Home

Įdomybės

Įdomybės
0152
Алекс, ти съвсем ли превъртя? Какво значи – тръгвам си? – Именно това значи. Отдавна имам любовница! Тя е с 16 години по-млада от мен! Реших, че с нея ще ми е по-добре! – Тя ти е на възраст за дъщеря! – Съвсем не! Вече е на 20. Алексей се приближи. – И изобщо, Валерия е дъщеря на много богат човек. Най-сетне ще мога да живея, както винаги съм мечтал! След това ще ми роди дете – не като теб! Всяка негова дума съсипваше Татяна. Тя знаеше, че един ден ще се случи, тъй като нямат деца. … Но и наум не ѝ беше идвало, че това ще стане по такъв унизителен начин. Бяха заедно почти 15 години. Имаше всякакви моменти, както при всички. Но Таня винаги е смятала, че без уважение семейството не съществува. – Таня, поне поплачи, за приличие, че ме караш да се чувствам неудобно. Тя вдигна гордо глава. – Защо да плача? Радвам се за теб! Дано поне един от нас сбъдне мечтата си. Алексей се озъби. – Постоянно ми натякваш за тези твои четки! Това не е работа, а направо нищо! – Хобито ми е, да. Ако работех по-малко, а ти изкарваше повече, и аз щях да се занимавам с любимото си нещо. – Е, хайде стига… Какво друго да вършиш – деца така и така не можеш да имаш. Работи си! Тя се обърна към Алексей, който тъкмо затваряше куфара. – Алексей, тази твоя нова… пасия. Няма да работи, нали? Как ще живеете? Не си любител и ти! – Това вече не те засяга! Но днес съм щедър, ще ти кажа – ще живеем скромно малко време. Когато Валерия забременее, баща ѝ ще ни засипе с пари! И така ще ни стига! Той затвори куфара и излезе, тръшкайки вратата. Таня потръпна – не обичаше силни звуци. Пак погледна през прозореца. Долу спря лъскава червена кола. От нея изскочи младо момиче и се хвърли на врата на Алексей. Всички баби от блока зяпнаха на сцената. Можеше поне да си тръгне, без да ме засрамва, помисли Таня. И странно, Таня почувства облекчение. Животът им напоследък беше истинска гротеска. Алексей почти не се прибираше. Тя всичко разбираше, но не можеше сама да прекъсне нещото, което наричаха семейство. Взе телефона: – Рити, какви са ти плановете за тази вечер? … – Да се напием, да се посмеем, има повод! … Рита в кафето я чакаше с нетърпение – Таня никога не закъсняваше. Когато влезе, всички останаха с отворена уста. Дългата коса бе отрязана, стоеше ѝ каре в светли тонове, идеален грим и стилна рокля, която загатваше тялото ѝ повече от най-уплътнените дънки. – Таня, ти си друг човек! – Харесва ли ти? – Младолика си с десет години поне! Само не казвай, че ти си изгонила Алексей! – Не казвам – сам си тръгна! Двете избухнаха в смях. След половин час им изпратиха напитки от господин на съседната маса. Таня го покани. Оказа се, че се казва Ивайло, умен, весел и съвсем не нахален. … – Таня, да не празнувате рожден ден? – Не… Или пък да – от вчера съм свободна. Мъжът ми ме напусна. Той я гледаше с изненада и малко възхищение. … След три седмици… – Как е с Ивайло? – пита Рита. – По-щастлива не съм се чувствала! Но Алексей не ѝ дава покой. Изпрати покана за сватбата си. – Защо ли? – пита Рита. – За да ме види смачкана или да докаже нещо на новата си. – Вземи Ивайло и кажи “честито”, покажи му как се прави! … Сватбеният ден. Алексей нервничи, Валерия се чуди дали баща ѝ ще дойде и мрънка, че цяла година не е давал стотинка. А Таня, заедно с Ивайло, върви гордо. Подава букет на булката, после конверт с пожелания. – Хубаво е, че вече си самостоятелна, Валерия. Ние с Таня ще пътуваме по света. Предавам ти “дъщеря си” в сигурни ръце, Олексий. Извинявайте, бързаме! Излизат от ресторанта. Таня е готова да се разсмее, но се сдържа, докато Ивайло тихо прошепва: – Виж сега, ще трябва да се омъжиш за мен! – Както трябва, ще бъде… – сериозно отвръща Таня и двамата тръгват заедно към една по-добра обич и бъдеще. И най-сетне си даде сметка – Когато съпругът ти избере 20-годишна студентка, а ти промениш живота си – истинският триумф започва с нова прическа, нова рокля и страхотен нов мъж!
