Įdomybės
095
— Не може така, Ксюша. Ти си на тридесет, а живееш като пенсионерка, — казала тя, сядайки до дъщеря си.
Не може така, Ружо. Ти си на тридесет и живееш като старушка, казва майка ми, седнала до мен.
Įdomybės
031
Родата на мъжа ми дойде неканена на вилата ми “да почиват” – а аз им подадох лопати и гребла
Роднините на жена ми дойдоха на вилата ми да почиват, а аз им дадох прави лопати и гребла Хайде, Георги!
Įdomybės
0194
Родата на съпруга ми дойде неканена на вилата ми „да си почине“, а аз ги посрещнах с лопати и гребла – трудът на село не чака!
Е, какво се бавиш? Отваряй портата, гостите са вече тук! гласът на свекърва ми, звучен и командващ, заглушава
Įdomybės
0195
Свекървата ми реши да претърси шкафовете ни, докато ни няма вкъщи, но аз имах български план и я хванах със скрита камера и капан с конфети – семейният ни живот вече си има нови граници!
А защо имаш калъфки от различни комплекти на леглото? Това е много неприемливо, а и ми се струва, че
Įdomybės
034
Свекървата ми реши да претърси шкафовете ми, докато ме няма вкъщи, но този път я посрещна специална „българска“ изненада – подготвих се с камера, капан и шарени конфети, за да сложа край на нейното шпиониране
А защо са ти калъфките от различни комплекти на леглото? Така не е редно, пък и сигурно не е удобно едната
Įdomybės
055
Коварната заместничка: Как младата Милена се опита да измести София след двадесет години вярна служба в българска логистична фирма
Станислава Андреева, запознай се. Това е Яна, нашата нова колежка. Ще работи във вашия отдел.
Įdomybės
0108
Змия в саксията с мушкато: Когато новата колежка иска твоето място — история за предателството в българския офис
Дневник, 21 март Днес на работа стана нещо необичайно. Шефът, господин Златев, ми доведе една нова колежка Марена.
Įdomybės
038
Мамо, подари ми усмивка Когато комшийките идваха у нас и молеха майка ми да запее българска народна песен, аз, Арина, се чувствах неудобно. – Ани, запей, гласът ти е красив, а как хубаво танцуваш – майка ми надиграваше хора, а комшийките се захващаха с нея и всички заедно весело се въртяха в двора. Тогава с родителите и малкия ми брат Антон живеехме в собствения си дом в едно българско село. Майка ми беше весела, сърдечна жена и като си тръгнеха гостите, казваше: – Пак елате, хубаво си поприказвахме и потанцувахме – а те обещаваха да дойдат пак. Не разбирах защо усещах срам, че мама пее и танцува – бях в пети клас, а веднъж ѝ казах: – Мамо, моля те, не пе, не танцувай… Срам ме е – но дори не знаех защо така чувствам. Дори сега, като възрастна и майка, не мога да си обясня това. Но мама ми отговаряше: – Не се срамувай, Ариша, радвай се, когато пея – няма цял живот да пея и танцувам, сега съм още млада… Тогава не разбирах, че животът понякога е тежък. В шести клас, а Антон – във втори, баща ни си събра багажа и ни напусна завинаги. Никога не разбрах какво се случи между мама и татко. Познах истината вече по-късно, като попитах майка си: – Мамо, защо татко ни остави? – Ще разбереш, когато пораснеш – ми отговори тя. Тогава Анна, моята майка, просто не можеше да ми каже как е заварила баща ми в нашия дом с друга жена – Вера, от близката улица, докато ние с Антон бяхме на училище. След случката вечерта имаше голям скандал, но ние нищо не чухме. Мама събра нещата на татко и му каза: – Вземи си багажа и си отивай! Никога няма да ти простя предателството. Иван, баща ми, опита да я умолява, но тя излезе навън със скръб. – Ще преживеем някак с децата… – казваше си, а сълзите ѝ не пресъхваха. Така и не му прости. Останахме тримата – тя, аз и Антон. Беше трудно – работеше на две места. Денем чистеше, нощем работеше в хлебозавода. Умората и тежестта угасиха усмивката ѝ. Контактът ни с баща ни не прекъсна – че живееше само на четири къщи разстояние, а с Вера имаха син, който беше съученик на Антон. Мама никога не ни забраняваше да се виждаме с татко, а когато довеждахме