Home

Įdomybės

Įdomybės
0187
– Хайде, Рижко, да вървим вече… – промърмори бай Валери, приготвяйки самоделния повод от стара връв. Закопча якето си до шията и потръпна. Тази година февруари беше особено зъл – сняг със ситен дъжд, а вятърът пронизваше до кокал. Рижко – улично куче с избеляла рижава козина и едно сляпо око – се появи в живота на Валери преди година. Тогава бай Валери се прибираше от нощна смяна във фабриката и го видя до кофите за боклук. Кучето беше пребито, гладно, а лявото око избеляло от рана. В този момент глас проряза тишината, нервите на Валери се опънаха. Позна гласа – Серго Кривия, местният “авторитет” на около двадесет и пет, заобиколен от трима хлапета – неговото “звено”. – На разходка ли сме, а? – изстреля Серго. – Да, вървим, – отговори бай Валери тихо, без да вдига поглед. – А бе, чичо, плащаш ли такса за тая грозотия? – изхили се един от хлапаците. – Я гледай какъв страховит – с тия криви очи! Полете камък. Тресна Рижко в ребрата. Кучето скимтя, долепи се плътно до крака на стопанина си. – Омитай се! – рече тихо Валери, ала в гласа му се прокрадна твърдост. – О, чичо Майстор проговори! – приближи Серго, – А май забрави кой командва тук? И кучета тук се разхождат само с мое позволение. Вали напрегна рамене. В армията го учеха да решава проблемите бързо и без компромиси. Само че сега вече беше уморен, пенсиониран монтьор, дето не търси излишни разправии. – Хайде, Рижко, – обърна се към дома си бай Валери. – Тъй де, тъй! – подвикна подире Серго. – А другия път твоята крива гад ще я приключа! У дома Валери не можа да заспи цяла нощ, все въртеше случката в главата си. На следващия ден заваля гнусен мокър сняг. Бай Валери отлагаше разходката, но Рижко седеше пред вратата и го гледаше с такава вярност, че накрая се предаде. – Добре, добре. Само бързичко. Ходеха предпазливо, избягваха местата, където обикновено се навърташе шайката. От Серго нямаше и следа – явно се криеха от лошото време. Бай Валери вече се успокои, когато Рижко внезапно спря до старата къща на парното. Вдигна единствено ухо и подуши въздуха. – К‘во има, старче? Кучето заскимтя, дръпна към развалините. Оттам се чуваше нещо между плач и неразбираеми стонове. – Хей! Кой е там? – извика Валери. Никакъв отговор, само вятърът виеше между тухлите. Рижко дърпаше упорито. В неговото сляпо око се четеше тревога. – К‘во ти има бе? – наведе се Валери към кучето. – Какво има вътре? Точно тогава ясно чу – детски глас: – Помогнете! Сърцето на Валери прескочи. Откопча повода и тръгна след Рижко. В полуразрушеният котел, зад купчина тухли, лежеше момче на около дванайсет. Лицето разбито, устната пукната, дрехите раздрани. – Божичко! – притичва Валери. – Какво ти е станало? – Чичо Валери? – момчето едва отвори очи. – Вие ли сте? Валери се вгледа – позна Андрей Мишин, синът на съседката от петия вход. Скромно, срамежливо момче. – А бе, Андрей, какво стана? – Серго и неговите… – прошепна Андрей, – искаха пари от мама, а аз казах, че ще кажа на полицая. После ме хванаха… – От кога лежиш тук? – От сутринта. Много е студено. Валери хвърли якето си и покри момчето. Рижко се намести плътно до него – топлеше го. – Можеш ли да станеш, Андрей? – Много ме боли кракът. Май е счупен. Валери напипа крака – наистина, счупен. А кой знае вътре дали нещо не е поражено… – Имаш ли телефон? – Взеха ми го… Бай Валери извади стария си „Nokia“ и набра 112. Казаха, че линейката ще пристигне до половин час. – Дръж се, момче. Всеки момент ще дойдат. – Ако Серго разбере, че съм жив? Страх ме е… Той каза, че ще ме довърши. – Няма, – строго каза Валери. – Никой повече няма да те докосне. Момчето го загледа изненадано: – Ама чичо Валери, вчера сам избягахте от тях… – Беше