Ще трябва да поживея при вас за известно време заяви свекървата. Отговорът на Яница я остави без думи.
Ще трябва да поживея у вас за известно време обяви свекървата. Отговорът на Катя я разтърси.
Прибрах се у дома по-рано, понеже в поликлиниката отложиха записания ми преглед докторът бил болен.
Върнала се у дома по-рано от очакваното, Златина чу разговор между съпруга си и сестрата си и остана
Пак ли не звънна, майко? попита Бойко, гледайки жената, която седеше до масата с неизлъгани очи.
Представи си, звънкам ти, че да ти разкажа как се развиха нещата с вилата. Та, с Иван и жена му Елица
Дай ключовете за вилата, там ще се отседнем! Семейство пусна приятелите си на гости, без грам предчувствие
Вчера напуснах „работата“ си – без заявление, без двуседмично предизвестие. Просто сложих домашната торта на масата, взех чантата си и излязох от дома на дъщеря ми
Моята „работодателка“ беше собствената ми дъщеря – Кристина.
А заплатата ми, както смятах през всичките години, беше любовта.
Но вчера осъзнах: в семейната ни икономика моята любов не струва пред новия таблет.
Казвам се Анна. На 64 години съм.
По документи – пенсионерка, бивша медицинска сестра, живея на скромна пенсия в малко градче до София.
Но на практика съм шофьор, готвач, чистачка, домашна учителка, психолог и дежурна „Бърза помощ“ за двамата си внуци – Димитър (9 г.) и Стефан (7 г.).
Аз съм това, което тук наричат „селският човек“.
Спомнете си: „Дете се гледа от цялото село“?
В днешния свят това „село“ е обикновено една уморена баба, която живее на кафе, валериана и болкоуспокояващи.
Кристина работи в рекламата.
Мъжът ѝ, Николай, – във финансите.
Те са добри хора… поне така се убеждавах.
Вечно уморени. Вечно в движение. Детската градина – скъпа. Училището – сложно. Курсовете – по-сложни. Когато се роди Димитър, гледаха към мен като удавници към спасителен пояс.
– Мамо, не можем да си позволим детегледачка – каза Кристина със сълзи. – А на чужди не вярваме. Само на теб.
И аз се съгласих.
Защото не исках да съм тежест.
Затова станах опора.
Денят ми започва в 5:45.
Отивам при тях, варя овесена каша – не каква да е, а „правилна“, защото Стефан не яде бързата. Приготвям децата, карам ги на училище. После се връщам, почиствам пода, който не съм цапала, и тоалетната, която дори не съм ползвала. После пак училище, курсове, английски, футбол, домашни.
Аз съм баба на режима.
Баба „не“.
Баба с правила.
А имаме и Мария.
Мария – майката на Николай.
Живее в нова кооперация в Бургас. Лифтинг, нова кола, пътешествия.
Вижда внуците си два пъти годишно.
Мария не знае, че Димитър има алергия.
Не знае да успокои Стефан при пристъпи заради домашните.
Не е перала повръщано от детско столче.
Мария е баба „да“.
Вчера Димитър навърши девет години.
Готвих се с седмици. Пари имам малко, но исках да подаря нещо истинско. Три месеца плетох тежко одеяло – той спи неспокойно. Подбрах любимите му цветове. Вложих цялата си обич.
И опекох истинска торта – не от кутия.
16:15 – позвъни се.
Мария влетя като буря – парфюм, прическа, чанти.
– Къде са ми момчетата?!
Внуците почти ме отблъснаха, за да стигнат до нея.
– Бабо!
Тя седна на дивана и извади пакет с лого.
– Не знаех какво харесвате, затова взех най-новото.
Два игрови таблета – най-скъпите.
– Без ограничения – намигна. – Днес моите правила!
Децата полудяха. За тортата забравиха. За гостите – също.
Кристина и Николай сияеха.
– Мамо, що така… – каза Николай, сипвайки вино ѝ. – Много ги глезиш.
Стоях с одеялото в ръка.
– Димитър… имам и аз подарък… и тортата е готова…
Не вдигна очи.
– Не сега, бабо. Минавам ниво.
– Плетох го цяла зима…
Той въздъхна.
– Бабо, това никой не го иска. Мария даде таблети! Защо винаги си скучна? Само храна и дрехи носиш.
Погледнах дъщеря си.
Чаках да реагира.
Кристина се засмя неловко:
– Мамо, не се обиждай. Той е дете. Естествено, че таблетът е „по-готин“. Мария е „забавната баба“. А ти… си всекидневната.
Всекидневната баба.
Като всекидневните чинии. Всекидневното задръстване. Нужна, но невидима.
– Искам Мария да живее тук – каза Стефан. – Не ме кара да правя домашни.
И тогава нещо в мен се пречупи.
Сгънах одеялото. Поставих го на масата. Свалих престилката.
– Кристина, аз приключих.
– Какво? Да режа тортата?
– Не. Всичко.
Взех чантата си.
– Не съм уред, който да се изключва. Аз съм ти майка.
– Мамо, къде отиваш?! – извика тя. – Имам презентация утре! Кой ще вземе децата?
– Не знам. Може да продадете таблета. Или „забавната баба“ да остане.
– Мамо, трябвате ни!
Спрях се.
– Ето това е проблемът. Трябвам ви. Но не ме виждате.
Излязох.
Днес се събудих в девет.
Свърших кафе. Седях на терасата.
И за първи път от години не ме боля гърбът.
Обичам внуците.
Но повече няма да съм безплатна прислуга, прикрита като „семейство“.
Любовта не е самоунищожение.
А бабата не е ресурс.
Ако искат баба на реда – да уважават реда!
А иначе…
Може би ще се запиша на танци. Така правят „забавните баби“. Вчера си подадох оставката. Не писмено. Без предизвестие. Просто оставих тортата на масата, взех чантата
Вчера напуснах „работата“ при дъщеря ми Оксана — без заявление, без две седмици предизвестие. Просто оставих домашния си торта на масата, взех чантата си и си тръгнах от дома й. Аз, Анна, 64-годишна пенсионерка и бивша медицинска сестра, години наред бях готвач, шофьор, учител и психолог за любимите си внуци Максим (9) и Даниил (7) в българската ми общност. Мислех, че заплатата ми е любов, но вчера осъзнах, че в нашето семейство тя струва по-малко от новите таблети, подарени от „веселата“ баба Светлана. Бях баба режим, баба „не“, баба, която изпълнява всички задължения, но е невидима. Детският рожден ден преобърна всичко – внуците забравиха моя тортата и подаръка, избраха шумния подарък на Светлана, а дъщеря ми нарече мен „ежедневната баба“. Тогава си казах „край“ – не съм домакински уред, не съм безплатна помощ. Ще бъда уважавана или вече няма да бъда ресурс. Днес за първи път от години пих кафе в девет сутринта и болките изчезнаха. Мисля да се запиша на танци – може би това прави истински „веселата баба“ в България. Вчера напуснах. Никакво предизвестие, никакво заявление. Оставих тортата на масата, взех чантата си и