– Владо, аз не те разбирам. Полудя ли? Какво значи напускам? – Това си значи. Отдавна си
Įdomybės
0116
„Взела мъж под наем, за да накара приятелката да „завиди зелено“, а после се влюби безпаметно в него“
Денник на Елица Днес Рито ми изпрати покана за сватбата ѝ. Обаче няма да отида. “Елице, ще отидеш ли?
Įdomybės
0241
Съдбата на Наталия от Орешник: Как внучката-„Пепеляшка“ се завърна у дома с лъскава кола, докато дъщерите на Надежда Леонидова идват само за селските вкусотии преди Великден, а животът на цялото село се преобръща
Маргарита Димитрова внезапно се разболя. Нито една от нейните дъщери не я посети, докато тя беше на легло.
Įdomybės
0827
Историята на Надежда: Как бабата от Орешец, която възпита „Пепеляшка“, отвори очи на дъщерите си – Защо продаде цялото стопанство и избра щастието на внучката Наталия, която превзе селото със своя глас, а после се върна като истинска артистка с внук до ръка?
Изведнъж Рада Симеонова се почувства зле. Нито една от дъщерите ѝ не я посети, докато беше на легло.
Įdomybės
03.3k.
Лиза стоеше в средата на всекидневната, с билет за ваканция в чантата си
Ралица стоеше в средата на всекидневната, с билет за почивка в чантата си. Очите на Тодор бяха червени
Įdomybės
0417
— А ти коя си, та ще ще ми нареждаш! — Зоя Петкова запрати парцала право в лицето на снахата си. — В моя дом живееш, моята храна ядеш! Тамара забърса лицето си, стисна юмруци. Трети месец е омъжена, а всеки ден — като на фронта. — Мия пода, готвя, пера! Какво повече искате? — Искам да си мълчиш! Пришълка! С чуждо дете дойде! Малката Елица подплашено погледна от вратата. Четиригодишната вече знае — баба е лоша. — Мамо, стига! — влезе Степан, мръсен от нивата. — Пак ли? — Ама да! Жена ти ми отвръща! Казах ѝ — супата е пресолена, а тя се заяжда! — Супата си е наред, — уморено каза Тамара. — Нарочно ме заяждате. — Чу ли? — Зоя Петкова насочи пръст към нея. — Аз се заяждам! В моя дом! Степан прегърна жена си през рамо. — Мамо, спри. Тамара цял ден върши работа, а ти само се караш. — Така ли! Сега срещу майка си ще застанеш! Гледах те, хранех те, а ти… Старата излезе със замах на вратата. В кухнята настъпи тишина. — Извинявай, — нежно погали главата ѝ Степан. — Направо не се трае с нея вече… — Степане, хайде да наемем нещо? Дори и стая. — С какви пари? Тракторист съм, не директор… Тамара се сгуши в него. Добрият човек е. Работлив. Само майка му — истински кошмар. Запознаха се на селския панаир. Тамара продаваше плетива, Степан купуваше чорапи. Заговориха се. Той още тогава каза — не го смущава, че е с дете. Сам обичал деца. Сватбата беше скромна. Зоя Петкова не хареса снахата си от първия миг. Млада, хубава, с висше — счетоводител. А синът ѝ — прост тракторист. — Мамо, хайде вечеряй, — Елица дръпна пола ѝ. — Сега, слънчице. На вечеря Зоя избута чинията. — Не става за ядене. Сякаш за прасета го е сготвила. — Мамо! — Степан удари с юмрук по масата. — Стига вече! — Защо да спра? Само казвам истината! А Светланка — ето каква домакиня! А тази! Светланка — дъщерята на Зоя. Живее в Пловдив, идва веднъж годишно. Къщата е преписана на нейно име — макар че изобщо не живее тук. — Ако не ви харесва, гответе сами, — спокойно каза Тамара. — Ах ти! — свекървата скочи. — Ще те! — Край! — застана Степан между тях. — Мамо, или се кротваш, или тръгваме. Веднага. — Къде ще тръгнете? На улицата? Къщата