БЕЗ СЪРЦЕ… Клавдия Василева се прибра у дома. Беше ходила на фризьор, въпреки достолепната си възраст – наскоро навърши 68 години, но редовно се грижеше за себе си и не пропускаше да посети своята любима фризьорка. Клавдия Василева подреждаше косата, маникюрът и педикюрът си, а тези малки процедури й носеха жизнен тонус и добро настроение. – Клавче, някаква твоя родственица те търси. Казах й, че ще се върнеш по-късно. Обеща да посети пак, – съобщи й мъжът ѝ Юрий. – Каква още родственица? Нямам вече роднини. Някоя далечна, седма вода. Сигурно нещо ще поиска. Трябвало е да й кажеш, че съм заминала чак в “девет земи”, – отвърна недоволно Клавдия. – От къде накъде така? Защо да лъжа? Мисля, че е от твоя род, висока жена, изискана, напомня на тъщата ти, светла ѝ памет. Не вярвам да е с молба. Интелигентна, облечена прекрасно, – успокояваше Юрий жена си. Около четиридесет минути по-късно родственицата позвъни на вратата. Клавдия сама я пусна. Наистина, приличаше на покойната й майка, изглеждаше много добре: скъпо палто, ботуши, ръкавици и обеци с малки диаманти. От това Клавдия разбираше. Клавдия покани жената на готово наредения масата. – Нека се запознаем, щом сме роднини. Аз съм Клавдия, можеш и без “Василева”, виждам, че сме близки по възраст. Това е моят мъж Юрий. Ти по коя линия ми се падаш роднина? – попита домакинята. Жената се смути, дори леко порозовя, – Аз съм Галина… Галина Владимирова. Разликата ни е малка – аз навърших 50 на 12 юни. Тази дата нищо ли не ти говори? – Клавдия пребледня. – Виждам, че си спомни. Да, аз съм твоята дъщеря. Не се вълнувай, не искам нищо от теб. Просто исках да видя биологичната си майка. Цял живот живях в неяснота. Никога не разбирах защо майка ми не ме обича. Между другото, вече осем години не е сред живите. Но татко ме обича. Отиде си наскоро, само преди два месеца. Той ми разказа за теб преди края си. Помоли, ако можеш, да му простиш… – треперейки, разказваше Галина. – Нищо не разбирам! Имаш дъщеря? – изуми се Юрий. – Ясно, че имам. После всичко ще ти разкажа, – отговори Клавдия. – Значи си ми дъщеря? Добре! Видя ли ме? Ако мислиш, че ще се разкайвам и ще моля за прошка, няма! Нямам вина! – каза Клавдия. – Надявам се, татко ти е разказал всичко. Ако си мислиш, че ще събудиш майчиното ми чувство – не, ни най-малко! Извинявай. – – Може ли да дойда пак? Живея наблизо, в предградието. Имаме голяма къща на два етажа. Елате с мъжа си при нас, свикнете с мисълта, че ме има. Донесох ви снимки на внука и правнучката, искате ли да ги видите? – смирено попита Галина. – Не ми се иска. Недей да идваш. Забрави ме. Сбогом, – отсече Клавдия. Юрий поръча такси на Галина и я изпрати. Когато се върна, Клавдия вече беше прибрала масата и спокойно гледаше телевизия. – Какво търпение имаш! Започвам да вярвам, че си безсърдечна. Винаги съм подозирал, че си безжалостна и хладна, но чак до такава степен не вярвах, – каза ѝ мъжът. – Запознахме се, когато бях на 28, нали така, скъпи? Душата ми тогава вече беше изтръгната и тъпкана. Бях селско момиче, мечтаех да се измъкна в града – затова учех усърдно, единствена в класа влязох в университета. На 17 срещнах Володя, влюбих се до полуда. Беше по-голям, с 12 години, но това не ме притесняваше. След бедното ми детство, градът беше като приказка. Стипендията не стигаше за нищо, винаги бях гладна, приемах с радост покани за кафе или сладолед. Не обещаваше нищо, но аз вярвах – щом имаме такава любов, ще ме вземе за жена. Когато един ден ме покани на вилата, отидох без колебание. По-късно срещите ни станаха чести. Скоро разбрах, че съм бременна. Казах му. Той се радваше. Понеже скоро ми личеше, го попитах кога ще се оженим. Вече бях навършила 18, можехме да подадем заявление. – Аз да съм ти казвал, че ще се женя за теб? – отговори Володя. – Не съм обещавал и няма да се женя. Освен това съм женен… – А детето? А аз? – – Ти си млада, здрава. Ще вземеш отпуск в университета, докато не личи, учи, после ние с жена ми ще те приберем. Не можем да имаме свое дете, тя е доста по-възрастна. Когато родиш, ще вземем детето. Как ще стане, не е твоя работа. Аз, макар и млад, не съм безимов в градския съвет. Жена ми е завеждаща отделение в болницата. Така че не се тревожи за детето. След раждането ще се възстановиш и обратно в университета. И ще ти платим. Тогава за сурогатно майчинство никой не знаеше. Може би бях първата сурогатна майка. Какво да правя? Да позоря семейството си на село? До раждането живях в къщата им. Жената на Володя не ме поглеждаше – може би ревнуваше. Родих дъщерята у дома, извикаха акушерка. Не я кърмих – я взеха веднага. Не я видях повече. След седмица ми платиха и ме изпратиха деликатно. Върнах се в университета. После започнах на завод – стая в семейното общежитие. Станах майстор, после старши. Много приятели, ама никой не ме поиска за жена. Ти се появи, и пак не исках особено, но трябваше. Знаеш всичко нататък – животът ни добре се стекъл, три коли сменихме, домът – пълен, вилата – подредена. Всяка година почивахме. Заводът ни преживя бурите, нашият цех единствен произвеждаше тракторни части. Заводът още е обграден с бодлива тел и кули. Взехме пенсия по привилегии. Всичко имаме. Деца – няма, и не ни трябва. Какви деца виждам напоследък… – завърши своята изповед Клавдия. – Лошо живяхме с теб. Обичах те, цял живот се опитвах да стопля сърцето ти, но не успях. Добре, деца няма, но нито кученце, нито коте не си пожалела. Сестра ми искаше да помогнеш на племенничката, не я прие дори за седмица. Днес дъщеря ти дойде – как я посрещна? Твоята кръв, а ти… Бог ми е свидетел – да бях по-млад, щях да подам за развод, ама вече е късно. Студено е с теб, студено, – изрече ядосано Юрий. Клавдия се уплаши, никога не я бе изричал така рязко. Дъщерята разтърси спокойния й живот. Юрий се премести на вилата. Всички последни години живее там. Във вилата си има три кучета, е намерил изхвърлени кученца, и не се знае колко котки и котенца. В къщи се прибира рядко. Клавдия знае, че ходи при дъщеря й Галина, с всички се познава, на правнучката се радва истински. – Вечно беше малко чудак, такъв си и остана. Нека си живее, както иска, – мисли Клавдия. У нея така и не се появи желание да опознае дъщеря си, внука и правнучката. Тя ходи сама на море. Почива, събира сили и се чувства отлично.

