Home

Įdomybės

Įdomybės
04
На 69 години съм и преди шест месеца моят съпруг напусна този свят – четиридесет и две години рамо до рамо, без деца, само ние двамата, нашият дом, нашите малки радости и битки; сега се уча да посрещам тишината, самотата и празната къща в София, докато всичко ми тежи и осъзнавам какво е да остарееш напълно сам.
Знаеш ли, на 69 съм вече и минаха шест месеца, откакто Илия, мъжът ми, си отиде от този свят.
Įdomybės
04
На 69 години съм и преди шест месеца мъжът ми си отиде в Рая – след 42 години заедно, без деца, само ние двамата, нашият дом, нашият свят, с привичките, малките ни радости и споделената болка от битката със заболяването, която водихме рамо до рамо, докато накрая останах сама в опустялата ни къща, в тишината на празните вечери и неделните разходки, осъзнавайки какво значи да остарееш без любим човек и без семейство, когато рутината е всичко, което ти е останало.
На 69 години съм и преди половин година мъжът ми Петър пое към вечните ловни полета. Прекарвахме четиридесет
Įdomybės
06
„Обичаме те, сине, но не ни посещавай повече.“
Обичаме те, сине, но вече не ни посещавай. Старците живееха цял живот в малка къщица, остаряла заедно с тях.
Įdomybės
016
На 38 години съм и преди два дни съпругата ми реши да ми прости изневяра, която продължи няколко месеца – признание за грешките, втория шанс и трудния път към прошката в българското семейство
На 38 години съм и само преди два дни съпругата ми Десислава решава да ми прости една изневяра, която
Įdomybės
077
На 38 години съм, а преди два дни съпругата ми реши да ми прости изневяра, продължила месеци – всичко започна на работа с нова колежка, премина през тайни срещи и вина, докато истината не излезе наяве и семейството ни не се разтресе, а сега, преди Коледа, получих втора възможност да градя доверието отначало.
На 38 години съм и преди два дни съпругата ми Ивелина реши да ми даде прошка за изневяра, която се проточи
Įdomybės
011
Когато един българин не иска да се промени… няма да го направи, независимо колко силно го обичаш, колко шансове му даваш, колко пъти обясняваш, плачеш или се надяваш, че някой ден ще порасне и ще се издигне до твоето ниво. Ако реши да остане същият – ще търси жена, която го приема такъв, която не изисква израстване, нито настоява за зрялост, която той е твърде мързелив или страхлив да развие. Това не е любов, това е удобство, оцеляване – мъж, който избира лесния път; защото неизлекуваните рани превръщат отговорността в бреме, а истинската връзка – в заплаха. Жено, не бъркай високите си стандарти с “прекалено много”: не искаш твърде много, когато държиш на честност, постоянство, уважение и емоционална сигурност – това е минимумът. Истинският български мъж работи върху това преди да ти поиска място в живота. Но ако не е готов да се развива, избира егото пред растежа и бяга от трудните разговори – силата ти ще го плаши, яснотата ти ще звучи като критика, границите ти ще усеща като отхвърляне. Не защото грешиш, а защото той не е свикнал с жена, която знае стойността си. Ще се отдръпне, ще каже, че си “прекалено емоционална”, ще търси жена, която очаква малко, мълчи и не изисква развитие – защото това е по-лесният, по-безопасният избор; някоя, която ще бъде манипулирана. Не позволявай това да те разклати – понякога не си била “недостатъчна”, просто си била твърде много за неговата удобна версия. Ти си огледало, в което той не иска да се оглежда, защото му показваш не само коя си, а кой може да бъде, ако има смелост да расте. Пусни го – ако иска да стои в средното, нека, но ти никога не се принизявай, за да се побереш в живота на мъж, който отказва да израсне. Ти не си “прекалено много жена” – той просто не е достатъчно мъж, и това не е твоята тежест за носене.
