Įdomybės

— Ох, как си ми опротивяла!!!… И не ям, както трябва…, и не се обличам, както трябва…, въобще всичко не правя като хората!!! — гласът на Павел се изви в писък. — Ти нищо не можеш!!!… Даже и пари не можеш да изкараш, не като хората!… По къщи от тебе помощ не чакай!… — разрида се Марина, — …и деца нямаме…, — прошепна едва чуто тя. Белка — бяло-рижава котка, на около десет години, се е качила върху гардероба и мълчаливо наблюдава поредната „драма“ у дома. Тя знае и чувства, че мама и тате се обичат, дори много… Но не може да проумее — защо изричат толкова горчиви думи, от които всички ги боли. Плачещата майка се затвори в стаята, а баща ѝ започна нервно да пали цигара след цигара. Белка, виждайки как семейството ѝ се разпада пред очите ѝ, се замисли: „Трябва да има щастие у дома…, а щастието са децата…, но откъде ли да ги намерим…“. Самата Белка не можеше да има котета — отдавна я бяха кастрирали, а мама…, докторите казваха, че може, ама нещо не се получавало… На сутринта, когато родителите отидоха на работа, Белка за първи път се промъкна през прозореца, за да иде на гости у съседката Лапа — да поговорят и да поиска съвет. — Абе, за какво са ви деца?! — изсумтя Лапа, — нашите като дойдат с малките си — да се криеш! Я ще ме намажат с червило, я такъв ще ме стиснат, че няма мърдане! Белка въздъхна: — На нас ни трябват читави деца… Къде ли да ги намерим… — Нe знам… Ама уличната Марийка е родила…, пет броя са…, — замислено се обади Лапа, — избирай… Белка, с риск за живота, прескачайки от балкон на балкон, се спусна на улицата. С трепереща опашка, промуши се през решетките на избеното прозорче и прошепна: — Марийке, ела за малко, моля те… От дълбочината на мазето се чу отчаяно писукане. Белка, пълзейки внимателно, заоглежда се на всички посоки и заплака тихо. Под радиатора, направо върху чакъла, лежаха пет различно оцветени, още слепи котета, търсещи майка си и жално миукащи. Подуши ги — Марийка не е идвала поне три дена, а дечицата гладуват… Белка, едва сдържайки сълзите, внимателно, но решително пренесе всяко котенце до входа. Опитвайки да удържи гладното миукащо семейство на място, легна до тях и тревожно впери поглед в края на двора, откъдето трябваше да се появят мама и тате. Павел и Марина, мълчаливо прибрали се от работа, останаха като гръмнати — на стълбището пред входа ги чакаше Белка, (която никога сама не бе излизала навън), а около нея петте разноцветни котета миукаха и сучеха. — Това пък как стана?? — сепна се Павел. — Чудо…, — отвърна Марина, и грабвайки Белка и малките в ръце, се втурнаха у дома… Докато гледаше доволната и мъркаща Белка в кашона с мъниците, Павел попита: — Какво ще ги правим сега? — Ще ги гледам с шише… после ще ги раздам…, ще се обадя на приятелки…, — тихо каза Марина. Три месеца по-късно „онемялата” Марина седеше, галейки котешката „глутница”, гледаше в нищото и повтаряше: — Това не може да бъде…, не може да бъде… После двамата с Павел се разплакаха от щастие, той я завъртя на ръце и през смях и сълзи говореха едно през друго… — Не напразно къща построих!… — Да, детето да расте на въздух е най-добре!… — И котетата да тичат там!… — Всички ще се поберем!… — Обичам те!!! — И аз теб толкова много!!!… Мъдрата Белка обели сълза — а животът започва да се нарежда…

Колко много ме изнервяш!… Не ям както трябва, не се обличам както трябва, май всичко правя погрешно!

