Įdomybės

Истината, която стегна сърцето до болка Прострели изпрани дрехи във двора, Татяна чу приглушени сълзи и надникна зад оградата. Там, сгушена до оградата, седеше Соня — осемгодишната съседска девойка. Макар вече да бе във втори клас, Соня изглеждаше мъничка и крехка, сякаш бе още на шест. — Соня, пак ли ти причиниха болка? Ела вкъщи — промълви Татяна, отмествайки разклатената дъска на оградата, към която Соня често притичваше за утеха. — Мама ме изпъди. Каза „Махай се!“ и ме бутна навън — между сълзите обясняваше Соня. — С дядо Кольо се веселят вътре… — Ела, у дома са Лиза и Мишо, ядат. Ще нахраня и теб, — покани я Татяна. Тя често спасяваше Соня от суровата й майка, която лесно избухваше и удряше — за късмет, живееха стена до стена. Татяна прибираше Соня и не я връщаше, докато Анна ― майката ― не се кротнеше или охладнееше. Соня завиждаше на Лиза и Мишо, защото леля Таня и съпругът ѝ обичаха децата си, не ругаеха. В дома им цареше топлина и разбирателство, а отношенията между Татяна и мъжа ѝ бяха пълни с грижа, доброта и внимание. Соня го усещаше, и такава благост изгаряше гърдите й — беше ѝ хубаво там. В своя дом Соня бе лишена от всичко. Майка ѝ я караше да носи вода, чисти кокошарника, плеви градинките, мие подове. Анна роди дъщеря без мъж, „мома“, както казваха, и от първия миг не хареса Соня. Докато баба й бе жива, помагаше. Но заболя, а после почина, когато Соня навърши шест. Животът на детето се превърна в изпитание. Анна, озлобена, че живее сама, непрестанно търсеше мъж. Работеше чистачка в селския автобусен парк, където повечето бяха мъже. Един ден се появи нов шофьор — Николай, разведен, с дете. Анна бързо го покани да живее у тях, а той се зарадва на покрива и се установи. Анна се привърза, грижеше се, Николай усети, че за него ще е лесен живот, а дъщерята, Соня, го оставяше безразличен: „Да тича из къщата, ще порасне — ще е слугиня,“ мислеше той. Всички грижи на Анна бяха за Кольо, а Соня търпеше упреци, ругатни, бой. „Ще те дам в дом“, заканваше се майката. Соня нямаше сили да чисти, тъжно сядаше под храста смородина до съседската ограда и плачеше. Ако Татяна я видеше, веднага я прибираше при себе си. Детето растеше затворено, уплашено. Съседите и познатите усъждаха Анна, селото бе малко и всички се знаеха. Татяна не мълчеше; но Анна разпространи клюка: „Леля Таня е хвърлила око на моя Кольо, затова измисля, че тормозим Соня.“ Анна и Николай често празнуваха, пиянстваха. В такъв случай Соня бягаше при Татяна да преспи. Татяна я разбираше, състрадаваше, помагаше. Минаваха годините. Соня беше добра ученичка, завърши девети клас и мечтаеше да учи медицина в града. Майка й брутално отсече: — Ще работиш, вече си голяма, няма да лежиш на наш гръб! Соня излезе разплакана, защото вкъщи не й беше позволено да плаче. Търсейки утеха, сподели с Татяна, чиито деца вече учеха в града. Този път Татяна не издържа, отиде при Анна: — Анче, ти си… не майка, ти не я обичаш. Всички се стараят за децата си, а ти гониш своето от дома. Имаш майчин дълг, къде ще я пратиш, тя трябва да учи — отличничка е! После ще я търсиш на старини! — каза Татяна с гняв. — Ти не се бъркай, гледай си твоите, не ми давай акъл! — разкрещя се Анна. Татяна настоя. „Твой Кольо прати сина си да учи в града, а ти тормозиш своето. Събуди се!