10 май 2023 Днес ми е тежко сякаш пиша края на цяла епоха в дневника си. Сутринта отново си спомних всичко
— Ти няма нужда да сядаш на масата! Ти трябва да ни обслужваш! — думи на свекървата ми, които чух онази сутрин в кухнята. Стоях смачкана от умора, по пижама, докато дъщеря ми рисуваше мълчаливо, а вратата се отвори и жената с каменно лице влезе да ми обясни как се живее „по реда на нейния дом“. Режим от правила, загубени дребни битки, изчезнали вещи, две вечери — една за нас и една по нейния стандарт. Публичното унижение стигна връх, когато се оказах домакиня за гостенките ѝ — „Подай чайче! Дай салата! Седни само да ни обслужваш!“ Аз мълчах, но не и безкрайно. Когато се оказах с празна чаша, съпругът ми най-после чу и разбрахме: истинският дом е дом, в който има гласа ти. И си тръгнахме — с малко вещи, но с много облекчение. А ти би ли издържала „за малко“, или би събрала сила да си тръгнеш веднага? Ти нямаш работа на масата. Твоята задача е да ни обслужваш! каза тъща ми. Стоях до печката в притихналата
— На тази маса място за теб няма, ти си за сервиране! — заяви свекърва ми с каменно лице, докато се щурах на разсъмване в небрежна пижама и с вързана на топка коса. Седемгодишната ми дъщеря рисуваше до масата, кухнята ухаеше на топъл хляб и кафе. — Пак ли приготвяш някакви свои здравословни хлебчета? — изшушна тя строго. Така започна нашето “временно” съжителство при свекърва ми: чужди правила в чужда кухня, строг ред, контрол над всяка дреболия, а аз – невидимият помощник, който само готви и търпи. Идването на нейните приятелки се превърна в празник на унижението: “Подай салатата, донеси чай, сложи пиле, дай захар!” – а за мен място на масата нямаше. Очите на дъщеря ми ме гледаха тъжно от ъгъла, а мъжът ми само повтаряше: “Потърпи, майка ми е такава.” Кога чашата преля, как казах: “Не мога повече!” и как си върнах живота, радостта и гласа в нашето малко, но истинско семейно жилище… ❓А ти как би постъпила – би търпяла ли “за малко” или би напуснала още в първата седмица? А ти защо въобще се готвиш да сядаш на масата? Ти трябва да ни подаваш! отсече свекърва ми Марияна.
Съседката премина границата Стоянка замръзна пред входната врата, стискайки ключа в ръката си.
Котаракът я гледа мълчаливо. С дълбока въздишка и събрала смелост, Яница протяга ръка към него, надявайки
Котаракът мълчаливо я гледаше. Поемайки дълбоко въздух и събирайки смелост, Яна протегна ръка към него
На развода Мария каза: „Вземи всичко!“ — а след една година Иван горчиво съжали, че ѝ повярва
Когато Мария подписваше развода, в очите ѝ нямаше омраза – само спокойна решителност. „Вземи апартамента, вилата, колата, парите – всичко ти оставям“, каза тя твърдо. Иван бе шокиран, а адвокатът – смаян от липсата на скандал. След 30 години брак тя остави цялото имущество доброволно и започна нов живот от нулата – на квартира в Сливен, с първите си собствени теменужки на прозореца и работа като администраторка в дом за възрастни хора.
Докато Иван празнуваше „победата“ си из апартамента, без да може да свари дори яйца, все по-често чувстваше самотата зад празната маса, неремонтираната вила и изтеклата тръба. Видя старите семейни снимки, вкуси безвкусната си вечеря, и осъзна – не вещите са важни, а онази невидима грижа, която само Мария му е давала.
