Įdomybės
04
Изненада за мама: Как една нова печка се превърна в повод за семейна драма, разкритие за откраднати пари и ново начало с аромат на ванилия в сърцето на Софийския панелен апартамент
Георги, имам нужда от твоята помощ с подаръка за мама. Калина остави телефона и се обърна към съпруга
Įdomybės
03
Подарък за майка – Марина поверява избора на печка за рождения ден на майка си на Андрей, но той изхарчва парите за екскурзия на сестра си; разочарована, Марина взема нещата в свои ръце, купува мечтаната печка и открива нова сила след предателството.
Кольо, трябва ми малко помощ за подаръка на мама. Силвия остави телефона на масата и се обърна към мъжа
Įdomybės
090
Тате, моля те… не идвай днес на училище, става ли?
Татко, моля тебе… не идвай днес на училище, става ли? Защо, Ралица? Не искаш ли да видиш как ще
Įdomybės
0133
Подарък за майка – Марина поверява избора на печка за рождения ден на майка си на Андрей, но той изхарчва парите за екскурзия на сестра си; разочарована, Марина взема нещата в свои ръце, купува мечтаната печка и открива нова сила след предателството.
Кольо, трябва ми малко помощ за подаръка на мама. Силвия остави телефона на масата и се обърна към мъжа
Įdomybės
017
Изненада за мама: Как една нова печка се превърна в повод за семейна драма, разкритие за откраднати пари и ново начало с аромат на ванилия в сърцето на Софийския панелен апартамент
Георги, имам нужда от твоята помощ с подаръка за мама. Калина остави телефона и се обърна към съпруга
Įdomybės
068
Не успях да обикна: Лятото на надеждите, случайните срещи и писмото от Володя – истинската история на Лиля, Светла и незабравимите момчета от българския интернат
НЕ УСПЯХ ДА ОБИКНА Момичета, признайте си, коя от вас е Милена? Жената ме гледаше закачливо, като че
Įdomybės
07
НЕ МОЖАХ ДА ОБИКНА – Момичета, кажете, коя от вас е Лилия? – с любопитство и закачка ни оглеждаше непознатата жена, докато седяхме с приятелката ми. – Аз съм Лилия. Защо? – озадачено отвърнах. – Ето ти писмо, Лилия. От Володя – измъкна от джоба на престилката си смачкан плик и ми го подаде. – От Володя? А къде е той? – изумих се. – Прехвърлиха го в интернат за възрастни. Чакаше те, Лилия, като изгубената надежда. Разглеждаше всеки ден прозореца. Това писмо ми даде да го проверя за грешки – не искаше Володя да се изложи пред теб. На мен ми е време, обедът наближава. Тук работя възпитателка – погледна ме с укор, въздъхна и избяга. … Един ден с приятелката ми Светла, разхождайки се, случайно попаднахме в двора на непозната сграда. Бяхме на шестнадесет и лятната ваканция пълнеше дните ни с приключения. Двете седнахме на удобна пейка, приказвахме, смешки си разказвахме. Не усетихме как до нас приближиха двама младежи. – Здравейте, красавици! Скучно ли ви е? Имате ли време за запознанства? – протегна ръка единият. – Володя. Аз: – Лилия. А това е приятелката ми Светла. А вашият тих другар как се казва? – Леонид – едва прошепна вторият. Младежите ни се видяха старомодни и твърде стегнати. Володя сериозно отбеляза: – Момичета, защо носите толкова къси поли? А на Светла деколтето е твърде откровено. – Ех, момчета, не гледайте, където не трябва. Да не ви се разпръснат очите по пътеката – смяхме се със Светла. – Трудно е да не поглеждаме. Мъже сме все пак. Да не би също да пушите? – разпитваше Володя, все така целомъдрен. – Естествено – пушим, ама само за майтап – шегувахме се двете. И тогава забелязахме, че с момчетата нещо не е наред с краката. Володя