Įdomybės

Сватба няма да има – Защо си толкова мълчалив днес? – попита Таня. – Нали се разбрахме в събота да изберем мебелите за спалнята. А ти нещо си тъжен. Какво има? Денис знаеше: сега или никога. Трябваше да каже още сега. – Танче… Исках нещо да ти кажа. За сватбата. Таня дълго бе чакала този разговор. С Денис бяха стигнали до консенсус – скромно празненство, но тя усещаше – Денис иска нещо по-голямо за нея – истинска сватба: много гости, снимки, организация… Толкова много чакаше този момент! – Само недей с дълги обяснения. Мисля, че знам какво ще кажеш – усмихна се Таня. Но Денис каза: – Хайде да отложим… Хайде да отложим сватбата. Това не бе разговорът, за който се бе подготвяла. – Да отложим? – онемя Таня. – Това пък откъде дойде внезапно? Защо? Тъкмо мислехме кога да поръчаме поканите… Нали ти ги избира? С кого ще каним решихме! Отказа ли се да се женим? Като в мелодрама, очакваше точно сега да каже, че вече не чувства нищо. Но Денис пак не отговори по сценария. – Виж, с парите сме зле – измърмори той. – Заплатата ми закъснява. Не ни се получава да спестим. А и… Живеем заедно само от шест месеца. Рано ли е, не мислиш ли? – Рано? – задави се Таня. – Денис, три години се срещаме! Три години връзка и шест месеца съвместен живот – това е “рано” според теб? Денис вече не изглеждаше толкова изплашен. – Недей така, Таня. Не искам разправии. Просто… пауза е. Не съм се отказал, но сватбата е скъпа. – Добре тогава… Предлагам просто да се оженим, а после да празнуваме с приятелите. – Таня, тогава няма да имаме истинска сватба. – Е, да си върви по дяволите тогава! – Но ти мечтаеше… – Ще го преживея! Чудни си оправдания намира. – Таня… – Кажи честно. Нещо се случи? Не си сигурен, че ме обичаш? Или… може би си срещнал друга? Защото “скъпо е” не звучи много убедително. Денис поклати глава. – Не, Таня, кълна се. Просто искам всичко да е перфектно, разбираш ли? А сега не мога да ти осигуря идеалната сватба. И да… шест месеца сме заедно. Не сме се опознали напълно още. Трябва да видим подхождаме ли си… Имаше логика… Беше убедителен, но интуицията на Таня алармираше. Рядко пъти Денис така майсторски я убеждаваше в нещо. А той сам настояваше да подпишат по-рано. Но тя се престори, че му вярва. След този разговор Денис стана “идеалното” гадже. Обръщаше внимание на всички малки неща, които по-рано игнорираше, сякаш се опитваше да изплати вина за провалената сватба. В магазина питаше какво иска… Съдовете винаги сам миеше… Но беше намръщен. Не просто замислен, а хем мрачен, хем въздишаше нощем, вперен в тавана, и отклоняваше въпросите на Таня с “Просто съм изморен”. Таня не искаше да го притиска. “После, после, после” – нашепваше вътрешният ѝ глас. След няколко седмици ги поканиха на гости у родителите на Денис. Таня упорито отказваше. Не ѝ се ходеше. А и Денис не споменаваше сватбата, а техните със сигурност ще питат – неудобно. Но се наложи да отидат. Сватбата, разбира се, стана дума. – Кога най-сетне ще ни зарадвате? – попита майка