Įdomybės

Дежавю Тя винаги очакваше писма. Още от дете, цял живот. Сменяше адреси. Дърветата ставаха по-ниски, хората по-далечни, очакванията – по-тихи. Той не вярваше на никого и нищо не очакваше. На вид – здрав, обикновен българин. Работа. Вкъщи куче. Пътува сам или с четириногия си приятел. Тя – чаровна девойка с големи тъжни очи. Някой я попита веднъж: – Без какво никога не излизаш от вкъщи? – Без усмивка! – отвърна тя, а сладките трапчинки по бузите ѝ потвърдиха думите. От малка беше повече сред момчетата – наричаха я „пиратка с пола“ във входа. Но имаше една любима игра, когато оставаше сама – играеше на майка, с много деца, добър съпруг, живеещи в голяма уютна къща със зелен двор. Той не си представяше живота без спорта. В гаража – кутия с медали и купи. Не знаеше защо ги пази, от уважение към родителите, които се гордееха… Все се канеше да им ги даде. Първите места не ги търсеше заради победата. Харесваше самият процес – до изнемога, докато след умората не дойде вълна от нови сили. Тя остана сирак на седем. Момичето и малкият ѝ брат изпращат в различни домове. Порастват с битките и радостите си. Сега живеят срещу един друг – квартал от ниски жилища с топли улички, цветни дворове, фермерски пазари. Единствените близки и приятели – семейството на брат ѝ. Тревожен ден… Смената ѝ свърши, мина през автопарка, настигна я Василев – гушна я бащински, благодари за баницата. – Наистина, поспи си вкъщи! – Ще успея. – махна тя, целуна го по бузата, побърза към колата си. – Ох… – въздъхна след нея шофьорът на линейката. По празниците ги поставяха заедно – малко хора искат да работят тогава, дори лекарите. В екипа още двама мъже. Колежките ѝ не я харесваха. Обичаше да бъде спретната и хубава – вярваше, че това придава настроение, а и наоколо всичко се променя, когато докторът изглежда добре. Той караше бързо. Трофеите подскачаха в кутията в багажника, кучето виеше отзад. Баща му предложи заедно да празнуват Нова година, затова прехвърли купата в колата. Радваше се, че този път няма да дежури по празниците, макар че треньорската работа му липсваше. Редките срещи с родителите тежаха в сърцето му… Ден преди празника, в зори телефонът звънна. – Зле е мама. – гласът на баща му трепереше. Полковник, от младостта с жена си, а и на старини гледаха един друг като влюбени тийнейджъри. Сякаш пазиха някаква тайна!… Тя се усмихна уморено. Всяка Нова година месеше погачи и ги разнасяше из града след смяна. Днес дори намери час-два за сън в дежурната стая, иначе Василев нямаше да я пусне зад волана. Оставаха десетина километра до родния дом. Внезапно се извих буран. Спомни си – часове по-рано, кучето не искаше да влиза в колата, шумът от багажника, безкрайни пътувания… – Мамо, тате, дръжте се… Нямам никой друг… Кучето я близна по тила. – Прости, приятелю, и на теб!… Тя намали. Виелицата беше толкова неочаквана. Последната питка остана – две-три километра и ще мине през вилната зона, където живееше любимата ѝ пациентка – бивша учителка с бляскави очи и мъж светлина от същата порода. Любяща двойка, не се оплакват. Такива може би биха били и нейните родители… Внезапен черен силует – право под гумите. На фона на бялата вихрушка. – Откъде се взе, псичке? От гората? … Прекрасни очи! … Защо е кървавата шия!?… Мокър пуловер… Спи ми се… Джек, Джек, приятелю… Защо така боли?… Мамо, тате, идвам… Тъмно… Василев не може да я открие. Замина за внуците. Не, линейката тук не ще мине – затрупано е. – Сега, момче… Дръж се, изваждам те… Господи, още и куче… Тя вече потегляше, когато сив автомобил профуча покрай нея. – Някой бърза към дома… – помисли си. След минути сивата кола се засили и падна в канавката. Черно куче – на няколко метра, още живо. – Колко ли е часът? … Горещият душ спасява. Седна на плочките. Затвори очи. Издиша. Ако можеше да поспи… – Как го извади тоя як мъж? – в главата гласът на брат ѝ. Болка, която тялото ѝ помни. Мъжът и двете кучета закара в болницата със своята кола. Половината път брат ѝ помогна. После се върна във вилната зона – да остави питката. Заедно с кутията, изпаднала от багажника на сивата кола. – Може да е ценна за момчето. Важното е – всички оживяха. Ще му я дам, щом се оправи. Мъжът на учителката отваря със загрижен поглед. – Нещо станало ли е? – попита тя. – Жена ми е в болницата. Готов съм да я видя, но синът ми не се обажда… Тя мълча. Сведе глава. – А с теб всичко ли е наред? – хвана я за ръка. – Да ви закарам до болницата? – предложи тя. Пътуваха мълчаливо. Виелицата стихна. – Кутията отзад, откъде е? – не издържа полковникът. – Имаше катастрофа. Един мъж спаси куче, което изскочи от гората, колата се обърна, от багажника изпадна… – Сива кола, вътре бе бяло куче, извън нея – черно? – тихо попита той. Тя спря, обърна се към него. Полковникът стисна ръце. Погледна пътя. – Той е жив! И жена ви ще се оправи! – прегърна го тя. – Дъще… Мога ли да ти казвам така? – Разбира се. – Сълзи заседнаха в очите ѝ. – Жена ми сънуваше няколко дни една и съща черна кучка. Нашият син има бяло куче… От къде се появи тази черна!? – Прекрасни очи. Невероятни. Тъжни… – мислеше първото, щом се свести. Баща му дремеше до леглото. – Мама. Катастрофа. – всичко си спомни. И очите на момичето… Нова година отпразнуваха в края на януари. Мама се подобряваше. Бащата бе щастлив. Джек – малко накуцваше, но щеше да мине. Работата го зовеше. Трябваше да върне момчетата във форма за зимните турнири. Заседи се в родния дом. Време да се прибира в града. Не спираше да мисли за момичето… Беше почти тръгнал, когато баща му го повика от тавана. – Тате, да помогна? Баща му лукаво се усмихна. Синът видя на рафта медалите си. – Откъде, полковник? – засмя се. – Помисли! … Ще изведа Джек преди да тръгнеш. Тя се прибираше по-рано от обичайното. Дина я чакаше – не устоя да я вземе от ветеринаря, след като я спасиха. Черната Дина имаше на гърдите бяло петно с форма на сърце. Влезе във входа, по навик погледна пощенската си кутия, после почти я затвори – но забеляза бял плик. В писмото пишеше: Ще дойда довечера. Благодаря ти, мила! Любовта е като компас – показва пътя.

