– Полина, оправи ли се вече? Ще закъснея за училище! Виктория старателно изтупа последната риза на Кирил и я закачи на въжето, опънато на балкона. Неостъкленият балкон с олющени стени ѝ беше най-любимото място у дома.
Вики се приближи до парапета и отново застина на място. От седмия етаж изгледът към Марица и квартала отсреща беше невероятен. Изгревът вече бе прогонил нощта, всичко сияеше в пролетното слънце. Виктория присви очи и стискаше с фините си пръсти металния парапет. Ей това е животът! Светъл, вълнуващ, когато всичко е напред и ти се струва, че всичко, за което мечтаеш, е възможно! Така е и при нея, сигурна е, че ще се справи, стига само да успее с всичко планирано!
Облакца притича и заслони слънцето за миг. Виктория потрепери и се върна в реалността. Всичко наоколо внезапно стана обикновено, сиво. Винаги така става първо си мечтаеш, а после реалността те шамаросва. Но… Както казваше леля Снежана? Реалността е такава, каквато си я направим. Зависи само от нас. Сигурно беше права. Все пак е интелигентна жена, завършила Софийски университет. Казва, че Вики има всички шансове да учи там, ако пожелае. Но да искаш, не е достатъчно. Трябва и да премислиш. В техния дом положението не беше цветущо баща ѝ разчиташе изцяло на нея. Малките са още дребнички, парите пак не стигат. Значи изборът е университет или работа. Към момента вариантът беше само един да започне работа и да помага на татко.
Погледна малките часовнички, които татко ѝ бе подарил във втори клас, и ахна. Ще закъснеят! Хвана празното легенче и отвори балконската врата.
Полина спеше сладко, с ръка под бузата, че Виктория не можа да ѝ се нагледа. Колко е красива! Дълги миглички чак до бузките, русолявите къдрици като истинска малка фея. Грижи с тях колкото искаш, но Вики не можеше да си представи да ги подстриже. Трябва да се пази тази хубост. Очите ѝ се присвиха майка им беше със същите къдрици. Не обичаше да си спомня за нея. Много неща може да се простят, но предателството не. Майка им ги изостави. Полина беше бебе и дори не си я спомня. Дори, когато беше малка, наричаше мама Вики и това понякога караше съседките на пейката да мятат коси погледи. Вики се усмихна, като си спомни първия път, когато ѝ се нахвърлиха с приказки.
В новия им дом се преместиха, когато баба им почина и баща им наследи апартамента ѝ. Малкото двустайно, в което живееха преди това, ставаше тясно за всички, та четиристайното жилище дойде като спасение.
Баба беше твърда и студена, професорка в университета, и почти не общуваше със съседите. Като малка Вики не разбираше, но по-късно избягваше да се задържа там. Не ѝ допадаше как бабата се държеше с хората. Като отидеше да помага, стискаше зъби, слушаше упреците и търпеше без да протестира.
– Само си копие на майка си. Нищо няма да стане от теб, освен ако някой наш ген не пробие. Но виж, ти си се метнала на баща си и те там май природата си е починала. Единственото, което може да те спаси да учиш! Иначе ще свършиш като майка си.
Виктория замълчаваше. Какво да каже? Още повече, че баба не обичаше да й възразяват. Татко, макар да не я кореше след скандалите, се затваряше в себе си, ставаше сянка от това, а на Вики й беше ясно, че това е най-жестокото наказание. Затова просто мълчеше, довършваше работата и се изнизваше, когато можеше. Веднъж не издържа, изкрещя на баба си, и после си забрани дори и да съжалява.
– Сестрите и брат ти едва ли са деца на баща ти. С тях нищо общо нямам, а в дома ми не се споменават, я ясно ли те е?
– Добре тогава, аз повече няма да идвам! стискаше юмрук и стоеше срещу баба си Виктория.
– Какво каза? толкова учудено прозвуча, че Вики почти се успокои, въпреки че до преди секунда искаше да потроши всичкия порцелан, който чистеше. Омразен ѝ бе този прах по фигурките два часа да бърше всяка под погледа на бабата! Заради този порцелан не позволяваше малките да идват у дома. Защото били й чужди…
– Няма да идвам вече! Вики повече не я подледна. Изскочи на стълбището, обу пухеното яке и хукна към дома. Полина гукаше в кошарката, Вики метна ботушите в антрето и се втурна да я гушне.
– Ти си моя! И Кирчо е мой! Всички сме семейство, който и каквото ще да казва! Друго не ни трябва!
Татко се показа от банята, където переше детски дрешки, и погледна с изненада голямата си дъщеря, която ревеше посред стаята. Полина пипаше сълзите ѝ, и, осъзнавайки че са истински, нададе още по-силен рев. Кирил, който учеше в кухнята, се втурна вътре.