Įdomybės

017

— Как ми писна от теб!!! И не ям както…, и не се обличам както…, въобще всичко правя неправилно!!! — гласът на Павел прерасна в вик. — Ти нищо не можеш!!! Ни свястни пари не докарваш… Вкъщи помощ от теб — никога! — разплака се Марина. — И деца нямаме… — прошепна тихо. Белка — нашата бяло-рижава котка, все към десетгодишна, мълчаливо наблюдаваше поредната “трагедия” отгоре на гардероба. Тя усещаше, че тате и мама всъщност много се обичат, и не можеше да проумее защо си казват такива горчиви думи, от които на всички им е тежко. Мама си тръгна разплакана, а татко запали цигара след цигара. Белка, усетила на разпад семейството, си каза: “Вкъщи трябва да има щастие…, а щастието са децата…, трябва някъде да намеря деца…”. Белка нямаше нейни котета — отдавна я бяха кастрирали, а мама…, лекарите казваха, че може, но нещата “не ставаха”. На сутринта, когато родителите отидоха на работа, Белка за първи път изскочи през прозореца и тръгна до съседката Лапа — за съвет. — За какво са ви деца?! — изсумтя Лапа, — нашите като дойдат, само се крием… я ще маже с червилото, я ще ме гушкат, че едва дишам! Белка въздъхна: — На нас ни трябват истински деца… Къде да ги намерим… — Ами… уличната Маша е родила — пет малки са там…, — замисли се Лапа, — избирай… Белка, на риск, прескачайки балкони, слезе на улицата. С треперещи лапички се промъкна през решетката на избата и извика: — Маше, ела за малко… От дълбините на избата се чу жално писукане. Белка плахо пропълзя, оглеждайки се — започна тихо да хлипа. Под радиатора, сред чакъл, лежаха пет слепи шарени котенца, всички писукат и търсят мама. Белка ги близна и разбра — Маша не е идвала от дни, а малките гладуват… Едвам не заплакала, Белка внимателно премести всяко котенце до входа. Опитвайки се да укроти гладната писукаща групичка, Белка легна до тях, очаквайки с тревога края на двора, откъдето трябваше да дойдат мама и татко. Павел, срещнал Марина след работа, заедно се прибраха. Като стигнаха входа — що да видят — Белка, която никога не е излизала навън, лежи на стъпалата, а около нея пет разноцветни котета се опитват да сучат. — Това пък как стана?! — шашна се Павел. — Чудо… — присъедини се Марина и грабнаха Белка и малките у дома… След като котешката мама доволно мъркаше в кашона с бебетата, Павел попита: — А сега какво ще правим? — Ще ги кърмя с капкомер… пораснат ли — ще ги раздам… ще звънна на приятелките… — тихо каза Марина. След три месеца, “оглушена” от новината, Марина милваше котешката “глутница” и пак и пак си повтаряше: — Такова нещо не се случва…, не е истина… А после и двамата с Павел плачеха от радост, той я завъртя на ръце и се надпреварваха да говорят: — Не напразно довърших къщата! — Да, за детето е идеално — чист въздух! — И котетата нека тичат там! — Всички ще се съберем! — Обичам те! — И аз тебе, повече от всичко! Мъдрата Белка изтри сълза — а животът май тръгва по мед и масло…

Омръзна ми вече! Даже как ядеш, все не е както трябва! Не можеш ли веднъж да направиш нещо като хората?

Įdomybės

098

«Бабо, мама каза, че трябва да те сложим в старчески дом». Аз чух разговора на родителите — детето няма как да измисли такова нещо

Елена Димитрова вървеше по улиците на малък град под Плевен, за да вземе внучката си от училище.

Įdomybės

018

Тъща: Историята на Анна Петровна, или как една българска майка откри пътя към мир в семейството след раждането на второто внуче – тревоги, изпитания и неочаквана подкрепа между поколенията

СВЕКЪРВА Елисавета Борисова седеше на кухненската маса и гледаше как млякото тихо завира на котлона.