едва ходеше, Леонид очевидно куцаше. – Тук лечите ли се? – предположих. – Да, аз катастрофирах с мотор, Леонид скочи лошо от скала във вода – гледащия надолу Володя изстреля обяснението си. Скоро ни изписват. Доверихме се на историята. Не подозирахме, че Володя и Леонид са инвалиди от деца, обречени на интернат. Ние и Светла бяхме глътка свобода за тях. Тези деца имат готови истории за катастрофи, за падания и други случайности… Володя и Леонид се оказаха интересни, четящи, мъдри за възрастта си. Започнахме да ги посещаваме всяка седмица. Първо – стана ни жал за тях, искахме да разведрим момчетата; второ – от тях имаше какво да научим. Кратките ни срещи се превърнаха в навик. Володя ми подаряваше цветя от близките цветни лехи, Леонид носеше оригами, правени от самия него, и всеки път със срамежлив жест ги даваше на Светла. Сядахме четиримата на една пейка: Володя до мен, Леонид се извърташе към Светла и й отделяше цялото си внимание. Светла се смущаваше, изчервяваше, но й беше приятно сред срамежливия Леонид. Приказвахме за всичко и за нищо. Отмина едно топло и ласкаво лято. Настъпи дъждовна есен и ваканциите привършиха. Предстои ни последния клас. Така забравихме за Володя и Леонид. … Минаха изпитите, последния звънец, абитуриентският бал. Очаква ни лято, пълно с надежди. Пак със Светла се озовахме в интерната. Решихме да навестим познатите момчета. Седнахме на старата пейка, надявайки се скоро тихо да се появят Володя и Леонид. Володя с цветя, Леонид с оригами. Напразно чакахме два часа. Изведнъж от вратата на интерната изскочи момиче и ни връчи писмо от Володя. Веднага разкъсах плика: “Лилия любима! Ти си моето ухание! Недостижима звезда! Не разбра, но аз те обикнах от първия миг. Срещите ни бяха моето дихание. Половин година гледам напразно през прозореца, чакам те. Ти ме забрави. Жалко! Пътищата ни се разделят. Но съм ти благодарен, че ми показа какво е истинска любов. Помня кадифения ти глас, усмивката, нежните ръце. Липсваш ми, Лили! Да те видя още веднъж! Да поема въздух, а не мога… И на мен, и на Леонид ни станаха по осемнадесет. През пролетта ни прехвърлят в друг интернат. Едва ли ще се видим. Душата ми е разкъсана! Надявам се да преболедувам тази любов. Сбогом, ненагледна!” Подпис – “завинаги твой, Владимир”. В плика – изсушен цвете. Срам обхвана душата ми. Сърцето се сви – нищо не може да се промени. В главата ми блесна мисълта – “Носим отговорност за онези, които сме опитомили.” Не подозирах за чувствата на Володя. Не можех да му отвърна. Уважението ми към него – да, интерес към знаещия събеседник – и толкова. Да, леко флиртувах и дразнех Володя. Паля искрата на увлечението му. Но не предполагах, че моят закачлив флирт ще стане пламък на любовта му. … Минали са много години. Писмото на Володя е пожълтяло, цветето се е разпаднало. Но пазя спомените за невинните срещи, безгрижните разговори, неудържимия смях с Володя. … Историята си има продължение. Светла – прeиятелката ми – бе трогната от съдбата на Леонид, изоставен от родителите си. Леонид по рождение имаше едно краче много по-късо. Светла завърши педагогически институт, работи като възпитателка в интернат за деца с увреждания. Леонид стана неин любим съпруг и имат двама големи сина. Володя, по думите на Леонид, живял в самота. На четирийсет години майка му го открива в интерната, разрида се, прeгърна го, върна го в родното село. А следите му се губят…
НЕ УСПЯ ДА ОБИКНА Момичета, кой от вас е Виолета? гласът на младата жена излезе сякаш от тъмен коридор
