Įdomybės – Įdomybės!

Аз това видях Тя тъкмо затваряше касата в счетоводството, когато началничката се провря през вратата и попита дали може утре да „поеме“ отчета за доставчиците. В гласа ѝ имаше онова меко настояване, на което не се отказва. Тя кимна, макар веднага в ума ѝ да се нареди списък: да вземе сина си от училище, да мине през аптеката за лекарства за майка си, да провери домашните вкъщи. Отдавна беше се научила да не противоречи, да не се набива на очи, да не дава причини. В работата това се наричаше надеждност, у дома — спокойствие. Вечерта вървеше от спирката към блока, стискайки торба с покупки до кръста. Синът ѝ беше до нея, забил глава в телефона си, и от време на време питаше дали може „още пет минути“. Тя отговаряше „после“, защото после винаги идваше само. На кръстовището до Mall Sofia тя се спря на зеления светофар за пешеходци. Колите чакаха на две колони, някой нервно свиреше. Тя стъпи на пешеходната пътека и в този момент от десния ред се изстреля тъмно „BMW X5“. Отгърмя, изпревари колите и опита да мине на примигващ жълт. Ударът прозвуча сухо, като падане на тежък гардероб. Джипът се вряза в бяла „Шкода“, която тръгваше през кръстовището. „Шкодата“ се завъртя, задната ѝ част тръгна към пешеходната зона. Хората се отдръпнаха назад. Тя успя само да хване сина си за ръкава и да го издърпа към себе си. Миг — и всичко замръзна. После някой извика. Шофьорът на „Шкодата“ беше приведен, не вдигаше глава. В джипа бяха се задействали въздушните възглавници, и зад стъклото се мярна лицето на мъж, който вече стискаше дръжката на вратата. Тя остави торбата на асфалта, извади телефона и избра 112. Гласът на оператора беше равен, сякаш не се случваше тук и сега. — Катастрофа, кръстовище до Мол София, има пострадали, — каза тя, стараейки се да говори ясно. — Колата е на пешеходната пътека, шофьорът на бялата кола… не знам дали е в съзнание. Синът ѝ стоеше до нея, пребледнял, и гледаше така, сякаш тя изведнъж стана истински възрастен. Докато отговаряше на въпросите, към „Шкодата“ хукна млад мъж, отвори вратата, заговори с шофьора. Мъжът от джипа излезе делово, огледа се, каза нещо по телефона. Беше с скъп палто, без шапка, държеше се така, сякаш това беше просто закъснение на полета. Дойде Бърза помощ, после патрул на КАТ. Полицай попита кой е видял момента на удара. Тя вдигна ръка — било странно да не го направи: стоеше точно там. — Давайте вашите данни, — каза инспекторът, вадейки тефтера си. — И разкажете как беше. Тя каза фамилия, адрес, телефон. Сухо, спокойно. Обясни, че джипът изскочи от десния ред, „Шкодата“ минаваше на зелено, на пешеходната зона имаше хора. Инспекторът кимаше, записваше. Мъжът от джипа се приближи, уж случайно. Погледна я за секунда, без да я заплашва, но така, че й стана неудобно. — Сигурна ли сте? — попита той тихо, между другото. — Там има камера, всичко се вижда. — Аз казах, че видях, — отвърна тя. И веднага съжали за категоричния тон. Той се усмихна рязко и отиде при инспектора. Синът я дръпна за ръкава. — Мамо, хайде вкъщи, — помоли той. Инспекторът ѝ върна личната карта, тя я беше извадила от чантата, и каза, че може да я повикат за доуточнения. Тя кимна, взе торбата и поведе сина през двора. Вкъщи дълго миеше ръцете, макар да бяха чисти. Синът мълча, после попита: — Този чичо ще го вкарат ли? — Не знам, — каза тя. — Това не е наша работа. През нощта й се присъни шумът от удара и как джипът премества въздуха пред себе си. На другия ден в офиса се опитваше да се съсредоточи върху цифрите, но мислите й все се връщаха към кръстовището. След обяд й се обади чужд номер. — Добър ден, вчера бяхте свидетел на катастрофа, — каза мъжки глас, учтиво, без представяне. — От хората там съм. Да уточним, да нямате притеснения. — Кой сте? — попита тя. — Важно ли е? Ситуацията е неприятна, ама не е еднозначна. Сега по съдилищата свидетели ги разкарват, стресират. Трябва ли ви? Детето, работа… Говореше меко, сякаш препоръчваше прах за пране. Това плашеше повече. — Никой не ме натиска, — каза тя и усети, че гласът ѝ потрепери. — И не трябва, — съгласи се той. — Просто кажете, че не сте сигурна. Че всичко беше бързо. Така всички ще са спокойни. Затвори и гледа екрана секунди, после прибра телефона в чекмеджето — все едно скри самия разговор. Вечерта взе сина от училище, отиде при майка си в съседния квартал, в панелка. Майка й отвори в халат и започна да се жалва за кръвното и за грешките в поликлиниката. — Мамо, — каза тя, докато й помагаше с лекарствата, — ако беше видяла катастрофа и ти кажат „не се меси“, какво би направила? Майка й я погледна уморено. — Не бих се месила, — каза тя. — На моите години не ми трябва героизъм. И ти не се меси — имаш дете. Думите бяха обикновени, почти загрижени. Но на нея й стана обидно, сякаш майка й не вярва, че може да издържи. На следващия ден пак позвъниха — нов номер. — Просто се притесняваме, — каза познатият глас. — Човекът има семейство, работа. Грешка се случва. А свидетели после ги развиждат с години. За какво ви е? Може да напишете, че не сте видели момента на удара. — Аз видях, — отвърна тя. — Сигурна ли сте, че искате да се забърквате? — стана по-студен гласът. — Синът ви в кое училище е? Всичко вътре стегна. — Откъде знаете? — попита тя. — Градът е малък, — спокойно отвърна той. — Ние не сме ви врагове. Искат спокойствие за вас. Сложи телефона и дълго седи на кухнята, гледайки плота. Синът правеше уроци, шумолеше тетрадки. Тя заключи вратата на верижка — макар че знаеше, че това не пази от обаждания. След няколко дни на входа я спря мъж с яке без отличителни знаци. Изглеждаше сякаш чака точно нея. — Вие от апартамент двадесет и седем ли сте? — попита той. — Да, — отговори тя автоматично. — За катастрофата… Не се плашете, — каза той, вдигна длани, сякаш вече бе отстъпила. — Познат съм на познати. Не искате да ходите по съдилища, нали? Всичко може по човешки. Просто кажете, че не сте сигурна — това е всичко. — Не взимам пари, — изпусна тя. Не знаеше защо точно го каза. — За пари никой не говори, — усмихна се мъжът. — Говорим за спокойствие. Детето ви, сами разбирате. Сега е нервно време. В училище всякакво може да стане, в работата също. Защо ви е излишното? Произнесе „излишното“ така, сякаш е боклук, който се изнася. Тя подмина, без да отговаря. Качи се, влезе и видя, че ръцете ѝ треперят. Остави чантата, съблече се и отиде при сина. — Утре да не си тръгваш сам от училище, — каза спокойно. — Аз ще те взема. — Защо? — попита той. — Няма нищо, — отговори тя. Усети, че това вече е лъжа със собствен живот. В понеделник получи призовка — извикаха я