Home

Įdomybės

Įdomybės
00
Стана домашна помощница: Когато Алевтина реши да се омъжи на 63, синът ѝ Руслан и снаха ѝ Катя бяха шокирани и не знаеха как да реагират – “Сигурна ли си, че искаш такава промяна на тази възраст?” – питаше Катя, а Руслан нервно настояваше, че майка му заслужава собствен живот, но че е глупаво да се жени толкова скоро. Алевтина уверено отговори, че е нейно право да намери щастието с любим човек, въпреки че познава Юрий от скоро. Премествайки се при него, тя бързо бе приета в новото семейство, но скоро се оказа домакиня за всички – готви, чисти, пере, гледа внучето и работи на вилата, докато недоволствата растяха, а Юрий заставаше срещу нея. След поредния конфликт, когато отказа да отложи празника на собствената си внучка, разочарована Алевтина напусна новия си дом и се върна при сина и снаха си, знаейки, че само у тях е истински обичана и ценена като майка и баба, а не като прислуга.
Стана като домакиня Когато Албена реши, че ще се омъжва, новината буквално шокира сина ѝ Павел и снаха
Įdomybės
00
Станах домашна помощница Когато Алевтина реши да се омъжи повторно, синът ѝ Руслан и снаха ѝ Катерина останаха шокирани от новината и не знаеха как да реагират правилно. – Сигурна ли си, че искаш да промениш коренно живота си на тези години? – попита Катерина, хвърляйки загрижени погледи към съпруга си. – Мамо, защо да правиш толкова крайна крачка? – нервничеше Руслан. – Разбирам, че дълго си била сама и ми даде всичко като майка, но сега да се омъжиш – това е глупаво. – Млади сте и затова разсъждавате така, – отвърна спокойно Алевтина. – На 63 съм и никой не знае колко ми остава. Но имам право да изживея времето си с любим човек. – Недей да бързаш с подписването, – опита се да я разубеди Руслан. – Познаваш Юрий едва от няколко месеца – вече си готова за такава промяна. – В нашата възраст трябва да се бърза, времето не чака, – убедено рече Алевтина. – Какво искаш да знам повече? Той е с две години по-голям, живее с дъщеря си и семейството ѝ в тристаен апартамент, получава добра пенсия, има вила. – Къде ще живеете? – смущаваше се Руслан. – Живеем заедно, но няма място за още един човек. – Не се тревожете, Юрий не иска нашите квадратни метри – ще се преместя при него, – разказа Алевтина. – Апартаментът е просторен, с дъщеря му се разбрахме. Всички са възрастни, няма да има конфликти. Руслан се притесняваше, Катерина го убеждаваше да разбере и приеме решението на майка му. – Може да сме егоисти? – разсъждаваше тя. – Удобно ни е, че твоята майка помага, гледа Кира. Но тя има пълно право на свой живот. Щом има възможност, не бива да ѝ пречим. – Ако беше просто живеене… Но да се жениш? – не разбираше Руслан. – Не ни трябва булка в бяло и сватбени конкурси. – Старото поколение така е по-спокойно и уверено, – търсеше Катя логика. В крайна сметка Алевтина се омъжи за Юрий, когото случайно срещна на улицата, и скоро се премести в неговия дом. Първоначално всичко беше нормално, приеха я, съпругът не я обиждаше, и Алевтина повярва, че на залеза на живота си ще има свое щастие. Но после започнаха да се трупат задачи и тя стана домакиня: – Ще приготвиш ли яхния за вечеря? – попита Инна. – Аз съм затрупана с работа, ти имаш свободно време. Алевтина разбра намека и пое готвенето, пазаруването, чистенето, пране и даже работа на вилата. – Като сме вече семейство, вилата е обща грижа, – каза Юрий. – На дъщеря и зет няма кога, внучката е малка – двамата ще вършим всичко. Алевтина не спореше – харесваше ѝ да е част от голямо семейство, построено на взаимопомощ. С първия си съпруг не беше щастлива – той беше мързелив, хитър, избяга, когато Руслан стана на десет. Оттогава – двайсет години нищо за него. А сега се чувстваше правилно. Работата не ѝ тежеше, умората не бе досадна. – Мамо, каква работничка си за вилата? – каза веднъж Руслан. – След всяка разходка сигурно ти скача кръвното, заслужава ли си? – Заслужава, радвам се на това, – отговори пенсионерката. – С Юрий ще отгледаме много реколта – ще има и за вас. Но Руслан имаше съмнения – никой не ги покани на гости, дори за запознаване. Те бяха поканили Юрий, но все не намираше време. Приеха, че новото семейство не търси отношения. Единственото им желание беше Алевтина да е щастлива. Първоначално тя бе доволна от домакинските грижи – но задачите ставаха все повече. Юрий при идване на вилата се оплакваше от болки и жена му разчиствала сама. – Пак борш? – мръщеше се Антон, зетят на Юрий. – Вчера ядохме, мислех, че днес ще е нещо различно. – Не можах да готвя друго, и до магазина не стигнах – перях всички завеси, уморих се, главата ми се завъртя, легнах да си почина, – оправдаваше се Алевтина. – Разбирам, но аз борш не обичам, – отмести чинията зетят. – Утре Алечка ще ни сготви пиршество, – обеща Юрий. На следващия ден Алевтина цял ден беше на кухнята, всичко свърши за половин час. После почисти, а недоволството и критиките растяха, Юрий вземаше страната на дъщеря си и представяше жена си виновна. – И аз се уморявам, не разбирам защо трябва сама да върша всичко, – не се сдържа Алевтина. – Ти си ми жена, трябва да държиш реда в този дом, – напомни Юрий. – Като жена, не бива да имам само задължения, а и права, – заплака Алевтина. После се кротна, опитваше се да угоди на всички и да поддържа уют. Докато един ден се разстрои окончателно – Инна и Антон щяха на гости и искали да оставят детето на Алевтина. – Нека малката е с дядо или с вас – аз днес отивам при моята внучка, – каза тя. – Защо трябва всички да се съобразяваме с теб? – ядоса се Инна. – И аз с вас не съм длъжна, – припомни Алевтина. – Днес е рожден ден на внучката ми, предупредих във вторник. Вие игнорирахте това, а сега искате да ме задържите вкъщи. – Не така, честно казано, – Юрий се ядоса. – На Инна плановете се провалят, пък твоята внучка е малка, нищо няма да стане, ако я поздравиш утре. – Нищо няма да стане, ако отидем тримата при моите деца, или ти гледаш внучката, докато се върна, – решително настоя Алевтина. – Тъкмо знаех, че от твоят брак нищо добро няма да излезе, – озлоби се Инна. – Не готви добре, не чисти както трябва, и мисли само за себе си. – След всичко, което направих тук, така ли мислиш? – попита Алевтина мъжа си. – Кажи честно – търсеше ли жена или домашна помощница? – Сега не си права, а мен правиш виновен, – мърмореше Юрий. – Недей да започваш скандали. – Задавам прост въпрос, имам право на отговор, – настояваше тя. – Щом така говориш, действай както намериш за добре. Но в моя дом такова отношение към задълженията не приемам, – гордо изрече Юрий. – В такъв случай напускам, – каза Алевтина и започна да събира багажа си. – Ще ме приемете обратно, непослушната баба? – изрече тя с куфар и подарък за внучката. – Отидох, ама се върнах, повече не искам. Не питайте нищо, само кажете: ще ме приемете ли? – Разбира се, – притичаха синът и снаха. – Стаята ти те чака и се радваме да се върнеш. – Радвате се просто така? – търсеше Алевтина утешителни думи. – А за какво друго се радваш на близките си? – не разбираше Катя. И Алевтина беше сигурна – тук не е прислуга. Помагаше в дома и с внучката, но никога синът и снаха ѝ не се възползваха. Тук беше майка, баба, свекърва и истински близък човек – а не домашна помощница. Завинаги се върна, подаде документи за развод и се стараеше да не си спомня неприятната история.