друго. Тогава ставаше дума за мен и Рижко. Сега… Не довърши. Какво да обяснява – че преди трийсет години е дал клетва да пази слабите? Че в Афганистан са му втълпили: истинският мъж не изоставя дете в беда? Линейката дойде изненадващо бързо. Взеха Андрей. Бай Валери с Рижко стояха под снега и мислеха. Вечерта на вратата почука майката на Андрей – Светлана Петровна. Жената ридаеше, благодареше, обещаваше, че никога няма да забрави. – Валери Иванович, докторите казват – ако още час беше останал на студа… Вие сте му спасили живота! – Не аз, – прегърна Валери Рижко. – Той го намери. – А сега какво ще стане? – плахо попита жената и се озърна към вратата. – Серго няма да се кротне. Полицаят вика – доказателства няма, показания на дете не важат… – Всичко ще се оправи, – обеща Валери, макар и сам несигурен как. Такива мисли блъскаха цяла нощ из главата му. Как да защити момчето? И не само него – колко още хлапета ги тормозят из блока? На сутринта решението само изникна. Бай Валери облече старата армейска униформа, извади ордените, окичи се в огледалото. Истински воин, макар и побелял. – Хайде, Рижко, работа ни чака. Шайката на Серго както винаги киснеше пред магазина. Щом видяха наближаващия Валери, прихнаха да се хилят. – Гледай бе! Дядо на парад тръгнал! – подвикна едно хлапе. – Много е геройски, а? Серго стана, усмихна се криво: – Я си върви, пенсионер! Времето ти мина. – Моето време тепърва започва, – каза спокойно Валери, приближавайки ги. – Кого чакаш тук с тая униформа? – Пазя квартала. Защитавам децата от такива като теб. Серго се разсмя: – Ти добре ли си, старче? Какви деца, какъв блок? – Андрей Мишин – помниш ли го? Усмивката на Серго увисна. – Кой да помня аз някакви ръбета? – Помни! Защото той беше последният бит от твоята банда. – Заплашваш ли ме, дядо? – Предупреждавам. Серго тръгна към него. В ръката се появи нож. – Сега ще разбереш кой тук е шефът! Валери не помръдна. Годините минаха, но армейският навик остана. – Шеф тук е законът. – Къв закон, бе?! Кой те сложи теб? – Сложи ме собствената ми съвест. И тогава стана нещо изненадващо. Рижко, който до този момент седеше тихо, внезапно настръхна. Изръмжа страшно. – Твоята кьопавица! – започна Серго. – Моят куче воюва! – прекъсна го Валери. – В Афганистан. Миньорско-полицейска служба. Бандити разпознава от раз. Това не беше вярно – Рижко беше обикновена душа. Но бай Валери говореше така, че всички му повярваха. Даже самият Рижко се изпъчи заплашително. – Извадил е двайсет терористи живи от бойното поле – продължи Валери. – И мислиш ли, че един наркоман ще го уплаши? Серго пристъпи назад. Другите се сгушиха. – Слушай внимателно! – Валери направи крачка напред. – От днес кварталът ще е спокоен. Всеки ден ще обикалям дворовете. Моето куче ще надушва тарикатите. И тогава… Не довърши. Всички го разбраха и без това. – Ще ме плашиш ли, старче? – изхитри се Серго. – Едно позвъняване и… – Звъни, – кимна Валери. – Ама знай – аз познавам хора с повече връзки от твоите. Колко затворници съм срещал. Колко хора дължат услуга… И това не беше истина. Но звучеше така, че Серго повярва. – Наричат ме Валери Афганеца, запомни! И повече не пипай деца! Обърна гръб и тръгна. Рижко маршируваше до него, с вирната рижава опашка. Зад гърба им остана тежка, неловка тишина. Минаха три дни. Серго и групата изчезнаха от квартала. А бай Валери наистина обикаляше дворовете всеки ден. Рижко вървеше до него – горд и сериозен. Андрей изписаха след седмица. Кракът болеше, но стъпваше вече. Още същия ден дойде у Валери. – Чичо Валери, може ли да помагам при обиколките? – Може, ама първо питай майка си. Светлана Петровна нямаше нищо против. Беше горда, че синът ѝ си намери такъв пример. И така, всяка вечер