Без късмет няма щастие — Как можа да се оставиш, глупачке! Кой ще те иска с дете на ръце? И как ще го гледаш?! Да не мислиш, че ще ти помагам! Отгледах те, няма да ти нося товара повече! Напусни дома ми веднага, вземи си нещата и да не съм те видяла! Марийка слушаше виковете с очи, забити в пода. Последната ѝ надежда, че леля ѝ ще я остави поне докато си намери работа, угасваше пред очите ѝ. — Ако беше жива мама… Тя не познаваше баща си, а майка ѝ почина преди петнадесет години – прегазена от пиян шофьор на пешеходната пътека. Социалните искаха да я изпратят в дом, но тогава се появи далечна роднина – втори братовчед на майка ѝ. Тя я взе при себе си, имаше къща и добра заплата, удобни за документите. Живееха в покрайнините на малко градче в Южна България, където лятото беше горещо, а зимата дъждовна. Момичето никога не беше гладувало, обличано прилично, научено да работи от малка – в къща с двор и животни винаги имаше работа. Може би не ѝ достигаше майчината обич, но кого го вълнуваше това? Учеше добре. След гимназията влезе в Пловдивския университет по педагогика. Годините минаха неусетно, а сега, с диплома в ръка, се връщаше в родния град. Но този път с тежко сърце. — Махай се веднага, да не те видя повече! — Лельо Вирджиния, поне… — Казах! Момичето взе куфара и излезе на юлската горещина. Как беше стигнала дотук? Унижена, отхвърлена, с едва забележимо коремче – но не отрече бременността, не можа да излъже. Трябваше да намери подслон. Вървеше със сведена глава, потънала в мисли, когато я заговори глас: — Искаш ли вода, мила? Закръглена жена, към петдесетте, я погледна внимателно. — Влез, ако си добра. Подаде ѝ стомна с хладка вода. Марийка седна на пейката и пи жадно. — Може ли да постоя малко? Голяма жега… — Стой, дете. Откъде си? Виждам, че си с багаж. — Завърших студентка, търся работа като учителка. Но няма къде да живея… Знаете ли някой, който да отдава стая? Жената, Рада се казваше, я огледа. Чиста, но с умора в очите. — Може да останеш при мен. Няма да искам много, но да плащаш навреме. Ако си съгласна, ела да ти покажа стаята. Рада се зарадва на компанията и на допълнителния доход в затворения град. Заведе я в малка стаичка с изглед към градината. Легло, стар гардероб, масичка – достатъчно. Следващите дни Марийка се настани и започна да работи. Сближи се с Рада, помагайки и в домакинството. Всяка вечер пиеха чай под асмата, говорейки за живота. Бременността ѝ вървеше добре. Девойката разказа историята си: за Иван, любимият ѝ от университета, син на богати учители, който я заряза при първата новина. Взе парите, които ѝ остави той – знаеше, че ще ѝ трябват. — Добре си направила, че не си се отказала, измърмори Рада. Невинното дете ще ти донесе радост. В средата на февруари започнаха болките. Рада я заведе в болницата. Марийка роди здраво момченце – Илия. Когато бяха в стаята, дочуха за новородено, момиче, чиято майка избягала след раждането. — Някой ще я нахрани ли? Много е слаба – каза сестрата. Марийка взе бебето на ръце. Малко същество, бяло като сняг. — Ще те нарека Малина, прошепна. Когато капитан Деян Георгиев, баща на момиченцето, се появи, всичко се промени. В деня на изписването ги чакаше кола с балони в синьо и розово. Военният ѝ помогна да се качи, подаде ѝ две пакета: един син, друг розов. Градът говореше месеци наред за сватбата. Капитанът, впечатлен от добротата на девойката, ѝ предложи брак. А Марийка, с Илия в обятията и осиновената Малина, влезе в нов живот. Кой би повярвал, че един горещ летен ден и една стомна вода ще обърнат живота на всички? Така е животът – обръща страници, които никога не си чел.