за показания и разпознаване. Официална хартия, с печат. Прибра я при документите, усещайки, че слага камък. Вечерта началничката я задържа след работа. — Слушай, — каза, затваряйки вратата. — Подходиха при мен. Питаха за теб. Много учтиво. Казаха, че си свидетел по дело и че е добре да не се стресираш. Не обичам по мои служители да идват. Внимавай. — Кой? — попита тя. — Не се представиха. Но уверени бяха, — вдигна рамене началничката. — Като човек ти казвам. Може, наистина е по-добре да не се набиваш? Имаме отчети, проверки… Ако почнат обаждания, пречи на всички. Тя излезе с усещането, че й отнемат не само правото да говори, а и мястото, където се криеше зад цифрите. Вкъщи разказа всичко на мъжа си. Той изслуша, хапваше супа, после остави лъжицата. — Осъзнаваш ли, че това може да стане опасно? — попита той. — Осъзнавам, — каза тя. — Защо тогава? — не беше груб, по-скоро уморен. — Имаме кредит, майка ти, детето… Искаш ли да разтрисат? — Не, — отговори тя. — Но аз видях. Погледна я както дете. — Видяла си — забрави, — каза той. — На никого нищо не си длъжна. Не се скараха. Скарване означаваше да признаеш, че имаш избор, а изборът тежеше повече от заплахите. На деня на разпита стана рано, подготви закуска на сина, зареди телефона, събра паспорт, призовка, бележник. Преди да излезе, писа на приятелка къде и кога отива. „Разбрах. Пиши, като свършиш“, отвърна тя. В отдела миришеше на документи и мокри подложки. Съблече се, окачи палтото, отиде при дежурния. Насочиха я към каб. на следователя. Следователят беше млад, уморен. Покани я да седне, включи диктофона. — Знаете ли, че за лъжесвидетелстване има отговорност? — попита той. — Знам, — каза тя. Въпросите бяха спокойни: къде стоеше, кой светофар, откъде идваше джипът, видя ли скорост. Отговаряше без да добавя нищо. Следователят погледна към нея: — Някой звънял ли ви е? Замълча. Да каже — означава да признае, че я докосват. Да мълчи — да остане сама. — Да, — каза тя. — Звъняха. И ме срещнаха на входа. Казваха да кажа, че не съм сигурна. Следователят кимна, сякаш очакваше това. — Имате ли запазени номера? Показа му телефона. Записа ги, поиска скрийншоти за служебната поща. Направи го пред него, пръстите не я слушаха. После я изведоха да чака за разпознаване. Седеше на скамейката, държеше чантата. Далече, при вратата, видя мъжа от джипа. Вървеше с адвокат, говореха тихо. При минаване погледна към нея — спокоен, почти уморен, сякаш е свикнал решенията да се случват сами. Адвокатът спря до нея. — Вие сте свидетелката? — попита с усмивка. — Да, — отвърна тя. — Препоръчвам ви да внимавате с формулировките, — меко добави адвокатът. — В стрес хората се заблуждават. Не искате да носите грешките. — Искам да кажа истината, — каза тя. Адвокатът вдигна вежди. — Всеки има своя истина, — каза той и се отдалечи. Вкараха я в кабинет. Показаха снимки, поискаха да посочи шофьора. Тя го посочи. Подписа протокола. Следата на химикалката беше ясна, и това я успокояваше: има след, който не се заличава с едно обаждане. Когато излезе, беше тъмно. Вървеше към спирката, постоянно се оглеждаше — но никой не я следваше. В автобуса седна близо до шофьора — както правят хората, които търсят поне малко защита. Вкъщи мъжът я посрещна безмълвно. Синът наднича от стаята. — Как беше? — попита той. — Казах, както беше, — каза тя. Мъжът въздъхна тежко. — Знаеш, че сега няма да те оставят на мира? — каза той. — Знам, — повтори тя. Нощта не спа. Чуваше хлопането на входни врати, стъпките по стълбището. Всяко движение беше сигнал. На сутринта лично заведе сина на училище, макар да беше неудобно по време. Помоли класната му да не го изпраща с непознати, дори и някой да каже „от мама“. Учителката погледна внимателно и кимна. В работата началничката беше по-студена. Възложиха й по-малко, сякаш бе станала рискова. Ловеше погледи на колеги, които веднага отвръщаха. Никой не казваше нищо директно, но около нея се образува празно пространство. Звъненето спря за седмица, после дойде съобщение от непознат номер: „Мисли за семейството“. Показа го на следователя, както беше казал. Той отвърна кратко: „Записахме. Ако има още, казвайте“. Не се чувстваше защитена, но думите й не се разтваряха безследно. Един ден при асансьора съседката от първия етаж я настигна. — Слушай, разбра се, че си влязла в история, — каза тя, приглушено. — Ако нещо стане, моят мъж често е вкъщи. Не се притеснявай, звънни. И камера на входа отдавна мислим — хайде да съберем и да сложим. Говореше просто, без патетика, като за домофона. И на нея й се насълзиха очите. След месец я повикаха пак. Следователят каза, че делото влиза в съда, че ще има още заседания, че може пак да я извикат. Не обещаваше справедливост, говореше за процедури, експертизи, схеми. — Някой още ви е заплашвал? — попита той. — Не, — каза тя. — Но постоянно очаквам. — Нормално е, — каза следователят. — Опитайте се да живеете както преди. Ако стане нещо, веднага сигнализирайте. Тя излезе, улови се, че „нормално“ звучи чуждо. Животът ѝ вече не беше същият. Стана по-внимателна: сменяше маршрути, не оставяше сина сам на двора, сложи запис на телефонните разговори, предупреди приятелката да я следи кога се прибира. Не се чувстваше силна. Чувстваше се като човек, който просто държи линията да не падне. В съда при свидетелстването пак видя мъжа от джипа. Седеше изправен, слушаше, понякога пишеше. Не я гледаше. Това беше дори по-страшно от погледа — все едно тя е част от неизбежния формализъм. Когато я попитаха дали е сигурна в думите си, в нея се надигна вълна страх. Прелетя през ума й синът на училище, началничката с сухо лице, майка й, която молеше да не се намесва. Но тя каза: — Да. Сигурна съм. След заседанието спря на стъпалата. Ръцете бяха студени, макар да не беше сваляла ръкавиците. Приятелката писа: „Как си?“. Отговори: „Жива. Към вкъщи.“ На път за дома влезе в кварталния магазин и купи хляб и ябълки, защото вечерята пак трябва да се приготви. Това беше странно утешително — светът не спря, поиска обичайното. Вкъщи синът я посрещна на вратата. — Мамо, ще дойдеш ли на родителската среща? — попита той. Погледна го и разбра, че за този въпрос всичко си е струвало. — Ще дойда, — каза тя. — Но първо да хапнем. По-късно, когато заключваше вратата на два ключа и връзваше веригата, се улови, че го прави не от паника, а спокойно — това вече беше част от новия ѝ живот. Цената беше това спокойствие, което трябваше да учи наново. Не получи благодарности, не стана героиня. Но остана с простото, тежко знание: не се отказа от онова, което видя — и вече не трябва да се крие от самата себе си.

