Įdomybės

Тя никога не беше самотна – Простичка българска история Светлееше късно зимно утро над панелния ни двор. Лелките със закалени ръце стържеха с лопати снега пред блока. Вратата на входа непрекъснато се тряскаше: хората се втурваха към работа. Котаракът Фильо седеше на прозореца на шестия етаж и наблюдаваше всичко от високо. В предишния си живот Фильо беше счетоводител, мислеше само за пари и друго не го интересуваше. Сега вече разбираше, че има по-важни неща. Научи, че нищо не струва повече от топла усмивка, сърдечно отношение и покрив над главата. Останалото все някак се урежда. Фильо се обърна и видя, че на стария диван спи баба Вела, неговата спасителка. Котът слезе от перваза и легна до главата ѝ на възглавничката, топлейки със своята мека козина нейното чело. Фильо знаеше – всяка сутрин баба Вела страда от главоболие, и се стараеше да направи всичко, което можеше. – Фильо, бре че си ми доктор, – прошепна тя като се събуди, усещайки топлата му лапичка. – Пак ми мина болката, ей, благодаря ти, как го правиш, ей това котешко чудо! Фильо тръсна с лека досада лапа, все едно казва: това е най-лесното, което мога – много повече могу! Изведнъж от коридора се чу леко недоволство – ревността на кучето Гавро. Гавро от години бе верният страж на баба Вела – щом чуеше чужди стъпки, гласно лаеше, да се знае, че тук си има стопанка под добра охрана. Той затова се имаше за господар на дома. “Какъв ли е бил преди? Майстор някакъв или ченге?” – мислеше котаракът Фильо, като се заглеждаше в Гавро. “Много е шумен. Но нищо, куче е – нека лае, май е наистина по-сигурно така!” – Ех, мои сладури, какво бих правила без вас! – въздъхна баба Вела, надигайки се от дивана, – ей сега ще ви нахраня и ще излезем навън. Ако скоро дойде пенсията – ще вземем пиленце! Думата “пиленце” предизвика възторг. Котът започна да мачка дивана с лапи и силно мъркаше, гушкайки главата на баба Вела. – Ах ти, хитрец такъв, всичко разбираш – засмя се тя. А Гавро весело залая, че и той е разбрал и побутна с влажния си нос коленете ѝ. “Ех, живи души, домът ми е топъл с тях, и в сърцето не е самотно”, подсмихна се баба Вела. “Ах, ако умра, кой знае какво ще е после? Всеки говори различно – я разбери. Аз бих искала да съм котка при добри хора. Куче надали ще мога – не съм толкова шумна. Но котка – бих била добра, гальовна. Само да ме вземат свестни хора…” – Пфу, къде ти идват такива мисли, – усмихнато поклати глава баба Вела, – ей това прави старостта с човека. Не забеляза как котаракът, усмихнат с мустаци, се обърна гордо към Гавро. Котка иска да стане, не куче. Котът вече умееше да чете мисли – и това си е бонус. Животът – ето до какво стига понякога…

Тя не беше самотна. Доста обикновена история Зимното утро едва започваше да просветлява. Пред блока шумно

