Без поучения: Разговор по съобщения между внук в София и дядо Кольо, в който през спомени за работа, ябълки, борш и истински думи за живота си пишат без наставления, а просто един към друг (в снимки на тетрадки и чатове), докато учат как да бъдат честни със себе си и да говорят за онова, за което в българските семейства обикновено се мълчи

На Веско в месинджъра пристига снимка на квадратен лист син химикал, прилежен ръкопис, отдолу подпис: Дядо ти, Спас. До снимката кратко съобщение от майка му: Вече така. Ако не искаш, не отговаряй.

Веско плъзва снимката, увеличава с пръсти, за да разчете редовете.

Весе, здравей.

Пиша ти от кухнята. Имам нов приятел глюкомер. Сутрин ме ругае, ако прекаля с хляба. Докторът каза, че трябва да се разхождам повече, ама къде да ходя, всички мои вече са на гробищата, а ти си в твоята София. Затова се разхождам из спомените.

Днес, примерно, се сетих как през 1979-та разтоварвахме вагони на гарата с момчетата. Плащаха ни жълти стотинки, но можеше и да свием някое сандъче ябълки. Дървени сандъци със скоби отстрани. Ябълките бяха кисели, зелени, но пак си беше празник. Ядохме ги направо там, седейки върху чувалите с цимент. Ръцете в сива прахоляк, ноктите мръсни, зъбите скърцат от песъчинки. Пък пак беше вкусно.

Защо ти го разказвам? За нищо. Просто ми се сети. Недей да мислиш, че ще започна да те поучавам. Ти си имаш свой път, аз моите изследвания.

Ако искаш, пиши как е при вас времето, изпитите.

Дядо Спас.

Веско се усмихва. Глюкомер, изследвания. Месинджърът отбелязва: Изпратено преди час. Опита да звънне на майка си, тя не вдигна. Значи наистина вече така.

Преглежда чата. Последните съобщения на дядо му са от преди година едни кратки гласови с поздрав за имен ден, едно как върви университетът. Тогава Веско отвръща с емотикон и изчезва.

Сега гледа снимката на квадратния лист дълго, после отваря прозореца за отговор.

Дядо, здравей. Времето плюс три, кал и влага. Изпитите наближават. Ябълките са вече по 3 лева и 50 за килограм. С ябълките сме зле.

Веско.

Поглежда, изтрива Веско, пише Внукът Веско. и праща.

След няколко дни майка му препраща нова снимка.

Весе, добър ден.

Писмото ти дойде, прочетох го три пъти. Сега реших да ти отговоря по-обстойно. Времето ни е същото, само дето тук нямаме твоите модни локви. Сутрин сняг, по обяд вода, вечер тънка коричка лед. Два пъти почти се разтегнах, ама явно не ми е дошло времето.

Щом заговорихме за ябълки… Ще ти разкажа за първата си истинска работа. Бях на двайсет, почнах в цеха. Правихме части за асансьори. Беше шумно, постоянно дрънчеше нещо, въздухът навсякъде прах. Имах сиви гащеризони, не се изпираха колкото и да ги търкаш. Пръсти с бодлички метал, нокти в масло. Но се гордеех, че си имам пропуск и минавам през портала като възрастен.

Най-хубаво не беше заплатата, а обедната почивка. В столовата сипваха борш в тежки порцеланови чинии, и ако идваш навреме, можеше да хванеш и още една филия хляб. Сядаме всичките на една маса и мълчим. Не че няма какво да се каже, ами сили да се каже няма. Лъжицата в ръката ставаше по-тежка от гаечен ключ.

Ти сигурно сега седиш на лаптопа и си мислиш, че това всичко е археология. А аз си спомням и се чудя дали съм бил щастлив или така и не ми е останало време да се замисля.

Ти с какво се занимаваш освен изпитите? Работиш нещо? Или при вас май само стартъпи измисляте.

Дядо Спас.

Веско го чете, докато чака на опашка за дюнер. Наоколо спорят, псуват, от колоните на касата гърми реклама. Хваща се, че препрочита пасажа за борша и тежките чинии.

Набирам отговора си там, на плота.

Дядо, здравей.

