Įdomybės

— Няма да доживявам с развалина! — изкрещя съпругът ми – До тук сме! – Ивайло трясна вратата на нощното шкафче, разтресе бутилките с одеколон. – Писна ми от болни стави и лекарства! Искам да живея, а не да се чувствам като санитар в болница! Валентина стоеше на прага на спалнята и гледаше как мъжът ѝ набутва малкото си вещи в раница и торба с маратонки. Тридесет и две години съвместен живот се побираха само в един ранен сак. Бодеше дълбоко. – Ивайло… – започна тихо тя, – мама след инсулта не може да остане сама. Разбираш, нали? – Твоята майка си е твоя грижа! Няма да доживявам с развалина! – кресна той, без да вдигне поглед. – На петдесет и осем съм – не съм на осемдесет! Не искам домът ми да е терапевтично отделение! Валентина потрепери. Последните шест месеца думите „младост” и „старост” бяха като нож в сърцето. Ивайло започна да боядисва косата си, купи колело и кожено яке. После се появи Светлана – разведената тридесет и пет годишна съседка от петия етаж. – При нея ли отиваш? – Валентина знаеше отговора, но зададе въпроса все пак. Ивайло се обърна рязко. През очите му мина срам, после се настани инат: – Да, при нея. Знаеш защо? С нея забравям възрастта си. Не броя белите си коси и не ми напомня за сърцето. Тя е свободна! Разбираш ли? „Свободна“. Думата проряза Валя като ток. Погледна отражението си: уморено лице, нови бръчки. Навремето Ивайло я наричаше своя красавица. А сега… – Скоро ще станеш на шейсет… – прошепна тя. – Наистина ли мислиш… – Какво? – изстреля той. – Че не заслужавам щастие? Че не мога да започна нов живот? Впрочем, много хора на моите години… – Бягат към млади любовници? – усмихна се горчиво Валя. – Да, тъжна статистика. Ивайло махна ядосано с ръка: – Ето пак! Измъчваш всичко! Аз искам да дишам! Разбираш ли? Застегна рязко раницата. Звукът на ципа прозвуча като присъда. – Кажи на майка си – желая ѝ здраве, – промърмори, тръгвайки към вратата. – Надявам се да ви е удобно – двете стари приятелки. Вратата се затръшна. Валентина дълго седя на леглото, взирайки се в празното пространство. „Двете стари приятелки“… А е само на петдесет и три. Това ли е старост? От другата стая се чу слаб глас: – Вале, нещо се случи? – Нищо, мамо, – с усилие отвърна Валентина. – Ивайло излезе. По работа. Лъжата горчеше, но истината щеше да нарани повече. Как майка ѝ на осемдесет би понесла краха на брака? Дните се нижеха като сива река: готвене, чистене, грижа за майка ѝ. Мислеше само – кога? Кога между тях израсна тая стена? И си спомняше първите срещи със Светлана – енергична, усмихната, с шарени рокли. Валентина дори ѝ съчувстваше – тежко е сама с дете. После забеляза погледите на мъжа си – как стои при прозореца, когато Светлана разхожда кучето. Как „случайно“ е пред блока, когато тя се прибира от работа. Как засяда до късно в гаража. – Дъще, – гласът на майка ѝ я върна в реалността. – Трийсет минути миеш една чаша. Ела седни. – Веднага, мамо. Почти приключих… – Вале, – седна майка ѝ, хванала се за облегалката. – Знам всичко. Недей да ме заблуждаваш. – Мам… – Бил те оставил, нали? Отишъл при онази от петия етаж? Валентина кимна, със сълзи на очи. – Голям глупак! – философски отсече майка ѝ. – Знаеш ли какво става с мъжете около шейсетте? Сякаш им влиза бес – почват да гонят младостта там, където никога не е била. – Мамо, недей… – Какво „недей“? – майка ѝ избухна в смях. – Баща ти същото направи на петдесет и две – реши, че животът му преминава. Валентина бе изумена: – Тате? Ти никога… – Защо да ти казвам? – сви рамене майка ѝ. – След два месеца се върна – само че вече не го чаках. – А ти? – Така стана, – намигна тя лукаво. – За два месеца разбрах – животът ми не е свършил. Записах се на курсове по бродерия, свободата ми даде въздух. Погледна ръцете си – със старчески петна, но още сръчни. – Виж, Вале… Годините нямат значение. Важно е какво носиш в сърцето си. Аз съм на 85, а вътре все още живея като момиче. Валентина се усмихна. Майка ѝ беше извор на сили и топлина. За това хората я обичаха. – А твоя