Įdomybės

067

Свекървата Антоанета Георгиева седеше в кухнята и гледаше как млякото на котлона тихо кипи. За трети път забравяше да го разбърка и все закъсняваше – пяната преливаше, млякото бягаше, а тя ядосано чистеше плота с парцалче. В такива моменти усещаше най-ясно: причината не е в млякото. След раждането на второто внуче, всичко в семейството ѝ като че ли излезе от релси. Дъщеря ѝ се изморяваше, слабееше, говореше по-малко. Зет ѝ се прибираше късно, ядеше мълчаливо, понякога направо се затваряше в стаята. Антоанета Георгиева виждаше всичко и си мислеше: как може да оставя една жена сама така? Говореше. Първо внимателно, после по-остро. Първо на дъщеря си, после – на зетя. Но забеляза странно нещо: след нейните думи в къщата ставаше не по-леко, а по-тежко. Дъщеря ѝ бранеше мъжа си, той ставаше по-мрачен, а тя самата се връщаше у дома с усещане, че пак е направила нещо не както трябва. Този ден отиде при свещеника не за съвет, а защото вече нямаше къде другаде да отиде с цялата тази тежест. – Явно съм лоша майка – каза тя, без да го гледа. – Все нещо обърквам. Свещеникът седеше на бюрото си и пишеше. Остави химикалката. – Защо мислите така? Антоанета сви рамене. – Исках да помогна. А само ги ядосвам… Той я гледаше внимателно, но без укор. – Не сте лоша. Прекалено сте уморена. И тревожна. Тя въздъхна. Това звучеше като истина. – Страх ме е за дъщеря ми – прошепна тя. – След раждането е съвсем друга. А той… – махна ръка. – Изглежда, все едно нищо не вижда. – А забелязвате ли вие какво прави той? – попита свещеникът. Антоанета се замисли. Сети се как през нощта той тихо е мил чиниите, мислейки, че никой не забелязва. Как в неделя разхожда детската количка, макар да е видимо изморен. – Прави… може би – несигурно отвърна тя. – Но не както трябва. – А как, според вас, трябва? – кротко попита свещеникът. Антоанета искаше да отговори веднага, но осъзна, че всъщност не знае. В главата ѝ бе само: повече, по-често, по-внимателно. Но как точно – не можеше да каже. – Искам само да ѝ е по-леко – промълви тя. – Това и си казвайте – тихо рече свещеникът. – Но не на него, а на себе си. Тя го погледна учудено. – Какво ще рече това? – Че в момента не се борите за дъщеря си, а със зетя. Бориш ли се, всички са напрегнати. И вие, и те. Антоанета дълго мълча. После попита: – Какво да направя тогава? Да се преструвам, че всичко е наред? – Не – каза той. – Просто вършете това, което наистина помага. Не думи, а действия. Не срещу някого, а за някого. На път за вкъщи мислеше за това. Сети се как, когато дъщеря ѝ беше малка, не ѝ четеше конско, а просто сядаше до нея, ако плаче. Кога се беше променило всичко? На следващия ден отиде у тях без да предупреди. Донасе супа. Дъщеря ѝ се изненада, зетя се смути. – Само за малко съм – каза Антоанета. – Да помогна. Поседи с децата докато дъщеря ѝ спеше. Тихо си тръгна, без да дава съвети за трудностите или как трябва да живеят. Седмица по-късно отиде пак. И още, и още… Все още виждаше, че зетя не е идеален. Но започна да забелязва как внимателно гушва по-малкото, как вечер покрива дъщеря ѝ с одеяло, когато мисли, че никой не гледа. Веднъж не издържа и го попита на кухненската маса: – Трудно ти е, нали? Той се изненада, сякаш никой досега не го е питал това. – Трудно – отвърна след пауза. – Много. Повече нищо. Но напрежението между тях сякаш се стопи. Антоанета осъзна: тя е чакала от него промяна, а промяната трябвало да започне от нея самата. Спря да обсъжда зетя с дъщеря си. Когато тя се оплакваше, вече не казваше „казах ти аз“, а просто слушаше. Понякога взимаше децата, за да почине дъщеря ѝ. Понякога звънеше на зетя и питаше как е. Това беше трудно. Много по-лесно бе да се сърди. Ала постепенно в дома стана по-тихо. Не по-добре или идеално – просто без напрежение. Веднъж дъщеря ѝ каза: – Мамо, благодаря ти, че вече си с нас, а не срещу нас. Антоанета мисли дълго за тези думи. Разбра, че помирението не е да признаеш вина, а да спреш да воюваш. Все още искаше зетят ѝ да е по-внимателен, това чувство не я напусна. Но заедно с него вече имаше и друго, много по-важно – да има спокойствие у дома. И всеки път, когато изникваше старото огорчение, яд, желание да каже острото, си задаваше въпроса: Искам ли да съм права – или да им е по-леко? Почти винаги отговорът ѝ показваше как да постъпи.