Без късмет няма щастие

Как можа да се оставиш, глупачке! Кой ще те иска сега, с дете в утробата! Как ще го отглеждаш сама?! Недей да се надяваш на моята помощ! Гледах те досега, а сега трябва и твоя товар да нося? Махай се от къщата ми, вземи си нещата и да не те виждам повече!

Йована слушаше писъците със сведени очи към чергата. И последната й надежда, че леля ще й позволи да остане поне докато си намери работа, се заваля пред нея като дъждови капки по стъклото.
Ако майка ми бе жива
Баща си никога не бе виждала, а майка й загина преди петнайсет години, прегазена от пиян шофьор до пешеходна пътека. Социалните щяха да я пратят в дом, но неочаквано се появи далечна роднина трета братовчедка на майка й. Взе я при себе си имаше дом и прилична заплата за документите.

Живееха край едно малко градче в Южна България, където лятото бе нажежено, а зимата влажна. Никога не беше ходила гладна, винаги облечена прилично, от малка свикнала да работи в къща с двор и животни винаги има за кого и какво да се грижиш. Може би й липсваше майчината обич, ала на кого му пукаше?

Учеше прилежно. След гимназията влезе в Пловдивския университет да учи педагогика. Годините в университета прелетяха и сега, с диплома в ръка, си се връщаше в родното място. Но този път сърцето й тежеше като потънала шепа.

Махай се, да не те видя повече!
Лельо Злато, поне…
Казах!
Йована взе куфара си и излезе в жегата. Как се стигна дотук? Унижена, изгонена, с коремче, което едва-едва се забелязваше не можа да лъже, призна си бременността.

Трябваше й подслон. Вървеше със забит поглед, смазана от мисли, когато странен глас я спря:
Искаш вода, мило?

Една снажна жена, на около петдесет, я изгледа с намеренски очи.
Влез, ако си с мир.
Подаде й кана със студена вода. Йована седна на пейката и пи жадно.

Може ли да постоя малко? Жега е…
Остани, чедо. Откъде си? Виждам, че си с багаж.
Завърших университет, търся работа в някое училище. Нямам къде да живея… Знаете ли някой, който да дава квартира?
Жената, която се казваше Станка, я проучи внимателно. Чиста, но с тежки сенки под очите.

Можеш да останеш при мен. Няма да искам много, но ще плащаш навреме. Ако си съгласна, ела да видиш стаята.
За радостта на Станка и дружка, и малка добавка към пенсията в градче като тяхното, я въведе в малка стаичка с изглед към черешовата градина. Легло, стар чамов гардероб, маса достатъчно.

През следващите дни Йована се настани и започна работа. Сближиха се със Станка, помагаше й в домакинството. Всяка вечер отпиваха чай под асмата, говореше се за живота.

Бременността протичаше спокойно. Йована разказа историята си за Симеон, приятеля от университета, син на богати професори, който я изостави при първите новини. Взе парите, които й бе оставил знаеше, че ще й трябват.

Добре, че не посегна на бебето, изръмжа Станка. Невинното дете ще ти донесе радост.

През февруари болките започнаха. Станка я закара в болницата. Йована роди здраво момченце Давид. В стаята чула за едно бебе момиченце, чиято майка избягала след раждането.

Кой ще го храни? Слабо е, рече сестрата.
Йована го взе в ръце. Малко същество, бяло като сняг.
Ще те нарека Пелагия, прошепна тя.

Когато капитан Христо Стоянов, бащата на изоставеното момиче, пристигна, всичко се промени. В деня на изписването пред болницата чакаше кола с балони сини и розови. Военният помогна на Йована и децата да се качат, като й подаде две пакета: синия и розовия.

Градът говори месеци напролет за сватбата, която последва. Капитанът, трогнат от добротата на момичето, й предложи брак. А Йована, с Давид на ръце и осиновената Пелагия, влезе в нов живот.

Кой би предположил, че един изгорял летен ден и една кана със студена вода ще преобърнат съдбата на всички? Такъв е животът обърква страниците, които дори не си подозирал, че съществуват.