Ивайло – не от теб бяга, а от себе си. От страха да остарее. Мисли, че с млада до себе си ще се подмлади. – Защитаваш го? – Валя усети горчива обида. – Жал ми е за него. Никога няма да намери това, което търси. Няма бягство от времето. В този момент се чу смях отвън. Валя погледна през прозореца – Ивайло и Светлана се разхождаха. Той носеше чантите ѝ, гледаше я с възторг. – Не се самоизмъчвай, – майка ѝ я отведе от прозореца. – Хайде да пием чай. Имам пресни медени бисквити. – Мамо, какви бисквити… – гласът ѝ трепереше. – Той е глупак, – повтори майка ѝ. – Но това е неговият път. Намери ти своя. Знаеш ли – утре ще идем в парка. Сега е толкова красив там след ремонта! Валя искаше да откаже, но в гласа ѝ имаше нещо… Може би наистина е време да заживее отново? Паркът изненада. Беше обновен, с нови алеи, фонтани, пейки. В центъра – малък културен център с музика. – Виж, – спря се майка ѝ пред афиш – литературен клуб, танцова студия, йога за зрелостта! – Мамо, – намръщи се Валентина, – само не ми казвай, че… – Защо не? – игриво вдигна вежди майка ѝ. – Аз гоня години, но мога още много! Докато го казваше, тръстта ѝ изпадна с шум. – Ох… – Позволете, – чу се мъжки глас. Елегантен господин – Михал Петров – ѝ помогна с тръстта: – Насреща, – представи се. – Водя тук литературните срещи. Интересувате ли се от събитията ни? – Не, просто, – започна Валя, но майка ѝ прекъсна решително: – Дъщеря ми пише страхотни стихове. Публикувана е в студентската ни стена. – Мамо! – изчерви се Валя. – Това беше много отдавна. – Поезията няма възраст, – усмихна се Михал Петров. – Можете да присъствате на заседанието. Тъкмо обсъждаме нови произведения. Така Валя попадна в литературния клуб. Мислеше, че е просто за подкрепа на мама, но се увлече. Книги, тихи гласове, внимателни лица – нямаше значение възрастта, а чувствата. После – поетична вечер. Валя се притесняваше като за изпит. Чете стихове за любов, болка, нов живот… Усещаше, че се освобождава – диша. На връщане срещна Ивайло. Той беше сам, погледна я с разкаяние. – Вале, страхотно изглеждаш… Тя го погледна спокойно. Без болка – само тиха умора. – Благодаря. Това е всичко? – Не… Искам да обясня… Разбрах… – Че се разочарова? Или Светлана не е идеална? – Не е така. Тя е млада, и да – хубава… Но няма какво да си кажем. – Мислиш ли, че с хора на 35 ще говориш за българското кино? – засмя се Валя. – Ивайло, наивен си! – Не е това… Валя, изглупих. Може би… – Не, – уверено поклати тя глава. – Нищо „може би“. Знаеш ли – благодаря ти! – За какво? – Че си замина. Накара ме да разбера, че животът не се побира в домакинството. – Валя, осъзнах всичко… Искам отново у дома – ще оправим всичко. Тя се отдръпна внимателно: – Не, Ивайло. Не искаш у дома. Старото го няма вече. Онази Валя, която ти пераше чорапите – не съществува. Новата не познаваш – и, вероятно, ще те изплаши… – Защо? – Защото живея за себе си. В този момент към тях се приближи мама, държана под ръка от Михал Петров. – О, Ивайло, – погледна го хладно. – Още тук ли си? – Здравейте, Елена Георгиева… Вече си тръгвам. – Добре… но запомни: ако пак ти се прииска да бягаш от възрастта – помисли. Може би проблемът не е в другите? Ивайло потрепери, обърна се и си тръгна. – Мамо, – смъмри я Валя. – Не беше нужно… – А защо? – сви рамене мама. – А иначе, Михал Петров ми предложи да водя „Приказки от нашето детство“ за внуци. Ще е забавно! – Елена Георгиева е бисер – усмихна се Михал Петров. – Децата ще са във възторг. Валя гледаше майка си – подмладена, с блясък в очите. Може би това е мъдростта – да приемеш възрастта, да я преоткриеш? След два месеца Ивайло се раздели със Светлана. Казваха, че тя е срещнала някой по-млад. След още месец той написа сбъркано, молещо за прошка съобщение на Валентина. Тя не отговори. Така ли? Вече има свой живот. Два пъти седмично – литературни срещи. И знаете ли – на петдесет и три се чувства за първи път от години истински млада. Защото младостта не е гладка кожа – тя е смелостта да бъдеш себе си. На всяка възраст.

