Įdomybės

**Дневникът ми** На 65 години осъзнах, че децата ни вече не се нуждаят от нас. За първи път в живота

В София, в една от най-престижните ресторанти, Радка, сираче от детски дом, работи като сервитьорка.

Всеки следобед, след училище, Тодор вървеше по калдъръмените улици с раницата му хвърлена през едното

Беше сив вторник през зимата на 2011 година. Градът беше обгърнат от мрачни облаци, а студът проникваше

Соленият вятър играеше с косите на Марина, докато тя, прищурявайки се срещу слънцето, поставяше нов щрих

В сърцето на Тракия, сред златни ниви и зелени пасища, се намираше старинната къща Зорница.

На 65 си осъзнала, че най-страшното не е да останеш сама, а да молиш децата си да ти се обадят, знаейки

Казвам се Весела. На трийсет съм, работя като чиновничка в фирма за идентификация и доскоро си мислех

“Моля те, ожени се за мен!” умоли бездомния мъж милиардерката-майка. Това, което той й поиска