Įdomybės

Иван чакаше булката си. Гостите бяха събрани, денят беше планиран до минута, но Гергана винаги толкова

— Бай Василе, пак заспахте! — гласът на шофьора на автобуса звучи добродушно, с лека усмивка. — Вече трети път тази седмица тичате след автобуса, все едно гоните метрото. Възрастен пенсионер със смачкано яке диша тежко, опрян на дръжката. Стари коси рошави, очилата паднали на върха на носа. — Извинявай, Андрее… — отбелязва дядото, вадейки смачкани банкноти от джоба. — Часовникът пак е закъснял, или аз вече съм съвсем… Андрей Викторов, шофьор с дългогодишен стаж, около 45-годишен, препечен от магистралите между Пловдив и Смолян. Двадесет години кара един и същи маршрут, познава почти всички от редовните си пътници. А този дядо му е станал особено скъп — винаги вежлив, тих, ежедневен пътник в едно и също време. — Какво толкова, сядай. Къде днес? — До гробищата, както винаги. Автобусът потегля. Бай Васил сяда все на третия ред зад шофьора, до прозореца. В ръката си държи износена найлонова торбичка с няколко вещи. Малко пасажери — делничен ранни час. Няколко студентки клюкарят, мъж с костюм е забил нос в телефона. Всекидневна гледка. — Кажете, бай Василе, — през огледалото Андрей поглежда стареца, — всеки ден ли отивате натам? Не ви ли тежи? — Накъде да ходя другаде, — шепне дядото с поглед през прозореца. — Жена ми е там… вече година и половина. Обещах да идвам всеки ден. Сърцето на Андрей затрепва — и той има съпруга, която обича. Не може да си представи… — Далеч ли ви е от дома? — Не, с автобуса половин час. Пеша обаче не мога — краката вече не държат. Пенсията стига за билета и това е важно. Минават седмици, бай Васил става неизменна част от сутрешните курсове. Андрей привиква, дори го очаква. Понякога старецът закъснява — шофьорът умишлено изчаква още минутка. — Недейте за мен да чакате, — един ден казва бай Васил, явно разбрал. — Разписанието е разписание. — Глупости, — махва Андрей. — Две минути нищо няма да променят. Една сутрин бай Васил го няма. Андрей изчаква — но напразно. Ден, два, три — няма го дядото. — Чу ли, бабайката дето все на гробищата слизаше нещо изчезна, — казва Андрей на кондукторката Таня Петрова. — Да не се е разболял? — Кой знае… — вдига рамене жената. — Може роднини, може нещо друго… Но на Андрей все му тежи. Свикнал е със старчето, с неговото кротко “благодаря”, със сдържаната усмивка. Седмица минава — никакъв Васил. Андрей решава — в обедната почивка се отбива до последната спирка при гробищата. — Извинете, — обръща се към пазачката на портала, — търся един възрастен господин, Васил Иванов — сив, с очила, винаги носи торбичка. Да сте го виждали? — А, този! — жената се оживява. — Всеки божи ден идваше, при жена си. — От няколко дни го няма? — Вече седмица, не е идвал. — Да не е заболял? — Кой го знае… Каза ми преди време адреса — живее наблизо, на ул. Садова, блок 15. Вие кой сте му? — Аз съм шофьорът на автобуса. Всеки ден го возех. Садова, 15 — панелен блок с лющеща се боя. Андрей звъни на случаен апартамент. Отваря мъж към петдесетте, навъсен. — Кого търсите? — Васил Иванов търся — шофьорът съм, возих го често… — А, дядото от дванадесети апартамент, — лицето на съседа става по-ведро. — В болница е от седмица — инсулт го е ударил. Сърцето на Андрей застава на пауза. — В коя болница? — Градската, на бул. България. Първо бил много зле, но уж се оправя вече. След работа Андрей се отбива до болницата, търси нужната стая. — Васил Иванов? Да, тук е. А вие? — пита дежурната сестра. — Приятел — смотолевя Андрей. — В шеста стая е, но е още слаб, не го уморявайте. Бай Васил лежи до прозореца, блед, но на себе си. Щом вижда Андрей, първо не го познава, после очите му се разширяват. — Андрей… Вие? Как ме намерихте? — Просто ви потърсих… — засрамва се шофьорът, оставя пакет с плодове. — Притесних се, че не ви виждам. — Вие… заради мен? Аз нали съм никой… — Как никой? Вие сте ми любим пътник, всеки ден ви чакам. Бай Васил мълчи, гледа тавана. — На гробището не съм бил вече десет дни, — прошепва. — За пръв път след година и половина. Обещанието си наруших… — Недейте, Ганка ще ви прости. Болест е тежка работа. — Не знам… — клати глава дядото. — Всеки ден ходех, разправях й какво става, за времето… Сега тук лежа, а тя сама там… Как се мъчи човекът… Решението идва само. — Искате ли… аз да отида? Ще й кажа, че сте в болница и че ще оздравеете. Васил гледа с едновременно недоверие и надежда. — Бихте ли? За чужд човек? — Не сте ми чужд — нали всеки ден се виждаме. На следващия ден, почивка, Андрей отива на гробищата. Намира гроба — на паметника снимка на приветлива жена с добри очи. „Ганка Иванова, 1952-2024“. Първо неловко, после думите сами идват: — Здравейте, Ганке. Аз съм Андрей, шофьорът. Вашият мъж всеки ден идва при вас… Сега е в болница, но оздравява. Помоли да ви предам, че ви обича и пак ще дойде… Казва още нещо — какъв добър човек е Васил, как скърби, какъв верен съпруг е бил. Дори да се усеща глупаво, нещо вътре шепти, че прави правилното. В болницата заварва бай Васил да си пие чая. Изглежда по-добре. — Ходих, — казва Андрей. — Казах всичко. — И как е… там? — гласът леко трепери. — Добре е. Цветя има нови, сигурно от съседите. Чисто, подредено. Чака ви. Дядото затваря очи; по бузите му текат сълзи. — Благодаря ти, момче… Благодаря ти… След две седмици го изписват. Андрей го взима от болницата. — Ще се видим ли утре? — пита, когато старецът слиза. — Разбира се — в 8 сутринта, както винаги. И наистина — на следващата сутрин той отново е на познатото място. Но нещо вече е различно между тях — не само шофьор и пътник, а нещо повече. — Знаете ли, бай Василе, — един ден му казва Андрей, — защо не ви карам до гробищата в почивните дни с колата си, ей така, не по работа? — Че как ще ви безпокоя… — Свикнах вече, а и жена ми каза: „Щом е такъв човек, помогни му“. И така си станало традиция: в делничните дни служебен автобус, на уикендите — Андрей кара бай Васил с личната си кола, понякога с жена си. Опознават се, сближават се. — Разбра ли — казва вечер Андрей на съпругата си, — мислех си, че това е просто работа. Разписания, маршрут, пътници… Оказа се, че зад всеки пътник стои история, човешка съдба. — Така е, миличък — кимва тя. — Добре, че не отмина. А бай Васил един ден казва: — Знаете ли, след като Ганка почина, си мислех — свърши се моят живот. За какво съм нужен? А ето, че има хора, на които им пука. И това значи много. *** А на вас случвало ли ви се е да изпитате колко големи неща могат да сторят обикновените хора?

