Home

Įdomybės

Įdomybės
0285
Извинете… а къде съм?” — прошепна жената, гледайки през прозореца на колата, сякаш не разбираше какво се случва.
Извинете а къде съм? тихо попита жената, гледайки през прозореца на колата, сякаш не разбира какво се случва.
Įdomybės
0281
Дори тридесет години брачен живот не са причина да търпиш изневяра Елена въртеше в ръцете си малка кутийка – червен велюр, златните букви отдавна изтрити. Вътре блестяха три миниатюрни камъчета. Хубави – няма спор. – Пет хиляди лева, – каза Олег, прелистващ новини на таблета. – В “Диамант” ги взех, с клубна карта. – Благодаря ти, скъпи. В гърдите ѝ се появи стягане – не от цената, нали на тяхната възраст няма място за претенции? А от начина, по който го изрече. Все едно отчита колко е платил за мляко. Тридесет години заедно. Перлена сватба – рядкост днес. Елена стана по-рано, извади от шкафа дантелената покривка – подарък от свеки на сватбата им. Започна да прави торта „Птичето мляко“ – тази, която Олег някога наричаше „райския вкус“. Сега той седеше, залепен за екрана, и само промърморваше на въпросите ѝ. – Олежка, помниш ли как ми обеща за тридесетата годишнина да ме заведеш в Италия? – Аха, – без да вдигне очи. – Мислех, поне до Поморие да отидем? Отдавна не сме почивали заедно. – Лено, проектът ми гори. Нямам време сега. Проект. Винаги има някакъв проект. Особено последните година и половина, откакто Олег хванат в „младежка мания“ – спортна зала, скъпи маратонки, нов стил, модерна прическа – бритон настрани, подстригани слепоочия. „Кризата на средната възраст,“ казваше приятелката Светла. „Всички мъже така. Ще мине.“ Не мина. Само се засили. Елена пробва пръстена – пасна идеално. След толкова години, поне размера ѝ знае. Камъчетата блестяха със студен блясък. – Хубав е, – повтори тя, загледана в подаръка. – Ага. Модерна рамка. Младежки дизайн. Вечерта, на празничната трапеза, седяха почти безмълвни. Тортата стана както винаги – нежна, въздушна. Олег изяде парче, похвали я машинално. Елена го гледаше и си мислеше – кога този човек стана чужд за нея? – А коя е онази млада жена? – попита изведнъж. – Коя жена? – Олег повдигна глава от чинията. – Която е избрала пръстена. Мъж никога няма да каже „младежки дизайн“. Пауза. Дълга. Неловка. – Лено, какви са тия глупости? – Алиана ли се казва? Олег побледня. Не попита откъде знае. Значи улучи. – Видях случайно ваши съобщения – месец назад, докато търсех номера на застрахователя ти. „Слънчице, скоро ще се видим“ – познато? Той замълча. – Двайсет и осем годишна, работи с вас в офиса. Вчера качи снимка от ресторанта – същата маса до прозореца, където сте били. Познах покривката. – Как разбра за ресторанта? – Светла видя случайно. Нали мислиш, че в града никой не забелязва? Олег въздъхна тежко: – Добре. Да, има Алиана. Но не е каквото мислиш. – А какво е? – С нея ми е леко, интересно, говорим за книги и филми. – А с мен не можеш да общуваш? – Лено, погледни се! Само за децата, здравето, цените говориш. С Алиан се чувствам жив. – Жив… Ясно. – Не исках да те нараня. Олег наведе глава. – А тя знае ли, че си женен? – Знае. – И това не я притеснява? – Лено, тя е модерна жена. Не си прави илюзии. – Модерна… А за мен тридесет години с теб са илюзия? Елена стана да прибере масата. Ръцете ѝ трепереха, но се стараеше да не покаже. – Лено, хайде да говорим нормално. – Няма за какво. Избрал си. – Нищо не съм избирал! – Избираш – всеки ден, когато се прибираш късно, когато лъжеш за командировки, когато купуваш подаръци за нея с мои пари. – Наши! – Моите също. Работя – забрави ли? Елена изми чиниите, прилежно ги нареди, прибра красивата покривка. Всичко както обикновено. Само ръцете не спираха да треперят. – Лено, какво искаш? – попита Олег от вратата. – Искам да бъда сама. Днес. Да помисля. – А утре? – Не знам. Два дни Елена мълча. Олег опитваше разговор, получаваше вежливи, кратки отговори. На третия ден не издържа: – Колко ще продължава това? – Какво не ти харесва? – попита тя, гладеща ризата му. – Готвя, чистя, пера – както винаги. – Но не говориш! – Защо? Има с кого да си говориш. – Лено! – Какво „Лено“? Ти сам каза – с мен ти е скучно. Защо да се насилвам? Вечерта излезе. Поекра към приятели. Елена знаеше – към нея. Седна пред компютъра, отвори профила на Алиана. Хубава, млада, снимки от скъпи курорти, модни дрехи, чаша шампанско. Последният пост: „Животът е прекрасен, когато до теб е човек, който те цени.