Įdomybės

Когато ключът се завъртя в ключалката, сърцето му едва не изскочи от гърдите, а душата му хукна към нея… 🤔 – До кога ще правиш такива глупави грешки?! Виж само колко нелепи са! Ето! – госпожа Алиса Едуардова заби дългия си маникюр в месечния отчет, почти чупейки красивия си изкуствен нокът. – Махай се! Преправяй! Ако не се справяш, напускай! – началничката изглеждаше винаги поддържана и привлекателна, но щом се ядосваше се превръщаше в истински демон. Лиза напусна кабинета тихо. До края на работния ден имаше малко повече от час. Трябваше да успее. Бонуса й вече беше отнет. В живота ѝ сякаш вървеше само насрещен вятър. Преди седмица се беше чула с майка си, но разговорът бързо се превърна в скандал и обвинения. Майка й затвори обидена. Лиза все така тежко преживяваше тези моменти и вече се страхуваше дори да звъни. Преди два дни изгуби банковата си карта – трябваше да я блокира и да чака нова. А вчера единственото живо същество край Лиза – Фани, годишната й трицветна котка, излезе на балкона за птица и падна от третия етаж. Лиза видя как котката бързо стана, изтърси се и тръгна, но долу във входа Фани така и не се появи. Мина ден и котката не се върна. С мъка предаде отчета и тръгна към вкъщи. Дори в магазина не пожела да влезе. У дома легна на дивана и се разплака – горко, със сълзи, които не носеха облекчение. Мрачни мисли плъзнаха в ума ѝ: За кого да живее? На майка си не е нужна, семейство няма. И котката я няма. Стана й по-леко при мисълта, че от утре не трябва да ходи на работа, да звъни на майка си за прошка без вина. Обхвана я необяснима лекота. “Нека после си чупят пръстите, да се оправят! Само че ще е късно,” си мислеше злостно. И точно когато трябваше да направи само една последна крачка – телефонът иззвъня. Непознат номер. Помисли да не вдига, но едва ли не помисли – ами ако е последният човешки глас, който ще чуя в този живот? – Ало… – от другата страна мълчаха. – Защо ме търсите и мълчите? – вече я дразнеше. – Здравейте… – нисък мъжки глас прозвуча. – Моля ви, не затваряйте. – Кой сте вие, какво искате? – Лиза бързаше, а непознатият я спираше от “важна задача”. – Просто исках да чуя човешки глас… Седмица вече не съм говорил с никого. Помислих си, че ако никой не ми отговори, значи… – въздъхна тежко. – Нямате с кого да говорите? Излезте в парка, разходете се – толкова е лесно! – Лиза се качи с крака на широкия прозорец. – Не мога. Живея на петия етаж. Преди седмица жената си тръгна… – гласът му стана тъжен. – Аз ако бях, и аз щях да избягам! Мъж ли си, какъв си?! – тя не разбираше проблемите му. – В количка съм. По-малко от година. Пет етажа не мога да сляза и да се върна. Лифт няма – гласът стана по-спокоен. – Нямаш ли крака?! – ужасена го попита. Сетне се засрами, но думата вече беше казана. – Не е така. Гръбначна травма. Просто не мога да ходя. – струваше ѝ се, че се усмихна. Говориха близо половин час. Лиза си записа адреса му. След час вече беше на прага му с два огромни плика. Посрещна я млад и симпатичен мъж в инвалидна количка. – Аз съм Лиза! – чак сега осъзна, че не знае дори името му. – Арсений! – толкова искрено и лъчезарно се усмихна, че сякаш я беше чакал цял живот. Живеели близо един до друг. Лиза започна да ходи всеки ден при него. Скоро разбра, че нейните неволи са нищо пред неговата болка. Именно грижата за него я направи по-силна и решителна. Фани, котката, се появи като по чудо – седеше на изтривалката пред входната врата и чакаше Лиза. На работа началничката пак се опита да я скастри. Лиза този път не мълча: – Госпожо Алиса, нямате право да ми крещите и да ме унижавате. Не мога да работя в такава среда. Ще взема болничен заради мигрена. Кой ще ме замести? – колежките прихнаха да се смеят, началничката си тръгна безмълвно. Майка ѝ не издържа на мълчанието и звънна: – Здрасти, дъще! Що не се обаждаш, не ти ли пука как съм? Толкова си безчувствена! Неблагодарна! Елизавета, слушаш ли ме? – майка ѝ вече крещеше. – Здравей майко. Но не желая повече да говоря с тебе на такъв тон – каза спокойно Лиза. – Как смееш!? Ще затворя! – Затваряй… – равнодушно каза дъщерята. След два дни майка ѝ пак звънна. Не се извини – не й отиваше, но поне разговаря спокойно. Месец по-късно Лиза се премести при Арсений, а гарсониерата даде под наем. Приятелството им прерасна в нещо повече — нежност, доверие, благодарност. Може би така се ражда любовта. С парите от наема Лиза нае масажист и записа Арсений всяка събота на басейн. С времето чувствителността започна да се връща. Вече можеше да движи пръстите на краката си. Заболя майката на Лиза. Момичето излезе в отпуск и замина да я види. Арсений я чакаше, копнееше – като вярно куче лежеше с часове. Февруари. Навън вилнееше снежна буря. Той знаеше кога трябва да пристигне автобусът, колко време ще ѝ трябва да се прибере. Мина час, два, три – Лиза още я нямаше. Телефонът ѝ беше извън обхват. Когато ключът се завъртя в ключалката, сърцето му едва не изскочи от вълнение, а душата му хукна към нея. – Сеничка, автобусът закъса в пряспа, чакахме да разринат… Телефонът ми се разреди… – викаше Лиза от антрето – Сеня! – влезе в стаята и се вцепени. Той стоеше на два крачки от креслото и се усмихваше.