Įdomybės
058
Толкова силно ми се иска да се прибера вкъщи, сине мой Бай Петър излезе на балкона, запали цигара и седна на ниското столче. Горчива буца се надигна в гърлото му, опита се да се овладее, но ръцете му предателски затрепериха. Винаги ли би могъл да си представи, че ще дойдат такива времена, когато ще няма място за него в собствения му дом… — Тате, не се сърди и не избухвай! — на балкона изскочи Лара, голямата дъщеря на Петър Иванов. — Не искам много… Просто ни остави твоята стая и това е! Ако не ти пука за мен, поне помисли за внуците си. Скоро тръгват на училище, а живеем натъпкани в една стая… — Лара, няма да отида в старчески дом — спокойно отвърна старецът. — Ако ви е тясно с децата тук, пренесете се у майка на Мишо. Само тя е в тристаен апартамент. Там ще имате отделна стая. — Знаеш, че с нея не мога да живея и ден! — изкрещя Лара и тръшна балконската врата. Бай Петър погали старото куче, което му беше вярно към съпругата дълги години, и като си спомни за Надежда, заплака. Винаги му идваха сълзи, когато я мислеше — почина преди пет години и го остави сам. Тогава за първи път се почувства истински сирак. Цял живот вървяха рамо до рамо, а сега, въпреки че имаше дъщеря и внуци, го чакала самота на старини. Лара са я възпитавали с любов и грижа, но явно нещо са пропуснали… Тя порасна егоистична, студена, мислища само за себе си. Барко тихо заскимтя и легна до краката на стопанина си. Песът усещаше душевната болка и страдаше заедно с него. — Дядо, ти май не ни обичаш? — влезе внукът, осемгодишният Владко. — Какви ги говориш, кой ти го каза? — учуди се старецът. — Защо не искаш да се махнеш? Не ти ли е жал да ми дадеш стаята? Защо си такъв скъперник? — гледаше го с озлобление. Петър опита да му обясни, но разбра, че детето говори с думите на майка си. Очевидно Лара вече го е нагласила. — Добре. Ще се махна — с равен глас отвърна старецът. — Стаята е ваша. Вече не можеше да издържа на атмосферата. В този дом всички го мразеха — зетят, който от години не говори с него, внукът, накарал го да крие недоволство, и дори дъщерята. — Татко! Това наистина ли е вярно? — изтича радостна Лара. — Да — изрече тихо. — Само обещай, че няма да обиждаш Барко. Чувствам се като предател… — Престани! Ще го гледаме, ще го разхождаме всеки ден. А ти ще ни гостуваш, заедно с Барко, по почивните дни — обеща тя. — Намерих ти най-хубавия старчески дом! Ще ти хареса. Два дни по-късно Бай Петър беше в старчески дом. Оказа се, че Лара предварително е уредила всичко — чакала само баща й да склони. Влязъл в задушната стая, пропита с влага и с миризма на дървеници, старецът се разкая. Дъщеря му го излъга — не в частен дом с удобства, а в обикновен държавен — сред нещастни, захвърлени възрастни. Остави нещата и слезе долу, седна на пейка, едва сдържаше сълзите си. Гледаше безпомощните старци и си мислеше колко жалко ще бъде съществуването му занапред. — Нов ли сте? — попита симпатична възрастна жена, която седна до него. — Да… — въздъхна. — Недейте да се трѝвожите. Аз също плаках, но после свикнах. Казвам се Валя. — Петър — представи се. — Вас децата ли ви пратиха тук? — Не. Племенникът. Деца Бог не ми даде, оставих апартамента на него, но явно сгреших. Взе ми дома, а мен на улицата щеше да изкара. Добре, че ми позволи да дойдa тук… Прекарали цял вечер в спомени за младостта и изчезналите си любими. На следващия ден пак се разходиха заедно. Валя внесе неочаквана