всички виждаха необичайната дружина – стар мъж във военна униформа, момче и вярната рижава кучка. Рижко стана любимец на всички. Даже майките разрешаваха на децата да го галят, въпреки че беше уличен. В него има нещо особено – някакво достойнство. Бай Валери разказваше за армията, за истинското приятелство. Слушаха го в захлас. Веднъж Андрей попита на връщане: – Чичо, страхувал ли си се някога? – Да. И сега понякога ме е страх. – От какво? – Че няма да успея. Че може би няма да ми стигнат силите. Андрей погали Рижко: – Аз като порасна, ще ви помагам. И пак ще имам куче. Също такова умно. – Ще имаш – засмя се Валери. – Сигурен съм. Рижко замахваше щастливо с опашка. И вече целият квартал знаеше: “Това е кучето на Валери Афганеца – разпознава героите от подлеците”. А Рижко гордо служеше, защото знаеше – вече не е просто улично куче. Вече е защитник.
Хайде, Рижко, време е да тръгваме… промърмори Валери, стягайки въжения повод направен от стара връв.
Įdomybės
0106
Най-важното: Температурата на Лора се вдигна светкавично до 40,5. Секунди по-късно започнаха гърчове, а тялото ѝ се извиваше така рязко, че Ирина застина невярваща, преди тръпнеща да се хвърли към дъщеря си, опитвайки да отвори устата ѝ. Лора се давеше в пяна, а Ирина, търсейки последния ѝ дъх, крещеше в слушалката на Бърза помощ „103“ името на дъщеря си така отчаяно, сякаш само с този вик я държи жива. Максим, чул единствено ужасното „почина“, изгуби почва под краката си, тялото му отказа, а шефът му Виталий Иванов спешно го откара към детската градска болница през дивите софийски светофари. По пътя спомените го пареха — болестите на малката Лора, шоколадовите ѝ утешителни, невинните детски реплики. Болница нощем, тревожното прозорче на втория етаж, Ирина вцепенена зад стъклото. Когато най-после млада сестра изрече „Ще живее, кризата отмина“, светът на Максим рухна и се възроди. След тази нощ всичко стана маловажно — остана само най-важното, разделено от тънката граница на страха: животът на Лора.
Най-важното Температурата на Кремена рязко се вдига. Термометърът показва 40,5 градуса, и почти веднага
Įdomybės
0271
Искам да живея за себе си и да следвам сърцето си
О, Радка, здравей! При майка си ли идваш? извика съседа от балкона. Добър ден, бабо Мария. Да, при майка ми.
Įdomybės
024
Най-важното: Температурата на Лера се вдигна светкавично – термометърът показа 40,5, започнаха гърчове, тялото ѝ се превиваше сякаш от ток, а Ира замръзна за секунда пред невярващите си очи. Лера захълца, устата ѝ се напълни с пяна, дишането секваше, сякаш нещо я душеше отвътре. Борбата с безсилието разкъсваше Ира – да отвори устата на дъщеря си със заледенели пръсти, да не ѝ позволи езикът да спре въздуха, да държи главата ѝ при гърчовете, да извика 112 с името „Лера“ в пълна отчаяна молитва, да чака линейката, да монтира сърцето си по ударите, когато секундите се разтягат. На другия край на града Максим разбира думата „умря“, нож пробожда гърдите му, сриват се сили и бъдеще, колеги го вдигат, а шефът – г-н Иванов, го отвежда със свръхскорост към Пирогов, гонещ червените светофари и вдъхващ капчици надежда. Спомените – болници, шоколади и невинни детски фрази – се блъскат като в сърце. Дали шоколадките даваха вечен живот – мечтата на всеки баща в болнично фоайе призори? Часът е един, Ира на прозореца напомня призрака на любовта, а телефонът – щрак – „Влезте!“. Пълзящ страх, инвалидни крака, сестра в износени кроксове и шепот: „Ще живее. Криза отмина.“ Светът се порязва от плач и благодарност. Останаха само две неща – истинският страх и най-важното: Лера ще живее. Всичко друго губи смисъл – и работата, и неудобството, и срама – след онази граница между нощта на ужаса и утрото на живота.