му, когато баща му отиде да гледа телевизия. – Вече сме харесали ресторант. Място за двадесет души. Кога да резервираме? Денис стоеше със същата кисела физиономия като Таня. Какво да резервират? Сватба няма да има. – Мамо, говорихме. Отложихме – процеди той. – Отложихте? Защо пак? Пари ли нямате? Денисе, като мъж защо не си го обмислил това по-рано…? След вечерята, докато мъжете с интерес разглеждаха разглобената – и така и непоправена – колонка, Таня отиде в банята да оправи прическата си. В банята беше чисто като в операционна. Нито прашинка. Дори козметика нямаше, освен душгел и шампоан. Майка му всичко си държеше в стаята – Таня винаги се чудеше как не ѝ писва всеки път да мести вещите. Таня забърса лицето си с кърпа и изведнъж се заслуша… Стените в банята носеха звук прекрасно, ако ставаше дума за чужди тайни. Денис се беше върнал в кухнята и говореше с майка си. И Таня чу… – …Денис, да не си мислиш все още да я зарежеш, тази Таня? Таня, бършейки брадичката си, застина. Какво? Не си внушаваше, не… Прилепи ухо към плочките. – Мамо, казвах ти. Отложихме. Но не сме се разделили. – Отложили… това са само оправдания! – съскаше Галина Иванова. – Виждам как страдаш. Защо ти е тя? Това не е жена… Жена трябва да слуша мъжа си, а тя… Защо ще се жениш, ако до година се разведете? – Обичам я, мамо – прошепна Денис. Таня дори се разчувства. Но следващата реплика на бъдещата свекърва я лиши от сантименти. – Обичаш я, викаш? Много хитра е. Още не ти е жена, а вече те настройва срещу нас. Вече не помагаш на сестра си, не идваш на вилата… Тя те променя, и то не към по-добро. Таня остана залепена за стената с ухо на студените плочки. Настройвала го била? Винаги се е стараела да е любезна с тях, дори когато Анатоли Петров разкритикува до парцал новата ѝ прическа. Обиди я, но тя премълча! Не помнеше и един случай, в който да е настройвала Денис срещу родителите му. Даже го е подбутвала да ходи повече на гости, защото знаеше колко му е важна семейството. И тогава ѝ светна: отлагането не е заради пари. Майка му! Тя лъже в очите ѝ и не иска сватба! Таня напосоки отиде при тях. – А, Танечка излезе! – като че ли нищо не се е случило, майката заговори. – Не трябва да отлагате подписването. Млади сте, разбирам, но брак без подпис не одобрявам. Как мило… – Разбира се, Галине Иванова – каза Таня. – Няма да отлагаме дълго. Ще спестим малко и право в гражданското. Нали, Денис? – Да, Танче, все едно вече сме женени – поде той. Тази нощ, докато се прибираха, Денис се опита да я прегърне, но Таня се дърпаше. Не знаеше как да подхване темата. Струва ли си въобще? Ако Денис не я е зарязал заради техните, май я обича… Но сватбата е провалил. – Държа се странно, когато майка ти заговори – прошепна тя, втренчена в светлините покрай булеварда. – Аз? Не, просто прибърза за сватбата и… – Не лъжи. Не прибързва, а е против нашата сватба. Каза, че съм те насъскала срещу нея. Искала е да се разделим. Денис рязко хвана волана. – Подслушвала ли си? Таня, мама се