички, вечер татко идваше от работа, сядаха тримата и пиеха чай със сладките „магически“ кифлички. Ани избърса сълзите от щастливите спомени. Да, това беше преди… А сега – само тиктакат часовникът и ѝ е празно и тъжно на душата, по майка ѝ… – Мамо… как ми липсваш… – прошепна тя, гушкайки Тимка. През почивния ден, без училище, Ани реши следобед да се разходи – татко пак беше на дивана. Облече под якето една по-дебела блузка и излезе. Отиде към гората, недалеч стоеше старият дом на дядо Егор – почина преди две години. Но имаше една ябълкова градина, и още имаше круши. Ходеше там понякога – прескачаше оградата и събираше опадалите ябълки и круши. – Аз не крада – казваше си, – само събирам паднали, тук никой вече не ги гледа. Дядо Егор едва го помнеше – стар, побелял, роден с бастун. Беше добряк, угощаваше децата с ябълки, понякога и с бонбон че. Когато приближи дървото, дочу зад гърба си глас. – Коя си ти? Стресна се и изпусна ябълките, а на прага стоеше жена с палто. Приближи. – Коя си ти? – попита пак жената. – Ани… аз… не крада… само от земята… Мислех, че няма никой… – Аз съм внучката на дядо Егор, вчера пристигнах, тук ще живея оттук нататък. От кога идваш тук? – Откакто мама почина… – и гласът ѝ се прекърши. Жената я прегърна. – Недей да плачеш. Ела на гости. Аз съм госпожа Анна – виждаш ли, почти като теб. Като пораснеш, и на теб ще казват Анна. Анна веднага разбра, че Ани е гладна, а животът – труден. Покани я, нахрани я с топла супа с пиленце, и после извади ниска панерка, покрита с кърпа – цялата къща ухаеше на ванилия и сладки, кифлички-сърчица. Ани захапа едно, затвори очи – същите като на мама… – прошепна тихо. След чая и сладките, Анна я попита за живота ѝ – къде живее, с кого, и после каза: ще те изпратя. – Не, ще стигна сама, само четири къщи са… – не ѝ се искаше да издава нищо. – Трябва, – отсече Анна. Къщата на Ани ги посрещна с тишина, баща ѝ спеше, наоколо хорска мизерия. Анна се огледа, поклати глава: – Ясно… хайде, да разчистим! Веднага се захвана – изхвърли боклука, отвори широки завеси, разтърси килима. – Не казвайте на никого как живеем! Татко ми е добър, просто още не може да се съвземе! Мама много му липсва… Ако всички разберат, ще ме вземат, а не искам! – каза Ани. Анна я прегърна: – Няма, обещавам… Мина време. Ани тръгваше на училище с ново яке, модерна раница, прилежно сплетени плитки. – Ани, вярно ли е, че татко ти е женен? – попита съученичката ѝ Мая. – Каква хубава си станала! А косите как са ти сплетени! – Вярно е! Имам си нова майка – леля Ани! – гордо отвърна Ани и хукна към училище. Андрей отдавна не пиеше – Анна му помогна. Заедно бяха навсякъде, достойна двойка – той строен и подреден, до него авторитетната, усмихната Анна. И най-обичаха Ани. Времето летеше. Ани вече беше студентка – връщаше се за ваканцията и когато прекрачеше прага, извикваше: – Мамче, дойдох! Анна я посрещаше с прегръдки: – Привет, моя бъдеща професорке, привет! – и двете се смееха щастливо, а вечер баща им се прибираше от работа – също усмихнат, също щастлив. Всяка обич има своята форма.

