Įdomybės

Братът ми, Мартин, се ожени преди шест години. Оттогава нито аз, нито нашите родители стъпваме в дома им.

Вечните гости, масата пълна с бутилки, но без троха хляб – историята на малкия Ленко, който събираше бутилки по зимните софийски улици, търсеше топлината в непознат дом и откри своята приказна майка Лилия, а след години съдбата ги събира отново.

У нас вкъщи винаги имаше гости. Почти всяка вечер. Всички си пиеха имаше шишета по масата, а за хапване

Įdomybės

014

Празнуваха гости у дома – почти все дни! Пиене, бутилки навсякъде, а ядене никакво – нито залък хляб на масата, само фасове и празна консерва от сафрид, Лео пак прегледа масата – нищо. – Добре, мамо, тръгвам – каза момчето, обувайки сълзани обувки, тайно надявайки се мама да го спре: – Къде си без закуска, та и студено е навън, стой у дома, ще сготвя каша и ще изгоня гостите, ще измия пода… Но мама никога не казваше мило, думите ѝ все бодяха като тръни, от които на Лео му се искаше да се свие и скрие. Този път реши да тръгне завинаги. Шестгодишен, чувстваше се достатъчно голям. Първо – да изкара пари и да си купи кифла, може би две, коремът му къркореше от глад. Как се печелят пари – не знаеше, но покрай сергиите видя празна бутилка, после изхвърлен плик, цял ден събираше бутилки. Пликът се напълни, Лео вече си представяше мека кифла с мак или със стафиди, може би с глазура… Знаеше – за глазура няма да има, реши да потърси още. Стигна до пероните, при мъжете, които на бира си говорят, сложи плика до павилиона и тича за нова бутилка – докато беше там, се появи зъл, мръсен мъж и ги грабна, погледна с такава строгост Лео, че той замря и тръгна си. Мечтата за кифла изчезна като мираж. “Събирането на бутилки е тежък занаят”, помисли Лео, пак тръгна през снежните, мокри улици. Снегът лепнеше, обувките му подгизнаха. Стъмни се. Не помни как се озова в чужд вход, сви се до радиатора и потъна в горещ сън. Събуден, беше топло, спокойно, уханно – сякаш още сънува. В стаята влезе жена с добра усмивка. – Как си, момче, стопли ли се, наспа ли се? Хайде на закуска! – Нощем минах и те намерих, като малко кученце в коридора, донесох те вкъщи. – Това вече мой дом ли е? – попита Лео, не вярвайки на щастието си. – Ако нямаш дом – е твой, – отговори жената. Всичко стана като приказка. Тя се грижеше за него, хранеше го, купи дрехи. С времето Лео разказа как живее с мама. Добрата леля носеше красиво име – Лилия, обикновено име, но за Лео бе приказно, както само една фея може да има. – Искаш ли да съм ти майка? – попита го и го прегърна, както правят истинските майки. Разбира се, че искаше… Но щастието бързо свърши – след седмица мама дойде за него, почти трезва, крещейки на жената: – Още не са ме лишили от майчинство, имам права! – Мама го взе, а отвън падаха снежинки. Домът, където остана добрата леля, му изглеждаше като бял замък. Животът нататък стана лош. Мама пиеше, той бягаше, спеше по гари, събираше бутилки, купуваше хляб, не се сближаваше с никого. Накрая на майка му отнеха правата – Лео го дадоха в дом. Най-тъжното бе, че не можеше да си спомни къде е онзи дом, белият замък с добрата Лилия. Минаха три години. Обитател на дома, все мълчалив, затворен. Любимото му занимание – да рисува сам. Винаги едно и също: бял дом и падащи снежинки. Един ден пристигна журналистка. Възпитателката я развеждаше, запозна я с Лео: – Лео е добро, интересно дете, има проблеми с адаптацията, работим да го приемат в семейство – обясни тя. – Аз съм Лилия, радвам се да се запознаем! – каза журналистката. Момчето оживя, заговори. Разказваше за онази другата добра Лилия, душата му се разтапяше, очите блещукаха, бузите поруменяха, възпитателката наблюдаваше чудото. Името Лилия стана златен ключ за сърцето на Лео. Журналистката се разплака от историята му и му обеща статия в местния вестник – може би добрата жена ще я прочете и ще разбере, че Лео я чака. И чудото се случи! Жената не купуваше вестник, но на рождения си ден получи букети, увити във вестник, зимата – така правят. У дома, развивайки цветята, видя заглавие: “Добрата жена Лилия – момче Лео те търси! Отзовете се!” Прочете статията и разбра – това е нейният Лео. Той я позна веднага. Затича се, обгърна я. Плакаха – Лео, Лилия, възпитателите. – Чаках те толкова, – каза момчето. Леле едва я убедиха да си тръгне у дома – не може да го вземе веднага, предстои процедура по осиновяване, но всеки ден ще идва при него. P.S. Останалото е от щастливата приказка. Днес Лео е на 26, завършил Технически университет, скоро се жени за добро момиче, весел, общителен – и най-много обича майка си Лилия, с която всичко започна. Когато порасна, тя му призна, че мъжът ѝ я е оставил, защото не можели да имат деца, тя била тъжна, непотребна – тогава намерила Лео, стоплила го с любовта си. След като го взела от майка му, Лилия мислела, “Такава ми е съдбата”. Била безкрайно щастлива, когато го открила пак. Леонид после разпитал за истинската си майка: живели под наем, тя заминала неизвестно, с човек, излязал от затвора. Не я търсил повече – защо ли.