притеснява, че женитба значи да остане сама. Типична история. Не го приемай лично. Ще ѝ мине. Таня и не приемаше думите на свекървата навътре. Ядосваха я по-скоро думите на Денис. Той не я защити. Угоди, само не и да спори с майка си. Въпросът за сватбата остана неразрешен. Денис беше все по-нацупен, а когато Таня загатваше за бъдещи планове, отговаряше: “Може би по-нататък…” И тогава Таня попадна на незаключения телефон на Денис. “Само ще видя колко е часът. Няма да чета съобщения. Само… ей така, един поглед.” Последното съобщение бе от сестра му Вера. Вера беше само с две години по-малка от Таня, но се държеше сякаш е на 12. Нито работи, нито учи, живее с родителите, на техни разноски. Съобщението беше ясно: – Ясно, пак пари няма да видя. Пак си под чехъл. Живей си с нея, щом някаква жена ти е по-важна от фамилията. Таня прочете отново. “Пак си под чехъл”. И си припомни нещо… Още преди отмяната на сватбата, когато Вера за пореден път звънна на Денис за пари, Таня не издържа и каза: – Денис, тя е на 27, живее у вас и те иска пари за глезотии. Май ѝ е време да почне да работи? Бюджетът ни не е безкраен. И Таня нямаше да се бърка, ако не беше намесен и нейният доход. Тя изкарваше не по-малко от Денис, не беше се подписала да издържа родата му. Тогава Денис се съгласи. Неохотно, но каза: “Да, права си, Таня. Време ѝ е”. Сега стана ясно кой настройва всички срещу Таня. Тя взе телефона на Денис, копира съобщението от Вера и го препрати на своя номер – за доказателство. После остави телефона на мястото му. Денис се отърсваше от снега в коридора: – Взех хляб, взех и любимия ти шоколад с ядки. Мислех си, може би да отидем… – Денис – прекъсна го Таня. – А кой друг ще чакаш, а? – пошегува се той. Но Таня не отвърна на майтапа. – Какво ти пише Вера? – попита тя. Денис инстинктивно реагира “ударяй пръв, да не те клецнат”: нацупи се. – Ти какво, ровиш се из телефона ми, докато ме няма? Класика. Оправдания. – Няма значение какво, Денис. Обясни ми веднага. Денис онемя за миг, лицето му премина през палитра от емоции – яд, паника… – Ей, Таня, не обръщай внимание. Малка е още, за всичко се засяга. – Засяга се за какво? За това, че казах да порасне? – уточни Таня. – Привикнала е да иска от брат си. Свикнала. А да се откажеш от лесните пари не е лесно. Забрави я, не я мисли. – Тя ли настрои вашите срещу мен? – Ами… да – призна Денис. – Опитах да им кажа, че това са наши пари, че Вера трябва сама… Мама скочи на нож: “Таня те озапти, забрави семейството си!” Но аз не мисля така… – Но ти отмени сватбата… Тоест, тя ги е настроила. Ясно ми е вече. Не мога да общувам с тях. Но ти самият какво искаш? Искаш ли да се ожениш за мен? Или просто се страхуваш да кажеш “не” на майка си? – Разбира се, че искам да се оженя! Но още не мога… Може би по-нататък… като се успокоят всички… Ето и отговора. – Виж, Денис, осъзнах нещо… Не искам да се омъжвам за човек, който не е сигурен в себе си и подскача при всяка дума на сестра си. Добре, че сватба няма да има!

