— Бягай оттук!!! Казвам ти – върви си! Какво се шляеш наоколо?! — леля Клавдия Стоянова трясна голям поднос с горещи питки на масата под разкошната ябълка и бутна съседското хлапе. — Марш оттук! Кога майка ти ще почне най-сетне да се грижи за тебе?! Мързел такъв! Кльощавият като клечка Сашко, когото никой не викаше по име, а всички отдавна го знаеха само като “Коник”, хвърли угрижен поглед към суровата съседка и се повлече към собствената си врата. Голямата къща, разделена на няколко апартамента, беше обитавана наполовина. На практика там живееха две и половина семейства: Господинови, Семенови и Карпенкови — Катя със Сашко. Тези последните бяха именно „половинката“, която никой не вземаше насериозно и всички я избягваха, докато не се появеше някоя спешна нужда. Катя никога не беше важна персона, нея нямаше смисъл човек да брои — и времето й не си струваше. На Катерина, освен сина й, никой друг не й беше останал. Мъж, родители — нямаше. Мъкнеше се самичка, както може и както знае. Гледаха я накриво, но особено не я закачаха, освен че понякога гонеха нейния Сашко-Коник, както го кръстиха заради слабите му, дълги ръце и крака, и голяма глава, която като че ли виси на тънка шийка стръкче. Коник беше невзрачен, плашлив, но добър по душа. Не можеше да подмине плачещо дете, веднага се спускаше да го утеши, но за това редовно попадаше под нападките на майките, които не искаха покрай рожбите им да се мотае „това плашило“. Сашко дълго време не знаеше кой е Плашилото. После майка му подари книга за момичето Елли, и тогава разбра защо му викат така. Но и наум не му минаваше да се обиди. Реши си, че тези, които му викат Плашилото, всички са чели тази книжка, знаят, че героят е умен и добър, на всички помага, а накрая става дори управител на красив град. Катя, която чу изводите на сина си, не го разубеждава, реши с усмивка, че по-добре детето да мисли по-добро за хората, отколкото заслужават. Светът и без друго е пълен със зло — и синът й има предостатъчно време да се нагълта с горчивината му. Поне детството му да е радостно… Сина си Катя обичаше безкрайно. Беше простила на бащата на Сашко неговите изцепки, сама посрещна съдбата си в болницата и сряза акушерката, която заекваше нещо, че момчето било родено „не такова“. — Измисляйте още! Моят син е най-красивото дете на света! — Никой не спори! Само умник няма да стане… — Това ще видим! — и Катя милваше личицето на бебето си и плачеше. Първите две години непрекъснато водеше Сашко по лекари и постигна това, че детето най-сетне получи достойно лечение. Тътреше се до града, друсана от стария автобус, силно гушнала в себе си вързопчето със сина си. На съжалителните погледи не обръщаше внимание, а ако някой се опиташе да я утеши или й даваше съвети, превръщаше се в яростна вълчица: — Твоя си дай в дом за деца! Не? Тогава не ми трябва твоят акъл! Сама си знам пътя! До две годинки Сашко се оправи, напълня и по развитие почти не се различаваше от останалите деца. Но красавец не стана — голяма, леко сплескана глава, тънки ръчички-крачета и слабост, срещу която Катя се бореше с всички възможни средства. Лишаваше се от всичко, а на сина даваше най-доброто, което се отрази на здравето му. Въпреки вида си, Сашко почти спря да тревожи лекарите, които само поклащаха глава, виждайки как крехката, като горска фея, Катя прегръща своя Коник. — Такива майки се броят на пръсти! Дете почти инвалид, а сега — виж го! Геройче! Истински умник! — Да! Момчето ми е такова! — Не, Катенце, не момчето — тебе хвалим! Истинска майка си! Катя се усмихваше неразбиращо — какви похвали, просто майка прави каквото трябва… Когато Сашко трябваше да тръгне на училище, вече четеше, пишеше и смяташе, но заекваше. Това понякога обезсилваше целия му талант. — Достатъчно, Сашко, благодаря! – прекъсваше го учителката, давайки думата на други ученици. После се оплакваше в учителската стая, че момчето е добро, но да го слушаш на дъската е мъчение. За щастие на Сашко, тя остана само две години, омъжи се и излезе по майчинство, а паралелката беше дадена на друга преподавателка. Мария Илиева беше вече възрастна, но не беше изгубила нито твърдостта, нито обичта си към децата. Схвана веднага кой е Коник, поговори с Катя и я насочи към добър логопед, а на Коника уж между другото даваше задачите писмено. — Пишеш красиво — удоволствие да чета! Сашко светваше от похвалата, Мария Илиева четеше на глас неговите отговори и всеки път подчертаваше какъв талантлив ученик е спечелила. Катя плачеше от благодарност и искаше да целува ръцете, които сякаш на шега, нежно милваха сина й, но Мария Илиева с усмивка я прекъсваше: — Луда ли сте?! Това е работата ми! Хлапето ви е прекрасно и всичко му предстои! Ще видите! Сашко тичаше към училище с отскок, радвайки съседите. — Олеле, нашият Коник подскочи! Значи и ние трябва да се приготвим! Боже, защо природата така го е наказала?! Защо не си го прибра?! Какво си мислеха съседите за нея и детето й Катя естествено знаеше, но не харесваше караниците и вярваше, че ако човек няма сърце и душа, няма как да го научиш да бъде човечен. Затова не си хабеше времето със злите приказки. По-добре да оправя къщата, или да засади още една роза пред дома си. Големият двор, с лехи под всяко прозорче и с малко дворче накрая, никой никога дори не си помисляше да дели. Съществуваше неписано правило, че „петачето“ пред входа си е територия на съответния апартамент. Катерининото „петаче“ беше най-хубаво. Там цъфтяха рози, растеше буен люляк, а Катя беше наредила стъпалата с парчета плочки, изпросени от директора на местното читалище, където правеха ремонт. Голямата купчина натрошени плочки толкова я очарова, блестяха на слънце като съкровище от далечна страна. — Дайте ми ги на мен! — нахлу тя в кабинета. — Какво да ти дам? — изненада се директорът. — Плочките! Дайте ми ги! Нахални желания, но директорът се посмя и й позволи. Катя, взела количката от съседите, копаше из купчината до вечера, избирайки годно за мозайката. После гордо тътреше количката из цялото село, в която седеше важният Коник. — За какво й е тоя боклук? — дивяха се съседките. Но след седмица-две ахнаха от красивата мозайка, която Катя измайстори отпред на входа. Тя никога не беше ходила по музеи, не беше виждала гръцки фрески или храмове във византийски стил, но вкусът й безпогрешно я водеше. Стълбите към дома, наредени с плочки, се превърнаха в истинско произведение, на което се радваше цялото село. — Ама това си е шедьовър… Катя не реагираше на удивлението. Какво й пукаше кой какво мисли? Най-големият комплимент за нея бяха думите на сина: — Мамо, колко е красиво… Сашко милваше мозайката по плочките и сияеше, а Катя пак се разплакваше. Защото нейното момченце беше щастливо… А радостите в живота му не бяха много — малко похвали в училище, нежна майчина ласка или вкусна гозба. Това му беше щастието. Коник почти нямаше приятели — не догонваше връстниците, не обичаше ританицата, четеше повече. Момичетата го избягваха, най-вече заради съседката — леля Клавдия, която имаше три внучки — пет, седем и дванадесет. — Да не си я доближил! — заплашваше го тя с юмрук. — Не са за теб