“ Тагове: любов, щастие, зрялмъж. Зрял мъж. Елена се усмихна – като стока. В коментарите – „Кога е сватбата?“, „Късметлийка!“, „А жена му?“ Алиана отговаря: „Бракът им е формален. Живеят като съседи.“ Тридесет години – като съседи. На сутринта Елена си записа час при адвокат. Млад мъж с очила изслуша историята ѝ внимателно. – Добре. Имуществото се дели по равно. Жилище, вила, автомобил. Ако докажем изневяра – може да получите по-голям дял. – Не е нужно. Да е справедливо стига. Вкъщи направи списък: Жилището – да се продаде и дели наполовина. Вилата – за него. Там няма да се върне повече. Колата – за нея. Нека той си купи нова. Банкови сметки – за разделяне. Олег се прибра късно. Списъкът бе на масата. – Какво е това? – Развод. – Лудост! – Не – най-накрая се съвзех. – Лен, казах ти – мимолетно увлечение е, ще мине! – А ако не мине? Да чакам още трийсет години да се „наиграеш“? Олег седна, зарови лице в ръцете си: – Не исках да те обидя. – Но го направи. – Сега какво? – Избираш – или семейството, или Алиана. Друго няма. Три месеца живяха като съседи – буквално. Олег се премести в гостната. Говореха само по необходимост. Елена започна курсове по английски, ходи на плуване, чете книги за които преди не оставаше време. Алиана се обаждаше понякога, плачеше по телефона. Олег обясняваше по балкона с часове. Един ден се върна по-рано. Седна срещу Елена: – Скъсах с нея. – Защо ми казваш? – Лено, разбрах, че съм глупак. Направих ужасна грешка. – Съгласна. – Можем ли да опитаме отново? Промених се. Елена остави книгата: – Олег, скъса с нея не защото разбра мен, а защото тя ти омръзна. Следващата „Алиана“ ще се появи пак. – Няма! – Ще има. Защото не мен губиш – младостта си губиш. А аз това не мога да ти върна. – Лено… – Документите за развода са готови. Подпиши. Той подписа. Без караница, без имотни спорове. Елена взе само това, което записа. След половин година срещна Румeн – неин връстник, вдовец, преподавател по английски. Запознаха се на курс. Покани я на театър. – Харесва ми да говоря с вас, – каза той над кафе след представлението. – Интересна личност сте. – Така ли? Бившият ми казваше, че съм скучна. – Значи не е умеел да слуша. Румен знаеше. Слушаше, ценеше мислите ѝ, смееше се на шегите ѝ, разказваше за себе си – без да се преструва на по-млад. – Какво ви привлича в жените? – попита Елена един ден. – Умът, добротата, искреността. А вас в мъжете? – Честността. И да не се срамува от възрастта си. Засмяха се. Олег понякога звънеше – за празници, за здравето ѝ. Като добри познати. – Щастлива ли си? – веднъж попита той. – Да, – отвърна Елена без колебание. – А ти? – Не знам. Май не съм. – Всеки избира сам. Пръстенът за пет хиляди още се пази. Не го носи – просто стои в кутията. Напомня, че тридесет години могат да бъдат обезценени бързо. А Румен ѝ подари на рождения ден стара брошка – намерена на пловдивския битак, евтина, но избрана с обич. „Красотата не е в цената, – каза той. – А в чувството, което влагаш.“ И Елена разбра – след петдесет животът не свършва. Той започва отново. А вие как мислите? Може ли да започнеш живота си начисто и на зряла възраст? Споделете в коментарите.
Валя въртеше между пръстите си едно малко кутийче кадифето беше леко захабено, златните букви почти изтрити.
Įdomybės
0951
Съпругът ми харчеше нашите пари за бившата си жена – и аз му поставих решителен ултиматум: повече няма да жертвам щастието и бъдещето си заради призрака от миналото му!
Мъжът ми издържаше бившата си с нашите пари и аз му поставих ултиматум. Още в началото знаех за предишната
Įdomybės
065
Мъжът ми изливаше парите ни за бившата си и дъщеря им, докато нашият дом приличаше на бедстваща зона – поставих му ултиматум и сложих край на брака, след като за пореден път пренебрегна мен заради призраците от миналото.