Сватба няма да има Днес си някак замислен, Биляна забеляза Мария, а уж се уговорихме: в събота отиваме

Įdomybės

012

Сватба няма да има: Когато майка му се намеси и сестра му настрои всички против мен – историята на Таня, която разбра, че не иска да се омъжи за мъж, който не може да каже „не“ на семейството си

Сватба няма да има Защо си толкова мълчалив днес? попита Веселина, Нали уж се разбрахме в събота да ходим

Įdomybės

0145

Безкрайна наглост: Когато Наташа отказа да даде морската вила на роднини – семейна битка за пари, доверие и българското “нека сме си близки”

Кажи ми честно, Милене прокъркори се Калин, каква е толкова голямата разлика дали ще дадем къщата на

Įdomybės

034

Безпределна наглост: – Кажи ми честно, Кольо – започна Наташа, – каква е вселенската разлика дали ще дадем къщата под наем на наш човек или на непознат? Парите са си пари. Наташа довършва да простира прането. По-добре да помагаше, отколкото да философства. – Колчо, – отвръща тя, – разликата е, че от роднина после пари няма да видиш! – За Димитър ли пак намекваш? – възмущава се Кольо. – Той ми е брат! Ще плати, обещавам ти. Нито иска отстъпка, ще плати цялата сума! За цяло лято. Няма да се занимаваме с други наематели. – Кольо, това е къща на морето – само да пусна дума в групите във Варна, веднага я давам под наем. – Защо ти е толкова важно да е на непознати? – Защото с непознати всичко е договор, предплата, не плащат – напускат. Но с роднините започва: „Ми, Наташке, знаеш, сега с децата, ще преведем по-късно, а и счупихме телевизора, ама няма да ни глобиш?“ Гледала съм нашите колко пъти ги оставяха на сухо. Не искам повторение. Къщата край морето е наследство на Наташа от родителите ѝ, които я даваха лято след лято, но само на чужди. Получиха си урока. – И как свърши при твоите? – С това, че роднините не платиха, дори не се извиниха. Къщата е бизнес, не е безплатен пансион. Димитър тъкмо е решил да заведе съпругата си и трите им деца за три месеца на морето – по препоръка на доктора уж. Наташа нямаше никакво съмнение, че няма да ѝ плати и стотинка. – Димитър даже не те моли за безплатно! – настоява Кольо. Всеки го обещава това. – Защо да се разправяме? Винаги има опашка от хора с пари. С тях – договор и спокоен сън. Никакви роднини, никакви приятели. Пари да има. Кольо я познава, но настоява. – Добре, щом не вярваш на Димитър, ми повярвай на мен! – Вярвам ти. И какво? – Ако той не плати, аз лично ще ти платя. Ако трябва, ще си намера втора работа и всичко, което спечеля, ще е за тебе. Не от общите ни пари! Наташа е изненадана колко държи на това. – Пълна отговорност носиш ти! Добре! Остава още доста до летния сезон, има време за размисъл. Юни започва… с проблеми. Кольо звъни на Димитър през ден за поне един месец предплата – получава обнадеждаващи обещания. – Чакам да ми платят по-голяма поръчка, братле. Спокойно, само да приключи месецът! Краят на юни – без пари. Наташа търпи мълчаливо. Кольо обеща – тя му вярва. Но когато пак чува празни приказки по телефона, не издържа: – Плати ли? – Ще плати, когато му преведат… Просто така се стече. Случва се… – Ами ще чакаме до септември, докато си тръгнат и ми кажат „мерси, пък като можем, ще се върнем“? – Ти не губиш нищо, аз ще бачкам втора работа. – Сега и веднага? – Дай му още две седмици… – Ти се закле! Духа ли го сега геройството? Тоновете вкъщи се променят. Кольо се ослушва, а Наташа следи как той гледа обяви, но не звъни никъде. – Кольо, днес е 30-и! Две трети от лятото си заминаха… – Още му е зле с парите… ама ще даде! – Престанах да вярвам. Щом си се зарекъл – давай! Къде ти е работата? Дори и идеята за допълнително бачкане вече не му е толкова геройска. – Ще намеря! Ама няма да товаря чували – с кръста ми ще свърша като… – Дай да пратиш брат си да товари чували, ти ми обеща! Или сега си търсиш работа, или аз се обаждам на Димитър – до петък или плаща, или ги изнасям, а парите – през съда. Кольо побледнява. – Не! На съд – пред хората да се излагам, на майка да обяснявам! Димитър не иска, Кольо не иска, никой не иска. И бърза да превърне Наташа във виновната. – Пука ли ти за мен? Ще работя две смени, за да ми върнеш парите… – Ти настоя, не аз! – Откъде да знам, че Димитър ще ни прекара? – Знаех! Защото вече съм го виждала! – Да, да… ама ти си безсърдечна! Пари ти по-важни… – Не съм виновна, че настоя да поемеш отговорност! – Добре! Ще бачкам и ще платя за Димитър, да ти се оправи настроението! Катаастрофа, но поне започна работа като куриер. Оглежда Наташа на криво. – Заради теб се стигна до тука… – Може би най-после ще проумееш: лесно е да си добър на чужд гръб, ама като плащаш за брат си, сам ще си направиш изводите. Надявала се Димитър да се развълнува и да плати. Звъни – „Имам проблем: колата се счупи, всичко дадох за ремонт, ще платя… някой път.“ Очаквано. – Кольо разбра по физиономията ѝ всичко. – Излъгах се в него, но ти не ми даваш право да сгреша! Вместо подкрепа – само критика… – Трябваше да викам „браво, нека си починат безплатно“ ли?! Така настоя, сега покажи, че държиш на думата си! – Да, ама не знаех, че ще жертваш моето здраве за едни пари! Мислиш ли поне малко за мен? – А брат ти за теб мисли ли? – Не е лош, просто така се получи… – Уникално – той не е лош, а аз, която си търся своето, съм лошата? Кольо е без думи. Май в брака им предстои буря.