Преди време, в един спокоен български град, бяхме много млади. Често си спомням как някои хора просто
Įdomybės
06
Когато един българин не иска да се промени… няма да го направи, колкото и да го обичаш Не е важно колко пъти му даваш втори шанс, пространство или време, нито колко пъти споделяш сърцето си, говориш с разбиране, плачеш тихо или го заливаш с обич с надеждата, че ще порасне и ще застане редом с теб. Ако той е решил да си остане същият — ще потърси българка, която да го остави такъв. Жена, която няма да го предизвиква, няма да иска да израства заедно, няма да държи на емоционална зрялост, която той е прекалено пасивен или страхлив да развие. Това не е любов. Това е удобство. Това е оцеляване. Това е българин, който избира най-лесния път — защото когато не си излекувал душата си, отговорността изглежда като натиск, а истинска връзка — като заплаха. Уважаема българко, не бъркай здравите си стандарти с прекомерни изисквания! Не искаш твърде много, щом жадуваш: честност, последователност, уважение, емоционална сигурност и връзка, в която двама вървят заедно напред. Това е основата. Това е минимумът — и истинският мъж започва да ги изгражда още преди да поиска да бъде с теб. Но когато българинът не е готов да се развива, когато се крие зад детинското, когато избира егото вместо растежа и бяга от трудни разговори — твоята женска сила ще го плаши, твоето яснота ще му звучи като критика, твоите граници ще усети като отхвърляне. Не защото правиш нещо грешно, а защото не е свикнал с българка, която знае цената си. И вместо да израсне, ще се отдръпне, вместо да общува, ще те нарече „прекалено емоционална“, вместо да върви до теб, ще потърси жена с по-ниски очаквания, която дава повече и не изисква промяна. Защото това е по-лесно. По-безопасно. По-удобно. Ще избере жена, която може да бъде манипулирана, която ще преглъща, която ще мълчи. Но не му позволявай да те разклати. Не оставяй неговите избори да те карат да се съмняваш в стойността си. Понякога не си била недостатъчна за него — а просто си била твърде много за настоящата му версия, в която сам се чувства сигурен. Ти си огледалото — и той не е готов да види истината в него. Защото ти му показваш не само каква си, а и какъв би могъл да бъде, ако избере да порасне. Пусни го. Нека остане в средното, ако това е изборът му. Но ти — никога не се смалявай, за да се побереш в света на мъж, който отказва да израства. Ти не си „прекалено много жена“… той е този, който още не се е превърнал в достатъчно мъж — и тази тежест не е твоя за носене.
Когато един българин не иска да се промени нищо няма да го накара да го направи. Без значение колко силна
Įdomybės
0493
„Не, мамо. Няма да ни посещаваш повече. Нито днес, нито утре, нито другата година“ — история за окончателно изчерпано търпение.