Когато ключът се завъртя в ключалката, сърцето ми едва не изскочи от гърдите, а душата ми хукна към нея…

Įdomybės

Когато ключът се завъртя в ключалката, сърцето му едва не изскочи от гърдите, а душата му се втурна към нея… 🤔 – Докога ще правиш такива глупави грешки?! Все ти са някакви глупости! Ето ти! Какво е това! – г-жа Алина Едуардовна заби дългия си маникюр в месечния отчет така, че едва не счупи френския си маникюр. – Върви! Преправяй всичко! И изобщо – не се справяш ли, напусни! – началничката, иначе винаги поддържана и красива, сега приличаше на демон когато се ядосваше. Лиза излезе безмълвно от кабинета. Оставаше малко повече от час до края на работния ден. Трябваше да успее. Макар вече да беше без премия. Всичко се беше превърнало в една безкрайна черна серия от проблеми. Седмица по-рано бе се чула с майка си, която, както често ставаше, беше в лошо настроение. По нищо създаде скандал, обвини дъщеря си във всички възможни грехове и ядно затвори телефона. Лиза все още не можеше да свикне с това, страдаше ужасно, а сега се страхуваше и да ѝ се обади. Два дни по-рано загуби дебитната си карта и трябваше да я блокира и поръча нова. А вчера, единствената ѝ жива душа – Феня, трицветната им годишна котка, се покатери на балкона след птичка и падна от третия етаж. Лиза видя как котката се изправи почти веднага от мачканата леха и отупа козината си, но като слезе долу – я нямаше. Беше изминал почти ден, а Феня не се появи. Едва докара отчета и тръгна към вкъщи – не ѝ се влизаше и в магазина. У дома легна на дивана и заплака горчиво. След половин час сълзите секнаха, но и не ѝ олекна. Започнаха да я налягат черни, зли мисли. За кого да живее? Майка ѝ не я иска, няма семейство, а котката ѝ – я няма… И от нечакваното решение ѝ стана някак по-леко. “Пък нека тогава си чупят пръстите и се трепят! Ще е късно.” – мислеше си тя. Олекна ѝ при мисълта, че утре няма да трябва да ходи на работа. Няма да звъни на майка си и да се моли за прошка без вина. Обзе я безумна веселост. И когато оставаше само още една малка крачка… звънна телефонът. Непознат номер – искаше да не вдига, но си помисли – ами ако този е последният човешки глас, който ще чуе? – Ало… – от другата страна – мълчание. – Защо звъните и мълчите? – започна да се дразни. – Здравейте… – нисък мъжки глас се чу през слушалката. – Моля ви, не затваряйте. – Кой сте вие? И какво искате? – Лиза бързаше, а нея я прекъсват в нещо “жизнено важно”. – Просто исках да чуя човешки глас… От седмица не съм говорил с никого. Ако и сега никой не отговори, край… – преглътна трудно той. – Как така? Не можете ли да говорите с хора? Излезте в парка, поразходете се, толкова е лесно! – Лиза се качи с крака на широкия прозорец. – Не мога. Живея на петия етаж. Седмица вече – жена ми си тръгна… – гласът му падна. – Аз също бих си тръгнала! Мъж ли си или не?! – момичето не разбираше за какво става дума. – В инвалидна количка съм. От по-малко от година. Боя се, че петте етажа не мога да ги взема, асансьор нямаме… – вече звучеше по-сигурно. – Нямаш крака ли?! – ужасена попита Лиза. Сетне се осъзна, но вече беше късно. – Не, просто гръбначна травма. Не мога да ходя. – досущ ѝ се стори, че въздъхна с усмивка. Говориха още половин час. Лиза си записа адреса му. След час вече стоеше на входа с две огромни чанти. Отвори ѝ млад, симпатичен мъж в инвалидна количка. – Казвам се Лиза! – чак тогава осъзна, че дори не знае името му. – Аз съм Арсен! – усмихна се топло и лъчезарно, сякаш я е чакал цял живот. Оказа се, че живеят наблизо един до друг. Лиза започна да идва при него всеки ден. Разбра, че нейните неприятности пред неговата беда са дребни неща. Дребни – заради които не ѝ се живееше. Характерът на момичето започна да се променя – стана по-решителна, грижовна и силна. Като по магия, Феня се прибра – стоеше на изтривалката пред врата и чакаше Лиза да си дойде от работа. Шефката, както винаги, се спусна сутринта да ѝ се кара, но Лиза не я изчака да довърши: – Госпожо Едуардовна, какво право имате да вдигате тон и да ме унижавате? Не мога да работя при такова напрежение. Ако сега получа мигрена, ще изляза в болнични. Кой ще ме замести? – момичетата от отдела прихнаха от смях, а началничката се обърна и си излезе. Обади се майката, не издържа на мълчанието: – Здравей, дъще! Защо не се обаждаш, не ти пука ли как живее майка ти? Каква си черногледица и неблагодарница! Елизавета, говоря ли с теб?! – вече викаше. – Здравей, мамо. Няма да говоря с теб в такъв тон повече. – Лиза говореше спокойно. – Как смееш!? Затварям! – майката вече истерясваше. – Затваряй… – отвърна безразлично дъщерята. След два дни тя пак се обади – не се извини, но разговорът беше спокоен и културен. След месец Лиза се премести при Арсен. Собственото си жилище отдаде под наем, а с парите нае масажист и записа Арсен на басейн всяка седмица. Радост – чувствителността и движението започнаха леко да се връщат. Можеше леко да мърда пръстите на краката. Майка ѝ се разболя – Лиза взе отпуск за два дни, за да я посети. Арсен я чакаше, тъгуваше безумно – като вярно куче, излежавал се по цял ден и чакал. Беше февруари, навън върлуваше виелица. Той знаеше в колко пристига автобусът, изчисли минутите до вкъщи, до качването. Часове минаваха – Лиза я нямаше. Арсен седна в количката пред прозореца. Нищо не се виждаше от снежния вихър, а телефонът ѝ беше отдавна изключен. Мина час, два, три… И когато се завъртя ключът в ключалката, сърцето му едва не изхвръкна от радост, а душата му литна право към нея. – Арсенче, автобусът попадна в преспа, чакахме спасителите… Не успях да заредя телефона и веднага изгасна. – извика тя, влизайки през вратата – Арсен! – втурна се в хола и застина. Той стоеше на два крачки от количката и ѝ се усмихваше.