Всяка любов има своята форма Анелия излиза на двора и веднага потръпва студеният вятър преминава през

Įdomybės

064

Да видиш с очите си: След жестока загуба, Ксения преодолява мъката, спасява бизнеса на съпруга си и осиновява незрящо момиченце от български дом за деца, за да даде любов и нов живот — но дори пораснала, Арина трябва да се изправи пред предателство и опасност преди да върне зрението си и да открие истинското щастие в България

Да видиш със собствените си очи След ужасяваща трагедия катастрофа, в която загубва съпруга си и шестгодишната

Įdomybės

087

Видях всичко със собствените си очи След ужасяваща трагедия – загубата на мъжа и шестгодишната им дъщеричка при катастрофа – Ксения дълго не можеше да се съвземе. Почти половин година лежа в клиника, не искаше да вижда никого, само майка ѝ беше неотлъчно до нея, опитвайки се внимателно да я върне към живота. Един ден майка ѝ ѝ каза: – Ксюша, бизнесът на покойния ти съпруг е пред фалит, Егоров едва го държи. Обади ми се да ти предам. Добре, че е порядъчен човек, но… Тия думи разбудиха Ксения от летаргията ѝ. – Мамо, трябва да намеря сили и да продължа започнатото от Денис. Щеше да се зарадва, ако знае, че поемам бизнеса му. Добре, че ме беше взел да работя при него, все пак разбирам от нещата. Ксения се върна на работа и спаси залязващия семеен бизнес, но продължи да страда за загубената си дъщеря. – Дъще, помисли си дали да не осиновиш момиченце от дом. Още по-добре – избери дете, което има още повече нужда от любов и закрила от теб. Ще ѝ дадеш шанс, а и ще намериш покой и смисъл за себе си. Ксения разбра, че майка ѝ е права, макар и никое дете да не може да замести нейното собствено. Скоро тя вече беше в детския дом. Ариша бе почти напълно сляпа по рождение. Родителите ѝ, хора с добро образование и статут, се уплашиха и я изоставиха. Така тя попадна в „Дом за медико-социални грижи за деца“ в София. В дома я кръстиха Арина. Слабо виждаше, различаваше само сенки, но се научи да чете на брайл и обичаше приказките – вярваше, че някой ден ще я намери добра орисница. Накрая на шестата ѝ година орисницата дойде – красива, елегантна, заможна, но и дълбоко нещастна. Това бе Ксения. Веднага усети, че съдбата ги е срещнала – Ариша с руси къдрици и огромни сини, но слепи, очи приличаше на ангел. „Тя е моята дъщеря“, мигом реши Ксения. Животът на Ксения придоби нов смисъл. Разбра от лекарите, че операция може да върне зрението на Ариша, макар и да се налага да носи очила. Прие решението и пред началото на училище Арина се подложи на първата операция. Зрението ѝ беше лошо, но имаше още шанс, след време. Ксения даде цялата си обич на Арина, а бизнесът ѝ процъфтяваше. Арина порасна не само умна, но и изключителна красавица. Завърши Софийския университет и започна работа във фирмата на майка си. Ксения беше особено внимателна към хората край дъщеря си, страхуваше се някой да не я измами заради богатството ѝ. И все пак Арина се влюби. Антон, на пръв поглед мил и грижовен, предложи брак – и двете семейства се подготвяха за сватбата. Половин година след венчавката предстоеше последната операция за зрението на Арина. Веднъж в луксозен ресторант край София, Антон излезе за момент – алармата на колата му се включи. Телефонът му остана на масата. Звънна остро майка му Инна Станимировна: – Антоне, измислих как лесно ще се отървем от сляпата Арина. След сватбата идете с нея в Пирин, уж да гледате върхове. Подхлъзни се и я бутни – после само кажи в полицията, че се е загубила. Изиграй опечален съпруг, ще се подредим… Парите не бива да изпуснеш, сине! Арина стоеше като вцепенена със слушалката в ръка… Още преди миг беше щастлива бъдеща булка, а сега разбираше, че животът ѝ е в опасност. Когато Антон се върна, каза, че трябва веднага да тръгне по работа – и Арина остана сама, обляна в сълзи. Извика по телефона майка си: – Мамо, ела веднага в ресторанта… Когато Ксения пристигна, Арина й разказа всичко. Обадиха се на Антон – той се опита да отрече, но Ксения го предупреди, че ще заминат с доказателства в полицията. На следващия ден Антон избяга от София, а майка му – също тайно напусна. В очната клиника в София направиха операцията на Арина. Ксения беше до нея, докато свалиха превръзката. Младият доктор Димитър Игнатов се грижеше за Арина не само като лекар, но и като мъж, влюбен в красивата си пациентка. Когато Арина прогледна, видя за първи път в живота си истинските цветове, красивия букет рози и усмихнатия си лекар. – Виждам! Виждам всичко със собствените си очи! – разплака се Арина. Тя остана с очила, но светът ѝ беше друг. Сватбата на Димитър и Арина беше приказна. Година по-късно се роди дъщеричка със сиви очи като на татко си. Арина беше щастлива – с истински любящ съпруг, който дава смисъл и сигурност. Благодарим, че прочетохте до края! Желая ви истинско щастие и любов!