С първия звън на звънеца ме заля онази тиха буря, която отдавна се готвеше неизбежна, като есенен дъжд
Įdomybės
055
Дългоочакваното щастие: След дванадесет години надежда, Виктория открива смисъла на семейството и безграничната радост на майчинството чрез осиновяване на Кирил от български детски дом, а съдбата я дарява и със своята дълго мечтана рожба – малката Полина, превръщайки дома им в извор на любов и истинско българско семейно щастие.
ДЪЛГО ОЧАКВАНО ЩАСТИЕ Днешният ден беше най-щастливият в живота на Десислава. Тя сияеше от радост най-сетне
Įdomybės
0253
Дългоочакваното щастие: Историята на Виктория, която след дванадесет години очакване става майка на малкия Кирил от дома за сираци и получава чудото да роди своята дъщеря Полина, сбъдвайки мечтата за истинско българско семейно щастие
ДЪЛГОЧАКАНОТО ЩАСТИЕ Днешният ден беше най-щастливият за Десислава. Тя сияеше! И как не, след като дванадесет
Įdomybės
0188
— Мамо, пак ця електричество цяла нощ гори! — възкликна Алексей, влизайки раздразнено в кухнята.
Мамо, пак цяла нощ светлината беше включена! възкликна Алексей, влизайки раздразнено в кухнята.
Įdomybės
0870
— Твоя жена съвсем е разпасала – обясни й как да се държи, — поучаваше свекървата на Максим – Маринке, утре е моят нов дом! Поканих толкова хора, нищо още в апартамента не е наредено. Ще ме спасиш, нали? – Разбира се, Нина Василева, – отговори Марина, макар да беше планирала съвсем други почивни дни. И започна. Канапета за тридесет души. Салата “Цезар”. Месно плато. Плодова композиция. Украсата на залата. Нареждане на мебелите. Представете си: петък вечер вместо романтична вечеря с мъжа – пътуване до “Кауфланд”. Събота от шест сутринта – готвене в чужд апартамент. – Максим, поне ми помогни със столовете! – молеше Марина. – А ти най-добре знаеш къде ще изглежда красиво! – отмяташе го той, докато скролваше телефона си. До три следобед апартаментът на свекървата се беше преобразил. В хола – разкошен бюфет, всичко е стилно подредено, цветята – съвършено разположени. Марина гледаше резултата и се чувстваше изнемощяла. Първите гости дойдоха точно в четири. Колеги на Нина Василева, съседи от стария вход, приятелки. Всички прегръщаха домакинята, възхищаваха се на новия апартамент, носеха подаръци. Марина стоеше в кухнята и режеше допълнителен лимон. – А къде е твоята снаха? – попита някой от гостите. – Там, в кухнята, развърта се – махна с ръка свекървата. – Марина! Излез, поздрави се! Марина излезе, усмихна се. Поздрави всички. – Ах, каква грижлива снаха имаш ти! – възхити се една елегантна жена. – Видно, че е със златни ръце! – Да, аз съм я добре възпитала, – гордо се засмя Нина Василева. – Сега си имам вярна опора. Дойде най-интересното. За Марина стол не се намери. – О, Маринка, ти да седнеш – нямаш време, — извини се свекървата. – По-добре следи за почерпката, носи чинии. Марина кимна. Какво друго да направи? Тя стои в страни, като сервитьорка. Носи хапки, налива шампанско, прибира салфетки. А около масата – оживени разговори, тостове, смях. – Помниш ли, Нина, как беше на старата работа? – започна една колежка. Марина слушаше чужди спомени за живот, в който беше чужда. – Марина, можеш ли да освежиш плодовете? – високо поиска свекървата. Марина отива в кухнята. Мие грозде. Подрежда го. – Каква красота! – радват се гостите. – Нина Василева, майсторка ти е помощничката! – Максим какъв умник, че си хареса домакиня! – включи се елегантната дама. – Сигурно все е готова вечерята, домът – уреден! Всички се смеят. Максим също се гордее усмихнат. С какво се гордее? Че си има безплатна домашна помощница? Но това не беше краят на историята. Разговорите станаха все по-освободени. Гостите се отпуснаха, атмосферата – семейна, гласовете – високи. – Нино, разкажи за времето, когато Максим на университета въртеше всички момичета! – захили се една стара приятелка. – О, какво да спомняме! – кокетничеше Нина Василева, но отвътре й харесваше да е в центъра. – Цялият курс беше влюбен в него! Двадесет годишен красавец! Всички избухнаха в смях. Максим се засрами, но го играеше – свикнал е с майчините хвалби. Марина стоеше до бюфета и бършеше чаши. Никой не се интересуваше от присъствието й. Като част от интериора – нужна, но невидима. – В университета момичетата опашка правеха за него! – продължи да се хвали свекървата. – Деканът даже се шегуваше: „Максим ще стане донжуан”. И излезе прав! До Марина