Дежавю Винаги е чакала писма. От малка. През целия си живот. Сменяха се адреси, с годините дърветата

Įdomybės

02.1k.

„ЗАЩО ГО СПАСИ? ТОЙ Е РАСТЕНИЕ! СЕГА ЦЯЛ ЖИВОТ ЩЕ МУ ИЗНАСЯШ ГЪРНАТА, А АЗ СЪМ МЛАДА – МЪЖ МИ ТРЯБВА!” — ВИКАШЕ БЪДЕЩАТА НЕВЕСТА В РЕАНИМАЦИЯТА. Д-Р ЛИДА МЪЛЧЕШЕ. ТЯ ЗНАЕШЕ, ЧЕ ТОЗИ ПАЦИЕНТ НЕ Е “РАСТЕНИЕ”, А ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО Я ЧУВА.

Защо го спаси? Та нали е вече като зеленчук! Цял живот ще сменяш гърнета заради него, а аз съм млада

Įdomybės

036

„Защо го спаси? Той е зеленчук! До живот ще носиш гърнета, а аз съм млада, мъж ми трябва!“ — крещеше булката в реанимацията. Д-р Лидия мълчеше — знаеше, че този пациент не е „зеленчук“, а единственият, който я чува. Историята на българската неврохирург д-р Лидия, която спаси Артьом след тежка катастрофа, въпреки безразличието на любимата му и скептичните прогнози на колегите, и доказа, че понякога добрата дума и човешката топлина вършат чудеса, които дори най-острият скалпел не може.

