Įdomybės

Леонид не вярваше, че Ирина е негова дъщеря: майка ѝ Вера работеше в магазина и клюките гласяха, че често се затваря с непознати мъже в складовото помещение. Така Леонид не прие дребничката Ира като своя и я отбягваше. Само дядо Матей обичаше внучката си и ѝ остави в наследство къщата си на края на селото. Само дядо Матей обичаше Ирина Още като дете Ирина беше болнава, крехка и ниска. “В нашия и в твоя род няма такива мъници” – казваше Леонид. – “Това дете е ниско като двумесечен боб”. С годините неприязънта на бащата се прехвърли и на майка ѝ. Единственият, който обичаше Иринка истински, беше дядо Матей – лесничарят, чиято къща бе до самата гора. Дори след пенсия редовно ходеше в гората да събира билки, горски плодове и през зимата хранеше дивите животни. Селяни се отнасяха с респект: Матей бе странен, понякога казваше нещо, което после се сбъдва. Но често му носеха буркани за чайове и отвари. Жена му бе починала рано и неговото утешение станаха гората и внучката. Като тръгна на училище, Ирина живееше повече при дядо си. Той я учеше на билкарство и медицина, а тя се увличаше по тази наука и мечтаеше да лекува хората. Майка ѝ отказваше да даде пари за следването, затова дядо Матей обеща, че дори и крава ще продаде, само и само да ѝ помогне. Довери ѝ къщата и щастлива съдба Майка ѝ Вера рядко стъпваше при баща си, но веднъж дойде да проси пари, защото синът ѝ се беше заровил в карти и го заплашваха. “Само като опря ножът до кокала се сети за мен! Години не стъпи!”, укори я Матей и ѝ отказа: “Няма да покривам Андриюшините борчове – трябва да уча внучка си”. Вера избухна: “Нямам вече нито баща, нито дъщеря!” и избяга. Когато Ира влезе в медицинския колеж, баща ѝ и майка ѝ не ѝ помогнаха с и стотинка. Само Матей й подкрепяше. Преди да завърши, дядо Матей се разболя. Усещайки края, той ѝ завеща къщата и добри думи: “Тук твоето щастие ще те намери. Когато духът на човек присъства в дома, домът живее. Не се бой да нощуваш тук сама – тук ще намериш своята съдба и ще бъдеш щастлива, дете”. Пророчеството на Матей се сбъдна Матей си отиде есента. Ирина стана медицинска сестра в районната болница. На почивните дни се връщаше в къщата – палеше печката и почистваше. Дядо бе оставил много дърва. Една снежна нощ, стана силна виелица. Призори някой почука – на прага стоеше непознат младеж: “Може ли да взема лопатата ви, затънах с колата срещу двора.” Ирина му даде лопатата, а после, виждайки упоритата снежна пряспа, го покани на чай. Запознаха се – казваше се Станислав, също живееше в града. Договориха се да си помагат по пътя. Скоро той я посети в града и така започна тяхната любов. Сватба не правиха – Ирина не искаше. Но истинската любов си намери дом. Когато се роди синът им, всички се чудеха на здравото и силно момче, родено от дребничка майка. А на въпроса как ще се казва синът, Ирина отговаряше: “Ще е Матей – на името на един много добър човек!”

Николай до последно не вярваше, че Янка е негова дъщеря. Жена му Галя работеше в супермаркет в Пловдив.

Įdomybės

Леонид упорито не вярваше, че Ирина е негова дъщеря. Вера, съпругата му, работеше в кварталния магазин. Говореше се, че често се заключва в склада с непознати мъже, затова и мъжът ѝ не вярваше, че миниатюрната Ирина е негова дъщеря и не я обикна. Само дядо ѝ помагаше и ѝ завеща къщата на село. Само дядо Матей обичаше малката Ирина: Детството ѝ бе изпълнено с болести и самота, а баща ѝ я отбягваше заради слуховете по адрес на майка ѝ. Дядо Матей, бивш лесничей, живееше на края на селото до борова гора, събираше билки и лекуваше хората. Той беше малко странен, но всички търсеха помощта му. След смъртта на бабата единствената му радост бе внучката, която често живееше при него, научавайки се на тънкостите на билкарството. Матей завеща внучката къщата и щастлива съдба: Когато майка ѝ Вера дойде да иска пари за погасване на дълг на брат ѝ Андрей, дядото категорично отказа: „Парите ми са за Ирина и нейното обучение!“. Вера избухна и напусна с обиди. Само дядо Матей подкрепяше Ирка да стане медицинска сестра и осигури необходимото за да учи. Изпълни се предсказанието на дядо Матей: След смъртта му Ирина работеше като медсестра в областната болница и често идваше в родната къща. При люта зимна вихрушка един непознат – Станислав – затъна с колата си пред дома ѝ. Съдбата ги събра, двамата се сближиха и скоро се заобичаха истински. Не правиха сватба, но любовта им беше силна, а когато се роди синът им, всички се чудеха как така крехката Ирина е родила толкова едро бебе. Тя го кръсти Матей – в чест на най-добрия човек в живота си.

Стефан упорито не вярваше, че Елица е негова дъщеря. Жена му Веска работеше в селската бакалия.

