Įdomybės

Съдба на болничното легло – „Госпожо, поемете отговорност и се грижете за него! Аз дори да се приближа ме е страх, какво остава да го храня с лъжица!“ – жената хвърли рязко плик с покупки на леглото, където лежеше болният ѝ съпруг. „Не се тревожете толкова! Мъжът ви ще се оправи. Сега има нужда от постоянни грижи. Ще помогна на Димитър да се изправи на крака,“ – като медицинска сестра не ми беше за първи път да успокоявам жена на пациент с туберкулоза. Димитър дойде в тежко състояние, но имаше голям шанс да оцелее. Той искаше да живее – а това е половината битка. Жалко, че съпругата му Алла не вярваше в медицината и изглеждаше готова да се отрече от мъжа си предварително. Ще разкрия – след много години, синът на Димитър и Алла също ще се разболее от открита туберкулоза. Алла веднага ще „отпише“ сина си Юри, но Юри ще се излекува. Въпреки тежката диагноза, Димитър шегуваше се, смееше се и искаше час по-скоро да напусне тубдиспансера. В родното им село до Пловдив нямаше специализирана болница и Алла рядко го посещаваше. Жал ми беше за младия мъж – беше изоставен, неподдържан, с раздърпани дрехи. „Дими, нямаш нищо против да ти донеса малко неща? Виждам, че и пантофи нямаш, с обувки ходиш. Ще приемеш ли пакета от мен?“ – опитвам се да се пошегувам. „От вас, Виолета, и отровата ще приема като лекарство. Но, моля ви, не ми трябва нищо, оставете ме да оздравея… после вече…“ – Димитър нежно хвана ръката ми. Внимателно я освободих и излязох. Сърцето ми препускаше. Да не би да се влюбвам? Не мога да разбия чуждо семейство… Но сърцето не пита…. Все по-често посещавах палата на Димитър и водехме задушевни нощни разговори. Плавно преминахме на „ти“. Димитър имаше петгодишен син. „Юри прилича на красивата си майка. Много обичах Алла. Готов бях и земята под краката й да постиля. Но тя обича само себе си. Ей такава жена е по-лоша и от най-силната киселина, разяжда всичко живо. Сега ти, чужда жена, се грижиш за мен,“ – въздъхна той. „Ама Алла е далече, няма как да идва често…“ – опитвам се да оправдая Алла. „Айде стига, Виолета! Както казва българинът – „жена си обича мъжа, ама гледа и любовника.” Към тях все ще намери време.“ – Димитър се ядоса. „Лека нощ, Дими. Остави нещата за утре,“ – казах и изгасих лампата. Беше му мъчно – безпомощно лежи в болница, а жена му се забавлява другаде. Седмица по-късно чувам шум в болничната стая на Димитър. Влизам: „Да не си се мяркала повече тук, курво! Махай се!“ – Димитър крещеше на изплашената Алла. Тя излетя от стаята. „Какво става?“ – питам изумено. Димитър се обърна към стената и се разтрепери под завивката. Трябваше да му сложа успокоително. …Мина месец. Алла не се появи нито веднъж. „Дими, да ѝ се обадим?“ „Не, Виолета… Разделяме се. Развод.“ „Заради болестта ли?“ „Да беше само това… Тя дойде да ми каже, че има любовник, че ще живее с него в нашата къща – на мен не ми се знае дали ще оцелея, а ѝ трябват мъжки ръце за ремонтите…“ – замълча Димитър. „Ужасно е!“ Не след дълго Алла доведе непознат мъж, който я чакаше нервно на пейката пред болницата в Пловдив. Алла излезе при него, целуна го по бузата и си тръгнаха заедно. „Дими, изписват те.“ „Виолета, мога ли да остана у вас? Алла вече е с друг…“ „Аз имам дете. Ако го приемеш – ще сме семейство.“ „Детето не е пречка. Вече го обичам,“ – погледна ме с топли очи, от които ми стана топло като снежинка на ръкавица. …Минаха много години и зими. С Димитър имаме две общи деца и топъл дом край Пловдив. Юри, синът на Димитър, често ни навестява със семейството си. Моята дъщеря живее в чужбина. Баща ѝ беше първата ми любов, но не се получи – но не съжалявам. Алла се омъжваше неведнъж, роди син от гост-работник и го изостави – момчето страдаше от психично заболяване и след смъртта на майка си попадна в дом. С Димитър сме вече старци, но се обичаме още по-силно. Вървим заедно през живота, ценим всеки ден, всеки поглед, всяко дихание…

