Какво, че късиш моя мъж? Нямаш съвест! Първо си отряза любимото ми дете от сърцето, а сега и съпругът
Зълва ми беше на почивка в курорт, докато ние правехме ремонт, а сега иска да живее при нас в удобство.
Роднините на съпруга ми шепнеха зад гърба ми. Не знаеха, че вчера спечелих милиони Не обличай това рокля
Шурина ми изкара цялото лято по морето, докато ние с жена ми се мъчихме с ремонта. А сега иска да живее
Роднините на съпруга ми шепнеха зад гърба ми. Не знаеха, че вчера спечелих милиони Не обличай това рокля
ДА ОБИЧАШ ТЪРПЕЛИВО, ДА ТЪРПИШ С ОБИЧ При мен и Радка бракът беше сключен не само пред закона, а и пред Бога.
Последната среща в есенния парк Те се срещат отново в същия парк, където всичко започна преди двадесет години.
ДА ОБИЧАШ, ДА ТЪРПИШ, ДА ТЪРПИШ, ДА ОБИЧАШ Сватбата на Ивайло и Далия беше благословена със свето Кръщение
Бях на осем, когато майка ми напусна нашето българско семейство – излезе до кварталната лафка, качи се в такси и никога не се върна. Брат ми беше на пет. От този ден всичко у дома се промени. Татко започна да прави неща, които никога не бе вършил дотогава: ставаше рано, за да ни прави банички за закуска, учеше се да пере дрехи на ръка, да глади ученическите ни униформи, да ни сплита косите неловко преди училище. Виждах как греши с ориза, как навежда главата, когато прегори манджата, как забравя да сортира дрехите, но не позволяваше да ни липсва нищо. Връщаше се изморен от смяната и сядаше да преглежда домашните, подписваше ни тетрадките, приготвяше закуски за следващия ден.
Майка ми никога не се върна да ни посети. Татко никога не доведе друга жена вкъщи, нито нарече някоя своя партньорка. Малчугани знаехме, че понякога има свои срещи навън, закъсняваше, но личното му оставаше вън от нашия дом. Бяхме само аз и брат ми. Никога не съм го чула да казва, че отново е влюбен. Животът му беше работа, готвене, пране, сън – и пак отначало.
През уикендите ни водеше в Борисовата градина, на езерото Ариана, в Сердика Център – дори просто да гледаме витрините. Научи се да връзва плитки, да пришива копчета, да готви лютеница и кюфтета. Когато имаше училищни празници и ни трябваха костюми, ги правеше от картон и стари платове. Никога не се оплакваше. Никога не казваше: „Това не е мъжка работа.“
Преди година татко си отиде – отиде при Господ. Стана бързо, без време за сбогуване. Докато събирахме нещата му, намерих стари тефтери с разходи, важни дати, записки като „пази тъмните дрехи“, „купи нови обувки“, „заведи момичето на лекар“. Не намерих любовни писма, снимки с друга жена, нито следи от романтичен живот – само следите на човек, живял и дишал за децата си.
Откакто го няма, един въпрос не ме пуска: беше ли щастлив? Майка ми си тръгна, за да потърси своето щастие. Татко остана, сякаш се отказа от своето, никога не направи ново семейство, никога не създаде нов дом. Никога не беше приоритет за никого, освен за нас.
Сега осъзнавам колко невероятен баща съм имала. Но си давам сметка, че беше мъж, останал сам, за да не сме ние сами – и това тежи. Защото сега, когато него го няма, не знам дали някога е получил любовта, която заслужаваше. Бях на осем, когато майка ми напусна дома ни в Пловдив. Излезе, взе си малката чанта, спря едно жълто
