ПОЩЕНСКАТА МАРКА… Георги напусна Цветелина, майка ми въздъхна тежко. Как така? попитах невярващо.
Мъжът е по-скъп от горчивите обиди Милене, това беше последната капка! Край, развеждаме се!
СЪПРУГЪТ МИ ПО-СКЪП ОТ ВСИЧКИ ОБИДИ 27 май Днес пак се върна онази мисъл, която като нож ме боде в гърдите
Чудо по Нова година Петьо, айде обясни ми, как можа да забравиш?! Нали сутринта ти го казах поне три
Чудо на Нова година Митко, я ми обясни, моля те, как можа да забравиш?! Сутринта няколко пъти ти напомних
Той мразеше жена си. Точно, мразеше я… Петнадесет години заедно, всяка сутрин я виждаше до себе си, но едва през последната година започнаха да го дразнят нейните уж безобидни навици. Особено това: протяга ръце в леглото, прозява се и прошепва: „Добро утро, слънчице! Днес ще е чудесен ден.“ Някога я обожаваше и невинната ѝ свобода му се струваше магнетична. Но сега само гняв изпитваше към тялото ѝ, дори си помисли да я избутва сутрин от леглото. Не знаеше, че тя знае за връзката му с другата жена и че вече я изяжда тежка болест. Откакто научи диагнозата, тя прие мълчанието и започна да намира утеха в малката селска библиотека и в последните си утрини на светлина. А той, сигурен, че ще намери щастието с любовницата си, откри истината за болестта във вкъщи, малко преди да подаде молба за развод. Шестнадесет месеца – толкова даваха лекарите. Тя го изчака в ресторанта, където преди половин година отпразнуваха 15 години брак, а накрая се прибра сама — с ново осъзнаване за ценността на всяка минута. Едва последните два месеца той ѝ подари нежна грижа и обич, каквато сам не вярваше, че още може да даде. Тя си отиде… А той остана със сбъднати новогодишни желания: тя — да бъде щастлива с него до края; той — да бъде свободен. Всеки получи това, за което мечтаеше… Той мразеше жена си. Мразеше я истински… Петнадесет години бяха прекарали заедно. Цели петнадесет
Той мразеше жена си. Мразеше я…
Петнадесет години живяха заедно – всеки ден я виждаше сутрин, но едва последните 12 месеца започнаха безумно да го дразнят нейните навици. Особено един: всяка сутрин, още в леглото, тя протягаше ръце и казваше: „Добро утро, слънчице! Днес ще е прекрасен ден!“ – уж нищо особено, но нейните слаби ръце и сънено лице го отблъскваха.
Тя ставаше, гледаше през прозореца, събличаше нощницата си и вървеше към банята. Някога той й се възхищаваше. Дори сега тялото ѝ бе все така красиво, но вече всяка нейна голота го ядосваше. Един ден дори поиска да я изблъска, за да ускори сутрешния ѝ ритуал, но само изръмжа:
— Побързай, писна ми вече!
Тя не бързаше да живее. Знаеше за изневярата му, познаваше и младата му любовница. Но раните на егото ѝ се бяха затлачили, бе останала само тъга. Прощаваше му агресията, пренебрежението, стремежа към забравената младост. Но и не му разрешаваше да нарушава собствения ѝ ритъм.
Така реши да живее, щом разбра за болестта си. Болест, която месец след месец я поглъщаше. Първият ѝ порив бе да каже на всички, но тежките дни прекара сама – и избра да пази тайната си. С всяка изминала минута ѝ се раждаше мъдростта на човек, способен да съзерцава и мълчи.
Откри уединение в малката селска библиотека – час и половина път, за да се закотви между книгите, подписани от възрастната библиотекарка „Тайните на живота и смъртта“.
Той беше при любовницата си. Всичко тук му се струваше светло и ново. Три години луда любов, ревност, унижения и пристъпи на младост. Днес взема окончателното решение: развод. За какво да се мъчат трима души? Не обича жена си, дори я мрази. Той къса снимката ѝ и се уговарят да се срещнат в ресторанта, където празнуваха 15 години брак.
Тя пристига първа. Той търси в шкафовете документите за развод и открива тъмносиня папка, пълна с медицински изследвания. Всички носят нейното име… Промъква се подозрение, проверява диагнозата в интернет: „от 6 до 18 месеца“. Вече са минали 6…
Тя го чака 40 минути. Телефонът мълчи. Плаща сметката. Навън есенното слънце грее. За първи път я връхлита съжаление към себе си. Успя да пази ужасната си тайна – от него, от родителите си, от приятелките си. Дори когато всичко, което ѝ остава, е само да бъде спомен.
Хората по улиците са щастливи – животът е пред тях. Тя вече няма това усещане. Огорчението я заля със сълзи…
Той се върти в стаята. За първи път усеща с цялата си същност колко бързо минава животът. Навява му се споменът за младата му жена, надеждите и мечтите им.
В последните й дни той неотлъчно е до нея, грижи се за нея и се моли всяка секунда. Боя се от раздялата, готов е да даде живота си, само да я запази. Ако някой му беше казал, че допреди месец е мечтал за развод, щеше да отвърне: „Това не бях аз.“
Вижда как тя се сбогува с живота, как плаче нощем, борейки се за всяка своя минута щастие…
Два месеца по-късно тя си отива. Той отрупва пътя до гроба й с букети, плаче като дете и остарява за хиляда години…
У дома, под възглавницата ѝ, намира бележка с желание, написано на Нова година: „Да бъда щастлива с него до края на дните си“. Казват, че новогодишните желания се сбъдват. Може би е вярно – в същия този ден той е написал: „Да бъда свободен.“
Всеки получи това, за което си е мечтал… Той мразеше жена си. Мразеше я… Петнадесет години бяха живели заедно. Всеки ден, сутрин, той я
Майка ми живее на моя гръб тези думи ме оставиха без дъх. Дори сега не мога да забравя деня, в който
Вдигнах на крака свекърва си. А аз бях ядосана, защото не бях оползотворила лехите. Какво правиш тук?
