Įdomybės

На почивка с наглата роднина – време да сложим всички карти на масата – Две седмици вече търпя, Сашо! Две седмици в тази коптора, дето те ѝ викат “хотел”. Защо изобщо се навихме? – Защото мама ни помоли. “На Нинка ѝ трябва почивка, тежък ѝ бил живота на Нинка” – изимитира брат ѝ гласа на майка им. На леля Нина наистина съдбата ѝ беше кофти, но Люба не можеше да я съжали – съвсем. Нина, сестра на майка им от страна на баба, цял живот беше “бедната роднина”, на която всички са длъжни. Куфарът не се затваряше. Люба с ожесточение натисна капака с коляно, опитвайки се да напъха ципа, но той предателски се разтваряше, изплювайки ръба на плажната кърпа. От другата страна на тънката талашитена преграда (която гордо минаваше за “стена” в този жалък семеен хотел) се чуваше писък – крещеше Тимчо, шестгодишният син на леля Нина. – Няма да ям каша! Искам пилешки хапки! – ревеше хлапето така, все едно го колят. Последва тежък шляп, трясък на чинии и ленивият, провлачен глас на самата Нина: – Айде, маме, за мама една лъжица, хайде… Верче, скочи до магазина, купи му хапки, виждаш ли, че детето страда. Моите крака не държат, нямам сили… Люба се вцепени, стискайки ципа на куфара. Верче! И, разбира се, мама пак ще хукне! Сашо, братът на Люба, седеше на единственият трошащ се стол в тяхната къничка и гледаше мрачно телефона. Даже не си беше събрал багажа – неговата чанта си стоеше неразопакована в ъгъла… – Чуваш ли пак какво става? – прошепна Люба, кимайки към стената. – Пак командва мама. “Верче, донеси”, “Верче, дай”. И тя пак ще тича. – Не се ядосвай – измърмори Сашо, без да вдига поглед. – Утре се прибираме. – Две седмици вече търпя, Сашо! Две седмици в този коптор, който им викат “хотел”. Защо изобщо дойдохме? – Защото мама ни помоли. “На Нинка ѝ трябва почивка, тежко ѝ е на Нинка” – повтори брат ѝ майка им през смях. Люба седна на ръба на леглото, пружините се оплакаха със скърцане. Съдбата на леля Нина наистина беше тежка, ама Люба никак не можеше да я съжали. Нина, сестрата на майка им, цял живот беше „бедната роднина“, на която всички да угодят. Първото ѝ дете си отиде съвсем малко – трагедия, за която в семейството се шушукаше. После имаше мъж, който бе фен на ракията и си отиде от нея преди няколко години. Лелята отглеждаше две деца от различни мъже, а шарената им компания живееше в жилището на бабата. Там си живееше и поредният „мъж на мечтите“ – осмият поред. Работа Нина не обичаше, според нея мисията ѝ била “да краси света и да страда”, а да плащат за този “празник” трябваше другите, най-вече – Любината майка Вера, за която според сестра ѝ „парите сами растат”. Люба стана и пристъпи до прозореца. Гледката беше „великолепна“ – към кофите за боклук и стената на съседската къща за кокошки. Тази почивка беше идея на мама. “Да идем всички заедно, семейно, да помогнем на Нина да се развесели.” А “да помогнем” значеше Вера да плати почти всички екскурзии, да пазарува и готви за всички, докато Нина с новата си приятелка Лариса – здравичка, шумна жена с обезцветена коса – цял ден се излежаваха до басейна. – Събирай се – каза Люба на брат си. – Вечерта ще ходим в ресторант за „прощална вечеря“. *** Ресторанта, разбира се, не го избраха те. Нина заяви, че иска да „хапнем нещо по-така“. Заведението беше на самата крайбрежна алея. Местата събрани с маси две, за да се побере цялата „черква“, както тайничко наричаше групичката Люба. Нина, в лъскава рокля, която едва се държеше по шевовете, се бе тръшнала начело до приятелката си Лариса – тежка, шумна дама с перхидролена коса. – Официанте! – изрева Нина, без да поглежда менюто. – Донесете най-доброто! Шишчета, салати и от това червеното, една гарафа! Вера, Любината майка, седеше из краешка, на ръба на стола – изморена, със скована усмивка. Две седмици не беше си почивала минута: ту Тимчо вика, ту на Нине ѝ лошо, ту Алйенке скучно. – Мамо, поръчай си рибка, нали искаше – прошепна Люба, навеждайки се към нея. – Къде ти, скъпо е – махна Вера. – Салата ще ми стигне. Да хапне Нинчето, тя много се е мъчила. Люба се ядоса. Много се е мъчила, разбира се! Тимчо, това малко царче на шест, трещеше с лъжица по чинията. – Кърми ме! – изръмжа той, уста отворена и очи вперени в таблета. Нина, прекъсвайки разговора, чинно му напъха картофено пюре в устата. – Моя зайче, папай, за да станеш силен. – Той е на шест години! – не се стърпя Люба. – Още ли не може сам да се храни? На масата настана тишина. Нина бавно се извърна: – Кой те пита, дърта племеннице? – изсъска. – Роди