Įdomybės

Ще поживе временно: семейна солидарност по български и колко струва добротата в собствения ти дом

Слушай, момиче, трябва да поговорим… Весела се подготви за разговор, който обещаваше да бъде дълъг

Įdomybės

Късно вечерта в супермаркета: неочаквани срещи и истории

Късно вечерта в супермаркета. Една вечер в градския супермаркет, късно след залез слънце, Радка седеше

Įdomybės

Временно у дома на гости: когато семейната доброта среща реалността в българското всекидневие

Слушай, дъще, имам да ти казвам нещо… Йоана се приготви за неизбежния дълъг разговор.

Įdomybės

042

Истината, която стисна сърцето до болка ================ Простирайки изпраното бельо на простора в двора си, баба Таня чу тихи хлипания и надникна през оградата. До нейната ограда седеше Соня – осемгодишната съседска дъщеря. Макар вече във втори клас, Соня изглеждаше мъничка и крехка, сякаш е само на шест. – Сонче, пак ли те нараниха? Хайде при мен – загрижи се баба Таня, отмести една разкъртена дъска, защото Соня често прибягваше при тях. – Мама ме изгони, каза: “Махай се!” и ме отпрати навън. С дядо Кольо вътре се веселят… – сопнато изрече Соня, бършейки сълзи. – Добре, влизай в къщата, Лиза и Мишо хапват, ще нахраня и теб. Таня неведнъж беше приютявала Соня, предпазвайки я от грубата ръка на майка ѝ – съседката й Анна, която живееше през оградата. Прибираше момичето при себе си, докато Анна изстине и се успокои. Соня винаги завиждаше на Лиза и Мишо – съседските деца, защото леля Таня и нейният съпруг ги обичаха истински, никога не ги караха да страдат. В дома им винаги цареше спокойствие, доброта и истинска грижа. Соня усещаше това и искрено им завиждаше, чак сърцето ѝ се свиваше. Обичаше топлината в тяхната къща. У дома ѝ майка ѝ Анна забраняваше всичко. Караше я да носи вода, да чисти обора, да плеви зеленчуците, да мие пода… Родила я Анна без мъж, “по момински”, и от първия ден странно я недолюбваше. През живота Соня имаше подкрепа само от баба си – майка на Анна, докато тя бе жива. Баба обичаше внучката, защитаваше я, но Анна за дъщеря си нехаеше. След смъртта на бабата, когато Соня бе на шест, започнаха тежки времена за детето. Майка ѝ, огорчена от самотата и липсата на мъж – не като другите жени, – постоянно търсеше щастие. Работеше като чистачка в местната автогара, пълно с шофьори. Тогава се появи новият шофьор Кольо – бързо се сближиха. Кольо беше разведен, имаше син от предишния брак, на когото плащаше издръжка. Анна бързо го покани да живее при нея. Кольо се зарадва – покрив над главата и жена, която го обгрижва. На дъщерята си обръщаше малко внимание: – Да се мота из краката… ще порасне – ще върши работа в къщата, – мислеше си той. Анна цялата си обич отдаваше на Кольо, а Соня унижаваше и караше да работи, често я наказваше, а понякога и удряше. – Ако не ме слушаш, ще те дам в дом, – заплашваше Анна. Соня нямаше сили да върши всичко в обора, за което Анна я наказваше. Момичето се свиваше под храста край съседския двор и плачеше. Щом Таня я увидеше, веднага я взимаше у тях. Соня растеше затворена и тъжна. Съселяните осъждаха Анна за отношението й към дъщерята, още повече, че Таня често заставаше в защита на Соня. Анна разпространи слух: – Не вярвайте на тая Таня, тя си е харесала моя Кольо и затова злослови за мен и за Соня. Анна и Кольо често празнуваха – напиваха се, тогава Соня избягваше при Таня. Годините