тия момичета! Какво имаше в главата си леля Клавдия беше загадка, но Катя настоятелно инструктира Сашко да стои настрана. — Защо да я изнервяме? Нали ще се разболее… Коник се съгласяваше и през глава не поглеждаше към двора на Клавдия. Дори в деня, когато тя се готвеше за празник, просто минаваше оттам, изобщо не искаше да се присъедини към веселбата. — Ей, моите тежки грехове! — мърмореше Клавдия, покривайки питките с бродирана кърпа. — После ще кажат, че съм скъперница! По-чакай! Тя избра две-три питки и догони момчето. — На! Но да не си ми припарил във двора! Днес сме на празник! Стой у вас кротко, докато дойде майка ти, ясно?! Сашко кимна, благодари и тръгна, а Клавдия вече нямаха време. Чакаха празнуващите — рожден ден на най-малката й и любима внучка Светланка, а Сашко-Коник изобщо не й трябваше! Как ще плаши децата с този изплашен поглед! Ще сънуват кошмари! Клавдия въздъхна, спомняйки си как убеждаваше съседката да даде детето си. — Кате, защо ти е дете?! Път не можеш да му дадеш! Ще започне да пие и ще замръзне до някой канал! — Да си ме виждала с чашка? — Катя не оставаше длъжна. — Това не значи нищо! От такъв живот една пътека има! Ти си без майка, той ще стане същият! Не ти стиска да си майка! Не знаеш какво е… Защо да го мъчиш детето си? Отърви се, докато можеш! — И още какво?! Не ви е срам?! Вие сте майка! — Не ти е жал! Аз децата си сама отгледах. А ти? Какво ще му дадеш? Нищо! Помисли си! Оттогава Катя не поздравяваше Клавдия, минаваше с високо вдигната глава, носейки своя обемист, някак неловък корем, без да поглежда към съседката. — Защо ми се сърдиш, глупаво момиче? Добро ти мисля! — мърмореше Клавдия. — Вашето добро лошо мирише! Имам гадене! — отвръщаше Катя и галеше корема си: — Не се бой, малък! Никой няма да те нарани! А какво и кой го е наранявал през осемте му години, Коник никога не разкриваше на мама. Жалеше я… Ако много го обидеха — плачеше в някой ъгъл, но никога не казваше. Знаеше, че мама ще тъжи повече от него. На него обидата му се изплъзваше като вода от гъска, без горчивина или злоба. Чистите детски сълзи я алаха от душата му, и след половин час вече не помнеше кой какво е казал — само му беше жал за възрастните, които не разбираха най-простото. Без обиди и злост се живее по-леко… Клавдия Стоянова Сашко отдавна не се страхуваше, но не я обичаше. Когато заплашваше с пръстче и го обиждаше, Сашко бягаше, за да не вижда лошите й очи и острите, като бръснач, думи. И ако тя беше го попитала какво мисли за всичко това, Коник щеше да я изненада. Той я жалеше. От цялото си сърце, както само той умееше. Жал му беше тази жена, която пилее минути от живота си в злоба. Минута Сашко ценеше най-много на света. Разбра, че нищо не е по-ценно. Всичко можеш да върнеш, но не и времето. — Тик-так! — казва часовникът. И край… Няма я минутката! Хвани — не ще я хванеш! Изчезна… Не се връща! Не се купува, дори за най-красивия бонбонен етикет. Но възрастните не го схващаха… Качен на прозореца си, Сашко дъвчеше питка и гледаше как внучките на Клавдия и другите деца се гонят зад къщата. Рожденичката сияеше като принцеса в розова рокличка, а Сашко я гледаше като омагьосан — бе му фея от приказка. Възрастните празнуваха, децата тичаха из тревата — а щом се изниза и Светла до кладенеца, вниманието на Коник се насочи натам. Знаеше, че край стария кладенец е опасно — Катя често го предупреждаваше. Той обещаваше да не припарва. Моментът, в който Светланка се подхлъзна до кладенеца и изчезна от поглед, Сашко изпусна. Гледаше друго. После — търси с поглед розовата петънце, няма я… Къде е? Няма я и при гостите… Защо не извика за помощ, по-късно не знаеше да каже. Просто полетя по стъпалата и хукна към кладенеца. Децата не забелязаха липсата на Светла, не и че Коник се втурна към кладенеца и като надникна, видя, че в тъмнината свети нещо розово — закрещя: — Хвани се за стената! Плашейки се да не я бутне, легна на ръба, провеси крака надолу и, носейки се по гнилите трупчета, се плъзна в тъмното. В кладенеца скочи, знаейки, че Светла не може да плува. Това беше сигурен — често я гледаше, когато баба й се опитваше да я учи в плитчините. Светла не се научи, а от Сашко се страхуваше заради приказките на баба си. И все пак, надишала се с вода, като се хвана здраво за слабите рамене на Коник. — Спокойно! Държа те! — прошепна и хванал я, както го беше учила майка му, — дръж се, аз ще викам! Ръцете му се хлъзгаха по хлъзгавите трупчета, водата я дърпаше надолу — но все пак успя да извика: — Помощ! Не знаеше, че децата вече бяха избягали от поляната, веднага щом тъмната вода ги изплаши. Не знаеше дали ще му стигнат силите до помощ. Не знаеше дали изобщо някой ще го чуе… Знаеше само, че смешното момиченце в розова рокля трябва да живее! Защото красота — и минути — не са много в този свят. Най-после някой го чу. Клавдия, тъкмо носеща гъската, се огледа — Светла я няма! Гостите не разбраха първо защо домакинята крещи така. Но викът на Коник — „Мамо…“ — го чу и Катя, която без да спира се втурна у дома. Тъкмо прекрачи прага, когато Клавдия падна на стъпалата, а Катя, без да разбира какво става, хукна в двора. Чу гласа на сина си. Изведнъж Катя разбра всичко… Още в родилното беше викала към небето: „Господи, не го взимай!“ Сега, с последни сили ровейки в тъмните води, усети нещо тънко и хлъзгаво, дръпна — и извади сина си. Крещя: — Тегли! И вече над водата чу хрипкавото: — Мамо… След почти две седмици в болница Сашко се върна герой. Светла беше добре, плакала, надишала се с вода, но въобще не пострада сериозно. Сашко беше прекарал по-тежко: счупена ръка, трудно дишане, но мама беше до него и страхът за Светла, която го посети в болницата, мина. — Момченцето ми! Господи! Ако не беше ти… — рида Клавдия, прегръщайки го. — Всичко бих ти дала! — Защо? — попита Сашко, свивайки рамене. — Просто направих каквото трябваше. Нали съм вече мъж? Клавдия го прегърна, още незнаейки, че този слабичък, незграбен Коник, който и като голям ще носи прякорчето, след няколко години ще кара БТР с ранени под куршуми. После ще направи всичко, за да облекчи болката на тези, които — както и той някога — ще викат „мамо“… А на въпроса защо го прави, той ще каже: — Лекар съм. Трябва. Животът трябва. Така е правилно! *** Накрая, мили читатели — майчината обич наистина граници не познава! Катерина, въпреки всичко и всички, обичаше сина си безмерно. Неуморната й вяра му помогна да израсне добър човек. Истинският герой е вътре — Сашко, въпреки външността, стана герой. Именно добротата, смелостта и милосърдието са истинските качества. Съседите, които пренебрегваха Катя и сина й, признаха достойното след героичната му постъпка. Поуката: пред истинските качества предразсъдъците се топят, прошката ни прави хора, дори да сме били наранявани. Както каза Сашко: „Лекар съм. Трябва. Животът трябва. Така е правилно!“ Тази история ни кара да си спомним — човечността и състраданието побеждават злобата и равнодушието, а красотата блести отвътре. А вие вярвате ли, че добротата винаги пробива път и света към по-добро го обръща? Имате ли примери, че външността лъже, а богатството е в душата?

