Home

Įdomybės

Įdomybės
017
Още една цяла година заедно… Напоследък Аркадий Иванович не излизаше сам на улицата. Не беше излизал сам откакто веднъж се запъти към поликлиниката, но забрави къде живее и как се казва. Тръгна в съвсем погрешна посока и шля съ из квартала, докато погледът му не срещна една твърде позната сграда. Оказа се, че това е Часовниковият завод, където Аркадий Иванович бе работил близо петдесет години. Гледаше сградата, сигурен беше, че я познава, но не помнеше защо, нито кой е самият той – докато някой не го потупа по рамото, безшумно застанал зад него. – Аркадиев! Чичо Аркадий, какво правиш, липсваше ни! Наскоро те споменавахме – какъв майстор и наставник беше. Аркадиев, не ме ли позна, аз съм Юри Акулов, ти беше този, който от мен човек направи! В главата на Аркадий Иванович сякаш нещо щракна и изведнъж всичко си припомни – слава Богу… Юри се зарадва, прегърна стария си наставник. – Узна ли ме? Просто махнах мустаците, затова не ми позна лицето! Аркадий, ще дойдеш ли при нас, мъжете много ще се зарадват? – Друг път, Юри, нещо съм уморен, – призна Аркадий Иванович. – Ами аз с колата съм, ще те закарам, адресът ти го помня, – засмя се Юра. Заведе го у дома, а Наталия Лъвова вече не го пускаше сам никъде, макар паметта му да се бе възстановила. Навън ходеха само двамата – до парка, поликлиниката, магазина… Но един ден Аркадий се поразболя – треска, силна кашлица. Жена му тръгна сама към аптеката и магазина, макар и да не се чувстваше добре самата тя. Купи хапчета, малко продукти, а чантата ѝ изведнъж стана сякаш непосилно тежка. Наталия Лъвова спря да си поеме въздух, с мъка повдигна чантата и продължи към дома. След няколко крачки пак се спря, постави тежката чанта върху току-що натрупалия сняг и тихо се отпусна на алеята към блока. Последната ѝ мисъл беше – защо пък толкова много неща е купила наведнъж, съвсем е размекнала главата си! За щастие, съседите излизаха от входа, видяха я на снега, веднага извикаха линейка… Наталия Лъвова я откараха в „Пирогов”, а съседите взеха чантата ѝ и зазвъняха на вратата ѝ. – Аркадий сигурно е вкъщи, може би е болен, не съм го виждала два дни, – предположи Нина Михайлова, – сигурно спи, Наталия каза, че и той не се чувства добре напоследък. Ех, старост – не радост. Ще се върна по-късно… Аркадий Иванович чу звънеца, но силната кашлица му пречеше да диша, опита се да стане, но слабостта и треската го замаяха, едва не падна… Кашлицата спря и той се унесе в чуден сън, наполовина като наяве; а Наташа я нямаше, защо не се връща? Лежа дълго в унес, докато чу леки стъпки и пред него дойде жена му, Наташа. Каква радост, че се е върнала! – Аркадий, дай ръка, дръж се за мен, стани, – призова го тя. Той се изправи, държейки нейната странно хладна и слаба ръка. – Сега отвори вратата! Бързо, – прошепна Наташа. – Защо? – учуди се Аркадий, но се подчини. В апартамента веднага влязоха съседката Нина Михайлова и Юри, неговият млад колега. – Аркадиев, защо не отваряш, звъняхме и чукаме! – А Наташа, къде е Наташа? Тя беше тук, – треперещо попита Аркадий Иванович. – В болницата е, в реанимация, – обясни Нина Михайлова. – Мисля, че бълнува, – предположи Юра, и побърза да го подхване, когато Аркадий припадна. Викаха линейка, оказа се обмор от високата температура… След две седмици Наталия Лъвова бе изписана. Юра я прибра с колата, той и съседката през цялото време се грижеха за Аркадий Иванович, който също се оправи. Главното – още бяха заедно Когато най-сетне Аркадий Иванович и жена му останаха сами, едва сдържаха сълзите си. – Добре че има добри хора, Аркадий. Нина е прекрасна жена, помниш ли как нейните деца идваха у нас след училище – хранехме ги, помагахме с уроците… – Да, не всеки помни доброто, но тя не е закоравяла – радвам се, – отвърна Аркадий Иванович. – А Юра – беше още момче тогава, аз му бях наставник, помогнах му. Младите често забравят старите, а той не ме изостави. – След няколко дни е Нова година, Аркадий, колко хубаво, че сме пак заедно, – притисна се Наталия Лъвова до него. – Наташа, кажи ми, как се случи, че дойде при мен от болницата и ме накара да отворя на спасителите си? Аз без теб щях да си отида, – осмели се да попита мъжа си Аркадий Иванович. Боя се, че ще мисли, че не съм добре с акъла, но Наталия Лъвова го погледна изненадано, – Значи наистина се е случило? Казаха ми, че съм била в клинична смърт, а аз през това време, все едно насън, отидох при теб… Спомням си как се видях в реанимацията, после излязох и тръгнах към дома… – Какви чудеса ни се случиха – а аз те обичам сега още по-силно! – Аркадий Иванович се хвана за ръката ѝ, седяха дълго, гледаха се, бояха се, че нещо пак ще ги раздели… Вечерта преди Нова година им дойде на гости Юра, донесе подаръци – жена му изпекла питки. После се отбиха и съседката Нина, пиха чай с питки, сърцето им бе топло и спокойно. Нова година Наталия Лъвова и Аркадий Иванович посрещнаха сами. – Знаеш ли, намислих, че щом посрещнем заедно тази Нова година – значи този година ще е наша. И още ще поживеем, – каза му Наталия Лъвова. И двамата се засмяха на тази щастлива мисъл. Още цяла година живот заедно – това е толкова много, това е чисто щастие!