Станах домакиня Когато Павлина реши да се омъжи, синът ѝ Георги и снаха ѝ Весела останаха напълно изненадани
Įdomybės
020
Бившият ми мъж обещава на сина ни апартамент, но иска да се омъжа за него отново
Шестдесет лет съм, живея в плачещо слънчево Пловдив. Никога не бих предположила, че след две десетилетия
Įdomybės
036
„Никой не ги е гонел, – казахме на едната и на другата, – сами не пожелаха да останат! Нека пак дойдат! Ще се радваме!“ – „Седни! Нас ни няма вкъщи!“ – произнесе спокойно Петър. – „Да, ама звънят!“ – Валя замръзна, изправена от дивана. – „Нека звънят“, отвърна Петър. – „Ами ако е някой важен? Или нещо спешно?“ – попита Валя. – „Събота, дванадесет часа“, – каза Петър. – „Ти никого не си канила, аз никого не чакам! Водим ли извод?“ – „Само през шпионката ще погледна“, прошепна Валя. – „Седни!“, – в гласа му бе желязо. – „Нас ни няма вкъщи! Който и да е зад вратата, да си ходи!“ – „А ти откъде знаеш кой е?“ – попита Валя. – „Имам предположения и затова те моля да не примигваш пред прозорците!“ – „Ако е това, което си мисля, няма да си тръгнат лесно!“ – каза Валя и сви рамене. – „Всичко зависи от това колко време няма да отваряме. Рано или късно ще си тръгнат. Нали няма да спят в коридора, а на нас не ни се налага да излизаме. Седни, вземи слушалките и телефона и си пусни филм.“ – „Петре, майка ми ми звъни“, – каза Валя, показвайки екрана. – „Значи твоята леля с нейния неудачен син е на вратата“, – заключи Петър. – „Откъде знаеш?“ – изненада се Валя. – „Ако беше моят братовчед, – този Петър произнесе с омраза, – щеше да звъни майка ми!“ – „Нямаш други варианти?“ – попита Валя. – „Ако са съседи – желание за разговори нямам. Ако са приятели – вече щяха да си тръгнат след няколко позвънявания. Най-възпитаните биха звъннали предварително и питали дали можем да ги приемем, а не да звънят половин час на вратата! Така нахално могат само досадните роднини!“ – „Петре, това е леля ми!“ – каза Валя с изтерзан глас. – „Мама пише, че пита къде сме се дянали. Леля Наталия ще е у нас няколко дни – дела има в София!“ – „Отговори ѝ, че в София хотели бол“, – усмихна се Петър. – „Петре! Не мога такова!“ – възропта примирено Валя. – „Знам, напиши, че ни няма вкъщи, живеем в хотел, щото пръскахме за хлебарки в апартамента!“ – „Точно!“ – Валя написа и изпрати съобщението. – „Тя иска да ѝ резервираме два стаи – за нея и Костя!“ – изцепи се Валя. – „Кажи, че пари няма. И чак сме настанени в хостел с петнайсет чужденци в стая!“ – ухили се Петър. – „Майка пита кога се връщаме“ – отчете Валя. – „Напиши – след седмица!“ – махна с ръка Петър. Звъненето спря. Семейството отдъхна. – „Петре, майка пише, че леля идва пак след седмица“, – с отчаян глас каза Валя. – „И пак нас няма да ни има“, отвърна Петър. – „Това не решава проблема! Не можем вечно да бягаме! Ако е делничен ден? Ако ни дебнат под вратата след работа? И твоя братовчед, и моята леля – спрат ли ги нещо?“ – „Така е. И защо си купихме този голям апартамент?“ – „Нали уж за нашето бъдещо голямо семейство“, – каза Валя. – „Трябва ни дете! Или най-добре – две!“ – твърдо каза Петър. – „А аз против ли съм? Знаеш, че трябва да ходя на прегледи! Не се получава…“ – „Без нерви и всичко ще стане! Но ни късат нервите – ту твоите, ту моите! Всички да ги изгоня! Заради тях нищо не става!“ Валя не спореше. Знаеше, че Петър е прав. Преди да се оженят – изследвания, генетика, фертилитет – всичко беше наред. Но трябваше да отложат бебе, за да съберат пари за апартамент. С наследство – никаква надежда. Двамата моми в гарсониери – сами са си опора. Пет години труд и спестяване – купиха просторен апартамент. Стар блок, основен ремонт, мебели от нулата. Но щастието беше огромно! Още не празнували новия дом, и на прага – лелята на Валя с нейния син. За сигурност – и тъщата. – „Място има, не сте като нас – с Валя на едно легло!“ – учудено обяви леля. – „Удобно! Моя стая – за мен, на Костя – отделна!“ – натрапчиво уточни тя. – „У нас в хола не се спи!“ – каза Петър. – „Аз и да работя тук не искам!“ – смя се лелята. – „Валя, кажи на мъжа си, че с Костя ми е неудобно – той хърка! А вие още не сте сложили масата!“ – „Не сме ви чакали…“ – смути се Валя. – „И хладилника е празен“, подкрепи я Петър. – „Азил за един“ – повеляваше леля Наталия – „Петре, тичай до магазина, Валя – на кухнята!“ – „Какво сте се окопали?“ – тъщата приплаши. – „Така ли приемате гости?