Най-важното Температурата на Деси скочи като изстрелян чайник дигна 40,5° и за секунди я хвана гърч.
Įdomybės
02.9k.
Как една „проста“ софиянка вдигна глава: Истинската история на Катерина, която закри съпружеския си банкет с блокирана карта и започна нов живот сред тераси, градини и свобода
Картата Стефан поиска в сряда сутринта, докато закусвахме. Гласът му беше спокоен, загрижен, но без излишна паника.
Įdomybės
068
Наивната съпруга… Провинциалната жена… Нейната карта… Или как един „градски мъж“ се опита да празнува със семейството си на забранения бряг, докато вярната му Катя глади чаршафи вкъщи — но една блокирана карта преобърна всичко и даде начало на свободата.
Денят беше сряда, закусвахме. Павел ме помоли за картата гласът му беше спокоен, уж леко тревожен.
Įdomybės
040
БЪЛГАРСКАТА СНАЙХА – Мамо, ще се женя за Емилия. След три месеца ще ставаме родители – синът ми ме постави пред свършен факт. Новината не ме изненада особено, тъй като вече познавах Емилия. Притесняваше ме нейната възраст – още няма навършени осемнадесет години. И синът ми тепърва трябва да влезе в казармата. Хлапета още, а вече искат сватба, а бебето е на път. Дълго не можахме да намерим сватбена рокля за Емилия – вече беше в седмия месец. След веселата сватба младите заживяха у родителите на Емилия, но синът ми всяка седмица идваше при мен, заключваше се в стаята си и молеше да не го безпокоя. Като всяка майка, тревожех се. …Звъня на Емилия. – Всичко наред ли е с Румен? – Разбира се, защо питате? – отговаряше спокойно снахата ми. – Емилия, знаеш ли къде е мъжът ти сега? – опитвам се да разбера. – Галя, гледайте си вашата работа. Ние сами ще се оправим, – това беше първото, но не последното нахалство към мен. – Извинявай, че ти отнех времето, – затварям телефона. Аз съм кротък и миролюбив човек, не се намесвам в отношенията им. Нека сами се оправят. …Скоро Емилия подари на света Варвара. Името ужасно не ми харесваше, затова наричах внучката си Баси. Сина ми го приеха в казармата. Румен служеше далеч от дома. През двете години на служба аз редовно виждах малката Бася. Всеки път ми правеше впечатление колко хубавее Емилия – наистина красива, дори прекалено. Това ме притесняваше. Записа се студентка – такъв куп изкушения. Мислех си, че няма да дочака мъжът й тази хубавица-студентка. Честно казано, снахата ми не ме посрещаше кой знае колко радушно. Докато гледах Баси, Емилия често въздишаше, подаваше ми бързо количката и намекваше да се разходя – сякаш не иска да ме вижда. Дори с поглед можеше да ме засегне. Имаше си самочувствие и не търпеше свекърва си. На мен не ми се караше – беше ми неприятно, но си тръгвах бързо. …Румен се върна от казармата. Децата