Įdomybės

Обстоятелствата не се случват сами — хората ги създават. Вие създадохте обстоятелства, в които изоставихте живо същество на улицата. А сега искате да ги промените, когато ви е удобно Олег се прибираше вкъщи след работа. Обикновен зимен вечер. Всичко навън сякаш беше покрито с воал от скука. Минавайки покрай малкия квартален магазин, той забеляза куче. Улично. Рижава, рошава. Очите ѝ – като на изгубено дете. — Какво правиш тук? — промърмори Олег, но се спря. Кучето повдигна муцуна и го погледна. Не молеше за нищо. Просто гледаше. „Сигурно чака стопаните си“, помисли си той и продължи напред. На следващия ден сцената се повтори. И на третия — пак същото. Кучето като че ли беше част от това място. Олег започна да забелязва: хората минават край него, някой му хвърля парче хляб, друг — кренвирш. — Защо седиш тук? — попита го веднъж, клеквайки до него. — Стопаните къде са? Тогава кучето се доближи до него. Внимателно. Притихна до крака му. Олег замръзна. Кога беше последния път, когато е галил някого? Минаха три години, откакто се разведе. Апартаментът — празен. Само работа, телевизор, хладилник. — Ладушке мое, — прошепна той, без да знае откъде идва това име. На следващия ден ѝ донесе кренвирши. След седмица — пусна обява в интернет: „Намерено куче. Търсим стопани“. Никой не се обади. Месец по-късно, връщайки се от смяна — работеше като инженер и често оставаше до късно на обекта — видя тълпа пред магазина. — Какво е станало? — попита съседката. — Ами, сгази я кола. Кучето, дето тук седя месец. Сърцето му потъна. — Къде е? — Откараха я във ветеринарната клиника на булевард „Васил Левски“. Но цените там са ужасни… А кой ще я плаща, тя е бездомна? Олег не каза нищо. Обърна се и побегна. В клиниката ветеринарят поклати глава: — Счупвания, вътрешен кръвоизлив. Лечението ще е скъпо. И не е сигурно, че ще оцелее. — Лекувайте я, — каза Олег. — Колкото струва, ще платя. И когато я изписаха, я прибра у дома. И за пръв път от три години апартаментът му се изпълни с живот. Животът се промени. Драматично. Олег се събуждаше не от будилника, а от това, че Лада галеше леко ръката му с нос, сякаш казваше: Време е да ставаш, стопанино! И той ставаше. С усмивка. Преди сутринта започваше с кафе и новини. Сега — с разходка в парка. — Какво ще кажеш, момиче, да подишаме малко чист въздух? — говореше той, а Лада весело махаше с опашка. В клиниката уредиха всички документи. Паспорт, ваксини. Вече официално беше неговото куче. Олег дори снима всяка бележка—за всеки случай. Колегите се чудеха: – Олег, някак си си се подмладил? Ти, такъв бодър! И наистина — чувстваше се нужен. За пръв път от години. Лада се оказа умна. Много умна. Разбираше го от половин дума. Ако се забавеше на работа — го посрещаше пред вратата с поглед, сякаш казваше: „Тревожих се“. Вечер се разхождаха из парка. Дълго. Олег ѝ разказваше за работа, за живота. Странно ли? Може би. Но тя го слушаше внимателно, понякога тихо квичеше в отговор. — Знаеш ли, Ладушке, навремето си мислех, че сам е по-лесно. Никой не пречи, никой не досажда. А се оказа, — галеше я по главата, — че просто ме е било страх пак да обикна някого. Съседите вече бяха свикнали с тях. Леля Вяра от съседния вход винаги пазеше кокал за Лада. — Хубаво куче, — казваше тя. — Видно е, че е обичано. Мина месец. Още един. Олег дори мислеше да направи страница в социалните мрежи — с снимки на Лада. Тя беше фотогенична — рижата ѝ козина блестеше на слънцето като злато. Тогава се случи нещо неочаквано. Обикновена разходка в парка. Лада души храстите, Олег седи на пейка, чете нещо на