Още цяла година заедно… Напоследък Аркадий Георгиев не излизаше сам навън. Не беше стъпвал сам
Įdomybės
0214
На края на България: Рита между снега на селската зима, забранената кредитна карта, баща с мечти за лъскава сватба, неподходящи ботуши и деца, които я учат какво е любов – истинският избор между Гошо от града и Владимир, баща на необикновеното момиче Таня, в свят без интернет, но с човечност, драми и топлина, които не могат да се купят.
В края на света. Снягът забиваше в ботушите на Маргарита, пареше кожата й, ама не смяташе да си купи
Įdomybės
048
На края на България Сняг шибаше в обувките и пари по кожата, но Рита нямаше намерение да си купува топли цвички – по-скоро ботуши над коляното, макар че тук би изглеждала нелепо. А и татковата карта беше блокирана. — Наистина ли искаш да живееш на село? — изсъска той, с презрение в гласа. Баща ѝ не понасяше селската обстановка, почивките сред природа, изобщо всяко място без удобствата на града. Гошо беше същият, затова Рита избра селото. Не че искаше да се засели там, макар че обичаше палатки и походи, но да живее на село? И да! Така каза на баща си. — Искам. И ще живея. — Недей глупости! Каква ще ти е работата – ще връзваш опашките на кравите? Мислех, че с Гошо ще се жените през лятото… Баща ѝ предложи Гошо като изстинала каша, досаден и предвидим. Не че Гошо беше неприятен на външен вид – изправен нос, сини очи, внимателно подстригана коса. Беше помощникът на баща ѝ и отдавна се надяваше Рита да се омъжи за него. Но тя не го понасяше, дразнеха я разказите за новите костюми, коли, часовници – все пари! А Рита жадуваше любов, драма и щастие, както по книгите. Затова кандидатства учителка в селска школата – място без интернет, без канализация, без топла вода. Директорът се двоумеше, но учителката беше починала, а Рита твърдо настоя… — Какво ще прави тук този млад и квалифициран педагог? — попита чиновничката с рижава коса. — Ще учи децата — отвърна Рита строго. И така, Рита започна да учи. Живееше в малка къщичка, на ръка си носеше дърва, топлеше се на печка. Гошо дойде, остана една нощ и си замина – без интернет, без канализация, не е за него. Първоначално ѝ харесваше, но като захванаха студовете и къщата изстиваше, се разколеба. Но не беше от хората, които се отказват. А и сега беше отговорна не само за себе си, но и за своите дванайсет ученици. Семьо дялкаше дървени животни, Ани пишеше стихове, Влади чистеше след часовете, Ирен имаше агънце, което я изпращаше до училище… А четенето – научиха се, само трябваше други книги и малко търпение. С една ученичка не успяваше – Таня. Баща ѝ, Владимир, изглеждаше като местен побойник, суров, с неспокойна усмивка и дори малко плашещ. — Защо Тане са ѝ само двойки? — Защото не работи, нищо не прави. — Заставете я. Кой е учителят тук? Рита разбра, че детето май има аутизъм – нуждае се от друг специалист. При директорката – само ядове: “Ще я преместим в помощно училище… Да имат подходящи условия.” Рита не бе съгласна. Потърси помощ от любимата си методистка, посети Таня вкъщи – малко, но уютно, с плюшени играчки. Така започна да ходи при Таня няколко пъти в седмицата, безплатно. Постепенно момичето отвори душа – рисуваше зайчета, поправяше грешки, съживи се… Баща ѝ, Владимир, покани Рита на Нова година. Беше странно, но не можеше да откаже… В същото време Гошо се появи – с шампанско, салати, подаръци и тежък въпрос: “Ще се върнеш ли? Или ще празнуваш селенската си компания?” Рита му отказа. Подаръкът за Владимир – топли ръчно плетени ръкавици. За Таня – нова плюшена приятелка. А Таня ѝ подари комикс и брошка на птичка — “мамина”… В този студен празник, в края на света, сред сняг и дърва, Рита намери своето истинско място, сред хора, които ѝ станаха най-скъпи.