“ Анна се разкрещя, омаломощена се просна в стаята: — Да, строга съм. Обиждам я, ама за нейно добро — да не стане като мен, без мъж. Добре, нека ходи да учи в района, — отстъпи тя. Соня с лекота влезе в медицинския колеж. Радостта ѝ нямаше край, макар да се срамуваше от скромната си дреха и се отличаваше сред групата. Но никой не я осъждаше ― и други добри момичета от селата бяха там. Вкъщи се връщаше рядко. Не искаше да се прибира при майка и отчим. Но по време на ваканции все пак заминаваше, но първо през дома на Татяна. Тя я посрещаше с храна и обич. А у Анна нещата се влошаваха. Николай се залюби с млада жена. Анна изнервена, Соня тъкмо пристигнала на ваканция. Анна не я посрещна радостно: „Защо си тук, няма време за теб, гледай да работиш.“ Николай се върна, събра си багажа. — Къде тръгваш? — викна Анна. — При Рита, тя има дете от мен. За мен е важно да съм до собственото си дете, да го обичам! Твоята Соня не познава майчината ласка, сякаш не си й майка. А аз ще се грижа за моето дете, то трябва да знае и майка, и баща, да живее в грижа и любов! – каза, взе си багажа и си тръгна. Тези думи стиснаха Анна отвътре, обзе я тишина и безсилие. Това бе истина, затваряща всички врати и сърца. Соня чу всичко, не утеши майка си. Спомни си как при шум докато отчимът си почиваше, майка й я биеше и гонеше навън. Отчимът никога не я защити, само наблюдаваше надменно. На последния курс Соня започна работа в болницата, издържаше се сама. Вкъщи не ходеше, майка й пиеше, изглеждаше ужасно, дори оставаше гладна. Но от затворено момиче, Соня се превърна в красива, работлива, отговорна медицинска сестра, уважавана и хвалена, приписвайки заслугата майка й. Соня само се усмихваше. „Не майка ми, а леля Таня ме възпита. На нея съм благодарна!“ – мислеше Соня. Анна все по-често водеше у дома съмнителни познати и срамното ѝ падение шокираше Соня, макар да идваше рядко. Уволниха Анна от работа. Соня искаше да махне „дружките“, да ремонтира дома, да започне ново начало с майка си и забрави обидите. Но Анна падаше все по-ниско. Соня преглътна обидата, не заплака Завършвайки колежа, Соня се върна у дома. Анна бе сама и озлобено я изгледа: — Защо се върна? Достатъчно стоя на врата ми. Нямам храна, дай пари. Главата ме боли. Соня стисна гърло, но се сдържа: — Не се притеснявай, няма да се задържа. Завърших с отличие, заминавам за Областта, в болницата ще работя. Ще пращам малко пари. Чао, мамо. Анна не го разбра, мисълта й бе за пиене, и пак поиска пари: — Дай пари, главата ми трябва да оправя… Не ти ли е жал за майка ти? Защо си такава дъщеря? Соня остави малко пари на масата, затвори тихо вратата, постоя отвън, надявайки се майка й да притича да я прегърне. Не дочака. Закрачила при Татяна. Татяна бе щастлива. Покани я на масата. — Сонче, заповядай да хапнем заедно — мъжът ѝ вече чакаше. — Ето, подарък за теб, че завърши с отличие, и малко пари за старт! Соня благодари и се разплака. — Лельо Таня, защо? Защо майка ми ме третира така, сякаш съм чужда? — Не плачи, Сонче, прегърна я Татяна, — просто такава е Анна. Ти си умница, красива, и ще бъдеш щастлива и обичана! Соня замина за областния град, стана медсестра в хирургичното отделение. Срещна любовта си — младия хирург Олег се влюби в нея и скоро се ожениха. На сватбата до Соня седеше Татяна, щастлива като родна майка. Анна получаваше от Соня пари, хвалеше се пред „дружките“: — Възпитах такава дъщеря, праща ми пари, благодарна ми е… Само че на сватбата не ме покани, не идва, внуци не съм виждала. Не след дълго Татяна намери Анна, мъртва на пода. Никой не знаеше колко време бе лежала така. Соня с Олег я погребаха, продадоха бащината къща. От време на време посещаваха Татяна и мъжа й.

