Нечем да дишам
Елица бавно завъртя ключа в ключалката и внимателно влезе в апартамента. Колкото и да се опитваше да затвори вратата тихо, ключалката пак щракна. Без да запали светлината, съблече се, прокрадна се на пръсти до вратата на стаята си… Щракването на електрическия уред зад гърба й прозвуча в тишината на жилището като изстрел.
– Елица, къде беше? Защо толкова късно? Обаждах се на Яна. Излъга ме, – чу се гласът на майка й.
Момичето застана като вкопчено, шумно въздъхна и се обърна към нея.
– А ти защо не спиш? – отвърна тя.
– Как да заспя, като теб няма вкъщи? Притеснявах се. – Майка й я гледаше с тревога.
– Възрасла съм, мамо, стига да ме дебнеш, – недоволно каза Елица.
– Да, да, възрасла… – Майка й махна с ръка и отиде в стаята си, но не затвори вратата.
Елица поколеба се и я последва. Седна до нея на дивана.
– Мамо, извинявай. Напълно забравих за часа.
Майка й изглеждаше уморена и бледа. Ярката светлина на лампите подчертаваше бръчките и тъмните кръгове под очите й, в които се четеше укор.
– Не бях сама. С Борис. Отидохме на кино, после се разхождахме. Не се притеснявай за мен.
– С Борис?
– Да. Запознах се с него преди две седмици. Толкова е… интересен, знае толкова много. – Усмивка заигра по устните на Елица, погледът й се замъгли. Притисна се по-близо до майка си, положи главата й на рамото й.
– Значи и миналия път беше с него, а не при Яна?
– Съжалявам.
– Разбирам всичко, но защо не ми каза веднага, защо не ме предупреди? Той също ли е записан в университета? Ще учите заедно?
– Той вече завърши, работи, – бързо отвърна Елица.
– Значи е по-голям от теб? Ох, щерко… – въздъхна майка й, а Елица повдигна глава, готова да се защитава, но майка я изпревари. – Ще ме запознаеш ли с него?
– Разбира се. Харесваш си го.
– Не съм и забелязала как си пораснала. – Майка й я погледна тъжно. – Късно е вече, иди си лягай.
– Лека нощ, мамо. – Елица я целуна по бузата и излезе от стаята.
Елица се съблече, пълзеше под одеялото и се взираше в тавана, припомняйки си всяка дума, всяка целувка, мечтаейки…
Когато се събуди, майка й вече беше отишла на работа. Елица се изми, изяде закуската, която майка й беше оставила, и взе телефона.
– Здравей, вече си на работа? – попита тя весело.
– Да, – отвърна той доста рязко.
– Преча ли ти? – Елица се стресна, чувайки неговия отчужден глас.
– Да. Ще ти се обадя по-късно. – СпряНо когато се обади отново, думите му бяха пълни с извинения и обещания, а тя осъзна, че сърцето й вече не тупти за него.