Махай се оттук! Казвам ти махай се! Какво се мотаеш тук?! леля Клавдия Жекова сложи с трясък голяма тава с горещи кифлички под разперената ябълка и бутна съседското момче. Айде, няма какво да стоиш! Кога ли майка ти ще почне да се грижи за тебе?! Мързеливец!

Слаб като клечка, Веско, когото никой не викаше на име (всички бяха свикнали да му казват Буренчето), впери поглед в строгата съседка и се запъти към своето стълбище.

Голямата стара къща, разделена на няколко апартамента, беше населена само частично. В нея обитаваха всъщност две и половина семейства: Диневи, Савови и Костадинови Златка с Веско.

Последните бяха онази половинка, към която никой не гледаше особено сериозно и повечето ги пренебрегваха, докато не се наложи нещо спешно. Златка не бе смятана за значима персона, затова и рядко ѝ обръщаха внимание.

Златка, освен сина си, нямаше никой. Нито съпруг, нито родители. Блъскаше се сама, както може и знае. Поглеждаха я подозрително, но не я закачаха, освен ако понякога не изритаха Веско, когото наричаха Буренчето заради слабичките му крайници и голямата му глава, която стоеше чудато на тънката му врат.

Буренчето външно приличаше на страшилище, беше много кротък и добър, но страхлив. Не можеше да подмине плачещо дете, веднага тичаше да го утеши, за което майките често го гонеха с думите, че този страховит няма работа покрай техните деца.

Кой е тоя Страховит, Веско дълго не разбираше. После майка му подари книжка за момичето Елица, и момчето разбра защо го наричат така.

Ала да се обижда дори не помисли. Веско реши, че всички са чели тази книжка, и значи знаят, че Страховитият бил умен и добър. А накрая станал и владетел на красиво градче.

Златка, на която сподели тези си разсъждения, не го опроверга. Нека се научи да вярва повече в доброто у хората, мислеше тя.

И без това злина на тоя свят има бол, а нейният син още достатъчно ще я изпита. Поне сега нека си бъде щастлив.

Сина си Златка обичаше безкрайно. Простила на мъжа му непукашеството и предателството, прегърнала съдбата си още в родилното, като се сопнала на акушерката, която нещо мърмореше, че момчето се е родило особено.

Оставете приказките! Моето дете е най-хубавото на света!

Ама кой спори?! Само че умен надали ще стане…

Ще видим! галеше Златка личицето на бебето си, преглъщайки сълзите си.