БЕЗ ДУШИ

Калина Василева се прибра вкъщи. Беше ходила в кварталния фризьорски салон независимо от възрастта си, наскоро навърши 68, Калина редовно се глезеше с грижи за косата и ноктите. Не особено сложните разкрасителни ритуали ѝ носеха бодрост и ведрост, като слънце след есенен дъжд.

Калинче, някаква твоя роднина дойде. Казах ѝ, че ще се прибираш по-късно. Обеща пак да мине съобщи ѝ съпругът ѝ Юлиян.
Каква роднина, Юли? Нямам вече и една свястна рода на този свят. Вероятно някоя далечна братовчедка, дошла да моли за нещо. По-добре да ѝ беше казал, че съм отпътувала отвъд седемте баира отговори Калина с въздишка и лека досада.
Недей така, Калина. Защо да лъжа? Жената изглеждаше прилична, имаше нещо като аристократична осанка, малко ми напомни на майка ти, бог да я прости. Не вярвам да е дошла за услуга. Беше изискана, всичко по нея беше скъпо и стилно опита да я успокои Юлиян.

След около четиридесет минути непознатата позвъни на вратата. Калина сама я отвори и я въведе. Навистина, жената приличаше на покойната ѝ майка, грациозна, облечена в скъп шлифер, високи ботуши, ръкавици, а на ушите ѝ блестяха малки диамантени обеци по бижутата Калина бе майстор.

Покани я на масата, вече подредена с топъл чай и погачи.
Хайде да се запознаем, щом сме роднини. Аз съм Калина, няма нужда от фамилия, виждам, че сме почти наборки. Това е мъжът ми Юлиян. По коя линия ти се падам роднина? запита домакинята.