си, тогава поучавай. Моето дете е „душевно ранимо“. Трябва му грижа! – Трябват му граници, не таблет на вечеря! Свиква да му се угажда за всичко! – отвърна Люба. – Възпитавате си потребител и манипулатор. – Ай, не мога – намеси се Лариса, размахвайки ръце. – Гледай я, Нина, виден психолог се намери! Яйцето ще учи кокошката! Още от живота не помирисала, а поучава! – Люба, млъкни – прошепна майка ѝ, дърпайки я за ръкава. – Недей да разваляш вечерта, моля те. Вечерта не свършваше. Нина и Лариса гръмко обсъждаха мъже, оплакваха се от живота, хулеха съседки. Алина бе залепена за телефона. Тимчо навестяваше от време на време с викове за десерт – и, разбира се, му се поръчваше най-големият сладолед. Когато донесоха сметката, Нина въздъхна артистично: – Олеле, портмонето в стаята! Верче, ти плати, ей? После ще върна. Като се приберем. “Никога няма да върнеш”, помисли Люба, гледайки как майка ѝ безропотно подава картата. Стандартен сценарий. *** Върнаха се в къщата след полунощ. Люба веднага влезе в банята – да измие от себе си лепкавото чувство от вечерта. Водата беше ту ледена, ту вряла. Отивайки към стаята си, се спря на отворената кухненска врата, откъдето се носеше оживено хихикане. – Видя ли я тази кукла? – възмутено кудкудякаше Лариса. – Седи и криви лице. “Той не можел да яде”. Я гледай, сополана недна! Баба й я гледа, иначе сега да върти опашки при кравите на село, а не да се върти по ресторанти! Високомерно момиче – ни гадже, ни акъл! Люба затаи дъх. Сърцето ѝ биеше до болезнено. Тя чакаше майка си да удари с юмрук по масата, да каже: “Лариса, млъквай! Не смей така за дъщеря ми!” Но зад вратата прозвуча само тежка въздишка на Нина и слабото ѝ гласче: – Тежичка е тя, Лариса, тежичка – цялата е като бащината рода – и те все с претенции. Моята поне, Алиничка, е добра и открита душа. А тази? Съска по нас, сякаш сме мръсотия. – Е, Вера, ти я разглези! – добави Лариса. – Ако беше навреме пляснала по дупето, друго щеше да е. А сега седи си царица, не уважава майка си. Аз на твое място бих я изгонила да усети живота. Люба се наведе на рамката. Мама – мълчи. Тя седи с тях, пие чай (или нещо по-силно, по аромата…) и слуша как за единственото ѝ дете се говорят най-гнусни неща. Люба изправи глава. Хлопна вратата на кухнята с трясък. И настана тишина. Тримата седяха до пластмасова маса, отрупана с отпадъци и чинии. Нина в лъскавото си разкъсано вече под мишница рокле, Лариса с възлестото си, зачервено лице, и мама – скрила се в раменете. – Значи съм „празна девойка“, така ли? – твърдо каза Люба. – А ти ли, лельо Нино, си с „добра душа“? Нина се озадачи. Лариса стана, надута, като планина по средата на стаята. – Подслушваш, така ли, пикло? – затрещя тя. – Какво ушите си топлиш? – Не подслушвам, вие си викате на цялата къща! – пристъпи напред Люба, гледайки право в очите леля си. – Лельо Нина, парчето не ти ли заседна на гърлото в ресторанта, щом мама плащаше? Щом не аз съм ти симпатична? – Неблагодарна си! – писна тетката, почервеняла. – С душа към теб сме, а ти се мусиш! Мога да ти бъда майка, а ти ме упрекваш, че ям твоя хляб? Да се задавиш с парите! – Не е въпрос на пари, а на безочие! – изригна Люба. – Цял живот си на шията на мама – мъже, деца, болежки! Тя се скъсва, за да ти купи курорт, а ти я обиждаш зад гърба ѝ! Дъщеря ти – грубиянка, която ругае и те тъпче, а ти ми четеш морал? Синът ти е малък манипулатор, на който никога не можеш да кажеш „не“! Тетката онемя. – Люба! – кресна Вера и скочи, треперейки. – Стига веднага! Стига! Прибирай се! Развалиха вечерта! Срамота! Как можа така да се изложиш пред хора! Люба нежно отмести ръцете ѝ. Вътре в нея нещо окончателно се скъса. – Не ме е срам, мамо – каза тихо. – Срамно е, че мълчиш, когато те тъпчат. Обърна се и излезе. Саша я последва. Почнаха да събират мълчаливо. Зад стената Нина ридаеше, Лариса псувала Люба и Саша. Алина, събудена, мърмореше защо не ѝ дават да спи. – Не можем да тръгнем сега – каза Сашо. – Автобусът е сутринта, ще чакаме на гарата. – Карай – Люба хвърли гримове и бельо в торбата. – На гарата е по-добре, отколкото в тази кочина. – А мама? Люба застина с тениска в ръка. – Мама избра. Остана в кухнята – да утешава сестра си. *** Люба не говори с майка си. Сашо – също. Простили не са. Вера звъняла няколко пъти, казала, че ще ги “прости”, ако се извинят на Ниночка, но на тях вече не им трябва такова “прошка”. Стига толкова. Ако на мама ѝ харесва да се кланя пред наглата си сестра – нейна работа. Те и без нахални роднини си намериха спокойствие.

