Įdomybės

Съпругът ми реши едностранно да покани майка си да живее при нас целия януари – а аз събрах багажа, оставих ключовете и се изнесох в нов апартамент, за да си върна спокойствието и защитя границите си. Това не беше просто бягство от свекърва, която не познава думата „граници“ – това беше урок за уважение, независимост и семейно пространство, който мъжът ми трябваше да научи сам. Какво бихте направили в такава ситуация: да търпите заради мир, или да изберете себе си въпреки риска за отношенията?

Мъжът ми реши, че най-естественото нещо на света е свекърва ми баба Тодорка да дойде да живее при нас

Įdomybės

0470

Не мога да ти стана майка и не мога да те обичам, но ще се грижа за теб и не трябва да ми се сърдиш. Все пак при нас ще ти е по-добре, отколкото в дом за сираци. Днес беше тежък ден – Иван погребва сестра си, с която не се е виждал пет години. Вика прави всичко по силите си да го подкрепи. След погребението остава грижата за малкия син на Ирена – всички роднини са единодушни, че Иван трябва да приюти племенника си. Вика разбира ситуацията, макар никога да не е искала деца – нито свои, нито чужди и го е признава на съпруга си още преди сватбата. Сега обаче няма избор – да дадат Влади в дом за сираци никога не би допуснала. Тя му казва истината: няма да бъде майка, но ще се грижи за него. Влади избира да остане при чичо Иван. Вика преобразява стаята му с ентусиазъм – не е скъперник, просто не обича деца. Влади се радва на красивата си стая, но често си мечтае да бъде обичан. Вика постепенно започва да изпитва удоволствие от малките му радости – цирк, зоопарк, забавления. Когато планират пътуване до морето, Вика променя намеренията си – решава, че Влади трябва да види морето. След ваканцията настъпват нови дни, носещи едва доловимо чувство за щастие и очакване. Чудото се случва – Вика се прибира с нов живот. Тя не знае какво да прави, след като Влади така е променил Иван. Когато Влади попада спешно в болница, той моли Вика днес да бъде неговата майка – само за един ден. Вика му обещава, че ще остане до него, осъзнавайки колко силна е любовта ѝ към момчето. Десет години по-късно, на 45-ия си рожден ден, Вика осъзнава, че е щастлива съпруга и майка на две прекрасни деца – Влади вече е почти пълнолетен, а София е на десет. Единственото, за което съжалява, са думите за нелюбов. Дали Влади ги е забравил или ще ги помни цял живот – тя не смее да попита.

Не мога да ти стана майка и не мога да те обикна, но ще се грижа за теб и не трябва да ми се обиждаш.

Įdomybės

0207

«Снахата ме помоли да се отдръпна – но после сама внезапно закрещя за помощ»

Снахата ме помоли да не идвам толкова често но после сама се обади за помощ. След сватбата на сина ми

