Įdomybės

Браво, чудесна работа! Мъжът – нощем със сегашната си съпруга, а през деня със бившата

Добра работа! Мъжът нощем с настоящата съпруга, а денем с бившата Сънувам странно и замъглено имам 38

Браво на него! Съпругът ми нощем е със сегашната си жена, а денем с бившата – реалността на една българка на 38, чийто мъж няма граници

Браво, страхотна работа! Мъжът ми нощем е с мен настоящата си жена, а през деня се вижда с бившата.

Įdomybės

Татко е по-добър – Максим, трябва да поговорим. Оля нервно изправяше покривката на масата, приглаждайки уж невидими гънки. Пръстите ѝ не слушаха, издавайки тревогата, която тя отчаяно се опитваше да скрие зад равния си глас. Максим седеше отсреща, втренчен в телефона си, палците му летяха по екрана със свръх старание. Демонстративният му отказ да общува бе любимото му оръжие. – Сине… Трябва да ти обясня нещо важно. Никаква реакция. Само щраканията по дисплея. Оля пое дълбоко въздух, събирайки смелост за думите, които отлагаше цяла седмица. – Когато се разведохме с татко… измина половин година, преди да те запозная с Борис. Не бързах, разбираш ли? Исках да съм сигурна, че това е сериозно. Палците на Максим замръзнаха над телефона. Тийнейджърът бавно вдигна глава, а в очите му блесна такава обида, че Оля неволно се дръпна назад. – Сериозно? – процеди той през зъби. – Наистина смяташ, че с този чужд мъж ти е сериозно? Той не струва и малкия пръст на татко! Татко си остава най-добрият! Спомените за първата среща нахлуха в съзнанието на Максим с болезнена точност. Високият непознат на прага на панелката им, нервната усмивка на майка му, ароматът на чужд одеколон в коридора. Нахалникът, окупирал светото място на татко. – Той не е чужд, – каза нежно Оля. – Той ми е мъж. – На теб! – изкрещя Максим и хвърли телефона на масата. – На мен той ми е никой! Мой баща е татко. А този… Не довърши, но презрението му прозвуча ясно. Борис полагаше искрени усилия. Господи, колко се стараеше! Вечерите прекарваше в мазата, наведен над спуканото колело на Максим. Ръцете в масло, челото изпотено, а устните – с упорита усмивка на човек, решил да спечели всичко на всяка цена. – Виж, оправих рамата, – казваше, бършейки ръце с парцал. – Утре ще покараш? Отговор: ледено мълчание. Вечер Борис сядаше до момчето да обяснява задачи по математика. – Виж, ако прехвърлим хикса натам… – Знам, – прекъсваше Максим, макар че явно не знаеше. Само за да се отърве. Всяка сутрин кухнята ухаеше на топли палачинки с мед – любимото му лакомство. Борис ги нареждаше в купчина пред доведения си син. – Татко ги правеше по-тънки, – мърмореше Максим, едва докосвайки ги. – А медът беше истински. Този не става. Грижата се разбиваше в стена от ледено безразличие. Момчето събираше поводи за хапливи забележки, превръщайки всяка дреболия в сравнителна война. – Татко никога не вдигаше глас. – Татко винаги знаеше какво харесвам. – Татко правеше всичко перфектно. Сватбата на Оля и Борис разби крехкото примирие. Максим възприе подписа в гражданското като предателство – окончателно и необратимо. Домът стана минно поле. Сутрин – мълчание на ръба на нервите, вечер – трясък на вратата. Без да усети, Максим се превърна в таен агент. Той отбелязваше всяка грешка на доведения баща със щателност. Рязката дума на вечеря – записана. Въздишка над домашната работа – запомнена. Уморено „не сега“ след работа – добавено в банката на обидите. – Тате, той пак ми крещя, – шепнеше Максим по телефона, скрит в стаята си. – Вярно ли? – Иван от другата страна на телефона цъкаше съчувствено. – Горкото ми момче. Помниш ли как ходехме в парка всяка събота, а? – Помня… – Това беше истинско семейство. Не като сега. Иван майсторски украсяваше разказите на сина, превръщайки битовите конфликти в драматични истории за жестоко отношение. Рисуваше идеализирана картина, сякаш миналото бе по-светло, тревата по-зелена, а татко безгрешен. Борис се чувстваше натрапник в собствения си дом. Всеки поглед на Максим сякаш казваше: ти не принадлежиш тук. Никога няма да станеш част от семейството. Умората се трупаше, притискаше. Всичко рухна една обикновена вечер на вечеря. – Нямаш право да ме възпитаваш! – избухна Максим, когато Борис го помоли да остави телефона. – Ти си ми никой! Разбра ли? Никой! Оля