Rate article
Без късмет няма щастие — Как можа да се оставиш, глупачке! Кой ще те иска с дете на ръце? И как ще го гледаш?! Да не мислиш, че ще ти помагам! Отгледах те, няма да ти нося товара повече! Напусни дома ми веднага, вземи си нещата и да не съм те видяла! Марийка слушаше виковете с очи, забити в пода. Последната ѝ надежда, че леля ѝ ще я остави поне докато си намери работа, угасваше пред очите ѝ. — Ако беше жива мама… Тя не познаваше баща си, а майка ѝ почина преди петнадесет години – прегазена от пиян шофьор на пешеходната пътека. Социалните искаха да я изпратят в дом, но тогава се появи далечна роднина – втори братовчед на майка ѝ. Тя я взе при себе си, имаше къща и добра заплата, удобни за документите. Живееха в покрайнините на малко градче в Южна България, където лятото беше горещо, а зимата дъждовна. Момичето никога не беше гладувало, обличано прилично, научено да работи от малка – в къща с двор и животни винаги имаше работа. Може би не ѝ достигаше майчината обич, но кого го вълнуваше това? Учеше добре. След гимназията влезе в Пловдивския университет по педагогика. Годините минаха неусетно, а сега, с диплома в ръка, се връщаше в родния град. Но този път с тежко сърце. — Махай се веднага, да не те видя повече! — Лельо Вирджиния, поне… — Казах! Момичето взе куфара и излезе на юлската горещина. Как беше стигнала дотук? Унижена, отхвърлена, с едва забележимо коремче – но не отрече бременността, не можа да излъже. Трябваше да намери подслон. Вървеше със сведена глава, потънала в мисли, когато я заговори глас: — Искаш ли вода, мила? Закръглена жена, към петдесетте, я погледна внимателно. — Влез, ако си добра. Подаде ѝ стомна с хладка вода. Марийка седна на пейката и пи жадно. — Може ли да постоя малко? Голяма жега… — Стой, дете. Откъде си? Виждам, че си с багаж. — Завърших студентка, търся работа като учителка. Но няма къде да живея… Знаете ли някой, който да отдава стая? Жената, Рада се казваше, я огледа. Чиста, но с умора в очите. — Може да останеш при мен. Няма да искам много, но да плащаш навреме. Ако си съгласна, ела да ти покажа стаята. Рада се зарадва на компанията и на допълнителния доход в затворения град. Заведе я в малка стаичка с изглед към градината. Легло, стар гардероб, масичка – достатъчно. Следващите дни Марийка се настани и започна да работи. Сближи се с Рада, помагайки и в домакинството. Всяка вечер пиеха чай под асмата, говорейки за живота. Бременността ѝ вървеше добре. Девойката разказа историята си: за Иван, любимият ѝ от университета, син на богати учители, който я заряза при първата новина. Взе парите, които ѝ остави той – знаеше, че ще ѝ трябват. — Добре си направила, че не си се отказала, измърмори Рада. Невинното дете ще ти донесе радост. В средата на февруари започнаха болките. Рада я заведе в болницата. Марийка роди здраво момченце – Илия. Когато бяха в стаята, дочуха за новородено, момиче, чиято майка избягала след раждането. — Някой ще я нахрани ли? Много е слаба – каза сестрата. Марийка взе бебето на ръце. Малко същество, бяло като сняг. — Ще те нарека Малина, прошепна. Когато капитан Деян Георгиев, баща на момиченцето, се появи, всичко се промени. В деня на изписването ги чакаше кола с балони в синьо и розово. Военният ѝ помогна да се качи, подаде ѝ две пакета: един син, друг розов. Градът говореше месеци наред за сватбата. Капитанът, впечатлен от добротата на девойката, ѝ предложи брак. А Марийка, с Илия в обятията и осиновената Малина, влезе в нов живот. Кой би повярвал, че един горещ летен ден и една стомна вода ще обърнат живота на всички? Така е животът – обръща страници, които никога не си чел.