бяха добре, всичко си вървеше по мед и масло. Бася растеше, Румен гледаше жена си влюбено, Емилия – умна, хубава, домакиня. Сърцето ми се радваше. Така минаха петнадесет години. …А после Емилия се промени като с вълшебна пръчка. Започнаха любовници, и то доста. Без извинения, открито. Казват – с капак не се затваря буре. Румен търпя три години – обичаше я, страдаше. Тя нарочно го нараняваше. Аз мълчах, никога не обсъждах морал с нея – да си призная, страхувах се от Емилия. Погледне ли те, настръхваш. – Сине, какво става при вас с Емилия? Проблеми? – питам веднъж. – Не се притеснявай, мамо, всичко ще се оправи – успокоява ме Румен. Мисля, че синът ми изпитва вина, затова търпи капризите й. Реших да поговоря с Емилия – не ми даваше мира разривът им. – Емилия, мога ли да те попитам нещо? – тихичко, не искам да я ядосам. – Галя, по-добре питай сина си с кой се занимава във фирмата! Леля ми работи там и всичко ми разказа. Той пръв започна – изкрещя ми Емилия. Господи, защо се намесих? На Румен нищо не казах – каквото сабя покаже. …Емилия и Румен се разведоха, Бася остана при майка си. Румен се хвърли в любовни авантюри – сменяше жените като ризи. Брюнетки, блондинки, какви ли не. Емилия се ожени веднага пак. Вестта ми съобщи Румен. Дори проплака. Бившата му жена беше добра майка и грижовна съпруга. Следващата снаха стана Жана. Миниатюрна, властна жена, на 40, а Румен – на 35. Влюбен, изпълняваше всички условия – брак, апартамент за дъщеря й, пълна издръжка. Жана, за разлика от Емилия, държеше да сме приятелки, да си говорим на „ти“. Това не ми беше по вкуса, но не обичам разправии, затова преглъщах. Всички подаръци от снаха ми стоят непокътнати в шкафа – сърце не ми дава. Жана се усмихва лицемерно, държи се неискрено и не обича Румен – чиста сметка, намира си спонсор. С Емилия бяхме на „Вие“, караше се, но бе искрена и обичаше Румен. Жана не готви, купува готова храна. Като й направих бележка за супа за Румен, тя отсече: „Не ме учи как се води домакинство!“ …Приятелките й са най-важни – кафета, сауни, магазини. Ако нещо не й хареса – веднага сцена и сълзи. Все по-често си спомням домакинята Емилия. Имам база за сравнение – залива риба, неустоими сарми, прекрасни торти… Защо Румен развали брака с такава жена? Сам си е виновен! Радвам се, че Баси не ме забравя и ме глези с дребни подаръци. Емилия си остава за мен едничката родна снаха, макар и бивша. Цениш, след като загубиш нещо. Жана е просто странична снаха. Жал ми е за сина ми. Според мен, в сърцето на Румен още живее Емилия – но пътят към нея е затворен…
РОДНА СНАХА Мамо, ще се оженя за Цветелина. След три месеца ще ставаме родители заяви ми синът ми, без
Įdomybės
01.6k.