Įdomybės

0566

Не мога да ти стана майка и не мога да те обикна, но ще се грижа за теб и не трябва да ми се сърдиш. Защото при нас ти пак ще си по-добре, отколкото в дом за сираци. Днешният ден беше труден. Иван погребваше сестра си – такава несръчна, но все пак близка. Не се бяха виждали повече от пет години, а сега трагедията ги събра отново. Вика както може подкрепяше съпруга си и пое голяма част от грижите. Но след погребението им предстоеше още една важна задача – сестрата на Иван, Ирина, остави малък син. Всички роднини, които в този ден се сбогуваха с Ирина, веднага прехвърлиха отговорността върху младия ѝ брат Иван. Кой друг, ако не чичото, трябва да се погрижи за момчето? Така че това решение дори не подлежеше на обсъждане – смяташе се за единствения правилен избор. Вика всичко разбираше и не беше против, но имаше едно „но“: тя никога не бе искала деца – нито свои, нито чужди. Решението ѝ бе взето отдавна. Честно се бе признала пред Иван преди сватбата, а той го прие на шега – кой мисли за деца на двайсет и нещо? Не и не, ще си живеем за себе си – така решиха двамата преди десет години. Сега обаче ѝ се наложи да приеме напълно чуждо дете. Нямаше изход. Иван никога нямаше да позволи племенникът му да отиде в дом за сираци, а Вика не би посмяла да повдигне изобщо този въпрос. Тя знаеше, че никога няма да обикне това дете, а още по-малко – да му замести майката. Момчето беше умно за възрастта си и Вика реши да бъде честна с него. – Влади, къде предпочиташ да живееш – при нас или в дома за сираци? – Искам да живея вкъщи, сам. – Но нямаш право да живееш сам, ти си само на седем. Трябва да избереш. – Тогава при чичо Иван. – Добре, ще живееш с нас, но трябва да ти кажа едно нещо – не мога да ти стана майка и не мога да те обикна, но ще се грижа за теб, а ти не трябва да ми се сърдиш. Защото при нас пак ще ти е по-добре, отколкото в дома. Когато уредиха формалностите, се прибраха у дома. Вика смяташе, че след онзи разговор вече не ѝ се налага да се преструва на грижовна леля – може да е себе си. Да нахрани, да изпере, да помогне с уроците не ѝ беше трудно, но да дава сърдечните си сили – е, това вече не. А малкият Влади не забравяше нито за миг, че е нежелан и че за да не го върнат в дома, трябва да е послушен. Откроиха му най-малката стая в жилището, но трябваше първо да я преобразят. Изборът на тапети, мебели, декор – все любими занимания на Вика, тя се включи в обзавеждането с ентусиазъм. Позволи на Влади да си избере тапетите, а другото подбра сама. Не съжали средства – не беше скъпа, просто не обичаше деца, затова стаята стана красива. Влади беше щастлив! Жалко, че майка му не вижда новата стая. „Ох, само ако Вика можеше да ме обикне. Тя е добра, но не обича деца“, често си мислеше Влади преди сън. Момчето умееше да се радва на малкото – цирк, зоопарк, парк с атракции – така искрено се възхищаваше, че Вика сама започна да се наслаждава на тези разходки – харесваше ѝ да учудва момчето и да наблюдава реакцията му. През август трябваше с Иван да летят на море, а Влади за десет дни да иде при близка роднина. Но малко преди това Вика промени решението си – страшно ѝ се прииска момчето да види морето. Иван се учуди, но тайно беше много радостен – вече се чувстваше силно привързан към детето. Влади бе почти щастлив! Само да го обичаха, но важното – ще види море! Пътуването беше страхотно – топло море, сочни плодове, прекрасно настроение. След почивката започнаха обичайните дни – работа, дом, училище. Но сякаш нещо се бе променило – появи се ново усещане: движение на живота, лека радост, очакване на чудо. И чудото се случи – Вика се върна от морето с нов живот. Как стана, след толкова години да си „пази“ от подобни изненади? Какво да прави? Да каже ли на Иван, или да реши сама? След появата на Влади вече не бе сигурна, че съпругът ѝ е убеден „чайлдфри“. Той се грижеше с любов за момчето, забавляваше се с него, вземаше го и на футбол. Един подвиг Вика направи, но за втори още не бе готова – сама прие трудното решение. Докато седеше в клиника, звъннаха от училището – Влади откаран с линейка със съмнение за апендицит. Засега планът трябваше да почака. Влетя в спешния кабинет. Влади беше блед, трепереше. Щом видя Вика, започна да плаче. – Вика, моля те, не си тръгвай, страх ме е. Само днес побъди моя майка. Само един ден, повече няма да искам. Момчето се вкопчи в ръката ѝ, сълзите му не секваха. Сякаш го заливаше истерия. Вика никога преди не го беше виждала да плаче, освен на погребението. Сега просто се разрида. Вика притисна ръката му към бузата си. – Момчето ми, малко още, ще дойде лекарят и всичко ще е добре. Тук съм, с теб съм, никъде няма да ходя. Боже, колко го обичаше в този момент! С тези искрени очи – това е най-важното, което има. „Чайлдфри“ – каква глупост. Още тази вечер ще каже на Иван за бъдещото бебе. Това решение дойде точно в мига, когато Влади от болка още по-силно стисна ръката ѝ. Минаха десет години. Днес Вика има юбилей – навършва 45. Гости, поздравления, а тя – с кафе в ръка – си спомня… Колко бързо мина времето, как отлетя младостта и настана зрелост. Вече е щастлива съпруга и майка на две прекрасни деца – Влади е почти на осемнадесет, а София на десет. Нищо не съжалява. И все пак има нещо, за което много, много съжалява – онези думи на нелюбов. Как ѝ се иска Влади да не ги помни, да ги е забравил и никога да не си ги спомня. След онзи ден в болницата, се стараеше често да му казва, че го обича. А дали той помни първото ѝ признание – така и не се осмели да го попита.

Не мога да ти стана майка и не мога да те обичам, но ще се грижа за теб и не трябва да се обиждаш.

Įdomybės

081

Милионерът спира на заснежена улица в Лозенец… и не може да повярва на очите си

Милионерът спря рязко на заснежената улица… и не можа да повярва Спирачките на черния му Mercedes

Įdomybės

032

Милионерът спира с Мерцедеса на заснежената улица в Лозенец… и не може да повярва на очите си

Милионерът спира по една заснежена уличка… и не вярва на очите си Спирачките на Мерцедес-а изпищяха

Įdomybės

0239

Подарък за сватба от свекърва: По-добре нищо, отколкото това!

Давно, когато се събирахме на сватби с прости радости, се случи една такава история. Лиляна и Марко щяха

Įdomybės

03.2k.

Брат ме кани на рождения си ден, но жена му прави скандал

Братът ми, Мартин, се ожени преди шест години. Оттогава нито аз, нито нашите родители стъпваме в дома им.

Įdomybės

0623

Вечните гости, масата пълна с бутилки, но без троха хляб – историята на малкия Ленко, който събираше бутилки по зимните софийски улици, търсеше топлината в непознат дом и откри своята приказна майка Лилия, а след години съдбата ги събира отново.

У нас вкъщи винаги имаше гости. Почти всяка вечер. Всички си пиеха имаше шишета по масата, а за хапване