“ – „Абе, не се ли държат прекалено нахално…“ – изруга Петър, но Валя го изведе в друга стая. – „Валя, някой нещо не е разбрала ли?! Ще ги изхвърля до майка ти! Като са гости – да се държат като гости!“ – „Петре, тя е проста жена! От село! Така е при тях!“ – „Селски може, ама нахалство не се допуска никъде!“ – „Миличък, недей се кара с мама и леля! Иначе ми разбиват нервите, а ти ставаш техен враг. Това искаш ли?“ – „Все ми е тая! Ако се държат така, ще ги забравя. Да си ходят – няма да плача!“ – „Петре, мил мой! Помисли за мен! Ако сега изгоним леля Наталия, майка ми ще ме прокълне! Аз само нея си имам!“ Този аргумент проработи. Петър стисна зъби и тръгна към магазина. Леля Наталия вместо 3 дни гостува 2 седмици. Петър привикна към валерианка от втория ден. Заминали лелята и синът ѝ – младите празнуваха с метла и парцал три дни подред. После – подобна ситуация, но от другата страна. – „Братко, идвам за малко, трябва да уреждам дела, после си тръгваме!“ – прегърна го Димитър до пукане на ребрата. – „Сам не можеш ли?“ – попита Петър. – „Аз семейство имам! Оставя ли ги на село, а сам в София? Да не съм луд? Ако нещо стане? А жена ми ме следи!“ – „Затова и децата влачиш?“ – Петър се изненада. – „С кого да ги оставя?“ – Димитър го потупа силно по гърба. – „Нека се веселят! Давай, като едно време, да разклатим тоя град!“ – „Димитре!“ – изписка Светлана. След час и половина Валя се срина с мигрена. Децата тичаха из апартамента, постоянно крещяха. Светлана умее само да вика. Димитър все искаше да обикаля нощта – Светлана ревеше още повече. – „Петре, нали уж само син си на майка си?“ – проплака Валя. – „Братовчед по майчина линия“, мърмореше Петър. – „Кузен го наричам.“ – „Не ме интересува! Можеш ли да го помолиш да си тръгне?“ – „Бих, ама както с леля ти – мама ще ми изяде мозъка после!“ Докато мине един гост, идваше друг. Леля Наталия със синът си намираше все пак работа в София. Кузен Димитър и семейството – пак се припенват за „дела“. И мамите не забравят за децата – тъщата тормози Петър, свекървата – Валя. Постоянните нерви рушат психиката на младото семейство. И за дете и дума не може да стане – здрава да си, ама как? Как? – „Да сменим апартамента?“ – предложи Валя. – „За стая с меки стени?“ – усмихна се Петър. – „Скоро ще ни изпишат там!“ – „Не, да го заменим за друг апартамент! Има хора, които искат да живеят другаде, а ние ще се скрием!“ – „И пак ще ни намерят новите, ще издадат адреса – ще ни изядат живи!“ – „Може да е достатъчно време да имаме бебе?“ – с надежда каза Валя. – „Трябва не само да го направим, но и да го изчакаме да се роди…“ – „Дори апартамента да сменим, пак ще ни намерят…“ – Валя бе отчаяна. – „Да отидем при приятели и да се скрием?“ – „Катя и Валери?“ – Петър. – „Да, имат стая.“ – „Там живее Тера“, засмя се Петър. „Ако забравиш…“ – „Ще живея с овчарка, но не и с нашите роднини!“ – Валя падна уморена. – „Стой!“ – викна Петър и грабна телефона. – „Валери, дай овчарката!“ – „О! Приятел, вечен дължник ще съм твой! С Катето сме на почивка, а кучето няма с кого да оставим! Тя чужди не търпи, вас ви познава и уважава! Корма, легло, играчки, купи – всичко нося! Ще платя допълнително!“ – „Давай!“ – развесели се Петър. Върна се при Валя сияещ: – „Звънни на мама – дай лелята да идва! Аз ще кажа на братовчеда да идва същата седмица!“ – „Сигурен ли си?“ – Валя. – „С радост ще ги приемем! Кой ли им е виновен, че не харесват нашия нов обитател?“ Кузен Димитър и семейството му почувстваха един „гав“ и избраха хотел. Леля Наталия обаче искаше да отстои гостуването си. – „Скрийте този звяр!“ – викаше тя, криейки се зад гърба на сина си. – „Лельо Наталке, шегувате ли?“ – усмихна се Петър. – „Чисто 45 килограма мускули! Това не е болонка, а немска овчарка!“ – „Защо се зъби на мен?“ – гласът трепереше. – „Не обича чужди,“ – сви рамене Валя. – „Отървете се от нея! Не мога да живея с това животно!“ – „Как така? Това мило куче вече е наше! А и деца нямаме – някого трябва да обичаме!“ – категоричен бе Петър. – „И никога няма да я изгоним!“ – добави Валя. Майките звъняха – защо не приемате роднини? „Никой не ги е гонел!“, – отговаряха на едната и на другата, – „Сами не пожелаха да останат! Нека пак дойдат! Ще се радваме!“ – „А кучето?“ – „Мамо, никому не отказваме!“ Но майките вече не се натискаха за гости. Месец по-късно Тера се върна при своите, но бе готова за връщане при първия звън. Не се наложи – Валя очакваше близнаци.
Никой не ги е гонел, отговаряхме на едната и на другата, сами не пожелаха да останат! Нека пак дойдат!