Истината, която стягаше сърцето Докато простираше изпраните дрехи в двора си, Татяна дочу поредните хлипове.

Įdomybės

0100

Щастливите българки винаги изглеждат прекрасно Лилия преживя тежко изневярата на мъжа си. На 40 остана сама, дъщеря ѝ учеше в София. А Ивайло преди два месеца се прибра от работа и каза: – Тръгвам си, влюбен съм. – Как така? В кого? – объркана попита Лилия. – Ей така, както си тръгват мъжете. Влюбих се в друга, добре ми е с нея. Забравям те напълно край нея. Така че нема упорстване, всичко съм решил – отговори Ивайло без никаква емоция. Събра се набързо и излезе. После, след анализ, Лилия усети, че не е решил да си тръгне на един ден – постепенно е изнасял неща, а тогава просто натъпка останалото в куфара и захлопна вратата. Лилия плака, рида. Убеди се, че повече нищо хубаво няма да ѝ се случи. Стори ѝ се, че животът спря. Не искаше и да види, и да чуе никого. Нито да говори. Телефонът все звънеше – дъщерята, приятелка. Отговаряше нехотя, веднага затваряше. И на работа, колегите я гледаха различно – едни със съжаление, други със злорадство. Лилия тайно се надяваше: – Може би на Ивайло ще му писне от тази, ще се върне, аз ще му простя, ще го приема, аз го обичам. През уикенда се събуди рано, но ѝ беше мързел край леглото. Телефонът звънна – непознат номер. Мислено помисли – ами ако е Ивайло, може да е сменил сим картата? Не вдигна. После пак звънна. – Ало? – Здрасти – чу радостен женски глас. – Коя си? – раздразнено попита Лилия. – Лилке, не е добре така да не познаваш приятели! Аз съм Кари – Калина. Лилия се разочарова, искаше да е гласът на Ивайло. – И какво… – Лилия, добре ли си? – Не съм – отвърна, затвори и от очите ѝ тръгнаха сълзи. Седна на дивана, успокои се малко. След време – звънец на вратата. Надеждата пак я връхлетя. – Може Ивайло да се е върнал… Отвори. Приветлива, красива жена – стара съученичка, Калина. Елегантна, със стилни дрехи, ярко червило, ароматът на парфюм я върна към живота. След гимназията Калина замина да учи във Варна, виждали се веднъж след това. – Калина, колко си хубава – изтърва Лилия. – Аз винаги съм била такава, ти… – огледа я критично. – Ще ме пуснеш ли в апартамента? – Влизай – каза Лилия нехотя. Калина донесе испанско вино, торта и портокали. Дадоха си по чаша – „Наздраве!“. После втора – за тях. След това Лилия започна да разказва за всичко. Калина слушаше, после каза: – Ох, Лилия, аз мислех, че е голяма трагедия. – А не е ли? Ти не си изоставяна… – О, аз го изоставих моя! Като разбрах, че си прави забавления с млада студентка – веднага развод! Той се замисли, явно мислеше, че ще си остане на два фронта… – Може би не си го обичала. – Много го обичах, но не понасям да ме лъжат. Когато си измамена – това не е любов. – Всичко ти изглежда лесно… – Ти усложняваш винаги – отговори Калина. – А дъщеря ти? – Учи в София. Живее при леля си. – Тоз твой „кавалер“ ви заряза и двете, а ти го жалееш… – Но го обичам… – Спри, Лилия! Време е за терапия – шопинг, промяна в имиджа и нова любов. – Ооох, Калина… – Хайде, стягай се – тръгваме в мола, фризьорския салон, после магазини – имаш ли пари? – Имам, бяхме отделили за нова кола за Ивайло… – Ще го преживее! Трябва развод, няма да го чакаш повече! И няма прошки. А за колата – да си я ползва. – Стига му толкова – въздъхна Лилия. – Аз се върнах от Варна за постоянно. А ти – махай анцуга, да тръгваме! И между другото – Рита Петрова се обади, има среща на випуска след седмица. Ние ще отидем. Някои от нашите момчета са разведени – спомняш ли си Виктор, който тича след теб от 7-и клас? – Ох, Калина, кой ще ме погледне – остарях… – Лилия, спри! Трябва да се обичаш и глезиш! Бързо ще те преобразим – смя се Калина. – Виж ти – леля Катя (до майка ти) се жени за пети път – не може да избере между двама ухажори! След малко Лилия не разпозна себе си. Цветът на косата – съвсем различен, ултра къса подстрижка, изглеждаше наистина млада и свежа. Срещата на випуска беше в кафе. Дойдоха почти всички – някои не познаха Лилия, а Виктор, вече зрял и успешен мъж, не сваляше очи от нея. – Лилия, трудно те познах! Красива си – дори по-хубава от преди. Винаги си ми харесвала, но избра Ивайло. Къде е той? – Остави ме – усмихна се Лилия. – Оставил те? Такива жени не се оставят! – Оставят, явно е за добро. – Сигурен съм! И аз съм разведен от две години – жена ми ме заряза, докато бизнесът не вървеше. Но възстанових всичко, сега е по-добре. Два месеца по-късно. Лилия и Виктор се разхождаха из Пловдив, след театъра. Изведнъж насреща – Ивайло, забравен и отслабнал, сам. Мина покрай тях, не я позна веднага. – Май не го храни добре тая… – помисли си Лилия. Ивайло я погледна – в очите му: „Тя ли е?“. Минаха покрай. – Лилия? Тя се усмихна: – Здрасти, ти ли си… Запознай се – това е Виктор, не го позна ли? – обърна се към Виктор. – Не те познах – каза Виктор, – аз съм бъдещият мъж на Лилия. Ивайло онемя, а Лилия се учуди – Виктор още нищо не беше казал… – Как си? – весело попита Лилия. – Добре… Нищо особено… Много си се променила! Изглеждаш прекрасно! Лилия се усмихна и хвана Виктор за ръка: – А щастливите българки винаги изглеждат прекрасно! – Значи всичко върви при теб? – мърмореше Ивайло. – Разбира се, а ще става още по-хубаво! – каза Лилия, обърна се и тръгна с Виктор, чувствайки погледа на бившия в гърба си.