Видях го Вече затваряше касата в счетоводството, когато шефката се показа от кабинета и попита дали може

Аз това го видях Тя вече затваряше касата в счетоводството, когато началничката надникна от кабинета и попита дали може утре „да поеме“ отчета за доставчиците. В гласа ѝ беше меко настояване, на което не се отказва. Тя кимна, макар че в ума ѝ веднага се нареди списъкът: да вземе сина от училище, да посети аптеката за лекарства на майка си, вкъщи да провери домашните задачи. Отдавна живееше така — без спорове, без да привлича внимание, без да дава повод. На работа това наричаха надеждност, вкъщи — спокойствие. Вечерта вървеше от спирката към дома, притиснала пакет с продукти до хълбок. Синът ѝ крачеше до нея, забил поглед в телефона, понякога питаше дали може „още пет минути“. Тя отговаряше „после“, защото после винаги идваше само. На кръстовището до търговския център спря на зелено за пешеходци. Колите стояха на две редици, някой нервно свиреше. Тя пристъпи на зебрата, и точно тогава от десния ред изскочи тъмен джип. Сякаш изхвърча, изпревари чакащите и опита да мине на мигащия. Ударът беше сух, като от паднал тежък гардероб. Джипът се заби в бяла „Дачия“, която излизаше на кръстовището. „Дачията“ се завъртя, задницата ѝ тръгна към пешеходната пътека. Хората от прехода се отдръпнаха назад. Тя успя само да хване сина за ръкава и да го дръпне при себе си. Секунда — и всичко застина. После някой извика. Шофьорът на „Дачията“ седеше, приведен, и не вдигна глава веднага. На джипа се задействаха въздушните възглавници, зад стъклото проблесна лицето на мъж, който вече посегна към вратата. Тя постави пакета на асфалта, извади телефона и набра 112. Гласът на оператора беше спокоен, като че ли това не се случва тук и сега. — Катастрофа, кръстовището при търговския център, има пострадали, — каза тя, стараейки се да говори ясно. — Колата се завъртя върху прехода, шофьорът на бялата кола… не знам дали е в съзнание. Синът ѝ стоеше до нея, пребледнял, гледаше я така, сякаш изведнъж е пораснала наистина. Докато тя отговаряше на въпросите на оператора, при „Дачията“ се затича младо момче, отвори вратата, заговори с шофьора. Мъжът от джипа излезе бързо и уверено, огледа се, каза нещо по телефона. Беше в скъпо палто, без шапка, държеше се все едно около него не е катастрофа, а закъснял полет. Пристигна линейка, после патрулна кола. Полицаят попита кой е видял момента на сблъсъка. Тя вдигна ръка — иначе щеше да е странно, тя беше точно там. — Дайте вашите данни, — каза инспекторът, изваждайки тефтер. — И разкажете как стана. Тя каза името, адреса, телефона си. Думите излизаха сухи и точни. Обясни, че джипът излезе от десния ред, „Дачията“ караше на свой сигнал, имаше хора на прехода. Инспекторът кимаше и записваше. Мъжът от джипа приближи, уж случайно. Погледна я кратко, без заплаха, но така, че я сгърчи отвътре. — Сигурна ли сте? — попита тихо, уж между другото. — Там има камера, всичко се вижда. — Казах, че видях, — отвърна тя. И веднага съжали за тона — твърде директно. Той се усмихна с крайчеца на устните и отиде към инспектора. Синът я дръпна за ръкава. — Мамо, да си ходим вкъщи, — помоли той. Инспекторът ѝ върна личната карта, която бе извадила от чантата, и каза, че може да я повикат за уточнения. Тя кимна и, като хвана пакета, поведе сина през двора. Вкъщи дълго си миеше ръцете, макар да бяха чисти. Синът мълчеше, после попита: — Ще го затворят ли този човек? — Не знам, — каза тя. — Това не решаваме ние. През нощта ѝ се присънваше звукът от удара и как джипът раздвижва въздуха пред себе си. На следващия ден на работа се опита да се съсредоточи върху цифрите, но мислите ѝ все се връщаха към кръстовището. Следобед ѝ звънна непознат номер. — Добър ден, вие вчера бяхте свидетел на катастрофата, — каза мъжки глас, учтиво, без да се представи. — Аз съм от хората, които бяха там. Искаме да уточним, за да не се притеснявате. — Кой сте вие? — попита тя. — Няма значение. Ситуацията е неприятна, но всичко не е толкова еднозначно. Вие разбирате, сега често тормозят свидетели, влачат по съдилища. Трябва ли ви това? Все пак имате дете, работа. Говореше меко, сякаш съветва как да избере прах за пране. Това беше още по-страшно. — Никой не ме тормози, — рече тя, усещайки как ѝ трепва гласът. — И не трябва, — съгласи се гласът. — Просто кажете, че не сте сигурна. Че всичко стана много бързо. Така всички ще са спокойни. Приключи разговора и няколко секунди гледаше екрана. После прибра телефона в чекмеджето, сякаш скри вътре и разговора. Вечерта взе сина от училище, отиде при майка си. Майка ѝ живееше в съседния квартал, в стара панелка. Отвори ѝ по халат и веднага започна да се оплаква от кръвното и че пак са объркали записите в поликлиниката. — Мамо, — каза тя, помагайки ѝ с таблетките, — ако ти беше видяла катастрофата и ти кажат „не се бъркай“, ти как би постъпила? Майка ѝ я изгледа уморено. — Аз не бих се бъркала, — каза тя. — В моята възраст не ми трябва героизъм. И ти не се бъркай. Имаш дете. Думите бяха прости, почти грижовни. Но я заболя, сякаш майка ѝ не вярва, че тя може да издържи. На другия ден пак се обади друг номер. — Просто ни е грижа, — каза познатият глас. — Все пак човекът има семейство, работа. Случва се грешка. А свидетелите после години наред ги влачат. Защо ти е това? По-добре напиши заявление, че не си видяла момента на удара. — Видях, — каза тя. — Сигурна ли си, че искаш да се забъркваш? — вече по-студено попита гласът. — Синът ти в кое училище учи? Усети как всичко се свива вътре. — Откъде знаете? — попита тя. — Градът е малък, — отвърна спокойно. — Ние не сме врагове. Само искаме спокойствие за вас. Затвори и дълго седя в кухнята, гледайки плота. Синът правеше домашното в стаята, шушнеше с тетрадките. По едно време стана, затвори вратата с верига, макар да беше нелепо: веригата не пази от телефонни обаждания. След няколко дни пред блока я спря мъж с куртка без отличителни знаци. Стоеше така, сякаш чакаше точно нея. — Вие ли сте от апартамент двадесет и седем? — попита той. — Да, — отвърна тя по навик. — По повод катастрофата. Не се плашете, — каза той и вдигна ръце, сякаш тя вече се отдръпва. — Аз съм познат на познати. Не ви трябва да ви влачат по съдилища. Може да го решим човешки. Ще кажете, че не сте сигурна – и толкова. — Не взимам пари, — изпусна тя. Не знаеше защо точно това каза. — Никой не говори за пари, — усмихна се мъжът. — Говорим за спокойствие. Имате дете, разбирате сами. Сега времената са напрегнати. В училище се случва всичко, на работа също. Защо са ви излишни тревоги? Произнесе „излишни“ така, сякаш това е боклук, който трябва да се изхвърли. Мина покрай него мълчаливо. Качи се на етажа, влезе и едва тогава забеляза, че ръцете ѝ треперят. Остави торбата, свали якето и отиде при сина си. — Утре да не излизаш сам от училище, — рече спокойно. — Ще ти дойда да те взема. — Какво се е случило? — попита той. — Нищо, — каза тя. И се усети, че тази лъжа вече живее отделно. В понеделник дойде призовка. Викаха я в районното да даде показания и за разпознаване по случая с катастрофата. Официална хартия, с печат. Постави