радост в живота на Петър. Той не можеше да стои в стаята, все навън излизаше. Яденето в столовата бе отвратително, ядеше колкото да не падне. Петър чакаше Лара — дано размисли, да му липсва, да го прибере обратно. Но времето минаваше, а тя така и не дойде. Реши един ден да звънне у дома, да чуе как е Барко, но никой не вдигна. Един ден, на входа Петър видя съседа си, Стефан Илиев. Стефан го позна и изненадано побърза към него. — Тук ли сте! — възкликна. — А дъщеря ви казва, че сте се преместили в село. Усъмних се, не бихте изоставили Барко просто така. — Какво става с кучето ми? — попита Бай Петър. — Не се тревожете — е в приют. Видях, че Барко седеше пред блока ви, а вас ви нямаше. Срещнах Лара, питах я дали нещо е станало, тя каза, че сте си отишли в село, а тя продава апартамента. За кучето каза, че остаряло и не можете да го гледате повече. Какво се случва, Петре? — попита Стефан, когато забеляза колко пребледня старецът. Бай Петър му разказа всичко. Че би дал всичко, само да върне времето назад. Дъщеря му го остави без нормален живот и дори Барко го натирила на улицата. — Толкова искам да се прибера у дома, сине мой — прошепна старецът. — Дойдох и за подобен случай — отвърна Стефан. Аз съм адвокат, често защитавам възрастни хора. Ще помогна! Вие не сте се махнали официално от адреса, нали? — Не. Освен ако тя не ме е изгонила сама… Вече не знам какво да очаквам от собствената си дъщеря… — Съберете си багажа, чакам ви пред дома — твърдо каза Стефан. — Това не може да продължава! Петър веднага се качи, напълни набързо чантата и слезе при входа. Там срещна Валя. — Валя, тръгвам си — намерих съсед, който разказа, че дъщеря ми е изгонила кучето и продава апартамента. Така стоят нещата. — А аз? — изнервено попита Валя. — Недей да се тревожиш, като оправя всичко, ще дойда за теб! — обеща Петър. — Та кой ще ме пожелае? — грустно каза тя. — Прости, трябва да тръгвам! Бай Петър не успя да се прибере — апартаментът беше заключен, няма ключове. Стефан го прибра у тях. Скоро стана ясно, че Лара вече го е напуснала, живее при свекърва си, а апартамента го е дала под наем на чужди хора. С помощта на Стефан, старецът си върна законните права върху жилището. — Благодаря ти! — благодари Бай Петър. — Ама не знам как ще живея… Тя няма да се спре, докато не ме прогони напълно… — Има изход— обяви Стефан. — Можем да продадем апартамента, да дадем на Лара нейния дял, а с остатъка да ти купим малка къща на село. — Чудесно! — зарадва се Бай Петър. — Това е идеалният вариант! Три месеца по-късно Петър Иванов се настани в новия си дом. Стефан му помогна във всичко, а с Барко заедно заминаха. — Само да минем през едно място — помоли Петър. Отдалеч видя Валя — седеше на тяхната стара пейка и тъжно гледаше. — Валя, Барко и аз сме тук! Сега вече имаме къща на село. Чист въздух, река, риболов, ягоди, гъби, всичко! Идваш ли с нас? — усмихна се старецът. — Как ще тръгна? — колебливо прошепна тя. — Ставай и идвай с нас! — засмя се той. — Вече няма смисъл да седим тук! — Само да се приготвя за десет минути? — разплака се Валя. — Ще те чакам! — усмихна се Петър. Въпреки озлоблението на ближните, двамата успяха да си върнат правото на щастие. Доказаха, че светът не е без добри хора. Та дори и така, доброто винаги ще е повече. Петър и Валя се убедиха и доказаха, че могат да се преборят и да намерят покой и щастие на старини…
Много ми се иска да се прибера у дома, момче Петър Петров излезе на балкона, запали си цигара и седна