Работя като куриер. Носим храна, понякога документи. Пропуск нямам, само едно приложение то през цялото време забива. Понякога ям на работа не крада, а просто не ми остава време да се прибера. Купувам нещо евтино, ям го във входа или в колата на колега. Също мълча.

Щастлив не знам. И аз все не ми остава време да мисля.

А борщ в столовата звучи добре.

Внукът Веско.

Иска ми се да довърша за стартъпите, ама се отказвам. Да си довъобрази сам.

Следващото писмо идва изненадващо лаконично.

Весе, здравей.

Куриер това е сериозна работа. Вече те виждам по друг начин не като момче пред компютъра, а като човек с маратонки, който все тича нанякъде.

Щом сподели за работа, ще ти разкажа подработвах и на строеж. Между смените в цеха, когато не стигаха парите. Мъкнехме тухли до петия етаж по дървени стълби. Прах навсякъде в носа, очите, ушите. Вечер си събуя обувките, а оттам се сипва пясък. Баба ти се караше, че все ѝ цапам линолеума.

Обаче не помня умората, а нещо друго. Имаше там един бай Пешко всички го наричаха така. Винаги идваше първи, сядаше на обърнато кошче и белеше картофи. Слагаше ги в стара тенджера от тях си. По обяд я слагаше на котлон и на целия етаж замирисваше на варени картофи. Ядяхме ги с ръце, поръсваме със сол от хартиено пликче. И ми се струваше, че по-вкусно няма.

Сега си седя на кухнята, гледам торбата картофи от магазина и се чудя може би не е до картофите, а до възрастта.

Ти какво ядеш, като си много уморен? Не от доставки, а по истински.

Дядо Спас.

Веско не отговаря веднага. Мисли какво точно значи по истински. Изниква му спомен миналата зима, след 12-часова смяна, си купи пелмени от денонощния магазин, свари ги в общата тенджера в общежитието, дето преди това някой беше варил кренвирши. Пелмените се разкашкат, водата посивя, но изяде всичко, прав до прозореца, че маса няма.

Два дни по-късно все пак пише.

Дядо, здравей.

Когато се скапя, най-често ям яйца на очи. Две-три, понякога и с луканка. Тиганът е плашещ, но още пържи. В общежитието Семьончо няма, ама имам съсед, който все загаря неща и крещи през целия блок.

Ти много пишеш за храна. Като млад беше гладен или сега си?

Внукът Веско.

След като праща, се стяга последното звучи грубо. Късно е за промени.

Отговорът идва по-бързо от очакваното.

Весе.

Гладен питаш ли? Все гладен съм бил като млад. И не само за супа и картофи гладен за мотор, за нови обувки, за собствена стая, да не слушаш как татко кашля нощем. Гладен някой да те зачете. Да влезеш в магазина без да броиш стотинките. Да те погледнат момичетата, да не минават край теб, сякаш си стена.

Сега ям даже докторът се кара, че прекалявам. Пиша за храна може би защото това е нещо, което можеш да пипнеш и да си спомниш. Вкусът е по-лесен за описване от срама.

Щом питаш, ще ти разкажа нещо. Без поука, споко.

На 23 бях. Вече излизах с бъдещата ти баба, ама всичко ни беше несигурно. В цеха търсеха млади за бригада към Коми, на Север. Плащаха много, за две години кола. Запалих се. Мислено вече карах жигулка и возих момата.

А тя каза не, тук майка ми болна, работа имам, приятелки. Каза, че няма да издържи мрак и студ там. Аз я обвиних, че ме дърпа назад. Казах, че ако ме обича, ще ме подкрепи. Даже по-грубо казах, няма да ти цитирам.

Отидох сам. След половин година спряхме да си пишем. Върнах се след две с пари, с кола. Тя вече беше женена за друг. Дълго разправях на всички, че тя ме е предала, а аз…

А истината избрах парите и ламарината, не човека. После години разправях, че нямало друг изход.

Ето това беше моят апетит.

Питаш какво съм чувствал в онзи момент, че съм важен и прав. После години наред че не чувствам нищо.

Ако не искаш, недей да отговаряш. Разбирам, че сигурно ти е през старческите ми истории.

Дядо Спас.

Веско препрочита няколко пъти. Думата срам го закача. Лови се, че между редовете търси оправдание, а дядо му не му го дава.

