Бившата ми съпруга… Преди две години, в края на командировката ми, се готвех да се прибирам у дома в Габрово. След като си купих билет, реших да си направя разходка из града, тъй като разполагах с още три часа. На улицата към мен се приближи жена, която веднага познах – първата ми съпруга, с която се бях развел преди 12 години. Зина не се беше променила, макар лицето ѝ да бе по-бледо. Срещата явно развълнува и нея, и мен. Обичах я болезнено силно, именно това разруши брака ни – бях страшно ревнив, дори към майка ѝ. Щом закъснееше, сърцето ми започваше да бие лудо, сякаш умирам. В края на краищата Зина ме напусна – не е издържала моите ежедневни допроси: къде е била, с кого и защо. Веднъж дойдох от работа с малко кученце – исках да я зарадвам, но вкъщи нямаше никой, а на масата имаше бележка. В нея пишеше, че си тръгва, макар да ме обича, и моли за прошка и да не я търся. След 12 години раздяла я срещнах случайно в града, където бях по работа. Говорихме дълго, а после се усетих, че закъснявам за междуградския автобус. На тръгване Зина ме помоли: – Сашо, направи ми една услуга. Знам, че бързаш, но заради хубавите ни спомени, не ми отказвай. Мини с мен до една кантора – много е важно, а сама не мога да вляза. Разбира се, се съгласих, но я предупредих: „Само бързо!“ Влязохме в голяма сграда, преминахме през различни коридори, качвахме се и слизахме по стълби. Имаше хора от различни възрасти – деца и възрастни. Мислех само за Зина. В един момент тя влезе в една врата и я затвори, като ме погледна прощално: – Колко странно е – не можех да бъда нито с теб, нито без теб. Чаках пред вратата да излезе, исках да я попитам какво е имала предвид. Но не се върна. Тогава осъзнах, че трябва да тръгвам – закъснявах за автобуса! Огледах се наоколо – сградата бе изоставена, прозорците – дупки, стълбите липсваха, само по дъски слязох с труд. Изпуснах автобуса с цял час, купих нов билет. Щом си взех билета, ми казаха, че автобусът, за който бях закъснял, е катастрофирал и паднал в река – никой не е оцелял. Две седмици по-късно издирих адреса на майката на Зина. Алевтина Маркова ми каза, че Зина е починала преди 11 години, година след развода ни. Не повярвах, помислих си, че не иска да ме срещне пак ревнив. Помолих да ми покаже гроба ѝ – тя се съгласи. След няколко часа стоях пред паметника – жената, която обичах цял живот, ми се усмихваше от снимката, а тя необяснимо бе спасила моя живот…

Бившата съпруга…

Всичко това се случи преди две години. Служебната ми командировка към края, и трябваше да се върна в родния Пловдив. След като си взех автобусен билет за обратно, реших да се поразходя из града имах още три часа до тръгването.

На една от малките улички в центъра ме приближи жена, която разпознах веднага. Това беше първата ми съпруга, от която се разведох преди дванадесет години. Теодора почти не се беше променила, само лицето й бе станало странно бледо, като изтрито стихотворение на стара тетрадка. Безспорно и за нея тази среща беше толкова вълнуваща, колкото и за мен.

Обичах я болезнено, до лудост и може би тъкмо затова се разделихме. Ревнувах я от всички, дори от собствената й майка. Щом се забавеше и миг повече от обикновено, сърцето ми започваше да бие като див тъпан, и си представях, че умирам.

Теодора не издържа на подозренията ми и постоянните ми разпити Къде беше? С кого? Защо? и един ден просто се изнесе. Бях се прибрал от работа, носех малко лудо кученце, исках да я зарадвам със смешен подарък, но в хола нямаше никого. На масата лежеше бележка тя ми пишеше, че си тръгва. Че още ме обича, ала ревността ми я е съсипала. Молеше ме за прошка и настояваше никога да не я търся…

И ето ме след дванадесет години, по работа в Варна, я срещнах случайно. Говорихме дълго; размишлявах дали няма да изпусна междуградския автобус. Най-накрая казах нерешително:

Извинявай, но трябва да тръгвам, вече закъснявам…

Тогава Теодора ми каза:

Любо, направи ми една услуга. Знам, че бързаш, но заради всичко хубаво между нас, моля те, не ми отказвай. Ела с мен в един офис, за мен е важно, а сама не мога да вляза там.

Без да мисля, се съгласих, но настоях: Само да е бързо! Тръгнахме през странна сграда, преминавахме като сън през коридори, качвахме се, слизахме по стари стълби времето сякаш не течеше съвсем тук и ми изглеждаше, че минути са минали.

Срещахме хора деца, старци, мъже и жени всички ни гледаха с невъзможно спокойствие, сякаш се разхождаха из собствения си сън. В онзи момент не си дадох сметка, но какво правеха тези хора в подобна сграда?

Теодора посочи една врата, усмихна се тъжно и влезе сама. Преди да я затвори, ме изгледа по детски сериозно, прошепна:

Колко странно е… не можех да бъда с теб, но и без теб не можех.

Застанах пред затворената врата, чаках я да се върне, исках да попитам какво значи това. Но никой не излизаше. Изведнъж разумът ми като че ли се включи отново осъзнах ясно, че закъснявам за автобуса!

Погледнах наоколо сградата беше руина, прозорците бяха ями, в които се процеждаше вечерният мрак, нямаше вече стълби, а само стари, изгнили дъски. С труд и страх продължих надолу, а автобусът ми отдавна беше заминал. Наложи се да купя нов билет, този път за вечерния курс срещу тридесет лева.

Докато чаках, дочух как хората приказват, че автобусът, който изпуснах, е паднал в Марица никой не се е спасил.

Две седмици по-късно посетих адресното бюро в Пловдив и намерих майката на Теодора баба Станка Христова. Тя ми каза със смразяващо спокойствие, че Теодора е починала преди единадесет години, година след развода ни. Не й повярвах, вярвах, че майката крие Теодора от ревнивото ми минало.

Все пак помолих да ми покаже гроба. Изненадващо, тя се съгласи. След час стоях пред камък, а от снимката му се усмихваше жената, която обичах цял живот. Тази, която по някаква невидима причина беше дошла на границата между съня и живота, за да ме спаси.