Įdomybės
03
– Никой не ги гони, – отговаряхме и на едните, и на другите, – те сами някак си не искат да останат! Нека да идват! Ще се радваме! – Седни! Нас ни няма вкъщи! – изрече спокойно Петър. – Да, ама звънят! – Валя замръзна, надигната от дивана. – Нека, – каза Петър. – А ако е някой важен? Или по работа? – попита Валя. – Събота, дванадесет часа, – отбеляза Петър. – Ти не си канила никого, аз никого не очаквам! Извод? – Само ще погледна през шпионката! – прошепна Валя. – Седни! – в гласа му прозвуча стомана. – Нас ни няма вкъщи! Който и да е, да се връща! – А ти пък знаеш ли кой е? – попита Валя. – Предполагам и затова ти казвам да седнеш и да не обикаляш пред прозорците! – Ако е това, което си мисля, няма лесно да си тръгнат! – рече Валя и сви рамене. – Зависи колко време няма да им отворим, – спокойно отговори Петър. – Рано или късно ще си тръгнат. Няма да спят в стълбището. А ние с теб нямаме работа навън. Седни, вземи слушалките, телефона и гледай филм. – Петре, мама ми звъни, – каза Валя и показа екрана на телефона. – Значи зад вратата са леля ти с нейния бездарен син, – заключи Петър. – Откъде знаеш? – изуми се Валя. – Ако беше моя братовчед, – Петър произнесе „е“-то в „братовчед“ през зъби, – щеше да ми звъни моята майка! – Не разглеждаш други варианти? – попита Валя. – Ако са съседи, нямам желание да говоря с тях. Ако са приятели, щяха да звъннат два-три пъти и да си тръгнат. Или както нормалните хора – щяха първо предварително да питат дали може да дойдат! А не да звънят половин час! Само нашите досадни роднини могат да мъчат звънеца така нахално и безочливо! – Петре, леля ми е! – въздъхна Валя. – Мама ми писа. Пита къде се мотаем! Леля Наталия ще спи при нас няколко дни, има работа в града! – Пиши ѝ, че в града има хотели, – Петър се усмихна. – Петре! – укорително каза Валя. – Не мога това да ѝ пиша! – Знам, – Петър се замисли. – Пиши ѝ, че нас ни няма, живеем в хотел, защото пръскахме хлебарките вкъщи! – Точно! – Валя написа и изпрати съобщение. – Петре, тя иска да ѝ вземем два отделни номера – за нея и за Костадин! – изуми се Валя. – Пиши ѝ, че нямаме пари. И че сме в хостел с петнадесет чужденци в стаята, – Петър се усмихна на идеята си. – Мама пита кога се връщаме, – каза Валя. – Пиши ѝ след седмица, – отмахна Петър. Звъненето спря. Семейството въздъхна облекчено. – Петре, мама пише, че леля ще дойде пак след седмица, – каза изтощено Валя. – А нас – пак няма да ни има, – заключи Петър. – Но, Петре, това не е решение! Не можем да бягаме от тях цял живот! Ако дойдат в делничен ден? Или ни чакат след работа пред вратата? Нито леля ми, нито твоя братовчед са за подценяване! – Точно така, – поклони глава Петър. – И кой ни подлъга да купим тристаен? – За бъдещото ни голямо семейство, – припомни Валя. – Дете ни трябва! По-добре две! – каза сериозно Петър. – Аз съм „за“, – отвърна възмутено Валя. – Но ти знаеш, че трябва да се прегледаме! Не става! – Да махнем нервите и ще стане, – отсече Петър. – Нашите роднини ни съсипват нервите! Изгони ги някъде далеч – всичко ще се оправи! Валя не оспорваше. Знаеше, че Петър е прав. Когато се женели, минали скъпи прегледи за съвместимост и генетични проблеми. И фертилността била проверена – всичко супер! Но веднага след сватбата отложили темата „деца“, за да събират пари за апартамент. Пет години труд и икономии – купили голямо жилище! Вторичен пазар, ремонт, нови мебели – празник! Но току-що празнували нов дом, и на прага – лелята на Валя, с маминото подкрепление и синът ѝ. – Ей, тук място бол, не като ние с Вале – мъчихме се в една стая! – Удобно – одобри леля Наталия. – Ще ме сложите в стая, Костадин отделно! – В хола не се спи, – каза Петър. – Това е място за почивка! – Аз не работя тук, – разсмя се леля Наталия. – Валя, обясни на мъжа си, че синът ми хърка и ще ни е неудобно! А вече – ще сложите маса! – Не ви очаквахме, – смути се Валя. – И хладилникът е празен, – добави Петър. – Петре, скочи до магазина, Валя – тичай в кухнята! – заяви леля Наталия. – Как така приемате гости? – викна тъща̀та. – Знаете ли изобщо как да се държите? – Не е ли малко нахално… – избухна Петър. – Петре, жената е проста! От село! Така им е традиция! – Знам и селски хора, но никъде не е прието да си груб! Това си е чисто нахалство! – Мили, не се карай с мама и леля! После ще ми съсипят нервите! А ти ще им станеш враг, пък ще страдам! – Ни ми пука да съм им враг! Ако се държат така – мога никога да не ги виждам! – Петре! Помисли за мен! Ако изгоня леля Наталия, майка ми ще ме прокълне! А аз освен нея си нямам никого! И този довод подейства. Петър стисна зъби и отиде до магазина. Леля Наталия остана не три дни, а две седмици. Петър мина на валериан още на втория ден. Като си заминаха – празник, чистене с метла и парцал. Три дни чистиха! После ситуацията се повтори – този път от другата страна. – Братле, дойдох за малко – Димитър прегърна Петър до хрускане. – Имам работа, после си тръгваме! – А ти сам работа не можеш ли да свършиш? – попита Петър. – Ама аз имам семейство! Как да ги оставя сами в селото, а аз да потегля за града? Ако срещна приключения? – Затова доведе и децата, а? – Петър го тупна. – А с кого да ги оставя? – смя се Димитър. – Нека се забавляват! А сега като млади пак – да разтърсим града! – Димитре! – викна Светлана. – Ти мен ще ме разтърсиш! След час и половина деца крещяха, Светлана – още по-силно. Димитър се мяташе из града, Светлана пищеше. – Петре, ти си единствен син… – прошепна Валя. – Той е братовчед, – промърмори Петър. – Не ме интересува! Не може ли да го изгоним? – Искрено бих искал, – каза Петър, – ама после майка ми ще ми пробие мозъка! Единият гост си тръгва, другият идва. Леля Наталия все със „работа“ – синът ѝ на опашка. Кузен Димитър с несемейно летене – същото. Майките вечно оплакват децата си. Тъща̀та тормози зетя, свекървата – невястата. Постоянният стрес разклаща психиката, за деца и дума не може да става. Здравето – не върви, а как да стане? – Хайде да сменим апартамента? – предложи Валя. – За меки стаи? – усмихна се Петър. – Скоро ще ни снабдят! – Не, – усмихна се леко Валя. – Сменим апартамента с друг същия, в друг квартал! Ще се преместим и никому няма да кажем къде! – И пак ще ни намерят! – мрачно заключи Петър. – А може поне да ни стигне времето да направим дете? – надеждно попита Валя. – Трябва да го отгледаме също… Ще имаме оправдание! – клати глава Петър. – Или да се изнесем от апартамента! – въздъхна Валя. – Да се скрием у приятели? – Катя и Валери имат една стая! – припомни Петър. – Там е Тера – кучето им! – Валя се сети. – По-добре с куче, отколкото с роднините! – каза Валя. – Почакай! – хукна Петър към телефона. – Валери, дай кучето под наем! – О! Приятелю! Спасител си ми! Катя и аз на почивка, а Тера с никого не може освен с вас! – въодушеви се Валери. – Ще донеса храна, легло, играчки – плащам! – Донеси! – радостно каза Петър. Към Валя, сияещ: – Звънни на мама, нека леля идва утре! Аз на брата ми ще звънна за след седмица! – Сигурен си? – пита Валя. – С радост ги чакаме! Кой им е виновен, че нашият домашен любимец не им е по вкуса? Димитър и семейство избраха хотел само от едно „гав-гав“. Леля Наталия реши да се бори. – Скрийте звяра! – провъзглася тя, криейки се зад сина си. – Лельо Наталия, шегувате ли се? – усмихна се Петър. – Четиридесет и пет килограма чиста мускулатура! Немска овчарка – премества врати! – Защо ме гледа така? – трепереше лелята. – Не обича чужди хора, – вдигна рамене Валя. – Махнете я! Не мога в един дом с това животно! – Махнете, казвате? – учуди се Петър. – Тя ни е като дете! Ще я обичаме и няма да я отделим! – И никак няма да я оставим! – каза Валя. После звънят майките: „Защо не пускате свои хора?“ – Никой не ги гони, – пак казаха, – те сами не искат! Нека идват – ще им се радваме! – А кучето? – Нали никому не отказваме! И майките престанаха да налитат на гости. След месец Тера се прибра при стопаните си, готова отново да се върне. Не се наложи – Валя чакаше близнаци.