застина с вилица в ръка. Нещо в нея се счупи. Синът гледаше Борис с такава омраза, че въздухът се сгъсти. – Моят татко е по-добър във всичко. А ти… само разваляш! С него ми беше по-добре! – Достатъчно, – каза тихо Оля. – Дотук. На следващата сутрин тя набра номера на бившия си мъж. Пръстите ѝ трепереха, но вяра не я напускаше. – Иван, – започна равномерно, – щом смяташ себе си за по-добрия родител, вземи Максима. Завинаги. Нямам нищо против, дори ще ти плащам издръжка. Мълчание на телефона, дълго като цяла вечност. – Ами… виж… сега такъв момент… – започна да мънка Иван. – Работа, командировки… Бих искал, ама… Иван замълча, зашушука с някакви документи, прокашля. – А и Мария… моята жена… тя не е готова за дете у дома. Едва се нанесохме… притрива ме още… Жалкото оправдание на човек, който настройваше сина си против новото ѝ семейство. Който вдигаше телефона вечери наред, шепнеше отровни думи и всяка искра недоволство превръщаше в пожар. А сега – едностайна квартира, ремонт, Мария не е готова. – Ясно, Иван, – каза Оля спокойна. – Благодаря ти за откровеността. Затвори, без да чака отговор. Същата вечер Оля извика сина си в хола. Максим седна в креслото с позната предизвикателност, но нещо в майчиния поглед го накара да млъкне. – Днес говорих с татко ти. Максим се напрегна, наклони се напред. – И какво каза? Оля седна срещу него. – Не е готов да те вземе. Нито сега, нито друг път. Има си нов живот, нова жена, и за теб няма място там. – Лъжеш! Лъжеш ме! – скочи Максим. – Татко ме обича! Сам каза… – Думи лесно се казват. – Оля говореше спокойно, сериозно. – А когато предложих да те вземе, започна с ремонт и тясна квартира. Максим отвори уста, но не можа да възрази. – Слушай ме внимателно. – Оля се наведе към него. – Вече няма да сравняваш. Край на игрите и доклади към татко, край на лошото отношение към Борис. Или сме семейство – тримата. Или си тръгваш при баща си, който не те иска. Ще намеря начин да те даде, и сам ще видиш що за човек е. Максим мълчеше, със зеници впити срещу майка му. – Мамо… – Не се шегувам. – Оля го гледаше без усмивка. – Обичам те повече от всичко. Но няма да позволя да съсипваш брака ми. Държиш се ужасно. Търпях дълго, но ми стига. Сега избирай. Максим замръзна. Светът му, толкова прост – добрият татко срещу лошия доведен баща, – изведнъж се стовари като купчина парчета. Татко не го иска. Предпочете Мария и ремонта. Татко просто… го използваше, за да отмъсти на майка му? Болезненото осъзнаване дойде бавно. Всички вечерни разговори, фалшивото съчувствие, въпросите „а какво още е направил?“ – не бяха грижа. Бяха оръжие. Иван събираше материали за лична война срещу бившата жена, а Максим бе послушното му оръжие. Глътна буца в гърлото. А Борис? Този Борис, когото малтретираше месеци наред? Който поправяше рамата на колелото, докато Максим минаваше покрай него със студенина. Който всеки ден ставаше по-рано за да прави палачинки. Който не се отказа, не си тръгна, не спря да опитва – дори когато всички бяха против него… …Промяната дойде бавно. Първите седмици Максим се криеше в стаята си, избягваше погледа на Борис. Срам го беше – държал се бе като дете. Всеки път, щом видеше доведения си баща, си спомняше казаното – „ти ми си никой“ – и искаше да потъне. Всички ходеха на пръсти. Говореха предпазливо, с меки думи. Домът приличаше на интензивно отделение, в което пациентът балансираше между живот и небитие. Първата крачка бе задача по физика. Максим блъска два часа и накрая, събрал кураж, призна поражението. – Борис… – името излезе трудно. – Може ли да ми помогнеш? С тези вектори нищо не разбирам. Доведеният баща вдигна глава от лаптопа. Без изненада, без надмощие – просто спокойна готовност. – Дай да видим. След месец тръгнаха заедно за риболов. Седяха на брега, гледаха плувките и Максим неусетно започна да разказва – за училище, за приятели, за момичето от другия клас, което му харесва. Без упреци. Без сравнения. Просто разговор. Борис слушаше, кимаше, понякога добавяше нещо. И Максим осъзна: ето това е истинското семейство. Не в гръмките думи за любовта, не в идеализираните спомени. В тихите сутрешни закуски. В търпението. В готовността да си до някого, дори когато всичко е против теб. Момчето направи своя избор. Правилния…