я в папка с документи, но се чувстваше, сякаш е сложила там камък. Вечерта началничката я спря след работа. — Слушай, — каза, като затвори вратата на кабинета. — Тук дойдоха и ме питаха за теб. Много учтиви. Казаха, че си свидетел по дело и че не е хубаво да се притесняваш. Не обичам да идват по мои служители. Внимавай. — Кой дойде? — попита тя. — Не се представиха. Но такива… уверени, — повдигна рамене шефката. — Като човек ти казвам. Може би наистина ти е по-добре да не се бъркаш? Имаме си отчети, проверки. Ако започнат да звънят, ще пречат на всички. Излезе от кабинета с усещането, че вече ѝ отнемат не само правото на дума, но и мястото, където криеше себе си зад цифрите. Вкъщи разказа всичко на мъжа си. Той седеше на масата, ядеше супа и мълчеше. После остави лъжицата. — Знаеш ли, че това може да завърши зле? — попита той. — Знам, — отговори тя. — Тогава защо? — не говореше грубо, а уморено. — Имаме ипотека, имаме майка ти, имаме дете. Искаш ли да ни завъртят? — Не искам, — каза тя. — Но видях. Погледна я все едно е казала нещо детско. — Видяла си, забрави, — рече той. — На никого нищо не дължиш. Не възрази. Спорът би означавал признание, че има избор, а изборът я притискаше повече от заплахите. В деня на призовката стана рано, приготви закуска на сина си, провери дали телефонът ѝ е зареден. В чантата сложи паспорт, призовката, тефтер. Преди да излезе, писа на приятелка къде ще бъде и в колко трябва да се върне. Приятелката отговори кратко: „Разбрах. Пиши, като свършиш“. В районното миришеше на хартия и мокри килими пред входа. Свали якето, закачи го, отиде при дежурния. Насочиха я към стаята на следователя. Следователят беше млад, с уморено лице. Предложи ѝ стол, включи диктофон. — Разбирате ли отговорността за неверни показания? — попита той. — Разбирам, — отвърна тя. Задаваше въпроси спокойно, без настоятелност. Къде стоеше, какъв беше сигналът, откъде дойде джипът, видя ли скоростта. Отговаряше без излишно. В един момент той я погледна. — Звъня ли ви някой? — попита той. Тя се поколеба. Да признае — значи че вече я докосват. Да премълчи — да остане сама. — Да, — каза тя. — Звъняха ми. И ме пресрещнаха до входа. Казаха да кажа, че не съм сигурна. Следователят кимна, сякаш го очакваше. — Съхранени ли са номерата? Извади телефона, показа входящите. Той ги преписа, помоли да направи скрийншоти и да ги изпрати на служебния имейл. Направи това пред него, пръстите ѝ трудно слушаха. После я изведоха в коридор и я помолиха да почака за разпознаване. Седеше на пейка, държеше чантата си на коленете. Вратата в края на коридора се отвори и тя видя мъжа от джипа. Отиде с адвокат, казваше нещо тихо. Докато минаваха, за миг я погледна. Погледът беше спокоен, леко уморен, като на човек, свикнал всичко да се разрешава. Адвокатът се спря до нея. — Вие сте свидетел, нали? — попита, усмихнат. — Да, — отговори тя. — Препоръчвам ви да внимавате с формулировките, — рече меко. — В стресова ситуация хората често бъркат. Не искате после да носите отговорност за грешки. — Искам да кажа истината, — каза тя. Адвокатът леко повдигна вежди. — Всеки има своя истина, — каза и се отдалечи. Поканиха я в кабинета. Показаха ѝ снимки, поискаха да посочи шофьора. Тя посочи. Подписа протокола. Химикалката остави ясни линии и това я успокои — следата остава, не може да се изтрие с един разговор. Когато излезе от районното, беше вече тъмно. Вървеше към спирката, непрекъснато се оглеждаше, макар никой да не я следеше. В автобуса седна близо до шофьора — както правят хората, които търсят поне малко защита. Вкъщи мъжът я посрещна мълчаливо. Синът надникна от стаята. — Как мина? — попита. — Разказах, както беше, — отговори тя. Мъжът въздъхна тежко. — Разбираш, че вече няма да те оставят? — каза той. — Разбирам, — повтори тя. През нощта не спа. Слушаше как в блока хлопат врати, как някой минава по стълбите. Всяко движение ѝ се струваше сигнал. Сутринта сама заведе сина на училище, макар да ѝ пречеше времето. Помоли класната да не го пуска с непознати, дори ако кажат „от майка“. Учителката я погледна внимателно, без въпроси, и кимна. На работа началничката започна да говори по-сухо. Даваха ѝ по-малко задачи, сякаш е станала опасна. Улавяше погледи на колеги, които бързо отместваха очи. Никой не казваше нищо, но около нея се появи празно пространство. Обажданията спряха за седмица, после дойде SMS от непознат номер: „Помисли за семейството“. Без подпис. Показа го на следователя, както беше наредено. Той отговори кратко: „Отбелязахме. Ако има още, съобщи.“ Не се чувстваше защитена, но знаеше, че думите ѝ не са се размили. Една вечер съседката от първи етаж я спря при асансьора. — Чух, че си въвлечена в история, — каза със свален глас. — Ако трябва, моят мъж е често вкъщи. Не се притеснявай — обади се. И камери на входа отдавна мисляхме да слагаме, дай да се съберем, да я монтираме. Съседката говореше просто, без геройство, както за смяната на домофона. И точно това я трогна до сълзи. След месец я повикаха пак. Следователят каза, че делото отива в съда, ще има още заседания, може да я викат. Не обеща, че виновният ще получи наказанието, което тя брои за справедливо. Говореше за процедури, експертизи, схеми. — Някой още заплашвал ли ви е? — попита той. — Не, — каза тя. — Но постоянно чакам. — Това е нормално, — отвърна. — Опитайте се да живеете както преди. Ако стане нещо — веднага съобщавайте. Излезе от районното и си даде сметка, че думата „нормално“ вече е чужда. Животът ѝ не беше вече същият. Съвсем предпазлива: сменяше маршрутите, не оставяше сина си сам във двора, сложи запис на телефонните разговори, уговори с приятелка да пише, когато се прибира вкъщи. Не се чувстваше силна. Чувстваше се като човек, който просто не изпуска линията, за да не падне. В съда, когато беше призована, отново видя мъжа от джипа. Седеше изправен, слушаше, понякога си записваше нещо. Не я погледна. Това беше по-лошо от поглед — сякаш тя е неизбежна формалност. Когато я попитаха сигурна ли е в думите си, на момент я обля страх. Примигнаха образи: синът ѝ пред училището, началничката със сухо лице, майка ѝ, която моли да не се намесва. И все пак каза: — Да. Сигурна съм. След заседанието излезе на улицата и спря на стълбите. Ръцете ѝ бяха студени, макар да не бе свалила ръкавиците. Приятелката я попита: „Как си?“ Тя отговори: „Жива съм. Към дома.“ Докато се прибираше, влезе в магазинчето и купи хляб и ябълки — все пак вкъщи трябваше да има вечеря. Беше странно утешително: светът не спира, все още иска простички действия. Вкъщи синът я посрещна на вратата. — Мамо, ще дойдеш ли днес на събрание? — попита той. Погледна го и разбра, че заради този въпрос всъщност се е държала. — Ще дойда, — каза. — Но първо да хапнем. По-късно, когато заключи входната врата с два патрона и провери веригата, хвана себе си, че го прави без паника, а спокойно — като част от новия живот. Цената е това спокойствие, което трябваше да научи наново. Не получи победа, не чу благодарности, не стана героиня. Остана ѝ простото, тежко знание: не се отметна от това, което видя, и сега не трябва да се крие от самата себе си.