Набира: Жалиш ли, трие. А ако беше останал, трие. Праща най-накрая нещо друго.

Дядо, здравей.

Благодаря, че го написа. Не знам какво следва. В нашето семейство за баба се говори само като за баба все едно е нямало друга история.

Не те съдя. Аз сам наскоро избрах работа пред човек. Имах приятелка, точно като почнах като куриер. Дават ми вече по-добри смени, все съм на работа. Тя вика не се виждаме, все съм в телефона, само се карам. Аз пък да търпи малко, после ще стане по-добре.

После каза, че ѝ писнало да чака. Аз го обърнах на твои грижи. Казах и по-грубичко, ама няма да го цитирам.

Сега, когато се прибирам в общежитието в 11 вечерта и си правя яйца, мисля, че и аз съм избрал пари и доставка вместо човек. И аз уж вярвам, че така е правилно.

Май ни е фамилно.

Веско.

Писмото на дядо тоя път е вече на редов лист, не квадратно блокче. Майка му обяснява на гласовото: свършила му е тетрадката.

Весе.

Добре си го казал за фамилното. По нашенски всичко се кара на рода. Пиеш дядо ти пиел. Крещиш бабата била зла. А накрая си все сам избираш. Само понякога толкова те е страх да го признаеш, че е по-лесно да измислиш наследственост.

Като се върнах след Коми, мислех, че започва нов живот. Кола, стая в общежитието, пари. После сядам на леглото и не знам къде съм. Приятелите се пръснаха, в цеха майстор нов. Вкъщи ме чакаха прахоляк и старо радио.

Една вечер отидох до блока на твоята несбъдната баба. Стоях през улицата, гледах прозорците. В едното светло, в другото тъмно. Стоях, докато замръзнах. Видях я излезе с количка, до нея мъж, държи я под лакътя, нещо си говорят, смеят се. Скрих се зад дърво, ей така, като хлапе. Гледах, докато завиха зад ъгъла.

Тогава за пръв път осъзнах, че никой не ме е предал. Аз съм си избрал един път, тя друг. Да си го призная отне десет години.

Пишеш, че си избрал работа пред момиче. Може не работата си избрал, а себе си. Може ти сега си важен да си изкараш хляба, да изплуваш малко, не да ходиш по кинота. Не е добро и лошо. Просто факт.

Знаеш ли кое е най-жалко че не умеем да си казваме направо: сега това ми е по-важно. Измисляме думи, после всички са обидени.

Не го пиша за да ти кажа да тръгваш да я връщаш. Не знам заслужава ли. Просто някой ден може да стоиш под чужд прозорец и да осъзнаеш, че е можело да кажеш: стига, не мога повече.

Твоят стар дядо Спас.

Веско седи на перваза в коридора на общежитието, телефонът му топли ръката. Отвън колите правят локви по булеварда, някой пуши на стълбите. От съседната стая басите на чалга бият тъпо в стената.

Дълго мисли какво да отговори. Спомня си как стоя под прозорците на бившата, когато вече не вдигаше телефона. Гледа завесите, светлината, мисли сега излиза, вижда го. Не излиза.

Пише:

Дядо, здравей.

И аз съм стоял под прозорец. Крих се като те видях с друг с раница, тя с торба с хляб. Смееха се. Бях сигурен, че съм изтрит от живота ѝ. Сега те чета и се чудя дали не съм излязъл сам.

Ти след десет години го разбра. Надявам се аз да успея по-бързо.

Няма да ходя да я връщам. Просто ще спра да се правя, че не ми пука.

Внукът Веско.

Следващото писмо е за друго.

Весе.

Питаше веднъж за парите. Не ти писах тогава, не знаех как. Е, сега ще опитам.

В нашето семейство парите винаги са били като времето говори се или като е зле, или като случайно е добре. Баща ти, малък, ме попита колко взимам. Тъкмо бях почнал на две места, извадих повече. Казах гордо. Той Ти си богат!. Засмях се, че това е нищо.

След две години ме съкратиха, парите двойно надолу. Той пак попита колко? Казах, попита: Защо толкова малко? Да не си почнал по-зле да работиш? Накрещях му, че нищо не разбира. Той просто искал да смята.

