Беше ми точно 36 години, когато шефът ми в софийската фирма ме повика на разговор. Работех вече осем
Сигурна ли си, дъще? Люба хвана ръката на майка си и й се усмихна. Мамо, обичам го. И той ме обича.
Мирена никога не вярва на съпруга си. Затова се пренася само върху себе си така се е наредил животът им.
На 60 години съм, след два месеца ставам на 61 – не юбилей, не 70 или 80, но за мен този рожден ден е специален. Мечтая да го отпразнувам не с бърза торта и обяд „на крак“, а с истинско, стилно тържество: вечеря с приятели, красиво подредени маси, декорирани столове, обслужване, жива музика – нещо, което да ми напомни колко много съм преживяла и че заслужавам признание и благодарност. Но децата ми не ме разбират.
Имам двама пораснали сина, и двамата живеят със семействата си при мен – шумна къща, постоянно движение, бебешки смях и разних разговори, но за мен почти няма спокойствие. Поемам повечето разходи: пенсията ми, спестяванията от покойния ми съпруг и малкият ми бизнес покриват сметки, ремонти, покупки и уж „временни“ помощи. Никога не съм отказвала подкрепа, но сега синовете ми решават вместо мен.
Споделих какво ми е на сърцето – празникът, който искам, но те отсекоха: „Излишен разход, майко. По-добре ни дай парите за нещо полезно.“ Говореха ми като на безотговорен човек. Не искат да разберат колко е важно този ден да е различен, само за мен.
Думите „Това вече не е за теб“ ме нараниха дълбоко. В главата ми се въртят мисли, които никога не съм казвала – че понякога копнея за тишина у дома, за лично време и пространство, за правото да взимам решения без обяснения. Дори съм мислила да ги помоля да си намерят свой дом – не от лошо, а защото усещам, че вече е време.
Но после ме мъчи вина. Страх ме е да не прозвуча егоистично и не искам разправии. Искам просто да знам – наистина ли е грешно да искам празненство за себе си? Да искам понякога домът и парите ми да са наистина мои, а решенията – лично мои? Дайте ми съвет – да настоявам ли за моето, или пак да отстъпя пред желанията на другите? На шестдесет съм. След два месеца ще стана на шестдесет и една. Знам, не е юбилей не са нито седемдесет
Преди години, в едно тихо софийско предградие, започнах да публикувам снимки и кратки видеа в социалните мрежи.
На 60 съм, след два месеца ставам на 61 – не юбилей, нито 70 или 80, но за мен този рожден ден е важен и искам истинско празненство: вечеря, красива украса, свещи и музика, не просто обяд между другото. Имам двама пораснали сина, живеят с мен заедно с половинките и децата си, домът ми е пълен и шумен постоянно, разходите поемам почти изцяло аз, а те решават вместо мен и не ми позволяват да празнувам по мой начин, защото според тях това е излишен разход – казват дори: „Мамо, това вече не е за теб.“ Не съм ли в правото си да поискам празник само за мен, тишина понякога и свободата да разполагам с парите и дома си без да се чувствам виновна или егоист? На 60 години съм и след два месеца ще стана на 61. Не е юбилей като 70 или 80, но за мен това число има
Започнах да споделям неща в социалните мрежи преди няколко месеца. Не съм го правил поради желание за
Преди години, в едно тихо софийско предградие, започнах да публикувам снимки и кратки видеа в социалните мрежи.
Започнах да споделям неща в социалните мрежи преди няколко месеца. Не съм го правил поради желание за