Įdomybės
019
Толкова ми се иска да се прибера у дома, сине мой Дядо Петър излезе на балкона, запали „Картела“ и седна на ниското столче. Горчиво кълбо му заседна в гърлото – опитваше се да се съвземе, но ръцете му предателски трепереха. Кога ли можеше да си помисли, че ще дойде време, когато вече няма да има място за него в собствения му дом… — Тате! Недей се сърди и нервира! — изскочи на балкона Лора, голямата дъщеря на Петър. — Аз не искам много… Остави ни само твоята стая, това е всичко! Ако мен не жалиш, помисли поне за твоите внуци. Скоро тръгват на училище, а се налага да сме всички в една стая… — Лора, няма да отида в старчески дом, — спокойно отвърна Петър. — Ако в тази квартира ви е тясно, отивайте да живеете у майката на Мишо, тя е сама в тристаен. Там ще имате стая и вие, и децата. — Знаеш, че с нея никога няма да се разбера! — извика дъщерята и тресна балконската врата. Дядо Петър погали старото куче Барачко и като си припомни жена си Надя, не издържа — заплака. Винаги му се насълзяваха очите, когато мислеше за нея. Почина преди пет години и остави Петър сам. С нея винаги вървяха рамо до рамо, а сега дойде старостта, но самотна, макар да има дете и внуци. Лора я възпитаваха с доброта и обич, но явно нещо пропуснаха… Тя стана сурова и егоистична. Барачко тихо изскимтя и легна до краката на стопанина си — усещаше душевната му болка и страдаше с него. — Дядо, ти май не ни обичаш? — влезе осемгодишният внук. — Какво говориш, кой ти каза тази глупост? — учуди се Петър. — Защо не искаш да се махнеш? Не ти ли се ще да оставиш стаята на мен и Косьо? Толкова си стиснат! — гледаше го с досада детето. Петър се канеше да обясни, но разбра, че това са думи на дъщеря му – явно Лора вече е говорила с детето. — Добре. Ще си тръгна, — каза безжизнено старецът. — Оставям ви стаята. Не издържаше повече там. Знаеше, че вече никой не го иска в този дом — от зетя, който не му говореше, до внука, който мислеше, че дядо му е отнел стаята. — Татко! Наистина ли си съгласен? — влетя зарадвана Лора. — Да, — прошепна тихо Петър. — Обещай ми само, че няма да обиждате Барачко. Чувствам се като предател… — Недей! Ще се грижим за него, ще го водим на разходки. А уикендите ще те посещаваме с Барачко, — обеща Лора. — Намерих ти най-добрия дом за възрастни, ще видиш – ще ти хареса. Два дни по-късно Петър замина за старчески дом. Оказа се, че дъщеря му всичко предварително е уредила, чакала само да се примири. Влезе в задушна стая, смърдяща на мухъл и дървеници – няма и помен от обещания комфорт. Не попада в частен пансион, а в обикновен дом, където живеят изоставени хора… Слезе надолу, седна на пейката пред входа и едва сдържа сълзите си. Гледаше безпомощните старци и си представяше жалкия си живот оттук нататък. — Новият ли сте? — запозната възрастна жена седна до него. — Да… — тежко въздъхна Петър. — Недейте се тревожи, аз първите дни също плаках, после се примирих. Казвам се Валентина. — Петър, — представи се той. — И вас ли децата ви пратиха тук? — Не, племенникът ми. Господ не ме дари с деца, оставих му квартирата, но явно прибързах… Той я взе, а мен тук. Добре, че не ме изхвърли на улицата… Говориха до късно вечерта, спомняйки си младостта и своите половинки. На следващия ден пак се разходиха заедно. Тази жена внесе малко радост и разнообразие в живота на Петър. Не можеше да седи вътре, все е навън. Храната в стола – отвратителна. Ядеше, колкото да има сили. Петър чакаше Лора. Надяваше