телефона. — Герда! Герда! Олег вдигна глава. Към тях вървеше жена, около 35. В скъп анцуг. Руса. С грим. Лада се напрегна. Сви уши. — Извинете, — каза Олег. — Мисля, че грешите. Това е моето куче. Жената спря. Ръце на кръста. — Как така твое? Не съм сляпа — моята Герда е! Преди половин година я загубих! — Какво? — Точно така! Избяга ми от входа, навсякъде я търсих! Вие я откраднахте! Олег се разтрепери. — Изчакайте. Как я загубихте? Аз я намерих до магазина. Там седеше месец бездомна! — А защо седеше? — жената пристъпи по-близо. — Защото се беше изгубила! Обожавам я! Купихме порода с мъжа ми! — Порода? — Олег гледа Лада. — Тя е улична. — Метис е! И скъпа! Олег се надигна. Лада се притисна до краката му. — Добре. Ако е ваша — покажете документи. — Какви документи? — Ветеринарен паспорт. Ваксации. Каквото и да е. Жената се стъписа: — Останаха вкъщи! Но няма значение! Познах я! Герда, ела при мен! Лада не помръдна. — Герда! Ела тук веднага! Кучето още по-силно се притисна до Олег. — Виждате ли? — каза тихо той. — Не ви познава. — Просто ми е обидена, че я загубих! — жената повиши глас. — Но е мое куче! И го изисквам обратно! — Имам документи, — спокойно отвърна Олег. — Бележка от клиниката, където я лекувах след катастрофата. Официален паспорт. Касови бележки за храна и играчки. — Не ме интересуват вашите документи! Кражба е това! Минувачите се загледаха. — Знаете ли, — Олег взе телефона си. — Да решим по закон. Ще повикам полиция. — Правете го! — изсъска жената. — Ще докажа, че е мое куче! Имам свидетели! — Какви свидетели? — Съседите видяха, че избяга! Олег набра номер. Сърцето му трептеше. Ами ако жената е права? Ако Лада наистина е избягала от нея? Но защо тогава толкова време стоя до магазина? Защо не си намери пътя до дома? И най-важното—защо сега трепери под ръката му, сякаш се крие? — Ало? Полиция? Имам ситуация тук… Жената се усмихна злобно: — Ще видите, справедливостта ще възтържествува. Върнете ми кучето! А Лада се притисна още по-силно до Олег. Тогава Олег разбра — ще се бори за нея. До край. Защото през тези месеци Лада стана не просто куче. Тя стана семейство. Дознавателят дойде след половин час. Сержант Михайлов — спокоен, солиден човек. Олег го познаваше от делата по входа. — Я разкажете, — каза той и извади бележник. Жената заговори първа. Бързо, объркано: — Това е моето куче! Герда! Купихме я за две хиляди лева! Преди половин година избяга, навсякъде я търсих! Този човек я открадна! — Не я откраднах, а я намерих, — спокойно отвърна Олег. — До магазина. Месец стоя гладна там. — Защото беше изгубена! Михайлов огледа Лада. Кучето, както винаги, се притисна до Олег. — Документи има ли някой? — Аз имам, — Олег извади папка. За щастие беше забравил да прибере документите след последното посещение във ветклиниката. — Ето бележка от клиниката. Лекувах я след катастрофата. Ето официалния паспорт. Ваксини. Сержантът прегледа документите. — А вие—нима имате? — Вкъщи са! Но казвам ви, това е моят Герда! — Можете ли подробно да обясните как я загубихте? — попита Михайлов. — Разхождахме се. Откъсна се от повода и избяга. Търсих я, пусках обяви. — Къде беше разходката? — В парка, тук наблизо. — А къде живеете? — На булевард „Васил Левски“. Олег се стресна: — Почакайте. Това е на два километра от магазина, където я намерих. Ако се загуби в парка, как стигна там? — Сигурно се е заблудила! — Кучетата обикновено намират пътя за вкъщи. Жената се изчерви: — Вие какво знаете въобще за кучета?! — Знам, — тихо каза Олег. — Знам, че обичано куче не стой гладно на едно място месец наред. Ще тръгне да търси