Дядо Василе, пак закъсняхте! гласът на шофьора на автобуса звучи добродушно, но и с лека нотка упрек.

Įdomybės

0374

И тя едва сега разбра, че свекървата ѝ не е толкова зла жена, за каквато я мислеше всички тези години – История за тридесети декември, дванадесет години съвместен живот, самотата без дете и съпруг в навечерието на Нова година, неочаквана среща със стари приятели и училищната любов, и как една неочаквана помощ от свекървата промени всичко

А тя разбра, че свекървата не е толкова лоша жена, колкото си беше мислела всички тия години.

Įdomybės

037

А Надежда осъзна, че свекървата ѝ всъщност не е толкова ужасна жена, за каквато я смяташе през всичките тези години: Как една самотна вечер преди Нова година, пропуснато обаждане, срещата с първата любов от училище и неочаквана подкрепа от Зинаида Петровна промениха отношението ѝ към семейството и живота

А също така разбрах, че свекървата ми не е толкова лоша жена, за каквато съм я мислел през всички тези години.

Įdomybės

097

– Мамо, вече съм на десет години, нали? – попита изведнъж Мишо, когато се прибра от училище. – И какво от това? – учудено го погледна майка му. – Как какво? Да не си забравила, че ти и тате ми обещахте нещо, когато навърша десет години? – Обещахме? Какво? – Да ми разрешите да си взема куче. – Не! – изплашено възкликна майка му. – Всичко друго, само не това! Искаш ли ще ти купим най-скъпата електрическа тротинетка? Но при условие, че повече никога няма да споменаваш куче. – Аха, така било… – обиди се Мишо. – А вие ми повтаряте, че трябва да си държа на думата, пък самите вие забравяте вашата… Добре, добре… Затвори се в стаята си и не излезе до идването на баща си. – Тате, помниш ли какво ми обещахте с мама… – подхвана Мишо, но баща му го прекъсна. – Мама вече ми се обади и ми разказа за твоето желание! Но не разбирам защо толкова го искаш? – Тате, мечтая за куче от много време! Знаете го! – Знаем, знаем! Начетеш се на истории за малкия Николай и неговото куче Рекс, и се държиш като дете! Знаеш ли колко скъпо е породисто куче? – Не искам породисто! – засмя се Мишо. – Може и най-обикновено куче. Даже – изоставено. Четох наскоро в интернет за изоставените кучета. Толкова са нещастни. – Не! – прекъсна го баща му. – Какво значи непородисто? Защо ни е такова? Те не са красиви! Значи така: съгласен съм да приютим изоставено куче, но само ако е породисто и младо. – Задължително такова? – намръщи се Мишо. – Да! – Баща му погледна майка му и й намигна. – Ще го разхождаш, ще го учиш на команди и ще го водиш на изложби. Възрастно куче ще е трудно да се дресира. Ако намериш в града красиво, младо и породисто оставено куче, ще го обсъдим с мама. – Добре… – въздъхна Мишо. Защото никога не беше виждал изоставено породисто куче по улиците. Но надеждата умира последна! В неделя Мишо се обади на приятеля си Влади и след обяд започнаха да търсят. Прекосиха пеша половин Пловдив, но не намериха нито едно изоставено породисто куче. Имаше много красиви, но всички бяха с каишки и стопани. – Достатъчно – каза уморено Мишо. – Знаех си, че няма да намерим… – Хайде другата неделя да отидем до общинския приют в Куюмджилък – предложи Влади. – Четох, че там има и породисти. Само адреса трябва да проверим. А сега да поседнем и да си починем. Намериха празна пейка, седнаха и започнаха да мечтаят как ще вземат от приюта най-красивото куче, и ще го дресират. Изведнъж Влади побутна Мишо и посочи нещо. – Виж, Мишо. Мишо погледна и видя малко, мръсно-бяло бездомно кутре, което смешно куцукаше по тротоара. – Дворняк – отсече Влади и свирна. Кученцето спря, погледна ги и радостно закуцука към тях, но на два метра внезапно се спря. – Не вярва на хората – рече Влади. – Сигурно го е изплашил някой. Мишо също тихо присвири и протегна ръка. Малкият въртеше опашка, но не бягаше. – Айде, Мишо, да тръгваме – обезпокоено каза Влади. – Търсиш породисто! На това куче само Кнопка му подхожда за име… – и побърза да се отдалечи. Мишо още помилва малкото, после тъжно тръгна след приятеля си. Но тайно би взел точно такова куче. В този миг кутрето изскимтя зад гърба му, спря и сведе глава. – Мишо, не се обръщай, върви! Кучето гледа сякаш си му стопанинът, дето го изоставя… бягай! – зашепна Влади. Влади побягна, а Мишо не можа да мръдне. Когато се реши да тръгне, нещо мило го дръпна за крачола. Погледна и срещна две черни, мечтаещи очи. И тогава, забравил всичко, гушна малкото кученце и реши: ако мама и тате не се съгласят, ще избяга заедно с него. Но и родителите му имали добро сърце… На следващия ден Мишо се прибра от училище, а у дома го чакаха не само мама и тате, а и изкъпаната, бяла и весела Кнопка!

Мамо, нали вече съм на десет години? изведнъж каза Мишо, когато се прибра от училище. И какво от това?

Įdomybės

0497

Мокри длани, стена от болка, тя се отправи да отвори вратата.

