Аз Знам Най-добре – Какво е това пак? – Димитър уморено клекна пред дъщеря си, оглеждайки розовите петна по бузките ѝ. – Пак ли? Четиригодишната Соня стоеше насред стаята – търпелива, необичайно сериозна за възрастта си. Свикнала беше с тези прегледи, с тревожните лица на родителите си, с безкрайните мазила и хапчета. Мария се приближи и седна до съпруга си. Пръстите ѝ нежно отместиха кичур коса от лицето на дъщеря им. – Тези лекарства не действат. Изобщо. Все едно с вода я поливаме. А лекарите в поликлиниката… Не са лекари, не знам какви са. Трети път сменят схемата, а полза – никаква. Димитър се изправи, потърка носа си. Навън се смрачаваше, а денят обещаваше да бъде също толкова безличен като вчерашния. Събраха се набързо – облякоха Соня в топло яке, и след половин час вече седяха в апартамента на неговата майка. Олга охкаше, клатеше глава, галеше внучка си по гърба. – Толкова малка, а вече толкова лекарства. Каква тежест за организма ѝ – сложи Соня на коленете си, и момиченцето се сгуши до баба си, както обикновено. – Жал ми е да гледам. – И ние не искаме да ѝ ги даваме – Мария седеше на ръба на дивана, пръстите ѝ бяха сключени. – Но алергията не спира. Вече всичко сме изключили. Абсолютно всичко. Яде само основни продукти, а пак има обрив. – И какво казват лекарите? – Нищо конкретно. Не могат да се ориентират. Кръвни изследвания, проби – резултатът… – Мария махна с ръка. – Ето го резултата, на бузите ѝ. Олга въздъхна и оправи яката на Соня. – Дано го надрасне. Понякога при децата така, после минава. Но засега нищо успокояващо. Димитър гледаше мълчаливо дъщеря си. Малка, слабичка. Големи, внимателни очи. Погали я по главата, и изведнъж си припомни собственото си детство – как крадеше кифлички от кухнята, които майка му печеше в събота, как молеше за бонбони, как обичаше да яде сладко със лъжица директно от буркана. А неговата дъщеря… Варени зеленчуци. Варено месо. Вода. Никакви плодове, никакви сладки, никаква истинска детска храна. Четири години, а диетата ѝ е по-строга от тази на язвеник. – Вече не знаем какво още да махнем – каза тихо. – Диетата ѝ… почти няма какво да остане. На връщане мълчаха. Соня задряма на задната седалка, а Димитър я наблюдаваше през огледалото. Спи спокойно. Поне сега не се чеше. – Мама звънна – обади се Мария. – Иска да доведем Соня през уикенда. Купила билети за куклен театър, иска да я заведе. – В театър? – Димитър превключи скоростта. – Добре е. Нека се поразведри. – И аз така мисля. Ще ѝ дойде добре малко разтуха. …Събота сутринта Димитър паркира пред къщата на своята тъща, извади Соня от столчето. Дъщеря му премрежено примигваше, търкаше очи с юмручета – станали бяха рано, недоспала беше. Той я вдигна на ръце и тя моментално се притисна до врата му, топла, лека – като врабче. Татяна Михайловна излезе на прага в шарен халат, ръцете ѝ се разпериха сякаш видя не внучка, а корабокрушенец. – О, детето ми, слънчице – приласка Соня до огромната си гръд. – Каква бледа, слабичка, бузките хлътнали. Мъчите я с тия диети, загубихте си детето! Димитър пъхна ръце в джобовете си, сдържайки раздразнение. Всяко посещение – едно и също. – За нейно добро е. Не за удоволствие, сама знаеш. – Какво добро – тъща му стисна устни, оглеждайки внучката като завърнала се от концлагер. – Само кожа и кости. Дете трябва да расте, а вашата я държите гладна. Тя понесе Соня в къщата, без да се обърне, и вратата се затвори със сухо щракване. Димитър замръзна на прага. Нещо го засърбя дълбоко в съзнанието, някаква догадка се оформяше, но бе мъждукаща като утринна мъгла. Потърка челото си, постоя още минута до портата, заслушан в тишината на чуждия двор. После махна с ръка и се прибра. Уикенд без дете – странно, почти забравено усещане. В събота двамата с Мария отидоха в хипермаркета, бутайки количка между щандовете, купуваха продукти за цяла седмица. Вкъщи Димитър три часа се занимава с крана във ваната, който течеше вече втори месец. Мария преглеждаше шкафовете, вадеше стари дрехи, трупаше ги в чували за изхвърляне. Обичайни домакински грижи, но без детски глас апартаментът сякаш бе погрешен, празен. Вечерта поръчаха пица – онази, с моцарела и босилек, която Соня не бе яла никога. Отвориха бутилка червено вино. Седяха на кухнята, говореха си за нищо – както отдавна не бяха. За работата, планове за отпуск, за ремонта, дето все отлагаха. – Добре е – каза Мария изведнъж, и веднага се сдърпа. – Тоест… ти