Не, мамо. Няма да ни посещаваш повече. Не днес, не утре и дори не следващата година история за окончателно
Įdomybės
020
– Да я да я да я! Само да иде – може там да я отвлекат! – смръщено заяви свекървата Душната лятна вечер преди отпуската трябваше да е изпълнена с приятно очакване и сладка организация. Но в апартамента на Антон и Алиса въздухът бе тежък. В центъра на хола, като жив паметник на тревогата, стоеше Светлана Георгиева. В ръцете стискаше дистанционното. – Няма да стане! Вие съвсем акъла си загубихте ли?! – иззвънтя стоманата в гласа ѝ, трениран от годините като учителка по математика. На екрана беше застинал кадър от поредното сензационно предаване: мрачен водещ с карта на Югоизточна Азия чертаеше червени стрелки на опасност. Алиса, която подреждаше куфара с изумително спокойствие, само въздъхна. Тя познаваше сценария. Антон, с израз на изтощено търпение, пробва да се намеси. – Мамо, стига вече! Няма нищо страшно! Екскурзия е, в нормален хотел ще сме… – Глупости! – отплесна с ръце Светлана Георгиева и дистанционното едва не полетя към стената. – Антон, отвори ѝ очите! Тя ще те затрие с тази лудост! В Тайланд… там всеки втори е търговец на органи! Ще те пратят за бира и няма да се върнеш! Ще ти изрежат бъбреци, черен дроб, всичко – и айде във фризера! А нея… – с трагичен жест посочи Алиса, – нея ще я продадат в робство или в бардак! Видях го с очите си по телевизора! Алиса престана да сгъва дрехите си. Вдигна изненадани очи към Светлана Георгиева и запази такава пауза, каквато Антон никога не би издържал. – Госпожо Георгиева, – гласът ѝ бе спокоен, отчетлив, – наистина ли вярвате, че всеки таец е мафиот и хирург-трансплантатор едновременно, както и сутеньор в свободното си време? – Недей да ми се подиграваш! По телевизията показват! Който няма какво да губи, ходи там да гони екзотика и после близките получават частите му в буркан! Антон се хвана за челото. – Мамо, това е програма за пенсионери без адреналин! Плашат нарочно, че да се гледа… – И хиляди изчезват! – отсече Светлана. – Алиса, нали вече ги купи билетите? Няма да ги върнеш, а? – Купих ги. Няма, – спокойно отговори Алиса. – Две години събирахме. Четах форуми, резервирах през агенция. Няма да скитаме нощем по гетата, ще ходим по екскурзии, на плажа в Патая и ще ядем том-ям… – Там слагат какво ли не в супите! – мърмореше зловещо свекървата. – Антон, моля те, осъзнай се! Да иде сама, щом толкова ѝ се ходи. Тя си рискува. Ти стой тук – жив и здрав. Майчиното сърце усеща беда. Във въздуха увисна напрежение. Тогава Алиса каза нещо, което бе напирало отдавна. – Добре, приемам, госпожо Георгиева. Рискът е за смелите. Ще отида сама. – Алиса! Какво говориш? – втрещен бе Антон. – Чу майка ти. Има лошо предчувствие. Не мога да отговарям за бъбреците и черния ти дроб – ще останеш в София, ще пиеш чай с мама и ще гледате „Разследване в чужбина“ по БНТ. А аз… – с ледената си усмивка Алиса продължи, – аз ще ида в ада. Сама. Светлана Георгиева бе едновременно тържествуваща и смутена. Беше „победила“, ала готовността на Алиса да замине сама ѝ обърка схемата. – Ами, добре, – процеди тя, но вече без предишната жар. – Твой си проблем. Антон се опита да спори, да я разубеди, но Алиса бе непреклонна. Вечерта преди заминаването лежаха мълчаливо, гръб до гръб. – Може пък да размислиш? – прошепна той. – Не! – твърдо отвърна Алиса. ***** Самолетът се приземи в Банкок и вълна топлина обви Алиса като шал. Страх? Никакъв. Само умора и необуздано любопитство. Първите дни, по своя план, тя обикаляше шумни улички, изумяваше се на храмовете, похапваше страхотна улична храна. Никой не се опита дори да ѝ бръкне в чантата, камо ли да я отвлече. Симпатичните продавачи от пазарите плахо се опитваха да свалят цената с десет бата. В груповия чат с Антон и… Светлана Георгиева (по настояване на последната) прати снимка: усмихната Алиса с фреш на фона на