колко романи му се бяха случили! – Хайде, мамо, – опита да я спре Максим, но без резултат. – И какво от това? Марина разбира, че не е единствена! – смя се Нина Василева. – Мъжът трябва да знае живота! Инак как ще строи семейство? Елегантната жена одобрително кимна: – Вярно! На жената това е от полза – вижда, че мъжът е опитен. – Точно така! – подкрепи свекървата. – А Марина е спокойна! Не ревнива! Всички погледнаха към Марина. Чакаха реакция. Дали тя е ”спокойната”. Марина кимна. Друга алтернатива нямаше. – Марина, как се запознахте с Максим? – поинтересува се съседката. Марина отвори уста, но свекървата я изпревари: – В банката! Той стана мениджър, а тя консултант. Веднага се видя, че е сериозно момиче, отговорна. Отговорна. Като препоръка за работа. – Казах на Максим: обърни внимание на тая. Не е лекомислена, а домашна – за семейство. Представете си – говорят за вас като за стока. ‘’За семейство става’’. – И не победихме! Каква ръкастая! Организира новодома, почерпи всички! – Да, – гордо потвърди Нина Василева. – Веднага разбрах – на нея може да се повери семейство. Не като сегашните егоистки, дето само за себе си мислят. А най-обидното – Максим мълчеше. Не възрази. Не каза: „Мамо, стига”. Просто слушаше как жена му се обсъжда като елитен кон на търг. – А кога ще чакате бебета? – неизбежната тема. – Нина Василева, ти си мечтаеш за внучета! Свекървата въздъхна томно: – Мечтая! Но младите все отлагат – ту работа, ту друго. А времето си минава! Марина усети парене по бузите. Тази тема бе болезнена. Две години се мъчеха с Максим за дете. Тайно Марина ходеше по лекари, пиеше витамини. Засега всичко е наред, но всеки месец – горчива неуспех. – Това си е тяхно дело, – тактично отбеляза съседката. – Разбира се! – съгласи се свекървата. – Но аз вече няколко пъти намеквах – време е! Искам да си играя с внучетата. Марина стискаше устни. Намеквала? Всяка седмица питаше: “Добри новини има ли?” И Марина все червенееше и мърмореше извинения. – Ами ако още не са готови? – предположи предпазливо гостенка. – Каква неготовност! – отмахна Нина Василева. – В нашите години вече раждахме и нищо! Сега измислиха – не готови, онова не готови. Майчиният инстинкт за всички си е! Марина се оттегли към прозореца. – Маринка! – извика свекървата. – Какво се умисли? Ела, важни работи обсъждаме! Марина се приближи. Застана до креслото на Максим. – Ето гледайте каква покорна жена има Максим, – продължи свекървата. – Кажеш – прави. Не като сегашните, само претенции. – Какви права има жената? – философски отбеляза дамата в костюм. – Важно е мъжът да бъде щастлив, семейството да просперира. – Именно! – подкрепи още една гостенка. – Женското щастие е в семейството и децата. Марина слушаше и усещаше как в нея нещо се стяга все по-плътно. Говореха за нея, но не с нея. – Нино, помниш ли първата голяма приятелка на Максим? – попита друга гостенка. – Алена ли беше? – О, не ми я напомняй! – засмя се свекървата. – Имаше такава. Красива, но със характер. Добре че се разделиха! – Защо така? – любопитстваха гостите. – Характер лош, все думата си казваше, противоречеше… Наказание за жена! На Максим казах тогава: „Сине, помисли – нужна ли ти е кавгаджийка?” Максим се поразмърда, но замълча. – Право! Майката вижда каква му подхожда! – одобри дамата в костюма. – Инак щеше да се мъчи цял живот. – Марина, донеси още лед, моля! – помоли свекървата. Марина кимна и отиде в кухнята. Отвори фризера, извади лед, загледа се в кубчетата. Тогава осъзна: тя не е част от празника. Тя е персоналът. Седейки с ледените кубчета в ръка, гледаше през прозореца. Навън се здрачаваше. По съседните балкони светеха лампи – другите живееха своя живот. От хола се чуваха весели гласове. Кой изпя караоке, всички пригласяха. – Маринка! Къде е леда? И кафе пусни, моля! Марина механично включи кафемашината. Взе кофичката, тръгна към хола. – Ето нашата работничка! – весело се обади дамата. – Марина, защо си сериозна? Повесели се с нас! – Уморена е, – отсече свекървата. – Цял ден на крак, но жена трябва всичко да умее. Женската част е да се грижи! – Разбира се! А мъжът – да изкарва пари! – А аз не изкарвам ли пари? – тихо попита Марина. Всички се обърнаха. В хола стана тишина. – Какво? – попита свекървата. – Питам – не изкарвам ли пари? – силно повтори Марина. Максим се намръщи: – Марина, защо така? – Защото леля Галя каза – мъжът изкарва, ти почиваш. А аз – не изкарвам