Мъжът ми си тръгна, ама не заради някоя секретарка или шефка с голям офис, а заради… сестра ми!
На 46 години съм и ако някой погледне живота ми отвън, би казал, че всичко е наред – омъжих се млада за работлив и отговорен българин, родих две деца едно след друго, оставих следването си „за по-късно“, никога не съм преживявала големи скандали, а всекидневието ми в София или във всеки български град бе изпълнено с грижи за дома, семейни уикенди, отговорности и рутината на жена, която винаги е „на линия“ – докато в един обикновен вторник, в тишината на панелката, осъзнах, че съм изгубила себе си сред чуждите нужди, незавършените мечти и неизречените въпроси за това коя съм и как се продължава напред, когато вече не си главният герой в собствения си живот. На 46 години съм, казвам се Стефка Георгиева. Ако някой погледне живота ми отстрани, веднага би казал
На 46 години съм и животът ми изглежда подреден – омъжих се млада за грижовен и работлив мъж, родих две деца едно след друго, прекъснах висшето си заради семейните отговорности, а години наред рутината ми беше дом и работа, грижа за всички и всичко. Нямаше големи конфликти, домът ни беше винаги спокоен, празници и събирания не липсваха, но никога не се питах дали искам нещо друго за себе си. Мъжът ми не беше нито студен, нито особено нежен, разговорите ни бяха за децата и сметките. Един обикновен вторник останах сама вкъщи и усетих празнотата – никой нямаше нужда от мен в този миг, а аз не знаех какво да правя със себе си. Открих недовършени курсове, стари идеи и снимки на момичето, което някога бях, и осъзнах, че съм постигнала всичко, без да се попитам дали така го искам. Започнах да забелязвам, че никой не пита как съм, че решенията „се очаква“ да са мои, но мнението ми – не е важно. Една вечер споделих, че искам да се върна към образованието, а семейството ми прие това с учудване и мълчание – сякаш ролята ми е ясна и всяка промяна е чужда. Оставам омъжена, не съм си тръгнала, но вече знам, че повече от 20 години съм крепила чужд свят, в който присъствието ми е нужно, но аз не съм героят. Как човек намира себе си отново след такава история? На 46 години съм и ако някой погледне живота ми отвън, сигурно ще си каже, че всичко е наред.
30април 2025 г. Денег от лева, които съхраних през годините, ме доведоха до къща в предградията на Пловдив
На 41 години съм, а къщата, в която обитавам, винаги е принадлежала на моите деди. След като баба и дядо
12 март Пет години бях във връзка с любимата ми Росица Петкова. Тя работеше в Пловдив, а аз живеех и
Преди много години бях във връзка с момиче на име Божидара. Пет години бяхме заедно връзка от разстояние
На 41 години съм и живея в една стара къща в Ловеч, останала ми от баба Цветанка и дядо Димо.
На 50 години съм и преди една година съпругата ми си тръгна със синовете ни от дома ни в София, докато ме нямаше, а когато се прибрах, къщата беше празна. Преди няколко седмици получих съдебно известие: искане за издръжка на децата. От този момент автоматично ми удържат суми от заплатата – без право на възражение или преговори. Пари тръгват, както дойде заплатата. Не съм светия – изневерявал съм неведнъж. Никога не съм криел напълно, но и не съм си признавал директно. Тя твърдеше, че подозира верни неща, аз я обвинявах, че си измисля. Имах и тежък нрав – повтарях, че в нашата къща ще е така, както аз кажа, и ако не беше, го показвах с викове или хвърлях предмети. Не съм посягал, но съм ги плашил много пъти. Чак сега осъзнавам, че децата ми се страхуваха от мен – щом се прибирах, мълчаха, а ако вдигнех тон, се скриваха по стаите. Съпругата ми броеше всяка дума и избягваше спорове. Аз мислех, че това е уважение; днес разбирам, че е било страх. Бях убеден, че щом аз нося парите, правилата са мои. Когато тя си тръгна, се почувствах предаден и реших да отмъстя – не ѝ давах пари, не защото нямах, а понеже исках да я накажа. Надявах се, че гладът ще я върне обратно. Казах ѝ: “Ще има пари, само ако се върнеш.” Но тя замина за адвокат, подаде иск, изкара всичко – заплати, разходи, доказателства, и съдът нареди удържане от дохода ми много по-бързо, отколкото очаквах. Оттогава “орязват” всичко автоматично и не мога да скрия нищо. Днес нямам жена, нямам деца у дома – виждам ги рядко, мълчаливи и далечни. За мен вече няма дом, само разходи: наем, издръжка, дългове… Почти нищо не ми остава за себе си. Понякога ме обзема гняв, друг път – срам. В крайна сметка сам съм си виновен – даже сестра ми така ми каза. На петдесет години съм сега, когато се връщам назад в спомените, усещам едно горчиво усещане в гърдите си.