Гостенката леко се притесни и даже поруменя.
Галия Галия Владимирова. Разликата ни е малка на 12 юни навърших 50. На теб тази дата не ти ли напомня нещо? с тих глас каза Галия.

Калина се пребледня.
Явно си спомни. Да аз съм дъщеря ти. Не се тревожи, от теб нищо не искам. Просто исках да видя майка си родна, с очите си. Цял живот живях в неизвестност, винаги се питах защо майка не ме обича, а баща ми ми даваше всичко. Но майка ми си отиде вече осем години, баща ми едва два месеца. Той ми каза истината за теб, накрая. Помоли те да му простиш, ако можеш нервно изповяда Галия.

Нищо не разбирам! Имаш ли дъщеря? изуми се Юлиян.
Излиза, че да. После ще ти обясня всичко отвърна Калина.
Значи си ми дъщеря? Виж вече си ме зърнала. Ако чакаш да се разкайвам и да моля за прошка няма! Нямам вина тук! отсече тя на Галия. Надявам се, татко ти е разказал всичко? Ако мислиш да събудиш в мен майчински чувства няма да стане, нито на йота! Извинявай!

Може ли да дойда пак при вас? В крайград живея, къща голяма, два етажа. Вие с Юлиян елате на гости, ще се свикнеш с присъствието ми. Сторих ти снимки на внука и правнучката, можеш да ги видиш? плахо предложи Галия.

Не. Не искам. Не идвай. Забрави ме. Прощавай отсече Калина.

Юлиян повика ѝ такси и я изпроводи. Прибирайки се, завари, че вече масата е прибрана, а Калина спокойно гледа телевизия.
Голямо самообладание! Теб армия трябва да управляваш! Нямаш ли изобщо душа? Подозирал съм, че си безжалостна, ама чак пак да си толкова ледена каза недоволно той.

Запознахме се, когато бях на 28, нали така? Скъпи мой Юлиян, душата ми беше изтръгната много преди това.
Селско момиче цял живот мечтаех да се махна към града затова учех най-добре и в университета влязох първа от класа.
Бях на 17 като срещнах Владо. Обичах го до полуда. Той беше дванадесет години по-възрастен, но кой го е смятал. От бедното ми детство градът се оказа като чуден сън, с пари нищо, само стипендия. Гладна все затова с радост прегръщах всяка покана за кафе, сладолед от Владо.

Той нищо не обеща, но аз вярвах, че при такава любов скоро ще ме вземе за жена.
Един ден ме покани на вилата дори не се замислих, отидох без страх. Случи се всичко. Вече си мислех, че съм го привързала завинаги към мен. Вилните срещи станаха обичайни. Скоро разбрах, че ще имам дете.

Казах на Владо, той беше извън себе си от радост. Моето състояние скоро щеше да проличи, затова директно го попитах кога ще се женим. Минах вече 18.
Аз да не съм ти обещавал брак? отвърна Владо.
Не съм ти обещавал и няма да се оженя. Женен съм отдавна спокойно добави.
А детето? А аз?
Ти си здрава, млада от теб може да ваят статуи. В университета ще вземеш академичен. Докато не ти личи, учи, после при нас аз и жена ми ще те вземем. Не можем да си имаме рожба, жена ми е много по-възрастна. Като родиш, бебето взимаме ние. Как ще го уредим не е твоя работа. Аз имам пост в общината, жена ми завежда отдел в градската болница. За детето не мисли. След раждането се възстановяваш, обратно в университета. Ще ти платим доста.
Тогава нямах представа, че съм станала жив сурогат, никой у нас и не бе чувал за такава участ.
Какво ми оставаше в селото да се връщам, семейната чест да срина?

Живях до раждането у тях в голямата къща. Жена му не се появаваше при мен може би ревност. Родих момиче вкъщи, акушерката бе извикана, както си му е редът. Не я кърмих, взеха я веднага. Повече не я видях След седмица нежно ме отпратиха, Владо ми даде малко левове.

Върнах се в университета. След това в завода. Получих стая в семейното общежитие, първо бях обикновен майстор, сетне старши. Приятелки много, никой не ме покани за брак докато ти не се появи. Вече бях на 28, не исках особено семейство, но трябваше.
Живяхме добре, три коли сменихме, къща и вила всичко както искаш, почивки лятото по морето. През 90-те заводът ни оцеля ние единствени правим части за трактори. Останалото никой не знае. Заводът и досега ограден с бодлива тел и високи кули.