У нас вкъщи пак имаше гости. Гости почти никога не липсваха все пият, пият, бутилки навсякъде, а ядене

Įdomybės

0271

Докато моли за храна на пищна сватба, едно дете застива от изненада Името на момчето беше Илия. Той беше на десет години. Илия нямаше родители. Спомняше си само, че когато бил на около две години, дядо Бернард – бездомен старец, който живееше под мост край канала в София, го открил в пластмасов леген, плаващ до брега след пороен дъжд. Детето още не можеше да говори. Едва пристъпваше. Плака, докато загуби гласа си. Около малката му китка имаше само едно нещо: – стара, раздърпана червена гривна – и мокър лист хартия, на който едва се четеше: “Моля ви, нека някой с добро сърце се грижи за това дете. Името му е Илия.” Дядо Бернард нямаше нищо – нито дом, нито пари, нито семейство. Само изморени крака и сърце, което все още умееше да обича. Въпреки всичко, прегърна детето и го отгледа с каквото намери: стар хляб, безплатен бульон, връщаеми бутилки. Често казваше на Илия: – Ако някога откриеш майка си, прости ѝ. Никоя жена не изоставя детето си без болка в душата. Илия израсна между пазари, входове на метрото и студени нощи под мостове. Никога не е знаел как изглежда майка му. Дядо Бернард му бе казал единствено, че когато го намерил, върху листчето имало следа от червило, а в гривната се бил оплел дълъг черен косъм. Мислеше, че майка му е била много млада… може би твърде млада, за да гледа дете. Един ден, дядо Бернард се разболя тежко от белодробно заболяване и бе приет в столична болница. Нямаше пари, затова Илия се наложи да проси повече от всякога. В онзи следобед чу минувачи да коментират разкошна сватба в български замък край Врана — най-луксозната тази година. Гладен и жаден, реши да опита късмета си. Срамежливо застана до входа. Масите преливаха от храна – печено телешко, кюфтета, баници, бутилки със студени напитки. Кухненски помощник го забеляза, пожали го и му подаде топла чиния. – Стой тук и яж бързо, малкият. Никой да не те забележи. Илия благодари и яде мълчаливо, наблюдавайки залата. Класическа музика. Елегантни костюми. Бляскави рокли. Помисли си: “Мама живее на такова място… или е бедна като мен?” Внезапно се разнесе гласът на водещия: – Уважаеми гости, ето я булката! Музиката се смени. Всички погледи се насочиха към стълбата обкичена с бели цветя. И тя се показа. Безупречна бяла рокля. Спокойна усмивка. Черна дълга къдрава коса. Велика. Сияйна. Но Илия онемя. Не красотата ѝ го парализира, а червената гривна на китката ѝ. Същата. Същата прежда. Същият цвят. Същият възел, износен от времето. Илия разтърка очи, стана и с треперещи крака тръгна напред. – Госпожо…, прошепна със сподавен глас, тази гривна… Вие… Вие ли сте моята майка? В залата настъпи тишина. Музиката продължи, но никой не дишаше. Булката спря, погледна гривната, а после извърна очи към детето. И тя позна погледа му. Същият. Краката ѝ се подкосиха. Коленичи пред него. “Как се казваш?”, попита тя, с треперещ глас. – Илия… Казвам се Илия… отвърна детето, плачейки. Микрофонът падна от ръката на водещия. По публиката тръгнаха шепоти: – Това ли е синът ѝ? – Възможно ли е? – Боже… Младоженецът — елегантен и уравновесен мъж — се приближи. “Какво става?”, попита тихо. Булката избухна в сълзи. – Бях на осемнадесет… Бременна… сама… без помощ. Не можах да го задържа. Оставих го… но никога не го забравих. Запазих тази гривна всички тези години, с надежда пак да го открия някога… Прегърна детето силно. – Прости ми, сине… прости ми… Илия я прегърна също. – Дядо Бернард ми каза да не ти се сърдя. Не съм ядосан, мамо… Исках само да те видя отново. Бялата рокля се изцапа с прах и сълзи. Никой не обърна внимание. Младоженецът остана тих. Никой не знаеше какво ще се случи. Да отменят сватбата? Да приемат детето? Да се престорят, че нищо не е станало? Тогава той пристъпи напред… И не помогна на булката да се изправи. Той клекна пред Илия, на неговото ниво. „Би ли искал да останеш и да хапнеш с нас?“ — попита тихо. Илия поклати глава. – Искам само майка си. Мъжът се усмихна. Прегърна и двамата. – Ако пожелаеш… от днес нататък ще имаш и майка… и баща. Булката го погледна отчаяно. „Не ти ли е болно? Скрих миналото си от теб…“ „ Аз не се ожених за миналото ти “, прошепна той. „ Ожених се за жената, която обичам. И те обичам още повече, знаейки през какво си минала.“ Тази сватба престана да бъде разкошна. Престана да бъде светска. Стана свещена. Гостите ръкопляскаха със сълзи в очите. Вече не празнуваха само съюз, а събиране. Илия хвана ръката на майка си, после и на мъжа, който току-що го нарече син. Вече нямаше богати и бедни, вече нямаше граници и различия. Само един шепот в сърцето на детето: „Дядо Бернард… виждаш ли? Намерих мама…“

