На 41 години съм, а къщата, в която обитавам, винаги е принадлежала на моите деди. След като баба и дядо
12 март Пет години бях във връзка с любимата ми Росица Петкова. Тя работеше в Пловдив, а аз живеех и
Преди много години бях във връзка с момиче на име Божидара. Пет години бяхме заедно връзка от разстояние
На 41 години съм и живея в една стара къща в Ловеч, останала ми от баба Цветанка и дядо Димо.
На 50 години съм и преди една година съпругата ми си тръгна със синовете ни от дома ни в София, докато ме нямаше, а когато се прибрах, къщата беше празна. Преди няколко седмици получих съдебно известие: искане за издръжка на децата. От този момент автоматично ми удържат суми от заплатата – без право на възражение или преговори. Пари тръгват, както дойде заплатата. Не съм светия – изневерявал съм неведнъж. Никога не съм криел напълно, но и не съм си признавал директно. Тя твърдеше, че подозира верни неща, аз я обвинявах, че си измисля. Имах и тежък нрав – повтарях, че в нашата къща ще е така, както аз кажа, и ако не беше, го показвах с викове или хвърлях предмети. Не съм посягал, но съм ги плашил много пъти. Чак сега осъзнавам, че децата ми се страхуваха от мен – щом се прибирах, мълчаха, а ако вдигнех тон, се скриваха по стаите. Съпругата ми броеше всяка дума и избягваше спорове. Аз мислех, че това е уважение; днес разбирам, че е било страх. Бях убеден, че щом аз нося парите, правилата са мои. Когато тя си тръгна, се почувствах предаден и реших да отмъстя – не ѝ давах пари, не защото нямах, а понеже исках да я накажа. Надявах се, че гладът ще я върне обратно. Казах ѝ: “Ще има пари, само ако се върнеш.” Но тя замина за адвокат, подаде иск, изкара всичко – заплати, разходи, доказателства, и съдът нареди удържане от дохода ми много по-бързо, отколкото очаквах. Оттогава “орязват” всичко автоматично и не мога да скрия нищо. Днес нямам жена, нямам деца у дома – виждам ги рядко, мълчаливи и далечни. За мен вече няма дом, само разходи: наем, издръжка, дългове… Почти нищо не ми остава за себе си. Понякога ме обзема гняв, друг път – срам. В крайна сметка сам съм си виновен – даже сестра ми така ми каза. На петдесет години съм сега, когато се връщам назад в спомените, усещам едно горчиво усещане в гърдите си.
Регистрираше ли го в апартамента? в усмивка от недоразумение се изправи Сашо пред майка си.
На 50 години съм и преди година съпругата ми си тръгна от дома с децата — напусна, докато ме нямаше, и когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Преди няколко седмици получих съобщение: искане за издръжка. Оттогава автоматично ми удържат от заплатата – избор нямам, не мога да преговарям, парите просто си тръгват. Не съм бил светец – изневерявах, макар и никога напълно да не го признах; жена ми казваше, че си въобразява изневери, но те бяха истина. И с лошия си нрав – крещях, командвах, хвърлях предмети, никога не съм ги удрял, но ги плашех. Децата ми се страхуваха от мен, разбрах чак когато вкъщи стана тихо при моето прибиране. Мислех, че това е уважение, после разбрах, че е било страх. Когато тръгна, се почувствах предаден и ѝ отказах пари, за да я накажа – мислех, че ще се върне. Но тя не се върна, а заведе дело, съдът нареди автоматично удържане от заплатата ми и оттогава бачкам, а парите изобщо не стигат до мен. Сега нямам семейство – децата са далече, гледат ме отчуждени; затънал съм финансово, срам ме е и боли, но сестра ми каза: „Сам си си виновен.“ На петдесет години съм. Преди година съпругата ми Спаска си тръгна от вкъщи, като взе и нашите две деца
На 50 години съм и преди година съпругата ми си тръгна от дома с децата — напусна, докато ме нямаше, и когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Преди няколко седмици получих съобщение: искане за издръжка. Оттогава автоматично ми удържат от заплатата – избор нямам, не мога да преговарям, парите просто си тръгват. Не съм бил светец – изневерявах, макар и никога напълно да не го признах; жена ми казваше, че си въобразява изневери, но те бяха истина. И с лошия си нрав – крещях, командвах, хвърлях предмети, никога не съм ги удрял, но ги плашех. Децата ми се страхуваха от мен, разбрах чак когато вкъщи стана тихо при моето прибиране. Мислех, че това е уважение, после разбрах, че е било страх. Когато тръгна, се почувствах предаден и ѝ отказах пари, за да я накажа – мислех, че ще се върне. Но тя не се върна, а заведе дело, съдът нареди автоматично удържане от заплатата ми и оттогава бачкам, а парите изобщо не стигат до мен. Сега нямам семейство – децата са далече, гледат ме отчуждени; затънал съм финансово, срам ме е и боли, но сестра ми каза: „Сам си си виновен.“ На петдесет години съм. Преди година съпругата ми Спаска си тръгна от вкъщи, като взе и нашите две деца
На 50 години съм и преди една година съпругата ми си тръгна със синовете ни от дома ни в София, докато ме нямаше, а когато се прибрах, къщата беше празна. Преди няколко седмици получих съдебно известие: искане за издръжка на децата. От този момент автоматично ми удържат суми от заплатата – без право на възражение или преговори. Пари тръгват, както дойде заплатата. Не съм светия – изневерявал съм неведнъж. Никога не съм криел напълно, но и не съм си признавал директно. Тя твърдеше, че подозира верни неща, аз я обвинявах, че си измисля. Имах и тежък нрав – повтарях, че в нашата къща ще е така, както аз кажа, и ако не беше, го показвах с викове или хвърлях предмети. Не съм посягал, но съм ги плашил много пъти. Чак сега осъзнавам, че децата ми се страхуваха от мен – щом се прибирах, мълчаха, а ако вдигнех тон, се скриваха по стаите. Съпругата ми броеше всяка дума и избягваше спорове. Аз мислех, че това е уважение; днес разбирам, че е било страх. Бях убеден, че щом аз нося парите, правилата са мои. Когато тя си тръгна, се почувствах предаден и реших да отмъстя – не ѝ давах пари, не защото нямах, а понеже исках да я накажа. Надявах се, че гладът ще я върне обратно. Казах ѝ: “Ще има пари, само ако се върнеш.” Но тя замина за адвокат, подаде иск, изкара всичко – заплати, разходи, доказателства, и съдът нареди удържане от дохода ми много по-бързо, отколкото очаквах. Оттогава “орязват” всичко автоматично и не мога да скрия нищо. Днес нямам жена, нямам деца у дома – виждам ги рядко, мълчаливи и далечни. За мен вече няма дом, само разходи: наем, издръжка, дългове… Почти нищо не ми остава за себе си. Понякога ме обзема гняв, друг път – срам. В крайна сметка сам съм си виновен – даже сестра ми така ми каза. На петдесет години съм сега, когато се връщам назад в спомените, усещам едно горчиво усещане в гърдите си.
