Įdomybės

Това не е твоят дом Алена с тъга огледа къщата, в която бе израснала от дете. На осемнадесет вече бе напълно разочарована от живота. Защо съдбата е толкова жестока към нея? Баба ѝ почина, не успя да влезе в университета, защото на изпита момичето от съседния чин преписа от нея, след което прошепна нещо на квестора и той я обвини в преписване. Не можа да докаже невинността си. После се оказа, че въпросната отличничка е дъщеря на местен бизнесмен. Как да се бориш с такива? Сега, след толкова неуспехи, в живота ѝ се появиха майка ѝ с двамата си синове и новия съпруг. Къде бяха всичките тези години? Алена бе отгледана от баба си, а майка ѝ беше с нея до четири годишна възраст. И тогава няма хубави спомени – докато бащата работел, майката оставяла Алена сама и излизала да се забавлява. Като омъжена все търсела „достоен мъж“, не криеше това, дори когато баща ѝ почина внезапно. Останала вдовица, Тамара скърбеше кратко. Събра багажа, остави четиригодишната си дъщеря на прага на родния дом и, продавайки останалото им жилище, замина в неизвестна посока. Напразно баба Рая се опитваше да ѝ влее съвест. Тамара навестяваше от време на време, но Алена не ѝ беше интересна. Дойде при поредното си завръщане, когато Алена беше на дванадесет, доведе и тогавашния седемгодишен Светослав, настоявайки майка ѝ да препише къщата на нейно име. — Не, Томи! Нищо няма да получиш! — категорично отказа майка ѝ. — Като умреш, пак ще е мое! — безмилостно отвърна Тамара, погледна раздразнено дъщеря си и си тръгна със Светослав. — Защо все, когато тя идва, се карате? — попита тогава Алена баба си. — Защото майка ти е егоистка! Лошо съм я възпитала – трябваше повече да я наказвам! — ядосано каза Райна Петрова. Баба ѝ се разболя неочаквано. Никога не се оплакваше, но един ден, когато Алена се прибра от училище, я завари бледа и седяща на балкона. Никога не я беше виждала суетяща се без работа. — Случило ли се е нещо? — притесни се. — Лошо ми е… Извикай бърза помощ, Аленче… — тихо помоли баба ѝ. Последваха болница, системи… и смърт. Последните дни Райна Петровна бе в реанимация и посещенията бяха забранени. От страх и отчаяние Алена се обади на майка си, която първоначално отказа да дойде, но като разбра за реанимацията, пристигна само за погребението. Три дни след това поднесе на Алена завещанието: — От днес този дом е мой и на моите синове! Скоро ще дойде Олег. Знам, че не се разбирате. Моляте, поживей малко при леля ти Галя, добре ли е? В гласа на майка ѝ нямаше и помен от съжаление. Изглежда, дори се радваше, че Райна я няма вече – тя сега беше наследницата! Съкрушена от скръб, Алена не можа да ѝ се противопостави. А според завещанието – всичко бе ясно. Така че живя при леля си Галя – сестра на баща си. Но лелята бе лекомислена, с много шумни гости, и някои от тях проявяваха интерес към Алена, което я ужасяваше. След като разказа всичко на приятеля си Пламен, реакцията му я изненада и зарадва: — Няма да търпиш стари пияници! – заяви решително, — ще говоря с баща ми. Имаме гарсониера в Люлин, обещал ми е, че ще живея там, ако вляза в университета. Свое обещание спазих, сега е негов ред. — А аз… при теб? — смути се Алена. — Разбира се! Двамата ще живеем заедно там! — А родителите ти ще се съгласят ли? — Нямат избор! Официално ти предлагам брак! Ще се омъжиш ли за мен и ще живееш ли с мен? Алена едва не заплака от щастие: — Разбира се – да! Лелята се зарадва за предстоящата сватба, но майка ѝ почти скърцаше със зъби: — За сватба се готвиш, така