Защо го спаси? Той е труп! До края на живота си ще го гледаш като някаква санитарка, а аз съм млада

Įdomybės

027

МОМЧЕТО, КОЕТО ПРЕВЪРНА ПУСТИНЯТА В ГОРА

Ами, ще ти разкажа една история, която ме докосна дълбоко. Казвам се Петър Иванов и съм роден в малко

Įdomybės

0329

Бившата ми съпруга… Преди две години, в края на командировката ми, се готвех да се прибирам у дома в Габрово. След като си купих билет, реших да си направя разходка из града, тъй като разполагах с още три часа. На улицата към мен се приближи жена, която веднага познах – първата ми съпруга, с която се бях развел преди 12 години. Зина не се беше променила, макар лицето ѝ да бе по-бледо. Срещата явно развълнува и нея, и мен. Обичах я болезнено силно, именно това разруши брака ни – бях страшно ревнив, дори към майка ѝ. Щом закъснееше, сърцето ми започваше да бие лудо, сякаш умирам. В края на краищата Зина ме напусна – не е издържала моите ежедневни допроси: къде е била, с кого и защо. Веднъж дойдох от работа с малко кученце – исках да я зарадвам, но вкъщи нямаше никой, а на масата имаше бележка. В нея пишеше, че си тръгва, макар да ме обича, и моли за прошка и да не я търся. След 12 години раздяла я срещнах случайно в града, където бях по работа. Говорихме дълго, а после се усетих, че закъснявам за междуградския автобус. На тръгване Зина ме помоли: – Сашо, направи ми една услуга. Знам, че бързаш, но заради хубавите ни спомени, не ми отказвай. Мини с мен до една кантора – много е важно, а сама не мога да вляза. Разбира се, се съгласих, но я предупредих: „Само бързо!“ Влязохме в голяма сграда, преминахме през различни коридори, качвахме се и слизахме по стълби. Имаше хора от различни възрасти – деца и възрастни. Мислех само за Зина. В един момент тя влезе в една врата и я затвори, като ме погледна прощално: – Колко странно е – не можех да бъда нито с теб, нито без теб. Чаках пред вратата да излезе, исках да я попитам какво е имала предвид. Но не се върна. Тогава осъзнах, че трябва да тръгвам – закъснявах за автобуса! Огледах се наоколо – сградата бе изоставена, прозорците – дупки, стълбите липсваха, само по дъски слязох с труд. Изпуснах автобуса с цял час, купих нов билет. Щом си взех билета, ми казаха, че автобусът, за който бях закъснял, е катастрофирал и паднал в река – никой не е оцелял. Две седмици по-късно издирих адреса на майката на Зина. Алевтина Маркова ми каза, че Зина е починала преди 11 години, година след развода ни. Не повярвах, помислих си, че не иска да ме срещне пак ревнив. Помолих да ми покаже гроба ѝ – тя се съгласи. След няколко часа стоях пред паметника – жената, която обичах цял живот, ми се усмихваше от снимката, а тя необяснимо бе спасила моя живот…

Бившата съпруга… Всичко това се случи преди две години. Служебната ми командировка към края, и

Įdomybės

016

Бившата ми съпруга… Преди две години, в края на командировката ми, трябваше да се върна у дома – в Пловдив. Бях си купил билет, но имах още три часа, затова реших да се поразходя из града. Неочаквано на улицата срещнах първата си жена, с която се бях развел преди 12 години – Зина. Не се беше променила, само лицето ѝ бе по-бледо. Явно срещата ни развълнува и двамата. Аз я обичах болезнено силно – толкова, че ревнувах от всички, дори от майка ѝ. Мъчех я с подозрения, докато накрая сама не си тръгна – беше ми оставила бележка, че още ме обича, но не издържа на недоверието ми и ме моли да не я търся… След 12 години, по работа в София, случайно я срещнах отново. Говорихме дълго, но закъснявах за автобуса междуградско. Тогава Зина помоли за услуга – заради всичко хубаво между нас, придружих я в странна кантора. Дълго се лутехме из старо здание, заобиколени от хора на всички възрасти. Тя влезе в една врата и преди да се затвори, ми каза: ‘‘Странно е – не можех да бъда нито с теб, нито без теб…’’ Чаках, но не се върна. Осъзнах, че закъснявам, а сградата всъщност бе изоставена, със счупени прозорци и без стълбища. Едва слязох навън, изпуснах автобуса, купих нов билет… После разбрах: изпуснатият автобус се беше обърнал и потънал в река, без оцелели. След две седмици намерих бившата си тъща, която ми съобщи, че Зина е починала преди 11 години след развода ни. Не ѝ повярвах, докато не видях гроба – от снимката ми се усмихваше жената, която обичах цял живот и която по мистериозен начин ми спаси живота…

Бившата съпруга Случи се преди две години. Времето ми в командировка беше към края си и трябваше да се

Įdomybės

0240

Когато взех възрастната си майка да живее с мен, мислех, че ще е трудно. Как преместването ѝ промени живота ми

Когато взех старата си майка да живее с мен, мислех, че ще бъде трудно. Как преместването й промени живота ми.