знаеш. Просто тихо е. Спокойно. – Знам – Димитър постави длан върху нейната. – И аз скучая. Но малко почивка няма да ни навреди. В неделя по-късно тръгна за дъщеря си. Слънцето залязваше, обагряйки улиците в дълбок оранжев цвят. Къщата на тъщата бе в края на двора, зад стари ябълки, и в залеза изглеждаше уютна. Димитър слезе от колата, бутна портата – пантите изскърцаха – и застина на прага. На стълбите седеше дъщеря му. До нея – Татяна Михайловна с изражение на крайна щастливост. В ръцете ѝ – пирожка. Голям, златист, лъскав от мазнина. А Соня го ядеше. Бузите ѝ изцапани, по брадичката трохи, очите ѝ – сияйни, такива, каквито баща ѝ не бе виждал отдавна. Димитър стоя няколко секунди. После нещо горещо и ядосано се надигна в гърдите му. Гракна напред, за секунди бе до тях, изтръгна пирожката от ръцете на тъща си. – Какво правиш?! Татяна Михайловна се тресна цяла, дръпна се. Облицето ѝ се обля във ярка червенина. Тя размаха ръце, сякаш се защитаваше. – Само залък е! На нищо не прилича! Един пирожка… Димитър не слушаше. Взе Соня на ръце – тя притихна уплашено, хвана го за якето – и я понесе към колата. Сложи я в столчето, закопча ремъците. Пръстите му трепереха от гняв. Соня го гледаше с разтревожени очи, устните ѝ потрепваха – щеше да се разплаче. – Всичко е наред, зайче – погали я по главата, стараейки се гласът му да бъде спокоен. – Почакай мъничко. Татко ще се върне. Затвори вратата и тръгна обратно към къщата. Татяна Михайловна стоеше на стълбите, стискаше ръба на халата, лицето ѝ се напетняваше. – Дими, ти не разбираш… – Не разбирам?! – спря на две крачки и избухна. – Половин година! Половин година не знаем какво е на детето! Прегледи, изследвания, тестове за алергии – представяш ли си колко ни струваше? Колко нерви, колко безсънни нощи?! Тя отстъпваше към вратата. – Аз исках най-доброто… – Най-доброто?! – настъпи я. – На вода и варено пиле я държахме! Всичко извадихме от менюто ѝ! А ти тайно ѝ даваш пържени пирожки?! – Иммунитет ѝ градях! – Татяна Михайловна изведнъж се изправи, вирна брадичка. – Малко по малко, за да свикне организмът. Още малко и щеше да го пребори – благодарение на мен! Аз знам, три деца съм отгледала! Димитър я гледаше, не я познаваше. Жената, която търпеше заради съпругата си, за мира вкъщи – тровеше дъщеря му. Съзнателно. С мисълта, че е по-умна от всички лекари. – Три деца – повтори той тихо, а Татяна Михайловна пребледня. – Е, и? Всички са различни. А Соня… Соня не е твоя дъщеря, тя е моя. И повече няма да я видиш. – Какво?! – Татяна Михайловна стисна парапета. – Нямаш право! – Имам. Димитър се обърна и тръгна към колата. Зад гърба му носеха се крясъци, но той не се обърна. Запали двигателя. В огледалото се мерна фигурата на тъща му – тичаше към портата. Той натисна газта. Вкъщи Мария ги чакаше в антрето. Видя лицето на съпруга си, разплаканата дъщеря – и разбра всичко без думи. – Какво случи? Димитър разказа. Кратко, сухо, без емоции – тях вече беше изхвърлил пред къщата. Мария слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше каменно с всяка дума. После извади телефона. – Мама? Да, всичко ми каза. Как можа?! Димитър заведе Соня в банята – да измие трохи и сълзи от лицето ѝ. Зад вратата се чуваше гласът на Мария, остър, непознат. Караше се на майка си както никога досега. Накрая ясно прозвуча: „Докато не се оправим с алергията – Соня няма да я видиш повече.“ Минаха два месеца… Неделен обяд у Олга вече беше традиция. Днес на масата – торта, бисквитена, с крем и ягоди. И Соня яде от нея. Сама, с голяма лъжица, целичка омазана. По бузите – нито едно петно. – Кой да предположи – Олга поклати глава. – Слънчогледово олио. Такава рядка алергия. – Лекарят каза – веднъж на хиляда – Мария си намаза филия със краве масло. – Щом напълно спряхме олиото и минахме на зехтин, за две седмици всичко изчезна. Димитър гледаше дъщеря си и не можеше да се нагледа. Розови бузки, блестящи очи, крем на нослето. Щастливо дете, което пак може да яде нормална храна – торти, сладки, всичко, което се готви без слънчогледово олио. А това е много. Отношенията с тъщата останаха хладни. Татяна Михайловна звънеше, извиняваше се, плачеше в слушалката. Мария говореше кратко и хладно. Димитър – изобщо. Соня пак си загреба торта, а Олга ѝ бутна чинията по-близо. – Яж, малка. Яж за здраве. Димитър се отпусна назад. Вън валеше, но у дома бе топло и миришеше на печиво. Дъщеря му оздравя. Останалото нямаше значение.