стопаните. — Може ли един въпрос? — намеси се Михайлов. — Казахте, че сте търсили кучето и сте пускали обяви. Защо не се обърнахте към полицията? — Към полицията? Не ми хрумна. — За половин година? Куче за две хиляди лева сте изгубили, а в полицията не отидохте? — Мислех, че ще се появи сама! Михайлов се намръщи: — Госпожо, може ли вашите документи? — Какви? — Лична карта. И адреса да уточним. Жената бързо извади документите си. Ръцете ѝ трепереха. — Заповядайте. Сержантът погледна: — Така, наистина сте от булевард „Васил Левски“. Блок 15, ап. 23. — Точно. — Сега уточнете—кога точно изгубихте кучето? — Преди половин година, горе-долу. — Дата може ли да дадете? — 20 или 21 януари. Олег извади телефона: — Аз я прибрах на 23 януари. Тогава вече стоеше почти месец там. Излиза, че кучето се е „загубило“ много по-рано. — Може да съм сбъркала датата! — жената забележимо се разтревожи. И изведнъж се пречупи: — Добре! Добре, нека си бъде ваша! Но я обичах, наистина! Тишина. — Как така се стигна дотук? — попита тихо Олег. — Мъжът ми каза — преместваме се, а с куче няма да ни пуснат под наем. А да я продадем не можахме — не е породиста. Затова я оставих пред магазина. Мислех, че някой ще я вземе. Олег почувства, че всичко в него се преобръща. — Изхвърлихте я? — Оставих я, не съм я изхвърлила! Надявах се — добри хора ще я вземат. — Защо сега искате да я върнете? Жената се разплака: — Разведохме се. Мъжът си тръгна, аз останах сама. Толкова ми е самотно… Пожелах си Герда обратно. Обичах я! Олег я гледаше и не вярваше. — Обичали сте я? — повтори той бавно. — Любимите не се изоставят. Михайлов затвори бележника. — Ясно е всичко. Документално кучето принадлежи на гражданина… — погледна паспорта на Олег, — Вороненков. Той я е лекувал, оформил документите, отглежда я. Няма правно основание за спор. Жената подсмърча: — Но аз пресметнах! Искам я обратно! — Късно е вече, — отговори сухо сержантът. — Изоставили сте я — тя вече не е ваша. Олег клекна до Лада, я прегърна: — Всичко е наред, момиче. — Може ли поне да я погаля? — попита жената. — Последен път? Олег гледа Лада. Тя се сви, скри се под ръката му. — Виждате ли? Бои се от вас. — Не съм го направила нарочно. Просто такива бяха обстоятелствата. — Ето какво, — каза Олег, ставайки. — Обстоятелствата не се случват сами. Хората ги създават. Вие създадохте условия, в които изоставихте живо същество на улицата. А сега искате да ги промените, когато ви е удобно. Жената заплака: — Разбирам. Но толкова ми е тежко сама. — А на нея добре ли беше да чака месец за вас? Тишина. — Герда, — тихо извика жената, за последно. Кучето дори не помръдна. Тогава жената се обърна и си тръгна. Бързо. Без да се обръща. Михайлов потупа Олег по рамото: — Правилно решение. Видно е, че е привързана към теб. — Благодаря. Че ме разбрахте. — Какво ти… Сам съм кучкар. Знам какво е. Щом дознавателят си тръгна, Олег остана сам с Лада. — Е, — каза той, галейки главата ѝ. — Никой вече няма да ни раздели. Обещавам. Лада го погледна. И Олег видя в очите ѝ не просто благодарност. А безгранична кучешка любов. Любов — Ще вървим вкъщи? Тя радостно залая и затича до него. По пътя Олег мислеше: жената беше права само за едно. Обстоятелствата наистина могат да се променят. Може да загубиш работа, дом, пари. Но има неща, които не се губят. Това са отговорността, любовта, съчувствието. У дома Лада се настани на любимото си килимче. Олег си направи чай и седна до нея. — Знаеш ли, Ладушке, — каза той замислено. — Май се получи най-доброто. Вече знаем със сигурност — нужни сме един на друг. Лада доволно въздъхна.