Никой не ги е гонил, казвахме еднакво и на едната, и на другата майка, те сами не пожелаха да останат!
Įdomybės
046
– Ало… Ваньо? – Не, това не е Ваньо, а Елена… – Елена? А вие коя сте?… – Уважаема, а вие коя сте? Аз съм приятелката на Иван, искате нещо?… Мъжът ми го няма, на работа се забавя… Главата ми се завъртя, забелязах червени капки по пода. Коремът ме свиваше силно, чак се превивах… Усетих, че бебето ще се роди всеки момент. Мъжът ми Иван вече пета година заминава на работа в чужбина. Първо караше камион в Германия, после ремонти правеше в Полша. Отиде заради парите. Имаме двама сина, искахме за тях най-доброто бъдеще. Знаехме отлично, че в България трудно ще постигнем нещо голямо. И знаете ли, Иван имаше късмет там. Веднъж месечно ни изпращаше пакети с храна – консерви, ориз, олио, сладкиши. И ми пращаше пари по картата, за да ги слагам на депозит. Така успяхме да съберем прилична сума и купихме на големия син апартамент. Сякаш всичко беше наред, но преди няколко месеца почувствах, че нещо с мен не е както трябва. Първата мисъл ми беше – климакс, но не. Много качих килограми, все ми се спеше, ядях много и настроението ми се менеше постоянно. Според всички такива симптоми, интернет казваше, че съм бременна. Но бременна на 45? Не повярвах и реших да направя тест – и видях две ясни червени линии. Нито на синовете, нито на внеките казах за бебето. Защо? Родните ми деца да ми се смеят, че майка им е изгубила разума на стари години? Реших да крия бременността. Тъкмо беше зима, обличах всичко дебело и широко, от якето никой не виждаше корема. Но не исках това дете да се роди. Мнозина ще кажат, че вяра нямам в сърцето си. Но аз съм на 45, вече не съм млада жена. Имам синове и внучета, на които искам да отделя време, не да се въртя около памперси. Освен това нямаме пари за трето дете. Иван щеше пак да замине, а аз не мога без него. Лекарите казаха, че е прекалено късно и опасно за операция. Дали няма да ми навреди, никой не знаеше. Опитвах се да се убедя, че всичко ще е наред. Може да се зарадва, ако Иван разбере? Реших да му се обадя по Скайп и да му кажа новината, без камера, само с микрофон. – Ало, Ваньо… – Това не е Ваньо. Това е Елена. – Елена? Коя сте вие? – Уважаема, коя сте вие? Аз съм приятелката на Иван. Мъжът го няма, на работа е. Затворих веднага и започнах да плача горчиво. Така е живота – мъжът може да изневери където и с когото и да е. Исках веднага развод, да изхвърля всички негови вещи и да не го виждам повече. Но се надявах, че ако разбере за детето, Иван ще се върне вкъщи. Знаех, че през февруари ще си дойде, синът има рожден ден, а отпуската му е тогава. Даже сънувах, че тримата се разхождаме в парка и Иван държи дъщеря ни за ръка, аз за другата. Точно на 14-ти февруари, Деня на влюбените, Иван пристигна. Приготвих романтична вечеря, свещи, музика – атмосферата беше идеална. – Ваньо, имам ти изненада. Бременна съм – казват, че ще е момиче. – Ах ти мръсница! – изкрещя той. Беше почервенял от ярост, обърна чиниите на пода, блъскаше по масата: – Докато аз се трепя там като кон, ти тичаш по чужди мъже? Сега искаш това дете да ми го натресеш! – Ваньо, ще ти обясня… – Махни се, не искам да те виждам! – бутна ме, така че коремът ми удари острия край на масата и паднах. Иван грабна чантата и излезе, тръшна силно вратата. Главата ми се завъртя, видях червени капки на пода, коремът ме болеше ужасно. Едва намерих телефона и се обадих на бърза помощ. Чувствах, че бебето ще се роди всеки момент. Когато пристигнаха лекарите, вече държах девойката на ръце – тя спеше спокойно и не плачеше. – Какво ще стане, майко, тръгваш ли с нас? – Не! Вземете детето, не го искам. – Как така? – Казах, вземете я! Тя ми разруши семейство! Може някой да я обикне, но аз не мога. Махайте я, не искам да я виждам! Без никакви угризения предадох детето на лекаря. Прегледаха ме у дома, нищо опасно, раждането беше леко. Когато линейката си тръгна, оправих всичко, изкъпах се и легнах да спя. Никой от децата не знае, че дадох момичето. Всеки ден ходя в църква, моля се дъщеря ми да расте здрава и да намери семейство. Знам чудесно, че аз няма да се справя, не искам отново трудностите на майчинството. Искам само едно – Иван да се върне у дома. Но пак замина за Германия, говори само със синовете ми. Може да кажете, че съм ненормална. Но аз избирам мъжа си, а не детето. Бог е мой съдия.
Ало Васьо? Това не е Васил. Това е Снежана Снежана? А ти коя си? Госпожо, кой сте Вие всъщност?