Иван, трябва да поговорим. Мария нервно оправяше покривката на масата, изглаждайки невидими гънки.

Įdomybės

010

Папа винаги е по-добър? Историята на Оля, Максим и Сергей – изпитание за сърцето и семейството между истинския баща, втория съпруг и трудния избор на син в българската реалност

Виктор, трябва да поговорим. Мария нервно оправяше покривката на масата, приглаждайки невидими гънки.

Įdomybės

0126

Ще поживе временно: семейна солидарност по български и колко струва добротата в собствения ти дом

Слушай, момиче, трябва да поговорим… Весела се подготви за разговор, който обещаваше да бъде дълъг

Įdomybės

089

Късно вечерта в супермаркета: неочаквани срещи и истории

Късно вечерта в супермаркета. Една вечер в градския супермаркет, късно след залез слънце, Радка седеше

Įdomybės

024

Временно у дома на гости: когато семейната доброта среща реалността в българското всекидневие

Слушай, дъще, имам да ти казвам нещо… Йоана се приготви за неизбежния дълъг разговор.

Įdomybės

086

Истината, която стисна сърцето до болка ================ Простирайки изпраното бельо на простора в двора си, баба Таня чу тихи хлипания и надникна през оградата. До нейната ограда седеше Соня – осемгодишната съседска дъщеря. Макар вече във втори клас, Соня изглеждаше мъничка и крехка, сякаш е само на шест. – Сонче, пак ли те нараниха? Хайде при мен – загрижи се баба Таня, отмести една разкъртена дъска, защото Соня често прибягваше при тях. – Мама ме изгони, каза: “Махай се!” и ме отпрати навън. С дядо Кольо вътре се веселят… – сопнато изрече Соня, бършейки сълзи. – Добре, влизай в къщата, Лиза и Мишо хапват, ще нахраня и теб. Таня неведнъж беше приютявала Соня, предпазвайки я от грубата ръка на майка ѝ – съседката й Анна, която живееше през оградата. Прибираше момичето при себе си, докато Анна изстине и се успокои. Соня винаги завиждаше на Лиза и Мишо – съседските деца, защото леля Таня и нейният съпруг ги обичаха истински, никога не ги караха да страдат. В дома им винаги цареше спокойствие, доброта и истинска грижа. Соня усещаше това и искрено им завиждаше, чак сърцето ѝ се свиваше. Обичаше топлината в тяхната къща. У дома ѝ майка ѝ Анна забраняваше всичко. Караше я да носи вода, да чисти обора, да плеви зеленчуците, да мие пода… Родила я Анна без мъж, “по момински”, и от първия ден странно я недолюбваше. През живота Соня имаше подкрепа само от баба си – майка на Анна, докато тя бе жива. Баба обичаше внучката, защитаваше я, но Анна за дъщеря си нехаеше. След смъртта на бабата, когато Соня бе на шест, започнаха тежки времена за детето. Майка ѝ, огорчена от самотата и липсата на мъж – не като другите жени, – постоянно търсеше щастие. Работеше като чистачка в местната автогара, пълно с шофьори. Тогава се появи новият шофьор Кольо – бързо се сближиха. Кольо беше разведен, имаше син от предишния брак, на когото плащаше издръжка. Анна бързо го покани да живее при нея. Кольо се зарадва – покрив над главата и жена, която го обгрижва. На дъщерята си обръщаше малко внимание: – Да се мота из краката… ще порасне – ще върши работа в къщата, – мислеше си той. Анна цялата си обич отдаваше на Кольо, а Соня унижаваше и караше да работи, често я наказваше, а понякога и удряше. – Ако не ме слушаш, ще те дам в дом, – заплашваше Анна. Соня нямаше сили да върши всичко в обора, за което Анна я наказваше. Момичето се свиваше под храста край съседския двор и плачеше. Щом Таня я увидеше, веднага я взимаше у тях. Соня растеше затворена и тъжна. Съселяните осъждаха Анна за отношението й