Įdomybės

“А какво ще стане с апартамента? Обеща ми! Разрушаваш ми живота!” – Семейна драма: Когато болестта на дъщеря ни налага да изберем между здравето ѝ и подаръка за сина ни, а алчността заплашва да разкъса връзките в българското семейство

Животът знае как да те изненада и да ти покаже кои са истинските стойности. Жена ми и аз, като всеки

Įdomybės

01.1k.

Когато навърших петнайсет, родителите ми решиха, че определено им трябва още едно дете.

Когато навърших петнайсет години, родителите ми решиха, че непременно им трябва още едно дете.

Įdomybės

034

„А какво става с апартамента? Обеща ми го! Разрушаваш живота ми!“ Съпругът ми и аз бяхме истински щастливи, когато научихме, че синът ни ще се жени. Малко преди сватбата му, му казахме насаме, че възнамеряваме да му подарим апартамент – изненада, която много го зарадва. Същия ден всички негови приятели разбраха за нашето намерение. Докато трескаво се подготвяхме за големия ден, съдбата се намеси неочаквано. Дъщеря ни попадна в болница директно от работа, след като внезапно ѝ прилоша. Съпругът ми и аз пристигнахме веднага. Оказа се, че има тумор и спешно трябваше да бъде оперирана. Разбира се, спешно се нуждаехме от голяма сума пари. За щастие, навреме откриха проблема. В тази ситуация закупуването на апартамент за сина ни вече не бе възможно. Започнахме да събираме нужните средства за лечението на дъщеря ни. Семейство и приятели ни подкрепиха безрезервно. Мнозина ни помогнаха с пари, които дори не поискаха да върнем. Благодарение на всички заедно успяхме да съберем необходимото за операцията. Но тогава синът ни ни шокира с думите си: – А какво става с апартамента ми? Обещахте ми го! Разрушавате живота ми! След думите на Марин направо изгубих съзнание. Как можа да каже такова нещо? Как можа да бъде толкова егоистичен? Това е сестра му! Израснаха заедно! Как е възможно да поставя своята сватба и операцията на сестра си на една плоскост? Не знаех какво да отвърна. Но синът ми не спря дотук. – Защо тя получава всичко, а аз – нищо? Не издържах и се развиках. Казах му, че не искам да го виждам повече. Той си събра багажа и отиде при бъдещата си съпруга. Не разговаряхме две седмици. През това време дъщеря ми беше оперирана успешно и, за щастие, възстановяването мина добре. След няколко седмици се прибра вкъщи. Не ѝ казах нищо за поведението на брат ѝ – нямаше нужда да я натъжавам повече. А синът ми така и не се обади през това време, дори не попита за сестра си. Очевидно за него собственото жилище е по-важно от семейството.

А какво стана с апартамента? Обеща ми! Разрушаваш живота ми! Дневник, Съпругът ми и аз бяхме наистина

Įdomybės

027

Как станах най-големият балък: Дадох фамилията си на децата ѝ, сега плащам издръжка за чужди наследници, докато тя живее щастливо с бившия ѝ мъж в моя апартамент, а аз съм банкоматът, когото помнят само когато трябва джобни за кино

Подарявах фамилията си като сладък щампован хляб в панелен сън, а сега изплащам всяка филийка издържам

Įdomybės

081

Подарих фамилията си на децата ѝ и сега съм длъжен да ги издържам, докато тя живее щастливо с истинския им баща – как се превърнах от забавния чичо в официален “банкомат” за две деца, които ми пишат само за пари за кино, но ме забравят по Коледа.

Днес отново се хващам да пиша в дневника си, задавайки си въпроса как така се превърнах от готиния човек

Įdomybės

040

Споделям дома си с мъж, който вярва, че парите са “нисша енергия” – той напусна работа след „духовно пробуждане“ и чака Вселената да ни издържа, докато аз поемам всички разходи и се чудя дали съм партньорка или духовен спонсор в собствения си български апартамент.

Помня онези далечни дни, когато живеех с един мъж, който твърдо вярваше, че парите са ниска енергия.

Įdomybės

01.1k.