Щастливите жени винаги изглеждат страхотно Лилия трудно преживяваше предателството на съпруга си.

Įdomybės

021

Щастливите българки винаги изглеждат прекрасно: Историята на Лиля, която след предателството на мъжа си откри силата на приятелството, преобрази живота си със стила на истинска софиянка, и намери нова любов между срещите на старите приятели и истинския вкус на свобода

Весели жени винаги изглеждат прекрасно Мария бе съсипана от предателството на съпруга си. На 40 години

Įdomybės

062

Мъж трябва да жертва своето куче, защото няма пари да го спаси.

Един мъж трябваше да жертва кучето си, защото нямаше пари да го спаси. Дядо Димитър донесе своя вярно

Įdomybės

020

Ти ли си моето щастие? Историята на Надя – неочакван брак с настойчивия Артем, раждането на сина им Святослав, изпитанията на семейния живот между София и Пловдив, ревността към Катя Евсеева, търсенето на утеха в обятията на Ромко, запойният спад на Артем и временното забавление с Павел от офиса, страстта по харизматичния Егор на автобусната спирка, изборът между бурната любов и родното уютно семейство, откровението пред сина Святослав, съветите на опитната приятелка, трогателното завръщане към съпруга след житейските бури и покой след десет години заедно, когато Артем нежно признава: “Надя, аз съм твоето щастие!”

