Бившият ми приятел ме крие от приятелите си, защото според него не съм на неговото ниво. Знаех го още от самото начало, но въпреки това останах с него. Той идва от заможно семейство в малък български град баща му е голям бизнесмен, майка му не работи, живеят в просторна къща и разполагат с нов автомобил. Аз живея в панелен квартал, работя като касиерка в супермаркет и помагам на майка ми с разходите вкъщи.
Запознахме се в едно квартално кафе, където всяка сутрин си купувах кафе преди смяната си. Той започна често да ми звъни, да ми пише, да ме кани на срещи. В началото всичко изглеждаше красиво, но и странно. Никога не ме водеше на места, където се събираше с приятелите си. Винаги избираше някое по-скрито и далечно заведение, където никой не ни познаваше. Ако се разхождахме из центъра на София и срещах познати, той моментално пускаше ръката ми и казваше: Хайде да минем отстрани. Попитах го веднъж защо го прави, а той отговори: Приятелите ми са много капризни и критични, не искам да станем тема на клюките. Преглътнах неговото обяснение.
Първият път, когато осъзнах напълно как стои ситуацията, беше на едно парти в Пловдив. Той ме покани, облякох се добре, купих си семпла, но елегантна рокля за 75 лева. Щом влязохме, той ми прошепна: Остани до бара, аз ще поздравя няколко познати. Минаха двадесет минути. После четиридесет. Гледах го отдалеч, как се смее, снима и прегръща хора. Не ме представи на никого. Когато реших да отида при него, нежно ме спря и каза: Почакай отвън за кратко. Навън ми обясни: Тук има важни хора, не искам да има дискомфорт.
С времето започна да прави коментари, които все повече ме боляха. Казваше, че говоря твърде народно, че трябва да променя стила си на обличане, че няма да качва снимки с мен във Facebook, защото семейството му било особено. Никога не ме покани в дома си. Никога не срещнах родителите му. Когато го поканих на рождения ден на майка ми, измисли оправдания бил на работа, колата му била в сервиза, чувства се уморен. Но когато имаше събития с неговите хора, просто изчезваше за целия уикенд.
Един ден го попитах директно: Срамуваш ли се от мен? За секунда се замисли и каза: Не е срам Просто сме от различни светове. Ти си добър човек, но приятелите ми са от друг кръг. Не искам да ме осъждат. Тази фраза разби нещо в мен. Попитах го: Ти тогава можеш ли да ме осъдиш? Той само сви рамене.
Най-болезненото беше, когато видях в профила му снимки с колежка дъщерята на известен адвокат от София. Ресторанти, скъпи партита, усмивки, отбелязвания в Instagram. С нея позираше гордо, не криеше нищо. За мен нямаше и дума. Когато го попитах, той отговори, че е само приятелка. Скарахме се сериозно. Казах му, че няма да позволя да бъда тайна връзка. Той отвърна: Ако не ти харесва това, може би трябва да приключим.
И така, разделихме се на място. Вървях сама през няколко софийски улици и плаках. Седмица по-късно, той вече беше официално с онази жена. Аз продължих да ходя на работа и всеки ден виждах снимките му с лъскави дрехи, пътувания до морето и гурме вечери. Никога не ми се извини. Никога не призна, че ме е наранил.
Сега знам, че една година бях момичето, което никой не трябваше да вижда. Онази, която съществуваше само зад затворени врати. Тази, която не беше достойна да бъде в общата снимка. И това не е лесно да се забрави.



