10 ноември
Честна дума, ако някой ми беше казал, че ще доживея да викам полиция заради роднина у дома бих се изсмяла. Но ето ме седя на кухненската маса, все още треперя, макар че мина повече от час откак вратата се трясна зад гърба на Павел.
Всичко започна миналия ноември, а сякаш бяха минали десет години. Бях се прибрала уморена заплата, ревизия, досадни колеги, а и гръбнакът ми май ще ме убие някой ден. Щом влязох с тежките чанти в антрето, заварих Ивайло (моя мъж) с виновен поглед и кърпата в ръка все едно беше сгазил лука съвсем буквално. Вярно, че темата беше гост ама не обикновен гост, а неговият по-малък брат все търсещ пристан и внимание.
Тони, знаеш ли, Павел преминава през труден момент започна Ивайло. Събрал багажа, че жена му го изхвърлила, а от работа са му посочили вратата. Къде ще отиде? Глупаво е да спи по гараите в София!
Изпуках се със стон и стоварих покупките. Квартирата ни е двустаен апартамент панелка в Люлин, не пансион. Ама братът на Ивайло има едностаен в Перник, не виждам причина да се налага да ни тежи.
Дето да знам той давал жилището под наем, за да изплаща кредита за студиото, дето купил на своя син. Казал, че трябва да стъпи на крака в София, да хване нещо свястно за работа. Само седмица, Тони, най-много десетина дни. Само докато мине интервютата оправдава се Ивайло.
Отпих половин чаша вода, докато го гледам как ме моли тихо, почти като побутнато куче от приют. Доброта не му липсва, всеки ще потвърди но ако трябва да каже не на роднина, Ивайло започва да мънка и да се гърчи.
Добре, измърморих, само седмица! Ясно казано: ставаме в шест, лягаме в единайсет, нито гости, нито купони!
Павел пристигна още същата вечер същински ураган. Грамаден, рошав, шумен, с неръфан сак, който вмириса коридора на взет на заем дезодорант. И закачливо подвикна:
Оо, домакинята! Приехте ли госта? Да не ви огранича? Ще се държа като мишка, само място за гърба и контакт ми трябва!
Първите три дни учудващо кротък. Спеше до обяд на дивана, следобед скиташе из софийските улици по интервюта, а вечер унищожаваше съдържанието на хладилника с изумителна скорост. Бобена чорба за четири дни мина за една вечер. Кюфтетата изчезнаха скоропостижно. Павел само се смееше:
Тук въздухът отваря апетит, Тони!
Не казах нищо, макар че направих бележка ще трябват още покупки. Все пак неловко е да мъмриш гост с пълна уста.
Седмица по-късно, докато вечеряхме, повдигнах темата деликатно:
Павле, има ли напредък с работата?
Погледна ме като ранен мечок:
Всичко е измама. Обявите изглеждат добре, а на място въртиш хонорари или разнасяш пратки за жълти стотинки. Не съм работник, имам специалност. Но имам един скрит коз Обещаха да звъннат в понеделник. Трябва да се изчака още малко.
Още няколко дни? попитах. Ивайло в този момент се захвана да рови в салата, избягвайки погледа ми.
Какво, да ме изритате уикенда? ухили се Павел, ще идем с Ивайло в гаража, да си побъбрим като мъже.
Примирих се. Какво са два дни, щом минали са седем?
Обаче в понеделник не се случи нищо, после и във вторник, а по едно време Павел дори спря да излиза. Откривах го всяка вечер ангажиран с телевизора, трохи по масата, чаши навсякъде, миризма на одеколон, смесена с бира. Все по-често забелязвах, че започва да се държи като собственик взима шампоана на Ивайло, навива се с любимото ми одеяло, сменя каналите както си иска.
Измина месец. Натрупаният сняг навън започна да се топи, а у нас се наслагваше напрежение.
Една вечер, не издържах. Влязох при Ивайло, който усърдно поправяше тостерa в кухнята.
Ивайло, имаме сериозен разговор.
За Павел ли? примирено въздъхна той.
За него. Измина месец лежи на нашия диван, яде ни, дори не се преструва, че търси работа. Не мога да мина с халата през хола, без да се притеснявам. Животът ни се превърна в общежитие! Докога?
Тони Знаеш, трудно ми е, майка ни нямаше да ми прости шепнеше.
Твоята майка е в Бургас, не вижда нищо. А ние вече харчим двойно за храна, водата не спира, токът хвърчи, а той дори лев не е дал.
Няма пари прошепна Ивайло. Банките му замразили сметките заради дълг. Сподели ми го вчера.
Седнах на един стол. Земята под краката ми се разлюля така ли щяха да минат месеци?
Пролетта отмина, Павел не стана охранител, защото гръбнакът му не държи. За кръчмата обаче сили имаше винаги. Забелязах, че ракия от бара постепенно изчезва. Истински гръм стана, когато с подарок, скъп коняк, подарен на Ивайло, изчезна като пари. Павел като изригна:
Не съм пипал! Вие сами го изпихте скаран си с мен!