ТИ ЛИ СИ МОЕТО ЩАСТИЕ? Всъщност, никога не ми минаваше през ум да се омъжвам. Ако не бяха упоритите ухажвания

Įdomybės

070

ТИ ЛИ СИ МОЕТО ЩАСТИЕ? Честно казано, никога не съм мислила да се омъжвам. Ако не бяха настойчивите грижи на бъдещия ми съпруг, до днес щях да летя свободна като птица. Артем беше като луд пеперуд, кръжеше около мен, не ме изпускаше от очи, угаждаше във всичко, трепереше над мен… Е, предадох се. Сключихме брак. Артем веднага стана не просто домашен, а истински близък човек. С него беше удобно и спокойно – като с любимите домашни пантофи. След година се роди синът ни Светослав. Артем работеше в друг град и се прибираше у дома веднъж седмично, все ни носеше вкусни изненади със Святик. Както винаги, при едно от идванията му, приготвих да пера нещата му, проверявайки всички джобове – навик от времето, когато бях изпрала шофьорската му книжка… Оттогава внимателно претърсвам всяка гънка и джоб. Този път от панталона изпадна листче, прегънато на четири. Разгънах го – дълъг списък с ученически пособия (беше август), а накрая с детски почерк: „Тате, ела по-скоро.“ Ах, така ли се забавлява мъжът ми? Двоеженец! Не започнах истерия, грабнах чанта под мишница, хванах Святик (на три години) за ръка и се отправих при мама на гости – за дълго. Мама ни даде стая: -Живейте тук, докато се помирите. В мен се роди мисълта за отмъщение на неблагодарния съпруг. Спомних си за съученика Ромко. С него „ще заромантя“! Рома бе неустойчив в тормоза – в училище и след това. Звъннах му. -Здравей, Ромче! Още ли не си женен? -Надежда? Здравей! Каква разлика – женен-разведен… Да се видим? – оживи се той. Романът ми продължи половин година. Артем всеки месец плащаше издръжка на сина ни, я предаваше на мама и тръгваше. Знаех, че живее с Катя Евсеева – тя имаше дъщеря от предишен брак, настояла малката да казва „тате“ на Артем. Катя боготвореше Артем – плетеше му чорапи, свитери, угощаваше го… Всичко това разбрах по-късно. Винаги ще го попреквам за Катя. А тогава мислех, че брака ни е изживян. …Но седейки на кафе с Артем (за предстоящия развод), ни връхлетяха хубавите спомени. Артем ми призна неземна любов, покая се… Казал, че не знае как да отпрати Катя. Съжали го душата ми и се събрахме отново. Артем не знаеше нищо за Ромко. Катя и дъщеря ѝ напуснаха завинаги града. …Минаха седем щастливи години. После Артем претърпя катастрофа – операции, възстановяване, две години реабилитация. Това го съсипа. Започна сериозно да пие, съвсем се изгуби. Никакви уговорки не помагаха, изтощаваше себе си и нас. Тогава на работа намерих „жилетка за сълзи“ – Павел. Чуваше ме, утешаваше, разхождаше се с мен… Беше женен, чакаше второ дете. Не знам как се озовахме заедно в леглото – лудост! Беше по-нисък от мен, дребен – не в моя вкус… Започнаха културните развлечения – изложби, концерти, балети. Когато съпругата роди дъщеря, Павел прекрати всичко, смени работа, отдалечи се… Аз не претендирах за него, лесно го пуснах – беше просто временна