тюркоазено море. Надпис: „Органите са ми на място. В робство още не са ме взели. Чакам с нетърпение“. Антон изпрати сърчица. Светлана Георгиева четеше, гледаше – и мълчеше. После Алиса замина на север, в Чианг Май. Там, в малък семеен хотел, собственичката – възрастна тайландка на име Нок – я учеше на истински пад тай. Нок, с развален английски, удивително наподобяваше Светлана Георгиева. Жената също така се тревожеше за дъщеря си, която работеше в Сеул. – Тя е сама там, студено е, хората не се усмихват, храната е странна – оплакваше се Нок, докато разбъркваше юфката. – По телевизията казаха – радиация, всички са зли! Алиса погледна загриженото ѝ лице и избухна в смях до сълзи. Нок я гледаше озадачено. Алиса разказа с думи, снимки и жестове за Светлана Георгиева, телевизията, органите и робството. Нок слушаше, зяпнала, после и тя прихна да се смее. – Ах, тия майки! – възкликна Нок. – Навсякъде са еднакви! Плашат се от неизвестното! Телевизорът – и при нас бълва глупости! Същата вечер, под звездите на верандата, Алиса звънна не на Антон, а на самата Светлана Георгиева по видео. Свекървата изглеждаше изморена и подозрителна. – Е? Жива ли си? – изпусна тя без увъртания. – Цяла съм, органите са ми тук, да видите. Алиса обърна камерата към верандата, Нок донесе чай и плодове и като видя намръщената българка на екрана, се разсмя: – Здравей! – извика Нок. – Невестата ти е страхотна! Готви чудесно! Няма страшно, ще я пазя! Робство – няма! – и я прегърна през рамо. Светлана гледаше ту към усмихнатата тайландка, ту към спокоената Алиса. – А… органите? – попита тя вече с несигурност. – Всичко по местата си, – усмихна се Алиса. – Даже ми се отвори апетит. Тук е хубаво и хората са мили. Нок разказва, че дъщеря ѝ е в Корея, а тя се страхува – по телевизията казват, че било опасно. Настъпи мълчание. – Дай ми я… Нок, – изненадващо каза свекървата. Алиса подаде телефона. Две жени от двата края на света говориха десетина минути. Не разбираха думите си, но се разбираха. Нок кимаше, смееше се, Светлана първо се мръщеше, после лицето ѝ се смекчи. Накрая дори опита да се усмихне – неловко, но вече без ужас. Когато разговорът прекъсна, Антон прати съобщение: „Мама току-що изключи телевизора. Каза: ‘Омръзна ми тая паника’ и пита кога се прибираш.“ Алиса не отговори веднага. Гледаше звездите над Чианг Май. После снима как с Нок се смеят прегърнати и прати фотото в чата. Надпис: „Имам съюзник. Утре летя с парапланер. Ако нещо – бъбреците са наред. Целувки.“ Обратният полет мина леко. На летището я чакаха Антон и Светлана Георгиева с нелеп букет астри. Не тичаше да я прегръща, но не вдигна и скандал. Подаде цветята смутено. – Ми, жива си? – Както виждате. Даже и не са ме продали… – Добре, каквото било… – измърмори свекървата. – Разкажи как е там… Тази твоя Нок как е? По пътя Алиса разказваше за храмовете, храната, добротата на хората и забавните случки. Светлана слушаше и понякога питаше. Телевизорът в хола мълчеше. В черния му екран се отразяваха три фигури – съпруг, който прегръща жена си, и свекърва, която най-после реши да види света не през сензациите, а през очите на някой, който се е върнал жив и… щастлив. На вечерта, на чай, Светлана Георгиева тихичко, сякаш пробва реакция, каза: – Догодина… ако решите… може и аз с вас? Но не в най-дивите места… Антон и Алиса се спогледаха и се усмихнаха. Изненадващо, но хубаво – че видя нещата инак. Но след дни Светлана долетя на гости, зачервена и развълнувана: – Няма да пътувам с вас! Алиса, просто си имала късмет! Видях – пак спасявали хора от плен. Не ща там! – Както желаеш, – вдигна рамене Алиса. – Антон, и ти стой тук. И из България има чудеса за разглеждане, – важно заключи Светлана Георгиева. Синът само поклати глава, знаейки, че е безсмислено да спори.
– Нека да иде сама. Може и там да я отвлекат намуси се свекървата. Тежък, лепкав вечер, малко преди
© 2026 Įdomybės!