Българската ми снаха: – Мамо, ще се женя за Емилия. След три месеца ще ставаме родители – синът ми ме постави пред свършен факт. Не се изненадах особено, защото вече бях запозната с Емилия. Притесняваше ме единствено възрастта ѝ – още не бе навършила осемнадесет, а и на синът ми му предстоеше казармата. Деца още, а вече сватба и дете на път. Дълго избирахме сватбена рокля за Емилия, защото коремчето вече се забелязваше – беше в седмия месец. Сватбата отмина, младите заживяха в дома на родителите на Емилия. Синът ми обаче идваше всяка седмица при мен, затваряше се в стаята си и молеше да не го безпокоя – като майка това ме тревожеше. …Звъня на Емилия. – Всичко наред ли е с Рома? – Разбира се, защо питате? – с невъзмутим глас отвръща снаха ми. – Емилия, знаеш ли къде е съпругът ти в момента? – опитвам се да стигна до истината. – Галина Иванова, гледайте си работата. Ще се оправим и без вас – това бе първата, но не и последната грубост по мой адрес. – Извинявай, че отнех от времето ти – оттеглих се и затворих телефона. Аз съм човек спокоен и миролюбив, затова не навлизах в отношенията им. …Скоро Емилия дари света с Варвара – име, което не ми допадаше, затова на внучката казвах Бася. Сина ми го взеха в казармата. Рома служеше далече от дома. Две години се грижих за малката Бася и всеки път като срещнех Емилия, виждах как все повече разцъфтява. Красива беше, дяволита – това ме тревожеше. Емилия влезе в университета, където изкушенията дебнат отвсякъде. Мислех си – дали ще дочака Рома такава хубавица? Емилия рядко ми се радваше, когато отивах при Бася – въздишаше многозначително, бързо слагаше внучката в количката и ме изпращаше на разходка. Дори с поглед можеше да ме нагруби. Имаше си самочувствие, Емилия. Не исках да се карам, предпочитах да си тръгна възможно най-бързо. …След казармата Рома се върна при семейството си. Гледах ги – добре са, мирно, обичат се, Бася расте, Рома не може да се нарадва на жена си. Грейна ми сърцето. Петнадесет години така в хармония минаха. …И после нещо се преобърна в Емилия. Започнаха любовни авантюри, които дори не криеше. Навярно е вярно – с капак манджа не се задържа. Рома търпя три години. Обичаше я, страдаше. Емилия ужилваше болезнено и се подиграваше. Аз бях в шок, никога не намерих сили да говоря с нея за морал. Страхувах се – погледне ли ме, свят ми се завива. – Сине, какво става с Емилия? Раздяла ли иде? – опитвах се да разбера. – Недей да се тревожиш, мамо, ще се оправи всичко, – успокояваше Рома. Чувствах, че понася униженията, защото се чувства виновен. Реших да поговоря с Емилия – семейният им разрив не ми даваше мира. – Може ли нещо да попитам? – тихо казах. – По-добре питайте сина си с какво и най-вече с кого се занимава във фирмата! Лелка ми, която работи там, всичко знае! Вашият син ми изневерява! Той почна първи! – Емилия извика. О, за какво посегнах да се бъркам? Нищо не казах на Рома. Да става каквото ще. Себе си ще ядеш, но всички не можеш да угодиш. …Емилия и Рома се разведоха. Бася остана при майка си. Рома отпадна в безредие – сменяше жените като носни кърпи: тъмнокоси, светлокоси, червенокоси… Леглото му никога не беше студено. Емилия веднага се омъжи повторно. Рома ми съобщи – дори заплака. Тя била грижовна съпруга. Следващата му избраница стана Жана – миниатюрна, кокетна, с характер. Рома беше на 35, Жана – на 40, той ѝ се подчиняваше напълно, тя завладя душата и тялото му. Постави условия: брак, апартамент за дъщеря ѝ, пълна издръжка. Рома се топеше пред новата жена. Жана, за разлика от Емилия, ми се натискаше за приятелки, викаше ме по малко име и на “ти”. Това ми беше неприятно, но не обичам скандали – преглътнах. Подаръците ѝ висят още в гардероба – дар от парите на сина ми, но на душата ми не лежат! Жана се усмихва изкуствено и говори неискрено, не обича Рома – намерила си златна мина в негово лице и само хитрува, поставя условия. Ех, а Емилия – караше се, но беше честна, обичаше го, викаше ме с уважение. Жана не готви – предпочита полуфабрикати. Веднъж ѝ направих забележка: – Можеше поне една супа да сготвиш за Рома, все на сухо ядете. – Галя, не учи гаргата да играе праскова – такъв беше отговорът ѝ. Приятелките ѝ са на първо място. Седмично сауна, безцелно по кафетата, шопинг – това е Жана. Ако нещо не ѝ хареса – сълзи, истерии. Жана иска по възможност и яйцето белено. Не знам как Рома понася такава жена. Считам срещата им за глупава грешка. …Все по-често си спомням домакинската Емилия – има с какво да сравня. Помня рибата ѝ, сармите, невероятните ѝ сладкиши… Защо Рома развали идилията с първата си жена? Не можа да задържи такава жена! Сам си е виновен. Радвам се, че внучка ми Бася не ме забравя, глези ме с дребни подаръчета. Емилия си ми остава родна снаха, дори и бивша. Цената на нещо я разбираш, когато го загубиш. Жана е само странична снаха. Съжaлявам за сина. Струва ми се, че в сърцето на Рома още живее Емилия. А към нея връщане няма…
– Мамо, ще се женя за Цветелина. След три месеца ще имаме дете синът ми ме сложи пред свършен факт.
