Елена бързаше към дома. Вечерта беше нахлула, часовникът показваше почти десет, а й се искаше да стигне по-скоро, да вечеря и да легне. Цял ден бе изморена. Мъжът й беше вече вкъщи, вечерята бе готова, а синът им вече беше нахранен.
Елена работеше в малък фризьорски салон и този ден бе на смяна. Докато прибра всичко след работа, включи алармата и заключи вратата, затова и се забави.
Пътят й минаваше през една малка градинка. Обикновено там беше тихо и спокойно. През ден старушки седяха на пейките, а вечер нямаше никой, да и осветлението работеше – не бе страшно.
Но тази вечер една от пейките не бе празна. Притиснати един до друг, седяха две деца – момче на около 9-10 години и малко момиченце, може би петгодишно. Елена забави крачка и се приближи до тях.
— Какво правите тук? Вече е късно! Хайде, вървете си у дома!
Момчето я погледна внимателно, погали сестра си по косата и я притисна още по-силно.
— Нямаме къде да отидем. Баща ни ни изгони.
— А майка ви къде е?
— С него. Пияна.
Елена не се замисли дълго.
— Ставайте, елате с мен. Утре ще се оправим.
Децата се изправиха нерешително. Тя хвана момиченцето за ръка, а другата подаде на момчето.
Така ги заведе у дома. Обясни всичко на мъжа си и на дванадесетгодишния им син. Те, знаейки добрата й душа, не възразиха, а показаха на децата къде могат да се измият и ги поканиха на масата. Гладното момиче и момчето, макар и плахо, изядоха с апетит всичко, което им даде.
След това Елена отиде при съседката си, чиято дъщеря беше в първи клас, и поиска дрехи за малката. Съседите дадохa каквото имаха – във всеки дом има останали неща от порасналите деца.
Елена изкъпа Стефанката – така се казваше момиченцето, облече я в чисто, а момчето, Тошко, се изми сам и също бе облечен в дрехи от сина й.
Събра ги в хола на дивана, защото момичето не се отделяше и за миг от брат си, а той безспирно я гушкаше.
Уморени и нахранени, децата бързо заспаха на чистата постела. Елена изпрати сина си да спи, а тя и мъжът й още дълго шепнеха, обсъждайки какво да правят.
Сутринта стана рано. Изпрати мъжа си на работа. Тя щеше да работи втора смяна.
Децата се събудиха. Тя ги нахрани и реши да ги изпрати до тях. Изпраните и изсъхнали през нощта дрехи ги сложи в торба и им я даде.
Децата я отведоха до блока им, който беше наблизо. Вратата на третия етаж не беше заключена. Влязоха и спряха на прага. Елена застана до тях. Искаше да погледне майката в очите, да я попита какво е мислила цяла нощ, докато децата й липсваха.
От стаята излезе още млада, но вече изгубена жена с голям натърт под окото. Погледна децата равнодушно и каза:
— А… Дойдоха… А това коя е?
— Леля Елена. Нощувахме при нея.
— А… Добре.
И се върна в стаята. Елена остана шокирана. Това бе майка им?!
Но изневиделица жената се върна и каза:
— Ела на кухнята.
Елена последва. Колкото и странно, вкъщи беше бедно, но чисто. Нищо не беше разхвърляно, чиниите бяха измити, подът – също. Дори халатът й беше чист, макар и стар, с откъснати копчета.
— Сядай.
Елена седна. Жената седна срещу нея, погледна я с натъртеното си око и попита:
— Имаш деца?
— Да, син, 12 години.
— Слушай, ако нещо ми се случи, не оставяй моите деца. Гледай ги. Те са добри.
— А ти? Искаш да ги изоставиш?
— Вече не мога да спра. Опитвах се много пъти. А и той няма да ми позволи.
Кимна към стаята, откъдето се чуваше храчене.
— Обади се в полицията!
— Обаждах се. Ще лежи 15 дни, после ще дойде и ще ме бие още повече. А и без алкохола вече не мога. Пия всеки ден. А той ги изхвърля от вкъщи. Той не им е баща.
— А баща им къде е?
— Удави се, когато Стефанка беше на година. Оттогава пия.
— Не работиш ли?
— Миех подовете в магазина. Уволниха ме миналата седмица за отсъствия.
— А той?
— Взима по някакви работи. Някак се оправяме.
Погледна я сериозно и повтори:
— Ако нещо стане, моля те, не ги оставяй. Виждам, че си добра. Дори да ги посещаваш в сиропиталището.
Елена стана и тръгна към вратата. Главата й отказваше да проумее всичко. Беше потресена от молитвата й.
Децата излязоха да я изпратят. Двете се приближиха и я прегърнаха. По бузите на Елена се стичаха сълзи. Бързо ги обръска, тя каза на Тошко, че знае къде да я търси. Обърна се и излезе. Навън пусна сълзите си на свобода – течаха неспираемо, а хората се обръщаха. Вечерта разказа всичко на мъжа си. Той я подкрепи и обеща, че ако нещо се случи, няма да изоставят децата. Синът, който ги бе чул, се приближи и тримата се прегърнаха, мълчаливо седейки в кухнята.
Тошко се върна след три дни. Каза, че майка му е изчезнала, а баща му беше арестуван. Стефанка бе при съседката, но деня ще ги вземат в приют. Разказа всичко набързо и избяга обратно при сестра си. Още същия ден ги заведохаСлед месеци усилия и борба с бюрокрацията, Елена и семейството й най-сетне получиха официално правото да отглеждат Тошко и Стефанка, давайки им истински дом, пълен с любов и загриженост.