Аз го видях Помня го, сякаш беше вчера, макар да са минали много години. В един от онези късни следобеди

Веднъж в месеца — за един съсед Нина Сергеевна притисна към гърдите си торбата с боклук и спря до съобщителната табела край асансьора. На лист, закрепен с кабарчета, беше написано едро: „Веднъж в месеца — за един съсед“. По-долу — дати, фамилии, а в ъгъла — подпис: „Сергей, ап. 34“. Наблизо някой вече беше дописал с химикал: „Трябват двама в събота за помощ с кашони“. Нина Сергеевна прочете два пъти машинално и усети раздразнение — като от чужд глас в коридора. Тя живееше в този вход десет години и знаеше правилото: поздравяваш се, ако се срещнете пред вратата, и си продължаваш по пътя. Понякога — кратко „да кажете къде е техникът“, друг път „моля, предайте бележката“. Но да има график на помощ, имена, кабарче… Това ѝ напомняше на събранията в предишната работа, където всички се преструваха, че „сме екип“, а после всеки спасява себе си. До площадката за отпадъци срещна Валя от петия етаж, която винаги носеше две торби, сякаш се страхуваше, че едната ще се скъса. — Видяхте ли? — кимна Валя към таблото. — Сергей го измисли. Казва, че така било по-лесно. Не поотделно да тичаш, а заедно. — Заедно, — повтори Нина Сергеевна, опитвайки се гласът ѝ да остане равен. — А ако не ти се иска заедно? Валя сви рамене. — Никой не те кара. Просто, когато трябва, да има на кого да разчиташ. Нина Сергеевна излезе на двора и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ — какво значи това? Кой решава дали трябва? И защо да важи за всички? В събота сутринта чу глухи удари и гласове във входа. През вратата се долавяше: „Внимателно, ъгълът!“, „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята с мокра кърпа в ръка и не можеше да се насили да не слуша. Представи си как хора, които познава само по лице, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой роптае. Не ѝ бе приятно, че надникват в чужд живот в кашони, но едновременно завиждаше странно: тях ги бяха извикали. След час утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей, висок, с уморено лице, събираше боклука в чувал. — Здравейте, — каза той, сякаш се познават отдавна. — Не ви пречим? — Не, — отвърна Нина Сергеевна. — Само шумно беше. — Разбирам. Опитахме се преди обяд да приключим. На Таня от втория ѝ предстои преместване, сама с детето. Е, не съвсем сама… — махна с ръка. — Ако нещо, на таблото да пишете. Не задължително преместване. И най-дребното. Думата „дребното“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери повод за възражение. Не натискаше, не убеждаваше. Просто каза и си завърза чувала. В идните седмици таблото оживя. Нина Сергеевна минаваше и винаги забелязваше нови бележки. „На Петрович от 19 — лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се монтира рафт в 27, дрелка има“. „Събираме по 200 за домофон, който няма дребни — после“. Почеркът различен: някой пише четливо, друг — нервно, с натиск. Тя не се записваше. Мислеше, че така е правилно: да не се набърква. Но наблюдаваше. Една вечер, връщайки се от работа, до асансьора стоеше тийнейджърка от съседния вход и плачеше в ръкава си. Валя я прегръщаше и тихо ѝ говореше: — Недей плака. Сега ще намерим. Сергей каза, че има. — Какво става? — попита Нина Сергеевна — можеше да подмине. Валя я погледна така, сякаш вече смята, че няма да се подиграе. — Бабата ѝ, високо кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката е затворила. Сергей ще донесе от своите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и дълго не можа да свали палтото вкъщи. Мислеше колко лесно Валя изрече „ще намерим“. Не „да викат Бърза помощ“, не „не е наша грижа“, а именно „ще намерим“. И че Сергей ще даде своите хапчета, без да пита ще ги върнат ли. След дни малък скандал пламна във входа. Някой беше написал до обявата за събиране за домофон: „Отново ни взимат пари. Който го иска — да си го слага“. Подписът накрив, без име. Две жени до асансьора се караха на глас. — Та това е от трети, разпознавам почерка! — шепнеше едната. — Какво разбираш ти? — контрираше другата. — Хората са на пенсия, а вие тук по двеста… Нина Сергеевна мина със стегнато чувство: „Ето го — колективното. Сега ще делят кой колко дава, кой ‘не се включва’, кой ‘ползва’.“ Искаше ѝ се всичко да приключи, да останат само обяви за водопроводчик. Но вечерта видя Сергей при таблото. Той внимателно свали бележката с приписката, сгъна я и прибра в джоба си. Закачи нов, чист лист и написа: „Домофон. Който може — дава. Който не може — не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна улови себе си, че го уважава за това „и толкова“. Без лекции, без заплахи. Просто граница. Личният ѝ живот потегна да скърца — като врата на етажната площадка, дето не е смазвана отдавна. Първо дребно нещо: във ваната протече връзка към смесителя. Подложи леген, затегна гайка, избърса пода. После — на работа задържаха премията, шефката каза, без да гледа в очи: „Такива са времената. Издържайте“. Нина Сергеевна издържаше. Умееше да издържа. В началото на месеца започна да я боли кръста. Не за „Бърза помощ“, но от сутрин чакаше опряна на леглото болката да отпусне. Купи мазило, топлеше кръста с шал и не каза на никого. За нея оплакването винаги ставаше разговор, а разговорът — жалост. Вечер се прибра с покупки и чу странен шум в коридора, сякаш някой шурти. Това бе нейният вход: бравата засече, ключът не искаше да се върти. Натисна по-силно, обърна се, но хрущене се чу. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Събу се, остави пакета на столчето, извади отвертка и се опита да оправи бравата. Ръцете трепереха от умора, кръстът теглеше. Вътре беше пусто и тихо, и тишината натежа. На другия ден заключи съвсем. Върна се късно, с чанта и папка, но не можа да отвори. Стоеше на площадката, с чело до студения метал, и опитваше да не се паникьоса: „Ключар. Пари. Нощ“. Позвъни в аварийната — казаха два часа чакане. Два часа на стълбите — унизителни не толкова заради съседите, колкото собствената безпомощност. Седна на стъпалото, сложи чантата и гледаше ръцете си — сухи, с напуквания от препарати. Ръце, които винаги се справяха. Вратата на асансьора се отвори, излезе Сергей. Видя я веднага. — Нина Сергеевна? — питаше, да не сбърка. Тя вдигна глава, усети как лицето ѝ почервенява. — Бравата, — каза кратко. — Чакам майстор. — Долго ли? — Казаха два часа. Сергей погледна вратата, после чантата ѝ. — Имам комплект инструменти. Може да опитаме, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво е. Не сте против? „Не сте против“ бе важното. Не „дайте, аз ще оправя“, не „защо тук седите“. Попита. Нина Сергеевна искаше да каже „благодаря, няма нужда“. Това щеше да е сигурно и безопасно. Но кръстът ѝ болеше, телефонът падаше, и мисълта за два часа на стълбите стана непоносима. — Опитайте, — каза тя и се учуди, че гласът ѝ не трепна. Сергей отиде до апартамента си, върна се с куфарче. Сложи го на пода, отвори, нареди инструментите на вестник, носен заедно с куфарчето. Автоматично го отбеляза — да не цапа плочките. Следи, ред, уважение. — Не съм майстор, — предупреди. — Но съм виждал ключалки. Свали капачката, внимаваше с винтчетата — в кутийка, да не се изгубят. Нина Сергеевна седна наблизо, държеше чантата и се чувстваше странно: сякаш животът ѝ е обществена площадка, а това не е задължително зле. — Явно патронът се е износил, — каза Сергей. — Може временно да се смаже, но е за подмяна. Имате ли резервен ключ? — Не, — отвърна тя. — Не съм се замисляла. Сергей кимна без коментар. След десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, светна в коридора и усети отпускане на напрежението. Обърна се. — Благодаря, — каза. И добави, за да не звучи като край: — Не искам целият вход да научи, ако може. Сергей я погледна. — Разбираемо. На никого няма да кажа. Но ключалката трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на специалист утре? Мъж без излишни приказки. Нина Сергеевна кимна. Важно бе, че не предложи „да се съберем целия блок и да сменим“. Предложи конкретно и кротко. Когато Сергей си тръгна, тя заключи с резе и дълго стоя в коридора, слушайки хладилника. Искаше ѝ се и да плаче, и да се смее, че помощта не прилича на жалост. Прилича на инструмент — протегнат, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора, когото препоръча Сергей. Дойде вечерта, смени бравата, показа износената част, постави нова. Плати, получи два ключа и сложи единия в кутийска на най-горната лавица, надписана с маркер „резервен“. Това бе нейното малко признание: случва се да не успееш сама. След седмица на таблото бе нов надпис: „В събота — помощ за Петрович от 19 да внесе продукти и лекарства, след болница е трудно. Трябват двама, от 11 до 12“. Нина Сергеевна прочете и осъзна — може. В събота излезе по-рано. В чантата оправи две пакета бисквити и пакет чай. Не като подаяние, а като повод да не стои с празни ръце. На площадката я чакаше вече Сергей. — Вие също? — попита, без учудване, само уточняване. — Да, — отвърна Нина Сергеевна. — Но нека така: ще нося само лекото. И без разговори за болести, става ли? Чу, че го каза отчетливо. Не оправдание, не „ако може“, а условие. — Уговорено, — каза Сергей. Отидоха на етажа на Петрович. Дряхата отвори възрастен мъж, домакински облечен, лице бледо. Опита да се усмихне. — О, комисия, — измърмори. — Не е комисия, — рече Нина Сергеевна и подаде пакета. — Донесохме продукти. Чай и бисквити — ако поискате. Петрович взе пакетите с две ръце, сякаш ще ги изпусне. — Благодаря, сам бих… ама краката… — Не трябва „бих“, — прекъсна го Сергей меко. — Къде да ги оставим? Отидоха в кухнята. Нина Сергеевна остави пакетите на масата, видя лист с лекарства и празна кутийка от хапчета. Не пита. Само попита: — Мусура да изкарам ли? — Ако може, — рече Петрович, смутен. Нина Сергеевна зави малкия чувал, изнесе на стълбите. На връщане усети, че почти не я боли кръста. Не че болката е минала, а отвътре бе по-равно. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. — Не трябва, — рече Сергей. — Тогава поне… — погледна към Нина Сергеевна. — Ако се наложи, идвайте. Не хапя. Нина Сергеевна кимна. — Ако се наложи, ще дойдем. Но и вие да не се геройствате. Напишете на таблото какво ви трябва. Каза го и почувства спокойно увереност: може да говори като Сергей. Не отгоре, не отдолу, а до него. Вечерта спря до таблото. До него някой оставил пакет кабарчета и малък бележник. Нина Сергеевна извади химикал и написа четливо, без излишък: „Жилище 46. Нина Сергеевна. Ако трябва: мога в делнични дни след 19 да мина през аптеката или да взема пратка. Тежко не вдигам.“ Закрепи листа, провери дали държи, и прибра химикала в чантата. У дома сложи чайника, извади от шкафа резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефона на Сергей и го остави в чекмеджето до вратата. Не като знак на зависимост, а като застраховка — собствено позволение. Когато във входа хлопна нечия врата и се чуха стъпки, Нина Сергеевна не се сепна. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не значи тълпа. Значи, че понякога не е нужно да се държиш за всичко сама, щом има и други ръце наоколо.