Изтри си мокрите ръце, стена от болка, и тръгна да отвори вратата. Мария Иванова избърса мокрите си ръце

Įdomybės

013

– Мамо, вече съм на десет, нали така? – изведнъж попита Мишо, като се върна от училище. – И какво от това? – учудено го изгледа майка му. – Как какво? Да не си забравила, че ти и тате обещахте, че като стана на десет ще ми позволите нещо? – Да ти позволим? Какво точно обещахме да ти позволим? – Да си взема куче. – Не! – изплашено възкликна майка му. – Каквото поискаш, само не куче! Искаш ли да ти купим най-скъпия електрически скутер? Но само ако повече никога не ме молиш за куче. – Така ли? – обидено наведе глава Мишо. – А после ми казвате, че човек трябва да си държи на думата, а вие самите забравяте своето обещание… Е, добре… Мишо се затвори в стаята си и не излезе, докато баща му не се прибра от работа. – Тате, помниш ли какво обещахте с мама… – подхвана той, но баща му го прекъсна. – Мама вече ми каза за желанието ти! Само че не разбирам, защо толкова държиш? – Тате, мечтая си за куче отдавна! Знаете го! – Знаем, знаем! Прочел си се с книжки за Малкия Николай и Карлсон и се държиш като дете! Я помисли, знаеш ли колко струва едно чистокръвно куче? – Ама аз не искам чистокръвно! – бързо каза Мишо. – И най-обикновено, изоставено куче ще ми стигне. Онзи ден четох в интернет за изоставени кучета. Толкова са нещастни. – Не! – прекъсна го баща му. – Какви са тия неща? Защо ни е безпородно куче? Грозно било! Така ще решим, Мишо: Съгласен съм да приютим у дома изоставено куче, но само ако е чистокръвно и младо. – Само такова? – намръщи се Мишо. – Да! – баща му хитро погледна майка му и ѝ намигна. – Ти ще го тренираш, ще го водиш по кучешки изложби. Старо куче няма да стане. Ако намериш красива, млада, чистокръвна изоставена куче в града, ще се съгласим. – Добре… – въздъхна Мишо. Защото никога не беше виждал оставено на улицата чистокръвно куче, но надеждата умира последна. В неделя Мишо се обади на най-добрия си приятел Влади, и следобед двамата започнаха да търсят. Обиколиха половината град, но не намериха нито едно изоставено чистокръвно куче – красивите бяха все с повод и с горди стопани. – Дотук беше – изморено каза Мишо. – Не очаквах да намерим, ама… – Ами другата неделя да идем в приюта за кучета – предложи Влади. – Чувал съм, че и чистокръвни има там. Само да научим адреса. Засега да седнем да си отдъхнем малко. Намериха свободна пейка, седнаха и си мечтаха как ще вземат от приюта най-красивото куче и ще го учат заедно. Изведнъж Влади дръпна Мишо за ръкава и посочи напред. – Мишо, виж! Мишо погледна и видя малко мръснобяло кутре, което тихичко клатушкаше по тротоара. – Мелез, – казал Влади и подсвирна. Кутрето погледна към тях и радостно се затича, но спря на два метра. – Не вярва на хората – каза Влади. – Някой го е уплашил. Мишо също леко подсвирна и подаде ръка към кученцето. То се приближи, и когато беше съвсем близо, го посрещна с размахване на опашка. – Хайде, Мишо, – нервно каза Влади, – защо ти е такова куче? Търсиш чистокръвно. На такова куче само Копче му отива името. Влади си тръгна, а Мишо още погалваше кученцето и после тръгна тъжен след приятеля си. Ако питаш него, би взел тази душичка без да се замисли. Изведнъж кутрето изскимтя. Мишо спря; кутрето излая. Влади също се обърна: – Мишо, тръгвай след мен – без да се обръщаш! Кучето гледа към теб все едно си го изоставил… Побързай! Влади започна да тича, но Мишо не можеше да помръдне. Когато се реши, нещо го дръпна за панталона – кученцето го гледаше с черните си очи. И тогава Мишо грабна малкото кутре и го притисна до себе си. Взе решение: ако мама и тате не позволят, днес ще избяга от вкъщи – с кученцето. Но се оказа, че и родителите имат добро сърце… Затова, когато Мишо се върна от училище на следващия ден, у дома го чакаше не само мама и тате, а и изкъпана, снежнобяла и весела Копче.

Мамо, аз вече съм на десет години, нали? изведнъж попита Мишо, когато се върна от училище. И какво от това?