Įdomybės

026

Тя никога не беше сама. Една обикновена българска зимна история Сънуваше се мрачно, късно зимно утро в софийския квартал. Чистачите стържеха усилено сняг във вътрешния двор. Вратата на входа постоянно се тряскаше от тръгващите за работа съседи. Котаракът Мърльо седеше на перваза на прозореца на шестия етаж и наблюдаваше сцената отвисоко. В предишния си живот Мърльо беше счетоводител: интересуваха го само числа и пари, за друго не му пукаше. Сега обаче беше прозрял, че в живота има далеч по-важни неща. Сега знаеше, че няма нищо по-скъпо от топлия човешки поглед, от сърдечността и от покрива над главата. Останалото ще се нареди. Мърльо се обърна — на стария разтегателен диван спеше баба Данчето, неговата спасителка. Котът слезе от перваза и се мушна в краката ѝ, на ръба на възглавницата, като се сгуши меко с топлата си козина до главата ѝ. Мърльо знаеше, че всяка сутрин на баба Данчето ѝ боли главата, и се стараеше да помогне, както може. — Мърльо, голям си ми лечител — промърмори бабата, щом усети топлината му. — Пак ми махна болката, браво на теб, ей, как го правиш само! Котаракът важно помръдна с лапа, сякаш казва: „За мен това е фасулска работа. И друго мога!“ Но тъкмо тогава откъм коридора се разнесе ръмжене — бе се обадила ревността на кучето Рекс. Рекс беше верен приятел на баба Данчето от много години. Винаги щом чуеше чужди стъпки, лаеше гръмогласно — да се знае, че баба Данчето е под сигурна охрана. И тъкмо затова считаше себе си за господаря на дома. „Я да видим какъв е бил преди? Бригадир ли, милиционер? Много е гласовит,“ — мислеше си Мърльо, гледайки Рекс. — „Ама, нейсе, нека си лае! Може и наистина по-сигурно да е с него.“ — Ох, мои милички, какво щях да правя без вас! — промърмори баба Данчето, изправяйки се. — Сега ще ви нахраня, после излизаме да се поразтъпчем. Ако тия дни дадат пенсия — ще купя и пиле. Думата „пиле“ предизвика всеобщо ликуване. Котът започна да меси дивана с лапи, силно мъркайки, а с голямата си глава нежно побутна костеливата ръка на бабата. — Ах, специалист си ми ти, и думите разбираш! — умилена каза баба Данчето. Кучето излайка радостно, показвайки, че и то всичко е схванало, и допря голям, влажен нос в коленете ѝ. „Ех, живи души — с тях вкъщи е по-топло и на сърцето не е тъй самотно,“ — усмихна се старицата наум. „Що ли ме чака, когато си отида — кой знае? Разни ги говорят, а аз дори бих искала да се преродя котка, да ме вземат добри хора. Куче едва ли ще мога да съм — за лаене не ставам, тиха съм. Ама котка — бих била добра, гальовна. Само при добри хора да падна…“ — Ох, аман и от такива мисли! — сепна се баба Данчето. — Виж как понякога старостта напътства човека в чудни размисли… Тя дори не забеляза как котът, засмян в мустаците, хвърли горделив поглед към кучето. „Котка ще иска, а не куче!“, сякаш си каза той. Котът вече умееше да чете мисли — още един неочакван бонус. Ето така се живее на старини в българския дом.

Знаеш ли, ще ти разкажа една уж простичка история, ама много топла. Беше късна зимна утрин, още беше

Įdomybės

082

Винаги ще бъда с теб, мамо. История толкова невероятна, че чак е истинска Баба Марийка цяло следобед