Първите две години влачеше Веско по доктори, докато най-накрая се погрижиха за него сериозно. Градът беше далеч, но тръгваше със стария автобус, стискаше момченцето, добре овито, на ръце.

На съчувствени погледи не обръщаше внимание. Ако някой набиваше акъл или даваше съвети, тя ставаше истинска вълчица:

Своето дай в дом, ако искаш! Иначе не ми трябва съветът ти! Аз зная сама що да правя!

На две години Веско се изравни, закрепна, и по умения вече почти не се отличаваше от другите деца. Само красота не пожъна главата му беше голяма, леко сплескана, ръцете и краката тънки, слабичък, колкото Златка се бореше с това.

Лишаваше себе си от всичко, а на детето даваше най-доброто и това се отрази. Въпреки вида си, Веско вече почти не тревожеше лекарите, които само клатеха глава, гледайки как крехката, приличаща на горска фея, Златка прегръща своето Буренче.

Такива майки са рядкост! чудеха се докторите. Малко да беше и инвалид, а сега… Погледнете го герой! Разумен момък!

Да! Точно такъв ми е синът! горда беше Златка.

Ама не говорим само за него. И ти си достойна, Златино! усмихваха се докторите.

Златка не разбираше каква е тази заслуга така трябва, мислеше тя. Майката трябва да обича и да се грижи за сина си, какво друго?

Към първи клас Веско вече четеше, пишеше и смяташе, макар и с леко заекване, което понякога обезсмисляше талантите му.

Веско, стига! Благодаря! прекъсваше учителката, давайки думата на някой друг, после се оплакваше в учителската, че момчето било добро, ама не става за слушане. За късмет, тая учителка издържа само две години, ожени се и излезе в майчинство. Класа пое нова учителка.

Мария Илиева бе възрастна, но строга и добросърдечна, обичаше децата искрено. Бързо разбра що за момче е Буренчето. Говори със Златка, прати я при логопед. На Веско позволи да пише отговорите си.

Прекрасно пишеш! Радвам се да чета написаното!

Веско грейваше от похвалата, а госпожа Илиева четеше неговите отговори пред класа и все подчертаваше таланта му.

Златка плачеше от благодарност готова беше ръка да целуне на учителката, но госпожа Илиева веднага спираше подобни пориви:

Не сте с всичкия си! Това ми е работата! Имаш чудесно момче! Ще видиш всичко ще бъде добре!

Веско бегом търчеше за училище, радвайки съседите.

Ха! Нашето Буренче подскача! Време и на нас да сменим пазачите! Боже, как можа природата такова дете да ощети? Защо ли го е оставила?

Златка знаеше какво мислят съседките за нея и сина ѝ. Ала не обичаше да спори вярваше, че като Господ не е дал на човек нито душа, ни сърце, не го учиш с приказки на човещина.

По-добре е вместо да губи време да разгадава хората да го вложи в нещо полезно: да оправи къщата или да насади още една роза пред входа.

Големият двор, с лехи под прозорците и малка градинка отзад, никой не бе мислил да дели официално негласно се знаеше, че площадчето пред стълбите си е на съответния апартамент.

Площадката на Златина беше най-хубавата цъфтяха рози, имаше голям люляк, а стълбището Златка нареди с керамични парчета, които изпроси от директора на читалището. Там правеха ремонт и купчина счупени плочки блестеше като съкровище. Златка веднага го поиска.

Дайте ми ги! влетя тя в директорския кабинет.

Кое да дам? изненада се директорът.

Плочките! Моля ви, дайте!

Директорът се посмя, но позволи. Съседите ѝ дали количка, и тя до късно ровеше, събирайки подходящите късчета.

След няколко седмици всички ахнаха от ненужните парчета Златка сътвори мозайка-шедьовър, на която вече идваха да се радват и от квартала.

Ах, че хубост чудеха се съседките.

Златка не обръщаше внимание. За нея най-важен беше комплиментът на сина:

Мамо, каква красота

Веско, коленичил на стъпалото, докосваше шарените плочки с пръст и сияеше. А Златка отново плачеше.

Нейният син беше щастлив.

А поводи за щастие нямаше много. В училище го похвалеха или тя направеше нещо вкусно и го гушкаше, шепнейки колко е добър. Това бяха искрите радост.

Приятели Буренчето почти нямаше не можеше да насмогне на момчетата, обичаше книгите повече от футбола. Девойките го отбягваха, а най-лошо бе с Клавдия съседката с три внучки на пет, седем и дванадесет.

Да не си посмял дори да им се приближаваш! заплашваше го тя. Ти не си за тях!

Какво ставаше в накъдрения ѝ ум, никой не знаеше, но Златка нареди на Веско да не се мота из краката ѝ и да стои далеч от внучките.

Защо да я ядосваме ще се разболее още.

Веско бе съгласен и на километър не припарваше при Клавдия. Точно този ден, докато Клавдия се суетеше по празник, минаваше просто покрай нея, нямаше намерение да се приобщава към веселбата.

О-о-ох, тежки ми грехове издума Клавдия, покривайки тавата с шит пешкир. И после ще кажат, че съм стисната! Чакай малко!

Избра няколко кифлички, настигна момчето:

Вземи! Само да не те видя на двора! Имаме празник във входа! Седиш кротко у вас! Разбра ли?

Веско кимна, благодарен за кифличките. Но Клавдия вече не беше за него чакаше гости, внучките щяха да дойдат, родата и беше време за масата, а още не беше готова с всичко. Искаше с размах да отпразнува рождения ден на най-малката и любимата си Сияна. А депутатът син на съседката, кльощавият Буренчо, изобщо не ѝ беше нужен!

Няма да плаша децата с това страшно дете! Ще сънуват кошмари! Клавдия въздъхна, спомняйки си как навремето уговаряла Златка да не го оставя.