Безгранична наглост Добре, Яна, я излез с ръка на сърцето и ми кажи започна да мрънка Петър, каква е

Įdomybės

037

— Прибирай се вкъщи! Там ще ще си говорим! — изръмжа недоволно Максим. — Не ми стигат тия скандали пред хората! — Ами чудесно! — изсумтя Варя. — Много си ми интересен! — отвърна му и метна плитката си зад гърба, тръгвайки към дома. Максим изчака Варя да се отдалечи, извади телефона и прошепна в микрофона: — Да, тръгна си за вкъщи! Посрещнете я, както се разбрахме! И, ако трябва, я заключете долу в мазето, че да се научи на дисциплина! Аз идвам след малко! След това мушна телефона в джоба, готов да влезе в кварталния магазин и да си отпразнува възпитанието на жена си, когато изведнъж го хвана за ръка един непознат мъж. — Извинявайте, че ви прекъсвам така! — смутено се усмихна непознатият. — С вас беше една дама… — Жена ми е, какво за нея? — смръщи вежди Максим. — Нищо… само питах… — усмивката стана мазна и извинителна. — Случайно да се казва Варвара Миленова? — Варвара, да, до сватбата беше Миленова. Защо питате? — По баща — Сергеевна ли й е? — Да! — раздразни се Максим. — Откъде познавате жена ми? — Извинявайте още веднъж, просто съм й голям фен. Но не лично – фен на таланта ѝ! — Варя умения? Това пък кога стана? — занемя Максим. — Ами, знаете ли, получи доживотна забрана да се състезава по муай тай още на 18 – заради твърде голяма жестокост! Но иначе беше истинско удоволствие да я гледаш на ринга… Максим с разтреперани ръце се опита да извади телефона си, но той падна и се разтроши. Макс се втурна към дома си и си мърмореше: „Само да стигна навреме, Господи!“ Когато Варя пристигна в селото, всички се чудеха коя е тази градска фурия – млада, спортна, весела, дори и учителка по физическо стана в основното училище. Всички решиха, че ще поработи малко и ще си замине, но момичето остана завинаги. — Младицата явно от нещо бяга! — шушукаха жените. — Сто процента си крие страшна тайна! — Светът е малък, сърца болни – така си е, — заключаваха селяците. Максим я ухажваше предпазливо, но бързо реши: „Ще я взема за жена – ни алчна, ни нахална, чужда е, а и родата й няма да ми се бърка!“ Баба му и дядо му одобриха, брат му също. Но бабата заяви: — В нашата къща ред има! Дамите слушат мъжете и уважават семейството! — Аз уважавам, ама несправедливост не търпя, — отвърна Варя. Скоро разбира какво значи порядък по български — работа от тъмно до тъмно, никакви излизания, няма приятелки и разходки, няма кино или кафе. „Тук не е град, тук срамът се разнася бързо!“ Варя не се дава – върши и си търси правата. Но женското сабурджийство няма край: — Тая Варя е по-лоша от трън! Душа вади! Всичко ѝ не е наред! Скоро родата решава — време е Варя да се „научи на кроткост“. Максим трябва да я прати сама у дома, където ще я посрещнат и „ако трябва – в мазето ще я заключим!“ Само че, докато Максим се мотка, вкъщи става мазало – брат му Митко със счупена ръка, татко му в безсъзнание, майка му синя и уплашена, а Варя си пие чая спокойно. — Скъпи, за твоята доза ли дойде? — пита го тя. — Май е време за нещо повече – справедливост в семейството! — Защо не каза, че можеш да… — заекна Максим. — Меря си силите, — усмихна се тя. — Всеки получи, каквото заслужава. И да не ти хрумва развод – бременна съм! Детето ще си има баща! След тази случка редът в къщата се промени завинаги. — Жената от градо удари по масата — и семеен мир настъпи по български!