Įdomybės

0427

Анна Петрова седеше на пейката в болничната градина и плачеше. Днес навършваше 70 години, но нито синът, нито дъщерята ѝ дойдоха да я поздравят. Все пак съседката ѝ по стая, Евгения Стефанова, я поздрави и дори ѝ подари малък подарък. Още и санитарката Мария ѝ поднесе ябълка за рождения ден. Домът за възрастни беше приличен, но персоналът по принцип оставаше равнодушен. Всички знаеха, че децата карат родителите си там, когато вече им тежат. И Анна Петрова бе доведена от сина си – уж да си почине и да се лекува, а всъщност, защото пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, но после синът я убеди да препише имота на негово име. Когато я накара да подпише документите, ѝ обеща, че ще си остане у дома, но стана точно обратното – той и семейството му се нанесоха, а със снахата започнаха кавги. Снахата винаги беше недоволна – не така готвела, след баня оставяла мръсотия, и още и още. Отначало синът я защитаваше, после спря и той – дори започна да ѝ повишава тон. Анна Петрова забеляза как започват да си шепнат, а щом влезеше при тях – млъкваха. Един ден синът повдигна заговора, че трябва да си почине и полекува. Майката го погледна горчиво и попита: — В старчески дом ли ме пращаш, сине? Той се изчерви, притесни се и отговори гузно: — Не, мамо, просто е санаториум. Ще останеш месец и ще се прибереш. Докара я, бързо подписа и избяга, обещавайки да дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я как е и си тръгна, преди да изслуша отговора. И тя стои вече втора година тук. Като минал месецът и синът не я потърси, Анна Петрова звънна у дома. Отговориха непознати – оказа се, че синът е продал апартамента и никой не знае къде е той. Анна поплака две нощи, но вече знаеше, че няма да се върне там. Най-много я болеше, че навремето беше наранила дъщеря си заради щастието на сина. Анна е родена в село. Там се омъжила за съученика си Петър. Имали голяма къща, стопанство. Не са били богати, но и не са гладували. Един съсед разказал на Петър, колко е хубав животът в града – високи заплати, жилище веднага. Петър настоявал да заминат. Продали всичко и се преместили. Дали им апартамент, купили мебели и стар москвич. Именно с москвича Петър катастрофирал – на втория ден в болницата починал. След погребението Анна останала сама с две деца. За да ги изхрани, всяка вечер мила входове. Надявала се децата да пораснат и да й помагат. Но не стана така. Синът ѝ се забърка в лоша история и се наложи Анна да тегли пари на заем, за да не го арестуват. После две години погасявала дълговете. После дъщеря ѝ Даша се омъжила и родила дете. Отначало всичко било наред, но после синът ѝ често боледувал. Даша напуснала работа, за да го води по болници, а лекарите дълго не откривали диагнозата. Най-накрая му открили болест, която лекували само в един институт – там пък списъкът бил огромен. Докато Даша обикаляла по болници, мъжът ѝ я напуснал, но поне оставил апартамента. В болница тя се запознала с вдовец, чиято дъщеря имала същата диагноза. Двамата се харесали и започнали да живеят заедно. След пет години мъжът ѝ се разболял тежко и трябвали пари за операция. Анна искала да даде парите на сина си за първа вноска за апартамент, но когато дъщерята ѝ поискала пари за съпруга си, й дожаляло да ги даде за чужд човек, тъй като вече ги беше обещала на сина си. Даша много се обидила и си тръгнала, казвайки: „Вече не си ми майка и когато ти стане трудно, не ме търси.“ И така вече двадесет години не се чуват. Даша успяла да излекува мъжа си, взели децата си и заминали да живеят край морето. Ако можеше да върне времето назад, Анна щеше да постъпи другояче, но миналото не се връща. Анна бавно стана от пейката и тръгна към пансиона. Внезапно чу: — Мамо! Сърцето ѝ заби. Обръща се бавно – дъщеря й, Даша. Краката ѝ се подгъват, почти пада, но дъщеря ѝ я хваща. — Най-после те намерих… Брат ти не искаше да даде адреса, заплаших го със съд за незаконната продажба на апартамента, млъкна веднага… Двете влязоха в сградата и седнаха във фоайето. — Прости ми, мамо, че толкова дълго не се обаждах. Отначало се сърдех, после все отлагах, срам ме беше. Но преди седмица те сънувах – вървиш из гората и плачеш… Събудих се и ми стана толкова тежко. Разказах всичко на мъжа ми, а той ми каза: “Отиди, помири се.” Отидох у вас – там непознати хора, нищо не знаят. Дълго търсих адреса на брат ти, намерих го. Ето ме тук. Събирай си нещата, с мен ще дойдеш. Имаме прекрасна къща до морето, а мъжът ми каза: ако майка ти се почувства зле, веднага я вземи при нас. Анна се сгуши до дъщеря си и заплака – този път от радост. Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която Господ Бог ти дава.