минаваха. Соня беше добра ученичка. Когато завърши девети клас, мечтаеше да учи медицина в града. Но майка ѝ отсече строго: – Ще работиш, голяма си, няма да седиш на моя гръб! – Соня се разплака, избяга, защото у дома не се позволяваше да се плаче. Успокоена, отиде при Таня и й сподели. По това време децата на Таня вече учеха в града. Леля Таня не се сдържа, отиде при Анна и я изобличи: – Аньо, ти не си майка, а мъчителка. Другите жени правят всичко за децата си, а ти изтезаваш своето момиче! Тя учи отлично, заслужава да продължи в медицинския колеж, това е твой дете, Аньо! После сама ще й търсиш помощ. – Няма да ми казваш какво да правя! Гледай си своите, не се меси в моето, – избухна Анна. – Аньо, кротни се… Твоят Кольо прати сина си да учи в града, а ти изтезаваш своето! Събуди се! Човещинка имай! Анна крещя, но после отмаля… Реши: – Да върви в града, да учи. Щом толкова ви сърби… Соня лесно беше приета в медицинското училище. Радостта й беше безмерна, макар да се притесняваше от бедната си външност сред състудентите. Но нямаше подигравки, дори други момичета от села се отличаваха със скромност. У дома се връщаше рядко. Не й се ходеше при майката и отчима. Когато имаше ваканция, първо посещаваше Таня – винаги се грижеше за нея като за родно дете. А при Анна се появиха проблеми – Кольо тръгна с друга жена. Анна се изнерви, скандали. Кольо един ден си събра багажа: – Отивам при Рита, чака дете от мен. Аз своето дете няма да изоставя! Твоето момиче не знае майчината ласка, сякаш си го намерила под оградата. А моят син трябва да расте в обич… – Кольо тръгна. Тези думи смазаха Анна до немощ. Дори не можеше да заплаче. Истината, изречена от Кольо, стисна сърцето и устата й. Соня чу всичко, не утеши майка си. В паметта й изплуваха всичките години на болка. На последния курс Соня работеше в болница, издържаше се сама. Дом не посещаваше – Анна се беше пропила, ставаше все по-зле. След като завърши училище с отличие, Соня се върна за последно у дома. Анна беше сама. – Защо си дошла? Пари няма, дай някой лев, главата ме боли… – изрече грубо. Ком застана на гърлото на Соня, но тя се сдържа, взе думата: – Не се тревожи – заминавам, ще работя в областната болница. Ще изпращам малко пари. Довиждане, мамо. Анна не разбра казаното – мисълта й бе за пиене, затова настояваше за пари. Соня остави малко пари, затвори вратата, постоя отвън, надяваше се майка и да я прегърне – не дочака. Бавно тръгна към Таня. Леля Таня беше щастлива. Посрещна я с обяд и подарък за отличното завършване – малко пари за първите дни. Соня благодари и разплака се. – Лельо Таня, защо така… Защо майка ми се държи с мен като с чужда? – Не плачи, Сонче! – успокои я Таня. – Такива са някои жени. Но ти си умна, ще намериш щастие и топлина! Соня замина за областния град, работеше като медицинска сестра, срещна младия хирург Олег – влюбиха се и скоро се ожениха. На сватбата до Соня стоеше Таня, радостна като майка. Анна се хвалеше сред “приятелите” си: “Израснах дъщеря, тя ми праща пари… На сватбата не ме покани, не идва, внуци не виждам…” След време Таня намери Анна мъртва в къщата. Не се знае колко така е лежала. Соня и Олег я погребаха, продадоха къщата и от тогава посещават само Таня. Истината, която стисна сърцето до болка

Истината, която ме смаза отвътре Когато простирах изпраните дрехи на двора, чух тихо подсмърчане до оградата