Įdomybės
0625
– Ало… Ванко– Това не е Ванко. Това е Елена… – Елена? Вие коя сте?…– Госпожо, вие коя сте? Аз съм приятелката на Иван. Искате нещо?… Мъжът ми го няма, задържа се на работа… Глава ми се замая, забелязах червени капки по пода. Коремът ме болеше силно, сгърчих се… Усетих, че бебето всеки момент ще се роди. Моят съпруг Иван вече 5 години работи в чужбина. В Германия караше камион, в Полша правеше ремонти. Тръгна заради парите. Имаме двама сина – искахме най-доброто бъдеще за тях. И добре разбирахме, че в България трудно ще го постигнем. Знаете, на Иван му провървя там. Веднъж месечно ни изпращаше пакети с храна – консерви, крупи, олио, сладкиши. Превеждаше ми и пари по картата, да ги слагам на депозит. Успяхме да съберем прилична сума, купихме апартамент на големия ни син. Всичко изглеждаше наред. Но преди няколко месеца усетих, че тялото ми се променя. Първо помислих – климакс, но не беше това. Много напълнях, все ми се спеше, ядях повече и настроението ми се менеше рязко. По всички признаци в интернет пишеше, че съм бременна. Как така бременна на 45? Не вярвах, но направих тест – две червени линии. Нито на синовете, нито на снахите казах за бебето. Защо да се подиграват с мен? Да казват, че майка им е изгубила разума на стари години? Реших да скрия бременността. Тъкмо беше зима, обличах всичко топло и широко, с дебело яке никой не виждаше корема ми. Но не исках да раждам това дете. Някои ще кажат, че Бог ми липсва в сърцето. Но съм на 45, не съм вече млада. Имам синове и внуци, на които искам да отделя време, не да сменям пелени на бебе. Нямаме средства за трето дете. Иван пак трябваше да заминава, а без него не мога. Оказа се, че вече е късно и операцията е много рискована. Дори не се знае дали няма да пострадат. Опитах се да се убедя сама, че всичко ще бъде наред. Може пък Иван да се зарадва, че ще имаме още едно детенце? Реших да му се обадя по Скайп и да споделя – без камера, само на глас. – Ало, Ванко… – Това не е Ванко. Това е Елена. – Елена? Вие коя сте? – Госпожо, вие коя сте? Аз съм приятелката на Иван. Искате нещо? Мъжът го няма, задържа се. Веднага затворих и се разплаках горчиво. Ето така става в живота – мъжът може да изневери навсякъде и с всеки. Исках веднага да подам молба за развод, да изхвърля всички вещи на Иван, да не го виждам и чувам. Но все пак се надявах, че любимият ще се върне, когато разбере за бебето. Знаех, че февруари ще дойде – рождените дни на синовете, има отпуск. Сънувах как тримата се разхождаме в парка – Иван държи за ръка нашата дъщеря, а аз – за другата ръка. Точно на 14 февруари, празника на влюбените, Иван се прибра. Приготвих романтична вечеря, запалих свещи, пуснах музика – исках уют. – Ванко, имам изненада – бременна съм. Казват, че ще е момиче. – Ах ти, мръсницо! – викна той. Почервеня от яд, обърна чиниите, удари по масата с юмрук: – Докато аз работя като вол, ти ходиш по чужди мъже? И сега искаш да ми натресеш това копиле?! – Ванко, ще ти обясня… – Махни се, не искам да те виждам! – Иван ме блъсна, така че се ударих с корема в остър ръб на масата и паднах. Иван излезе, грабна чантата си и тръшна вратата. На мен ми се зави свят, видях червени капки на пода, болката беше ужасна. Едва намерих телефона и се обадих на бърза помощ, усетих, че детето ще се роди всеки момент. Когато лекарите пристигнаха, вече държах нашата дъщеря в ръце – спеше спокойно и не плачеше. – Е, мамо, ще идвате ли с нас? – Не. Вземете детето, не го искам. – Как така? – Така казах – вземете го! Това дете ми разруши семейството! Може някой да я обикне, но не и аз. Вземете я, не искам да я виждам! Без да почувствам вина, дадох бебето на лекаря. Прегледаха ме вкъщи – нямаше разкъсвания, раждането беше спокойно. Когато линейката си тръгна, прибрах всичко, взех душ и легнах. Никой от децата не знае, че дадох момиченцето. Всеки ден ходя на църква, моля се да е здрава и да намери своето семейство. Много добре знам, че няма да се справя. Не искам пак да усещам трудностите на майчинството. Искам само Иван да се върне вкъщи. Но той отново замина за Германия – говори само със синовете. Можете да кажете, че съм ненормална жена, но аз избирам съпруга си, а не детето. Бог ми е съдия.
Ало… Иван ли е? Не, не е Иван. Аз съм Петя… Петя? Вие коя сте?… Уважаема, вие коя сте?
Įdomybės
029
Еха, тате, какво посрещане ти спретнаха! И за какво ти е тоя санаториум, щом вкъщи си като в хотел „ол инклузив”? Когато Димитър даде ключовете от апартамента си на Ева, тя разбра: Бастилията е превзета. Никакъв Леонардо ди Каприо не е чакал Оскара така, както Ева чакаше своя Димитър, и то с личен дом. Отчаяна и на трийсет и пет, все по-често хвърляше съчувствени погледи към уличните котки и витрините на “Всичко за ръкоделие”. А той – самотен мъж, изразходвал младостта си за кариера, здравословно хранене, фитнес и всякакви глупости като търсене на себе си, без деца. Ева си пожелаваше този подарък още от 20-годишна и явно някъде горе най-накрая разбраха, че не се шегува. – Имам последна командировка за тази година и после съм само твой – каза Димитър, подавайки й заветните ключове. – Само да не се стряскаш от бърлогата ми. По принцип се прибирам само да спя, – добави той и изчезна за уикенда в друг часови пояс. Ева взе четка за зъби, крем и замина да разгледа бърлогата. Проблемите започнаха още от входа. Димитър предупреди, че патронът заяжда, но Ева не си представяше колко. Тя нападаше вратата четиридесет минути – блъскаше, теглеше, буташе ключа докрай, пробваше гальовно „на зъбче”, но явно тя не възнамеряваше да се отвори за новия жител. Ева започна психо атака, както я бяха учили съученици зад блока, и на шума се открехна съседска врата. – Защо се мъчите да влезете в чужд апартамент? – попита тревожно женски глас. – Не влизам „като”, имам ключове! – отвърна ядосано Ева, избърсвайки потта от челото си. – А вие въобще кой сте? Не съм ви виждала досега – продължаваше да „ръчка” в работата на другите съседка. – Аз съм