Къде ти, ма Злате, дете?! Защо?! Нема да можеш да му дадеш път. Ще се пропие и ще умре под плета!

Видяла ли си ме с ракия? переше ѝ Златка.

Това нищо не значи! При таква бедност накъде? Каквито си ти, такова ще е и детето! Не знаеш ти що е да си майка! Не те е учил никой! Какво ще му дадеш? Ни-що! Помисли!

Златка тогава престана изобщо да й приказва. Минаваше покрай, горда с тежкия си, разлят корем и дори не поглеждаше към Клавдия.

Защо ми се сърдиш, глупавата А аз ти мисля доброто! поклащаше глава съседката.

Вашето добро ми смърди! Аз си имам гаденето! процеждаше Златка и галеше корема си, грижейки се за непознатото още Буренче. Не се бой, съкровище! Никой няма да те пипне!

Какво и колко момчето търпеше през живота си, майка му никога не научи. Пестеше я… Ако го обидеха много поплакваше сам, но не казваше. Знаеше колко по-силно ще се разстрои майка му. Обидата слизаше от него като вода от патица, не му горчеше, не го ядосваше. Чистите детски сълзи я измиваха от душата му, и след малко вече не помнеше кой и какво е казал, само жал му беше за чудните възрастни, които не разбираха нищо просто.

Без гняв се живее по-леко.

Клавдия Жекова Веско отдавна не се плашеше, но и не я обичаше. Всяко нейно заканване или обидно слово го гонеше надалеч да не вижда злия ѝ поглед и да не чува острите ѝ думи. Ако тя беше попитала какво мисли, щеше да се изуми.

Веско я съжаляваше. С цялото си сърце жал му беше за тая жена, която си пилее минутите в злоба.

Минутите Веско оценяваше най-много на света. Разбрал беше, че по-скъпо от тях няма. Всичко се наваксва, само времето не. Не се връща, не се купува с пари или с най-красивия етикет от бонбони.

Ама възрастните не го разбираха

Надвесен на прозореца в стаята си, Веско ядеше кифличка и гледаше на полянката как внучките на Клавдия и другите деца се гонят, празнувайки рождения ден на Сияна. Именичката се въртеше като ярко пеперудче в розова рокля, и Веско я гледаше углътено като че е принцеса или фея от приказка.

Големите празнуваха на дълга маса при Клавдия, а децата, като се набягаха, изтичаха с топка близо до стария кладенец, където имаше повече място.

Щом веднага видя как тичащата група се разся, Веско знаеше къде отиват и припна в майчината стая. Оттам се виждаше всичко, и дълго наблюдаваше играта, пляскайки от радост, докато се смрачи.

Някои от децата вече се прибраха, други измислиха нова игра. Само момиченцето в розовата рокля се въртеше при кладенеца и тогава Буренчето усети нещо нередно.

За кладенеца знаеше, че е опасен. Златка неведнъж му беше казвала да не доближава.

Тръбата е съвсем изгнила, не влиза никой. Водата е дълбока. Паднеш ли вътре, край! строго нареждаше. Не припарвай, сине!

Няма! обещавал той.

Моментът, в който Сияна се подхлъзна по ръба и изчезна от хоризонта, Веско изпусна. Гледаше друго. После, като огледа поляната, спря дъх.

Сияна я нямаше…

Промъкна се на стълбите, трепвайки за секунда момичето го нямаше и на масата с възрастните

Защо не му щукна, че трябва да викне помощ, Веско после не можа да си обясни. Просто скочи и се юрна през градината към кладенеца.

Децата не обърнаха внимание. Не разбраха кога Веско се надвеси над кладенеца и видя далеч надолу нещо светло:

Прибери се до стената! извика той.

Боя се да не удари момичето, легна по ръба и се спусна по гнилите дъски в тъмното.

Скочи с мисълта, че всяка минута е важна. Сияна не можеше да плува

Това беше сигурен, понеже често беше свидетел как баба й се кара и се опитва да я учи край езерото, а Веско сам се опитваше да се научи.

Щом влезе във водата, Сияна се вкопчи в кльощавите му рамене.

Дръж се! Аз ще викам! прегърна я, както майка му го беше учила.

Ръцете му се плъзгаха по хлъзгавите трупи, Сияна се мъчеше, но Веско успя да вземе глътка въздух и да извика:

Помогнете!

Той не знаеше, че децата бяха офейкали веднага, че възрастните ще дойдат, че никой може да не го чуе

Знаеше само, че малкото момиче в розовото трябва да живее. В този свят и без това красота е малко.

Гласът му чуха късно.

Клавдия, изнасяйки препечена гъска, попита за внучката и се вцепени:

Къде е Сияна?!

Гостите веднага не се усетиха, но когато Клавдия извика така, че и съседите на улицата изскочиха, всички разбраха кризата.

Веско още веднъж успя да извика, все по-безсилен:

Мамо

Златка, връщайки се от работа, странно се затича, прескочи магазина, не поздрави клюкарките на пейката и се втурна вкъщи усещаше, че трябва да се бърза.

На двора пристигна, когато Клавдия се хвана за сърцето и се сви на Златкините стъпала. Разбрала, че нещо е станало, Златка хукна на задния двор където обикновено играеше Буренчето, и чу гласа на сина си.

Тук съм, мамо!

Не се чуди откъде, кладенецът я плашеше отдавна. Беше молила кмета да го засипят, сложила сама крехка ограда, но никой друг не им обръщаше внимание

Време за мислене нямаше. Златка грабна въже от простора, изскочи и извика:

След мен! Дръж!

За щастие, един зет на Клавдия беше достатъчно трезвен да я разбере. Завърза бързо въжето.

Хайде! Държа те!

Сияна веднага я обви за шията, притисна се, а Златка трепереше от ужас.

Веско не успяваше да намери в тъмното

И тогава тя се помоли, както навремето в родилното, когато молеше Небето да не й го отнемат:

Господи, не го взимай!