Įdomybės

0107

Единственият мъж в семейството Едно съдбовно утро в дома на семейство Звягинцеви в малко българско селце: най-голямата дъщеря Вера захласнато отбелязва необикновената дата 11.11.11, а с нея и суеверните надежди за магичен ден, докато татко Валери се шегува за милиони и вили далеч, а малката Надя предрича подарък за цял живот според хороскопа. Денят обаче започва като всеки друг, а Валери — посветен баща, работещ като заварчик и самотен родител на две щури дъщери, си припомня в края на работния ден типичната българска реалност в супермаркета и умората след тежък ден. Докато се прибира към старата си „Лада“, „Москвиччето“, забелязва край колата гладно момче — уж просяк, което го моли за хляб. Валери лесно разпознава играта, защото сам е израснал в дом за сираци и знае колко ценна и рядка е истинската любов. Решението да заведе непознатия у дома превръща семейния вечер още по-необикновен, изпълнен с хумор, подозрения и хитрости, характеризиращи обичайната атмосфера на българската трапеза — девойките усмихнато разиграват класическия тактически „добър и лош полицай“, докато разкриват малкия мошеник. Оказва се, че мистериозният гост е Спартак Бугаев — рижав вече почти ученик, който тайно проверява дали Валери и децата му наистина са подходящи да приемат за съпруга неговата по-голяма сестра София, останала да отглежда три малки деца след смъртта на мъжа си в Чечения. Така в необикновения ден на 11.11.11 желаното „приятно запознанство и подарък за цял живот“ се сбъдва с неочаквана искреност и топлина на българската софра. А Валери — единственият мъж в семейството — открива неочаквано продължение на щастието в сърцето на новото, още по-голямо и задружно семейство.

Единственият мъж в семейството Сутринта на закуска по-голямата дъщеря, Ралица, зяпнала в телефона си