– Какво им става?
– И аз не знам!
– Жени… махна с ръка и прегърна и двете. Айде да вечеряме, с татко правихме макарони.
След около час позвъня баба. Вики остави недовършената чиния в мивката и изключи водата. Чу от стаята гласа на татко първо учуден, после ядосан, накрая откровено бесен. Вики седна на стола, обгърна коленете си с ръце и се напрегна. Ще стане скандал
Но нищо такова не последва. Татко влезе в кухнята, прегърна я и целуна по слепоочието.
– Не е нужно повече да ходиш при баба.
– Защо?
– Защото никой няма право да те унижава, камо ли твои роднини.
Виктория се сгуши в него и си отдъхна. Край с напрежението и безкрайните упреци. Можеше да се съсредоточи върху себе си и малките.
След година и половина баба почина. Последните месеци Вики пак започна да ходи при нея, след един преглед в болницата. Слабата, сбръчкана баба в леглото съвсем не приличаше на жената, която си спомняше. Само грубото държане си беше същото Вики стискаше ръка на татко, когато баба почваше с болногледачките.
– Аз ще остана.
– Дъще… Не така!
Медицинските сестри с облекчение приеха присъствието ѝ, защото така имаха с кого да комуникират. Вики бе на училище втора смяна, така че сутрин по-лесно тичаше до болницата.
– Ти си невероятно дете! казваше главната сестра, като я потупваше по рамото. Не се сърди на баба ти. Нещастните хора трудно познават щастието. Още по-страшно е, че напускат този свят, без да проумеят това.
В последния им ден заедно, баба беше странно мълчалива гледаше навън мрачното небе, а Вики привършваше домашното си на коляно. Прибра тетрадката, вдигна се.
– Тръгвам.
– Почакай… гласът ѝ беше едва чуто шумолене. Прости ми… За всичко. Глупав живот живях… Пази баща си.
Вики кимна, грабна раницата. На вратата се спря, върна се и целуна баба си по бузата.
– Почивай си. Довечера ще мина.
Видя само как баба се обърна към стената и бързо излезе. Тя пътуваше почти час до училище, времето беше на кантар.
Същия ден баба ги напусна. Вики слушаше мълчаливо баща си, прибра по-малките брат и сестра и прекарваше цяла вечер само с тях. За нея баба беше тежест, а за татко майка. Той щеше да седи дълго в кухнята, да гледа в една точка, после тихо да избърше сълзите, за да не го видят децата, и да започне да готви за утрешния ден.
Преместването беше стресиращо. Полина боледуваше, Кирил не слушаше и се инатеше, а баща им разкъсваше времето между работа и дома. Вики опаковаше всичко в кашони и си пожелаваше тайно новото място да им донесе късмет. Дали някой горе я чу? Не знаеше, но много й се искаше.
В бабиния апартамент изведнъж всички имаха свой кът. Разпръснаха се по стаите, но малко след това леглото на Поля се озова при Вики, защото Полина трудно заспиваше сама. А Кирил изобщо не излизаше от кухнята, когато Виктория готвеше. Делеха масата, учеха уроци заедно и междувременно решаваха житейски задачи.
– Посоли картофите! Вики решаваше задача по физика. Точните науки ѝ се отдаваха трудно не бе добре да се разсейва.
– Вики, супата завря какво следва?
– Идвам! оставяше писалката и режеше зеленчуци.
– А на мен числата ми не излизат! Нещо не мога с тия отрицателни числа… Вик?
– Дай, ще погледна.
Полина, на ниското столче до тях, търкаше албума с цветни моливи. Щом кака и батко учат, значи и тя трябва.
Първите месеци не беше лесно. Татко работеше, а децата бяха изцяло отговорност на Вики. С Кирил още имаше диалог, но с Полина беше по-сложно. Детската градина помагаше, но сестричката често боледуваше и тогава Виктория пропускаше училище. Така беше, докато в живота им не се появи Светлана.
С нея се запознаха случайно. Премиерата беше, когато изведе Полина на площадката. Беше слънчево, пълно с хлапета и жени, които оживено обсъждаха всичко наоколо. Поля поиска на люлките, но там опашка.
– Мамо! извика малката и всички жени наостриха уши.
Коя мама”? Тази малка ли? Господи, на колко е?!
Изобщо не закъсняха и приказките свършиха номера.
Полина не спираше да се дърпа, Виктория не знаеше откъде да мине незабелязано.
– Какво пак има? раздразнено глас стигна до тях.
Виктория се обърна за секунда ѝ се стори, че чува баба си. Севрия тон като с нож прекъсна клюкарките.
– Светле, здрасти!
Елегантна, младичка жена повдигна момченце, грабна чантата с играчки и ги поведе към блока.