ли? Гостите се спогледаха. Никой не беше очаквал това. – Е, изкарваш, разбира се, – мирно каза дамата. – Но е друго. – Как друго? – Ами, ти си консултант, Максим – ръководи проекти. Повече отговорност има. – Значи моята работа не е ”истинска”. А домашните задължения – пак мои. Тоест, аз работя и вкъщи, и в офиса. А Максим – само в офиса. Почива – той. Настъпи неловко мълчание. – Марина, какво говориш? – ядосано попита Максим. – При какво това? – За това, – Марина остави леда на масата, – че два дни се готвех за новодома. Пазарувах, готвих, украсявах. А днес пак работя без почивка. И стол за мен не се намери. – Не е нарочно! – опита се да оправдае свекървата. – Просто объркахме сметките. – Объркахте, – кимна Марина. – Не ви е дошло наум. Защото съм персонал тук. – Марина! – изсъска Максим. – Спри вече! – Да спра какво? Да казвам истината? – Марина, отдай се, – намеси се гостът. – Нерви. – Стига срам! – строго каза свекървата. – Недей да правиш сцени пред хората! – А пред хора да се обсъжда моята семейна тайнственост? Да се казва – нямам дете? Да се разказва за бившите на Максим – може? Свекървата пребледня. – Не съм искала… – Говорехте за Алена. Че било добре, че е напуснала – защото си имала мнение. Всички кимнаха – по-добре сега да има послушна жена на Максим. Марина погледна всички. – Знаете ли какво? Алена беше права! Не трябва да ставаш безплатна прислужница! – Какво говориш! – Максим скочи. – Каква помощница? – Знаете ли за какво мечтаех днес? За “Запознайте се, това е жена ми – работи в банка, умна, талантлива!” А вместо това – “Каква домакиня! Каква послушна! За семейство става.” – Марина, хайде… – започна Максим. – Хайде? – прекъсна го Марина. – Ти мълча! Когато мама казваше, че съм удобна – мълча! Когато леля Галя разсъждаваше за женски права – мълча! Когато всички ми обсъждаха личния живот – мълча! Гласът й трепереше. Сълзите, държани цял ден, излязоха. – Знаете ли какво? Писна ми да съм удобна! Марина избърса очите. – Извинете, че развалих празника. Но повече не мога да играя идеалната снаха. Отиде към вратата. – Марина! – извика Максим. – Къде? – На балкона. Да дишам въздух, – спокойно каза, без да спира. – Вие продължавайте. Но вече без обслужващ персонал. Вратата към балкона се затвори. Остана заглушеният шум и музика. А тук, под звездното небе, Марина най-сетне можеше да бъде себе си. Да плаче. Марина остана на балкона час. Първо плака – от обида, срам, облекчение. После подсуши сълзите и гледаше светлините над София. От апартамента долитаха приглушени гласове. Гостите бяха тръгнали – останаха два гласа. Максим и свекървата. – Не разбирам какво я прихвана! – ядосваше се Нина Василева. – Такова пред гости! – Мамо, може би не е съвсем неправа… – несигурно възрази Максим. – Как да не е неправа?! Че развали празника? Че крещя на старите ли? Марина слухтеше. – Цял ден работи. – И? Аз също в младостта! Не съм се оплаквала! Семейство – труд! Жената трябва да знае мястото си! Марина горчиво се усмихна. И след всичко – свекървата нищо не разбра. – Все пак… – Никакво “все пак”! Говори сериозно с нея, обясни как се държи! Съвсем е разпасала! Марина отвори вратата и влезе. Максим и свекървата се въртяха сред мръсната посуда. – Сериозният разговор е отлична идея, – каза Марина спокойно. Двата се стреснаха. – Миличка… – започна свекървата с умолителен тон. – Защо така, не е от лошо. – Знам, – кимна Марина. – Просто не сте свикнали да говоря. – Марина, вкъщи ще обсъдим, – помоли Максим. – Не. Каквото започна тук, тук ще завърши. Марина седна на кресло, където преди малко седяха гостите. – Максим, утре отивам при родителите си. За седмица. Нужно ми е да помисля. – Какво има да мислиш? – тревожно попита Максим. – Дали искам да живея занапред в семейство, където не ме ценят. – Марина, не драматизирай. – Това не е драматизъм, – спокойно каза тя. – Това е избор. Или отношенията се променят, или променям живота си. Свекървата пъхна: – Ей ги младите – все ултиматуми! – Максим, ако държиш на брака ни – помисли. Не как ме „връщаш на място“, а защо жена ти плака на балкона, докато майка ти приемаше поздравления. След седмица Максим дойде при тъста и тъщата. Седеше на тяхната кухня, нервно въртеше халката си. – Марина, върни се. Всичко ще се промени. Марина го гледа дълго. – Добре. Ще опитаме. Оттогава тя повече не плака на семейни празници. Защото се научи да отстоява правото си на уважение.
