Бившият ми, Калоян Димитров, се появи една съботна следобед във Варна с огромен букет червени рози, луксозни шоколадови бонбони, пълна торбичка с опаковани подаръци и онази хитра усмивка, която напоследък беше изчезнала напълно от лицето му. В първия момент си помислих, че е дошъл за извинение или за да сложим най-сетне ред в онези неизказани думи и неразрешени въпроси между нас. Особено след като през последните месеци Калоян беше станал леден и далечен, сякаш съм му напълно непозната.
Щом прекрачи прага, започна да нарежда как постоянно мислел за мен, липсвала съм му, бил съм единствената жена в живота му, осъзнал колко съм важна и колко много е сбъркал. Говореше бързо, приличаше на човек, който е наредил всичко предварително. Аз мълчах не можех да повярвам на внезапната му нежност след толкова хладно мълчание. Приближи се, прегърна ме и каза, че било време да си върнем нашето.
Докато говореше, извади скъп парфюм, сребърна гривна и малка кутия с писмо всичко присъщо за романтичен филм. После започна да обяснява, че трябва да си дадем втори шанс, че се променял, че с мен искал най-после да бъде истински човек и да прави нещата както трябва. Започна да ми става неловко прекалено хубаво звучеше, за да е истина. Още повече, че докато бяхме заедно, никога не ме е обсипвал с такива жестове или думи.
Истината излезе наяве, когато го поканих да седне и го попитах направо какво иска. Тогава Калоян започна да се обърква и мънка. Призна, че имал лек банков проблем, че му трябвали малко пари за бизнес, който щял да е и за наша полза, и че за целта му липсвал само един подпис моят.
В този момент всичко ми стана ясно защо изведнъж беше толкова мил, защо се появи с подаръци и красиво опаковани сантименталности.
Отказах категорично. Още щом го казах, лицето му рязко се промени. Усмивката изчезна, тресна цветята на масата и започна да ми крещи колко съм недоверчива, че това била шансът на живота ни. Започна да ме обвинява, говорейки все едно му дължа нещо. Дори ми каза, че ако все още го обичам, трябва да го подкрепя. Всичко рухна мигновено както дойде, така и изчезна.
Като разбра, че волята ми е непоклатима, Калоян опита друга тактика. Започна да ме моли през сълзи, че без този кредит бил обречен, че ако помогна, ще се върне при мен завинаги и ще започнем ново начало. Този път думите му звучаха празно беше ясно, че всичко е театър само заради подписа ми.
Когато за последно му повторих, че няма да подпиша нищо, той събра почти всичките си дарове: грабна шоколадите, прибра парфюма и дори гривната. Само цветята остави прострени на пода. Отиде си, наричайки ме неблагодарна, и ме заплаши, че нямам право после да казвам, че не е опитал да спаси връзката ни. Тръгна си, тръшвайки вратата сякаш аз съм длъжна с нещо.
И така, опитът за помирение трая точно петнадесет минути. Тогава окончателно разбрах: не бива да позволяваме на никого да се възползва от нашите чувства и доверие само заради лична изгода. Истинското уважение не може да се купи, а доверието е безценно.