към дъщерята, още повече, че Таня често заставаше в защита на Соня. Анна разпространи слух: – Не вярвайте на тая Таня, тя си е харесала моя Кольо и затова злослови за мен и за Соня. Анна и Кольо често празнуваха – напиваха се, тогава Соня избягваше при Таня. Годините минаваха. Соня беше добра ученичка. Когато завърши девети клас, мечтаеше да учи медицина в града. Но майка ѝ отсече строго: – Ще работиш, голяма си, няма да седиш на моя гръб! – Соня се разплака, избяга, защото у дома не се позволяваше да се плаче. Успокоена, отиде при Таня и й сподели. По това време децата на Таня вече учеха в града. Леля Таня не се сдържа, отиде при Анна и я изобличи: – Аньо, ти не си майка, а мъчителка. Другите жени правят всичко за децата си, а ти изтезаваш своето момиче! Тя учи отлично, заслужава да продължи в медицинския колеж, това е твой дете, Аньо! После сама ще й търсиш помощ. – Няма да ми казваш какво да правя! Гледай си своите, не се меси в моето, – избухна Анна. – Аньо, кротни се… Твоят Кольо прати сина си да учи в града, а ти изтезаваш своето! Събуди се! Човещинка имай! Анна крещя, но после отмаля… Реши: – Да върви в града, да учи. Щом толкова ви сърби… Соня лесно беше приета в медицинското училище. Радостта й беше безмерна, макар да се притесняваше от бедната си външност сред състудентите. Но нямаше подигравки, дори други момичета от села се отличаваха със скромност. У дома се връщаше рядко. Не й се ходеше при майката и отчима. Когато имаше ваканция, първо посещаваше Таня – винаги се грижеше за нея като за родно дете. А при Анна се появиха проблеми – Кольо тръгна с друга жена. Анна се изнерви, скандали. Кольо един ден си събра багажа: – Отивам при Рита, чака дете от мен. Аз своето дете няма да изоставя! Твоето момиче не знае майчината ласка, сякаш си го намерила под оградата. А моят син трябва да расте в обич… – Кольо тръгна. Тези думи смазаха Анна до немощ. Дори не можеше да заплаче. Истината, изречена от Кольо, стисна сърцето и устата й. Соня чу всичко, не утеши майка си. В паметта й изплуваха всичките години на болка. На последния курс Соня работеше в болница, издържаше се сама. Дом не посещаваше – Анна се беше пропила, ставаше все по-зле. След като завърши училище с отличие, Соня се върна за последно у дома. Анна беше сама. – Защо си дошла? Пари няма, дай някой лев, главата ме боли… – изрече грубо. Ком застана на гърлото на Соня, но тя се сдържа, взе думата: – Не се тревожи – заминавам, ще работя в областната болница. Ще изпращам малко пари. Довиждане, мамо. Анна не разбра казаното – мисълта й бе за пиене, затова настояваше за пари. Соня остави малко пари, затвори вратата, постоя отвън, надяваше се майка и да я прегърне – не дочака. Бавно тръгна към Таня. Леля Таня беше щастлива. Посрещна я с обяд и подарък за отличното завършване – малко пари за първите дни. Соня благодари и разплака се. – Лельо Таня, защо така… Защо майка ми се държи с мен като с чужда? – Не плачи, Сонче! – успокои я Таня. – Такива са някои жени. Но ти си умна, ще намериш щастие и топлина! Соня замина за областния град, работеше като медицинска сестра, срещна младия хирург Олег – влюбиха се и скоро се ожениха. На сватбата до Соня стоеше Таня, радостна като майка. Анна се хвалеше сред “приятелите” си: “Израснах дъщеря, тя ми праща пари… На сватбата не ме покани, не идва, внуци не виждам…” След време Таня намери Анна мъртва в къщата. Не се знае колко така е лежала. Соня и Олег я погребаха, продадоха къщата и от тогава посещават само Таня. Истината, която стисна сърцето до болка