Твоята жена съвсем си развява байрака. Обясни ѝ как да се държи! наставляваше свекървата на Симеон с
Įdomybės
0165
— Тая жена ти съвсем се е разпасала, сложи я на мястото ѝ! — поучаваше свекървата на Максим – Мариночка, утре правя нов дом, канила съм много хора, а в новия апартамент всичко още е необзаведено. Ще ме спасиш, нали? – Разбира се, Нина Василева, – отговори Марина, макар да беше планирала друго за уикенда. И започна – канапета за трийсет души, Цезар салата, месно плато, плодова аранжировка, украса на залата, нареждане на мебелите. Представете си – петък вечер вместо романтична вечеря с мъжа ти – обикаляш „Метро“. Събота, шест сутринта – готвиш в чужда кухня. – Максим, поне помогни да наредя столовете! – моли Марина мъжа си. – Ти най-добре знаеш как да стане красиво! – маха той с ръка, заровен в телефона си. До три следобед апартаментът на свекървата се преобрази. В салона – разкошен бюфет, всичко аранжирано с вкус, цветята идеално поставени. Марина гледа резултата изморена. Гостите се появиха точно в четири – колеги на Нина Василева, съседи от стария блок, приятелки. Всички прегръщат домакинята, възхищават се, подаряват кошници за новото жилище. Марина нарязва допълнително лимон на кухнята. – Къде ти е снахата? – пита някой от гостите. – Там, на кухнята шета, – небрежно махва свекървата. – Маринка! Ела да поздравиш! Марина излиза, усмихва се, поздравява всички. – Ах, каква грижовна снаха имаш! – възкликва елегантна жена. – Вижда се, че има златни ръце! – Аз съм я добре възпитала, – самодоволно се смее Нина Василева. – Сега вече имам стабилна опора. И после най-интересното — за Марина стол не се намери. – Ох, Маринка, ти и без това нямаш време за сядане, – подхвърля с виновен тон свекървата. – По-добре гледай мезетата, носи чинии. Марина кима. Какво да направи? Така тя стои настрани като сервитьорка – разнася плата, сипва шампанско, прибира салфетки, докато на масата се разгарят разговори, тостове, смях. – Нино, помниш ли как едно време в твоята работа… – започва колежка. Марина мълчаливо слуша чужди спомени за живот, в който тя е излишна. – Марина, можеш ли да поосвежиш плодовете? – изрича свекървата. Марина отива на кухнята – мие грозде, подрежда в чиния. – Каква красота! – радват се гостите. – Нина Василева, истинска майсторка ти помага! – Максим е умен, избра си работлива жена! – подхваща дамата в костюм. – Сигурно и вечерята все е готова, и домът подреден! Смеят се всички. Максим се усмихва гордо. С какво се гордее? Че си има безплатна домакиня? А това не е краят. На масата започват развеселени разговори. Гостите се отпускат, атмосферата става семейна. – Ниночка, разкажи за Максим като беше в университета – как всички момичета по него лудееха! – захихикава приятелка. – Какво да разказвам! – кокетливо отмахва свекървата, видимо доволна, че е център на внимание. – Всички го харесваха! Красавец беше! Максим леко се изчерви, но е свикнал с майчините хвалби. Марина е до бюфета – бърше чаши. За никого не е от значение, все едно част от обзавеждането – нужна, но невидима. – А в университета даже имаше опашка за него! – продължава хвалбите свекървата. – Деканът шегуваше: „Максим – голям Дон Жуан!“ И наистина си беше! Преди Марина колко романи имаше! – Я стига, мамо, – тихо я спира Максим. – Защо? Марина знае, че не е единствената – засмива се Нина Василева. – Мъжът трябва да знае живота! Иначе как ще прави семейство? Дамата в костюм подкрепя: – Вярно, Нина. А на жените им е от полза – знаят, че мъжът е опитен. – Точно така! – съгласява се свекървата. – А Марина е кротка. Не ревнивица! Всички се обръщат към Марина. Чакат реакция, потвърждение, че е „спокойна“. Марина кима. Друг избор няма. – Марина, как се запознахте с Максим? – пита съседка. Марина започва, но свекървата я прекъсва: – В банката! Той стана мениджър, тя – консултант. Видя се – отговорно момиче. Отговорно. Като препоръка за работа. – Казвах на Максим – обърни внимание на това момиче. Не е лекомислена, а домашна. За семейство е! Представете си – за вас говорят като за стока. „Става за семейство“. – И не сгреших! – възкликва дамата в костюм. – Много сръчна! Всичко организира, всички нагости. – О, да! – гордо потвърждава свекървата. – Не като сегашните егоистки, които мислят само за себе си. А най-обидното – Максим мълчи. Не възразява, не казва: „Мамо, стига.