Įdomybės

Бях на 36 години, когато получих предложение за повишение във фирмата, където работех вече почти осем години – не просто напредък, а преминаване към позиция на регионален координатор с по-висока заплата, безсрочен договор и по-добри условия, като единственото условие беше два пъти седмично да пътувам до Пловдив, да нощувам там и да се връщам на следващия ден.

Бях на 36, когато в нашата фирма, в която работех вече почти осем години, ми предложиха да поема ново

Įdomybės

042

Родителите на мъжа пристигнаха на тридневно посещение, но синът им отдавна не живее тук.

Родителите на съпруга идват в гости за три дни. Само синът вече тук не живее. Вратата я отваря Рада не веднага.

Įdomybės

046

Кому съм ти нужна с дете на ръце?

Сигурна ли си, дъще? Рени поставя ръка върху майчината длан и се усмихва. Мамо, обичам го. И той ме обича.

Įdomybės

По-младият син. История от живота.

Младши син. История. Калина и самата не знаеше как си се получи такъв умен син с Васил. И двамата завършиха

Įdomybės

Купили ли сте на голямата си дъщеря апартамент? Е, вървете да живеете при нея — заяви на родителите си Федор

Купихте на най-голямата дъщеря апартамент? Тогава живейте при нея, заявява Федор Петров към родителите си.

Įdomybės

Бях на 36, когато ми предложиха голямо повишение в българска фирма, където работех почти 8 години – преминавах от обикновена длъжност към регионален координатор с по-висока заплата, безсрочен договор и по-добри условия, но с условие два дни седмично да пътувам до Пловдив и да нощувам там, а у дома ме чакаха съпруг, деца и трудният избор между семейство и лична кариера.

Беше ми точно 36 години, когато шефът ми в софийската фирма ме повика на разговор. Работех вече осем

Įdomybės

018

На кого съм нужна с дете от предишен брак?

Сигурна ли си, дъще? Люба хвана ръката на майка си и й се усмихна. Мамо, обичам го. И той ме обича.

Įdomybės

0117

Анна никога не е имала доверие в своя съпруг

Мирена никога не вярва на съпруга си. Затова се пренася само върху себе си така се е наредил животът им.

Įdomybės

018

На 60 години съм, след два месеца ставам на 61 – не юбилей, не 70 или 80, но за мен този рожден ден е специален. Мечтая да го отпразнувам не с бърза торта и обяд „на крак“, а с истинско, стилно тържество: вечеря с приятели, красиво подредени маси, декорирани столове, обслужване, жива музика – нещо, което да ми напомни колко много съм преживяла и че заслужавам признание и благодарност. Но децата ми не ме разбират. Имам двама пораснали сина, и двамата живеят със семействата си при мен – шумна къща, постоянно движение, бебешки смях и разних разговори, но за мен почти няма спокойствие. Поемам повечето разходи: пенсията ми, спестяванията от покойния ми съпруг и малкият ми бизнес покриват сметки, ремонти, покупки и уж „временни“ помощи. Никога не съм отказвала подкрепа, но сега синовете ми решават вместо мен. Споделих какво ми е на сърцето – празникът, който искам, но те отсекоха: „Излишен разход, майко. По-добре ни дай парите за нещо полезно.“ Говореха ми като на безотговорен човек. Не искат да разберат колко е важно този ден да е различен, само за мен. Думите „Това вече не е за теб“ ме нараниха дълбоко. В главата ми се въртят мисли, които никога не съм казвала – че понякога копнея за тишина у дома, за лично време и пространство, за правото да взимам решения без обяснения. Дори съм мислила да ги помоля да си намерят свой дом – не от лошо, а защото усещам, че вече е време. Но после ме мъчи вина. Страх ме е да не прозвуча егоистично и не искам разправии. Искам просто да знам – наистина ли е грешно да искам празненство за себе си? Да искам понякога домът и парите ми да са наистина мои, а решенията – лично мои? Дайте ми съвет – да настоявам ли за моето, или пак да отстъпя пред желанията на другите?

На шестдесет съм. След два месеца ще стана на шестдесет и една. Знам, не е юбилей не са нито седемдесет