Да видиш със собствените си очи След като цялата реалност се сгърчи от болка и отчаяние автобусен инцидент

Įdomybės

0135

С мъжа ми пристигаме в българското село — да се запозная с неговите родители. Свекървата излиза на прага, слага ръце на кръста като истинска селска стопанка до самовара и виква: — Ех, Васко! Що не каза, че ще идваш? А гледам — не си сам! Васил ме прегръща здраво: — Запознай се, майко – жена ми е, Валя. „Планина“ с пристегната престилка идва към мен: — Е, добре дошла, снахо! Прегръдката й ме изненадва, а от Калина Петрова долита аромат на чесън и топъл хляб… Първата ни вечер при родителите на съпруга ми в селската къща, с вкусна гозба на масата, печка, семейни спомени и весели истории за ловци, кабани и незабравими приключения — и разбира се, с опарата в тъмното, която се оказва по-шумна от всеки домови дух! Така се запознах с Васковата майка и татко, и разбрах защо всяко българско село пази вкуса на домашен хляб, топлината на печката и сърцатите разкази край масата.

С жена ми пристигнахме в малкото село за първи път да се запозная с нейните родители. Майка ѝ, като се

Įdomybės

0495

Твоят син е толкова безинтересен, че дори дъждът му е по-забавен!

Твоят син е толкова скучен нищо добро няма да излезе от него! Радка замръзна на прага, почти изпускайки