Įdomybės
067
— Бай Василе, пак закъсняхте за автобуса! — гласът на шофьора звучи шеговито, но с нотка упрек. — Вече трети път тази седмица тичате след рейса като бесен. Пенсионерът в измачкано яке поема дъх, облегнат на дръжката. Косата му — сива и разчорлена, очилата се пързалят по носа. — Извинявай, Андреев… — запъхтян, старият вади от джоба намачкани левове. — Часовникът ми май изостава. Или аз самият вече… Андрей Иванов — шофьор с опит, към 45-те, с лице загоряло от километри по маршрута. Води хора вече двайсет години, познава мнозина по лице. Но този дядо го е запомнил най-добре — винаги вежлив, тих, всеки ден на едно и също време. — Айде, влизайте, няма страшно. Къде отивате днес? — На гробищата, както обикновено. Автобусът тръгва. Бай Васил се настанява на старата си седалка — трети ред от шофьора, до прозореца. В ръцете — овехтял плик с някакви вещи. Малко пътници — делник, сутрин. Няколко студентки си бъбрят, мъж в костюм си рови в телефона. Обичайната картина. — Кажете, бай Василе, — подвиква Андрей през огледалото, — всеки ден ли ходите? Не е ли тежко? — Къде да ида другаде — тихо отвръща пенсионерът, гледайки навън. — Жена ми е там… година и половина вече. Обещах — всеки ден ще идвам. Сърцето на Андрей се присвива. Има си жена, обича я… Не може да си го представи… — Далече ли ви е? — С автобуса — половин час. Пеш — цял час, краката вече не държат. А с пенсията — автобуса ми стига. Минават седмици. Бай Васил е редовен на първия автобус. Андрей привиква, даже го чака. Ако старият закъснее — нарочно спира малко по-дълго. — Не се бавете заради мен — веднъж казва бай Васил, усетил вниманието му. — Расписание има. — Глупости — отмахва Андрей. — Няколко минути няма да объркат света. Една сутрин — няма го. Андрей чака — сигурно се бави. Но старият не идва. Втори, трети ден — пак не. — Абе, къде е дядото, дето все ходеше на гробищата? — пита Андрей кондукторката баба Тонка. — Да не е болен? — Знай ли човек, — вдига рамене тя. — Може роднини да са дошли… Но Андрей го гложди. Свикнал е вече с тоз човек, с крехкото му “благодаря” и тъжната усмивка. Минава седмица. Бай Васил го няма. В обедната почивка Андрей отива до крайната спирка — там, където е гробището. — Извинете — обръща се към жената-пазач — възрастен мъж, всеки ден идваше, Васил Иванов, сив, с очила, пакетче… Да сте го виждали наскоро? — А, оня! — оживява се тя. — Знам го, всеки ден идваше при покойната си. — А сега? — Седмица не се е мяркал. — Да не е болен? — Кой знае… Казваше, че живее тук наблизо, улица Черешова, блок 14. А вие кой сте? — Шофьорът съм му. Всеки ден го карах. Черешова 14. Стар панелен блок, обелена фасада. Андрей се качва на втория етаж, звъни на произволна врата. Отваря намръщен мъж на около Петдесет: — Кого търсите? — Васил Иванов… Аз съм автобусният му шофьор. — Аха, дядото от дванадесета! В болница е. Миналата седмица го отведоха — инсулт. Сърцето на Андрей се свива. — Коя болница? — Градската, на булевард Сливница. Казват — било тежко, но сега по-добре. След работа Андрей отива в болницата. Намира нужната стая: — Бай Василе? Да, тук е. А вие сте? — Познат… — смутено мънка Андрей. — Шеста стая, кротко само, още е слаб. Бай Васил лежи до прозореца, блед, но