Какво е това пак… Иван уморено прикляка пред дъщеря си, загледан в розовите петна по бузите ѝ. Пак ли…

Четиригодишната Цветелина стои в средата на стаята, търпелива и необичайно сериозна за възрастта си. Отдавна е свикнала с тези прегледи, с притеснените лица на родителите си, с безкрайните кремове и таблетки.

Елена пристъпва, кляка до съпруга си, внимателно отмята кичур коса от лицето на дъщеря им.

Тези лекарства просто не действат. Все едно вода ѝ даваме. И лекарите в поликлиниката… Не знам какви са, трети път сменят схемата, изобщо няма ефект.

Иван се изправя и разтрива носа си. Навън мрачно, поредният безцветен ден. Събират се набързо обличат Цветелина в топло яке, след половин час са вече в апартамента на майка му.

Г-жа Росица въздиша, клати глава и нежно гали внучката по гърба.

Какво дете, а колко лекарства вече ѝ давате… Голямо натоварване е това слага Цветелина в скута си, а момиченцето се притиска като коте до баба си. Жал ми е за нея!
Ако можехме, нямаше да ѝ даваме Елена стиска пръсти на ръцете си, седнала на ръба на дивана. Но алергията не минава. Всичко сме махнали всичко! Яде само основни храни, а пак я избива.
Какво казват докторите?
Нищо конкретно. Не могат да открият причината. Давахме проби, пускахме изследвания, а резултатът… Елена махва с ръка. Ето ти го резултата пак петна по бузите.

Росица въздъхва и оправя яката на внучката си.

Дано го надрасне, понякога при децата отшумява. Но засега е трудно, нищо хубаво не мога да кажа.

Иван гледа дъщеря си мълчаливо дребна, слабичка, големи прозорливи очи. Галва я по главичката и си спомня собственото детство как е крадял кифлички от кухнята, как се е молил за бонбони, как е обожавал мамините конфитюри с лъжица от буркана. А сега… Неговото дете яде само варени зеленчуци, варено месо и вода. Без плодове, без сладки, без нормална детска храна. Четири години, а диетата ѝ е по-строга и от болнична.

Не знам какво още да махнем… казва тихо той. В менюто ѝ почти нищо не остана.

На връщане вкъщи мълчат. Цветелина заспива на задната седалка, а Иван я гледа в огледалото. Спокойна е поне, не се чеше.

