” Ето го, когото не чакахме! извика Димитър Петров. Можеш да си ходиш обратно! Тате, какво става?
Брат ми ми каза, че мама си е позволила да удари жена му, и аз веднага усетих, че тук нещо не е наред.
Брат ми ми сподели, че майка ни е посегнала на жена му, и аз веднага усетих, че нещо не е наред.
Когато с мъжа ми бяхме бедни, свекърва ми си купи кожено палто, телевизор и живя като царица – но години по-късно всичко се обърна!
На 18 родих дете, останахме сами, а родителите ни ни обърнаха гръб – само леля ми ни помогна. Години наред живеех на квартира с децата, докато свекърва ми и майка ми мислеха само за себе си.
Сега имаме всичко, постигнато с много труд – но днес, когато родителите ни загубиха всичко и търсят помощ, отказваме. Подкрепяме само леля, която беше до нас винаги. Вярвам, че ние ще помагаме на децата си по друг начин и ще си останем близки цял живот. Когато аз и съпругът ми бяхме бедни, свекърва ми си купуваше кожено палто, нов телевизор и живееше като царица.
Когато с мъжа ми бяхме бедни, свекърва ми си купи кожено палто, нов телевизор и живя като царица — но години по-късно съдбата ѝ се обърна!
На 18 години забременях, родителите ми не ме подкрепиха и мъжът ми беше в казармата. Никой от двете ни семейства не искаше да ни помага — само леля ми ме прие при себе си и ми даде подслон. Свекърва ми дори не дойде да види внука си, а вместо това продаде наследствения апартамент, за да си уреди живот мечта.
След пет години ни се роди дъщеря и разбрахме, че трябва да имаме свой дом – затова съпругът ми замина да работи в чужбина, за да спести пари. През това време родителите ни продължиха да живеят за себе си. Години по-късно, когато всеки от тях ни потърси за помощ, ние им отказахме – защото всичко сме постигнали сами и само лелята заслужава нашата признателност.
Днес децата ни знаят що е стойността на парите и се радваме на собствен дом – обещахме си никога да не ги оставим така, както нашите родители постъпиха с нас. Когато със съпруга ми бяхме бедни, свекърва ми си купи кожено палто, нов телевизор и живееше като княгиня.
На юбилея на свекървата за мен не намериха място. Мълча се обърнах и си тръгнах, а после направих това
Минаха две години от онзи ден, когато я срещнах отново – красива жена вървеше по улицата пред мен и сърцето ми спря. Познах в нея бившата си Моника, която караше мъжете да се обръщат след нея.
След сватбата не разпознавах повече жена си – превърна се в една от онези българки с мазна коса и широки тениски. Вече не я виждах облечена в рокли, които да подчертават фигурата ѝ, нито в изискана дантелена нощница.
След сватбата жена ми носеше вкъщи „торби“ – огромни тениски, забравяше за себе си. Не ходеше на маникюр, не се гримираше, да не говорим че изобщо спря да спортува, а коремчето след раждането така и не изчезна, нито целулитът…
През тези две години, докато живеехме заедно, тя се промени до неузнаваемост. Напълня все повече и тениските ставаха все по-големи. Като ѝ подхвърлях, че може да се погледне в огледалото, се засягаше и млъкваше.
В един момент осъзнах, че съм влюбен в Моника отпреди брака ни, а сега живеех с непозната. Онова момиче беше страстно, лъчезарно, красиво – всички приятели ми завиждаха. С всяка промяна любовта ми към нея се стопяваше, а на нейно място идваше само тъга.
Последно я видях облечена с огромна сива тениска, с петна от мляко, широки къси панталони, целулита се виждаше, не беше се обезкосмила, а косата ѝ беше вързана на рошав небрежен кок. По лицето ѝ бе отпечатана вечната умора, а сенките под очите ѝ – огромни.
Тогава ѝ казах, че не мога да продължавам така – не ме привлича повече като жена, нито ме вдъхновява – гледах я и изпитвах само жал.
Минаха две години от този момент и я срещнах отново – красива жена с прекрасна рокля и разпусната, къдрава коса. Беше отслабнала, от грозното патенце отново бе станала кралица. Кралица, която е отгледала и двете ни деца.
Едва тогава осъзнах, че жена ми не е имала време и сили да се погрижи за себе си, тъй като е давала всичко, за да създаде уют и да отгледа децата ни. Престанах да се интересувам от нея, не разбрах колко енергия ѝ коства всичко, обвинявах я, че не ходи на фитнес веднага след раждането.
Никъде не излизахме, за да си позволи да се кипри с бижута и хубави рокли, а у дома това е неудобно… Аз съм виновен, че не ѝ дадох възможност да носи красивите си дрехи.
Едва след две години видях живота ни отвън и разбрах, че тя е носела цялото семейство на раменете си – без да ме упрекне, винаги се радваше, че се прибирам и не се сърдеше. Създаде ми истински дом, а аз го оцених прекалено късно. Всичко, което трябваше да направя, бе да ѝ помогна, за да има време и за себе си.
Бях глупак, че изгубих истинско съкровище, без да го осъзная.
Толкова убеден в правотата си, не се интересувах от нейния или от детския живот, докато съсипахме всичко.
Сега я виждам, искам я обратно, но не вярвам да ми прости тази низост. Ще опитам да говоря с нея и да възстановя поне връзката с децата, защото вече съм изпуснал две години от живота им…
Сега жена ми има много обожатели, но не допуска никого близо до себе си – явно аз съм я наранил най-силно. И днес се чудя как да понеса вината и срама си, след като разбрах какво съм направил… Минаха две години от онзи ден, а днес я срещнах отново. Една красива жена вървеше пред мен по улиците
Минаха две години от онази съдбовна вечер. Днес пак я видях. Красива жена вървеше по Витошка пред мен
Амиго, марш в кухнята! изкрещява мъжът към жена си. Той още не знаеше как ще свърши това. Елица, не видя