не е ваша! Това беше вярно. Къщата беше на Светланка. Те живееха тук по милостта ѝ. *** Цената на истинския дом Нощем Тамара не можеше да заспи. Степан я прегръщаше, шепнеше: — Потрай още малко, любима. Ще купя трактор, ще въртя частна работа. Ще съберем за наш дом. — Степане, това е скъпо… — Ще намеря стар, ще го ремонтирам. Мога го. Само вярвай в мен. Сутринта Тамара се събуди с гадене. Хукна в банята. Нима…? Тестът показа две чертички. — Степане! — влетя в стаята. — Виж! Сънено протърка той очи, видя теста… и скочи, завъртя жена си в прегръдка. — Тамарке! Съкровище! Ще си имаме бебе! — По-тихо! Мама ще чуе! Но вече беше късно. Зоя Петкова стоеше на вратата. — Какъв е тоя шум? — Мамо, ще си имаме дете! — сияеше Степан. Свекървата стисна устни. — И къде ще живеете? И без това е тясно. Като дойде Светланка, ще ви изгони. — Няма да ни изгони! — Степан се ядоса. — И аз съм си у дома тук! — Домът е на Светланка, забрави ли? Аз й го преписах. Ти си наемател тук. Радостта светкавично угасна. Тамара рухна на леглото. След месец се случи страшното. Вдигаше тежко ведро, защото нямаше вода в къщата. Рязка болка в корема. Червени петна по панталона… — Степане! — изпищя тя. Спонтанен аборт. В болницата казаха — е стрес, преумора. Необходима е почивка. Каква почивка в един дом със свекърва? Лежеше Тамара в болничната стая и гледаше към тавана. Край. Повече не може. Не иска. — Ще си тръгна, — прошепна на приятелката си по телефона. — Няма сили повече. Степан е добър, ама с майка му… там ще погина. Степан пристигна след работа — изтощен, мръсен, с букет полски цветя. — Тамаре, обич моя, прости ми. Аз съм виновен. Не те опазих. — Степане, не мога да живея вече там. — Знам. Ще изтегля заем. Ще наемем апартамент. — Няма да ти дадат. Малка ти е заплатата. — Ще дадат. Намерих втора работа — нощна смяна във фермата. Денем с трактора, нощем доя крави. — Ще се съсипеш, Степане! — Ще издържа! За теб през стени ще мина! Изписаха я след седмица. У дома Зоя я посрещна с презрение: — Не успя, а? Знаех! Слабичка си ми. Тамара мълчаливо я подмина. Свекървата не заслужаваше сълзите ѝ. Степан работеше като луд. Сутрин на трактор, нощем във фермата. Спеше по три часа. — Ще работя и аз, — обяви Тамара. — В контората има място за счетоводител. — Там плащат жълти стотинки. — Камък върху камък се трупа. Започна работа. Сутрин водеше Елица в детската градина, после в контората. Вечер прибираше дъщеря си, готвеше, переше. Зоя все я дразнеше, но вече умееше да не я слуша. *** Своя стая, ново начало Степан все събираше за трактор. Намери стар, счупен. Собственикът го даваше почти без пари. — Вземи заем, — каза Тамара. — Ще го стегнеш, ще печелим. — Ако не стане? — Ще стане. Златни ръце имаш! Дадоха им кредит. Купиха трактора — куп метал на двора. — Ха-ха! — присмиваше се Зоя Петкова. — Боклук донесохте! Само за скрап! Степан мълчаливо разглобяваше мотора нощем, след фермата, на фенерчето. Тамара му подаваше инструментите. — Иди си почини, уморена си. — Задружно почнахме, задружно ще го оправим. Месец се мъчиха. Втори. Съседите гадаеха — луд тракторист, тръгнал да кърпи талигата! И една сутрин — чудо! Изръмжа тракторът. Степан не вярваше на ушите си, зад волана. — Тамара, тръгна! Работи! Тя излетя на двора, хвърли се на врата му. — Знаех! Вярвах в теб! Първата поръчка — да обърнат нивата на съседа. Втора — дърва