Прибирай се у дома! Там ще говорим! изсъска нервно Георги, свъсил вежди. Не ми трябва да вдигаме цирк

Įdomybės

0243

— Я вкъщи ще говорим! — строго рече Максим. — Няма да забавляваме съседите със скандали! — Моля ти се! — изсумтя Варя. — Голям началник! — Варя, недей да ме предизвикваш! — изсъска Максим. — Ще си поговорим у дома! — О-о, колко си страшен! — каза тя през рамо и тръгна към тяхната къща в центъра на селото. Максим изчака Варя да се отдалечи и извади телефона: — Да, тръгна към вкъщи! Посрещнете я както обсъждахме! И в мазето я сложете – време й е да се научи! Скоро идвам! Тъкмо тръгна да отбележи “възпитателната работа” с жена си с по една ракия в магазина, когато го спря непознат мъж: — Извинете, че ви безпокоя така! — усмихна се неловко той. — С вас беше една дама… — Жена ми, какво има? — намръщи се Максим. — А случайно да се казва Варвара Малинова? — Да, преди сватбата беше Малинова. Защо? — И по баща Стефанова? — Точно така! — изръмжа Максим. — Откъде познавате жена ми? — Всъщност лично не я познавам… аз съм неин голям фен! — Слушай, фен, ще ти преброя ребрата! — заплаши го Максим, — Да не искаш да ми вземеш жената? — Какви ги говориш! Фен съм й като спортистка! — Известно ли ви е, че вашата Варя е единствената във федерацията по муай тай в България, която я дисквалифицираха завинаги на 18 заради бруталност? — Жалко, че след няколко спечелени турнира спря да се състезава! — въздъхна мъжът. Максим с разтреперани ръце изпусна телефона на асфалта. Събра го, но не можа да го включи. Хукна към къщи, шепнейки: — Дано стигна навреме! … Когато Варя се появи в малкото ни българско село, никой не знаеше коя е. Младата, спортна и забавна учителка по физкултура за малките класове веднага стана обект на клюки. Всички жени си шушукаха, че крие тайна – млада, интересна и сама! А Варя разказа, че избягала от родителите си – едри бизнесмени от големия град, които искали да я омъжат насила за някой „важен човек“, за да оправят финансите си. — Аз обаче предпочетох да избягам — казваше тя. — По-добре сама в живота, отколкото насила омъжена! Не съм стока! Скоро и моето семейство загря — младата, здрава и работна Варя е идеална снаха! Спортна натура, няма роднини тук и ще носи на всичко. Върви, че откажи на такова семейство – всички под една стряха, всеки помага! Варя обаче си имаше нрав: работеше, помагаше, но държеше и на справедливост. — Ако ще бачкаме, да са всички равни! — настояваше тя, — Аз няма да се търкалям, а някой друг да почива! Това не се харесваше на семейството — майката и бащата на Максим роптаеха, че не ги уважава, а брат му Мишо беше вбесен. — Трябва да я вкараме в правия път! Жените трябва да слушат, не тя да командва! — каза той. И замислиха капан: Максим да заведе Варя на разходка, а после тя да се прибере сама, където всички да я „научат“. Ако не слуша, щели да я заключат в мазето и в училище да кажат, че е във ваканция. Но Максим не стигна навреме… Вратата изтръгната, Мишо с изкълчената си ръка в коридора, баща му в несвяст, майка му с огромен синина, държаща строшена точилка! А Варя, невъзмутима, си пие чай в кухнята. — Скъпи, ти ли си? За своята порция ли си дошъл? — пита тя. — Ъъ, не… — измърмори Максим. — Тогава май трябва справедливост да внесем в семейните отношения? — усмихна се Варя. — И да не си помислил за развод – бременна съм. Детето ми ще си има баща! Като се позакрепиха всички, семейните правила се промениха — вече царуваха мир, ред и СПРАВЕДЛИВОСТ, и никой вече не обиди Варя!