ли? Погледни се! Като не можа да влезеш в университет, по друг начин се устройваш! Пари няма да ти дам, да си наясно! И къщата е моя! Нищо няма да получиш! Думите разкъсаха Алена. Пламен я утешаваше и я заведе у дома си, където родителите му я приеха като дъщеря, слушайки с разбиране всичките ѝ тревоги. — Горкото ми момиче! — въздъхна майката на Пламен, щом чу какво е казала Тамара. — Но ме учудва друго — каза замислен бащата на Пламен, Андрей Семерджиев, — защо майка ти толкова държи на къщата, ако всичко е уредено със завещание? — Не знам… — разплака се Алена. — Все заради нея се караха с баба, докато беше жива. Първо искаше да продават къщата, после да я препишат на нейно име, но баба не се съгласяваше – каза, че ще останем без покрив. — Странно. Беше ли при нотариус след смъртта на баба ти? — Не. Защо? — За признаване на наследството. — Но наследник е майка ми. Аз съм само внучка. Видях завещанието… — Има тънкости, — отговори Андрей. — След почивните дни ще отидем заедно при нотариус. А сега – почивай. Срещна майка си, Тамара ѝ донесе някакви документи за подпис, но Пламен решително се намеси: — Тя няма да подписва нищо! — Ти кой си въобще тук? Тя сама ще прецени! — изсъска Тамара. — Аз съм нейният бъдещ съпруг и няма да ѝ навредя! Нищо няма да подпише. Тамара избухна, но не получи своето. Това само затвърди подозренията на Андрей. След няколко дни двамата с Алена отидоха при нотариуса: — Слушай внимателно всичко, чети преди да подпишеш! — напъти я Андрей. Нотариусът бе честен. Подаде заявление и скоро Алена научи, че върху нея е открито наследство. Имало и сметка в банка – малка, за да учи студентката. — А с къщата? — попита Андрей. — Имотът е прехвърлен чрез дарение на името на Алена. Друго няма. — Как така? — изненада се Алена. — Баба ви е оформила дарение още преди няколко години. Сега сте на осемнадесет – вие сте собственикът. — А завещанието? — Беше анулирано преди години. Вероятно майка ви не знае. Къщата е ваша и само вие решавате съдбата ѝ. Съмненията на Андрей се потвърдиха. — А сега? — попита объркана Алена. — Казваш на майка ти, че къщата е твоя и тя напуска! — Но няма да си тръгне! Вече събрала нещата ми, дори да ги извади навън! — Затова има полиция! Когато Тамара разбра, изпадна в ярост: — Ах ти, к*чко! Мислиш си да изгониш майка си? Я ти се махай оттук! Няма да повярвам на лъжите ти! Кой те научи – годеникът ти и баща му? Има завещание, в което пише, че аз съм наследничката! — Точно така! Изчезвайте, иначе ще ви строша краката! — намеси се Олег. Но Андрей, спокойно и културно, предупреди: — За заплахи и хулиганство може да си имате работа с полицията! — Кой си ти, бе, та ще ме учиш? Домът се продава! Очакваме купувачи! Вместо купувачи пристигна полицията. След като разбраха кой е истинският собственик, наредиха на Тамара и синовете ѝ да освободят къщата и ги предупредиха за наказателна отговорност. Алена най-после се върна в дома си. Пламен остана с нея – за да я пази. И беше прав. Тамара и Олег още дълго я тормозеха. Като разбра за банковата сметка, Тамара претендира за нея пред нотариус и получи част от парите. До къщата обаче не стигна, независимо от усилията си. Чак консултация със всички адвокати я принуди да се предаде и се изнесе със семейството си. Повече Алена не я видя никога. С Пламен се ожениха. На следващото лято тя беше студентка в специалността на мечтите си, а в трети курс роди първото си дете. Благодарна беше на съпруга и семейството му за подкрепата и цял живот живя щастливо. Автор: Одета