карат. Трета, четвърта… Пари заваляха. И после пак гадене сутрин. — Степане, бременна съм отново. — Но сега — никаква тежка работа! Чу ли? Аз ще ги правя всички! Пази я като кристал. Не ѝ даде ведро да вдигне. Зоя Петкова беснееше: — Силозлива! Три деца съм родила сама, а тая! Но Степан бе непоколебим. Никакво натоварване. На седмия месец пристигна Светланка — с мъж, с планове. — Мамо, ще продаваме къщата. Изгодно ни я искат. Ще дойдеш с нас. — А те? — Зоя кимна към Степан и Тамара. — Кои те? Да си търсят жилище. — Светлано, тук съм се родил! И аз имам право! — И какво? Къщата е моя! Не си ли спомняш? — Кога да си тръгнем? — спокойно попита Тамара. — След месец. Степан вътрешно кипеше. Тамара го докосна — тихо, няма смисъл. Вечерта се прегърнаха. — Какво ще правим? А ей сега ще се роди малкият. — Ще намерим нещо. Важно е да сме заедно. Степан неуморно работеше. Тракторът бучеше от зори до тъмно. За седмица натрупа толкова, колкото преди за месец. Тогава се обади чичо Михал — съсед от съседното село. — Степане, продавам къщата. Стара, но здрава. Евтино. Да я видите? Отидоха да видят. Наистина стара, но здрава — три стаи, пещ, обор. — Колко искаш? Михал каза сумата. Половината имат, другата — нямат. — Дай на изплащане? — предложи Степан. — Първото сега, другото до шест месеца. — Става. Надежден човек си. Върнаха се бодри. Зоя Петкова ги посрещна ядосано: — Къде се мотахте? Светланка донесе документите! — Чудесно, — каза Тамара. — Ние се местим. — Къде? На улицата? — В наш дом. Купихме къща. Свекървата се сепна. Не очакваше. — Лъжете! Пари откъде имате? — Изработихме си! — обгърна я Степан през рамо. — Докато ти дрънкаше, ние работихме. Преместиха се за две седмици. Малко багаж — в чужд дом кой си трупа много? Елица препускаше из стаите, кучето лаеше. — Мамо, тук ли е нашият дом? — Наш е, мила. Истински. Зоя Петкова дойде на следващия ден. Изправи се на прага: — Степане, помислих… Може ли при вас? В града не се диша. — Не, мамо. Ти направи своя избор. Живей със Светланка. — Ама майка ви съм! — Майка не нарича внучето си чуждо. Сбогом. Затвори вратата. Беше тежко, но правилно. Март месец се роди Матей. Бебето било здраво, як плачливец. — Цял баща си е! — засмя се акушерката. Степан държеше сина си, разтреперан от щастие. — Тамаре, благодаря ти. За всичко. — И аз ти благодаря. Че не се огъна. Че вярваше! Малко по малко домът оживя. Засадиха си градина, взеха кокошки. Тракторът носеше печалба. Вечер седяха на прага. Елица играеше с кучето, Матей спеше в люлката. — Знаеш ли — каза Тамара, — щастлива съм. — И аз. — Помниш ли как тежко беше? Мислех, че няма да издържа. — Пребори се. Силна си. — Ние сме силни. Заедно. Слънцето залязваше над гората. В къщата миришеше на хляб и мляко. Истински дом. Техният дом. Тук никой не унизява. Никой не гони. Никой не те нарича чужд. Тук можеш да обичаш, да живееш и да отглеждаш деца. Тук можеш да бъдеш щастлив. *** Скъпи читатели, всяко българско семейство преминава през своите трудности, не винаги лесно, но винаги с надежда. Историята на Тамара и Степан е като огледало на нашия бит — сила, търпение и път към щастието! А вие как мислите? Трябваше ли Степан по-рано да се отдели, или да търпи майка си заедно със съпругата? За вас домът какво е — стени и покрив, или топлината на близките? Споделете мнението си — защото животът е най-голямото ни училище!