и пастрока си вкъщи, тя дори и него наглеждаше, обгрижваше – добро сърце имаше, но усмивка повече не й видях. Разказвах и весели случки от училище, тя само тихо отговаряше: – Да, ясно… Понякога я намирах да гледа през прозореца, замислена, или я чувах да плаче нощем. По-късно разбрах, че беше съсипана от умора, грижи, и липсващи витамини, но винаги се грижеше за нас – дрехите ни чисти и подредени. Често ѝ казвах: – Мамо, усмихни се, отдавна не съм те виждала да се усмихваш… Майка ми ни обичаше, макар че рядко показваше обичта си с прегръдки, но готвеше вкусно, домът ни беше подреден, аз усещах любовта й най-много когато ме решеше и галеше по главата, тъжна, принизена от всички тегоби. Заради мъката започна рано да си губи зъбите, но така и не си купи нови. Като завърших училище, не мислех да уча по-нататък – не исках да оставя мама сама. Работех като продавачка наблизо, опитвах се да помагам, а Антон бързо растеше и му трябваха нови дрехи. Веднъж при мен в магазина дойде Михаил – не беше местен, живееше в село на осем километра. Хареса ме, беше девет години по-голям. – Как се казваш, хубавице? Новачка ли си? – пита, а аз отговорих: – Арина се казвам, не съм ви виждала преди. – Аз съм Михаил, от съседното село. Така се запознахме, Михаил започна да ме взема с колата си вечер, излизахме на разходки, води ме и у тях да се запозная с болната му майка – бившата му жена се беше изнесла в града, не искаше да се грижи за свекърва. Михаил живееше широко – отрупваше масата с месо, сметана, лакомства; уютно му беше вкъщи. Предложи ми да се оженим и само попита – ще се грижа за мама, ама ще ти помагам. Аз се зарадвах, макар да ми беше трудно да покажа радостта си – имах опит с грижи за близък човек. Приех. Скоро се оженихме, преместих се при Михаил, а брат ми учеше в града. С Михаил заживях истински щастливо. Родихме двама сина един след друг, след две години почина и свекървата, а къщата и нивата ни бяха големи – делничните грижи бяха много, аз не работех, но Михаил беше разбран и щедър. – Арина, не се напъвай с тежките кофи. Ти гледай да доиш кравата, кокошките и патките да нахраниш, а прасетата аз ще се грижа. И често настояваше да занесем продукти от дома си на мама – месо, мляко, сметана. Мама приемаше, но така и не се усмихваше – дори насреща на внуците беше тиха, сериозна. Често ходех при нея, опитвах се да върна радостта ѝ. – Ариша, все мисля – може би трябва да идеш на църква да поискаш съвет – предложи Михаил. Отидох, свещеникът каза: – Моли се мама ти да срещне добър човек; Бог ще помогне. Един ден мама ме помоли да ѝ заема пари – щяла да си сложи зъби. Аз с готовност ѝ дадох, без да се пазаря, но тя настоя да върне. Скоро по семейни дела Михаил помогна на своя чичо Кольо да се нанесе в нова къща в селото. Чичо често се отбиваше при нас, но един ден сподели: – Каня ви на гости – намерих първата си любов от ученическите години. Утре я докарвам, другиден идвайте! В уговорения ден влизам… и не мога да повярвам на очите си – пред мен стои мама, тази мама, която отдавна не се беше усмихвала, но сега светеше цялата, засмяна и млада! Тя и чичо Кольо се бяха намерили отново и това я изпълни с живот. – Мамо! Много се радвам… Защо не каза? – Не исках да казвам, ако не се получи… Чичо Кольо също се усмихна: – Боях се, че майка ти ще се откаже… А сега сме щастливи. Михаил и аз бяхме истински щастливи, че мама отново намери усмивката си – обич, топлина и радост се върнаха в дома ни. Благодаря за прочита, подкрепата и че сте част от моята история. Пожелавам ви щастие в живота!
Мамо, усмихни се Мария никога не харесваше, когато съседките им идваха у дома и молеха майка ѝ да изпее
Įdomybės
0480
– Я поканих мама и сестра да дойдат у нас за Нова година, – каза съпругът вечерта на тридесетия декември. – Ще успееш ли да приготвиш всичко?
Накара ми майка и сестра да дойдат при нас за Нова година, съобщи Константин вечерта на 30 декември.