На ръба на света. Снегът се набиваше в ботушите ми, жилеше кожата ми. Ала да купя топли цървули явно
Įdomybės
0441
Леонид не искал доказателства, че Ирина е негова дъщеря, защото цялото село шепнеше, че майка ѝ Вера – магазинерката, често се затваря с чужди мъже в склада, затова и бащата не вярваше, че миниатюрната Ирина му е родна, и не обикна детето. Само дядо Матей даряваше внучката с грижа и ѝ завеща семейната къща на края на селото, където я учеше на билки и ѝ предрече щастлива съдба – пророчеството на дядото се сбъдна, когато снегът и срещата с непознатия Стилян подариха на Ирина истински дом и семейство.
Иван тъй и не вярва, че Весела е негова дъщеря. Жена му, Снежана, работи в кварталния магазин и хората
Įdomybės
01.4k.
Вашето богатство трябва да се отразява в подаръците ви”, възрази свекървата.
“Богатството ви трябва да се отразява в подаръците ви”, отвърна свекървата. “
Įdomybės
03.5k.
Леонид не вярваше, че Ирина е негова дъщеря. Вяра работеше в местния магазин и имаше лоша слава, затова Леонид не обичаше дребничката Ирина. Само дядо Матей от село обичаше внучката си и ѝ остави наследство – своята къща край гората. Малката Ирина отрасна болнавa, хилава и нежелана, но само дядо Матей вярваше в нея и я учеше на билки и селяшка мъдрост. Ирина мечтаеше да лекува хора, но майка ѝ казваше, че няма пари за образование, докато дядо ѝ обеща да помогне и, ако трябва, да продаде и кравата. Дядо Матей даде на внучката си не просто къщата, а и благословия за щастлив живот. Вяра се върна при баща си само когато синът ѝ загуби пари на карти – но Матей отказа и каза, че парите са за обучението на Ирина. Когато Ирина се записа в медицински колеж, родителите ѝ не дадоха и стотинка, а само старият Матей я подкрепяше. Преди да си отиде, Матей завеща къщата и посъветва внучката да не я забравя, защото домът пази човешкия дух и тук ще открие щастието си. Предсказанието се сбъдна: Ирина, вече медицинска сестра, открила любовта край заснежената селска къща, когато младият Стас засяда с колата си и търси помощ. Случайната среща се превръща в истинска любов. У дома на Ирина се ражда синът им — Матей, кръстен на дядото, който първи повярва в своето внуче и ѝ осигури щастливо бъдеще.
Стефан до последно не вярваше, че Весела е негово дете. Жена му, Лилия, работеше като касиерка в хранителния магазин.
Įdomybės
0109
Десет години работих като готвачка и детегледачка в семейството на сина ми – без грам благодарност Бивша учителка се пенсионира на 55 години и десет години живя в дома на сина си, като всеотдайно се грижеше за внука, домакинството и готвенето – само за да получи упреци и липса на признателност. После, на 65, най-после си върна свободата и откри радостта да живееш за себе си, въпреки че семейството ѝ се обиди и прекъсна контактите.
Десет години готвих и чистих в семейството на сина ми, а благодарност йок Пенсионира се нашата главна
Įdomybės
0439
Десет години готвих и чистих в дома на сина си – нито една благодарност! Учителка на пенсия, която след 55-годишна възраст се посвети на внука и домакинството, а накрая остана недооценена от семейство, докато се радва на втората си заслужена свобода и нов старт в живота
Десет години беше готвачка в дома на сина си и никаква благодарност Пенсионирана учителка г-жа Рада Стоянова
Įdomybės
040
Не ни чакахме: Историята на Денис, Машка и майка им – отсъстващият татко, чичо Кольо и едно ново семейство, което се ражда въпреки старата любов
Не чакахме Нашият татко замина да работи някъде из чужбина, когато бях в пети клас, а сестра ми в първи.
© 2026 Įdomybės!