22 февруари, сряда Днес мислих много за това как хората сами създават обстоятелствата, в които живеят.

Įdomybės

0122

Моята приятелка не ми даде нито лев за сватбата ми, а сега ме кани на своята.

Хей, слушай, имам една бърза история за Ивана и Роман нашите приятели. Преди около година те се ожениха

Įdomybės

Обстоятелствата не се появяват сами – ние ги създаваме: Ти създаде условия, при които живо същество беше захвърлено на улицата, а сега искаш да ги промениш, когато ти е удобно Олег се прибираше вкъщи след работа в обикновен зимен софийски вечер. Монотонна скука се носеше навсякъде. Минавайки покрай кварталната бакалия, видя бездомно куче – рижава, рошава, очи като на изгубено дете. — Защо си тук? — измърмори Олег, но се спря. Кучето вдигна муцуна, погледна го – нищо не искаше, само гледаше. „Може би чака стопанина,“ си помисли и тръгна нататък. Но на следващия ден – пак същата картина. И по-следващия отново. Кучето сякаш бе станало част от пейзажа. Олег забеляза: някои минувачи хвърляха парче кифла, други – кренвирш. — Какво чакаш тук, мъниче? — попита един ден, клекна и кучето се допря до крака му. Олег замръзна. Кога за последно бе галил някого? След развода минали три години – празен апартамент, работа, телевизор, хладилник. — Лада, — прошепна, не знаейки откъде идва името. На следващия ден донесе кренвирши. Седмица по-късно пусна обява: „Намерено куче. Търсим стопаните“. Никой не се обади. Месец по-късно, връщайки се от дежурство – беше инженер, понякога работеше денонощно – видя тълпа пред магазина. — Какво стана? — попита съседката. — Ами кучето… блъснала го кола. Месеци тук седеше… Заведоха го във ветеринарната клиника на бул. „Витоша“, ама скъпо струва лечението. Кой ще го плати – то е бездомно. Олег не отговори. Хукна. В клиниката ветеринарят поклати глава: — Счупвания, вътрешен кръвоизлив. Много скъпо лечение, не се знае дали ще оцелее. — Лекувайте, ще платя всичко, — отвърна Олег. Когато я изписаха, я прибра у дома. За първи път от три години апартаментът му се изпълни с живо присъствие. Животът му се промени драстично. Сутрин се будеше не от аларма, а защото Лада нежно докосваше ръката му с нос. Време е да ставаш, стопанино. Олег ставаше с усмивка. Преди се събуждаше с кафе и новини. Сега започваше деня с разходка в парка. — Ела, красавице, да дишаме! — казваше, а Лада радостно махаше с опашка. В клиниката уредиха паспорт, ваксини – официално вече беше негова. Олег документираше всичко – за всеки случай. Колегите се чудеха: – Олег, май си се подмладил? Такъв бодър си! Наистина, Олег се чувстваше значим за пръв път от години. Лада бе умна, разбираше го с половин дума. Когато се забавяше на работа, го чакаше зад вратата с поглед: „Притеснявах се“. Вечер обикаляха парка. Олег разказваше на Лада за работа и живота. Може и да е странно, но тя го слушаше с внимание и понякога тихо скимтеше в отговор. — Знаеш ли, Ладо, мислех, че самотата е по-лесна. Никой не пречи, никой не досажда. А всъщност просто ме беше страх отново да обикна. Съседите свикнаха с тях. Леля Вера винаги пазеше кост за Лада. — Чудно куче, личи си, че е обичано. Мина месец, два. Олег мислеше да направи страница в социалните мрежи – Лада бе фотогенична, рижият й косъм блестеше на слънце. И тогава – неочаквано. Обичайна разходка в парка. Лада души край храстите, Олег чете на пейка. — Герда! Герда! Олег вдига глава. Към тях върви жена — на около 35, луксозен екип, блондинка, гримирана. Лада става неспокойна, затаи уши. — Извинете, — казва Олег, — объркали сте се. Това е моето куче. Жената се спря, сложи ръце на ханша. — Как мое?! Аз я разпознавам, това е моята Герда! Изгубих я преди половин година! — Какво? — Да! Избяга ми от блока, търсих я навсякъде, вие сте я откраднали! …Поредицата от събития се разгръща пред дежурния – сержант Михайлов от полицейското районно, когото Олег познаваше от управлението на блока. Документи, въпроси, разкази по съседски, съпоставки – всичко завършва с простата истина, че Лада не е била изгубена, а изоставена заради обстоятелства, създадени от човек. — Обстоятелствата не се случват случайно. Ние ги създаваме, — казва Олег накрая. — Ти създаде такива, при които хвърли кучето на улицата. А после поиска да ги промениш, когато вече е удобно за теб. Жената си тръгва. Олег остава с Лада – завинаги. „Понякога животът изпраща изпитания, губим работа, дом, стабилност. Но има неща, които не можем да изгубим: отговорност, любов, съчувствие.“ Лада, на любимото си местенце, въздъхва доволно, а Олег си мисли: „Може би така е по-добре. Сигурно е – ние сме нужни един на друг.“

Обстоятелствата не се случват просто така. Хората ги създават. Вие създадохте условията, при които захвърлихте