Това не е твоят дом Елица тъжно оглежда къщата, в която е израснала от дете. На осемнайсет години вече

Įdomybės

0332

Това не е твоят дом Алена тъжно огледа къщата, в която беше израснала от малка. На осемнайсет вече напълно беше изгубила вяра в живота. Защо съдбата е толкова сурова с нея? Баба ѝ почина, в университета не успя да влезе заради момиче от съседния чин на изпита. Тя преписа всичко от Алена, излезе първа да предаде листа и прошепна нещо на ухото на квестора. Той се намръщи, приближи до Алена, поиска ѝ отговорите и после я изгони от изпита за преписване. Не можа да докаже нищо. После се оказа, че тази същата – дъщеря на местен богаташ. Как да спориш с такива хора? И ето, след толкова неудачи, в живота ѝ се появи майката с двамата ѝ родни братя и нов съпруг. Къде се бяха изгубили толкова години? Алена беше отгледана от баба си, а майката е била с нея едва до четиригодишна възраст. И то без приятни спомени – докато баща ѝ е бил на работа, майката я оставяла сама и обикаляла по забавления. Дори женена, все търсила “достоен мъж” – това не го е крила, нито тогава, нито след внезапната смърт на таткото. Останала вдовица, Тамара не скърбяла дълго. Събра си багажа, остави четиригодишната си дъщеря на прага на майчиния дом и – продавайки квартирата, останала от покойния съпруг – се изпарила незнайно къде. Напразно баба Рая се опитвала да я вразуми. Тамара идваше от време на време, но Алена не я интересуваше. Един път, когато Алена беше на дванадесет, ѝ доведе тогава седемгодишния Святослав и настояваше майката ѝ да прехвърли къщата на нея. – Не, Томе! Нищо няма да получиш! – отказа напряко майката. – Ще умреш и пак ще е мое! – жестоко изстреля Тамара, стрелна дъщеря си с раздразнение и си тръгна със Святослав, тръшкайки вратата. – Защо все се карате, когато дойде мама? – попита тогава Алена баба си. – Защото майка ти е егоистка! Лошо я възпитах! – троснато каза Райка Петрова. Баба ѝ се разболя неочаквано. Никога не се е оплаквала. Но един ден, когато Алена се върна от училище, я намери – бледа, седнала на балкона в кресло. Никога досега не я беше виждала без работа. – Какво има? – попита притеснена. – Зле ми е… Обади се на бърза помощ, Аленче… – помоли бабата спокойно. След това – болница, системи… смърт. Последните дни Раиса Петрова беше в реанимация, а посещенията забранени. Обезумяла от страх за любимия човек, Алена в отчаянието си се обади на майка си. Отначало тя отказваше да дойде, но когато разбра, че бабата е в реанимация, се появи чак за погребението. Три дни след това подаде на дъщеря си завещание: – Къщата е вече моя и на синовете ми! Олег ще пристигне скоро, знаеш че с него не се разбирате. Остани при леля Галя за известно време, добре? В гласа на майката нямаше и следа от скръб. Изглеждаше дори доволна, че Раиса Петрова е починала – вече беше наследницата! Съкрушена от мъка, Алена не можа да ѝ се противопостави. А и завещанието беше кристално ясно. Така че за известно време живя при леля Галя – лелята по баща. Но тя беше ветровита жена, пълна с шумни и подпийнали гости, някои от които започнаха да проявяват интерес към Алена, което я ужасяваше. Като сподели всичко на приятеля си Пламен, реакцията му я изненада и зарадва: – Не ми трябва някакви стари мъже да ти зяпат или пипат! – каза той, решително за възрастта си. – Ще говоря с баща ми. Имаме едностаен на края на града. Баща ми обеща, че ще ми го даде като вляза в университета. Свърших си частта, време е за неговата. – Не разбирам… – учудено каза Алена. – Как така? Ще живеем двамата там! – Родителите ти ще се съгласят ли? – Нямат избор! Официално ти предлагам – съгласна ли си да станеш жена ми и да живеем заедно? Алена едва не се разплака