Върви си вкъщи! Там ще говорим! изрече раздразнено Димитър. Само това оставаше, да занимаваме минувачите

Įdomybės

081

Вратата остава затворена

Вратата остава затворена Мамо, отвори вратата! Мамо, моля те! юнашките ръце на сина удряха с ярост металната

Įdomybės

0822

— Я вкъщи ще говорим! — строго рече Максим. — Няма да забавляваме съседите със скандали! — Моля ти се! — изсумтя Варя. — Голям началник! — Варя, недей да ме предизвикваш! — изсъска Максим. — Ще си поговорим у дома! — О-о, колко си страшен! — каза тя през рамо и тръгна към тяхната къща в центъра на селото. Максим изчака Варя да се отдалечи и извади телефона: — Да, тръгна към вкъщи! Посрещнете я както обсъждахме! И в мазето я сложете – време й е да се научи! Скоро идвам! Тъкмо тръгна да отбележи “възпитателната работа” с жена си с по една ракия в магазина, когато го спря непознат мъж: — Извинете, че ви безпокоя така! — усмихна се неловко той. — С вас беше една дама… — Жена ми, какво има? — намръщи се Максим. — А случайно да се казва Варвара Малинова? — Да, преди сватбата беше Малинова. Защо? — И по баща Стефанова? — Точно така! — изръмжа Максим. — Откъде познавате жена ми? — Всъщност лично не я познавам… аз съм неин голям фен! — Слушай, фен, ще ти преброя ребрата! — заплаши го Максим, — Да не искаш да ми вземеш жената? — Какви ги говориш! Фен съм й като спортистка! — Известно ли ви е, че вашата Варя е единствената във федерацията по муай тай в България, която я дисквалифицираха завинаги на 18 заради бруталност? — Жалко, че след няколко спечелени турнира спря да се състезава! — въздъхна мъжът. Максим с разтреперани ръце изпусна телефона на асфалта. Събра го, но не можа да го включи. Хукна към къщи, шепнейки: — Дано стигна навреме! … Когато Варя се появи в малкото ни българско село, никой не знаеше коя е. Младата, спортна и забавна учителка по физкултура за малките класове веднага стана обект на клюки. Всички жени си шушукаха, че крие тайна – млада, интересна и сама! А Варя разказа, че избягала от родителите си – едри бизнесмени от големия град, които искали да я омъжат насила за някой „важен човек“, за да оправят финансите си. — Аз обаче предпочетох да избягам — казваше тя. — По-добре сама в живота, отколкото насила омъжена! Не съм стока! Скоро и моето семейство загря — младата, здрава и работна Варя е идеална снаха! Спортна натура, няма роднини тук и ще носи на всичко. Върви, че откажи на такова семейство – всички под една стряха, всеки помага! Варя обаче си имаше нрав: работеше, помагаше, но държеше и на справедливост. — Ако ще бачкаме, да са всички равни! — настояваше тя, — Аз няма да се търкалям, а някой друг да почива! Това не се харесваше на семейството — майката и бащата на Максим роптаеха, че не ги уважава, а брат му Мишо беше вбесен. — Трябва да я вкараме в правия път! Жените трябва да слушат, не тя да командва! — каза той. И замислиха капан: Максим да заведе Варя на разходка, а после тя да се прибере сама, където всички да я „научат“. Ако не слуша, щели да я заключат в мазето и в училище да кажат, че е във ваканция. Но Максим не стигна навреме… Вратата изтръгната, Мишо с изкълчената си ръка в коридора, баща му в несвяст, майка му с огромен синина, държаща строшена точилка! А Варя, невъзмутима, си пие чай в кухнята. — Скъпи, ти ли си? За своята порция ли си дошъл? — пита тя. — Ъъ, не… — измърмори Максим. — Тогава май трябва справедливост да внесем в семейните отношения? — усмихна се Варя. — И да не си помислил за развод – бременна съм. Детето ми ще си има баща! Като се позакрепиха всички, семейните правила се промениха — вече царуваха мир, ред и СПРАВЕДЛИВОСТ, и никой вече не обиди Варя!