Докато молеше за храна на едно разточително сватбено тържество, едно дете застина от удивление.

Įdomybės

010

Докато моли за храна на разкошна сватба, едно дете замръзва на място Момчето се казваше Илия, на десет години. Илия нямаше родители. Помнеше само, че на две години един бездомник – бай Иван, живеещ под мост до канала в София – го намерил в пластмасово корито след проливен дъжд. Детето не говореше, едва ходеше, плака докато изгуби гласа си. На малката му китка имаше само едно нещо: – стара, протъркана червена мартеница; – и мокра, почти нечетлива бележка: „Моля, нека добър човек се грижи за това дете. Казва се Илия.” Бай Иван нямаше нищо – нито дом, нито пари, нито семейство. Само уморени крака и сърце, което още умееше да обича. Въпреки всичко, той взе детето и го отгледа с каквото намереше: сухари, безплатни супи и върнати шишета. Често казваше на Илия: – Ако някога намериш майка си, прости ѝ. Никой не оставя дете без да му тежи на душата. Илия израсна по пазари, метростанции и студени нощи под моста. Никога не бе виждал майка си. Бай Иван му каза само, че когато го намерил, на бележката имало следа от червило, а в мартеницата – дълъг черен косъм. Вярваше, че майка му е била много млада… може би твърде млада да отгледа дете. Един ден бай Иван заболя тежко от дробовете и постъпи в държавна болница. Без пари, Илия трябваше да проси повече от всякога. Следобедът чу минувачи да говорят за разкошна сватба в замък край Варна – най-луксозната за годината. С празен стомах и сухо гърло, реши да опита късмета си. Стоя́ скромно до входа. Масите бяха отрупани с ястия: пастърма, печено, фини банички и студени напитки. Един помощник-готвач го видя, смили се и му подаде топла чиния. – Стой тук и яж бързо, малкия. Никой да не те забележи. Илия благодари, яде мълчаливо и наблюдаваше залата. Класическа музика, елегантни костюми, блестящи рокли. Мислеше си: Мама живее ли на такова място… или е бедна като мен? Внезапно гласът на водещия се чу: – Дами и господа… ето булката! Музиката се смени, всички погледи се обърнаха към украсената с бели цветя стълба. Тя се появи. Бяла рокля, спокоен усмивка, дълга черна коса. Великолепна. Сияйна. Но Илия замръзна. Не красотата му порази, а червената мартеница на китката ѝ. Същата. Същата прежда. Същият цвят. Един и същи възел, износен от времето. Илия протърка очи, скочи и тръгна треперещ. – Госпожо… прошепна, тази мартеница… вие… вие ли сте майка ми? Залата утихна. Музиката продължи, но никой не дишаше. Булката се спря, погледна мартеницата, после срещна очите на детето. И тя го разпозна. Същия поглед. Краката ѝ се подкосиха, коленичи пред него. „Как се казваш?”, прошепна трепереща. – Илия… Илия съм… отвърна през сълзи. Микрофонът падна на земята. Чуха се шепоти: – Негов син ли е? – Възможно ли е? – Господи… Младоженецът – елегантен и спокоен – приближи. „Какво става?”, попита тихо. Булката се разплака: – Бях на осемнадесет… бременна… сама… без подкрепа. Не можех да го задържа. Оставих го… но никога не го забравих. Държах