утеха. Моят съпруг продължаваше да пие. …След пет години случайно ще се срещнем с Павел, този път ще ми предложи брак – и ми стане смешно. Артем за малко се оправи, замина на гурбет в Чехия. Аз бях примерна жена и майка – цялата за семейството. След половин година Артем се върна, ремонтирахме дома, купихме техника, оправи си колата. Живей да му е кеф! Но не, пак започна да пие и започнаха адските кръгове. Намирах го по пейки, влачех го вкъщи, търсех го по квартала… …Един слънчев пролетен ден, тъжна на автобусната спирка, чувам: -Може ли да помогна на вашата беда? Обръщам се – невероятен красавец! На 45 съм – ще съм ягодка отново?! Засрамих се като девойка, докато не дойде автобуса и отпраших надалеч. Той ми помаха, три дни мислех за него. Егор – така се казваше – бе настойчив като танк. Все ме чакаше сутрин на спирката, изпращаше въздушни целувки… Донесе букет червени лалета – казах му „Как с цветя сутрин на работа? Ще ме забележат!“ Егор го подари на една баба, тя го благослови: „Да ти е страстна любовницата!“ Аз се изчервих. Егор ми предложи: -Надежде, хайде да сме виновни заедно! Няма да съжаляваш. Съблазнително предложение и тъкмо навреме – със съпруга ми отношения нямаше. Артем лежеше като дърво, забравен от пиенето. Егор бе непушач, спортист на 57, разведен и чудесен събеседник – с необяснима сила… Втурнах се в този любовен водовъртеж – омая и страст за три години, между него и дома се лута душата ми. Исках да приключа, но нямаше сили – Егор ми беше обсебил и душата, и тялото! Когато беше близо, дишането ми се спираше… Но усещах, че тая страст не води до добро – любов нямаше. Връщах се изтощена от пламенното приключение, исках да се притисна към мъжа си – макар пиян, вонящ, но истински мой! Своя сухар по-сладък от чуждите пироги! Страстта – от страдане, а аз исках всичко това да приключи, да се изстрада и да се върна в семейството. Синът ми знаеше за Егор – видя ни в ресторанта заедно с приятелката си: наложи се да ги запозная. Вечерта ме гледаше очакващо – отговорих шеговито, че бях на служебна среща. Святик не осъди, просто помоли да не се развеждам с баща му – вярваше, че може да се оправи. Чувствах се объркана – приятелка ме посъветва да зарежа всичките любовници и да се успокоя, и постепенно се вслушах – тя имаше богат опит с трима мъже. Но се освободих чак когато Егор се опита да ме удари – това бе краят! „Тихо е морето, докато стоиш на брега…“ – каза приятелката. Мигом ми се просветли. След три години мъка – свобода! Егор дълго ще ме преследва, но аз останах непреклонна. Приятелката ме награди с чаша „Ти си правата!“. А Артем научи за всичко – Егор му звънил, разказвал. Мъжът ми призна: -Като слушах глупостите на ухажора ти, мислех да умра. Аз съм виновен – изпуснах те, продадох на зелената змия… Какво да ти кажа? …Минаха десет години. Две внучки с Артем. Седим веднъж на вечеря – той ме хваща за ръка: -Наде, не гледай настрани. Аз съм твоето щастие! Вярваш ли? -Разбира се, вярвам, единствен мой…