Коя си ти, че да ми казваш какво да правя! Златка Петрова метна парцала право в лицето на снахата си.
Įdomybės
02.5k.
– Коя си ти, че ще ми нареждаш! – Зоя Петровна захвърли парцала право в лицето на снаха си. – В моя дом живееш, моя храна ядеш! Тамара избърса лицето си, стисна юмруци. Три месеца омъжена, а всеки ден – все едно е на фронта. – Чистя, готвя, пера! Какво още искате? – Искам да си затвориш устата! Дошла тук с чуждо дете! Малката Елица се подаде уплашено от вратата. Четири годинки, а вече знае – бабата е зла. – Мамо, стига вече! – Степан влезе от двора, калния след работа. – Какво сега пак? – Какво, какво! Твоята жена ми отговаря! Казвам ѝ – супата е пресолена, а тя се държи! – Супата е наред, – уморено каза Тамара. – Специално се заяждате с мен. – Видя ли! – Зоя Петровна посочи снаха си. – Аз се заяждам, в моя дом! Степан прегърна жена си през рамо. – Мамо, престани. Тамара цял ден върти къщата. Само забираме се. – Така ли! Сега ти си срещу майка си! Отгледах те, храних те, а тя! Старата излезе, хлопна вратата. В кухнята настъпи тишина. – Извинявай, – Степан погали жена си по главата. – С възрастта стана ужасна. – Степане, може би да си наемем нещо? Поне една стая? – С какви пари? Аз съм тракторист, не директор. Едва за хляб стига. Тамара се притисна до него. Добър човек беше. Само майка му – истински ад. Запознаха се на селския пазар. Тамара продаваше плетени неща, Степан купуваше чорапи. Заговориха се. Още тогава ѝ каза, че не се притеснява, че има дете – обичал децата. Сватбата беше скромна. Зоя Петровна се намръщи още от първия ден. Млада, хубава, с висше – счетоводителка. А нейният син – тракторист. – Мамо, хайде на вечеря, – малката Елица дръпна за полата. – Сега, малка. На вечеря Зоя Петровна драматично отмести чинията си. – Не може да се яде. Готвиш като за прасета. – Мамо! – Степан удари по масата. – Престани! – Какво да престана! Истината казвам! Гледай Светлето каква домакиня е! А тази! Светлана – дъщерята, живее в София, идва веднъж на година. Къщата се води на нейно име, а не живее тук. – Щом не ви харесва, гответе си сама, – спокойно отвърна Тамара. – Ах ти! – свекървата скочи. – Само да можеше! – Стига! – Степан застана между двете. – Мамо, или се успокояваш, или тръгваме. Веднага! – Къде ще тръгнеш? На улицата? Къщата не е твоя! Вярно беше. Къщата беше на Светлана. Живееха тук по милост. *** Цената на надеждата През нощта Тамара не можа да заспи. Степан я прегръщаше и шепнеше: – Потърпи, мила. Ще купя трактор и ще започна свой бизнес. Ще спестим за наша къща. – Степане, скъп е тракторът… – Ще намеря стар, ще го оправя. Повярвай само. Сутринта Тамара стана с гадене. Тестът показа две чертички. – Степане! – Тя влетя в стаята. – Виж! Той потърка очи, погледна теста, скочи, завъртя я. – Тамарке! Ще имаме бебе! – Тихо, ще чуе майка ти! Но вече беше късно. Зоя Петровна стоеше на вратата. – Какъв шум? – Мамо, ще си имаме дете! – Степан сияеше. Свекървата се намръщи. – И къде ще живеете? Тук