Живея с мъж, който вярва, че парите са „ниска енергия“ и отказва да работи, защото е имал „духовно пробуждане“ – вече сам плащам всичко, а той медитира, гледа семинари и казва, че вселената ще ни осигури; чувствам се партньорка на енергиен гуру, вместо да имам истинска връзка – какво да правя?

Живея с мъж, който е убеден, че левовете имат тежка енергия. С Тодор сме заедно почти две години, а до

Įdomybės

0578

БЕБЕТО НА ПЕРТОНА: СЛЕД 25 ГОДИНИ МИНАЛОТО ПОЧУКВА НА ВРАТАТА

БЕБЕ НА ПЕРТОНА: 25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО МИНАЛОТО ПОЧУКВА НА ВРАТАТА Намерих бебе на перона и го отгледах

Įdomybės

030

Всеки вторник Лиана бързаше към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка – символ на днешното ѝ безсилие – два часа безцелно обикаляне из молове без дори една добра идея за подарък на кръщелницата си, дъщерята на нейната приятелка. Мария, на десет, отдавна бе забравила за понитата и бе увлечена по астрономията, а да намериш свестен телескоп в рамките на разумен бюджет се оказваше космическо предизвикателство. Слънцето вече клонеше към залез, в подземието се усещаше особена умора от края на деня. Лиана се провираше към ескалатора, заобикаляйки излизащия поток. В този момент, слухът ѝ, откъснат до този момент от околния шум, улови ясен, емоционално наситен откъс от разговор. – …не вярвах, че ще го видя отново, вярвай ми – прозвуча млад, леко треперещ глас. – А сега – всеки вторник той взима дъщеря ми от детската градина. Лично. Идва с колата си и я води в онзи парк с въртележките… Лиана застина на движещата се надолу стълба. Обърна се за миг – видя жена в ярко червено палто, развълнувано лице и блестящи очи. До нея приятелка, която слушаше внимателно, кимайки. „Всеки вторник”. И тя бе имала такъв ден. Преди три години. Не понеделник – с тежкото начало, не петък – с бленуваното очакване на уикенда. Вторник. Денят, около който се въртеше светът ѝ. Всеки вторник, точно в пет, тя изскачаше от училището, в което преподаваше български език и литература, и почти тичаше в другия край на София. В музикалното училище „Любомир Пипков“, в стария софийски особняк със скърцащия паркет. Взимаше Марко. Седемгодишното, твърде сериозно за възрастта си момче със цигулка, висока почти колкото него. Не нейно дете – племенник. Синът на брат ѝ Антон, който бе загинал в тежка катастрофа три години по-рано. През първите месеци след погребението вторниците бяха ритуал за оцеляване. За Марко, който се бе затворил и почти не говореше. За майка му Олга, която се бе пречупила и едва ставаше от леглото. И за самата Лиана, която опитваше да слепи парчетата на общия им живот, превръщайки се за известно време в котва, опора, по-голямата в тази трагедия. Тя помнеше всяка подробност. Как Марко излизаше от класната стая, наведена глава, избегващ очен контакт. Как тя поемаше тежкия калъф, а той ѝ го подаваше мълчаливо. Как двамата вървяха до метрото и тя му разказваше нещо забавно – за смешна грешка на диктовка, или за врана, откраднала кифла на ученик. В един влажен ноемврийски ден той внезапно попита: „Лельо Лина, тати също ли не обичаше дъжда?“ И тя, разкъсвана от болка и обич, прошепна: „Мразеше го. Винаги бягаше под първото покривче.“ Тогава той хвана ръката ѝ. Силно, по мъжки. Не да го води, а сякаш да стиска нещо ускользващо. Не нейната ръка – а образа собствен. Стискаше пръстите ѝ, и в това бе цялата детска сила на тъгата и пронизващото му разбиране: татко беше истински. Бягаше под покривките. Мразеше кишата. Не бе само спомен, или нежен шепот на баба, а тук и сега, в мокрия ноемврийски въздух, по тази улица. Три години животът ѝ беше разрязан на „преди“ и „след“. Главният ден, денят на истинския – макар и труден – живот, бе вторник. Другите дни бяха фон, очакване. Подготвяше се за него: купуваше ябълков сок, какъвто Марко обичаше; сваляше смешни анимации на телефона си, за да има с какво да го разсее, ако пътуването стане непоносимо; измисляше теми за разговор. После… после Олга полека-лека се съвзе. Намери работа. И нова любов. Реши да започне начисто в друг град – далеч от спомените. Лиана им помогна да се преместят, опакова цигулката на Марко в мек калъф, прегърна го на перона. „Пиши, звънни ми. Винаги ще съм тук.