от щастие: – Разбира се – да! Лелята се зарадва, а майката почти стисна зъби: – За женене си се засилила, а? Не влезе в университета, ама ще се оправяш иначе! Пари няма да ти дам! И къщата си е Моя! Нищо няма да получиш! Това я боли до сълзи. Пламен едва разбра между риданията какво се е случило. Заведе оплакващата се годеница у тях, където родителите му я поеха с чай и съчувствие. Андрей Семерджиев слушаше внимателно историята, през която Алена беше преминала за месеци, на каквито други не попадат и за цял живот. – Горката ми момиче! Каква е тази жена изобщо! – възкликна майката на Пламен. – Аз друго се чудя… – замисли се Андрей. – Защо толкова държи на къщата, след като има завещание и все те заплашва с него? – Не знам… – подсмъркна Алена. – Заради къщата с баба все се караха. Майка ми все искаше да я продаде, а после да я прехвърли на нея. Баба ми не се съгласяваше – казваше, че ще останем на улицата. – Странно! А ходи ли при нотариус след смъртта на баба ти? – Не… защо? – изненада се Алена. – За да започнеш процедура по наследство. – Но нали мама е наследникът. Има завещание, виждала съм го. – По-сложно е. След празниците ще идем заедно в нотариалната кантора. Засега се успокой! Междувременно Алена имаше нова среща с майка си. Донесе ѝ документи за подпис. В ситуацията се намеси Пламен: – Няма да подписва нищо! – Ти кой си, да решаваш? Тя е пълнолетна! – озъби се Тамара. – Бъдещият ѝ съпруг – и това може да ѝ навреди! Никакви подписи! Тамара избухна, но не получи своето. Това разпали още подозренията на Андрей. След няколко дни отидоха при нотариус. Той прие заявлението на Алена, и на следващия ден съобщиха: образувано е наследствено дело на нейно име. Раиса Петрова оставила и банкова сметка за обучението на внучката си. А за имота? – Къщата е дарена на нея отдавна, други документи няма – обясни нотариусът. – Как дарение? – изуми се Алена. – Баба ви е издала дарствен акт за къщата на ваше име. Вече имате пълно право да разполагате с нея. – А завещанието? – Било е написано преди седем години, но анулирано. Вероятно майка ви не знае. Къщата е ваша и имате право да живеете вътре. Всички опасения на Андрей се потвърдиха. – Сега какво? – объркано попита Алена. – Как “какво”? Уведоми майка ти, че къщата е твоя и трябва да я напуснат. – Няма да го направи! Вече ми е събрала багажа за навън! – Тогава полиция! Като чу майка ѝ, Тамара побесня: – Мръснице! Майка си ще гониш! Махай се ти! Мислиш ли че ще ти повярвам? Кой ти го навря това – Пламен с баща си? Аз имам документ, че тази къща е моя! Мама написа завещание, в което съм наследник! – Ей така! Махайте се, че ще ви изхвърля! – включи се Олег. Андрей Семерджиев и Алена не помръднаха. – За такива заплахи и побой полицията може да ви подведе под съдебна отговорност! – предупреди културно Андрей. – Кой си ти!? Махайте се! Къщата ще се продава, купувачите идват! Но вместо купувачи дойде полицията. След като разбраха ситуацията, поискаха от нарушителите да напуснат имота, в противен случай ще бъдат съдени. Тамара с мъжа и синовете си бяха бесни, но не посмяха да се опълчат. Алена се завърна в къщата си, а Пламен остана с нея, пазейки я. И беше прав. Тамара и Олег дълго не я оставиха на мира. Като научи за банковата сметка, Тамара започна да претендира за нея. По закона ѝ бе изплатена част от парите. Но къщата така и не получи. След консултации с адвокати, Тамара си събра семейството и се изнесе. Повече Алена не я видя. С Пламен се ожениха, на следващото лято тя влезе в университета за мечтаната си специалност, а на третия курс роди първото си дете. Беше благодарна на съпруга и семейството му за подкрепата в трудния момент – и живя щастливо цял живот. Автор: Одетта