С последни сили търси, хваща нещо тънко, хлъзгаво. Измъква сина, в ужас дали диша. Извика:

Дърпайте!

И вдигайки се над водата, чу тихо, пресипнало:

Мамо

В Пирогов Веско лежа почти две седмици герой на квартала.

Сияна я изписаха по-рано изплашена, ожулена, но жива. Веско изтегли повече счупено китката, дишането тежко, ала мама беше до него, а страхът за Сияна минал. И Веско радостно чакаше у дома, до книжките и любимия си котарак.

Дете, мило! Ако не беше ти… ридаеше Клавдия, прегръщайки Веско. Какво искаш, всичко ще ти дам!

Защо? вдига рамене Веско. Просто направих каквото е редно. Нали съм мъж!

Клавдия не намери отговор. Не знаеше още, че кльощавото момченце, вечно Буренчето, един ден ще изведе бронетранспортьор, пълен с ранени, през огън. И после ще прави всичко, за да облекчи болката на онези, които някога ще викат мамо

И на въпроса защо, като другите са го унижавали, Буренчето ще каже просто:

Аз съм лекар. Така трябва. Животът трябва да се спасява. Това е правилното!

***

Скъпи читатели,

Истинската майчина любов не познава граници.

Златка въпреки препятствията и предразсъдъците, обича безкрайно сина си. Нейната отдаденост и вяра му помогнаха да стане умен и състрадателен човек. Това е истинската сила на родителската обич.

А най-големият герой е този, който има доблест в сърцето си. Грозният на вид Веско стана истински герой, без да се замисли, когато трябваше да спаси едно дете. Поступката му, не външността, определяше кой е той. Доброта, смелост и милосърдие това е величието.

Съседите, които се подиграваха на Златка и сина ѝ, бяха принудени да признаят тяхната стойност след геройската постъпка на Веско. Историята показва, че предразсъдъците падат пред истинските качества, а най-важният урок е да умееш да прощаваш, да не таиш злоба и да вършиш добро, дори когато с теб са постъпили лошо. Както каза Веско: Аз съм лекар. Това е редно. Така трябва да се живее!

Тази история ни напомня, че човечността и съчувствието побеждават враждебността и омразата, а истинската красота може да бъде само вътрешна.

Замислете се: вярвате ли, че добротата, въпреки всички трудности, винаги си проправя път и променя света? Кога във вашия живот сте се убедили, че външният вид лъже, а истинското богатство на човека е в душата?