СЪДБА НА БОЛНИЧНО ЛЕГЛО Госпожо, ето, вземете продуктите и се погрижете за него! Аз дори се страхувам

Įdomybės

0138

Съдба на болничното легло – „Момиче, вземи и гледай го ти! Аз от страх не смея дори да се приближа, камо ли да го храня с лъжичка“ – жената троснато тресна торбата с продукти на леглото, където лежеше болният ѝ съпруг. „Недейте да се тревожите толкова! Вашият съпруг ще се оправи. Трябва му само добър и постоянен грижа. Ще помогна на Димитър да стъпи на крака“ — като медицинска сестра ми се наложи за кой ли път да утешавам съпруга на туберкулозния пациент. Димитър бе докаран в тежко състояние, ала имаше големи шансове да оцелее. Желанието му да живее бе половината битка спечелена. Жалко, че жена му Албена не вярваше в медицината. Изглеждаше готова от рано да се отрече от мъжа си. Да издам предварително: синът на Димитър и Албена — Юлиян, след много години също се разболя от открита форма на туберкулоза. Албена веднага му сложи кръст, но Юлиян оздравя. Димитър, въпреки тежката диагноза, не спираше да се шегува и да се смее, нетърпелив да напусне Тубдиспансера. В селото, където живееха, нямаше специализирана болница, затова Албена рядко го посещаваше. Жал ми беше за младия мъж — занемарен, в износени дрехи. „Димо, няма ли да се обидиш, ако ти донеса някоя дрешка? Гледам, и чехли нямаш, ходиш с обувки. Приеми пакетче от мен?“ — опитвах се да го развеселя. „От теб, Виолета — и отрова ще приема за лекарство, но моля те, нищо ми не трябва. Нека се възстановя и тогава…“ — Димитър нежно пое ръката ми. Плахо се отдръпнах и излязох от стаята. Сърцето ми биеше лудо — да не би да се влюбвам? Не, не искам да разбия семейство. Грях е! Няма да излезе нищо добро. На чуждото нещастие… Но сърцето не познава заповеди. Ах, така се хвърлих с главата напред… Все по-често посещавах Димитър, разговаряхме до късно през нощта. Беше топло, човешко, близко. Минахме на „ти“ неусетно. Димитър има 5-годишен син. „Юлиян прилича на красивата си майка. Знаеш ли, Виолета, обичах Албена истински. Всичко за нея правех. Албена е огнена — но обича най-вече себе си. Егоизмът ѝ разяжда, повече и от киселина. И сега, ти — непознат човек — ме гледаш…“ – въздъхна тежко Димитър. „Албена има далечен път, затова рядко идва…“, опитах се да я оправдая. „Хайде, Виолета! Както казват: ‘жена мъж обичала — в затвора му място купила’. За любовника обаче през девет планини ходеше. Знам ги аз нейните номера…“ „Лека нощ, Димо! Не бързай да взимаш решения. Всичко ще се оправи.“ – угасих лампата и излязох кротко. Безспорно Димитър страдаше. Безпомощен в болницата, а жена му в това време се забавляваше на воля. Не е смъртно, но за мравката и капка роса – потоп. След седмица чух викове от стаята на Димитър. Влетях вътре. „Не искам повече да те виждам тук, мръсницо! Вън!“ – крещеше той на изплашената Албена. Тя изхвръкна като куршум. „Какво стана?“ – попитах учудена. Димитър се обърна с гръб, разтресен под одеялото. Сложих му успокоително. …Мина месец — Албена не дойде нито веднъж. „Димо, да се обадя ли на жена ти?“ – подшушнах. „Няма нужда, Виолета. Развеждаме се.“ – каза кротко той. „Заради болестта? Глупости, оправяш се вече!“ — удивих се. „Помниш ли как изгоних Албена? Точно тогава тя ми каза за любовника си. Искала да поживее в нашата къща с него — аз уж съм бил без изгледи, а и travailното ѝ трябват мъжки ръце…“ – млъкна Димитър. „Ужас!“ — едва прошепнах. После Албена дойде с друг мъж. Димитър не го видя, но аз от прозореца го наблюдавах. Мъжът нервно пушеше на пейката. Албена излезе, целуна го по бузата и заминаха. „Димо, изписват те.“ – съобщих му. „Виолета, мога ли… а, нищо…“ – объркан беше. „Димо, съгласна съм! Това имаш предвид, нали?“ – осмелих се. Димитър се разприказва: „Виолета, къща нямам. Мога ли да остана при теб? С Албена всичко приключи. Омъжва се.“ „Имам дете. Ако го приемеш, ще бъдем хубаво семейство“, казах открито. „Дете не ми пречи. Вече го обичам.“ – Димитър ме погледна така, че се разтопих като снежинка върху топла ръкавица. …Оттогава изминаха години и зими. С Димитър имаме две общи деца, семейното ни гнездо е топло. Юлиян често ни гостува с неговото семейство. Дъщеря ми от първия ми брак живее в чужбина. Или по-точно, брак така и не съм имала — просто се подведох млада, повярвах на фалшлива любов. Не съжалявам. …Албена се омъжи неведнъж, роди син от командирован — синът ѝ цял живот страдаше от психическо заболяване, тя рядко се грижеше и бе хладна към него. След смъртта ѝ, момчето настаниха в дом. …С Димитър сме вече в третата възраст, но се обичаме по-силно даже от младини. Вървим заедно по житейския път — ценим всеки ден, всеки поглед, всяко дихание…