Įdomybės

0207

Помниш ли я, Шуро, НЯМА КАК ДА ЗАБРАВЯ! – Поли, трябва да поговорим… Помниш ли извънбрачната ми дъщеря, Настя? – мъжът ми ми говореше загадъчно, което ме притесни. – Ха, помня ли? Не мога да забравя! Какво става? – седнах, очаквайки неприятности. – Не знам как да ти кажа… Настя със сълзи на очи моли да вземем детето ѝ – значи моята внучка, – мърмореше Шуро. – И защо, Шуро? А мъжът на Настя? Да не е хапнал луди круши? – вече бях заинтригувана. – Виждаш ли, на Настя ѝ остава малко време… Мъж никога не е имала, майка ѝ отдавна е омъжена за чужденец и живее в Америка. Не се виждат. Други роднини го няма. Настя моли за помощ, – смутено отвърна мъжът ми, без да ме погледне. – И? Какво реши? Как ще постъпиш? – аз вече имах решение. – С теб искам да решим, Поли. Каквото ти кажеш, това ще бъде, – Шуро погледна към мен с въпрос. – Браво! Значи ти прави бели, а на мен отговорността за чуждо дете. Така ли? – вече се ядосвах от безволието му. – Поли, нали сме семейство. Трябва заедно да решим, – опита се да ме убеди той. – Я гледай! Като беше при тази жена, защо не ме пита? Аз ти бях жена! – напълних се със сълзи и избягах в другата стая… …В училище излизах с Валери. Но когато в нашия клас дойде новият, Сашо, забравих за всичко. Валери скоро изяде дървото. Сашо ме избра, прибираше ме до вкъщи, милваше ме топло по бузата, подаряваше полски цветя. Само седмица по-късно ме заведе в леглото. И аз не възразих. Обикнах Шуро за цял живот. След гимназията Сашо беше призован в армията. Плаках и се сбогувах с любимия на гарата. Служи в друг град, една година си пишехме. После дойде в отпуск. Преливах от щастие, Сашо пееше песни заради мен, а аз се разтапях: – Поли, ще се върна след година, ще се венчаем. За мен отдавна си моя жена. Така ме обляха любов и нежност… Така ще е и цял живот: когато Шуро ме изгледа с любов, се топя като сладолед на слънце, като шоколад в ръце. Службата минаваше, аз се чувствах вече годеница. Но след половин година получих писмо – Сашо пише, че вече има друга – голямата любов в казармата, няма да се върне. А в мене растеше детето ни. Сватба, а ужким… Женихът се покри. Баба ми беше права: – Не вярвай на елда в цъфтеж, а на житото в хамбаря. …Роди се Ваньо. Тогава Валери, бившият, ми предложи помощ. Приех – нямаше изход. Да, имахме и близост. Не вярвах, че ще видя отново Шуро. Изчезна от живота ми, никакъв знак. Неочаквано се появи. Валери отвори вратата, на прага стоеше Сашо. – Може ли да вляза? – беше учуден от вида. – Влизай, щом си дошъл, – каза Валери неохотно. Ваньо, усещайки напрежението, се залепи за Валери и заплака. – Валери, излез погледай с Ваньо, – не знаех какво да правя. Те излязоха. – Мъж ли ти е? – ревниво попита Шуро. – Не е твоя работа! Защо дойде? – бях сърдита, не подозирах причината за визитата. – Липсваше ми, затова дойдох. Виждам, добре си наредена, Полина. Имаш семейство, значи не си ме чакала. Отивам си. Простете, че развалих семейната идилия, – Шуро се