Вече две седмици трая, Сашо! Две седмици в тази барака, която наричат “семеен хотел”

Įdomybės

014

Скамейка за двама: История за Надежда и Степан в един софийски квартал – срещи в сквера, стари страхове, тихи радости и приятелство, което стопля и най-самотните дни

Пейка за двама Снегът вече се беше стопил, но земята в градинката още беше черна и влажна, по алеите

Įdomybės

010

Пейка за двама: История за Надежда и Степан в софийския квартал – срещи, приятелство и смисъл на по-късните години

Пейка за двама Снегът вече се беше стопил, но пръстта в парка още беше тъмна и влажна, а по алеите личаха

Įdomybės

0115

Когато се качихме на самолета за Рим, установих, че местата ни са заети: Една майка и нейното дете ни казаха да седнем другаде, защото синът ѝ искал да гледа през прозореца – а аз се борих за правото си спокойно, с помощта на стюарда

Качвам се на самолета и забелязвам, че местата ни вече са заети. Съпругата ми и аз планирахме да посетим

Įdomybės

041

Когато се качихме в самолета за Рим, открихме, че местата ни са заети – как една майка с дете искаше да седне до прозореца без да купи правилните билети, и как стюардът бързо разреши конфликта, а другите пътници ни подкрепиха

Качих се на самолета с усещането, че нещо не е както трябва местата ни вече бяха заети. Съпругата ми

Įdomybės

0869

Отивам си. Ключовете от апартамента ще ги оставя под килима – написа съпругът

Излизам си. Ключовете от апартамента ти ще ги оставя под чаршафа написа мъжът. Пак ли започна, Велина?

Įdomybės

028

Ти използваш баба, за да гледа твоето дете, но тя отказва да приеме моето дори през уикендите – семейна драма с грижа за децата, когато животът ни поставя пред неочаквани изпитания

Понякога съдбата ни изправя пред момент, в който трябва набързо да намерим решение на неочакван проблем.

Įdomybės

091

Ти използваш баба ни: Тя гледа твоето дете, а моето не иска дори през уикендите – семейна драма за помощта, разпределението на грижите и какво е честно между сестри в българското семейство

Ти използваш баба си. Грижи се за твоето дете, а моето не иска да поеме дори за уикенда. Понякога животът

Įdomybės

0139

Свекърва ми ще празнува рождения си ден в нашето жилище – детето ми е на 4 месеца, отношенията ни са напрегнати, аз не искам домът ни да бъде сцена на този семеен конфликт, но тя държи семейството да се събере у нас

Знаеш ли, утре е рожденият ден на свекърва ми и честно казано, положението вкъщи е леко напрегнато.