Години ми тежи как научих баща ти никога повече да не пита за пари. Като порасна на две места работеше, носеше кашони, поправяше техника на познати. А аз си мислех, че трябва да се сети колко ми е трудно.

Не искам да повторя с теб това. Ще ти кажа направо. Пенсията ми е малка, но за лекарства и храна стига. Кола повече не ми трябва, нито мога. Сега събирам пари само за нови зъби старите се предават.

Ти се оправяш ли? Не за да те издържам или да ти пращам чорапи. Просто да знам, че не си гладен и не спиш на пода.

Ако ти неудобно, пиши едно нормално, ще разбера.

Дядо Спас.

На Веско му се стяга гърлото. Сеща се как като дете питаше баща си за заплатата или шегичка, или раздразнено като пораснеш ще разбереш. Израснал с усещането, че финансите са нещо срамно за разговор.

Гледа текста, после пише:

Дядо, здравей.

Не съм гладен, имам легло даже с матрак, не нищо особено, но става. Сам плащам общежитието, така сме се разбрали с татко. Понякога закъснявам, ама не са ме гонили.

Стига за храна стига да не разхищавам. Когато е зле взимам повече смяна, после вървя като призрак. Но изборът си е мой.

На мен ми е неудобно, че ти питаш, а аз не питам. Все едно: а на теб стига ли ти? Но ти сам отговори.

Ако трябваше да избирам по-лесно ми е да ми напишеш добре съм. Но знам, че това в нашето семейство е навик, възрастните да не споделят.

Благодаря, че ми каза за парите.

Веско.

Дълго върти телефона; пише още едно:

Ако ти някога не ти стигне за нещо, кажи. Не обещавам, че мога, ама поне ще знам.

Праща, преди да размисли.

Отговорът на дядо му е най-разкривеният досега буквите подскачат, редовете кривят.

Весе.

Прочетох ти ако не стига. Първо мислех да пиша, че нищо не ми трябва. Че само чай, хляб и таблетки. После исках да се пошегувам, че за нов мотор ако ми дотрябва, ще те питам.

После осъзнах, че цял живот играя ролята на корав мъж, дето се оправя сам. После оставаш старец, който го е срам да помоли за дреболия.

Затова ще кажа ако някога много ми потрябва нещо, което не мога да си позволя, ще опитам да не се правя, че не е важно. А засега имам чай, хляб, лекарства, и твоите писма. Това не е театър просто ги изброявам.

Преди мислех, че си сме със съвсем различни светове ти с приложенията, аз с радиото. А сега виждам, че си мълчим за едно и също. Не умеем да молим, не умеем да кажем кога ни пука.

След като тръгнахме по честния път, ще ти споделя още нещо, дето не приказваме у дома. Не знам как ще го приемеш.

Като се роди баща ти, не бях готов. Току-що се уредих на по-добра работа, дадоха ни стая в общежитие, викам си тръгва животът. И изведнъж бебе. Плач, пелени, безсънни нощи. Прииждам от нощна смяна, а той реве. Ядосвах се. Веднъж толкова се афектирах, че фраснах шишето в стената то се разби, млякото потече по пода. Твоята баба плака, детето още повече, аз стоя и си мисля, че искам да избягам завинаги.

Не избягах. Много години се правех, че това беше нервен срив. Истината бях на косъм да изчезна. Ако бях, ти сега нямаше да четеш тези редове.

Не знам дали ти трябва да го знаеш. Може само да видиш, че не съм герой или пример. Просто човек, на когото понякога му е идвало да хвърли всичко.

Ако след това не искаш повече да ми пишеш, ще разбера.

Дядо Спас.

На Веско му става ту студено, ту топло. Образът на дядото винаги одеяло с мирис на мандарини за Нова година се пропива с други цветове. Омаломощен мъж в старо общежитие, дете, рев, мляко по пода.

Сеща се как миналото лято, докато работеше в детски лагер, нагруби едно момче, което все се оплакваше. Грубо го стисна за рамото, то се изплаши и разрева. После Веско цяла нощ не можа да заспи, мислеше си, че ще е ужасен баща.