обърна към изхода. – Чакай, Сашо! Защо дойде? Да ми ровиш душата? Валери ми помага, между другото отглежда твоя двегодишен син, – опитах се да го спра. Обичта не беше угаснала. – Върнах се за теб, Полина. Ще ме приемеш ли? – Шуро ме гледаше с надежда. – Влизай, ще обядваме, – сърцето ми вече туптеше от радост. Върнал се, значи не е забравил. Защо да се правя на силна? Валери пак остана на заден план. Моят Ваньо има нужда от истинския си баща. След време, Валери се ожени за прекрасна вдовица с две деца. …Изминаха години. Шуро не можа да заобича Ваньо като свой син. Беше убеден, че детето е на Валери. За Ваньо не му пукаше – и аз го усещах. По принцип Сашо си беше същински ловелас, сменяше жените и не се връзваше. Изневеряваше ми дори с приятелките ми. Страдах, но го обичах и не разрушавах семейството. Може би на мен ми беше по-леко – влюбеният човек е щастлив в неведение. На мен не се налагаше да лъжа, да се преструвам, да измислям оправдания. Просто го обичах. Той беше моето слънце. Много пъти исках да го оставя, но все се предавах – къде ще намеря друг като него? И без мен Сашо би пропаднал – бях му и съпруга, и майка, и любовница. …Своята майка Шуро загуби на 14. Почина, докато спеше. Може би затова Сашо цял живот търси недадена обич. Всичко му прощавах. Веднъж се скарахме толкова здрава, че го изгоних. Отиде у роднини. Мина месец, аз забравих и причината, а той не се връща. Отидох при роднините. Лелка ми каза: – Поли, Шуро каза, че сте разведени. Вече има нова. Разбрах къде живее тази девойка и отидох. – Добър ден! Да извикате Сашо, моля? – исках да бъда възпитана. Девойката ми се изсмя и ми тръшна вратата пред носа. Прибрах се мълчаливо. …Сашо се върна след година. На девойката ѝ се роди дъщеря Настя. Винаги се упреквам, че го изгоних тогава – може би нямаше да я срещне и няма да има тази дъщеря. Започнах да се грижа повече за него, обичах го още по-силно. С Шуро никога не обсъждахме извънбрачната му дъщеря. Беше тема табу – отворим ли я, ще се разпадне семейството. Предпочитахме да мълчим, да не ровим в опасността. Дете от друга жена, е, случва се… Кой не греши! Най-добре е такива да не се навъртат под чужди мъже! Така минаха годините. С времето Шуро утихна, укроти се, стана домошар. Синът ни уж рано се ожени, имаме трима внуци. И така… След години, извънбрачната дъщеря Настя се появи. Моли да приютим нейната дъщеря. Замисляш се. Как да обясниш на Ваньо, че един ден у дома ще се появи чуждо момиче? Той не знае за изцепките на баща си… …В крайна сметка, взехме 5-годишната Алина под опека. Настя почина, пътят ѝ свърши на 30. Над всеки гроб пораства трева, а животът продължава. Шуро поговори с Ваньо като мъж с мъж; синът ни обобщи: – Родители, миналото е минало, не съм ви съдия. Момичето трябва да остане у нас – кръв е тя наша. Поех си въздух – имаме добър, състрадателен син. …Днес Алине е 16. Обожава дядо Сашо, поверява му тайни и твърди, че прилича на мен като млада. Нямам нищо против да ѝ вярвам…