СЪДБА НА БОЛНИЧНО ЛЕГЛО Госпожо, заповядайте, поемете грижите за него! Аз се страхувам да го доближа

Įdomybės

01.9k.

– Ей, сестричко, имаш проблеми – това не е твоят апартамент!

Имаш проблеми, сестрице, това не е твой апартамент. Леля ми никога не е имала деца, но притежаваше прекрасен

Įdomybės

071

В ЧУЖДАТА СЪДБА НЕ ПОСЕГНАХ: Историята на Марта и Настя – завист, трудни семейства и съдбоносна среща край вратата на лекаря в малък български град

В ЧУЖДОТО НИКОГА НЕ ПОСЯГАХ Още докато беше ученичка, Михаела се отвръщаше от Дарина, но и ѝ завиждаше.

Įdomybės

0273

В чужия живот никога не съм посягвала: Българската история на Марта, Настя и Максим за ревността, любовта и изборите, които променят съдбите ни

В ЧУЖД ЖИВОТ НИКОГА НЕ ПОСЯГАХ Марина, още като ученичка, изпитваше презрение към Яница, но в същото

Įdomybės

098

Животът ми най-сетне взе правилния завой: Лада скъсва с отровното влияние на Богдан, преодолява семейното насилие, намира подкрепа сред роднините си и среща истинска любов с д-р Герман – въпреки всички предразсъдъци и житейски трудности, за да открие щастието и хармонията в българското семейство

ЖИВОТЪТ Е ПОД РЕД Лилия, забранявам ти да се виждаш с твоята сестра и нейното семейство! Те да си гледат