Това не е твоят дом Елица с тъга разглежда къщата, в която е израснала от дете. На своите осемнадесет

Įdomybės

074

Бабите на повикване: Историята на две български жени, забравили себе си в името на семейния уют

Удобните баби Гергана Петрова се събужда от кикот. Не от кротко подсмиване, не от едва чуто хихикане

Įdomybės

062

Бабите по поръчка: История за две жени, които научиха кога да кажат „не“ и да започнат отначало

Баба Мария Димитрова се събуди от гръмък смях. Не някой потиснат кикот, а онзи заразителен, неблагораздeн

Įdomybės

0453

Защо позволих на сина си и снаха ми да се нанесат при мен? Все още не знам.

Ами защо им позволих да се нанесат при мен? Още не знам. Аз съм Виктория Стоянова, живея в двустаен апартамент

Įdomybės

0634

— Докато ние продаваме апартамента, ти поживей в старчески дом — каза дъщерята Людмила се омъжи късно, но и тогава не ѝ провървя много. Четирийсетгодишната жена вече бе загубила надежда, че ще срещне достоен човек. Четирийсет и пет годишният Едуард бе типичен „принц“ — развеждан няколко пъти, с три деца, на които по съдебно разпореждане бе дал апартамента си. Затова, след няколко месеца по квартири под наем, Людмила се видя принудена да заведе мъжа си при шестдесетгодишната си майка — Мария Андреева. Още с влизането, Едик се намръщи и с цялото си държание показа колко го отвращава миризмата в апартамента. — Мирише на старо — измърмори осъдително той. — Трябва да се проветри. Мария Андреева чу добре думите му, но се направи, че не ги забелязва. — Къде ще живеем? — тежко въздъхна Едик, на когото явно не му харесваше новото жилище. Набързо Людмила затича да угоди на мъжа си — дръпна майка си настрана: — Мамо, с Едик ще вземем твоята стая, а ти поседи малко в малката. Същия ден Мария Петровна бе безцеремонно преместена в тясна, едва обитаема стаичка. Пренасянето на вещите си направи сама — зетят ѝ дори не ѝ помогна. Така за жената започна труден живот. Едик не беше доволен от нищо — храната, почистването, дори цветовете на тапетите. Но най-много го дразнеше миризмата, твърдеше, че от нея ще получи алергия. Едик дръзко кашляше всеки път, щом Людмила се вестеше в стаята. — Така повече не може! Трябва нещо да се направи! — заяви разгневеният мъж. — Пари за наем нямаме — объркано вдигна рамене тя. — Изпрати я някъде майка ти — провлече Едик с израз на отвращение. — Тук не се диша. — Къде точно? — Не знам, измисли нещо! Но квартирата трябва да се продаде и да се купи нова. Хайде, говори с майка си! — Какво да ѝ кажа? — тревожно попита Людмила. — Измисли нещо! След смъртта ѝ жилището пак ще е твое. Просто ще ускорим процеса — невъзмутимо отсече мъжът. — Неудобно ми е… — Кой ти е по-скъп? Тя или аз? На четиресе те взех. Кой щеше да те иска, стара мома… Ако си тръгна, ще останеш сама и пак никой няма да те вземе — натискаше Едик, знаейки къде да удари. Людмила тръгна с наведена глава към майка си, която бе натъпкана в стаичката. — Мамо, сигурно не ти е удобно тук? — започна тя. — Стаята ми ли е свободна? — с надежда попита майката. — Не, имаме друго предложение. Ще ми прехвърлиш апартамента, нали? — уточни Людмила. — Разбира се. — Тогава да не се бавим! Трябва да го продадем и да купим по-хубаво жилище. — Не може ли ремонт? — Не, ще вземем по-добро. — А аз, дете? — потрепери гласът на Мария Андреева. — Ти ще поживееш временно в старчески дом — засия Людмила, представяйки новината като прекрасна идея. — След това ще те приберем! — Наистина ли? — попита с надежда жената. — Разбира се. Оформяме всичко, правим ремонт и те взимаме — хвана майка си за ръката тя. Нямаше друг изход и Мария Андреева прехвърли жилището. Щом документите бяха готови, Едик потърка доволно ръце: — Събирай ѝ багажа, водим я в дома за възрастни. — Вече? — стресна се Людмила, обзета от срам и вина. — Какво има да чакаме? И пенсията ѝ не ми трябва. Вашата майка ни пречи да живеем. — делово каза Едик. — А апартаментът не е още продаден? — Прави каквото ти казвам, иначе ще останеш сама — отсече той. След два дни вещите на Мария Андреева и тя самата бяха натоварени и откарани в старческия дом. По пътя жената тайно бършеше сълзи. Сърцето ѝ усещаше предстояща беда. Едик дори не ги изпрати — щял да проветри апартамента. Бързо оформиха документите за настаняване, Люда набързо се сбогува с майка си и позорно я остави. — Дъще, сигурна ли си, че ще се върнеш за мен? — с последна надежда попита майката. — Разбира се, мамо — отвърна Люда и извърна поглед. Вече знаеше, че Едик няма да разреши никога повече да я вземат. Новият апартамент бе купен и записан на името на Едик — не се доверявал на Людмила. След няколко месеца жената заговори за майка си, но срещна яростен отпор. — Пробвай се пак да говориш за нея и ще те изхвърля! — заплаши Едуард. Люда прехапа език и повече не отвори дума за майка си. Два-три пъти искаше да я посети, но страхът я сковаваше. Пет години Мария Андреева всеки ден чакаше Люда да се върне за нея. Доживя надеждата, но дъщеря ѝ не се появи. Не издържа раздялата и си отиде от този свят. Люда разбра за това едва година по-късно, когато Едик я изгони и тя си спомни за майка си. Чувството за вина я погълна дотолкова, че напусна света и отиде в манастир да изкупва греха си.