Истината, която ме смаза отвътре Когато простирах изпраните дрехи на двора, чух тихо подсмърчане до оградата

Įdomybės

036

Истината, която стегна сърцето до болка Прострели изпрани дрехи във двора, Татяна чу приглушени сълзи и надникна зад оградата. Там, сгушена до оградата, седеше Соня — осемгодишната съседска девойка. Макар вече да бе във втори клас, Соня изглеждаше мъничка и крехка, сякаш бе още на шест. — Соня, пак ли ти причиниха болка? Ела вкъщи — промълви Татяна, отмествайки разклатената дъска на оградата, към която Соня често притичваше за утеха. — Мама ме изпъди. Каза „Махай се!“ и ме бутна навън — между сълзите обясняваше Соня. — С дядо Кольо се веселят вътре… — Ела, у дома са Лиза и Мишо, ядат. Ще нахраня и теб, — покани я Татяна. Тя често спасяваше Соня от суровата й майка, която лесно избухваше и удряше — за късмет, живееха стена до стена. Татяна прибираше Соня и не я връщаше, докато Анна ― майката ― не се кротнеше или охладнееше. Соня завиждаше на Лиза и Мишо, защото леля Таня и съпругът ѝ обичаха децата си, не ругаеха. В дома им цареше топлина и разбирателство, а отношенията между Татяна и мъжа ѝ бяха пълни с грижа, доброта и внимание. Соня го усещаше, и такава благост изгаряше гърдите й — беше ѝ хубаво там. В своя дом Соня бе лишена от всичко. Майка ѝ я караше да носи вода, чисти кокошарника, плеви градинките, мие подове. Анна роди дъщеря без мъж, „мома“, както казваха, и от първия миг не хареса Соня. Докато баба й бе жива, помагаше. Но заболя, а после почина, когато Соня навърши шест. Животът на детето се превърна в изпитание. Анна, озлобена, че живее сама, непрестанно търсеше мъж. Работеше чистачка в селския автобусен парк, където повечето бяха мъже. Един ден се появи нов шофьор — Николай, разведен, с дете. Анна бързо го покани да живее у тях, а той се зарадва на покрива и се установи. Анна се привърза, грижеше се, Николай усети, че за него ще е лесен живот, а дъщерята, Соня, го оставяше безразличен: „Да тича из къщата, ще порасне — ще е слугиня,“ мислеше той. Всички грижи на Анна бяха за Кольо, а Соня търпеше упреци, ругатни, бой. „Ще те дам в дом“, заканваше се майката. Соня нямаше сили да чисти, тъжно сядаше под храста смородина до съседската ограда и плачеше. Ако Татяна я видеше, веднага я прибираше при себе си. Детето растеше затворено, уплашено. Съседите и познатите усъждаха Анна, селото бе малко и всички се знаеха. Татяна не мълчеше; но Анна разпространи клюка: „Леля Таня е хвърлила око на моя Кольо, затова измисля, че тормозим Соня.“ Анна и Николай често празнуваха, пиянстваха. В такъв случай Соня бягаше при Татяна да преспи. Татяна я разбираше, състрадаваше, помагаше. Минаваха годините. Соня беше добра ученичка, завърши девети клас и мечтаеше да учи медицина в града. Майка й брутално отсече: — Ще работиш, вече си голяма, няма да лежиш на наш гръб! Соня излезе разплакана, защото вкъщи не й беше позволено да плаче. Търсейки утеха, сподели с Татяна, чиито деца вече учеха в града. Този път Татяна не издържа, отиде при Анна: — Анче, ти си… не майка, ти не я обичаш. Всички се стараят за децата си, а ти гониш своето от дома. Имаш майчин дълг, къде ще я пратиш, тя трябва да учи — отличничка е! После ще я търсиш на старини! — каза Татяна с гняв. — Ти не се бъркай, гледай си твоите, не ми давай акъл! — разкрещя се Анна. Татяна настоя. „Твой Кольо прати сина си да учи в града, а ти тормозиш своето. Събуди се!