– Какъв е проблемът точно? Светлана мина с поглед през събраните.
Почтената клюкарка, най-възрастната, която все най-много критикуваше, подхвана:
– Видя ли, Светле? Детето е родено от дете! Не може така ти, разумна жена! Наказание се иска! Как ще гледа дете? По-добре в дом да го даде, нали училище е важно!
– Това ли е? Светлана вдигна вежда и я втренчи.
Жените млъкнаха и се разотидоха, една мълвейки под носа. Митингът приключи.
– Как се казваш?
– Виктория. А това е Полина.
– Аз съм Светлана. Имам едно условие без лелинства, моля.
– Тогава просто Светле?
– Не дай Боже ме наричай леля! изсмя се тя. Светлана, или Светле.
Постепенно Светлана стана най-важната фигура за Вики. Някои ще кажат кой какво може да си говорят тийнейджърка и млада жена на трийсет? Но някъде горе бяха решили, че на Вики точно такава приятелка ѝ е нужна.
Скоро разбра и защо всички във входа я уважават и дори леко се страхуват от Светлана беше адвокат по семейни дела, и половината жилищен комплекс ѝ дължеше услуга или споделяше с нея тайните си.
– Сещаш ли се колко неща знам аз за всички? смееше се тя, докато пераха пердета. Само имиджът е важен за тях.
– Защо се плашат от теб?
– Всеки иска да е примерен. А ако грозната истина излезе…
Виктория се подсмихна. Затова и татко реши да се преместят тук далеч от всичко и всеки, който им знае миналото.
Само на Светла Виктория сподели за майка си. Винаги бе държала всичко в себе си. Но въпросите и болките се натрупват.
Един ден Светлана помоли Виктория да нахрани котарака ѝ.
– Имам заседание, не знам кога ще се прибера. После и на лекар съм. Ще ми помогнеш ли? Иначе Барко ще пищи и ще ми се сърди!
– Котка! Колко да се сърди?
Светлана се засмя силно.
– Ако можеше през вратата да вика! Като го заключа, тропа, докато не го пусна. А после цяла нощ ме буди.
– Може пък да е той хазяинът вкъщи, а?
Светлана изсумтя, гушна Барко и показа къде е храната му, после излезе.
Виктория закъсня от училище, Поля се бави в детската, после още половин час избира шоколад в кварталното магазинче. У дома я задържа Кирил и накрая се изстреля към Светлана почти по тъмно.
– Барко, прощавай, така стана! сипа му гранули.
Затвор се хлопна. Виктория се стъписа.
– А, ти си! изморената Светлана се стовари на стола. Благодаря, че не забрави.
– Светле, аз…
Светлана само махна с ръка, вдигна глава и се разплака с лице в ръцете. Виктория замълча. Досега винаги беше стоманена, а ето сълзи! Тихо я прегърна през раменете.
– Извинявай… Надвих ми беше денят. Няма с кого…
– Аз, какво? Не съм ли човек?
Светлана се пресегна, в косите на Вики горяха къдрици.
– Завиждам ти… Вечно искаме това, което нямаме. Аз къдрици… и дете.
Спря.
– Светле, къдрици става, а дете?
Виктория попита срамежливо, баба ѝ би я скастрила, но на приятел болката трябва да се сподели.
Светлана извади прозрачна папка.
– Ето го моето наказание. Няма да има така казаха докторите. Грешки се плащат скъпо, запомни…
Всичко стана отведнъж два дни след като с мъжа ѝ Максим решиха, че е време за бебе. Познаваха се откакто се помнят. Семейни приятелства, разходки, сгодяване, мечти. Все отлагаха детето първо кариера, пари, пътувания и после забременя веднага. Максим беше на седмото небе!
– Макс, а пътуването до Гърция? Не мислех, че толкова бързо ще стане…
Решиха все пак да идат. Навих се и аз, казва Светлана. Без да знаят едно момче на скутер преобърна света й. Събуди се след всичко в болница, вече без дете и с пукнати ребра. Оправи се бавно, но контактът с Максим се скъса. Разведоха се. Година след това се срещнаха, говориха цяла нощ, смяха се и не засягаха болезненото. Постепенно пак намериха път един към друг. Максим пак искаше семейство, предложи ѝ пак брак. Но тя му каза, че не може да му даде дете.
– Сигурна ли си, няма ли грешка у докторите? попита Виктория тихо.
– Всичко е сигурно… почти.
– Тогава действай, а после ако има за какво поплачи. Животът не се спира заради едно ами ако.
Светлана я прегърна през глава.
– Като кога стана толкова зряла, Вики?
– Баща ми беше добър учител, тихо изсмя се тя и сложи чайника.
– Разкажи ми, все ми е било чудно имаш само баща. А мама къде?
– Давай, време е за откровения.