Įdomybės

034

Животът е наред – Лада, забранявам ти да общуваш със сестра си и нейното семейство! Те си имат свой живот, а ние – наш. Пак ли си звъняла на Катя? Оплакваше ли се от мен? Предупредих те. Недей да се сърдиш, ако нещо… – Богдан болезнено ме хвана за рамото. Както често в такива случаи, мълчаливо се оттеглях в кухнята. Очите ми се пълнеха със сълзи. Не, никога не съм се оплаквала на сестра си Катя за живота си. Просто си говорехме – имахме възрастни родители за които трябваше да се погрижим, много имаше да обсъждаме. Богдан това го побъркваше. Той ненавиждаше Катя. В нейното семейство царяха уют и благополучие – не като при нас. Когато се омъжих за Богдан, по-щастлива булка от мен нямаше в цяла България. Завъртя ме във вихъра на страстите – не ми пречеше, че е с една глава по-нисък от мен. Не обърнах внимание и на майка му, която на сватбата си личеше, че е стара пияница. По-късно разбрах, че е с дългогодишен алкохолизъм. Заслепена от любов, не исках да виждам лошото. Само за година в брака, усъмних се във всякакво щастие. Богдан здраво пиеше, прибираше се по-лош и от шофьор след банкет. После започнаха изневерите. Аз работех като медицинска сестра в болница, с нищожна заплата. Богдан стойко предпочиташе компанията на приятелите си по чашка. Издръжката на семейството не го интересуваше. Мечтаех за деца, но с времето и това желание угасна – остана да гледам породистия котарак. Деца от пияница не исках. И все пак го обичах. – Глупачке, Лада! Я се огледай, колко мъже те заглеждат, а ти все вирнала нос заради тоя си нисичък Богдан! Какво намираш в него? Вечно със синини, мислиш че никой не вижда следите под грима? Остави го, докато не е станало нещо страшно – предупреждаваше ме най-добрата ми приятелка и колежка. Да, Богдан често се отпускаше на воля – стигаше до побои. Един път ме би толкова, че не можах да ида на смяна. Дори ме заключи вкъщи и изнесе ключа. Оттогава изпитвах ужас само от шума на ключа в ключалката, сърцето ми се свиваше… Мислех, че ме наказва за това, че не можах да му родя дете, че съм лоша жена… не се съпротивлявах нито на насилието, нито на униженията. Защо още го обичах? Спомням си съвета на свекърва ми – жена, която приличаше на стара вещица: – Ладе, слушай си мъжа, забрави за роднини и приятелки – само те ще ти разбият живота. Така и правех – забравих за приятелите, рядко виждах сестра и родителите си, напълно в ръцете на Богдан. Обичах, когато той молеше за прошка, стоеше на колене, целуваше ми краката. Помиренията бяха сладки и магични. Целият ни креват осипваше с рози – парфюмирани, свежи. Знаех си, че Богдан ги къса от двора на съседа алкохолик, но ми беше все едно. Жени като мен прощаваха за едни рози… …Вероятно цял живот щях да търпя Богдан и новите парченца счупен рай да лепя, ако една жена не ми беше заявила: – Пусни Богдан, имам дете от него, твоята утроба е празна, Лада. – Не вярвам! Махай се! – изкрещях. Богдан се оправдаваше, но: – Покълни, че не е твоето дете! Мълчеше… всичко стана ясно. – Лада, защо все си тъжна? – попита ме завеждащият на болницата, д-р Герман Петров. – Всичко е наред – смотолевих смутено. – Когато на човек всичко му е наред, и животът е чудесен – каза докторът с усмивка. По слухове – разведен, с дъщеря; нисичък, интелигентен, с чар, който ме караше да се разтрепервам… Думите му пронизаха душата ми. При мен всичко беше хаос… …Напуснах Богдан и се върнах при родителите си. Майка ми беше шокирана, но не обясних веднага. После ме псуваше и злобно кълнеше само Богдановата майка. Богдан също ме търсеше, плащаше и дебнеше, но вече нямаше власт над мен. – Богдан, отдели време на сина ти, аз затворих нашата страница – казах му спокойно. Върнах се към семейството и себе си. Приятелките ми казаха, че съм разцъфнала. Д-р Герман ми направи предложение: – Лада, хайде да се оженим. Само ме наричай по име, на работата – с “докторе”. – Обичаш ли ме? – попитах с усмивка. – С думи или дела да докажа? – целуна ми ръката. – Съгласна съм! – бях безкрайно щастлива. …Минаха десет години. Герман ми доказваше любовта си не с празни обещания, а с истински грижи. Заедно нямахме общи деца, но неговата дъщеря Силвия ни подари внучка Сашенка – нашата слънчева радост. Богдан отдавна почина – не успя да навърши 50. Свекървата, като зло създание, ме гледа на пазара на криво, но омразата ѝ вече не ме докосва… А ние с Герман сме добре. Животът ни е наред.