Įdomybės

Ти си истинско съкровище!

27ноември, 2025г. Отново! Слушай, Ралице, за какво се грижиш? За себе си или за нас? Прибирам се от работа

Įdomybės

МХК – Всички се подиграваха на бедния портиер, без да знаят, че е милиардер в търсене на истинска любов

Това се разказва от старо време, когато в едно малко село край реката Искрена живееше млад човек на име Марко.

Įdomybės

В навечерието на Нова година с мама влизаме в “Детски свят” – влюбвам се до ужасяване в едно червено, плетено рокле със син кант, моля мама да го премеря, то ми пасва идеално, а аз мечтая класният ми любим да ме види с него на празника; макар да сме дошли за гирлянди или нещо дребно, мама обещава роклята, но у дома в хладилника има само лед и малко краве масло, а Нова година посрещаме със сварени картофи и моркови със захар, докато мама плаче за закъснялата заплата, а аз съм щастлива в новата рокля, използвайки телевизора с двата канала за празнично настроение; изведнъж досадната баба Вера от блока, която винаги ръмжи, притичва с торба, пълна с салати, колбас, варено пиле, конфети, дори шампанско и мандарини, наругава мама, избърсва ѝ сълзите с ръкав и си тръгва, без след година някой да забрави, че вредната съседка всъщност обичаше и помагаше на всички.

В навечерието на Нова година, отидохме с мама в Детски свят. Там едно рокличе така ме заплени, че даже

Įdomybės

030

В навечерието на Нова година влязохме с мама в „Детски свят“… Едно червено, плетено рокличе с яркосин кант ми влезе толкова под кожата, че не исках да го сваля. Отидохме уж за гирлянди или за нещо дребно, ама упорито помолих мама да го пробвам. Падна ми като излято – сякаш за мен ушито. Мечтаех си как ще впечатля едно момче от класа на празника. Едвам сдържах сълзите си, не исках да се разделям с роклята. Като видя това, мама каза: „Скоро ще взема заплата, хайде да го вземем.“ Прибрах се у дома безкрайно щастлива. Украсихме апартамента, облякохме елхата, а в хладилника останаха само лед и малко краве масло. Чакахме с нетърпение заплатата, но както си беше по онова време, дори на 31-ви хората работеха до по-късно. Мама се върна от работа разстроена – заплатата задържана. В гласа ѝ звучеше огорчение и срам, че няма да има празнична трапеза. Но аз изобщо не се разстроих – духът си беше празничен! Седях пред телевизора и гледах новогодишни филми – тогава имаше два канала и празничните програми бяха събитие. Мама свари картофи, сложи масло, настърга морков и поръси със захар – повече нямахме в къщи. Седнахме на масата, мама заплака, а аз започнах да я утешавам – чак не забелязах кога и аз започнах да плача, не заради храната, а защото ми беше мъчно за мама. Накрая легнахме заедно на дивана, гушнати, и гледахме новогодишния концерт. Щом часовникът удари дванайсет, съседите се изсипаха по стълбището с чаши шампанско, викаха и пееха. Само ние си стояхме вътре. Изведнъж на вратата се звънна – настойчиво, няколко пъти. Мама отвори, а там съседката баба Вера, която вечно ме хокаше, че тропам, не чистя или минавам пред опашката. Всички я смятаха за кисела, гонеше ни от двора. Влязла бе вече “празнувала”, надникна на нашата маса с картофите по средата, нищо не каза, тръгна си. След 20 минути чухме ритане по вратата – мама започна да нервничи, забрани ми да отварям. След малко влетя баба Вера – с торби, буркани, чинии, бутилка шампанско под мишницата! Викна на мама да не стои като дънер, извади салати, колбас, буркан кисели краставици, половин сварено пиле, бонбони и дори няколко мандарини. Мама пак заплака, но този път различно. Баба Вера ѝ избърса сълзите с огромния си ръкав и си тръгна. След Новата година баба Вера пак си беше строгата шефка на двора – никога не спомена за онази новогодишна нощ… А когато след години цял вход изпрати баба Вера в последния ѝ път, всички разказваха, че някога им е помогнала – така че всъщност всички обичахме нашата „вредна съседка“.

Наближава Нова година и с майка ми влизаме в Детски свят в центъра на Пловдив. Без да очаквам, веднага

Įdomybės

026

А аз мъжа си не обичах: Изповед за един брак без любов, дълъг живот заедно, изпитания, прошка и силата на българското сърце

А аз моя мъж не го обичах. А колко време живяхте заедно? Живяхме Я пресметни, още от седемдесет и първа

Įdomybės

0222

А аз мъжа си не обичах: Истинска житейска история за брака без любов, съдбата по соцвреме, БАМ-а, трудностите, изкушенията, прошката и щастието накрая – разказ край българските гробища между две жени, които откриват какво е да живееш с (не)любимия мъж

А аз мъжа си не обичах. Колко години живяхте? Живяхме Сметни самá в седемдесет и първа се оженихме.

Įdomybės

026

Правилният избор: Как да вземем най-доброто решение в живота си

18 октомври, вечерта беше прохладна, навън вече се нависнаха късните октомврийски сенки. Седях в любимото