се дъщеря му да размисли, да му се затъжи и да го прибере у дома. Времето минаваше, а тя не идваше. Опита да позвъни да чуе как е Барачко, но никой не вдигна. Един ден Петър видя пред входа съседа си — Степан Илиев. Степан също го забеляза и се зачуди. — Тук сте! — каза той. — А дъщеря ви разправя, че сте заминали на село, ама знаех, че не е вярно. Знаех, че няма да изоставите Барачко. — Какво имаш предвид? Какво стана с кучето ми? — Не се тревожете, заведен е в приют. Не знам какво става, гледах го седмици наред до входа, а вас ви нямаше. Лора ми каза, че сте на село, че продава квартирата и се мести при мъжа си. За кучето — обясни, че вече е стар и не ви се занимава с него. Петре, какво всъщност се случва? — попита Степан, виждайки как неговият приятел пребледня. Петър му разказа всичко. Готов бе да даде всичко, ако може да върне времето назад, че не бе сторил тази глупост. Дъщерята не само го лиши от нормален живот, но изгони и кучето му. — Толкова ми се иска да се прибера у дома, сине мой, — прошепна Петър. — Точно по такъв въпрос съм тук. Аз съм юрист и често се боря за пенсионерите. Сега водя дело на един старец, когото съседите му взеха дома. Не се бойте. Докато не сте се отписали, имате права? — Не. Освен ако тя не ме е отписала без да знам… Не знам вече какво да очаквам от нея… — Готов ли сте? Чакам ви в колата, — каза Степан. — Това не бива да се допуска! Каква дъщеря е това… Петър светкавично стегна набързо багажа си и слезе. На входа се сблъска с Валентина. — Валя, тръгвам. Съседът каза, че Лора е изхвърлила кучето ми и продава квартирата. Такива ми ти работи. — Как така? — обърка се жената. — А аз? — Не се тревожи, щом уредя всичко, ще дойда и за теб, — обеща Петър. — Ох, кажи ми го… Кому съм нужна… — Прости. Тръгвам, не тъжиш, ще сдържа обещанието си. Петър не можеше да влезе в дома си. Квартирата бе заключена, а нямаха ключ. Степан го приюти временно. Скоро стана ясно, че Лора се е изнесла, живее при свекърва си, а квартирата я е дала под наем. С помощта на Степан, Петър успя да си върне правото върху жилището. — Благодаря ти, — каза Петър. — Но не знам как ще живея нататък. Тя няма да се спре, докато не ме изгони… — Има само един вариант, — отвърна Степан. — Можем да продадем квартирата, да дадем на Лора нейната част, а с остатъка да ти намерим дом. Сигурно ще намерим къща в село. — Страхотно! — зарадва се Петър. — Това е идеално! След три месеца Петър се премести в нов дом. Степан го подпомагаше постоянно, и сега предложи да го премести заедно с Барачко. — Само ще спрем на едно място, — каза Петър. Отдалеч видя Валентина, която седеше на тяхната пейка и тъжно гледаше вдън… — Валя! — повика я. — Идваме с Барачко за теб! Вече имаме къщичка на село — чист въздух, риболов, плодове, гъби… Всичко на крачка. Тръгваш ли? — усмихна се Петър. — Как да тръгна така? — заняма жената. — Просто стани от пейката и ела. Решавай! Тук повече няма какво да правим! — Добре! Ще изчакаш ли десет минути? — усмихна се Валентина през сълзи. — Разбира се! — отвърна Петър. Въпреки злобата на алчните хора, тези двама възрастни успяха да си отвоюват шанса за щастие. Разбраха, че светът не е без добри хора. И каквото и да се случва, доброто винаги е повече от злото. Петър и Валентина сами се убедиха — успяха да се преборят за себе си и най-накрая откриха спокойствие и щастие в живота си…
Много ми се иска да се върна у дома, момчето ми. Петър Стоянов излезе на малкия балкон, запали старите