Rate article
— Бягай оттук!!! Казвам ти – върви си! Какво се шляеш наоколо?! — леля Клавдия Стоянова трясна голям поднос с горещи питки на масата под разкошната ябълка и бутна съседското хлапе. — Марш оттук! Кога майка ти ще почне най-сетне да се грижи за тебе?! Мързел такъв! Кльощавият като клечка Сашко, когото никой не викаше по име, а всички отдавна го знаеха само като “Коник”, хвърли угрижен поглед към суровата съседка и се повлече към собствената си врата. Голямата къща, разделена на няколко апартамента, беше обитавана наполовина. На практика там живееха две и половина семейства: Господинови, Семенови и Карпенкови — Катя със Сашко. Тези последните бяха именно „половинката“, която никой не вземаше насериозно и всички я избягваха, докато не се появеше някоя спешна нужда. Катя никога не беше важна персона, нея нямаше смисъл човек да брои — и времето й не си струваше. На Катерина, освен сина й, никой друг не й беше останал. Мъж, родители — нямаше. Мъкнеше се самичка, както може и както знае. Гледаха я накриво, но особено не я закачаха, освен че понякога гонеха нейния Сашко-Коник, както го кръстиха заради слабите му, дълги ръце и крака, и голяма глава, която като че ли виси на тънка шийка стръкче. Коник беше невзрачен, плашлив, но добър по душа. Не можеше да подмине плачещо дете, веднага се спускаше да го утеши, но за това редовно попадаше под нападките на майките, които не искаха покрай рожбите им да се мотае „това плашило“. Сашко дълго време не знаеше кой е Плашилото. После майка му подари книга за момичето Елли, и тогава разбра защо му викат така. Но и наум не му минаваше да се обиди. Реши си, че тези, които му викат Плашилото, всички са чели тази книжка, знаят, че героят е умен и добър, на всички помага, а накрая става дори управител на красив град. Катя, която чу изводите на сина си, не го разубеждава, реши с усмивка, че по-добре детето да мисли по-добро за хората, отколкото заслужават. Светът и без друго е пълен със зло — и синът й има предостатъчно време да се нагълта с горчивината му. Поне детството му да е радостно… Сина си Катя обичаше безкрайно. Беше простила на бащата на Сашко неговите изцепки, сама посрещна съдбата си в болницата и сряза акушерката, която заекваше нещо, че момчето било родено „не такова“. — Измисляйте още! Моят син е най-красивото дете на света! — Никой не спори! Само умник няма да стане… — Това ще видим! — и Катя милваше личицето на бебето си и плачеше. Първите две години непрекъснато водеше Сашко по лекари и постигна това, че детето най-сетне получи достойно лечение. Тътреше се до града, друсана от стария автобус, силно гушнала в себе си вързопчето със сина си. На съжалителните погледи не обръщаше внимание, а ако някой се опиташе да я утеши или й даваше съвети, превръщаше се в яростна вълчица: — Твоя си дай в дом за деца! Не? Тогава не ми трябва твоят акъл! Сама си знам пътя! До две годинки Сашко се оправи, напълня и по развитие почти не се различаваше от останалите деца. Но красавец не стана — голяма, леко сплескана глава, тънки ръчички-крачета и слабост, срещу която Катя се бореше с всички възможни средства. Лишаваше се от всичко, а на сина даваше най-доброто, което се отрази на здравето му. Въпреки вида си, Сашко почти спря да тревожи лекарите, които само поклащаха глава, виждайки как крехката, като горска фея, Катя прегръща своя Коник. — Такива майки се броят на пръсти! Дете почти инвалид, а сега — виж го! Геройче! Истински умник! — Да! Момчето ми е такова! — Не, Катенце, не момчето — тебе хвалим! Истинска майка си! Катя се усмихваше неразбиращо — какви похвали, просто майка прави каквото трябва… Когато Сашко трябваше да тръгне на училище, вече четеше, пишеше и смяташе, но заекваше. Това понякога обезсилваше целия му талант. — Достатъчно, Сашко, благодаря! – прекъсваше го учителката, давайки думата на други ученици. После се оплакваше в учителската стая, че момчето е добро, но да го слушаш на дъската е мъчение. За щастие на Сашко, тя остана само две години, омъжи се и излезе по майчинство, а паралелката беше дадена на друга преподавателка. Мария Илиева беше вече възрастна, но не беше изгубила нито твърдостта, нито обичта си към децата. Схвана веднага кой е Коник, поговори с Катя и я насочи към добър логопед, а на Коника уж между другото даваше задачите писмено. — Пишеш красиво — удоволствие да чета! Сашко светваше от похвалата, Мария Илиева четеше на глас неговите отговори и всеки път подчертаваше какъв талантлив ученик е спечелила. Катя плачеше от благодарност и искаше да целува ръцете, които сякаш на шега, нежно милваха сина й, но Мария Илиева с усмивка я прекъсваше: — Луда ли сте?! Това е работата ми! Хлапето ви е прекрасно и всичко му предстои! Ще видите! Сашко тичаше към училище с отскок, радвайки съседите. — Олеле, нашият Коник подскочи! Значи и ние трябва да се приготвим! Боже, защо природата така го е наказала?! Защо не си го прибра?! Какво си мислеха съседите за нея и детето й Катя естествено знаеше, но не харесваше караниците и вярваше, че ако човек няма сърце и душа, няма как да го научиш да бъде човечен. Затова не си хабеше времето със злите приказки. По-добре да оправя къщата, или да засади още една роза пред дома си. Големият двор, с лехи под всяко прозорче и с малко дворче накрая, никой никога дори не си помисляше да дели. Съществуваше неписано правило, че „петачето“ пред входа си е територия на съответния апартамент. Катерининото „петаче“ беше най-хубаво. Там цъфтяха рози, растеше буен люляк, а Катя беше наредила стъпалата с парчета плочки, изпросени от директора на местното читалище, където правеха ремонт. Голямата купчина натрошени плочки толкова я очарова, блестяха на слънце като съкровище от далечна страна. — Дайте ми ги на мен! — нахлу тя в кабинета. — Какво да ти дам? — изненада се директорът. — Плочките! Дайте ми ги! Нахални желания, но директорът се посмя и й позволи. Катя, взела количката от съседите, копаше из купчината до вечера, избирайки годно за мозайката. После гордо тътреше количката из цялото село, в която седеше важният Коник. — За какво й е тоя боклук? — дивяха се съседките. Но след седмица-две ахнаха от красивата мозайка, която Катя измайстори отпред на входа. Тя никога не беше ходила по музеи, не беше виждала гръцки фрески или храмове във византийски стил, но вкусът й безпогрешно я водеше. Стълбите към дома, наредени с плочки, се превърнаха в истинско произведение, на което се радваше цялото село. — Ама това си е шедьовър… Катя не реагираше на удивлението. Какво й пукаше кой какво мисли? Най-големият комплимент за нея бяха думите на сина: — Мамо, колко е красиво… Сашко милваше мозайката по плочките и сияеше, а Катя пак се разплакваше. Защото нейното момченце беше щастливо… А радостите в живота му не бяха много — малко похвали в училище, нежна майчина ласка или вкусна гозба. Това му беше щастието. Коник почти нямаше приятели — не догонваше връстниците, не обичаше ританицата, четеше повече. Момичетата го избягваха, най-вече заради съседката — леля Клавдия, която имаше три внучки — пет, седем и дванадесет. — Да не си я доближил! — заплашваше го тя с юмрук. — Не са