Home

Įdomybės

Įdomybės
01.4k.
Вашето богатство трябва да се отразява в подаръците ви”, възрази свекървата.
“Богатството ви трябва да се отразява в подаръците ви”, отвърна свекървата. “
Įdomybės
03.5k.
Леонид не вярваше, че Ирина е негова дъщеря. Вяра работеше в местния магазин и имаше лоша слава, затова Леонид не обичаше дребничката Ирина. Само дядо Матей от село обичаше внучката си и ѝ остави наследство – своята къща край гората. Малката Ирина отрасна болнавa, хилава и нежелана, но само дядо Матей вярваше в нея и я учеше на билки и селяшка мъдрост. Ирина мечтаеше да лекува хора, но майка ѝ казваше, че няма пари за образование, докато дядо ѝ обеща да помогне и, ако трябва, да продаде и кравата. Дядо Матей даде на внучката си не просто къщата, а и благословия за щастлив живот. Вяра се върна при баща си само когато синът ѝ загуби пари на карти – но Матей отказа и каза, че парите са за обучението на Ирина. Когато Ирина се записа в медицински колеж, родителите ѝ не дадоха и стотинка, а само старият Матей я подкрепяше. Преди да си отиде, Матей завеща къщата и посъветва внучката да не я забравя, защото домът пази човешкия дух и тук ще открие щастието си. Предсказанието се сбъдна: Ирина, вече медицинска сестра, открила любовта край заснежената селска къща, когато младият Стас засяда с колата си и търси помощ. Случайната среща се превръща в истинска любов. У дома на Ирина се ражда синът им — Матей, кръстен на дядото, който първи повярва в своето внуче и ѝ осигури щастливо бъдеще.
Стефан до последно не вярваше, че Весела е негово дете. Жена му, Лилия, работеше като касиерка в хранителния магазин.
Įdomybės
0109
Десет години работих като готвачка и детегледачка в семейството на сина ми – без грам благодарност Бивша учителка се пенсионира на 55 години и десет години живя в дома на сина си, като всеотдайно се грижеше за внука, домакинството и готвенето – само за да получи упреци и липса на признателност. После, на 65, най-после си върна свободата и откри радостта да живееш за себе си, въпреки че семейството ѝ се обиди и прекъсна контактите.
Десет години готвих и чистих в семейството на сина ми, а благодарност йок Пенсионира се нашата главна
Įdomybės
0439
Десет години готвих и чистих в дома на сина си – нито една благодарност! Учителка на пенсия, която след 55-годишна възраст се посвети на внука и домакинството, а накрая остана недооценена от семейство, докато се радва на втората си заслужена свобода и нов старт в живота
Десет години беше готвачка в дома на сина си и никаква благодарност Пенсионирана учителка г-жа Рада Стоянова
Įdomybės
040
Не ни чакахме: Историята на Денис, Машка и майка им – отсъстващият татко, чичо Кольо и едно ново семейство, което се ражда въпреки старата любов
Не чакахме Нашият татко замина да работи някъде из чужбина, когато бях в пети клас, а сестра ми в първи.
Įdomybės
0146
Не го чакахме… Когато татко замина да работи някъде из България и изчезна окончателно, аз бях в пети клас, а сестра ми Маша – в първи. По-точно – тогава изчезна завинаги, а преди това просто се губеше за няколко месеца всеки път. Родителите ми никога не бяха женени официално, татко беше волен орел – обичаше да пътува из страната както му се прииска, връщаше се, когато реши, винаги с пари и подаръци. Мама го търпеше, защото го обичаше до забрава. – Володьо, върни се по-скоро – молеше тя. – Айде стига де, не прави драма. Чакай ме с подаръци – целуваше я нехайно и изчезваше. Докато него го нямаше, за нас с Маша се грижеше чичо Кольо, братът на татко. Мисля, че мама му харесваше, но той никога не го казваше и не показваше особено внимание. Просто винаги можеше да се разчита на него. – Как си, Таисия? Как са малките? – питаше чичо Кольо, когато идваше. – Урааа, чичо Кольо е тук! – крещях и тичах да го прегърна. – Здравей, Дени – стисваше ме накратко. Според мен, по-добре да беше той татко. През уикендите ни водеше с Маша на разходки, докато мама си почиваше. Понякога и тя идваше, понякога предпочиташе да остане сама и да мисли за женската си съдба. Като пораснах, чичо Кольо донесе гимнастическа стена и я монтира в коридора – вече почти половин година татко липсваше. Помагах да прикрепваме уредите, Маша гледаше отстрани как сръчно ги монтира – лост, въже и халки. – Чичо Кольо, защо не се ожениш? С такива златни ръце всяка би те взела – каза Маша, мъдра за възрастта си. – Никоя не ми харесва, Мария. Ще ми хареса – ще се оженя. – Ами деца, не ти ли се искат? – Маша разпери ръце. – Засега вие ми стигате. Или ме гониш? – подсмихна се чичо Кольо. – Я?! Винаги ти се радвам! Вечерта попитах Маша: – Защо го караш да се жени? Може да се обиди и да спре да идва. – Ама татко носи подаръци… – мечтателно каза тя. – Скоро сигурно ще дойде. – Ей, глупаче! Знаеш ли колко струват уредите, които ни донесе? – Аз искам рокли и кукли, не да катеря по твойте лостове. Този път татко не дойде. Един ден чичо Кольо дойде и се затвори с мама в кухнята – нещо ѝ обясняваше, а мама ридаеше. – Тая, стига, няма да ви оставя. Но познаваш го, той винаги търси сладкото и лесното… Мама закрещя, после рида дълго. Чичо Кольо продължи да ни помага – поправки, разходки. Един ден се осмели и заговори мамa за чувствата си – подслушвах. – Кольо, ама аз не ти трябва! Заслужаваш щастие, истинско щастие. – Аз си знам кой ми трябва – каза той упрямо. – А ако се върне? – … (мълчание) – Ще го чакам, Кольо! Обичам го… Ако ти трябва такава, без сърце… Животът тръгна. Маша беше цяла за татко – където има нещо, там е тя. Не можех да я виня. Тя вече знаеше, че няма смисъл да чака татко с подаръци, но чичо Кольо се стараеше. Мама му роди син – Вадко. Чичо Кольо беше на седмото небе. Подписаха и всичко влезе в колея. Завърших училище без тройки, мама грейна: – Ще си имаме учен в семейството, Кольо? – Ами и ние не сме вчерашни! – Е-е, няма да съм учен, дайте ми шампанско! Вадко катереше всичко, опитваше се да се качи на масата. Кольо го усади на коленете си: – Синко, държи се прилично, вече не си бебе! Вадко се направи на палячо и накара всички да се смеят. – Да не звъни някой? – наостри уши Маша. Мама отвори и отстъпи – вратата се появи татко. Настъпи тишина. Той се огледа: – Абе, какво се панирате, празнувайте си! Млъкнахме. Вадко тръгна към новия чичо, татко не му обърна внимание, мама го хвана и се скри с него като щит. Чичо Кольо стана, накуцна. – Къде? – попита мама с чужд глас. – … да подишам, – каза и излезе. Маша побягна след Кольо, а аз останах да подслушвам. – Доча, донесох ти модерни дрехи, – хитруваше татко. Маша не му обърна внимание, тръгна след чичо. Аз подслушах как мама най-накрая… дочака любовта си, но какво ще стане със семейството ни? – Тая, излязла си замъж за Кольо? – подигра се татко. Мама мълчи. – Тая… минало, минало! Аз се върнах! Видях, че мама го изгони, после татко обърна уж към мен: – Подслушваш? Ще стигнеш далеч! Но вече не ме интересуваше. Мама не седеше тъжна, успокояваше Вадко и оправяше масата – като истински герой: – Ха, малко да не ни развалиха празника! Къде са всички? Излязох навън. Маша и чичо Кольо седяха в парка, тя се беше сгушила в него. – Тате, стига седя, хайде у дома! Мама те вика. Ръцете на Кольо потрепериха, Маша ги стисна: – Нали така, тате, хайде домашния празник да довършим! Отидохме си – все пак празнувахме! Завърших училище.
Никога не чакахме Нашият баща с Мария тръгна на гурбет някъде из България и изчезна напълно, докато аз
Įdomybės
0152
Сутринта сивата светлина се лееше, кафемашината щракна, а парата бавно се издигаше по прозореца.
Сутринта светлината беше в мъгляво сиво, кафемашината щракна, парата се издигаше бавно по стъклото.
Įdomybės
095
Мамо, женя се! – викна с радост Виктор. – Радвам се – без ентусиазъм отговори София Панова. – Мамо, какво ти е? – изненада се синът. – Нищо… Къде смятате да живеете? – присви очи майката. – Тук! Нали не си против? – отвърна Виктор. – Тристаен апартамент е, ще се съберем, не мислиш ли? – Имам ли избор? – каза София Панова. – Да не търсим квартира? – потъмня лицето му. – Ясно, нямам избор – примирено каза София Панова. – Мамо, с тия наеми после няма да останат пари дори за храна – обясни Виктор. – Няма да е за постоянно, ще работим и ще спестим за собствено жилище. По-бързо ще стане така. София Панова само вдигна рамене. – Добре… – каза тя. – Значи така, влизате и живеете тук, докогато ви трябва, но имам две условия: сметките за парното делим на трима и домашна помощница няма да бъда! – Добре, мамо, съгласен съм – веднага прие Виктор. Младите скромно се венчаха и заживяха заедно: София Панова, Виктор и новата снаха Ирина. Още от първия ден, когато влязоха младите, у София Панова започнаха да изникват спешни ангажименти. Прибират се от работа, а майка няма, в тенджерите празно, а у дома хаос – както излязоха, така и останало всичко разбросано. – Мамо, къде беше? – пита изненадано вечерта синът. – Виж, Викторчо, обадиха ми се от читалището, поканиха ме в Хора за народни песни, нали знаеш, че имам глас… – Наистина? – учуди се Виктор. – Точно така! Ти просто забрави, но ти бях казвала. Там са все пенсионери като мен, пеем и си прекарваме чудесно. Утре пак ще отида! – весело каза София Панова. – Утре пак хор ли ще има? – пита синът. – Не, утре литературна вечер – ще четем стихове на Вазов. – отвърна тя. – Знаеш, колко обичам Вазов. – Така ли? – пак се учуди синът. – Ти си невнимателен към майка си! – с лека шеговитост рече София Панова. Снахата само наблюдаваше мълчаливо. Откакто синът се ожени, София Панова сякаш намери нов живот: ходеше по пенсионерски клубове, стари приятелки сменяше с нови, а те весело идваха на гости, обсаждаха кухнята до нощ-на нощ, пиеха чай и играеха карти или лото, тя се разхождаше, или гледаше телевизия толкова увлечено, че не чуваше кога младите я поздравяваха след работа. София Панова принципно не докосваше домашните задължения, всичко оставяше на Виктор и Ирина. Първоначално не се оплакваха, после снаха започна да недоволства, после – двамата шепнеха с досада, а Виктор започна да въздиша все по-силно. София Панова изобщо не обръщаше внимание и продължаваше със своя активен живот. Веднъж се прибра много щастлива, припявайки си „Йовано, Йованке“. Влезе в кухнята, където младите унило ядяха свежо сварена супа и радостно обяви: – Мили деца, поздравете ме! Запознах се с чудесен мъж и утре тръгваме заедно на санаториум! Нали е добра новина? – Добра е – отвърнаха в един глас син и снаха. – А всичко ли е сериозно? – предпазливо пита синът, тревожейки се дали ще има нов домочадец. – Още не знам – ще разбера след санаториума – каза София Панова, сервира си супа и си хапна сладко, после си сипа добавка. След санаториума се върна разочарована – Алексей не бил нейното ниво, но оптимистично заявявайки, че всичко тепърва е пред нея. Клубовете и срещите продължиха активно. В крайна сметка, една вечер младите се прибраха в неугледна квартира с празни тенджери и хладилник, и тогава снаха не се сдържа и с гняв затръшна хладилника, казвайки: – София Панова! Не може ли и вие да поемете малко домакинска работа? Тук е пълна бъркотия! Нищо не е направено! Защо ние трябва да вършим всичко? – Защо сте такива нервни? – изненада се София Панова. – Ако живеехте сами, кой щеше да ви чисти или да готви? – Но сте тук! – възрази снаха. – А аз не съм ви робиня – своето съм отслужила, стига толкова! Още с Виктор бях казала, че няма да бъда домашна помощница, това ми беше условието. А че не ти е казал, не е мой проблем – каза София Панова. – Аз мислех, че майтапиш – каза объркано Виктор. – Искате да живеете добре и още аз да чистя и да готвя? Не! Казах – няма да бъда прислужница! Ако нещо ви притеснява, винаги може да живеете отделно! – каза решително София Панова и се прибра в стаята си. Следващата сутрин, все едно нищо не се е случило, София Панова подсвиркваше „Ой, шоум е утро…“, облече елегантна блуза, сложи червено червило и се отправи към читалището – чакаше я Хорът за народни песни…
– Мамо, ще се женя! казах весело на майка ми. Радвам се. отговори Мария Димитрова, не особено ентусиазирано.
Įdomybės
0153
Мамо, женя се! – весело извика синът. – Радвам се. – отвърна София Петрова, но без особено въодушевление. – Мамо, защо така? – почуди се Виктор. – Нищо… А къде смятате да живеете? – попита майката с присвити очи. – Тук, ако нямаш нещо против, – отвърна той. – Все пак апартаментът е тристаен, ще се съберем, нали? – Имам ли избор? – въздъхна тя. – А не можем да наемем друг – и без това наемите са безбожно високи, ще ни останат пари само за хляб. Ще работим и ще спестяваме за наше жилище, така по-бързо ще стане. София Петрова сви рамене. – Добре… Значи – влизате, живеете колкото ви е нужно, но имам две условия: делим сметките на трима и не ставам домакиня! – Както кажеш, мамо – веднага прие Виктор. Младите скромно се венчаха и заживяха тримата в един апартамент: София Петрова, Виктор и снаха му Ирена. Още от първия ден след като се нанесоха, на София Петрова внезапно започнаха да ѝ изникват спешни ангажименти. Младоженците се връщат от работа, а майката я няма, готвеното липсва, апартаментът все така разхвърлян – както ги оставиха сутринта. – Мамо, къде беше? – пита с учудване синът вечерта. – Викторе, обадиха ми се от читалището – поканиха ме в Хор за народни песни, все пак знаеш, че имам глас… – Наистина? – Разбира се! Просто си забравил. Там се събираме пенсионери, пеем, прекарваме страхотно. Утре пак отивам! – каза закачливо София Петрова. – А утре какво има? Хор ли е пак? – Не, имаме литературна вечер – ще четем Вазов! Знаеш как го обичам. – Така ли? – Разбира се! Казвала съм ти. Виж ти, колко си невнимателен към собствената си майка! – кротко го смъмри тя. Ирена мълчаливо наблюдаваше разговора и не каза нищо. От този момент София Петрова сякаш хвана второ дихание – посещаваше пенсионерски клубове, приятелките ѝ се увеличиха, често идваха на гости, заемаха кухнята до среднощ, пиеха чай с бисквити и играеха лото; понякога излизаше, друг път се отдаваше на сериалите така увлечена, че не чуваше кога децата се прибират и я поздравяват. Към домашните задължения остана твърдо непреклонна – всичко по дома делегира на сина и снаха си. Първоначално мълчаха, после снаха ѝ започна сърдито да ги поглежда, после се надигнаха недоволни шепоти, синът въздъхваше шумно – но София Петрова не обръщаше никакво внимание и живееше активно за възрастта си. Един ден се прибра изключително щастлива, тананикайки „Калинка-малинка“. Влезе в кухнята, където младите хапваха пресен суп и весело обяви: – Деца, поздравете ме! Запознах се с великолепен мъж и утре заминаваме заедно на санаториум – е, каква е прекрасна новина, нали? – Наистина – съгласиха се двамата. – Сериозно ли е? – попита внимателно синът, опасявайки се, че ще дойде още един човек в малкия апартамент. – Не знам още, ще се разбере след санаториума – каза София Петрова и се наслади на супа и добавка. Върна се разочарована – Алексей не бил за нея, разделили се, но оптимизмът ѝ остана: предстоят нови приятелства, разходки, клубове и компании. В края на краищата, една вечер, когато младите пак се прибраха в разхвърляния апартамент и празен хладилник, Ирена не издържа – тръшна вратата, обърна се към София Петрова и раздразнено каза: – София Петрова, ще се заемете ли и вие с домашните дела? В жилището е хаос! Нищо не е сготвено! Защо ние да вършим всичко, а вие – не? – Защо сте ядосани? – учуди се София Петрова. – Ако живеехте сами, кой щеше да ви чисти и готви? – Вие сте тук! – възрази Ирена. – Аз не съм ви слугиня, да прислужвам денем – своето съм отслужила! И още, аз предупредих Виктор, че няма да стана домакиня, това беше моето условие. Ако той не ти е казал – не е моя вината. – Мислех, че се шегуваш… – прошепна Виктор объркано. – Да живеете удобно и да чистя и готвя постоянно? Не! Който не е доволен, може да си наеме квартира! – каза категорично София Петрова и се прибра в стаята си. На следващата сутрин, сякаш нищо не се е случило, тананикайки „Ой, дали вечер, малко ми се е спало…“, облече хубава блуза, сложи ярко червило и закрачи към читалището – там я чакаше Хорът за български народни песни…
Мамо, ще се женя! весело казва синът. Радвам се. без особена емоция отвръща Станислава Петрова.
© 2026 Įdomybės!