Веднъж месечно Нина Георгиева държеше в ръце торба с боклук и се спря пред таблото за съобщения до асансьора.

Веднъж в месеца – от един съсед за друг Нина Сергеевна притиска към гърдите си чувал с боклук и спира пред таблото за обяви до асансьора. На лист с квадратчета, закачен с кабърчета, с едър почерк пише: „Веднъж в месеца – от един съсед за друг“. Отдолу – дати и фамилии, а в ъгъла подпис: „Сергей, ап. 34“. До него някой вече дописал с химикал: „Трябват 2-ма души в събота, помощ с кашони“. Нина Сергеевна машинално прочете два пъти и усети раздразнение, като от чужд глас в коридора. Тя живее в този вход десета година и знае правилото: поздравяваш се, ако се засечете на вратата, и се разминавате. Понякога – кратко „извинете, знаете ли къде е електротехникът“, понякога – „предайте, моля, квитанцията“. Но списък за помощ, имена, кабърчета… Напомня й събранията в старата работа, където всички „уж са екип“, а накрая всеки спасява себе си. До шахтата за смет я срещна Валя от пети етаж, която винаги носи два чувала, сякаш се страхува единият да се скъса. – Видя ли таблото? – кимна Валя. – Сергей го измисли. Каза, че така е по-лесно. Вместо поотделно, заедно. – Заедно – повтори Нина Сергеевна, премерено. – А ако не иска човек заедно? Валя сви рамене. – Не са те насила. Просто да има на кого да разчиташ, когато трябва. Нина Сергеевна излезе във вътрешния двор и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ – какво значи това? Кой решава за кого? И защо засяга всички? В събота сутринта по входа се чуха тупане и гласове. През вратата долиташе „Внимателно, с ъгъла!“ и „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята, държеше мокра кърпа и не можеше да се застави да не прислушва. Представяше си как хората, които познава само по лица, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой мрънка. Неприятно ѝ беше, че те виждат чужд живот в картонени кутии, и едновременно ѝ стана странно завидно – поканили са ги. Час по-късно всичко утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей – висок, уморен – събираше боклука. – Здравейте – каза той, сякаш са стари познати. – Не ви притесняваме? – Не – отвърна Нина Сергеевна. – Просто беше шумно. – Разбирам. Стараем се до обяд да приключим. Таня от втория апартамент се мести, сама с детето. Ама… – махна с ръка. – Ако нещо, оставете бележка на таблото. Не е нужно да е преместване. Всякаква дреболия. Думата „дреболия“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери, за какво да се хване, за да възрази. Не натрапчиво, не убеждаващо. Просто каза и продължи да връзва чувала. Следващите седмици таблото за обяви заживя собствения си живот. Всеки път, когато минаваше покрай него, Нина Сергеевна забелязваше нови надписи. „Петрович от 19 – лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се завие рафт в 27, имам бормашина“. „Събираме по 200 лв. за домофон, ако нямате ресто – по-късно“. Почерците различни: един – прилежен, друг – нервен. Тя не се записваше. Мислеше, че е правилно – да не се набива. Но наблюдаваше. Една вечер, прибирайки се, видя пред асансьора момиче от съседния вход, което плачеше на ръкава. Валя я прегръщаше и ѝ шепнеше тихо: – Не плачи, ще се намери. Сергей каза, че има. – Какво стана? – попита Нина Сергеевна, макар че можеше да подмине. Погледът на Валя беше решаващ – сякаш беше преценила, че Нина Сергеевна не би се подиграла. – Бабата им е зле, кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката затворена. Сергей ще донесе от неговите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и вкъщи дълго не можеше да свали палтото. Мислеше за това колко лесно Валя каза „ще се намери“. Не „да звънят на спешна“, не „това не ни засяга“, а точно „ще намерим“. И че Сергей дава собствените си хапчета, без да пита дали ще ги върнат. След няколко дни избухна малък скандал. Към обявата за събиране за домофон някой беше написал: „Пак ни карат да даваме пари. Който иска – да си купи сам!“. Подпис крокодилски, без фамилия. Пред асансьора спореха две жени. – От третия е, почерка го знам! – съскаше едната. – Ти пък какво разбираш? – отвръщаше другата. – Пенсия имат хората, пък вие по двеста, по двеста! Нина Сергеевна мина край тях, усещайки познато вътрешно напрежение: ето го колективното. Сега ще изясняват кой трябва, кой „не дава“, кой „ползва“. Искаше ѝ се всичко да приключи и таблото пак да служи само за обяви за водопроводчик. Вечерта видя Сергей при таблото. Свали листа с приписката, сгъна го и го прибра. Закачи нов чист, и написа: „Домофон. Кой може – дава. Кой не може – не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна се улови, че уважава точно това „и толкова“. Без поучаване, без закани. Просто граница. Междувременно нейният живот започна да скърца като врата в стар вход – първо дреболии: в банята протече свързващият маркуч. Подложи леген, стегна гайката, избърса. После на работа закъсня премията, а шефката ѝ каза, без да я гледа: „Засега така. Издръжте.“ Нина Сергеевна издръжаше. Умееше. В началото на месеца я заболя кръста. Не за „бърза помощ“, но така, че сутрин ставаше, държейки се за леглото, докато отмина. Купи мехлем, топлеше се с шал, на никого не каза. В нейната представа молбата за помощ винаги се превръща в разговори, а те – в жалост. Една вечер се върна с пакет храна и чу странно шумолене откъм коридора, като че ли нейната врата се заяжда. Пое по-силно, ключът се превъртя, но с хрущене. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Свали обувките, сложи пакетът на табуретче, взе отвертка и се опита да разглоби ключалката. Ръцете трепереха от умора, кръстът болеше. Вътре беше пусто и тихо – тишина, която започна да я мачка. На следващия ден замъкът окончателно блокира. Върна се късно, със чанта и папка, и не можа да отвори. Стоеше на площадката, чело до студения метал, стараейки се да не изпада в паника. Мислеше: „Майстор. Пари. Нощ.“ Обади се на аварийната служба, казаха да чака два часа. Два часа на стълбите – унизително, не толкова заради съседите, а от безпомощност. Седна на стъпалото до чантата и гледаше на сухите си, напукани длани. Длани, които винаги успяват. Вратата на асансьора се отвори – излезе Сергей. Веднага я забеляза. – Нина Сергеевна? – попита, като че ли се уверява. Тя вдигна глава и почувства как лицето ѝ гори. – Заключи се – рече кратко. – Чакам майстора. – Много ли ще се чака? – Казаха – два часа. Сергей погледна към вратата, после към чантата. – Имам инструменти. Може да опитам, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво има. Пожелавате ли? „Пожелавате ли“ беше важното. Не каза „давай аз“, не „защо седите тук“. Попита. Нина Сергеевна искаше да отвърне „Не, благодаря“. Беше безопасно и познато. Но кръстът я болеше, телефонът се изтощаваше, и мисълта за два часа на стълбите бе непоносима. – Опитайте – каза, изненадана от твърдия си глас. Сергей отиде у тях, върна се с малък куфар. Разтвори го, подреди инструментите върху вестник – да не се зацапа плочките. Следи, порядък, уважение. – Не съм майстор – предупреди. – Но ключалки съм разглобявал. Свали капачката, сглоби винтчетата в кутийка. Нина Сергеевна седеше до него на стъпалото, държеше чантата и се чувстваше странно: като че ли животът ѝ се оказа общо стълбище, а това не е непременно лошо. – Тук патронът се е износил – заключи Сергей. – Смазва се за временно, но по-добре да се смени. Имате ли резервен ключ? – Не – каза. – Не съм се сетила. Сергей кимна, без коментар. За десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, пусна лампата, и усети как напрежението изчезва. Обърна се. – Благодаря – каза. И добави, защото иначе би звучало като край: – Само… не искам целия вход да знае. Сергей я погледна спокойно. – Разбирам. Няма да кажа. Но замъкът трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на свестен майстор утре? Без излишен разказ. Нина Сергеевна кимна. Важно ѝ беше, че не предложи „да се съберем всички да сменим“. Беше конкретно и тихо. Когато той си тръгна, тя заключи и дълго стоя в коридора слушайки хладилника. И ѝ се искаше да плаче и смее – помощта не приличаше на жалост. Беше като инструмент, който ти подават, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора по препоръка на Сергей. Дойде вечерта, смени ключалката, показа износената част, монтира нова. Плати, получи два ключа и единия сложи в кутия на най-горната лавица, надписа с маркер „резервен“. Това беше нейното малко признание: случва се да не се справиш. След седмица на таблото се появи нов надпис: „В събота помощ за Петрович от 19 – да се донесат продукти и лекарства, след болницата му е тежко. Трябват 2-ма, от 11 до 12.“ Нина Сергеевна прочете и осъзна, че може. В събота излезе по-рано от апартамента. В чантата – две опаковки бисквити и пакет чай. Не за милостиня, а за да има повод да пристъпи с нещо в ръка. На площадката я чакаше Сергей. – Вие също? – попита, без да се изненада, само уточни. – Да – каза Нина Сергеевна. – Но така: аз нося лекото. И без разговори за здраве, става ли? Усети колко ясно звучи това. Не оправдание, не молба, а условие. – Разбрахме се – потвърди Сергей. Отправиха се към Петрович. Вратата отвори възрастен мъж в домашна дреха, пребледнял. Усмихна се несмело. – О, контролата – измърмори той. – Не сме контрол, – каза Нина Сергеевна и подаде пакета. – Донесохме ви храна. Чай и бисквити – ако поискате. Петрович хвана пакета с две ръце, сякаш всеки момент може да падне. – Благодаря. Ама аз сам… краката… – Не е „ама“ – прекъсна го меко Сергей. – Кажете къде да оставим. Влязоха в кухнята. Нина Сергеевна сложи пакетите на масата, видя списък с лекарства и празна кутийка от хапчета. Без въпроси. Просто попита: – Да изхвърля боклука ви? – Ако може – каза Петрович и се засрами. Нина Сергеевна взе малкия чувал, завърза го и изнесе. На връщане осъзна, че кръстът почти не я боли. Не защото е отминало, а защото вътре й е по-леко. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. – Не е нужно – каза Сергей. – Поне… – погледна към Нина Сергеевна. – Влизайте, ако ви потрябва нещо. Не хапя. Кимна Нина Сергеевна. – Ако трябва, ще дойдем. Но и вие не геройствайте. Напишете на таблото, ако има нужда. Тя го каза и усети в себе си тиха увереност: има право да говори като Сергей. Не отвисоко, не отдолу – равностойно. Вечерта се спря при таблото. Някой оставил кутия с кабърчета и малък тефтер. Нина Сергеевна извади химикал, написа прилежно и кратко: „Ап. 46, Нина Сергеевна. Ако някой има нужда – в делнични дни след 19 качвам лекарства или взимам пратка. Тежко не нося.“ Закачи листа, провери дали държи, прибра химикала. Вкъщи сложи чайника, взе резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефония номер на Сергей и го остави в кутията до входа. Не като знак на завсимост, а като сигурност, която сама си е позволила. Когато някой тръшна врата и се дочуха стъпки, Нина Сергеевна не подскочи. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не е за тълпата. А за онзи миг, когато можеш да не държиш всичко сам, ако край теб има други.