ТИ ЛИ СИ МОЕТО ЩАСТИЕ? Никога не съм се замисляла да се омъжвам. Ако не бяха настойчивите ухажвания на

Įdomybės

0113

Мъж трябва да жертва своето куче, защото няма пари да го спаси.

Един мъж трябваше да жертва кучето си, защото нямаше пари да го спаси. Дядо Димитър донесе своя вярно

Įdomybės

0118

Чужденското селско имение: Уют и чар в българския провинциален стил

Чужденската вила Преди година семейство Димитрови купиха къща в провинцията. След като навърши петдесет

Įdomybės

0118

Синдромът на вечно отлагания живота… Изповед на 60-годишна българка Мария: Тази година навърших 60 години. Никой от близките ми дори по телефона не ме поздрави за юбилея. Имам дъщеря и син, внук и внучка, бившият ми съпруг още е наоколо. Дъщеря ми е на 40, синът ми – на 35. И двамата живеят в София, завършили са престижни столични университети. И двамата са умни и успешни. Дъщеря ми е омъжена за висш държавен служител, синът ми – за дъщерята на крупен столичен бизнесмен. И двамата имат успешна кариера, много имоти, освен държавна работа всеки има и собствен бизнес. Всичко е стабилно. Бившият ми съпруг си тръгна, когато синът ни завърши университет. Каза, че му е писнало да живее в такова темпо. Въпреки че самият той работеше спокойно на едно място, прекарваше уикендите си с приятели или на дивана, а на почивка ходеше цял месец при роднини на морето. Аз не вземах отпуска, работех на три места едновременно – инженер в завод, чистачка в същото предприятие, а през уикендите – пакетирачка в кварталния хипермаркет от 8 до 20, плюс почистване на служебни помещения. Всичко, което изкарвах, отиваше за децата – София е скъп град, а обучението в престижни вузове върви с хубави дрехи. Плюс храна и забавления. Научих се да нося стари дрехи, преправях нещо, кърпех обувки. Ходех чиста, спретната. Това ми беше достатъчно. Из развлечения – само сънищата ми, понякога се виждах щастлива и млада в тях, усмихната. Мъжът ми, щом напусна, веднага си купи нова, скъпа кола. Явно беше натрупал доста. Съвместният ни живот беше странен – всички разходи бяха на мен, с изключение на тока и парното, които предимно той плащаше. С това свършваше приносът му към семейството. Децата ги изучих аз… Апартаментът, в който живеехме, ми остана от баба. Хубава, здрава, поддържана кооперация с високи тавани. Двустаен, преправен на тристаен. Имаше килер 8,5 квадрата с прозорец, ремонтирах го и в него сложих легло, бюро, шкаф, рафтове – там беше дъщеря ми. Аз и синът ми живеехме в една стая, но аз се прибирах само да спя. Мъжът ми беше в хола. Когато дъщеря ми се премести в София, заех нейния килер. Синът остана в стаята си. Разделихме се с мъжа ми без скандали, без дело за имущество, без взаимни обвинения. Той искаше ДА ЖИВЕЕ, не скучен живот, а аз бях толкова изтощена, че въздъхнах с облекчение… Не трябваше вече да готвя първо-второ-десерт и компот. Не трябваше да пера дрехите му, чаршафите, да гладя, да сортирам, просто можех да ползвам времето за почивка. Дотогава се бях натрупала с много болежки – гръб, стави, диабет, щитовидна, нервно изтощение. За първи път взех отпуск и се заех с лечение. Не спрях допълнителните работи. Позакрепих се. Наех много добър майстор и с помощник направиха страхотен ремонт на банята за две седмици – истинско щастие! ЛИЧНО щастие! Щастие за мен! През това време на успешните си деца пращах пари вместо подаръци за рожден ден, Нова година, 8-ми март, 23-ти февруари. После се появиха внук и внучка. Тоест, не можех да се откажа от допълнителната работа. За себе си не оставаха пари. Поздравяваха ме рядко, най-често в отговор на моите. Не ми подаряваха нищо. Най-много ме боля, че на сватбите си никой от тях – нито синът, нито дъщерята, не ме покани. Дъщеря ми честно каза: „Мамо, ти няма да се впишеш в компанията. Там ще са хора от президентската администрация.