и без това е тясно. Като дойде Светлето, ще ви изпъди. – Няма! – Степан сбръчка чело. – Това ми е и мой дом! – Домът е на Светлана. Забрави ли? На нея преписан. Ти си гост тук. Радостта избледня. Тамара седна изморено. След месец случи се страшното. Тамара вдигна тежко ведро с вода – в къщата нямаше ВиК. Остър болка ниско долу. Червени петна… – Степане! – извика. Помятане. От болницата казаха – пренапрягане, стрес. Трябва покой. Какъв покой с такава свекърва? Тамара гледаше в тавана на болничната стая. Край. Не може повече. – Ще си тръгна от него, – каза по телефона на приятелка. – Не издържам. – А Степан? Добър е. – Добър. Но с майка му няма живот. Степан дойде уморен, кален, с букет полски цветя. – Прости ми, Тамарко! Аз съм виновен. Не опазих. – Не мога повече в тази къща. – Знам. Ще взема кредит. Ще наемем квартира. – Няма да ти дадат. Заплатата е малка. – Ще ми дадат. Намерих втора работа – нощна смяна във фермата. Денем с трактора, нощем доя крави. – Ще се съсипеш! – Ще издържа. За теб ще обърна света. Изписаха я след седмица. Зоя Петровна я посрещна на вратата: – Ето, не можа да задържиш. Слаба си. Тамара я подмина мълчаливо. Не заслужава сълзите ѝ. Степан работи ден и нощ. Тамара си намери работа като счетоводителка. Водеше Елица на градина, вечер я вземаше, готвеше, переше. Свекървата пак я тровеше, но тя вече не чуваше. *** Свой кът и нов живот Степан спестяваше за трактор. Намери стар, разбит – почти без пари. – Вземи кредит, – каза Тамара. – Ще го стегнеш, ще печелим. – А ако не стане? – Ще стане. Златни ръце имаш. Дадоха кредит. Купиха трактора. Стоеше в двора като куп желязо. – Добро попадение! – смееше се Зоя Петровна. – Само за желязо! Степан мълчеше, ремонтираше го нощем на фар. Тамара му помагаше. – Иди си почини. – Заедно започнахме, заедно ще свършим. Месец, два… Съседите се чудеха. Глупав тракторист, с боклук се занимава. Но една сутрин тракторът изръмжа. Степан не вярваше на ушите си. – Тамарке! Запали! Работи! Тя се хвърли на врата му. – Аз вярвах в теб! Първата поръчка – да изоре двора на съседа. Втората – да докара дърва. Трета, четвърта… И парите тръгнаха. След време Тамара пак имаше сутрешно гадене. – Степанко, пак съм в очакване. – Сега няма да пипнеш нищо тежко! Ще направя всичко! Пазеше я като скъпоценност. Зоя Петровна мърмореше: – Голяма нежна! Три родих, не мрънках! А тази… Но Степан не поддаде. На седмия месец пристигна Светлана – с мъжа и големи планове. – Мамо, продаваме къщата. Предложиха ни добра цена. Ще дойдеш при нас в София. – А те? – Зоя посочи към Степан и Тамара. – Те? Да търсят жилище. – Светле, тук съм роден! И моят дом е! – Ама е мой. Забрави ли? – Кога се изнасяме? – спокойно попита Тамара. – След месец. Степан беше бесен. Тамара сложи ръка на рамото му – тихо, няма смисъл. Вечерта седяха прегърнати. – Какво ще правим? Скоро бебето ще се роди. – Ще намерим нещо. Важното е, че сме заедно. Степан работеше като луд. Тракторът бучеше от зори до здрач. За седмица