– Полина, трябва да ти кажа нещо… Помниш ли извънбрачната ми дъщеря Даниела? започна да заеква

Įdomybės

0723

Първото ни гостуване с мъжа ми във врачанското село – запознанство със свекър и свекърва, пълна къща с аромати на прясно изпечен хляб, весели селски истории и топлината на българската печка

Днес ще запиша най-необикновения си ден в дневника си. С моя съпруг тръгнахме за първи път към селото

Įdomybės

055

Помниш ли я? Не мога да забравя! -Поля, стана нещо… Сещаш ли се за извънбрачната ми дъщеря Настя? – мъжът ми говореше загадъчно, което винаги ме тревожи. -Хм… Помня ли? Не мога да я забравя! Защо? – седнах на стола, готова за неприятности. -Не знам как да ти кажа… Настя плаче и моли да вземем дъщеря ѝ – нашата внучка, – измънка съпругът ми Шурко. -От къде на къде, Шурко? А таткото на Настя? Да не е изчезнал яко дим? – вече бях заинтригувана. -Разбираш ли… на Настя не ѝ остава много. Мъж никога не е имала. Майка ѝ отдавна е омъжена за чужденец и живее в Щатите, двете са в огромен скандал и не общуват. Други роднини няма. Затова ни моли, – призна Шурко, избягвайки погледа ми. -И? Ти какво решаваш? – аз вече бях взела решение. -Съветвам се с теб, Поля. Каквото кажеш, така ще стане, – Шурко най-накрая ме погледна с въпрос. -Голям хитрец си! Значи, когато си вършил глупости в младостта, не ме пита, а сега всичко на моя гръб, нали? – беснеех от нерешителността му. -Поля, едно семейство сме, трябва да решим заедно, – опита се да ме убеди Шурко. -Я гледай, сетил се кой съм! А като се въргаляше с други, защо не ме пита първо? Все пак съм ти жена! – напълних се със сълзи и избягах в другата стая. …В училище излизах с Валери. Но като дойде новият, Сашо, забравих всички. Дадох светкавично пътя на Валери. Сашо ме загледа, водеше ме до нас, целуваше ме по бузата, носеше цветя от градинката. След седмица вече бях в леглото му. Влюбих се до полуда в Шурко за цял живот. Завършихме и него го взеха в казармата другаде. Година си пишехме, после дойде в отпуск. Радвах се като дете, стараех се да съм му най-мила. Шурко ме залъгваше: -Поля, връщам се догодина, ще се женим! Ти си ми жена и без подпис… Разтопявах се, само той беше всичко за мен. Замина пак, чаках го като обречена, чувствах се сгодена. След половин година получавам писмо – Шурко ми пише, че е намерил любовта си там и не се връща… Аз вече нося неговото дете. Ето ти сватба… Баба ми беше казала: -Не вярвай на празни приказки! …Роди се Иван. Валери, старият ми приятел, ми помогна, приех подкрепата му от безизходица, макар, че не чаках Шурко пак да се върне. Изчезна от живота ми, нямаше и следа. После изведнъж се появи – на вратата, пуснат от Валери. -Може ли да вляза? – Шурко се изненада от обстановката. -Ако ще влизаш – влизай, – нехайно му отговори Валери. Иванчо се разплака, Валери го взе да се поразходят. -Мъж ти ли е? – попита ревниво Шурко. -Тебе какво те интересува, защо си дошъл? – троснах се. -Зажелях те, затова. Гледам, добре се справяш, имаш семейство. Не си ме чакала, явно. Ще тръгвам. Извинявай. -Чакай, Сашо. Да не си дошъл да ми обелиш душата? Валери ми помага, отглежда твоя двегодишен син! – опитах се да го задържа, още го обичах. -Върнах се за теб, Поля. Ще ме приемеш ли? – погледна ме с надежда. -Влизай, сядай, ще обядваме – сърцето ми се върна на мястото си. Нали се върна, значи не ме е забравил… Валери пак си тръгна разочарован. На Ванката му трябваше баща, а не чужд човек. После Валери срещна добра жена с две деца. …Изминаха години. Шурко не прие Ванката като свой кръвен син. Беше сигурен, че е дете на Валери. В душата му нямаше грижа за него и аз това го усещах. Освен това Сашо си падаше по други жени – бързо се увличаше и лесно се разделяше. Изневеряваше ми с коя ли не: с приятелки, с приятелки на приятелки… Плачех, но продължавах да го обичам и държа семейството ни. Лесно беше за мен – влюбеният винаги е щастлив в неведение. На мен не ми трябваха лъжи и театри. Обичах си го. Мъжът ми беше слънцето ми, понякога исках да го разлюбя. Но знаех, че няма да намеря друг като него, а и без мен ще загине. Аз му бях и любовница, и жена, и майка… …Майката на Шурко почина, когато беше на 14. Може би за това цял живот търсеше недостигащата му обич настрани. Всичко му прощавах, жалех го. Един ден го изгоних. Той си замина при роднини. Месец по-късно, отидох при тях. Лелята ми каза: -Полина, защо ти е Шурко? Вече си има нова. Така научих адреса на новата, отидох при тях. -Добър ден! Може ли да повикате Сашо? – опитах се да съм тиха. Момичето се ухили и ми затвори вратата под носа. …Шурко се върна след година. От тази мома имаше дъщеря Настя. Винаги ще се укорявам, че го изгоних тогава – нямаше ли да го сторя, може би Настя нямаше да се роди. Оттогава се стараех още повече за мъжа си, обичах го безмерно. Никога повече не заговорихме за дъщеря му Настя. Сякаш тази тема можеше да срине семейството ни. Мълчахме, не чоплехме миналото. Айде сега, от друга жена да има дете… Кого ли не е сполита. Така си живяхме, годините минаваха, Шурко поомекна, кротна се, забъркванията му с жените свършиха. Синът ни се ожени рано, направи ни щастливи с три внучета. И ето ти изненада… Роди се извънбрачната дъщеря Настя. Сега тя иска да приемем нейната дъщеричка. Щеш не щеш, трябва да помислиш как да кажем на Ванката за новото момиче в семейството. Той не знае за миналото на баща си. …Разбира се, взехме Алино – петгодишната внучка – под опека. Настя почина, животът ѝ свърши само на тридесет. Минава болката, а животът продължава. Шурко сам реши да говори с Ванката като мъж с мъж. Синът ни отсече: -Каквото било, било, не съм ви съдия. Момичето е наша кръв, ще я приемем. Облекчихме си душите. …Сега Алино е на шестнайсет, обожава дядо Сашо, споделя му всичко и ме нарича баба. Казва, че била досущ като мен в младостта ми. Съгласявам се без да споря…

СПОМНЯМ ЛИ Я ЯНА? НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ! Полина, я трябва да ти кажа нещо… Помниш ли извънбрачната