Įdomybės

045

Максим криеше в себе разочарование от прибързания развод. Умните мъже превръщат любовниците в празници, а той – в съпруга. Въодушевлението на Максим Петров едва дочака да се прибере – от дома го посрещна обичайната рутина: пантофи, вкусна вечеря, чистота, цветя във вазата. Не го трогна: жена му е у дома, какво друго да прави възрастната жена цял ден? Да меси домашни баници и да плете чорапи. За чорапите преувеличи, разбира се. Но важна е същината. Марина посрещна съпруга си както винаги, с домашни дрехи, покрито с кърпа коса, и широка усмивка: – Уморен ли си? Направих банички с зеле и ябълки, както обичаш… Тя млъкна под тежкия поглед на Максим. С професионална навик да прибира косата – цял живот е работила като готвачка. Очите леко подчертани, устните с блясък – също навик, който сега му се видя нелеп. Каква е тази мания да разкрасяваш старостта си? Максим, макар да знаеше, че не си струва да бъде груб, изрече: – Грим на твоята възраст е терсене! Не ти прилича. Устните на Марина трепнаха, но тя замълча, дори не му сервира. По-добре така. Баничките стояха под кърпата, чаят – запарен. Ще се оправи сам. След душа и вечерята, добротата към него се върна, с нея – спомените от деня. В любимия халат, Максим се настани в креслото си и се преструваше, че чете. Мислите му се въртяха около новата служителка: – Вие сте доста привлекателен мъж и интересен – бе казала Ася. Максим беше на 56 години, ръководител на юридически отдел в голяма фирма, шеф на младок и три дами над 40. Още една – Ася – бе назначена на място на жена в майчинство. Вечерта приел Ася в кабинета с тънък аромат на парфюм, младежка свежест и уверен поглед. Руса коса, сини очи, сочни устни, бенка на бузата – изглеждаше далеч по-млада от 30-те си. Разведена, майка на осемгодишен син. Някак си му се струваше “Добре!” Флиртуваше, казвайки, че сега има възрастен шеф. Ася примигна и му отвърна неща, които той цяла вечер си припомняше. В дома му, Марина, вече простила, донесе чай от лайка – и пак не навреме. Но все пак го изпил с удоволствие. Изведнъж се запита какво ли прави млада, хубава жена като Ася. Усещането за ревност пробуди отдавна забравени емоции… *** Ася след работа напазарува скромно, посрещна сина си Васко със студена прегръдка. Баща ѝ беше в работилницата на лоджията, майка ѝ готвеше. Обяви, че я боли главата и да не я безпокоят – чувстваше се тъжна. Години след раздялата със съпруга си, Ася все още се мъчеше да стане нечия най-главна жена – но всички достойни мъже бяха женени и търсеха лесно забавление… Дори последният ѝ избраник, уж лудо влюбен, накрая я принуди да се махне от работа, да се върне при родителите с детето. Марина отдавна разбираше, че Максим преминава криза на възрастта. Всичко беше наред, но липсваше нещо главно. Подозираше какво може да стане това “главно”. Опитваше се да обгрижва мъжа си, готвеше любимите му гозби, изглеждаше добре, не го тормозеше с разговори – макар че ѝ липсваха. Максим скучаеше и се цупеше. Затова, когато се заформи роман между Максим и Ася, не беше чудно. След две седмици работа заедно, той я покани на обяд, закара я до дома ѝ… – Не искам да се разделям. Искаш ли на вилата? – треперливо предложи Максим, и Ася кимна… В петък тръгна от работа по-рано, а съпругата получи СМС: „Утре ще говорим.“ Максим не подозираше, че това казва всичко за ненужната вече „разговор“. Марина знаеше – след 32 години брак не можеш да пламтиш по старому. Но да го изгуби – все едно откъсват част от нея. Той да си седи в любимото кресло, да вечеря, да диша до нея… Цяла нощ търсеше думи да спаси живота си (по-скоро само нейния). Прелистваше сватбалния албум, да напомни на мъжа – и тя е била любена, желана. Но той се върна едва в неделя, друг Максим – чужд, изпълнен с адреналин. Марина разбра – всичко е свършено. Максим диктуваше с категоричен тон: ще подаде молбата за развод, апартаментът на сина и семейството ще е за Марина, колата и вилата – за него. Марина ридаеше, молеше го да си помисли, но той промърмори: – Не ме дърпай в твоята старост! *** Глупаво би било да се твърди, че Ася прие предложението му