“ За сватбата на сина разбрах от дъщеря ми след като беше минала… Благодаря поне, че не поискаха пари за сватбата… Никой от децата никога не идва, макар че винаги ги каня. Дъщеря ми казва, че няма какво да прави в нашия „колхоз“ (областен град с милион жители). Синът винаги казва „ама, мамо, не мога сега!“ Самолетът до София лети по 7 пъти на ден! Пътуването е два часа… Как бих нарекла този период от живота си? Може би „живот на потиснати емоции“… Живеех като Скарлет О’Хара – „ще помисля за това утре“… Потисках сълзите и болките си, всички емоции – от объркване до отчаяние. Работех като робот, програмиран само за труд. После предприятието купиха софиянци и започна реорганизация. Пенсионерите ги съкратиха, аз загубих две работи, но можах да изляза по-рано на пенсия. Пенсията ми е 800 лева… Опитай се да преживееш на това. След време ми провървя – в нашата пететажка с четири входа се освободи място за чистачка… Започнах да чистя входове – още 800 лева. Пакетирането и почистването през уикендите в хипермаркета не го зарязах, плащаха добре – 120 лева за смяна. Започнах полека да ремонтирам кухнята. Всичко сама, кухнята ми я направи съсед – бързо, качествено, поносима цена. Пак започнах малко по малко да събирам пари. Иска ми се и стаите да обновя, да сменя някоя мебел. Тоест имах планове… но в тях мен самата ме нямаше!!! Какво харчех на себе си? Само храна, най-обикновена, и лекарства, за тях отиваше най-много. Наемът – всяка година все по-голям. Бившият ми казваше да продам тристайния, районът е хубав, ще взема добра цена, да купя малък. Но ми е жал – споменът за баба ми. Родителите си не помня. Баба ме отгледа. Много ми е скъп апартаментът, в който мина целият ми живот. С мъжа ми успяхме да запазим нормални приятелски отношения. Понякога се чуваме, като стари познати. Той е добре. За личния си живот не говори. Веднъж месечно идва, носи нещо – картофи, зеленчуци, ориз, минерална вода. Само тежките неща. Пари не взима. Казва, да не ползвам доставка – ще ми донесат вехти стоки. Съгласявам се. В мен сякаш всичко е застинало – живея и живея. Работя много. Не мечтая за нищо. Не желая нищо за себе си. Дъщеря и внуците гледам само в инстаграма на дъщеря ми. Живота на сина – в инстаграма на снаха ми. Радвам се, че са добре. Всички са живи и здрави. Почиват на интересни места, ходят по скъпи ресторанти. Може би съм им дала малко любов. Затова и към мен няма любов. Дъщеря ми понякога пита как съм. Винаги отговарям „добре съм“. Никога не се оплаквам. Синът понякога праща гласови в WhatsApp – „Здрасти, мамо, надявам се, че си добре.“ Преди ми беше казал, че не иска да слуша за проблемите ни с баща му, действа му зле. Така че спрях да разказвам нещо, казвам само – да, сине, добре съм. Много ми се иска да прегърна внуците, но подозирам, че не знаят за съществуването на баба си – пенсионерка и чистачка. Вероятно по легенда баба вече е „там някъде“… Не си спомням някога да съм си купувала нещо лично за себе си, освен бельо и чорапи – от най-евтините. Никога не съм ходила на маникюр, педикюр… Веднъж месечно се подстригвам в кварталната фризьорка. Боядисвам си косата сама. Радва ме, че като млада и като стара съм със същия размер дрехи – 46/48. Гардеробът не се налага да се обновява. Страхувам се, че един ден няма да мога да стана от леглото – болките в гърба са ужасни. Боя се да не остана неподвижна. Може би не е трябвало да живея така – без почивка, без дребни радости, все да работя и да отлагам всичко за „по-късно“? А къде е това „по-късно“? Няма го… В душата ми е празнота… в сърцето – равнодушие… и около мен – пак празнота… Никого не обвинявам. Но и себе си не виня. Цял живот работих и работя и сега. Подготвям си малка „възглавница за сигурност“, ако не мога да работя. Макар и малка, но все пак… Но защо да се лъжа – знам добре, че ако се „тресна“, няма да живея… не искам никой да има грижи с мен. И знаете ли, кое е най-тъжното? Никой никога не ми е подарявал цветя… НИКОГА… Смешно ще е, ако донесат букет на гроба ми… ще стане за смях…

Синдромът на вечно отлагания живот Изповедта на 60-годишната Маргарита Тази година отбелязах кръгли 60.