приятелката му! – заяви Ева самоуверено, опряла ръце в кръста, но видя само процепа на преговори. – Вие? – удиви се жената. – Да, аз. Има ли проблем? – Не, никакъв… Просто досега той никога не е водил никого тук (тук Ева заобича Димитър още повече), а сега – такава… – Каква това „такава”? – не схвана Ева. – А, не е моя работа, извинете – затвори вратата съседката. Разбирайки, че или тя, или нищо, Ева натисна ключа със всичките си сили и желание да се намърда в новия дом, едва не завъртя касата. Вратата се отвори. Вътрешният свят на Димитър се разкри пред нея и душата й се вледени. Самотен млад мъж – нормален аскетизъм, но тук бе истинска килия. – Горкичкият, сърцето ти май отдавна не знае, че има такова нещо като уют – прошепна Ева, оглеждайки стаята, в която й се предстои да пребивава все по-често. Но бе доволна. Съседката не лъже – женска ръка явно никога не бе докосвала тези стени, този под, тази кухня и тези сиви прозорци. Ева е първата. Без да издържа, тя излезе до най-близкия магазин за завеска и килимче за баня, а по пътя купи ръкохватки и кухненски кърпи. И се почна… Към завеската и килимчето се добавиха ароматизатори, ръчно сапуни и удобни контейнерчета за козметика. „Да внесеш такива дреболии в чужд апартамент изобщо не е нахалство”, убеждаваше се Ева, като закичи втора количка към първата. Патронът вече не й оказваше съпротива. Всъщност тотално престана да работи, все едно вратар без каска отива на леда. Ева, осъзнавайки какво е забъркала, до полунощ с кухненски ножове развиваше стария патрон, а сутринта хукна за нов. Че ножовете, вилиците, лъжиците, покривката, дъските за рязане и подложките за горещо, а скоро и до завеските стигна… По обяд в неделя Димитър звънна: трябва да остане още няколко дни в командировка. – Само се радвам, ако внесеш малко топлина и уют у мен, – засмя се той, когато Ева призна, че е сменила леко облика. Уютът вече пристигаше с камиони и се разпределяше „по технически план и документация”. Години наред се бе трупало у самотната жена и сега, когато й развързаха ръцете, тя не можеше да спре. До връщането на Димитър в битовия свят остана само един паяк до вентилатора. Ева и него мислеше да изгони, но щом видя уплашените му осем очи, реши да го запази като символ на неприкосновеност към чуждото. Домът на Димитър вече приличаше на място, където хората живеят осем години щастливо, после се разочароват, а после – щастие напук. Ева не само подреди квартирата, но и издейства целият вход вече да адресира всички въпроси към „новата хазяйка”. Няма още халка на пръста, но това е технически въпрос. Първо гледаха подозрително, после само вдигаха рамене: „Както кажете, нас не ни засяга”. *** В деня на пристигането Ева приготви домашна вечеря, опакова формите си във видна и леко прекалена опаковка, нареди по ъглите благоухания и, приглушавайки новото осветление, зачака. Димитър закъсня. Когато Ева усети, че опаковката непоносимо я стяга на онези части, които пък трябваше да развива шест месеца във фитнеса, се чу ключ в патрона. – Патронът е нов, просто бутни – не е заключено! – обади се съвсем невъзмутимо, даже леко мистериозно Ева. Не се страхува от осъждане – достатъчно добре се бе потрудила над жилището. Всичко й е простено. В този момент, докато се отваряше вратата, тя получи СМС от Димитър: „Ти къде си? Аз съм си у дома. Гледам, нищо не се е променило. Приятелите ми ме плашеха, че всичко ще е в козметика.” Ева де факто видя това съобщение чак по-късно. А междувременно в апартамента влязоха съвсем непознати – двама младежи, двама ученици и един дядо, който щом видя Ева, веднага се изправи и притъкми останалата си коса. – Еха, тате, какво посрещане! И за какво ти е това санаториум, щом вкъщи си като в хотел „ол инклузив”? – рече младият и веднага получи шамар от жена си, че зяпа. Ева стоеше на прага с два пълни бокала, вцепенена. Искаше да се разкрещи, но не можеше да мръдне. Отнякъде се обади радостния паяк. – Извинете, а вие коя сте? – пропищя Ева. – Собственикът на тукашната къща. А вие сигурно сте медицинската сестра от поликлиниката за превръзки? Пък аз казах, че ще се оправя сам, – отвърна дядото, гледайки към „униформата”, с която бе Ева. – Ммм… Адам Матвеев, тук стана толкова уютно и хубаво – намеси се жена му, надзъртайки зад гърба на Ева. – Друга работа, а иначе – като в гроб погребани. А вас как ви казват, момиче? Не е ли малко възрастен нашият Адам Матвеев за вас? Макар уважаван мъж с дом… – Е-е-ева… – Еха, Адам Матвеев, добре ви се получава с хората! По бляскащите очи се виждаше, че дядото и той смята случката за успешна. – А Димитър къде е? – прошепна Ева. Изнервена, изпи и двата бокала на екс. Научи повече – Аз съм Димитър! – радостно вдигна ръка осемгодишният. – Чакай, още е рано да си Димитър – мама го дръпна и изпрати двете деца и мъжа към колата. – М-м-ми извинете, явно съм объркала апартамента – започна да идва на себе си Ева, припомняйки си борбата с патрона. – Бузова, осемнайсет, апартамент 26? – Не, това е Буковинска, осемнайсет – довърши доволен дядото, готов за разопаковане. – Е, – трагично въздъхна Ева, – объркала съм. Заповядайте, настанявайте се, а аз ще се обадя някъде. Грабна телефона, затича в банята, барикадира се с кърпа. Там прочете смс-а от Димитър. „Димитре, идвам, малко се забавих в магазина”, изпрати Ева. „Ок, чакам. Ако можеш, донеси бутилка червено”, – записа Димитър гласово. Червено Ева щеше да донесе, но вече вътре в себе си. Сгъна килимчето и свали завесата, дочака непознатите да влязат в кухнята и се измъкна. Навря припряно всичко набързо в торба и изхвърча. *** – Ще ти разкажа по-късно – обясни вида си Ева, когато Митко й отвори. Наметната като в мъгла, мина край него без да погледне. Първо отиде до банята, закачи наново завесата, сложи килимчето, после падна на дивана и спа до сутринта, докато стресът и червеното не се изпарят. Събуди се, виждайки пред себе си Димитър, чакащ обяснения. – Извинете, коя е вашата адрес…? – Бутова, осемнайсет.