за теб тия момичета! Какво имаше в главата си леля Клавдия беше загадка, но Катя настоятелно инструктира Сашко да стои настрана. — Защо да я изнервяме? Нали ще се разболее… Коник се съгласяваше и през глава не поглеждаше към двора на Клавдия. Дори в деня, когато тя се готвеше за празник, просто минаваше оттам, изобщо не искаше да се присъедини към веселбата. — Ей, моите тежки грехове! — мърмореше Клавдия, покривайки питките с бродирана кърпа. — После ще кажат, че съм скъперница! По-чакай! Тя избра две-три питки и догони момчето. — На! Но да не си ми припарил във двора! Днес сме на празник! Стой у вас кротко, докато дойде майка ти, ясно?! Сашко кимна, благодари и тръгна, а Клавдия вече нямаха време. Чакаха празнуващите — рожден ден на най-малката й и любима внучка Светланка, а Сашко-Коник изобщо не й трябваше! Как ще плаши децата с този изплашен поглед! Ще сънуват кошмари! Клавдия въздъхна, спомняйки си как убеждаваше съседката да даде детето си. — Кате, защо ти е дете?! Път не можеш да му дадеш! Ще започне да пие и ще замръзне до някой канал! — Да си ме виждала с чашка? — Катя не оставаше длъжна. — Това не значи нищо! От такъв живот една пътека има! Ти си без майка, той ще стане същият! Не ти стиска да си майка! Не знаеш какво е… Защо да го мъчиш детето си? Отърви се, докато можеш! — И още какво?! Не ви е срам?! Вие сте майка! — Не ти е жал! Аз децата си сама отгледах. А ти? Какво ще му дадеш? Нищо! Помисли си! Оттогава Катя не поздравяваше Клавдия, минаваше с високо вдигната глава, носейки своя обемист, някак неловък корем, без да поглежда към съседката. — Защо ми се сърдиш, глупаво момиче? Добро ти мисля! — мърмореше Клавдия. — Вашето добро лошо мирише! Имам гадене! — отвръщаше Катя и галеше корема си: — Не се бой, малък! Никой няма да те нарани! А какво и кой го е наранявал през осемте му години, Коник никога не разкриваше на мама. Жалеше я… Ако много го обидеха — плачеше в някой ъгъл, но никога не казваше. Знаеше, че мама ще тъжи повече от него. На него обидата му се изплъзваше като вода от гъска, без горчивина или злоба. Чистите детски сълзи я алаха от душата му, и след половин час вече не помнеше кой какво е казал — само му беше жал за възрастните, които не разбираха най-простото. Без обиди и злост се живее по-леко… Клавдия Стоянова Сашко отдавна не се страхуваше, но не я обичаше. Когато заплашваше с пръстче и го обиждаше, Сашко бягаше, за да не вижда лошите й очи и острите, като бръснач, думи. И ако тя беше го попитала какво мисли за всичко това, Коник щеше да я изненада. Той я жалеше. От цялото си сърце, както само той умееше. Жал му беше тази жена, която пилее минути от живота си в злоба. Минута Сашко ценеше най-много на света. Разбра, че нищо не е по-ценно. Всичко можеш да върнеш, но не и времето. — Тик-так! — казва часовникът. И край… Няма я минутката! Хвани — не ще я хванеш! Изчезна… Не се връща! Не се купува, дори за най-красивия бонбонен етикет. Но възрастните не го схващаха… Качен на прозореца си, Сашко дъвчеше питка и гледаше как внучките на Клавдия и другите деца се гонят зад къщата. Рожденичката сияеше като принцеса в розова рокличка, а Сашко я гледаше като омагьосан — бе му фея от приказка. Възрастните празнуваха, децата тичаха из тревата — а щом се изниза и Светла до кладенеца, вниманието на Коник се насочи натам. Знаеше, че край стария кладенец е опасно — Катя често го предупреждаваше. Той обещаваше да не припарва. Моментът, в който Светланка се подхлъзна до кладенеца и изчезна от поглед, Сашко изпусна. Гледаше друго. После — търси с поглед розовата петънце, няма я… Къде е? Няма я и при гостите… Защо не извика за помощ, по-късно не знаеше да каже. Просто полетя по стъпалата и хукна към кладенеца. Децата не забелязаха липсата на Светла, не и че Коник се втурна към кладенеца и като надникна, видя, че в тъмнината свети нещо розово — закрещя: — Хвани се за стената! Плашейки се да не я бутне, легна на ръба, провеси крака надолу и, носейки се по гнилите трупчета, се плъзна в тъмното. В кладенеца скочи, знаейки, че Светла не може да плува. Това беше сигурен — често я гледаше, когато баба й се опитваше да я учи в плитчините. Светла не се научи, а от Сашко се страхуваше заради приказките на баба си. И все пак, надишала се с вода, като се хвана здраво за слабите рамене на Коник. — Спокойно! Държа те! — прошепна и хванал я, както го беше учила майка му, — дръж се, аз ще викам! Ръцете му се хлъзгаха по хлъзгавите трупчета, водата я дърпаше надолу — но все пак успя да извика: — Помощ! Не знаеше, че децата вече бяха избягали от поляната, веднага щом тъмната вода ги изплаши. Не знаеше дали ще му стигнат силите до помощ. Не знаеше дали изобщо някой ще го чуе… Знаеше само, че смешното момиченце в розова рокля трябва да живее! Защото красота — и минути — не са много в този свят. Най-после някой го чу. Клавдия, тъкмо носеща гъската, се огледа — Светла я няма! Гостите не разбраха първо защо домакинята крещи така. Но викът на Коник — „Мамо…“ — го чу и Катя, която без да спира се втурна у дома. Тъкмо прекрачи прага, когато Клавдия падна на стъпалата, а Катя, без да разбира какво става, хукна в двора. Чу гласа на сина си. Изведнъж Катя разбра всичко… Още в родилното беше викала към небето: „Господи, не го взимай!“ Сега, с последни сили ровейки в тъмните води, усети нещо тънко и хлъзгаво, дръпна — и извади сина си. Крещя: — Тегли! И вече над водата чу хрипкавото: — Мамо… След почти две седмици в болница Сашко се върна герой. Светла беше добре, плакала, надишала се с вода, но въобще не пострада сериозно. Сашко беше прекарал по-тежко: счупена ръка, трудно дишане, но мама беше до него и страхът за Светла, която го посети в болницата, мина. — Момченцето ми! Господи! Ако не беше ти… — рида Клавдия, прегръщайки го. — Всичко бих ти дала! — Защо? — попита Сашко, свивайки рамене. — Просто направих каквото трябваше. Нали съм вече мъж? Клавдия го прегърна, още незнаейки, че този слабичък, незграбен Коник, който и като голям ще носи прякорчето, след няколко години ще кара БТР с ранени под куршуми. После ще направи всичко, за да облекчи болката на тези, които — както и той някога — ще викат „мамо“… А на въпроса защо го прави, той ще каже: — Лекар съм. Трябва. Животът трябва. Така е правилно! *** Накрая, мили читатели — майчината обич наистина граници не познава! Катерина, въпреки всичко и всички, обичаше сина си безмерно. Неуморната й вяра му помогна да израсне добър човек. Истинският герой е вътре — Сашко, въпреки външността, стана герой. Именно добротата, смелостта и милосърдието са истинските качества. Съседите, които пренебрегваха Катя и сина й, признаха достойното след героичната му постъпка. Поуката: пред истинските качества предразсъдъците се топят, прошката ни прави хора, дори да сме били наранявани. Както каза Сашко: „Лекар съм. Трябва. Животът трябва. Така е правилно!“ Тази история ни кара да си спомним — човечността и състраданието побеждават злобата и равнодушието, а красотата блести отвътре. А вие вярвате ли, че добротата винаги пробива път и света към по-добро го обръща? Имате ли примери, че външността лъже, а богатството е в душата?