ЖИВОТЪТ Е В РЕД Мария, забранявам ти да се виждаш със сестра си и нейното семейство! Те си имат свой

Įdomybės

012

Анна идваше при нея на всеки два дни. Оставяше храна и вода до леглото ѝ и си тръгваше.

Анка идваше при нея веднъж на два дни. Оставяше храна и вода до леглото ѝ и си тръгваше. Имах съседка

Įdomybės

018

ГОРЧИВО ЩАСТИЕ – Защо тази девойка не ти допадна? Добро момиче е, скромна, подредена, учи се, обича те – Елена Иванова погледна укорително сина си. – Мамо, ще се оправя сам… – постави точка Денис на безплодния разговор. Елена Иванова излезе от стаята с тежка въздишка. „Все ще се оправя… Колко момичета вече пробва… Почти на четиридесет е, а още никоя не е подходяща…“ – мислеше си тя. – Сине, идвай да обядваш! – повика Елена Иванова от кухнята. Денис веднага се отзова и с удоволствие започна да яде майчиния борш. – Благодаря ти, мамо, както винаги е вкусно! – Дано казваше това на жена си, а не само на мен… – не се сдържа Елена Иванова. – Мамо… – Денис изпи компота и се отправи към вратата. – Почакай, сине. Знаеш ли, спомних си нещо. Веднъж ходих при гледачка и тя от вратата ми каза: – На сина ти го чака горчиво щастие. – О, мамо, не вярвай… – Денис се усмихна. …В различни периоди от живота Денис имаше различни, понякога любимки, понякога не толкова. …Инна беше умна, начетена, зряла. Даваше разумни съвети на девет години по-възрастния Денис. В началото му харесваше, после Инна стана по-скоро приятел. Всичко беше безцветно. Разделиха се. Поля имаше осемгодишен син. Денис не можа да се сближи с детето и въпреки че обичаше Поля, връзката не потръгна – тя беше с темперамент, а скандалите бяха странни… Липсваше спокойствие. Верчето беше идеалът. Такава жена рядко се среща… Денис почти беше решил да се жени – тя беше правилна, чиста, разумна, но трябваше винаги да внимава какво казва. Дори се премести при нея, беше готов за деца… Но… Веднъж се връща от командировка – Вера в леглото с бивш съученик. Класика. Денис се върна у майка си. – Ще си остана сам. Най-здрава е семейството от един човек… Майка му въздъхваше: – Няма ли да намериш своята съдба, синко… И съдбата се появи. В поредната командировка, в купето влезе жена: – Може ли да разменим местата и да ми дадете долната кушетка? – Разбира се, – каза Денис. Не беше нещо особено, но сърцето му трепна. Говориха цяла вечер. – Лариса, – каза жената. – Денис. Сякаш се знаеха цял живот. Размениха телефони. Минали две седмици, Денис поиска да чуе Лариса. И започнаха срещите, целувките, обещанията… Този път беше различно. Денис не можеше да я пусне. Искаше напълно да се потопи в живота на Лариса. Тя го обгръщаше с обич и разбиране. След три месеца той ѝ предложи брак. – Денис, аз съм по-възрастна с седем години, имам три деца и живеем в общежитие… – Лара, знам всичко, видях и децата ти. Ще живеете при мен. Обичам всяка клетка от теб. Ти си последната и единствена жена в живота ми. – Денис, добре… нека опитаме, – засрами се Лариса. – Не, нека не опитваме. Ще бъдем заедно, завинаги. Когато Елена Иванова научи, каза само: – Надоби се… Най-обикновената от обикновените… Девет месеца по-късно се роди момиченце – „слънчево дете“. Денис обичаше Лариса още повече. Сега дъщеря им е на осем. Цялото семейство я боготвори. Денис боготвори Лариса. Горчиво, но щастие…

ГОРЧИВО ЩАСТИЕ Какво пък не ѝ харесваш на тая девойка? Добро момиче си е. Скромна, чиста, учи се усърдно.