Įdomybės

021

Винаги ще бъда с теб, мамо. История, в която българското сърце може да повярва Баба Валя нямаше търпение да дойде вечерта. Съседката ѝ Наталия, самотна жена на около петдесет, ѝ разказа нещо такова, че главата ѝ направо се завъртя. И за да докаже думите си, я покани да мине вечерта, „ще ти покажа нещо“, рече. Всичко започна с обикновен разговор. Наталия сутринта отивала до магазина и се отби при баба Валя: – Искаш ли нещо от магазина, бабо Валя? Отивам до кварталния, искам да направя баница, а и трябва да купя още разни дреболии. – Гледам те – добра си, Наталия, грижовна жена. Помня те още като момиче. Жалко, че не ти се подреди животът – все сама си. Но гледам, не униваш, не се оплакваш. Не като някои други. – Защо да се оплаквам, бабо Валя? Имам любим мъж, ама просто още не мога да живея с него. Но защо – ще ти разкажа. На никой не бих разказала, но на теб ще споделя. Имам и още неща да разкажа. Защото те познавам, а и ако случайно разкажеш, няма проблем – кой ли ще повярва! – засмя се Наталия. – Хайде, казвай какво да взема. Като се върна, ще ти налея чай и ще ти разкажа как живея. Мисля, че ще се зарадваш за мен, и няма да ме жалиш вече. Баба Валя уж нямаше нужда от нищо, но помоли Наталия да ѝ вземе хляб и бонбони за чай. Любопитството я измъчваше – какво ли щеше да разкаже съседката? Донесе Наталия хляб и бонбони, баба Валя направи ароматен чай и се приготви да слуша. – Бабо Валя, спомняш ли си какво ми се случи преди двайсет години? Вече бях към тридесет. Имах си приятел, щяхме да сключваме брак. Помислих си, че макар да не го обичам, добър човек е. И какво е живот без семейство и деца… Подадохме документи, той се нанесе при мен. Забременях. В осмия месец се роди момиченце. Живя два дни и си отиде… Мислех, че ще полудея от мъка. Разделихме се с мъжа ми – нищо не ни свързваше. Минаха два месеца. Постепенно започнах да се съвземам. И изведнъж… Наталия погледна баба Валя изпитателно: – Не знам как да ти разкажа нататък. В спалнята бях приготвила легълце за дъщеря ми. Казват, кофти късмет е да купуваш предварително, но не вярвах тогава. Всичко купих, застлах, сложих играчки. И една нощ се събуждам… от бебешки плач. Помислих, че ми се причува от мъка. Но не – пак плаче. Отивам до легълцето, а там… лежи малко момиченце! Гушнах я и едва не се задавих от щастие. Погледна ме, затвори си очичките и заспа. И започна – всяка нощ дъщеря ми беше с мен… Купих мляко и шише, но почти нищо не ядеше. Плачеше, гушвах я, усмихваше се, затваряше очички и заспиваше. – Какво чудо!, – заслуша се баба Валя, – Възможно ли е такова нещо? – И аз мислех, че не е възможно! – Наталия поруменя от вълнение. – А после? – недоверчиво попита баба Валя, пусна си бонбон в устата и отпи чай. – И така е оттогава. Живее си моето момиче в друг свят, има си там майка и баща, но и мен не забравя. Идва всяка нощ по малко… Веднъж ми каза: – Винаги ще бъда с теб, мамо. Свързани сме с невидима нишка и тя не може да се скъса! Понякога си мисля, че всичко е сън, но дори подаръци ми носи – макар че бързо изчезват… – Вярно ли е?, – баба Валя пак отпи чай, сигурно ѝ пресъхна гърлото. – Ела у дома, ще видиш и ще ми кажеш вярно ли е. Вечерта баба Валя отиде при Наталия. Поседяха, поговориха на тъмно. Вкъщи – само Наталия и баба Валя. По едно време се появи мека светлина, въздухът потръпна, и в стаята се появи… хубава девойка: – Здравей, мамо! Толкова хубав ден имах, исках да го споделя! А това е подарък за теб, – сложи цветя на масата. – Здравейте, – каза девойката, виждайки баба Валя, – мама ми каза, че ще ме гледате. Аз съм Мариана. След малко Мариана се сбогува и сякаш се разтопи във въздуха. Баба Валя мълчеше, занемяла от изненада. Едва продума: – Наистина, Наталия, има и такива неща. Дъщеря ти е хубавица, на теб прилича. Радвам се за теб, Наталия. Щастлива жена си! Имаш всичко като хората, че и повече! Кой да повярва – ако не бях видяла с очите си! Светът е чуден, животът продължава навсякъде… Сега не ме е страх дори от смъртта. Благодаря ти, Наталия! Цветята на масата станаха все по-бледи и изчезнаха. А Наталия изпрати съседката, усмихна се щастливо на себе си. Утре ще е нов прекрасен ден. Ще се срещне с любимия Аркадий. И някой ден ще ги запознае – двамата най-скъпи за нея – Мариана и Аркадий.

Винаги ще бъда с теб, мамо. История, в която можеш да повярваш Баба Пенка цял следобед броеше минутите

Įdomybės

0187

На 49 години, с двама възрастни сина и любим съпруг — Тя избра младостта и унищожи всичко

На 49 години, с два възрастни деца и любим съпруг той избра младостта и унищожи всичко В тихо селце край

Įdomybės

02.4k.

Докато Катя плащаше, Сергей се отдалечаваше. Когато тя започна да подрежда покупките, той излезе. На излизане от магазина, Катя намери Сергей, който пушеше.

Докато Катя плащаше, Светльо се отдалечи. Когато тя започна да подрежда покупките, той излезе.

Įdomybės

047

Най-скъпите хора на сърцето: Топла разказ за голямото българско семейство, внуци и обич, с Анка Янова и Павел Илев на прага на нови спомени, сладки с чай и мечти за бъдещето

Така е животът завърта се, а можеше всичко да се случи съвсем различно. Съседката все се учудва на късмета

Įdomybės

021

Най-скъпите хора на сърцето. Разказ за Анна Яновна и Павел Илич – семейство на седемдесет и няколко, трима любими внуци и голямо българско семейство с топъл дом, вкусни сладки за чай, уроци по математика и баскетбол във входа, мечти за бъдещи лекари, детски рисунки и спомени за преминали изпитания, които сближават и показват, че щастието е там, където има любов, сплотеност и истинска семейна подкрепа

Най-близките хора. Разказ Странно как се случва понякога животът. А можеше всичко да е съвсем различно.

Įdomybės

0287

Молбата на внука: Разказ за доверието, помощта и семейните връзки между баба Лилия Викторовна, нейния развълнуван внук Денис и съдбините, които ги сближават в съвременна България

Бабо, имам една голяма молба… страшно ми трябват пари. Много. Вечерта, когато той се появи на прага