Когато ключът се завъртя в бравата, сърцето ми едва не изскочи, а душата хукна натам…

Įdomybės

Разрушила живота на дъщеря си

Дочко, днес навършваш 32години! Честитвам ти от сърце и ти подарявам този мило изработен сувенир Надежда

Įdomybės

061

Булка под наем – Сватбата се отменя! “Ще се омъжа за чужденец и заминавам за Лондон!” – заявява Полина на вечеря, шокирайки родителите си, които вече са купили рокля, поръчали халки и резервирали ресторант. Сблъсъкът между майка ѝ и младата мечтателка, старото и новото, родното и чуждото, я отвежда в огромна английска къща при Флойд – харизматичния кандидат-жених с двойно повече години от Полина, неговите пораснали синове Хейл и Еван, както и властната бивша съпруга – елегантната и студена Леонора. В чуждото семейство, където всички живеят под един покрив като в британски сериал, Полина се оказва просто булка под наем – поредният ход в брачната партия между Флойд и Леонора. Но вместо да остане пешка, младата българка среща истинската любов там, където не подозира, и открива в Еван своята сродна душа. След смели решения, драматични признания, прошка, ново начало в Лондон и едно трогателно пътуване обратно у дома, за да осинови сина на загубената си славянска любов, Полина разбира, че щастието понякога се крие в неочаквания подарък на съдбата.

НЕВЕСТА ПОД НАЕМ Сватбата няма да се състои! изтърси на вечеря Полина на родителите си. Майка ѝ едва

Įdomybės

Булка под наем: Сватбата се отменя! – Полина шашва родителите си с неочаквана новина на вечеря. Мама е в шок – рокля, халки, ресторант… А Димитър чака този ден! Но Полина е решена – заминава за Лондон с Флойд, чуждоземен ухажор. Нов дом я посреща: Флойд, бившата му съпруга Ленора, двамата им синове – чаровният Еван и брат му. В семейната къща кипят страсти, а Полина скоро разбира, че е само “булка под наем” в игрите между Флойд и Ленора. Но съдбата й се усмихва – между нея и Еван припламва любов. След неочаквани разкрития, прошки и емоции, Полина среща най-голямото си щастие – своето истинско семейство. Но миналото зове – в България трагедията на Димитър оставя осиротяло момиченце. Полина взема съдбовно решение: ще осинови дъщерята на първата си любов, подкрепена от Еван и новия си дом. История за изборите по пътя към щастието, за прошката и силата на новото начало.