Įdomybės

030

Истината, която стегна сърцето до болка Прострели изпрани дрехи във двора, Татяна чу приглушени сълзи и надникна зад оградата. Там, сгушена до оградата, седеше Соня — осемгодишната съседска девойка. Макар вече да бе във втори клас, Соня изглеждаше мъничка и крехка, сякаш бе още на шест. — Соня, пак ли ти причиниха болка? Ела вкъщи — промълви Татяна, отмествайки разклатената дъска на оградата, към която Соня често притичваше за утеха. — Мама ме изпъди. Каза „Махай се!“ и ме бутна навън — между сълзите обясняваше Соня. — С дядо Кольо се веселят вътре… — Ела, у дома са Лиза и Мишо, ядат. Ще нахраня и теб, — покани я Татяна. Тя често спасяваше Соня от суровата й майка, която лесно избухваше и удряше — за късмет, живееха стена до стена. Татяна прибираше Соня и не я връщаше, докато Анна ― майката ― не се кротнеше или охладнееше. Соня завиждаше на Лиза и Мишо, защото леля Таня и съпругът ѝ обичаха децата си, не ругаеха. В дома им цареше топлина и разбирателство, а отношенията между Татяна и мъжа ѝ бяха пълни с грижа, доброта и внимание. Соня го усещаше, и такава благост изгаряше гърдите й — беше ѝ хубаво там. В своя дом Соня бе лишена от всичко. Майка ѝ я караше да носи вода, чисти кокошарника, плеви градинките, мие подове. Анна роди дъщеря без мъж, „мома“, както казваха, и от първия миг не хареса Соня. Докато баба й бе жива, помагаше. Но заболя, а после почина, когато Соня навърши шест. Животът на детето се превърна в изпитание. Анна, озлобена, че живее сама, непрестанно търсеше мъж. Работеше чистачка в селския автобусен парк, където повечето бяха мъже. Един ден се появи нов шофьор — Николай, разведен, с дете. Анна бързо го покани да живее у тях, а той се зарадва на покрива и се установи. Анна се привърза, грижеше се, Николай усети, че за него ще е лесен живот, а дъщерята, Соня, го оставяше безразличен: „Да тича из къщата, ще порасне — ще е слугиня,“ мислеше той. Всички грижи на Анна бяха за Кольо, а Соня търпеше упреци, ругатни, бой. „Ще те дам в дом“, заканваше се майката. Соня нямаше сили да чисти, тъжно сядаше под храста смородина до съседската ограда и плачеше. Ако Татяна я видеше, веднага я прибираше при себе си. Детето растеше затворено, уплашено. Съседите и познатите усъждаха Анна, селото бе малко и всички се знаеха. Татяна не мълчеше; но Анна разпространи клюка: „Леля Таня е хвърлила око на моя Кольо, затова измисля, че тормозим Соня.“ Анна и Николай често празнуваха, пиянстваха. В такъв случай Соня бягаше при Татяна да преспи. Татяна я разбираше, състрадаваше, помагаше. Минаваха годините. Соня беше добра ученичка, завърши девети клас и мечтаеше да учи медицина в града. Майка й брутално отсече: — Ще работиш, вече си голяма, няма да лежиш на наш гръб! Соня излезе разплакана, защото вкъщи не й беше позволено да плаче. Търсейки утеха, сподели с Татяна, чиито деца вече учеха в града. Този път Татяна не издържа, отиде при Анна: — Анче, ти си… не майка, ти не я обичаш. Всички се стараят за децата си, а ти гониш своето от дома. Имаш майчин дълг, къде ще я пратиш, тя трябва да учи — отличничка е! После ще я търсиш на старини! — каза Татяна с гняв. — Ти не се бъркай, гледай си твоите, не ми давай акъл! — разкрещя се Анна. Татяна настоя. „Твой Кольо прати сина си да учи в града, а ти тормозиш своето. Събуди се!