ТЪЩАТА Екатерина Станчева седеше в кухнята и наблюдаваше как млякото на котлона кротко къкри.

Įdomybės

0292

„Внуците ми плодове веднъж месечно виждат, а аз купувам скъп хранителен продукт за котките си“ – дразни се снаха ми и ме обвинява в безсърдечие… Снахата ме засрамя, че децата ѝ ядат плодове само веднъж месечно, а аз си глезя котките с качествена храна. Но забравя, че децата си имат майка и баща, които трябва да се грижат за менюто им, а моите котки разчитат само на мен. Когато веднъж намекнах, че е добре със сина ми да намалят малко темпото по отношение на раждаемостта, бях бързо посъветвана „да не се бъркам“. Така и направих – живея си спокойно, храня си котките и слушам упреците на обичната към себе си и децата си снаха…

Внучетата ми плодове виждат веднъж месечно, а тя на котките си купува скъп гранулиран фураж!

Įdomybės

014

„Внуците ми виждат плодове веднъж в месеца, а тя купува на котките си скъп фураж!“ – скача с нерви снахата и ме обвинява в безсърдечност… Снахата опитва да ме посрами, че децата ѝ ядяли плодове рядко, а мойте котки получават най-доброто. Но ето нюансът – за децата си тя и мъжът ѝ са отговорни, а за котките – само аз. Когато намекнах, че е време да спрат с бебетата, ме наругаха да не си пъхам носа в чужди работи. Сега вече не се меся, гледам си котките и слушам упреците на ревнивата си снаха.

Внучетата виждат плодове веднъж месечно, а тя на котките си купува скъп гранулиран фураж! къса нервите

Įdomybės

0216

Предложих на майка ми да ни помага месец след раждането на детето, а тя реши да се нанесе при нас за цяла година и да доведе баща си!

Бяхме се събрали с майка ми на малката ни кухня в София, след като тя дойде от родното ни село край Плевен.

Įdomybės

040

Виталий удобно се настани пред лаптопа с чаша кафе, решил да довърши малко работа, когато неочаквано непознат номер го обезпокои с обаждане от родилното: Анна Михайловна Изотова е починала, а по думите на възрастния глас по телефона той—Виталий Дмитриев Ларионов—е посочен за баща на новородено момиченце, родено вчера. Изумен и объркан, Виталий се връща мислено 9 месеца назад до септември и почивката му в Созопол, където среща Аня—руса, синя очи, мимолетен флирт, който е забравил веднага. Никога не е искал деца и промени в живота си, но новината и мисълта за смъртта на Аня го разтърсват и не го оставят на мира цяла нощ. На следващия ден във Факултативната болница „Майчин дом“ на бул. „Сливница“ в София, раздвоен между отказа и състраданието от срещата с майката на Аня—Вера Димитрова, която отчаяно моли да не се отказва от „кръвчицата си“, Виталий преминава през формалностите за бащинство. Генетичният тест потвърждава—детето е негово. Разкъсван от несигурност, Виталий се сблъсква лице в лице с дъщеря си—буквално негова малка копия. В този миг животът му се преобръща и с широка усмивка заявява на Вера: „Ние заедно отиваме у дома!“

Васил се е настанил удобно на бюрото с лаптопа си и чаша силно кафе в ръка. Има още куп задачи за довършване.