Анка Иванова седеше на пейката в градинката пред дома за стари хора и тихо плачеше. Този ден навърши

Įdomybės

022

Анна Петровна седеше сама на пейката в болничния двор и плачеше – навърши 70 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я поздравят. Само съседката по стая, баба Евгения Стоянова, ѝ подари малко подаръче, а санитарката Марица я почерпи с ябълка за рождения ден. Домът си беше приличен, но персоналът обикновено нехаеше. Всички знаеха, че тук идваха възрастни хора, изпратени от децата си, за които бяха станали бреме. И Анна Петровна тук я доведе синът ѝ – уж на почивка и за лечение, а всъщност тя пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, после синът я накара да му го прехвърли с дарение. Когато подписваше документите, обеща, че ще живее като досега, но после цялото семейство се нанесе при нея и започнаха дрязгите със снахата. Вечно недоволна – веднъж манджата не ѝ хареса, друг път банята не е измита… Синът първоначално я защитаваше, после започна и той да ѝ се кара. Накрая Анна Петровна усети, че все за нещо шушукат, а щом влезе – млъкват. Една сутрин синът ѝ каза, че трябва да си почине и да се полекува. Погледна го горчиво в очите: “В дом ме пращаш, нали, сине?” – Ама, мамо, не, това е санаториум. Ще полежиш за месец, после обратно у дома – отговори той, притеснен. Закара я, набързо подписа документите и изчезна, като обеща, че ще дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я бегло как е и избърза да си тръгне. Така живя Анна Петровна тук вече втора година. Като мина месец, а синът така и не дойде, тя се обади у дома – вдигнаха непознати. Апартаментът бил продаден, а синът ѝ – изчезнал. Изплака си сълзите и разбра, че повече няма връщане назад. Най-много я болеше, че някога беше обидила дъщеря си заради щастието на сина… Анна бе от село, там се ожени за Петър, имаше дом, работа, всички живееха скромно, но добре. После се преместиха в София – Петър загина в катастрофа и тя остана сама с две деца. Миеше стълбища, за да ги изхрани, мислеше, че когато пораснат, ще ѝ помагат, но не стана така. Синът ѝ изпадна в лоша компания, дъщерята Даша се омъжи, после ѝ се роди болно дете, а мъжът я напусна. Много страдания минаха, когато Даша поиска помощ, а Анна отказа, за да помогне на сина. Дъщеря ѝ трудно го преживя и двамата не си говореха от 20 години. Даша успя да събере семейството и заминаха да живеят на морето. Ако можеше да върне времето, Анна щеше да постъпи иначе. Но миналото не се връща… Анна се изправи и тръгна към пансиона. Изведнъж някой извика: „Мамо!“. Сърцето ѝ заби. Тя се обърна – Даша. Краката ѝ се подкосиха, но дъщеря ѝ я прегърна. – Най-после те намерих… Брат ти не искаше да ти дам адреса, но му заплаших дело, че е продал апартамента, та се стресна… Влязоха в сградата, седнаха на дивана. – Прости ми, мамо, че толкова време не се обаждах. Обиждах се, после се срамувах… А наскоро те сънувах – вървеше из гората и плачеше. Станах и ми натежа на душата. Разказах на мъжа си и той ми каза – тръгвай, намери майка си и се сдобрете. Намерих адреса и ето ме тук. Стягай се, с мен ще живееш. Имаме голяма къща на морето. Мъж ми заръча: ако на майка ти ѝ е трудно – незабавно да я приберем при нас. Анна я прегърна през сълзи – този път от щастие. “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ ти дава.”

Анастасия Георгиева седеше на една пейка в двора на старческия дом и тайничко бършеше сълзи с ръкава си.