Излязохме на пенсия по привилегия. Всичко имаме. Деца няма, и не ми трябва. Като видя днешните хлапета бягам завърши своята изповед Калина.

Лошо живяхме, Калина. Обичах те. Цял живот се опитвах да стопля твоята ледена душа не успях. Все едно децата ги няма, ама ти и коте не си погалила, куче не приюти. Сестра ти молеше за помощ на племенницата, ти и седмица не пожела да ги пуснеш под твоя покрив.
Днес дъщеря ти те посети. Истинска дъщеря твоята кръв, а ти… Господи, да бяхме по-млади, щях да се разведа, ама сега е късно Леден вятър с теб, студ и празно каза Юлиян сърдито.

Калина се стресна леко никога досега съпругът ѝ не бе говорил така.
Дъщерята наруши съня и покоя ѝ като внезапна зима.
Юлиян се пренесе във вилата. Там живее оттогава, събира бездомни кучета има три вече, и никой не знае колко котки шетат из градината.
Вкъщи рядко се появява. Калина знае, че ходи при нейната дъщеря Галия, обичта към правнучката е забележима като пролетна зеленина.
Винаги такъв меко казан, да живее както иска мисли Калина.
Никога не се реши да опознае Галия, нито внужека, правнучката.
Остава сама да пътува към морето. Почива, събира сили, гледа синьото небе и се чувства чудесно.