Дълго гледа празния прозорец за съобщения. Първо написа: Не си чудовище. Изтри. После: Все те обичам. Изтри, засрамен от думата.

Накрая изпрати:

Дядо, здравей.

Няма да спра да ти пиша. Не зная какво се казва на такива откровения. При нас такова не се споделя за крясъци, за бягството. Всичко е или мълчание, или шега.

Аз миналото лято бях възпитател в лагер. Имаше хлапе, което все плачеше и молеше да си ходи. Една вечер го нагрубих толкова, че ме хвана страх от самото себе си. После цяла нощ мислих, че не трябва да имам деца.

Това, което ми написа, не те прави по-лош в очите ми. Прави те жив.

Не знам дали ще мога така да разкажа на своето дете, ако някога имам. Но ще се постарая поне да не се правя на безгрешен.

Благодаря, че не си си тръгнал тогава.

Веско.

Натиска изпрати и за първи път се усеща, че чака отговор не от учтивост, а защото е важно.

Отговорът идва два дни по-късно. Този път майка му не праща снимка, а: Научи се да праща гласови, но пожела да не те стряска. Аз преписах.

На екрана нова снимка с редов лист.

Весе.

Четох ти писмото и си мислех, че вече си по-смел от мен на твоята възраст. Ти поне признаваш, че те е страх. Аз тогава се преструвах, че нищо ми няма, а после трошах столове.

Не знам дали ще си добър баща. И ти не знаеш. Това се разбира на живо, като стане. Но самият факт, че се питаш, значи много.

Написа, че съм ти жив човек. Това май е най-хубавият комплимент. Обикновено за мен казват инат, дървен, луд глава. Никой не ме е наричал жив.

Щом сме стигнали дотук, имам един въпрос за теб и се притеснявах да питам. Сега ще питам. Ако ти дотегна с моите истории, кажи. Мога да пиша по-рядко, само за празниците. Важно ми е да не те затрупвам със старческо минало.

И още нещо ако някога ти се прииска да дойдеш просто така, аз ще съм у дома. Имам свободен стол и чиста чаша. Проверих.

Дядо Спас.

Веско се усмихва на думите за чашата. Представя тази кухня, стола, глюкомера на масата, торбата картофи до парното.

Вади камерата, снима общежитийната си кухня мивка с чинии, страшният тиган, кутия яйца, кана, две чаши, едната с отчупено ръбче. На перваза кутия с вилици.

Праща снимката на дядо си и дописва:

Дядо, здравей.

Ето моята кухня. Имам два стола, чашите също не липсват. Ако решиш да дойдеш, ще съм тук. Почти у дома.

Не си ми омръзнал. Понякога не зная как да отговоря, но винаги чета.

Ако искаш, разкажи нещо, което не е нито за работа, нито за ядене. Нещо, което не си споделял не заради срам, а просто заради липса на слушател.

В.

Натиска изпрати и осъзнава, че за първи път пита възрастен в семейството си такъв въпрос.

Телефонът лежи до него, екранът изгасва. На котлона тихо цвъркат яйца. В съседната стая се чува смях. Веско обръща яйцата, спира котлона, сяда на стола и си представя как някой ден отсреща на същата табуретка ще седи дядо, ще държи чаша и ще разказва истории не на хартия, а направо на масата.

Не знае дали някога дядо му ще дойде и какво ще стане. Но от мисълта, че има човек, на когото може да прати снимка на мръсната си кухня с въпрос а при теб как е, му става някак спокойно и леко тясно в гърдите.

Взема телефона, отваря чата, разглежда изпратените съобщения. На квадрати, на редове, кратките си В.. Оставя телефона екран надолу, за да не пропусне, ако изскочи нова нотификация.

Яйцата изстиват, но ги изяжда до края бавно, ей така, сякаш дели закуската с още някого.

Точно обичам не се появи в нито един ред от чата. Но между думите вече живее нещо, и засега то стига и на двамата.

Rate article
Без поучения: Разговор по съобщения между внук в София и дядо Кольо, в който през спомени за работа, ябълки, борш и истински думи за живота си пишат без наставления, а просто един към друг (в снимки на тетрадки и чатове), докато учат как да бъдат честни със себе си и да говорят за онова, за което в българските семейства обикновено се мълчи