“. Просто слуша как жена му я обсъждат като породиста кобила на базар. – А децата кога ще ги чакате? – пита се. – Нино, не мечтаеш ли вече за внучета? Свекървата тежко въздиша: – Мечтая! А младите все отлагат – работа, друго… А времето лети! Марина усеща как се изчервява – тема болезнена. С Максим два години опитват да имат дете. Марина тайно посещава лекари, пие витамини. Засега здрави, но всеки месец носи разочарование. – Но това е лично, – тактично казва съседката. – Така е! – съгласява се свекървата. – А аз неведнъж намеквах – време е! А годините минават, мечтая да гледам внучета. Марина стиска устни. „Намеквала“ – всяка седмица пита: „Новини?“ Марина пак червена, мънка извинения. – Може би просто не са готови? – предположава гостенка. – Как да не са! – махва свекървата. – Ние в техните години вече деца имахме! Сега само оправдания – „не сме готови“. Майчинският инстинкт не е отменен! Марина застава до прозореца. – Маринке! – зове свекървата. – Защо си клюмнала? Ела, говорим за важни неща. Марина пристъпва, застава до креслото на Максим. – Виждате ли каква е жената на Максим – покорна. Каже ти – правиш. Не като новите, само претенции имат. – Какви права има жената? – философски вмъква дамата в костюм. – Важно е мъжът да е щастлив, семейството да е добре. – Точно така! – подкрепя друга гостенка. – Женското щастие е в семейството, децата. Марина слуша, усеща как нещо се свива вътре в нея. Говорят за нея, но не с нея. – Нино, помниш ли първата сериозна приятелка на Максим? – пита гостенка. – Алёна ли беше? – Оф, не ми я напомняй! – засмива се свекървата. – Имаше една, хубава, ама буен характер. Добре че не останаха! – Какво беше проблемът? – любопитстват гостите. – Непоносим нрав! Своя дума искаше, все спори. Не жена, а наказание! Казах на Максим: „Помисли, синко – твоята ли е тази кавгаджийка?“ Максим се размърда неудобно, но мълчи. – Добре че си я разубедила! – одобрява дамата в костюм. – Майката най-добре вижда кое момиче е подходящо, иначе цял живот беди. – Марина, донеси още лед, моля! – иска свекървата. Марина кима, отива на кухнята. Гледа кубчета лед. Изведнъж осъзнава – тя не участва в това събитие. Тя е обслужващ персонал. Марина стои на кухнята с леда, гледа вечерния град навън, светят балкони – хората живеят своя живот. От хола иде весел шум. Някой пее караоке, всички пригласят. – Маринке! – виква свекървата. – Къде е леда? И кафе пусни, моля! Марина включва кафе-машината, взема леда, отива в хола. – Ето я нашата работничка! – весело възкликва дамата в костюм. – Защо си сериозна, Маринче? Повесели се с нас! – Уморена е, – махва свекървата. – Цял ден на крак. Но така е, женската участ – да се грижи за семейство. – Разбира се! – подкрепя съседката. – Мъжът да изкарва парите! – Но аз също изкарвам, – тихо казва Марина. Всички се обръщат. Мълчат. – Какво, мила? – пита свекървата, недоумяващо. – Казах – аз не работя ли? – Марина повтори. Максим се намръщи: – Марина, какво ти е? – Тетя Галя каза, че мъжът изкарва, жената да си почива. А аз – не работя ли? Гостите се споглеждат. Не очакваха това. – Работа имаш, де – миролюбиво казва дамата. – Но все пак е друго. – Как друго? – Ами… – замисля се. – Ти си консултант. Максим е мениджър проекти – повече отговорност. – Значи моята работа не е равностойна? А домакинството – също мое? Значи аз работя на две