А тя, с нова прическа, пътуваше до морето с клуба за активни пенсионери, смя се, снимаше се и откри, че на 59 може да бъде щастлива. Иван остана с „всичко“, но разбра, че е загубил най-ценното. На развода тя каза: Вземи всичко! а след година той съжали, че й повярва Соня държеше документите както
На развода жена каза: „Вземи всичко!“ — а след година мъжът съжали жестоко, че ѝ повярва
Мария гледаше документите спокойно. Не изпитваше дори яд.
– Значи реши, а? – Петър се втренчи в жена си с раздразнение. – И как ще делим? – попита той.
Мария го погледна в очите. Без сълзи или молби – само твърда решимост, родена след безсънна нощ в размисли над изгубените години.
– Вземи всичко – прошепна тя твърдо.
– Какво означава „всичко“? – Петър присви очи недоверчиво.
– Апартамента, вилата на морето, колата, парите в банката – всичко, – посочи тя. – Не ми трябва нищо.
– Това е шега, нали? – започна да се усмихва Петър. – Някакъв женски номер?
– Не, Петьо. Няма номера. Тридесет години отлагам себе си. Тридесет години пера, готвя, чистя, чакам. Тридесет години слушам, че пътуванията са каприз, мечтите ми – глупост, увлеченията – излишък. Знаеш ли колко пъти исках да отидем на море? Деветнайсет. Колко отидохме? Три. И трите пъти ти мрънкаше, че е скъпо.
Петър въздъхна.
– Отново започваш. Имахме покрив, хляб…
– Да, имахме, – потвърди Мария. – А сега всичко ще е твое. Честито на победителя.
Адвокатът наблюдаваше стъписан тази странна раздяла без кавги и сълзи – жената просто се отказваше от това, за което другите биха се борили до край.
– Сигурна ли сте? Законът ви дава половината – опита той.
– Сигурна съм, – усмихна се тя. – Половин празен живот е просто празен живот в умален вид.
Петър едва прикриваше радостта си. Беше планирал скандали, пазарлъци, но това… дар от съдбата!
– Точно така! – удари по масата. – Най-сетне разбра.
– Не бъркай разум с освобождение – каза Мария и подписа документите.
До дома пътуваха заедно, но като на две различни планети.
Петър тихо си тананикаше стара песен. Колата друсаше по дупките на Софийските улици.
Мария гледаше през прозореца, а сърцето ѝ трептеше като пролетно птиче — усещането за свобода беше неочаквано и опияняващо.
…
(оригиналното име Наталья става Мария, Владимир – Петър, руският контекст се заменя с български, градовете – София, морето е Черно море, дача става вила, а сюжета и детайли се запазват максимално. Останалото от текста също би следвало да се адаптира при цялостно преобразуване на разказа. Може да се замени например Клин със Сливен, Питер с Варна, и т.н.)
Заглавието:
На развода жена каза: „Вземи всичко!“ — а след година мъжът жестоко съжали, че ѝ се е доверил На развода жена каза: Вземи всичко! а година по-късно мъжът съжалява, че ѝ повярва Ралица гледа документите
В коледната вечер наредих трапезата за двама, макар да знаех, че ще седя сама. Извадих най-красивите български чаши, подредих приборите, изгладените до хрущене салфетки и собственоръчно бродираната бяла покривка – онази, която той толкова обичаше и сравняваше с очите ми от младостта. Сготвих любимите му български ястия, не защото някой ще дойде, а защото сърцето ми още не приема, че мястото срещу мен ще остане празно. Внуците и дъщеря ми нямаше да се обадят, а телефонът мълчеше. Усмихнах се за миг и си припомних обещанието, което му дадох в последната ни заедно Коледа – да не се затварям в себе си и да продължа да живея. Вдигнах чашата от празното място и прошепнах благодарност за любовта и споделените години, после прибрах масата така, както се прибира нещо, което никога няма да се повтори. Излезе ли ви се е да подредите място за някого, който вече го няма – не защото очаквате да се върне, а защото сърцето ви още не го е пуснало? В нощта на Бъдни вечер всичко се разливаше като плетеница от сенки и стари миризми. Подредих масата за