от любов още първата нощ на вилата – статутът на „жена“ ѝ харесваше и доуби върналият ѝ отказан любовник. Уморило я да живее в дом, в който баща ѝ командва. Максим можеше да даде стабилност, беше интелигентен, приятен, даряваше внимание – и не изглеждаше като дядо. С времето обаче Ася се почувства разочарована. Още млада, искаше забавления, излизания, партита, плажове – а Максим, макар да беше отличен юрист, в къщи ѝ се падаше уморен човек, жадуващ тишина и уважение към навиците си. Интим – да, но след това веднага сън, дори в девет вечерта. Имаше и ограничения: стомахът му не понасяше пържено, колбаси, полуфабрикати – бившата му жена го беше разглезила с пара. Дори носталгираше – а Ася готвеше друго, не разбираше защо от свински кюфтета боли корем. По списъка с лекарства трябваше той сам да се грижи. Постепенно част от живота ѝ минаваше без него – с Васко и приятелки, сред изпълнените с енергия дни, сякаш възрастта му я подтикваше да живее по-усърдно. Вече не работеха заедно – дирекцията реши, че не е етично, и Ася премина в нотариална кантора, почти облекчена, че няма да е постоянно пред очите му. Уважаваше Максим – но дали това е достатъчно за щастлива двойка? Настъпваше 60-годишния му юбилей. Ася искаше грандиозно празненство, но той резервира скромно заведение. Бившите семейни приятели не дойдоха – дори синът се отчужди. Но нали има право да се разпорежда със своя живот? Първата година с Ася беше като меден месец: поощряваше ѝ развлеченията, колежките й, фитнеса. След време я направи и собственик на квартирата и вилата. Ася, тайно от него, помоли Марина да й продаде и своята половина. Изковча – заплаши да я продаде на непознати, купи я с парите на Максим, оформи вилата на свое име. Родителите ѝ живееха цялото лято там с Васко, което бе удобно – Максим не беше баща на сина ѝ, не обичаше шума. Бившата му фамилия се обиди, продаде голямата квартира, разпръснаха се, а Марина се нанесе в студио. *** И ето – 60-годишния рожден ден на Максим. Пожелания за здраве, щастие, любов. А той отдавна не усеща себе си щастлив. Още обича младата жена, но не може да я настигне – тя живее по свой ритъм, което го дразни. Ах, да можеше да смеси душата на Марина със свежестта на Ася… Марина – с нейния чай от лайка и одеяло на креслото. Тя би шепнала дълги разговори в кухнята. Ася не издържаше теми на дълги приказки, вече се бе отегчила в леглото… Максим таеше в себе си жал, че бе избързал за развода. Умните българи правят любовницата си празник, а той я превърна в съпруга! Асиният темперамент ще го изпревари поне десет години. И след 40 пак ще е по-млада. Това е пропаст, която ще расте… Ако има късмет, един ден ще си отиде изведнъж, а ако не? Тези не-юбилейни мисли го преследваха с главоболие, забързаха сърдечния ритъм. Потърси Асю – тя беше сред танцуващите, с бляскави очи. Щастие е, разбира се, да я гледа сутрин до себе си. Използвайки момент, излезе от ресторанта. Искаше въздух, спокойствие. Но към него тръгнаха гости-колеги. Не можеше да понесе вътрешната тягост, качи се в първото такси. По-късно ще си избере маршрут. Жадуваше за място, където той е важният – само влиза и веднага са щастливи. Къде ценят времето му и не е нужно да си играе на млад. Позвъни на сина, почти умолявайки за адреса на бившата жена. Получи заслужено-обидени думи, но настоя, наричайки въпроса жизнено важен. Синът подчерта, че майка му може да не е сама, само приятел – Булкевич. – Булкевич, – поправи Максим, усетил ревност. Да, той бе влюбен в Марина някога. Тя беше популярна. Синът питаше „Защо ти трябва, тате?“… Максим трепна: – Не знам, сине. Получава адрес, спира таксито. Вече девет, но Марина е нощна птица – някога за него беше жаворонче. Домофонът. Отговаря мъжки, приглушен глас: Марина е заета. – Какво има? Здрава ли е? – пита Максим. Искат му име. – Аз съм мъжът ѝ! Ти сигурно си Булкевич – извика Максим. „Господин“ го поправи – вече е бивш, няма право да тревожи Марина. Обясни, че тя си взима вана. – Старата любов не ръждясва ли? – саркастично попита Максим. – Не, тя става сребърна – отвърна Булкевич. Вратата остана затворена…