места, а Максим само в офиса. Но той да си почива. Тишина. – Марина, стига, – раздразнен е Максим. – Какво смешиш тук? – Това! – Марина постави леда на масата. – Два дни подготвях тази нова къща, купувах продукти, готвих, украсявах. Днес от сутринта тичам, за мен дори стол не намерихте. – Не е нарочно! – оправдава се свекървата. – Просто… не сметнахме добре. – Да, не сметнахте. Не помислихте за мен. За вас аз съм домакин. – Марина! – режи я Максим. – Недей! – Недей какво? Да говоря истина? – Марина, това са нерви, – намесва се гост. – Не се излагай! – строго казва свекървата. – Сцени пред хората! – А обсъждането на моя живот пред хора – може? Обсъждането, че нямам деца – може? Разказите за бившите на Максим – може? Свекървата пребледня. – Не съм имала лошо намерение… – Говорихте за Алёна – как е хубаво, че си е тръгнала, щото имала мнение. И всички кимате – хубаво, че жена му е удобна. Марина погледна всички. – А знаете ли, Алёна беше права! Трябвало е да не позволя да ме използват като безплатна помощничка! – Какво говориш! – скочи Максим от стола. – Каква помощничка? – Знаете ли какво ми се искаше днес? – Марина говори тихо. – Да чуя: „Запознайте се, това е жена ми, работи в банка, умна и талантлива!“ Вместо това – „Колко е работлива, кротка, става за семейство“. – Марина… – започва Максим. – Какво? – пресича го Марина. – Когато тя казваше, че съм удобна – ти мълча! Когато се обсъждаше само моето домакинство – ти мълча! Когато всички говореха за моя живот – ти мълча! Гласът ѝ трепери. Сълзи избликват. – Омръзна ми да съм удобна! Избърса очите. – Съжалявам за разваления празник. Но не искам повече да бъда идеалната снаха. Тръгва към балкона. – Марина, чакай! – вика Максим. – Къде отиваш? – На балкона, да дишам въздух – спокойно казва тя. – Забавлявайте се без обслужващ персонал. Балконът се затваря. Вътре гласове и музика, отвън – истинската Марина. Плаче. Седи повече от час – първо ридае от обида и освобождение, после гледа светлините на града. Стига до нея два гласа – Максим и свекървата. – Не разбирам, откъде ѝ дойде това! – възмущава се Нина Василева. – Как може пред гости! – Може би не е съвсем неправа… – несигурно казва Максим. – В какво е права?! Че вика на по-старите? Че развали празника? Марина слуша. – Вярно, не спря да работи днес. – Ами и аз навремето работех! Не се жалвах! Семейството е труд, жената трябва да знае мястото си. Марина се усмихва криво. Дори сега, свекървата не разбира. – Но все пак… – Никакви „все пак“! Сериозно говори с нея. Обясни как се държи. Съвсем се е разпасала. Марина влиза. Максим и свекървата сред купчина съдове. – Сериозен разговор – чудесна идея, – казва Марина спокойно. Двамата се сепват. – Маринке, – започва свекървата лъскаво. – Не го правим нарочно. – Знам, – кима Марина. – Просто не сте свикнали аз да имам глас. – Марина, по-добре вкъщи го обсъдим, – моли Максим. – Не. Каквото започна тук, тук ще свърши. Марина сяда на стол, където още преди час бяха гостите. – Максим, утре отивам при родителите си за седмица. Имам да мисля. – Какво да мислиш? – тревожи се Максим. – Дали искам да живея в семейство, където не ме ценят. – Марина, не драматизирай. – Това не е драма, – казва спокойно. – Това е избор. Или отношенията се променят, или аз променям живота си. Свекървата цъка: – Младите – само ултиматуми! – Максим, ако държиш на брака ни, помисли. Не как да ми покажеш място, а защо жена ти плаче на балкона, докато майка ти приема поздравления. След седмица Максим я намира при родителите. Седи нервно, върти халката. – Марина, върни се. Ще се промени всичко. Марина гледа дълго. – Добре. Ще опитаме. Тя повече никога не плака на семейна сбирка. Защото се научи да отстоява правото си на уважение.
Дневник, 14 юни Днес, докато миех чиниите, си мислех кога точно станах толкова удобна? Може би още от
© 2026 Įdomybės!