“ Анна се разкрещя, омаломощена се просна в стаята: — Да, строга съм. Обиждам я, ама за нейно добро — да не стане като мен, без мъж. Добре, нека ходи да учи в района, — отстъпи тя. Соня с лекота влезе в медицинския колеж. Радостта ѝ нямаше край, макар да се срамуваше от скромната си дреха и се отличаваше сред групата. Но никой не я осъждаше ― и други добри момичета от селата бяха там. Вкъщи се връщаше рядко. Не искаше да се прибира при майка и отчим. Но по време на ваканции все пак заминаваше, но първо през дома на Татяна. Тя я посрещаше с храна и обич. А у Анна нещата се влошаваха. Николай се залюби с млада жена. Анна изнервена, Соня тъкмо пристигнала на ваканция. Анна не я посрещна радостно: „Защо си тук, няма време за теб, гледай да работиш.“ Николай се върна, събра си багажа. — Къде тръгваш? — викна Анна. — При Рита, тя има дете от мен. За мен е важно да съм до собственото си дете, да го обичам! Твоята Соня не познава майчината ласка, сякаш не си й майка. А аз ще се грижа за моето дете, то трябва да знае и майка, и баща, да живее в грижа и любов! – каза, взе си багажа и си тръгна. Тези думи стиснаха Анна отвътре, обзе я тишина и безсилие. Това бе истина, затваряща всички врати и сърца. Соня чу всичко, не утеши майка си. Спомни си как при шум докато отчимът си почиваше, майка й я биеше и гонеше навън. Отчимът никога не я защити, само наблюдаваше надменно. На последния курс Соня започна работа в болницата, издържаше се сама. Вкъщи не ходеше, майка й пиеше, изглеждаше ужасно, дори оставаше гладна. Но от затворено момиче, Соня се превърна в красива, работлива, отговорна медицинска сестра, уважавана и хвалена, приписвайки заслугата майка й. Соня само се усмихваше. „Не майка ми, а леля Таня ме възпита. На нея съм благодарна!“ – мислеше Соня. Анна все по-често водеше у дома съмнителни познати и срамното ѝ падение шокираше Соня, макар да идваше рядко. Уволниха Анна от работа. Соня искаше да махне „дружките“, да ремонтира дома, да започне ново начало с майка си и забрави обидите. Но Анна падаше все по-ниско. Соня преглътна обидата, не заплака Завършвайки колежа, Соня се върна у дома. Анна бе сама и озлобено я изгледа: — Защо се върна? Достатъчно стоя на врата ми. Нямам храна, дай пари. Главата ме боли. Соня стисна гърло, но се сдържа: — Не се притеснявай, няма да се задържа. Завърших с отличие, заминавам за Областта, в болницата ще работя. Ще пращам малко пари. Чао, мамо. Анна не го разбра, мисълта й бе за пиене, и пак поиска пари: — Дай пари, главата ми трябва да оправя… Не ти ли е жал за майка ти? Защо си такава дъщеря? Соня остави малко пари на масата, затвори тихо вратата, постоя отвън, надявайки се майка й да притича да я прегърне. Не дочака. Закрачила при Татяна. Татяна бе щастлива. Покани я на масата. — Сонче, заповядай да хапнем заедно — мъжът ѝ вече чакаше. — Ето, подарък за теб, че завърши с отличие, и малко пари за старт! Соня благодари и се разплака. — Лельо Таня, защо? Защо майка ми ме третира така, сякаш съм чужда? — Не плачи, Сонче, прегърна я Татяна, — просто такава е Анна. Ти си умница, красива, и ще бъдеш щастлива и обичана! Соня замина за областния град, стана медсестра в хирургичното отделение. Срещна любовта си — младия хирург Олег се влюби в нея и скоро се ожениха. На сватбата до Соня седеше Татяна, щастлива като родна майка. Анна получаваше от Соня пари, хвалеше се пред „дружките“: — Възпитах такава дъщеря, праща ми пари, благодарна ми е… Само че на сватбата не ме покани, не идва, внуци не съм виждала. Не след дълго Татяна намери Анна, мъртва на пода. Никой не знаеше колко време бе лежала така. Соня с Олег я погребаха, продадоха бащината къща. От време на време посещаваха Татяна и мъжа й.

Истината, която стягаше сърцето Докато простираше изпраните дрехи в двора си, Татяна дочу поредните хлипове.