Е, честно казано, тате, така посрещане никой не е имал! И за какво ти беше нужен този санаториум, като
Įdomybės
0181
“Явно не очаквах, тате, така посрещане у нас! И защо ти бе нужен санаториум, като вкъщи си направо на пълен ‘ол инклузив’… Когато Димитър й връчи ключовете от апартамента си, Ева разбра: крепостта е превзета. Нито един Леонардо ди Каприо не е чакал Оскар така, както тя чакаше своя Димитър—и то с лично гнездо. Изтощена, на тридесет и пет, тя все по-често хвърляше съчувствени погледи към уличните котки и към витрината „Всичко за ръкоделие“. Но ето го — самотен, останал без деца, похарчил младостта си за кариера, здравословна храна, фитнес и други безсмислени глупости като търсене на себе си в този свят. Ева си пожелаваше този подарък още от двадесетте си, и явно някъде горе най-после са разбрали, че не се шегува. — Имам последна командировка тази година и после съм изцяло твой, — каза Димитър, като й подаде заветните ключове. — Само недей да се плаши от моята бърлога. По принцип се прибирам единствено да поспя, — произнесе той и отлетя за друг часови пояс през целия уикенд. Ева грабна четка за зъби, крем и се отправи да види що за бърлога го чака. Проблемите започнаха от прага. Димитър я бе предупредил, че заключването понякога заяжда, но тя не предполага колко много. Нападаше вратата четирийсет минути: буташе, дърпаше, вкарваше ключа до край, пробваше учтиво… но явно новата обитателка не бе желана. Тогава прибягна до психологически натиск, така както бяха учили съучениците в двора зад блока. На шума се отвори съседската врата. — Защо се опитвате да влезете в чужд апартамент? — каза тревожен женски глас. — Не влизам, имам си ключ, — сопна се Ева, избърсвайки потта си. — А всъщност коя сте? Не съм ви виждала, — продължи съседката. — Момичето на Димитър съм! — с предизвикателство отвърна Ева, но отвътре видя само процеп и чифт любопитни очи. — Вие? — изненада се жената. — Да, нещо против? — О, не… Просто той никога не е водил тук никого (това още повече стопли сърцето на Ева), а сега изведнъж… — Каква изведнъж? — не разбра Ева. — О, извинете, не е моя работа, — хлопна вратата съседката. Като осъзна, че или тя ще победи, или вратата, Ева натисна ключа с всичката си решителност — почти превъртя касата. Вратата се предаде. Целият вътрешен свят на Димитър застана пред нея и душата й замръзна. Един млад човек може да е аскет, но това си беше истинска килия. — Бедничък, явно сърцето ти не знае как изглежда уютът, — измърмори Ева на прага, оглеждайки скромния дом, който щеше да посещава често. Поне беше първа — никога женска ръка не бе докосвала тези стени, под, кухня и тези сиви прозорци. Съседката не излъга. Не издържа — обу се и избяга до най-близкия магазин за красива перде и килимче за баня, а между другото прихвана ръкохватки и кухненски кърпи. В магазина я завладя… Към килимчето и пердето добави ароматизатори, ръчно сапунче, удобни кутии за козметика. „Да добавиш такива дреболии в чужд дом не е нахалство“, успокояваше се Ева, като закачи още кош за втора количка. Вратата вече не оказа съпротива. Фактически спря да функционира и приличаше на хокей вратар без защита. Като осъзна какво направи, Ева с кухненски ножове цяла нощ разлепяше стария заключващ механизъм, на сутринта изтича за нов. Купи и ножове, вилици, лъжици, покривка, дъски за рязане и поставки за горещо. Така и до завеси стигна. В неделя по обед се обади Димитър и каза, че ще се забави с командировката още ден-два. — Ще се радвам, ако внесеш малко топлина и уют в апартамента, — засмя се той, когато Ева призна, че се е разположила свободно с интериора му. Уюта го докара с камион и разпредели по схема и документация. Години се натрупваше този ентусиазъм и сега, когато имаше свобода, не можеше да спре. До завръщането на Димитър от старата квартира бе останал само паякът до аспиратора. Ева искаше да изгони и него, но като видя осем изплашени очи, реши да го остави — символ на неприкосновеността. Жилището изглеждаше вече все едно Димитър осем години е щастливо женен, после се е разочаровал, а след това пак се е намерил. Ева не само подобри апартамента, но и направи така, че целият вход да разбере, че тя е новата хазяйка, и всички въпроси вече са към нея. Няма халка — но това са технически детайли. Съседите първо подозряха, после вдигнаха рамене: „Както кажете, ваш си е проблемът“. *** В деня на пристигането на Димитър Ева приготви истинска домашна вечеря, „опакова“ най-добрите си части в ефектна и леко неприлична опаковка, разпръсна аромати из стаята и приглуши новото осветление, готова за чакане. Димитър закъсняваше. Когато опаковката започна да я убива в точния ъгъл, заради който шест месеца прави клекове във фитнеса, някой сложи ключ в новия замък. — Заключването е сменено, просто бутни, не е затворено! — каза Ева малко притеснено, но съвсем поканващо. Не се страхуваше от критика — ударно се бе потрудила по интериора. Ще й простят. В този миг получи внезапно СМС от Димитър: „Къде си? Вкъщи съм. Апартаментът си е същият, а приятелите ми казаха, че ще го превърнеш в козметичен салон“. Всъщност Ева го видя по-късно. Засега в апартамента влязоха напълно непознати — пет души: двама млади, двама ученици и един доста възрастен дядо, който щом видя Ева, се изправи и приглади остатъците бели коси. — Я гледай, тате, каква посрещане те чака! И защо ти санаториум, като си на истински „ол инклузив“ у нас? — заговори младият мъж и веднага получи шамар от своята (явно) съпруга за зяпане. Ева стоеше на прага с два чаши вино, неспособна да помръдне. Искаше да крещи, но не можеше да преодолее ступора си. Някъде в ъгъла доволно се смееше паякът. — Извинете, вие коя сте? — промълви Ева. — Собственикът тук. А вие, да не сте от поликлиниката, дошли на превръзка? Аз мисля, че казах, ще се оправя сам, — рече дядото, поглеждайки униформата на сестра, с която бе облечена Ева. — Ъъ… така. Адам Матвеев, при вас наистина уют и благодат, — надникна зад гърба съпругата на младия мъж. — Съвсем друго нещо, че преди направо в склеп живеехте. А вие, девойко, как се казвате? Не е ли прекалено стар за вас нашият Адам Матвеев? Въпреки че… мъж с апартамент си е работа. — Е-е-ева… — Еха, Адам Матвеев, добре подбирате персонал явно! Старецът, съдейки по блясъка в очите, явно намираше всичко много уместно. — А къде е Димитър? — прошепна Ева, и на мига изпразни и двете чаши. Да научите повече — Аз съм Димитър! — вдигна ръка момче на осем. — Чакай ти, още ти е рано, — каза майка му и изпрати децата и мъжа към колата. — Мисля… май обърках апартамента, — запелтечи Ева, спомняйки си за ключалката. — Това ли е Бузкова, осемнадесет, ап. 26? — Не, това е Буковинска, осемнадесет, — потри ръце дядото, готов да разопакова неочаквания си подарък. — Аха, въздъхна Ева трагично, — обърках. Заповядайте, разполагайте се, аз ще изляза — имам обаждане. Грабна телефона и хукна в банята, заключи се и се уви с кърпа. Там най-после прочете СМС-а. „Димитре, скоро се връщам, малко се забавих с покупките“, написа тя. „Добре, чакам те. Може ли да донесеш бутилка червено?“ — изпратил й гласово Димитър. Червеното щеше да носи, но вече в себе си. Грабна килимчето и пердето, изчака непознатите да влязат в кухнята и избяга. Събра на бързо нещата и се изнесе от апартамента. *** — Ще разкажа, но по-късно, — отвърна Ева, когато младият мъж й отвори. Премина като в мъгла, без да го погледне. Първо се отправи в банята, окачи пердето, развърна килима, после падна на дивана и заспа дълбоко докато всичко — и стресът, и „червеното“ — напуснаха тялото й. След събуждането Ева завари пред себе си непознат мъж, чакащ обяснения. — Извинете, коя е адресът? — Бутова, осемнадесет.”
Ех, татко, как те посрещат тук! И за какво ти беше нужен този санаториум, като у дома имаш истински ол инклузив!
© 2026 Įdomybės!