Докато продаваме апартамента, поживей малко в дома за стари хора каза дъщеря ми. Станка се омъжи доста късно.

Įdomybės

0338

— Докато продаваме апартамента, поживей в дома за възрастни хора, — каза дъщерята Людмила се омъжи късно — след много разочарования и без надежда, че ще намери достоен партньор, четиридесетгодишната жена все пак срещна своя “принц”: четиридесет и петгодишният Едуард, няколко пъти женен и с три деца, на които по съдебно решение бе дал собственото си жилище. Така Людмила, след месеци живот по квартири, доведе новия си съпруг в дома на шестдесетгодишната си майка Мария Андреева. Едуард веднага се нацупи и изрази недоволството си от миризмата в апартамента. — Мирише на старо, — измърмори той с раздразнение. — Тук трябва да се проветри. Мария Андреева чу думите на зет си, но не реагира. — Къде ще живеем? — попита угнетено Едуард, явно неудовлетворен. Людмила веднага започна да се суети, за да угоди на мъжа си, и отведе майка си настрани. — Мамо, с Едуард ще заемем твоята стая, — прошепна дъщерята, — а ти засега ще живееш в малката. Още същия ден Мария Петровна бе преместена с наглост в малкото помещение, което едва ли беше годно за живот. Сама трябваше да пренесе вещите си, защото зет ѝ отказа да помогне. Започна тежък период — Едуард не харесваше нищо: готвенето, чистотата, дори тапетите, но най-много се оплакваше от „миризмата на старо“, която според него го караше да кашля с преувеличение всеки път, когато Людмила се връщаше. — Така не може да се живее! — избухна той. — Нещо трябва да се направи! — Нямаме пари за още един наем, — сви рамене Людмила. — Изпрати майка си някъде, — тросна се мъжът. — Не мога да дишам тук. — Но накъде? — Измисли нещо! Така или иначе апартаментът ще е твой — канцелирай процедурата по-бързо, — настоя той. — Не забравяй кой те взе на тези години. Людмила смутено отиде при майка си, вече преместена в килерчето, което сега наричаха „стая“. — Мамо, сигурна съм, че не ти е добре тук, нали? — подхвана тя предпазливо. — Освободихте ли моята стая? — притеснено попита жената. — Имаме по-добра идея. Така или иначе ще препишеш апартамента на мен? — Разбира се. — Тогава да не губим време! Ще го продадем и ще купим ново, по-хубаво жилище. — А аз къде ще съм? — устните на Мария Андреева потрепериха. — Докато се занимаваме, ще поживееш временно в дом за възрастни хора, — съобщи радостно Людмила. — После ще те вземем обратно, обещавам! — Наистина ли? — жената я погледна с надежда. — Разбира се, ще ремонтираме и ще те върна, — стискайки ръката ѝ, увери Людмила. Мария Андреева ѝ повярва и прехвърли апартамента. Скоро след подписването на документите, Едуард потри ръце: — Събирай майчините вещи! Карам я в дома за възрастни. — Вече? — Людмила се почувства виновна. — Какво има да чакаш? И пенсията ѝ не ми трябва. Проблемите ѝ надвишават ползите. Тя си е живяла живота – време е ние да поживеем, — сухо отбеляза той. — Но още не сме продали жилището… — Прави каквото казвам, или оставаш сама, — отсече Едуард. Два дни по-късно натовариха нещата на Мария Андреева и я откараха в дома. По пътя, скришно от дъщеря си, жената бършеше сълзи – предусещаше неприятности. Едуард не дойде. Остана „да проветрява“. Мария Андреева бе регистрирана в дома, а Люда набързо и със срам напусна. — Дъще, наистина ли ще се върнеш за мен? — попита на раздяла жената. — Разбира се, мамо, — каза Люда и отмести поглед. Знаеше, че мъжът ѝ няма да позволи Мария да се върне в новия дом. След бърза продажба апартаментът бе заменен с нов, записан на името на Едуард, „заради сигурността на Люда“. Месец по-късно, когато стана дума за майка ѝ, той реагира остро: — Провокираш ли пак с нея, ще те изгоня! — изръмжа Едуард. Люда замлъкна завинаги. Няколко пъти си мислеше да посети майка си, но споменът за нейните сълзи я възпираше. В продължение на пет години Мария Андреева всеки ден чакаше дъщеря си. Но тя така и не се върна. Не издържа на самотата и си отиде. Люда разбра година по-късно, когато Едуард я изхвърли от апартамента. Обзета от вина, тя се оттегли в манастир и цял живот се опитваше да изкупи своя грях.