Няма да прекарам старините си с една развалина! изръмжа мъжът ми. Стига! Дотук! ударих с ръка шкафчето

Įdomybės

0418

Ще намеря за дъщеря си мъж по-добър от теб!

Ще намеря мъж за дъщеря ми, по-добър от този Този месец ще е по-труден промърмори Антон, докато проверяваше

Įdomybės

0332

Майка ми сама ще намери на дъщеря ми по-добър мъж — семейна драма между любов, достойство и сложни родителски очаквания в сърцето на българския дом

Този месец ще е по-труден, промърморих, докато проверявах баланса в мобилното банкиране. Въздъхнах.

Įdomybės

0167

Това не е случайна афера, Виктория. От седемнадесет години водя двоен живот,” каза Доминик и нервно въртеше молив на бюрото си.

“Това не е случайна афера, Виктория. Вече седемнадесет години водя двоен живот,”

Įdomybės

052

Коледен подарък: Татко Виктор, малкият Андрюша и мама Полина решават да върнат усмивката на петгодишния Кольо от съседния блок, който остава без подарък на новогодишното тържество в детската градина. В уютния български дом, сред аромат на печена пиле и блясъка на украсената елха, семейство предприема тайна мисия — Дядо Коледа и Зайо ще занесат специален пакет с вкусотии, за да донесат радост на тъжното момче точно преди настъпването на Новата година, и така възстановяват справедливостта, топлината и празничния дух сред приятелите и съседи.

ПОДАРЪК Е, сине, разкажи как мина денят ти, как си? попита татко Петър, когато се прибра от работа и

Įdomybės

Подаръкът, който върна усмивката: Топла коледна вечер в дома на семейство Георгиеви, разказ за малкия Андрей и неговия баща Виктор, за справедливостта и добротата към приятеля Кольо от съседния вход, останал без подарък на детския празник, и как българският Дядо Коледа и Зайчето донесоха радост, обединявайки семействата в навечерието на Новата година

ПОДАРЪК Е, Мартине, разкажи, как си, как ти мина денят? Току-що прибралият се от работа баща Георги

Įdomybės

046

Изненада за мама: Как една нова печка се превърна в повод за семейна драма, разкритие за откраднати пари и ново начало с аромат на ванилия в сърцето на Софийския панелен апартамент

Георги, имам нужда от твоята помощ с подаръка за мама. Калина остави телефона и се обърна към съпруга

Įdomybės

089

Подарък за майка – Марина поверява избора на печка за рождения ден на майка си на Андрей, но той изхарчва парите за екскурзия на сестра си; разочарована, Марина взема нещата в свои ръце, купува мечтаната печка и открива нова сила след предателството.

Кольо, трябва ми малко помощ за подаръка на мама. Силвия остави телефона на масата и се обърна към мъжа

Įdomybės

0343

Тате, моля те… не идвай днес на училище, става ли?

Татко, моля тебе… не идвай днес на училище, става ли? Защо, Ралица? Не искаш ли да видиш как ще