Rate article
БЕЗ СЪРЦЕ… Клавдия Василева се прибра у дома. Беше ходила на фризьор, въпреки достолепната си възраст – наскоро навърши 68 години, но редовно се грижеше за себе си и не пропускаше да посети своята любима фризьорка. Клавдия Василева подреждаше косата, маникюрът и педикюрът си, а тези малки процедури й носеха жизнен тонус и добро настроение. – Клавче, някаква твоя родственица те търси. Казах й, че ще се върнеш по-късно. Обеща да посети пак, – съобщи й мъжът ѝ Юрий. – Каква още родственица? Нямам вече роднини. Някоя далечна, седма вода. Сигурно нещо ще поиска. Трябвало е да й кажеш, че съм заминала чак в “девет земи”, – отвърна недоволно Клавдия. – От къде накъде така? Защо да лъжа? Мисля, че е от твоя род, висока жена, изискана, напомня на тъщата ти, светла ѝ памет. Не вярвам да е с молба. Интелигентна, облечена прекрасно, – успокояваше Юрий жена си. Около четиридесет минути по-късно родственицата позвъни на вратата. Клавдия сама я пусна. Наистина, приличаше на покойната й майка, изглеждаше много добре: скъпо палто, ботуши, ръкавици и обеци с малки диаманти. От това Клавдия разбираше. Клавдия покани жената на готово наредения масата. – Нека се запознаем, щом сме роднини. Аз съм Клавдия, можеш и без “Василева”, виждам, че сме близки по възраст. Това е моят мъж Юрий. Ти по коя линия ми се падаш роднина? – попита домакинята. Жената се смути, дори леко порозовя, – Аз съм Галина… Галина Владимирова. Разликата ни е малка – аз навърших 50 на 12 юни. Тази дата нищо ли не ти говори? – Клавдия пребледня. – Виждам, че си спомни. Да, аз съм твоята дъщеря. Не се вълнувай, не искам нищо от теб. Просто исках да видя биологичната си майка. Цял живот живях в неяснота. Никога не разбирах защо майка ми не ме обича. Между другото, вече осем години не е сред живите. Но татко ме обича. Отиде си наскоро, само преди два месеца. Той ми разказа за теб преди края си. Помоли, ако можеш, да му простиш… – треперейки, разказваше Галина. – Нищо не разбирам! Имаш дъщеря? – изуми се Юрий. – Ясно, че имам. После всичко ще ти разкажа, – отговори Клавдия. – Значи си ми дъщеря? Добре! Видя ли ме? Ако мислиш, че ще се разкайвам и ще моля за прошка, няма! Нямам вина! – каза Клавдия. – Надявам се, татко ти е разказал всичко. Ако си мислиш, че ще събудиш майчиното ми чувство – не, ни най-малко! Извинявай. – – Може ли да дойда пак? Живея наблизо, в предградието. Имаме голяма къща на два етажа. Елате с мъжа си при нас, свикнете с мисълта, че ме има. Донесох ви снимки на внука и правнучката, искате ли да ги видите? – смирено попита Галина. – Не ми се иска. Недей да идваш. Забрави ме. Сбогом, – отсече Клавдия. Юрий поръча такси на Галина и я изпрати. Когато се върна, Клавдия вече беше прибрала масата и спокойно гледаше телевизия. – Какво търпение имаш! Започвам да вярвам, че си безсърдечна. Винаги съм подозирал, че си безжалостна и хладна, но чак до такава степен не вярвах, – каза ѝ мъжът. – Запознахме се, когато бях на 28, нали така, скъпи? Душата ми тогава вече беше изтръгната и тъпкана. Бях селско момиче, мечтаех да се измъкна в града – затова учех усърдно, единствена в класа влязох в университета. На 17 срещнах Володя, влюбих се до полуда. Беше по-голям, с 12 години, но това не ме притесняваше. След бедното ми детство, градът беше като приказка. Стипендията не стигаше за нищо, винаги бях гладна, приемах с радост покани за кафе или сладолед. Не обещаваше нищо, но аз вярвах – щом имаме такава любов, ще ме вземе за жена. Когато един ден ме покани на вилата, отидох без колебание. По-късно срещите ни станаха чести. Скоро разбрах, че съм бременна. Казах му. Той се радваше. Понеже скоро ми личеше, го попитах кога ще се оженим. Вече бях навършила 18, можехме да подадем заявление. – Аз да съм ти казвал, че ще се женя за теб? – отговори Володя. – Не съм обещавал и няма да се женя. Освен това съм женен… – А детето? А аз? – – Ти си млада, здрава. Ще вземеш отпуск в университета, докато не личи, учи, после ние с жена ми ще те приберем. Не можем да имаме свое дете, тя е доста по-възрастна. Когато родиш, ще вземем детето. Как ще стане, не е твоя работа. Аз, макар и млад, не съм безимов в градския съвет. Жена ми е завеждаща отделение в болницата. Така че не се тревожи за детето. След раждането ще се възстановиш и обратно в университета. И ще ти платим. Тогава за сурогатно майчинство никой не знаеше. Може би бях първата сурогатна майка. Какво да правя? Да позоря семейството си на село? До раждането живях в къщата им. Жената на Володя не ме поглеждаше – може би ревнуваше. Родих дъщерята у дома, извикаха акушерка. Не я кърмих – я взеха веднага. Не я видях повече. След седмица ми платиха и ме изпратиха деликатно. Върнах се в университета. После започнах на завод – стая в семейното общежитие. Станах майстор, после старши. Много приятели, ама никой не ме поиска за жена. Ти се появи, и пак не исках особено, но трябваше. Знаеш всичко нататък – животът ни добре се стекъл, три коли сменихме, домът – пълен, вилата – подредена. Всяка година почивахме. Заводът ни преживя бурите, нашият цех единствен произвеждаше тракторни части. Заводът още е обграден с бодлива тел и кули. Взехме пенсия по привилегии. Всичко имаме. Деца – няма, и не ни трябва. Какви деца виждам напоследък… – завърши своята изповед Клавдия. – Лошо живяхме с теб. Обичах те, цял живот се опитвах да стопля сърцето ти, но не успях. Добре, деца няма, но нито кученце, нито коте не си пожалела. Сестра ми искаше да помогнеш на племенничката, не я прие дори за седмица. Днес дъщеря ти дойде – как я посрещна? Твоята кръв, а ти… Бог ми е свидетел – да бях по-млад, щях да подам за развод, ама вече е късно. Студено е с теб, студено, – изрече ядосано Юрий. Клавдия се уплаши, никога не я бе изричал така рязко. Дъщерята разтърси спокойния й живот. Юрий се премести на вилата. Всички последни години живее там. Във вилата си има три кучета, е намерил изхвърлени кученца, и не се знае колко котки и котенца. В къщи се прибира рядко. Клавдия знае, че ходи при дъщеря й Галина, с всички се познава, на правнучката се радва истински. – Вечно беше малко чудак, такъв си и остана. Нека си живее, както иска, – мисли Клавдия. У нея така и не се появи желание да опознае дъщеря си, внука и правнучката. Тя ходи сама на море. Почива, събира сили и се чувства отлично.