Веднъж месечно Елена Христова държеше в ръце торба с боклук и спря до таблото за съобщения край асансьора.

Празната пейка – история за приятелството и очакването на училищния двор между дядо Петър и дядо Николай

Празна пейка Стоян Василев постави термоса на коленете си и провери капака дали не протича.

Празната пейка

Празна Пейка Стефан Христов сложи термоса на коленете си и внимателно провери капачката дали затваря добре.

Виктор се прибра късно от работа, а съпругата му Тамара нетърпеливо го чакаше, вече се питаше дали нещо се е случило по пътя, а синът Кольо не спираше да настоява: „Къде е тати, къде е тати?”

Хей, приятелко, чуеш ли ме? Ще ти разкажа как се разиграха нещата онзи студен вечер в нашето село Долна Малина.

Свекър ми вярваше, че ще продължим да го издържаме – след като 11 години живя с нас, без да участва в разходите или домакинската работа, вече иска да се върне, въпреки че му купихме собствен дом близо до София, но аз искам най-сетне спокойствие само със семейството си – как да постъпя?

Дневник, 14 юни Животът ме е научил, че понякога помощта се приема за даденост. Съпругата ми, Йоана

Тъстът ми вярваше, че винаги ще го издържаме – историята на семейството ни, което прие вдовец в дома си за 11 години, докато той накрая не прие да живее сам, въпреки всичките ни усилия

Мъжът ми израсна в едно топло, щастливо семейство в Пловдив. Когато свекър ми навърши 57 години, жена