Докато продаваме апартамента, по-добре поживей малко в старческия дом каза дъщеря ми. Надежда се омъжи

Įdomybės

0712

Не искарах баща си в старчески дом! Какъв старчески дом, Лиза? Аз крак от къщата си няма да изкарам! – изкрещя бащата на Елизабета Димитрова и хвърли по нея халба, надявайки се да я улучи. Жената ловко се наведе, както беше свикнала още от дете. Явно повече така не може да продължава. Рано или късно ще ѝ причини нещо лошо, а тя няма да знае от какво да се пази. Въпреки всичко, докато попълваше документите за настаняване на баща си в Дом за възрастни хора „Златна есен“, Елизабета беше изпълнена само със силна мъка и угризения на съвестта. Макар че това, което правеше за него, беше твърде много, предвид начина, по който той се бе държал с нея през годините. Докато го качваха в колата, бащата ругаеше, съпротивляваше се и хвърляше клетви по всички, които имаха пръст в неговото изнасяне. Лиза застана до прозореца и гледаше колата, която се отдалечаваше надолу по улица „Стара планина“. В живота си вече беше преживявала подобен момент. Само че тогава беше още момиче и не си представяше какво я чака. Елизабета беше единствено дете в семейството. Майка ѝ не посмя да роди второ, защото съпругът ѝ беше домашен тиранин, превърнал живота ѝ в истински ад. Бащата на Лиза – Димитър Иванов, беше на солидна възраст, когато се роди дъщеря му – добре над четиридесет. Женен не по любов, а да изгради подходящ имидж пред колегите от Държавната администрация. Избрана за съпруга: млада студентка от Техникума – Мария, дъщеря на работници в Завода за електроника. Перфектна съпруга за „слуга на народа“ според местната общественост – не че и някой я бе питал дали иска. След сватбата Мария се премести в голямата къща на мъжа си на улица „Пирин“. Трябвало бързо да стане идеална домакиня. Димитър не пропускаше ден без да ѝ напомни коя е и как трябва да се държи. – Как беше денят? – питаше той на влизане и сядаше във фотьойла си пред стария миндер. – Добре, учих се на етикет, започнах английски, а със готвачката изготвихме менюто, пазарувах продукти… – отговаряше Мария, знаейки че не трябва да му дава повод за недоволство. – Така ли? Само това? А кой се погрижи за къщата? – настояваше той, не криещ високите си изисквания към реда. Това беше ежедневие, примесено със страх и напрежение. След месец последва и първият шамар – просто така, за да знае кой е господарят у дома. С времето боят стана по-чест, но тъй майсторски, че синини не се виждаха. Мария се усмихваше на гостите им, а болката я криеше под пуловера. Година след брака идваха все повече въпроси – кога ще има дете в семейството на Димитър Иванов? „Здрав мъж си, Димитре, защо още няма наследник? Да не е нещо Мария виновна?