“ В началото Марко звънеше всеки вторник, точно в шест. И за няколко минути тя отново ставаше „леля Лина“, която трябваше да успее да попита за всичко за кратките петнадесет минути: за училище, за цигулката, за новите приятели. Гласът му бе тънка нишка, опъната през стотици километри. После звънеше на две седмици. Порасна, появиха се други занимания, домашни задачи, игри с приятели. „Лельо, извинявай, миналия вторник забравих, имахме контролно“ – пишеше вече в месинджърите, а тя отвръщаше: „Нищо, слънце. Как мина?“. Вторниците ѝ вече не бяха отбелязани със звън, а с трепетно чакане на съобщение, което понякога не идваше. Тя не се сърдеше. Тогава писаше сама. После – само за празниците. Рожден ден, Нова година. Гласът му стана по-уверен. Разказваше вече не за себе си, а с общи думи: „Добре съм“, „Всичко точно“, „Уча се“. Новият му втори баща – Стефан – бе добър и спокоен човек, не се опитваше да замени баща му, а просто беше редом. Това беше най-важното. Наскоро се роди сестричката му – Ани. На снимката във Фейсбук Марко държеше мъничкия свитък с неумела, но многа нежност. Животът, едновременно жесток и щедър, си вземаше своето. Градеше ново – с пластове ежедневие, грижи за бебето, училищни притеснения, планове за бъдещето. За Лиана оставаше подредена, но все по-тясна ниша – „лелята от миналото“. Сега, сред тътена на метрото, тези случайни думи – „всеки вторник“ – прозвучаха не като упрек, а като тихо ехо. Поздрав от онази Лиана, която три години носеше в себе си огромна, пареща отговорност и любов, и като открита рана, и като велик дар. Тя знаеше кой е в този свят: опора, фар, нужно звено в някое чуждо ежедневие. Беше нужна. Жената с червеното палто имаше своя драма, своя сложен баланс между болката от миналото и изискванията на настоящето. Но този ритъм – „всеки вторник“ – бе универсален език. Език на присъствието, на който казваш: „Тук съм. Може да разчиташ на мен. Ти си важен за мен в този ден, в този час.“ Език, който Лиана някога говореше свободно, а сега почти бе забравила. Влакът потегли. Лиана изправи гръб, гледайки отражението си в тъмното стъкло на тунела. Слезе на своята станция, вече убедена какво да направи – на другия ден ще поръча два еднакви телескопа – не скъпи, но добри. Единият – за Мария. Другият – за Марко, с доставка до дома. Щом той го получи, ще му пише: „Марко, това е, за да гледаме към едно и също небе, дори от различни градове. Какво ще кажеш, следващия вторник, в шест вечерта, ако е ясно, да потърсим съзвездието Голямата мечка? Да сверим часовниците! Прегръдки, леля Лина.“ Изкачи се по ескалатора към вечерна София. Въздухът беше студен и свеж. Близкият вторник вече не беше празен. Отново бе отбелязан. Не като дълг, а като добра уговорка между двама души, свързани с благодарност, памет и здрава, тиха нишка от родство. Животът продължаваше. А в собственото ѝ разписание още имаше дни, които не просто да преживее, а да отбележи. Да ги сътвори за тихото чудо на едновременното вглеждане в небето през стотици километри; за спомен, който вече не боли, а топли; за обич, която се е научила да говори на езика на разстоянията и точно затова е станала по-тиха, по-мъдра и несъкрушима.

Всеки вторник Елица бързаше по стълбите към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка.