Įdomybės

Когато се омъжих за Димитър, вярвах, че любовта и уважението ще са главните стълбове на нашия брак.

Зимата на 1987-а беше от онези зими, за които хората вече не разказват какви температури е имало, а какви опашки се виеха. Снегът беше дълбок, но градът се будеше преди него. В пет сутринта, пред кварталния магазин за хранителни стоки „Хранителни стоки”, лампите още не светеха, но опашката вече бе готова. Никой не знаеше какво ще докарат – някой бил чул, че има месо и мляко. Хората бяха дошли с празни бутилки в торбите, с дебели палта и изморени лица, подреждаха се един след друг, сякаш цял живот са го правили. Мария беше шеста на опашката. Имаше 38 години и работеше в шивашка фабрика. Настроила си часовника за 4:30, изпила кафето си на тъмно, излязла безшумно от блока. Вкъщи бил съпругът ѝ, още заспал, с тихата надежда, че днес на масата ще има нещо повече. Опашката растеше бързо – списъци се правеха на хвърчащи листчета. Някой помнеше реда, друг отскачаше до вкъщи и се връщаше, сипваше се чай от термос за загряване, разменяха се сухи, кратки шеги за оцеляване. Никой не се оплакваше силно – нямаше смисъл. По едно време, около средата на опашката, Мария я видя – стоеше почти до стената, гръб опрян в студената мазилка. Ниска, със забрадка, вързана под брадичката, с тънко, износено палто – много слабо за този студ. Видимо трепереща, торбичката ѝ се поклащаше. Това беше баба Валерия. Мария я позна веднага – живееше на две входа от тях, останала вдовица само преди два месеца. След смъртта на мъжа ѝ все по-рядко излизаше навън. Сега беше на опашката сама, с наведена глава, без да казва дума. – Бабо Валерия! – извика Мария. Бабата вдигна тежко глава, изненадана от познат глас, после се усмихна плахо. Мария провери мястото си на опашката – вече беше петнадесета. Гледна пак към бабата. – Елате, заемете моето място. Не ви е мястото тук на студа. Баба Валерия опита да протестира, но Мария вече ѝ правеше място. Другите хора разбраха без думи, някой промърмори „оставете жена, тя е възрастна”. Бабата постоя на мястото на Мария, а Мария се премести назад. Минаха почти четиресет минути. Опашката пъплеше бавно. Когато хранителният магазин отвори, новината дойде без заобикалки: млякото и яйцата ще стигнат само за първите дванадесет човека. Мария разбра, че тази сутрин няма да ѝ остане нищо, но се зарадва, че поне баба Валерия няма да си тръгне с празни ръце. – Къде отиваш? Връщай се! Мястото си е твое. Аз съм възрастна, не ми трябва много. Не можеш да си тръгнеш с празни ръце! – извика бабата към Мария. – Не, бабо Валерия, с радост отстъпих мястото си. Ще се оправя докато докарат пак нещо. – Миличка, ела тук. Аз ще си тръгна, няма да стоя повече. Другите на опашката гледаха двете с възхищение и почуда – в онези години рядко се виждаха добрини, когато стомасите къркорят от глад. Мария се приближи до бабата, сама изненадана от нейната упоритост. Взе я под ръка и каза: – Бабо, никъде няма да ходите. Ще стоим двете заедно на опашката. И ще си поделим каквото има, само да не си тръгнете с празни ръце! Бабата замълча, кимна и те се дръпнаха една към друга, най-вече да се сгреят. Придържаха се подръка, две слаби силуети, свити една до друга, докато опашката се движеше напред. Когато стигнаха на касата, беше останала само една порция – мляко, няколко яйца и малко месо. Мария каза веднага: – Ще поделим. Продавачката се загледа в тях – в червените им ръце, в начина, по който бабата се държеше за Мария, и в липсата на бързане, сякаш най-важното беше нито една да не тръгне с празни ръце. Жената от магазина помълча няколко секунди. После остави кантара, подвдигна щората така, че никой отзад да не вижда, извади изпод тезгяха последната бутилка мляко, скрита за „някой случай”. Постави я в торбата им тихо, без думи. После разчупи месото на две, сложи по парче на всяка и върза торбичките здраво. – Така е най-добре. Да има и за двете – рече тихо. Мария искаше да каже нещо, но не успя. Баба Валерия наведе глава и промълви „Дай Боже здраве”, което се загуби в шума от магазина. Продавачката помаха с ръка: – Хайде, вървете, стига сте стояли на студа. Излязоха навън, без да поглеждат назад. Прехвърчаше сняг. Опашката беше оредяла. Хората, които бяха свидетели на случката, мълчаха, но пазеха спомена. Тази история не беше известна на много хора. Остана между онези, които бяха там – една зимна сутрин, на една обикновена опашка пред кварталната Хранителница. Стигна там, където трябваше – при хора, които имаха нужда да знаят, че не са сами, дори и да не го изричаха на глас. По-късно се разказваше от уста на уста, просто, без украса: „Знаеш ли какво стана веднъж на опашката?” Така започваха разказите. Никой не ги наричаше велики – те бяха спомени. Защото в онези години опашките не бяха само за храна. Бяха за хората – как се познаваха по поглед, пазеха си мястото, правеха място напред на някой по-слаб или уморен. От малкото на всеки се създаваше нещо, което наподобяваше нормалност. Историята на Мария и баба Валерия е само една от много – подобни случки е имало пред всяка нашенска Хранителница в мразовити утрини. Не всички имаха щастлив край. Но достатъчно бяха, за да останат в паметта ни. Защото понякога, в недоимъка, единственото, което никога не свършва, беше човечността. Ако тази история ти е припомнила нещо, напиши ни твоя спомен в коментарите. Понякога историите не искат нищо, освен да бъдат разказани нататък. 🙏

Зимата на 1987 година беше една от онези зими, за които хората не разказват какви студове е имало, а

Įdomybės

051

«Изоставен ли си?»: след уволнението спасих куче от улицата и тръгнах с него…

А, бе, без работа, ставаш ли, Бойка? казах на отражението си в огледалото, докато се грижеше да не се

Įdomybės

048

Зимата на 1987 беше от онези зими, за които хората вече не разказват какви студове са били, а какви опашки се виеха. Снегът бе висок, но София се будеше преди него. В пет сутринта, пред кварталната „Хранителни стоки“, лампите още не светеха, но опашката вече беше там. Никой не знаеше какво ще докарат. Слух се носеше, че ще има месо и мляко. Хората бяха дошли с празни бутилки в торбите, с дебели палта и уморени лица. Подреждаха се един след друг спокойно, сякаш цял живот това правят. Мария беше шеста. На 38 години, работеше във фабрика за трикотаж. Беше си навила алармата за четири и половина, изпила кафето си на тъмно и излязла безшумно от блока. Вкъщи остана мъжът ѝ, заспал с мисълта, че може днес ще сложат нещо повече на масата. Опашката бързо порасна. Почнаха да пишат списъци на късчета хартия. Някой помнеше номерата. Друг отиваше до вкъщи и се връщаше. Чаят се разливаше от термос. Шегите бяха кратки, сухи – за оцеляване. Никой не се оплакваше на глас. Нямаше смисъл. По средата на опашката Мария я видя. Тя стоеше по-назад, притисната до стената, с гръб към ледения бетон. Дребничка, с тънка забрадка вързана под брадичката и стар шлифер, твърде тънък за този студ. Видимо трепереше, торбата ѝ увиснала на ръка. Това беше леля Валерия. Мария я позна веднага. Живееше на две входа разстояние. Остана вдовица преди два месеца. Мъжът ѝ почина внезапно, и от тогава тя рядко излизаше. Сега стоеше сама на опашката, без дума, с поглед забит в земята. – Лельо Валерия, – извика Мария. Старата жена трудно вдигна глава, сякаш не очакваше познат глас. Като я видя, леко се усмихна. Мария погледна мястото си – петнадесета беше. После пак погледна възрастната жена. – Елате по-напред. Елате на моето място. Не стоите в този студ. Леля Валерия опита да спре, но Мария вече ѝ правеше място. Хората разбраха без обяснения. Някой прошепна “остави я, майко”. Старецът взе мястото на Мария, а тя застана по-назад на опашката. Минаха още четиридесетина минути. Опашката се влачеше бавно. Когато магазинът отвори, новината дойде: млякото и яйцата стигат само за първите дванайсет. Мария сметна наум и разбра, че този ден ще си тръгне с празни ръце. Но се радваше, че поне леля Валерия, след като ѝ отстъпи мястото, ще си тръгне с нещо. – Къде тръгваш? Върни се, това място е твое! Аз съм стара жена, не ми трябва много. Ти няма да си тръгнеш с празни ръце! – извика жената към нея. – Не е нужно, лельо Валерия. С цялото си сърце ви дадох мястото. Аз ще се оправя, когато докарат пак нещо. – Мило дете, ела тук на мястото ми. Аз ще си тръгвам, няма да чакам повече. Около тях хората гледаха с нещо между удивление и възхищение двете жени. Добротата беше рядкост, когато стомахът ти е празен. Тези жестове станаха все по-редки. Мария се приближи до възрастната жена, и тя ѝ каза: – Лельо, не тръгвайте никъде. Да стоим двете на опашката. Пък ще делим каквото ни дадат. Само не си тръгвайте с празни ръце. Възрастната жена мълча, кимна само. Допряха се една до друга – топлеха се с телата си, две малки фигури, ръка за ръка, докато опашката напредваше. Когато стигнаха до щанда, остана една последна порция – мляко, няколко яйца и малко месо. Мария веднага каза: – Ще разделим. Продавачката ги погледна – зачервените им ръце, как възрастната жена се крепи на Мария, как не бързат – все едно важното е да не си тръгнат и двете с празни ръце. Жената зад щанда замълча. Остави везната, дръпна леко щоричката, да не виждат другите. Извади изпод тезгяха последната бутилка мляко, скрита „за всеки случай”. Сложи я в торбата внимателно, без думи. После раздели и месото, сложи по парче в торбите и връзва възлите здраво. – Така е по-добре. Да стигне и за двете, – каза тихо. Мария искаше да каже нещо, но не можа. Леля Валерия сниши глава и прошепна едно тихо „да ви дава Бог здраве”, изгубено сред шума в магазина. Продавачката махна с ръка: – Вървете си, стига сте стояли на студа. Излязоха навън без да се обръщат. Ситно валеше сняг. Опашката беше оредяла. Хората, видели сцената, не казваха нищо, но я бяха запомнили. Тази история не излезе много навън. Остана между тези хора, в една зимна сутрин, на обикновена опашка пред „Хранителни стоки”. Отиде при онези, за които трябваше – при тези, които имаха нужда да знаят, че не са сами, макар и да не го казваха на глас. После се предаде от уста на уста, просто, без украса. „Помниш ли какво стана веднъж на опашката?” – така започваха разказите. Никой не го представяше голямо. Бяха само спомени. Защото през онези години опашките не бяха само за хляб. Те бяха за хората – как се разпознаваха по погледите, как си пазеха местата, как пускаха напред по-изморен или болен. Как, от малкото, което имаха, създаваха нещо, що прилича на нормалност. Историята на Мария и леля Валерия е само една от мнозина. Такова нещо се случи пред много „Хранителни стоки”, в много студени утрини. Не всички свършиха щастливо. Но бяха достатъчни, за да остане в паметта. Защото понякога, посред недоимъка, единственото нещо, което никога не се свършва, е човещината. Ако тази история ти е върнала спомен, разкажи го в коментарите. Някои истории искат само да бъдат предадени нататък. 🙏

Зимата на 1987 година е една от онези зими, за които хората днес рядко разказват какви температури е

Įdomybės

0171

Олече, мило мое дете, моля те – мама клекна до мен, – трябва малко да поживеем тук на село, скоро всичко ще свърши и пак ще се върнем в София Оля мълчаливо гледаше майка си. – Оля, чуваш ли ме? Разбираш ли? – майка ѝ разтърси Оля. – Чувам, мамо… – Защо мълчиш? – Майка ѝ беше нервна, Оля го видя. – Не мълчах, мамо, мислех си. – Гледай колко книги има тук, Оле… Ох, как ги обичах аз като дете… – Мамо… Дълго ли ще живеем тук? – Не знам, сърчице, засега трябва. Оля разбираше всичко, което се беше случило в тяхното семейство. Майка ѝ напразно мислеше, че тя е още малка и не схваща. – Оля, леля Катя ще идва да те наглежда, аз ще работя по цял ден, сутрин ще тръгвам, а вечер ще се връщам. През уикенда ще сме заедно, ще ходим на реката да се къпем… Майката закри лице с ръце. – Прости ми… – Мамо, не плачи, недей. Знам, че татко ни изостави, знам, че трябва да се справяме сами и че реши да се преместим в къщичката на баба, а апартамента да дадеш под наем. – Знам всичко, мамо… Ще бъда послушна, обещавам ти, ще чакам да се върнеш, ще чета книги, леля Катя ще ме наглежда. – Ще се справим, мамо… А наесен ще тръгна на училище. – Мамо… тук има ли училище? – Не, миличка, имаше някога, но вече няма. Но на есен ти обещавам, ще се върнем в нашия апартамент. Това е временно, докато си намеря добра работа. – Апартамента го дадох под наем до август, точно ще ни стигне времето, после ще направим ремонт там и ще си живеем. Всичко ще се оправи, дъще… – Знам, мамо… Онази вечер майка и Оля дълго седяха на прага на малката си къща, и мама разказваше за своето детство, за хубавата си баба. – Мамо, а ти… имаше ли… майка? – Имах, – въздъхна мама, – още е жива, но на нея не ѝ трябвам. – Как така? – Ей така, мило мое. Родих се рано, майка не се разбираше с татко, той си замина в друг град, там си направи ново семейство. Мама се помота, после ме даде на баба Соня на село, а тя тръгна из града – да си търси щастие… – И… намери ли щастие? – Намери го, дъще, ама мен тотално ме забрави… Омъжи се, има още две деца, а мен само за рождения ден честити, за празниците така… Такава беше тежката съдба на мама – в София, селото, баба Соня… Но Оля си имаше мама до себе си. – Мамо… ти не наричаш Зоя “мама”… – Знам, прости, дъще… не мога да я нарека майка, за мен майка беше баба Соня. На нея съм кръстена. – Много ли я обичаше, мамо? – Много, много! Когато я загубих, сякаш светът ми потъмня… И Зоя – майка ми, я обичах, чаках все да дойде… Имаше Нови години, рождени дни, чествания – майка така и не дойде. Сама се справих. После пораснах. Животът ме научи. И Оля, вече по свой път, също трябваше да се справя – на село, без тати, с мама, с леля Катя, с тъга, ала и с надеждата. Сълзите си Оля скриваше, но вечер майка я прегръщаше и светът ставаше по-близък… Докато една нощ мама не закъсня напрегнато, а Оля остана сама на тъмно. Преживя страшната вечер с играчките си, помисли, че мама може да не се върне като в историите за баба Соня и Зоя… Но мама пристигна! Прегърна я и ѝ се закле никога да не я оставя. По-късно Оля отново бе със своя татко, но вече беше пораснала, усещаше колко им е трудно да са семейство… Минали години. Оля се омъжва, признава на мама, че някога е мислила, че може да я остави, но сега знае – не и не! Те са майка и дъщеря, заедно са, завинаги – в софийската къща и в малката къщурка на баба. — Мамо, обещай ми, че никога няма да ме оставиш – История за Оля, мама и техния нов живот на село, там където започва надеждата и завършва страхът – семейна сага за любов, прошка и завръщане у дома

Сонче, моля те, майка ѝ се присви до Сияна, ще малко трябва да поживеем тук, скоро всичко ще се нареди

Įdomybės

023

Скритата съкровище от нашето детство

30 май 2025г. Днес отново се оказах в капана на стария приятел от детските улици. Прости, Георги, но

Įdomybės

012

О, Олче, мило дете, моля те – мама се наведе до Оля на колене – трябва малко да поживеем тук, всичко ще свърши скоро и пак ще се върнем в града Оля мълчаливо гледаше майка си. – Оле, чуваш ли ме? Разбираш ли? – мама разтърси Оля. – Чувам, мамо… – А защо мълчиш? – Мама започна да се изнервя, Оля го забеляза. – Не мълчах, мамо – замислих се. – Замислила си се… Виж колко книги има тук, Олче… Как обичах като малка да чета… – Мамче… Дълго ли ще трябва да живеем тук? – Не знам, слънчице, засега трябва да останем. Оля разбираше всичко, което им се е случило, с нея и мама. Мама напразно си мислеше, че Оля е още дете и не схваща… – Оле, леля Катя ще идва да те наглежда, аз ще готвя, сутрин ще тръгвам на работа и вечер ще се връщам. А уикендите ще сме заедно и ще ходим на реката да се къпем… Мама скри лицето си с ръце. – Прости ми, прости ми… – Мамо, не плачи, не трябва… Знам, че татко ни остави, знам, че трябва някак да оцелеем и че ти си мислеше, че най-добрият вариант е да дойдем в къщичката на баба, а апартамента да дадем под наем. – Всичко знам, мамо… Ще бъда послушна, обещавам! Ще те чакам и ще чета книги, а леля Катя ще ме наглежда. – Ще се справим, мамо… А наесен ще тръгна на училище. – Мамо, има ли училище тук? – Не, детенце, имаше, но вече няма. Но на есен обещавам, ще си се върнем в нашия апартамент. Това е временно, докато намеря свястна работа. – Дадох апартамента под наем до август, ще ни стигне времето, после ще направим ремонт и ще си заживеем. Всичко ще се нареди, дъще… – Знам, мамо… Тази вечер мама и Оля дълго седяха на прага на малката си къщичка, а мама разказваше за своето детство и колко добра баба е имала. – Мамо, а ти… имала ли си майка? – Имах, – въздъхна мама, – и сега имам, но… не съм ѝ нужна… – Как така, мамо? – Ами така, мъничка. Рано съм се родила, бащата ми си тръгна, направи си семейство другаде, мама опита да се справи, но ме остави при баба Соня и замина за града… да си търси късмета. – Намери ли късмета, мамо? – Намери, дете, но за мен забрави… – Баба ѝ каза да ми купи рокля за бала, тя се разкрещя, че има болни деца и баба мисли за някаква рокля… – Баба тогава много се разсърди и я изгони… … – Мамо, ти никога не я наричаш “мама”, само “тя”… – Знам, извини ме, дъще… Не мога да я нарека майка, баба Соня винаги ми беше истинската майка. – Тебе са те кръстили на баба Соня, нали, мамо? – Май да… На баба… – Обичаше ли я? – Много! Когато я загубих, все едно светът ми угасна… Майка си също я обичах, все я чаках, на всеки рожден ден, на всеки празник… – Като се разболеех, на 1-ви септември, когато баба почина… все чаках да дойде. – Не можа да дойде, защото свекърва ѝ празнуваше юбилей… Дойде после, изревала се… Накрая ме прати да уча и ме настани в общежитие… – Първият Нова година не бях с баба. Мислех, че мама ще ме вземе при себе си, но тя каза – няма място. – Реших да искам ключа за къщата, нали беше и моя… – Тя не ги даде… Но аз отидох, прескочих оградата, смених ключалките с чичо Фильо. Сега всички съседи казват, че няма да позволят някой да ме нарани, заради баба… – Онази Нова година мислех да съм сама, но дойдоха приятелки… – После навърших осемнайсет… … – Не се виждаш с нея? – Не… Няма смисъл. Тя няма за какво да говори с мен, и аз с нея. – Мамо, ти… няма да направиш така с мен? – Никога, чуваш ли! Никога! … – Оля вече беше голяма и не ѝ беше страх. Мама отиде на работа, леля Катя минаваше няколко пъти. Оля яде, изми си чинията, нахрани куклата Галя и седна да чете книжка… … Веднъж мама не се върна… Минаваха часове. Оля запали лампата, дръпна пердетата и тихо утешаваше куклите и плюшените мечета. Може да иде да посрещне мама на гарата? Пътят обаче не помнеше добре… Оля гонеше лошите мисли… Плака, после заспа на стола до прозореца. Чу шум отвън – ами ако са мишки, ами ако дойде онази, баба Зоя, която никога не бе виждала? Ще ги изгони… Изведнъж се отвори врата, пламна светлина. – Мамо! – Оля скочи, стола падна – мамо, мамичко моя! – Детенце мое, Олечко, момиче сладко… Извинявай, изпуснах последния влак, стигнах до съседната спирка и оттам вървях пеша… – Мамо, не те ли беше страх? – Много ме беше страх, Олечко! Толкова се тревожех за теб! Ревях и молех да не плачеш… Даже вълците изплаших, – смееше се мама през сълзи. – Боях се, че ще си помислиш, че съм те изоставила! И тогава… тогава Оля излъга за първи път майка си… – Мамо, аз не съм мислила това, знам, че никога няма да ме оставиш… Да, излъга – беше го помислила, но не искаше майка ѝ да се разстройва още повече… Останаха до края на август, после Оля тръгна на училище, мама си намери добра работа. Таткото заведе дела, че искал Оля за уикендите. Майката каза, че никога не е забранявала – сам не искал… Сега Оля отива при татко през почивните. Първо беше радостна, после… – Мамо, мисля, че тате е като твоята Зоя, изобщо не му трябва да съм с него… Води ме в детския кът, а той само говори по телефона! – А аз само гледам децата… Не искам вече при татко… Да му кажем, мамо? После татко я обвини, че майката я настройва срещу него. – Тате, вече не съм малка. Защо ме водиш при децата и ми даваш чипс, аз не ям такива неща… Когато ни изостави с мама, аз оставах сама у дома… Когато мама изпусна влака и тръгна сама пеша, а аз бях сама вкъщи – и после тръгнаха вълците… За втори път Оля излъга – но този път таткото… Таткото послуша и си тръгна… После след месец се върна, извини се и отидоха на кино – с Оля! Оля с радост отново ходеше при татко… – Соня… вярно ли е, че тогава от вълци бяга? – пита бащата майката. – Да, – отговаря, без да трепне мама. После пак бяха заедно… и накрая влакът на татко замина. – Мамо, щом влакът на тате замина, как ще се прибере? Да остане у нас? Бащата погледна майката, но тя беше решителна. – Ще мине пеша… Тук вълци няма, – каза тя и го изпрати. – Мамо… Той искаше да се върне, нали? – попита Оля през нощта, прегърната до майка си. – Да… – Няма да му простиш? Мама мълча. – Мамо, това си е твоя работа, но… и двама ви обичам… – Знам, Оле, дъще. – Но теб повече, ти си най-смелата мама на света – така тичаше за мен, че дори не се изплаши от вълците. … Минаха години. Оля се омъжваше. – Мамче… трябва да си призная нещо… – Кажи, слушам те. – Тогава аз… си помислих, че ще ме изоставиш… като Зоя… – Мое момиче… Как можех да го направя… – Тогава не знаех, мамо… Прости ми! – Ти ме прости, че ти се наложи да преживееш всичко това… Стояха прегърнати, майка и дъщеря… винаги заедно. Мама винаги е до теб.

– Милена, чедо мое, моля те, майка ѝ седна покрай нея на старата пейка пред вратата, трябва малко

Įdomybės

036

Хранене на непознати всяка вечер в продължение на петнадесет години — дотогава

Здрасти, приятелко, слушай тази история, която се случваше в нашия град, в парка Събор в София.

Įdomybės

027

През пролетта на 1992 г., в малък български град, един мъж – Димитър, бивш локомотивен машинист от БДЖ преди 1989-та, идваше всеки ден да седи мълчаливо на пейка пред гарата със стара найлонова торба в краката и поглед вперен към релсите. След затварянето на локомотивното депо след промените, Димитър – на 54 години и с тежка, неизказана тъга – пристигаше сутрин в 8—точно като за начало на смяна – и се прибираше по обяд, познат от всички като „онзи, дето работеше в железниците“. Един ден при него седна младеж с износена раница и смачкана бележка – приет за студент във Велико Търново, но без пари за билет, твърдящ, че не може да се прибере у дома, защото е обещал да успее. Димитър му даде старата си железничарска карта и малко пари: „Аз стигнах там, където трябва. Ти върви напред – ако станеш човек, подай нататък.“ Момчето тръгна с влака, обещавайки да не прекъсва веригата на добротата. Години по-късно, вече утвърден мъж, той се върна, за да намери Димитър болен и прикован към леглото след автомобилна злополука – и му подари нова инвалидна количка и помощ: „Както ти ми помогна да тръгна тогава, сега аз помагам на теб – за да не късаме веригата.“ В този свят много неща се губят – хора, влакове, години – но жестовете се връщат, ако не скъсаш веригата на добрината. Ако си преживял или станал свидетел на подобно добротворство, предай нататък. Имаме нужда от повече такива истории, които ни сближават. ❤ Един лайк, коментар или споделяне може да продължи веригата.

Пролетта на 1992-ра година, в едно малко градче в България. На една пейка пред гарата всеки ден сядаше