“ – подмятаха чиновници и съседи. Започнаха и безкрайните изследвания, но се оказа, че Мария е здрава. Един лекар имаше неосторожността да намекне на Димитър, че е възможно проблемът да е у него. Това извади от равновесие мъжа, но резултатите от прегледите му бяха категорични. Минаха още две години и половина, преди Мария най-после забременя. Лиза се роди и по всичко напомняше на баща си, но това не стопли особено сърцето на Димитър Иванов. Детето беше оставено на майката и детегледачката, а баща ѝ можеше по седмици да не я види. Колкото повече растеше Лиза, толкова повече го дразнеше, докато не дойде денят, когато я удари за първи път. Тя беше само на пет. С времето сдържаността изчезна, а обидите и униженията станаха ежедневие – дори пред гости. – Господин Иванов, вярно ли е, че Лиза ви вече свири на цигулка? – Тя? Тая мърла едва държи цигулка! Искате ли да чуете как скърца? Лизе, вземи си балалайката и посвири на хората! – нарочно я унижаваше. Лиза стоеше червена от срам, без да смее да протестира – така беше научена още от малка. Страхът от представяне пред публика ще остане завинаги с нея. Майка ѝ, винаги покорна, не можа да я обикне истински. Когато Лиза беше на тринадесет, Мария загина в автомобилна катастрофа – официално. Какво стана, никой не каза. Останала сама с баща тиранин, Лиза още по-дълбоко се затвори в себе си. След гимназията се записа в Софийския университет по настояване на баща си – неговото последно решение за нея. По това време той бе загубил служебното си влияние, запечатал устата на миналото с пари и се беше оттеглил на вилата край село Белица. Лиза не го посещаваше. Самотният живот обаче съсипа психиката му. В крайна сметка, съседите започнаха да звънят и да я предупреждават за странното му поведение. Със страх и болка Елизабета го прибра при себе си в апартамента на „Любен Каравелов“, но той започна да я тормози – викове, удряне, ритане, чупене на посуда. Когато ѝ се наложи дори да заключи вратата на стаята му заради прояви на деменция, разбра – дошло е време за окончателно решение. Дом за възрастни хора, платила с почти цялата си заплата. След заминаването му се върнаха думите от детството ѝ, тъгата и самотата. Отново гледаше как кола отвежда единствения ѝ близък човек, както навремето с майка ѝ – при неуспешния ѝ опит да напусне мъжа си. Въпреки всичко, когато отивеше да види баща си, Лиза все плачеше от жал и вина. Защото това бяха чувствата, на които родителите ѝ я научиха – срам и болка – а не радост и привързаност. Затова най-тежък остава въпросът: Може ли дъщерята на тиранин сама да си прости, че праща баща си в Дома за възрастни хора?

– Какви ги мислиш, момиче? Какъв старчески дом? Не! Няма да мръдна от къщата си! Бащата на Десислава

Įdomybės

061

„Няма да ме затвориш в старчески дом! Бащата на Елисавета Александрова хвърля по дъщеря си чаши, инати се и я проклина, но тя не издържа на тормоза и вината, докато го настанява в дом за възрастни хора – тежката съдба на единствената дъщеря на бивш партиен величия от малък български град“

– Какво си измислила пак? Старчески дом ли?! Няма такова нещо! Никъде няма да ходя от моя си дом!