Ивайло неловко опита да ме подкрепи. Скандалът не помогна Павел стана още по-озлобен.
В този момент приех решение само ултиматум ще върши работа. Казах, че има седмица да си намери квартира или аз ще подам за развод и делба. Ивайло се уплаши, предложи да говори с брат си, пуши като комин на балкона. Павел обеща намерил стая във Враждебна, щял да се изнесе след две седмици с първата си заплата.
Облекчих се. Два търпеливи уикенда.
Но след седмица Павел се появи с ръка в гипс.
Паднах по стълбите обяви с драма. Счупих китка.
Гледах към белия му гипс и ясно ми стана: този човек никога няма да си тръгне, докато не го изнесат. Не можеш да изхвърлиш инвалид!, радваше се.
Лятото се превърна в ад. Павел ме викаше за всичко: Тони, нарежи ми филия, не мога!, Тони, помогни с гърба, не стигам. На втората услуга отговорих толкова остро, че повече и дума не обели.
Ивайло се укриваше по извънредни смени, а аз започнах да кисна в кафенета, в парка, навсякъде само да не се прибера у нас. Павел вече си премести мебелите, води всякакви непознати типове, а опитах да се разправям ми парира с рев:
Тук имате три стаи (а апартаментът е двустаен!), какво ви преча? Брат съм, имате дълг към мен!
Търпението ми се изчерпа на 10 ноември, точно година по-късно.
Прибрах се по-рано главата ме болеше. В антрето женски обувки, на закачалката евтина дамска шуба. През вратата на хола гърмеше чалга, Павел се вихреше с руса мадама, бутилки водка на масата, фасаци по килима.
Ето я домакинята! викна Павел пиянски. Познай се, това е Красимира муза ми!
Нещо във времето се спря. Толкова хладно и ясно се изправих, както никога преди.
Излезте от тук, и двамата! Пет минути!
Ти луда ли си? надигна се Павел, яркочервен. Къде да вървя посред нощ? Това не е само твой дом! Ивайло ме канѝ! А ти коя си?
Извади ръка, замахвайки. Не трепнах, само посегнах към телефона.
Ще повикам полиция.
Викай! Аз съм гост, брат съм! Няма какво да ми направят!
Без да чакам, набрах 112:
Моля, изпратете патрул София, Люлин, чужди хора вкъщи, държат се агресивно, употребили алкохол, нямат адресна регистрация, аз съм собственик. Ще чакам.
Мадамата бързо се омете, Павел остана по халат на дивана, нагло запази усмивката.
Ще видим, като дойде Ивайло!
Усмихната, тръпки ме побиха. Влязох в кухнята и звъннах на мъжа ми:
Виках полиция. Твоят брат напи жена, нахълтаха гости, пушат, замахна към мен. Ако го защитиш подай за развод веднага.
Ивайло дълго мълча. После просто каза:
Идвам си. Прави, каквото трябва.
Полицаите дойдоха след петнайсет минути. Сухи, делови.
Вие ли сте домакинята? питаше младият сержант.
Показах договор, лична карта, декларация за собственост. Това е брат на съпруга ми, няма адрес тук, не съм съгласна да живее, държи се агресивно.
Документите ти? към Павел.
Павел извади паспорт пернишка регистрация.
Госпожо, излизате ли доброволно, или да ви снимаме? кратко попита сержантът към Павел.
Ще видите вие! Идвам пак, щом брат ми каже! викаше той, фучейки. Ивайло, кажи им!
Тъкмо тогава, на вратата влезе Ивайло, много поостарял.
Павка, върви си. Свърши се каза тихо.
Как така? потръпна брат му. Ще предадеш своя кръв заради нея?
Година живя на наш гръб. Лъга ме, унизи Тони, превърна двора на наш дом в хан. Край. Чао, братко.
Павел се разкрещя, напсува ни всичките и най-после излезе съпроводен от полицаите, които се увериха, че не остава пред блока.
Сменете ключалките посъветваха ме при тръгване. Болни роднини обичат да се връщат.
Колко беше хубаво в оная тишина. Ивайло отвори прозореца за да излезе проклетият дим. Без дума заспахме в пристъргания ни дом.
Останалата част от уикенда прекарахме в чистене, сменихме секретната брава, изхвърлихме разнебитения диван. Павел опита да ни тормози с обаждания през няколко дена искайки пари, заплашвайки, опитвайки се да използва съжалението на брат си. Ивайло просто затваряше и блокираше номера.
Постепенно се върнах в обичайния си ритъм вечерях с удоволствие, връщах се с радост у дома. Ивайло по-тих, но може би за пръв път напълно мой човек. Семейството е онова, което не те изяжда по малко всеки ден, а те пази. Днес го знам.
Понякога трябва да минеш през собствения си малък ад, за да научиш къде свършва търпението ти и започва истинският ти дом.