тази мартеница години наред, надявайки се да го намеря отново… Тя прегърна силно детето. – Прости ми, сине… прости… Илия я прегърна обратно. – Бай Иван ми каза да не те ненавиждам. Не съм ядосан, мамо… Просто исках да те видя пак. Бялата рокля се намокри от сълзи и прах. Никой не обърна внимание. Младоженецът остана тих. Никой не знаеше какво да прави. Да отменим сватбата? Да вземем детето? Да се правим, че нищо не е станало? Той се приближи… И не помогна на булката да стане. Коленичи до Илия, на неговото ниво. „Би ли останал и ял с нас?”, попита тихо. Илия поклати глава. – Искам само мама. Мъжът се усмихна. И прегърна и двамата. – Ако искаш… от днес ще имаш майка… и баща. Булката го погледна отчаяна. „Не си ли ядосан? Скрих миналото си от теб…” „Не се ожених за миналото ти,” прошепна той. „Ожених се за жената, която обичам. И те обичам още повече, знаейки през какво си минала.” Тази сватба престана да бъде разкошна. Престана да бъде светско събитие. Стана свещена. Гостите ръкопляскаха със сълзи в очите. Вече не празнуваха просто съюза, а срещата. Илия хвана ръката на майка си и на мъжа, който тъкмо го нарече син. Вече нямаше богати или бедни, нямаше прегради, нямаше различия. Само един шепот в детската душа: „Бай Иване… виждаш ли? Намерих я, мама…”

18 юни Докато молех за малко хляб на една пищна сватба, станах свидетел на нещо, което никога няма да забравя.

Įdomybės

019

Моята истина е друга: Свекърва ми криеше, че мъжът ми ме мами със съседката и пазеше тайната, докато тя забременя, а семейството прикриваше изневярата. След шест години брак, неделни обяди и общи празници на семеен Балкан, разбрах, че съм живяла сред хора, които са знаели всичко и са мълчали – между родителски дом и кухненски маса, където уж бях част от семейството, а всъщност всички ме лъжеха. Когато истината излезе, подписах развод, останах сама и предадена не само от партньора, а от цялата семейна трапеза. Въпрос към вас: Ако вашето свекърско семейство знае за изневяра, но прикрива – това предателство ли е или “не е тяхна работа”? Как бихте постъпили?

Моята история, ако ме питате, е като от български сериал Роднини, изневери и салата шопска.

Įdomybės

0173

Когато масата на неделния обяд се превърне в сцена на предателство: Как семейството на мъжа ми пазеше тайната за изневярата му със съседката, докато аз вярвах, че съм част от тях – и как разбрах истината, когато тя забременя и никой вече не можеше да крие, че ме лъжат вече повече от година

Моят разказ е като сън, в който времето се разлива като топъл мед по масата в село Копривщица.

Įdomybės

077

Приютих в ателието си бездомна жена, която всички презираха. Тя посочи една картина и каза: ‘Това е мое!’

Една студена ноемврийска вечер влезнах в галерията си заедно с една бездомна жена, която всички гледаха

Įdomybės

0137

Това не е случайна афера, Виктория. От седемнадесет години водя двоен живот,” каза Доминик и нервно въртеше молив на бюрото си.

“Това не е случайна афера, Виктория. Вече седемнадесет години водя двоен живот,”