в съзнание. Първо не разпознава Андрей, после очите му се ококорват от изненада. — Андреев? Вие ли сте? Как ме намерихте? — Просто… потърсих ви, — несигурно се усмихва шофьорът, слага плодове на шкафчето. — Не идвахте, помислих си… — Заради мене се разтичахте? — в очите на стария проблясва сълза. — Че кой съм аз… — Как кой? Моят редовен пътник. Свикнах с вас, чакам ви всяка сутрин. Бай Васил млъква, вперил поглед в тавана. — На гробищата не съм ходил десет дни… — промълвява. — Наруших обещанието… — Недейте, бай Василе. И тя ще разбере — болестта не е шега. — Знам ли… — клати глава старецът. — Всеки ден ѝ разправях — за времето, за квартала… Сега лежа тук, а тя сама там… Андрей вижда, че човекът страда. Рождва го решение: — Искате ли аз да ида? При вашата съпруга. Ще ѝ кажа, че сте в болница, че скоро ще сте там. Бай Васил се обръща с неуверена надежда. — Бихте ли? За чужд човек? — Какъв чужд? — махва Андрей. — Вече година и половина всяка сутрин се виждаме — по-близък сте от много роднини! На следващия ден — почивен, Андрей отива на гробищата. Намира надгробния камък — на снимката млада жена с добри очи: „Мороз Анна Петрова, 1952–2024“. Отначало се смущава, но думите сами идват: — Добър ден, госпожо Анна. Аз съм Андрей, шофьорът. Съпругът ви всяка сутрин пътуваше при вас. Сега е в болница, но се оправя. Помоли ме да ви кажа, че ви обича и скоро ще дойде… Казва и още — колко добър човек е Васил, колко ви липсва, какъв верен съпруг е. Чувства се глупаво, но вътре усеща, че е правилно. В болницата намира бай Васил над чаша чай. Старецът вече е по-жизнен. — Отидох, — казва Андрей. — Всичко предадох. — И… как е? — гласът му трепери. — Добре е. Цветя има, някой е донесъл, чисто, поддържано. Чака си ви. Васил затваря очи, по бузите му бавно се стичат сълзи. — Благодаря ти, сине. Благодаря… Две седмици по-късно Васил го изписват, Андрей го взима с автобуса. — Утре ще се видим, нали? — пита, когато слизат. — Разбира се — усмихва се бай Васил. — В осем, както винаги. И действително — на следващата сутрин старецът пак е на мястото си. Но между двамата вече е различно — не шофьор и пътник, а нещо повече. — Знаете ли какво, бай Василе — казва един ден Андрей, — да взема уикенда да ви закарвам аз? Няма да е по работа — просто така. Имам кола, не ми е трудно. — Защо да си хабите бензина… — Ами… така реших. И жена ми рече: „Щом е хубав човек — трябва да му помагаш“. И станало обичай. През седмицата с автобуса, във времето за работа, през уикендите — Андрей с колата си вози стареца на гробищата. Понякога води и жена си — запознали се, приятелски отношения. — Знаеш ли — споделя вечер Андрей на съпругата си — мислех си, че работата ми е маршрут, разписание, пътници… А се оказва, че всяка душа в рейса носи цял живот, цяла история. — Така е, — кимва жена му. — Добре, че се спря. А бай Васил веднъж им казва: — След като Анна почина, мислех животът е свършил. За какво да съм нужен? А се оказа — има хора, които не ги е грижа само за себе си. Това променя всичко. *** А случвало ли ви се е да виждате как обикновени хора вършат големи добрини?
Бате Никола, пак замалко да изпуснете рейса! гласът на шофьора Георги звучеше добродушно, макар и с лек упрек.
© 2026 Įdomybės!