спести, колкото преди за месец. Тогава звънна бай Милен – стар съсед от отсрещното село. – Степане, продавам къща. Поостаряла, но здрава. Евтино. Ще я погледнеш ли? Отидоха. Наистина – стара, но стегната. Печка, три стаи, плевня. – Колко искаш? Каза сумата – половината имаха, другата не. – Разсрочка? – предложи Степан. – Първата част сега, втората за половин година. – Става, разбира се. Честен си! Върнаха се окрилени. Зоя Петровна ги посрещна: – Къде обикаляхте? Светлето донесе документите! – Е, добре, – спокойно Тамара. – Ние се местим. – Къде? На улицата? – В наш дом. Купихме. Свекървата онемя. Не очакваше. – Лъжете! Откъде пари? – С труд ги изкарахме, – каза Степан и прегърна жена си. – Докато ти се караше, ние работихме. Събраха нещата си за две седмици. Нищо много – в чужд дом кой пази свое? Елица тичаше от стая на стая, кучето лаеше. – Мамо, това ли е нашият дом? – Наш, мило. Истинският ни дом. Зоя Петровна дойде на другия ден. Застана на прага. – Степане, ще ме вземете ли? В София е задушно… – Не, мамо. Ти избра. Живей със Светлето. – Но аз ви съм майка! – Майка не нарича внучето си чуждо. Прощавай. Затвори вратата. Трудно, но правилно. Мартин се роди през март. Здрав, силен бебок. Викна силно, настоятелно. – Като тате! – засмя се акушерката. Степан държеше сина си, преглъщаше сълзи. – Тамаре, благодаря ти. За всичко. – Не, аз ти благодаря. Че не се пречупи. Че вярва в нас. Домът оживя. Насадиха градина, взеха кокошки. Тракторът работеше, носеше доход. Вечер се събираха на верандата. Елица си играеше с кучето, Мартин спеше в кошчето. – Знаеш ли, – каза Тамара, – щастлива съм. – И аз. – Помниш ли колко трудно беше? Мислех, че няма да издържа. – Издържа! Сила имаш! – Ние сме силни. Заедно. Слънцето залязваше над гората. В къщата ухаше на хляб и мляко. Истински дом. Техният дом. Тук никой не унижава. Не гони. Не нарича чужд. Тук може да живееш, обичаш и отглеждаш децата си. Тук можеш да бъдеш щастлив. *** Скъпи читатели, във всяко българско семейство има свои битки. Историята на Тамара и Степан е като огледало – виждате ли своите изпитания, намирате ли сила да ги преодолеете? Как мислите, правилно ли постъпваше Степан, търпейки майка си, или беше време да се откъсне по-рано и да заживее самостоятелно? Какво значи за вас истинският дом – стените или топлината на близките? Очакваме вашите мнения – животът е учител, всеки урок е ценен!
Коя си ти, че ще ми казваш какво да правя! Зоя Петрова замери с парцала право в лицето на снаха си.
Įdomybės
079
Косматият ангел-пазител: Историята на Ира и нейния четириног закрилник, която преодоля страха си от кучетата и откри вярното приятелство с българския Цербер
Рошавият ангел Мария внимателно отстъпваше назад, без да изпуска огромното куче от поглед, което невъзмутимо
Įdomybės
016
Косматият страж: Историята на Ирина и верния ѝ пазител Цербер из софийските улици
Рунтавият ангел Мария бавно отстъпваше назад, вперила очи в грамадното куче, което спокойно седеше право
© 2026 Įdomybės!