“ Анна се разкрещя, омаломощена се просна в стаята: — Да, строга съм. Обиждам я, ама за нейно добро — да не стане като мен, без мъж. Добре, нека ходи да учи в района, — отстъпи тя. Соня с лекота влезе в медицинския колеж. Радостта ѝ нямаше край, макар да се срамуваше от скромната си дреха и се отличаваше сред групата. Но никой не я осъждаше ― и други добри момичета от селата бяха там. Вкъщи се връщаше рядко. Не искаше да се прибира при майка и отчим. Но по време на ваканции все пак заминаваше, но първо през дома на Татяна. Тя я посрещаше с храна и обич. А у Анна нещата се влошаваха. Николай се залюби с млада жена. Анна изнервена, Соня тъкмо пристигнала на ваканция. Анна не я посрещна радостно: „Защо си тук, няма време за теб, гледай да работиш.“ Николай се върна, събра си багажа. — Къде тръгваш? — викна Анна. — При Рита, тя има дете от мен. За мен е важно да съм до собственото си дете, да го обичам! Твоята Соня не познава майчината ласка, сякаш не си й майка. А аз ще се грижа за моето дете, то трябва да знае и майка, и баща, да живее в грижа и любов! – каза, взе си багажа и си тръгна. Тези думи стиснаха Анна отвътре, обзе я тишина и безсилие. Това бе истина, затваряща всички врати и сърца. Соня чу всичко, не утеши майка си. Спомни си как при шум докато отчимът си почиваше, майка й я биеше и гонеше навън. Отчимът никога не я защити, само наблюдаваше надменно. На последния курс Соня започна работа в болницата, издържаше се сама. Вкъщи не ходеше, майка й пиеше, изглеждаше ужасно, дори оставаше гладна. Но от затворено момиче, Соня се превърна в красива, работлива, отговорна медицинска сестра, уважавана и хвалена, приписвайки заслугата майка й. Соня само се усмихваше. „Не майка ми, а леля Таня ме възпита. На нея съм благодарна!“ – мислеше Соня. Анна все по-често водеше у дома съмнителни познати и срамното ѝ падение шокираше Соня, макар да идваше рядко. Уволниха Анна от работа. Соня искаше да махне „дружките“, да ремонтира дома, да започне ново начало с майка си и забрави обидите. Но Анна падаше все по-ниско. Соня преглътна обидата, не заплака Завършвайки колежа, Соня се върна у дома. Анна бе сама и озлобено я изгледа: — Защо се върна? Достатъчно стоя на врата ми. Нямам храна, дай пари. Главата ме боли. Соня стисна гърло, но се сдържа: — Не се притеснявай, няма да се задържа. Завърших с отличие, заминавам за Областта, в болницата ще работя. Ще пращам малко пари. Чао, мамо. Анна не го разбра, мисълта й бе за пиене, и пак поиска пари: — Дай пари, главата ми трябва да оправя… Не ти ли е жал за майка ти? Защо си такава дъщеря? Соня остави малко пари на масата, затвори тихо вратата, постоя отвън, надявайки се майка й да притича да я прегърне. Не дочака. Закрачила при Татяна. Татяна бе щастлива. Покани я на масата. — Сонче, заповядай да хапнем заедно — мъжът ѝ вече чакаше. — Ето, подарък за теб, че завърши с отличие, и малко пари за старт! Соня благодари и се разплака. — Лельо Таня, защо? Защо майка ми ме третира така, сякаш съм чужда? — Не плачи, Сонче, прегърна я Татяна, — просто такава е Анна. Ти си умница, красива, и ще бъдеш щастлива и обичана! Соня замина за областния град, стана медсестра в хирургичното отделение. Срещна любовта си — младия хирург Олег се влюби в нея и скоро се ожениха. На сватбата до Соня седеше Татяна, щастлива като родна майка. Анна получаваше от Соня пари, хвалеше се пред „дружките“: — Възпитах такава дъщеря, праща ми пари, благодарна ми е… Само че на сватбата не ме покани, не идва, внуци не съм виждала. Не след дълго Татяна намери Анна, мъртва на пода. Никой не знаеше колко време бе лежала така. Соня с Олег я погребаха, продадоха бащината къща. От време на време посещаваха Татяна и мъжа й.