Върви си вкъщи! Там ще говорим! изрече раздразнено Димитър. Само това оставаше, да занимаваме минувачите

Įdomybės

042

— Прибирай се вкъщи! Там ще ще си говорим! — изръмжа недоволно Максим. — Не ми стигат тия скандали пред хората! — Ами чудесно! — изсумтя Варя. — Много си ми интересен! — отвърна му и метна плитката си зад гърба, тръгвайки към дома. Максим изчака Варя да се отдалечи, извади телефона и прошепна в микрофона: — Да, тръгна си за вкъщи! Посрещнете я, както се разбрахме! И, ако трябва, я заключете долу в мазето, че да се научи на дисциплина! Аз идвам след малко! След това мушна телефона в джоба, готов да влезе в кварталния магазин и да си отпразнува възпитанието на жена си, когато изведнъж го хвана за ръка един непознат мъж. — Извинявайте, че ви прекъсвам така! — смутено се усмихна непознатият. — С вас беше една дама… — Жена ми е, какво за нея? — смръщи вежди Максим. — Нищо… само питах… — усмивката стана мазна и извинителна. — Случайно да се казва Варвара Миленова? — Варвара, да, до сватбата беше Миленова. Защо питате? — По баща — Сергеевна ли й е? — Да! — раздразни се Максим. — Откъде познавате жена ми? — Извинявайте още веднъж, просто съм й голям фен. Но не лично – фен на таланта ѝ! — Варя умения? Това пък кога стана? — занемя Максим. — Ами, знаете ли, получи доживотна забрана да се състезава по муай тай още на 18 – заради твърде голяма жестокост! Но иначе беше истинско удоволствие да я гледаш на ринга… Максим с разтреперани ръце се опита да извади телефона си, но той падна и се разтроши. Макс се втурна към дома си и си мърмореше: „Само да стигна навреме, Господи!“ Когато Варя пристигна в селото, всички се чудеха коя е тази градска фурия – млада, спортна, весела, дори и учителка по физическо стана в основното училище. Всички решиха, че ще поработи малко и ще си замине, но момичето остана завинаги. — Младицата явно от нещо бяга! — шушукаха жените. — Сто процента си крие страшна тайна! — Светът е малък, сърца болни – така си е, — заключаваха селяците. Максим я ухажваше предпазливо, но бързо реши: „Ще я взема за жена – ни алчна, ни нахална, чужда е, а и родата й няма да ми се бърка!“ Баба му и дядо му одобриха, брат му също. Но бабата заяви: — В нашата къща ред има! Дамите слушат мъжете и уважават семейството! — Аз уважавам, ама несправедливост не търпя, — отвърна Варя. Скоро разбира какво значи порядък по български — работа от тъмно до тъмно, никакви излизания, няма приятелки и разходки, няма кино или кафе. „Тук не е град, тук срамът се разнася бързо!“ Варя не се дава – върши и си търси правата. Но женското сабурджийство няма край: — Тая Варя е по-лоша от трън! Душа вади! Всичко ѝ не е наред! Скоро родата решава — време е Варя да се „научи на кроткост“. Максим трябва да я прати сама у дома, където ще я посрещнат и „ако трябва – в мазето ще я заключим!“ Само че, докато Максим се мотка, вкъщи става мазало – брат му Митко със счупена ръка, татко му в безсъзнание, майка му синя и уплашена, а Варя си пие чая спокойно. — Скъпи, за твоята доза ли дойде? — пита го тя. — Май е време за нещо повече – справедливост в семейството! — Защо не каза, че можеш да… — заекна Максим. — Меря си силите, — усмихна се тя. — Всеки получи, каквото заслужава. И да не ти хрумва развод – бременна съм! Детето ще си има баща! След тази случка редът в къщата се промени завинаги. — Жената от градо удари по масата — и семеен мир настъпи по български!

Прибирай се у дома! Там ще говорим! изсъска нервно Георги, свъсил вежди. Не ми трябва да вдигаме цирк