НЕВЯСТА ПОД НАЕМ Сватбата няма да се състои! изстреля Катина над вечерята, докато заедно с родителите

Įdomybės

016

Барсик чакаше на вратата – ден, два, цяла седмица… Първият сняг падна, а той все още беше там. Лапите му зъзнеха, стомахът му ръмжеше от глад, но той продължаваше да чака.

Баст седеше пред калдерата и чакаше. Ден. Два. Седмица Първият сняг се спусна той все притежаваше същото място.

Įdomybės

016

Отраснах, опитвайки се никога да не разочаровам майка си – и неусетно започнах да губя съпруга си. Майка ми винаги „знаеше най-добре“ и още от дете се учех да разчитам дали е доволна по тона й, по затварянето на вратата, по тишината. За нея най-важното беше да не бъда разочарование – „не искам много, само да не ме разочароваш“. Когато пораснах и се омъжих за спокоен, добър българин, мислех, че ще мога да бъда себе си. Но майка ми бързо намери какво да не й харесва – в работното ми време, в избора ми, в мъжа ми. Започнах да живея на два гласа – майчиния, винаги властен и знаещ, и гласът на мъжа ми, който търсеше близост и разбиране. Скоро всяко наше решение зависеше от „какво ще каже мама“, а всяка наша разходка завършваше с майчините тревоги и нужди. Докато не дойде вечерта, когато съпругът ми тихо каза: „Имам чувството, че съм трети във вашия брак“. А когато си тръгна, оставяйки само бележка: „Обичам те, но не знам как да живея с майка ти между нас“, осъзнах, че съм загубила своя мъж, опитвайки се цял живот да не разочаровам майка си. Сега се уча да поставям граници и да бъда голяма дъщеря и истинска съпруга – и да не позволявам третият глас в брака да надделява. А вие, попадали ли сте в подобна дилема – между родителското одобрение и щастието на собственото семейство?

Израснах с мисълта да не огорчавам майка си и така, без да усетя, започнах да губя съпруга си и себе си.

Įdomybės

Разходка по нов маршрут: Открития и кулинарни съкровища в България

Пешком по новия маршрут Стефан Шаров излезе от охраната на стария завод за лагери, стискайки в джоба

Įdomybės

085

Израснах, опитвайки се да не разочаровам майка си – и така неусетно започнах да губя брака си. Майка ми винаги знаеше най-добре. Научих се да разчитам настроенията ѝ по думите, по тишината ѝ, по начина, по който хлопваше вратата. Щом беше доволна, всичко у дома беше спокойно. Щом не беше – значи аз бях сгафила. „Не искам много – само да не ме разочароваш“, казваше тя – и тези думи тежаха повече от всяка забрана. Когато пораснах и се омъжих, мислех, че животът ми вече е мой. Мъжът ми беше търпелив, спокоен българин, в началото майка ми го хареса, но после започна да дава непоискани съвети: „Защо се прибираш късно? Не мислиш ли, че работиш прекалено много? Той не ти помага достатъчно.“ Първо го приемах със смях, после започнах да ѝ обяснявам и накрая – да ѝ угаждам. Без да усетя, се оказах между два гласа: този на майка ми – винаги изискващ, и този на мъжа ми – тих и топъл. Когато той искаше да заминем сами на почивка в Родопите, майка ми уж се разболяваше. Когато имахме планове за двама, тя „наложително“ имаше нужда от мен. Докато един ден той не прошепна: „Чувствам се като трето колело в нашия брак.“ Аз отново се застъпих за майка ми, но после – когато се прибрах и той го нямаше, а на масата бе оставил бележка: „Обичам те, но не мога да живея с майка ти между нас“ – за пръв път не знаех към кого да тръгна. Обадих се на майка ми и тя каза: „Казах ти аз – мъжете са такива.“ Тогава в мен нещо се счупи и осъзнах, че цял живот съм се страхувала да разочаровам един човек и съм загубила друг, който просто искаше да бъда до него. Сега се уча, че да бъдеш дъщеря не означава да си дете цял живот – а в българското семейство винаги има риск да се загубиш между обичта на родител и тази на спътника в живота. А на теб случвало ли ти се е да избираш между това да не разочароваш свой родител и това да съхраниш собственото си семейство?

Знаеш ли, израснах така, че се стараех на всяка цена да не огорча майка ми а междувременно, без да се