Įdomybės

018

Единственият мъж в семейството На закуска сутринта, най-голямата дъщеря Вера, вперила поглед в телефона, попита: – Татко, видя ли днешната дата? – Не, какво ѝ е на датата? Вместо отговор тя обърна смартфона: на екрана – низ от еднакви цифри – 11.11.11, или 11 ноември 2011 година. – Това е твоето щастливо число – единайсет, а днес са три поред! Ще имаш страхотен ден! – Ех, вашите приказки дано станат истина – засмя се Валери. – Да, тате, – намеси се и по-малката Надя, без да вдига очи от телефона си, – днес на скорпионите им предстои приятно запознанство и подарък за цял живот. – Ясно, сигурно в някоя западноевропейска или американска държава починал непознат наш роднина, и в завещанието сме само ние… милионери… – Милиардери, татко, – подхвана се на шегата Вера, – милионери ти се струват малко! – И аз така мисля, малко е. Какво ще правим с толкова пари? Първо си взимаме къща на морето, после яхта… – И хеликоптер, татко! – включи се Надя. – Мечтая за свой хеликоптер… – Добре, ще имаш. А ти, Вера? Твоето желание? – Искам да играя в новия сериал с Юлиан Вергов! – Пф, че то е лесно. Ще му звънна лично… Добре, фантазьорки мои, стига мечти – яжте, излизаме след малко! – Ех, дори да помечтаеш не ни даваш – въздъхна Надя. – Мечтите са нужни, ама не забравяйте за училище… – допи чая си Валери и стана. Някак си този сутрешен разговор изплува в спомените му в края на деня, в супермаркета, докато прехвърляше покупките в пликовете. Денят далеч не беше страхотен, напротив – работата се беше увеличила, наложи се да остане извънредно, та се прибра изморен до краен предел. Никакво приятно запознанство, а подарък за цял живот съвсем нямаше. „Щастието профуча край мен като хвърчило над Пловдив” – засмя се Валери, докато излизаше от супера. До стария му верен „Москвич”, служил на семейството му четвърт век, се въртеше момче – уличник. Цялата му външност „крещеше“ безпризорник: разчорлен, в парцалява дреха, на левия крак мръсен маратон, на десния – съсипан ботуш, връзката – вместо дантела син електрически кабел. На главата – избеляла ушанка с опърлено ухо. – Чичо, гладен съм… малко хляб… – едва чуто измърмори момчето, щом Валери наближи колата. Думите му прозвучаха окуцяло, нещо го стегна отвътре. Не жалката визия, не странната за XXI век реплика – сякаш облечена от стар съветски филм – събудиха Валери за миг към спомени. В Народния театър към читалище „Просвета“, където млад тренира сценична реч, особено внимание се обръщаше на такива запинки – така зрителят разбира колко е истински образът. Запинката е като лакмус за лъжа. Момчето лъжеше. Всичко беше театър и маска… за какво? Валери го разбра с шесто чувство: тази роля е изиграна точно за него. – Интересно, добре, приятел, хайде да играем твоята игра – и моите принцеси ще се зарадват, нали обожават да се правят на детективи. – Сам с хляб не се живее. Една паница боб чорба, картофки със салата и компот с кифлички – става ли? За миг момчето се обърка, но бързо си върна самоувереността – намръщи се, стреля с очи изпод вежди. Валери се забави умишлено докато търси ключовете. Това беше негов „тест“. Истинските улични деца винаги хукват с торбата храна, но този стоеше намясто… Браво, не му се тича бе сега. – Заповядай, господине, – отвори му врата, – каретата чака. Пътуваха мълчаливо пет минути. Валери беше живял с дъщерите си в село, на седем