Калин носеше в себе сянката на една прибързана раздяла. Мъдрите мъже превръщат любовниците си в празник

Įdomybės

062

Максим таеше в себе горчивината, че избърза с развода си. Умните мъже превръщат любовниците в празник, а той – в съпруга Настроението на Максим Петров неочаквано изчезна, щом паркира колата и влезе във входа. Вкъщи го посрещна предсказуемостта: пантофи до вратата, апетитен аромат на вечеря, чистота, цветя във ваза. Не го трогна: съпругата е вкъщи – какво друго да прави възрастната жена по цял ден? Да пече баници и да плете чорапи. Чорапите – малко преувеличава, разбира се, но е важна същността. Марина излезе както винаги да го посрещне с усмивка: – Уморил ли си се? Аз изпекох баници – със зеле, с ябълки, както ги обичаш… Но замълча под тежкия поглед на Максим. Стоеше в домашен анцуг, с кърпа на косата – винаги така приготвяше храна. Професионален навик – цял живот е работила като готвачка. Очите леко гримирани, устните с блясък. И това е навик, който на Максим сега му изглеждаше вулгарен. Каква е тая мода да се „разкрасяваш“ на стари години! Може би не трябваше толкова грубо, но изрече: – Гримът на твоята възраст е нонсенс! Не ти отива. Устните на Марина трепнаха, но тя замълча и не му сервира вечерята. По-добре, пирогите под покривка, чаят запарен – сам ще се справи. След душ и вечеря, добротата към него започна да се връща – както и спомените от деня. Максим, в любимия си хавлиен халат, зае място в креслото, което го чакаше и се престори, че чете. Какво му каза новата колежка днес: – Вие сте доста привлекателен мъж и при това интересен. Максим беше на 56 и ръководеше правния отдел на голяма фирма. В подчинението му беше вчерашен университетски възпитаник и три жени над четиридесет. Още една беше излязла в майчинство – на нейно място дойде Ася. Когато я назначаваха, Максим беше в командировка и я видя днес за първи път. Покани я в кабинета – да се запознаят. С нея влезе аромат на фини парфюми и усещане за младежка свежест. Овално, нежно лице, обрамчено със светли кичури, сини очи – уверени погледи. Сочни устни, бенка на бузата. Наистина ли има 30? Максим ѝ даваше най-много 25. Разведена, майка на осемгодишен син. Не осъзна защо, но мисли: „Добре!“ Разговаряйки, малко флиртуваше, като каза, че сега тя ще има „такъв стар шеф“. Ася премигна с дълги мигли и отвърна така, че той се развълнува и си припомняше думите ѝ. Съпругата, преодоляла обидата, се появи до креслото с вечерен чай от лайка. Той се намуси: „Вечно не на място.“ Все пак го изпипа с удоволствие. Внезапно се зачуди какво ли прави сега младата и хубава Ася и в душата му прониза отдавна забравена ревност… **(И така нататък, както оригиналният текст продължава по българския културен и езиков контекст.)** Максим таеше в себе си горчивината, че избърза с развода. Умните българи правят така, че любовниците са празник, а той я направи своя жена!

Максим Николов винаги имаше леко чувство на досада все си мислеше, че избърза с развода. Умните българи

Įdomybės

0874

Тате, запознай се, това е бъдещата ми жена и твоя снаха Димитрина! сияеше от радост Борислав. Коя?

Įdomybės

053

Татко, запознай се, това е бъдещата ми жена и твоята снаха, Божидарка! сияеше от щастие Борислав. Кой?

Įdomybės

0113

Сърцето на котката теж тъгуваше: какво се случи, че стопанката му го даде на чужди хора, защо го напусна? Историята на черния британец Барсик и Олесия – от първата им среща в малката едностайна апартамент под наем, през радостта и уютните вечери, до болестта, решението да го даде и невероятното му завръщане у дома след вълнуващи премеждия из софийските дворове, и новата надежда, която животът им подари.

Сърцето на котарака бие глухо и непоколебимо в гърдите му, мислите му препускат, а душата му се терзае.

Įdomybės

0392

«Две години по-късно: дъщеря ми изчезна от живота ми, а аз вече почти на 70…»

Два години вече минаха: дъщеря ми изчезна от живота ми и аз наближавам седемдесет Оттогава тя не рече и дума.