Истината, която стягаше сърцето Докато простираше изпраните дрехи в двора си, Татяна дочу поредните хлипове.

Įdomybės

048

Щастливите българки винаги изглеждат прекрасно Лилия преживя тежко изневярата на мъжа си. На 40 остана сама, дъщеря ѝ учеше в София. А Ивайло преди два месеца се прибра от работа и каза: – Тръгвам си, влюбен съм. – Как така? В кого? – объркана попита Лилия. – Ей така, както си тръгват мъжете. Влюбих се в друга, добре ми е с нея. Забравям те напълно край нея. Така че нема упорстване, всичко съм решил – отговори Ивайло без никаква емоция. Събра се набързо и излезе. После, след анализ, Лилия усети, че не е решил да си тръгне на един ден – постепенно е изнасял неща, а тогава просто натъпка останалото в куфара и захлопна вратата. Лилия плака, рида. Убеди се, че повече нищо хубаво няма да ѝ се случи. Стори ѝ се, че животът спря. Не искаше и да види, и да чуе никого. Нито да говори. Телефонът все звънеше – дъщерята, приятелка. Отговаряше нехотя, веднага затваряше. И на работа, колегите я гледаха различно – едни със съжаление, други със злорадство. Лилия тайно се надяваше: – Може би на Ивайло ще му писне от тази, ще се върне, аз ще му простя, ще го приема, аз го обичам. През уикенда се събуди рано, но ѝ беше мързел край леглото. Телефонът звънна – непознат номер. Мислено помисли – ами ако е Ивайло, може да е сменил сим картата? Не вдигна. После пак звънна. – Ало? – Здрасти – чу радостен женски глас. – Коя си? – раздразнено попита Лилия. – Лилке, не е добре така да не познаваш приятели! Аз съм Кари – Калина. Лилия се разочарова, искаше да е гласът на Ивайло. – И какво… – Лилия, добре ли си? – Не съм – отвърна, затвори и от очите ѝ тръгнаха сълзи. Седна на дивана, успокои се малко. След време – звънец на вратата. Надеждата пак я връхлетя. – Може Ивайло да се е върнал… Отвори. Приветлива, красива жена – стара съученичка, Калина. Елегантна, със стилни дрехи, ярко червило, ароматът на парфюм я върна към живота. След гимназията Калина замина да учи във Варна, виждали се веднъж след това. – Калина, колко си хубава – изтърва Лилия. – Аз винаги съм била такава, ти… – огледа я критично. – Ще ме пуснеш ли в апартамента? – Влизай – каза Лилия нехотя. Калина донесе испанско вино, торта и портокали. Дадоха си по чаша – „Наздраве!“. После втора – за тях. След това Лилия започна да разказва за всичко. Калина слушаше, после каза: – Ох, Лилия, аз мислех, че е голяма трагедия. – А не е ли? Ти не си изоставяна… – О, аз го изоставих моя! Като разбрах, че си прави забавления с млада студентка – веднага развод! Той се замисли, явно мислеше, че ще си остане на два фронта… – Може би не си го обичала. – Много го обичах, но не понасям да ме лъжат. Когато си измамена – това не е любов. – Всичко ти изглежда лесно… – Ти усложняваш винаги – отговори Калина. – А дъщеря ти? – Учи в София. Живее при леля си. – Тоз твой „кавалер“ ви заряза и двете, а ти го жалееш… – Но го обичам… – Спри, Лилия! Време е за терапия – шопинг, промяна в имиджа и нова любов. – Ооох, Калина… – Хайде, стягай се – тръгваме в мола, фризьорския салон, после магазини – имаш ли пари? – Имам, бяхме отделили за нова кола за Ивайло… – Ще го преживее! Трябва развод, няма да го чакаш повече! И няма прошки. А за колата – да си я ползва. – Стига му толкова – въздъхна Лилия. – Аз се върнах от Варна за постоянно. А ти – махай анцуга, да тръгваме! И между другото – Рита Петрова се обади, има среща на випуска след седмица. Ние ще отидем. Някои от нашите момчета са разведени – спомняш ли си Виктор, който тича след теб от 7-и клас? – Ох, Калина, кой ще ме погледне – остарях… – Лилия, спри! Трябва да се обичаш и глезиш! Бързо ще те преобразим – смя се Калина. – Виж ти – леля Катя (до майка ти) се жени за пети път – не може да избере между двама ухажори! След малко Лилия не разпозна себе си. Цветът на косата – съвсем различен, ултра къса подстрижка, изглеждаше наистина млада и свежа. Срещата на випуска беше в кафе. Дойдоха почти всички – някои не познаха Лилия, а Виктор, вече зрял и успешен мъж, не сваляше очи от нея. – Лилия, трудно те познах! Красива си – дори по-хубава от преди. Винаги си ми харесвала, но избра Ивайло. Къде е той? – Остави ме – усмихна се Лилия. – Оставил те? Такива жени не се оставят! – Оставят, явно е за добро. – Сигурен съм! И аз съм разведен от две години – жена ми ме заряза, докато бизнесът не вървеше. Но възстанових всичко, сега е по-добре. Два месеца по-късно. Лилия и Виктор се разхождаха из Пловдив, след театъра. Изведнъж насреща – Ивайло, забравен и отслабнал, сам. Мина покрай тях, не я позна веднага. – Май не го храни добре тая… – помисли си Лилия. Ивайло я погледна – в очите му: „Тя ли е?“. Минаха покрай. – Лилия? Тя се усмихна: – Здрасти, ти ли си… Запознай се – това е Виктор, не го позна ли? – обърна се към Виктор. – Не те познах – каза Виктор, – аз съм бъдещият мъж на Лилия. Ивайло онемя, а Лилия се учуди – Виктор още нищо не беше казал… – Как си? – весело попита Лилия. – Добре… Нищо особено… Много си се променила! Изглеждаш прекрасно! Лилия се усмихна и хвана Виктор за ръка: – А щастливите българки винаги изглеждат прекрасно! – Значи всичко върви при теб? – мърмореше Ивайло. – Разбира се, а ще става още по-хубаво! – каза Лилия, обърна се и тръгна с Виктор, чувствайки погледа на бившия в гърба си.