километра от градчето, където работеше. Бивш домово дете, без близки, той сам възпитаваше децата си с цялата любов на света. Болеше го съдбата на изоставените и помагаше винаги, щом можеше. С държавните закони уви, не можеше да осинови повече, макар да знаеше, че най-важно за дете е любовта – не условията. Момчето беше необичайно: не държание на стар уличар, сигурно беше домашен, мислеше Валери, и „театралността“ беше просто отчаяна детска хитрост. „Нищо, ще те изкъпем, нахраним, стоплим с обич, сам ще разкажеш всичко“. Дъщерите излязоха на двора, щом пристигнаха. Притичаха, разтовариха пликовете. – А това какво е, тате? – най-сетне мернаха момчето. – А това, момичета, са обещаните днес приятно запознанство и подарък за цял живот! – засмя се Валери. – Супер, тате! – Надя бързо се приближи, вдигна ушанката и надникна.– Подаръкът ти е доста колоритен… да не сбърка нещо? – Ако можех… Захвана се за крака ми, крещи: „Аз съм твоят подарък!“ – продължи Валери. – И как се казва този подарък? – пое темата Вера. – Без име. – Нямаше етикет ли? – изтъкна Надя. – Нямаше. – Ха тате, – Надя театрално въздъхна, – пробутаха ти дефектен… Момчето застина още по-напрегнато – сякаш щеше да избяга. Надя усети, хвана го здраво през рамото и леко потупа по шапката: – Ало, кой живее в къщичката? – Не си е у дома! – хихика Вера. – Я да го внесем, че може вътре да се отвори! Дъщерите мъжки го прегърнаха като арестант и го вкараха вътре. Валери нареди колата в гаража и накрая, когато се върна, Надя вече го чакаше: – Тате, всичко е лъжа! – Как разбра? – Елементарно, татко, – Надя се усмихна.– Не мирише на уличник, а на домашен. Помирисах го – знаеш ли на какво мирише? – Кифлички? Детски сапун? – Изгоряха ти опитите. На това! – Надя подаде дланта си, цялата засмолена. – Грим? – Браво, грим е! Преоблякъл се е, намазал се е, за да си помислят – бедняче бил. – Значи сценка. Какво планира? – Това и ние се питаме. Но Вера вече ще го „разчупи“! В този момент Вера изкряска от кухнята: – Надя, остана ли ни сярна киселина? – Да, половинка канистра, ей сега я нося! – Надя се заигра и унесено мина край Валери с бутилка. – Изверги! – Извергини! – засмя се Надя и изхвърча. Когато седнаха на масата, момчето, вече измито и в домашни дрехи, съвсем се преобрази. Явно от добро семейство, криеше нещо, но нямаше злонамереност. Надя започна леко да го дърпа за косата, играейки „добрия и лошия полицай“, докато той не издържа и сам си призна: Момчето се казваше Спартак Бугаев, на един ден по-голям от Надя. Оцелял след голяма семейна загуба, беше загрижен за сестра си София, която се бе влюбила във Валери. Спартак искал да провери с кого ще попадне сестра му – дали ще я приемат… и си спретнал театъра. В края на своето признание Спартак се обърна към Валери: „Вие сте чудесни – моля, вземете сестра ми за жена!“ Валери яко стисна ръката на момчето, просълзи се, а дъщерите се притиснаха към него: – Ето, татко, приятно запознанство и подарък за цял живот – винаги си мечтал за голямо, щастливо семейство. Дочака го! (Забележка: персонажите, имената, местата – Валери, Вера, Надя, София, Москва/България, са адаптирани за българската културна реалност. Също така са използвани изрази, типични за българския бит и народно чувство за хумор.)

Единственият мъж в семейството На закуска сутринта Вера, по-голямата дъщеря, зяпайки в телефона си, пита