Щастливите жени винаги изглеждат страхотно Лилия трудно преживяваше предателството на съпруга си.

Įdomybės

Щастливите българки винаги изглеждат прекрасно: Историята на Лиля, която след предателството на мъжа си откри силата на приятелството, преобрази живота си със стила на истинска софиянка, и намери нова любов между срещите на старите приятели и истинския вкус на свобода

Весели жени винаги изглеждат прекрасно Мария бе съсипана от предателството на съпруга си. На 40 години

Įdomybės

022

Мъж трябва да жертва своето куче, защото няма пари да го спаси.

Един мъж трябваше да жертва кучето си, защото нямаше пари да го спаси. Дядо Димитър донесе своя вярно

Įdomybės

015

Ти ли си моето щастие? Историята на Надя – неочакван брак с настойчивия Артем, раждането на сина им Святослав, изпитанията на семейния живот между София и Пловдив, ревността към Катя Евсеева, търсенето на утеха в обятията на Ромко, запойният спад на Артем и временното забавление с Павел от офиса, страстта по харизматичния Егор на автобусната спирка, изборът между бурната любов и родното уютно семейство, откровението пред сина Святослав, съветите на опитната приятелка, трогателното завръщане към съпруга след житейските бури и покой след десет години заедно, когато Артем нежно признава: “Надя, аз съм твоето щастие!”

ТИ ЛИ СИ МОЕТО ЩАСТИЕ? Всъщност, никога не ми минаваше през ум да се омъжвам. Ако не бяха упоритите ухажвания