Мама ми звъня обажда се Елена. Кани Цветелина за следващия уикенд. Купила е билети за кукления театър, иска да я заведе.
На театър? Иван сменя скоростта. Чудесно, нека се поразсее.
Именно, отвличането няма да ѝ навреди.

…В събота Иван паркира пред къщата на тъща си, изважда Цветелина от столчето. Дъщеря му трие очички сънено, още не се е наспала. Той я вдига момиченцето се сгушва в него, топло и леко като врабче.

Пенка Михайлова излиза на прага с шарен халат, вдига ръце сякаш вижда корабокрушенец, а не внучка.

Ох, мила ми Цветелинке! прегръща я, притиска към себе си. Бледичка и слабичка си… С тези ваши диети само детето мъчите!

Иван пъха ръце в джобовете и си гълта раздразнението. Всяко посещение е едно и също.

За нейно добро го правим, не за кеф, знаеш.
Какво добро! Пенка сбира устни, гледа внучката като върната от лагер. Докъде стигна кожа и кости! Детето трябва да расте, а вие я гладувате.

Отнася Цветелина вътре, без да погледне назад, и вратата се затваря тихо зад тях. Иван стои на прага, в мислите си рови, усеща, че има нещо, което не може да формулира. Потрива чело и тръгва към колата.

Уикенд без дете усещането е странно и почти отминало от паметта. В събота с Елена отиват в хипермаркета, бутат количка сред рафтовете и купуват продукти за седмицата.

Вкъщи Иван три часа ремонтира течащия кран в банята. Елена подрежда гардероби, изважда стари дрехи в чували за изхвърляне. Дребни битови неща, но без детски глас домът е някак празен, странен.

Вечерта поръчват пица любимата със сирене и босилек, която на Цветелина ѝ е забранена. Отварят бутилка червено вино. Седят в кухнята и говорят както не са говорили отдавна, за работа, за отпуската, за недовършения ремонт.

Какво приятно… казва Елена и веднага се спира, захапва устна. Тоест… просто е тихо. Спокойно.
Знам Иван хваща ръката ѝ. И аз скучая, но малко почивка не ни е излишна.

Неделя по залез се връща за дъщеря си. Слънцето бавно се скрива, улиците се оцветяват в портокалово. Къщата на тъщата е в края на двора, зад стари ябълки, в светлината на залеза изглежда почти уютна.

Иван излиза от колата, открехва портата старите ѝ панти скърцат и замръзва на прага.

На стълбите е Цветелина, а до нея Пенка Михайлова, усмихната до уши. В ръцете си държи голяма, лъскава и мазна домашна баничка. Цветелина яде, по цялото лице са се разпилели трохи, очите ѝ са лъчезарни, такива Иван не е виждал отдавна.

Секунди стои и гледа, после нещо го пари отвътре.

С три крачки се озовава пред тях, грабва баничката от ръцете на тъща си.

Какво правиш?!

Пенка подскача, бузи ѝ пламват до корените на косата.

Ръцете ѝ треперят, отблъсква гневния му тон:

Само малко, Иван! Един малък край няма страшно, нали е баничка…

Иван не слуша. Прибира Цветелина в ръце тя мълчи, държи се за якето му, изплашена. Слага я в столчето на колата, закопчава колана, пръстите му треперят. Цветелина го гледа с големи, оплашени очи.

Всичко е наред, слънце гали я по косата, старае се да звучи спокойно. Седи тук за секунда, татко се връща.

Тръшва вратата и се връща при къщата. Пенка е още на прага, играе си с халата.

Иване, не разбираш…
Не разбирам?! спира се два крачки пред нея и избухва. Половин година! Половин година не можем да разберем какво става с нашето дете! Изследвания, проби, алергени знаеш ли колко струва това? Колко нерви, колко безсънни нощи?!

Пенка се отдръпва към вратата.

Исках най-доброто…
Най-доброто?! прави крачка напред. Държахме я само на вода и варено пиле! Всичко сме махнали! А ти ѝ даваш скришом банички?!
Иммунитет ѝ изграждам! изведнъж се засилва Пенка, вирва брадичка. По малко да свиква, така ще мине! Зная какво правя, три деца съм отгледала!

Иван я гледа сякаш я вижда за първи път. Тази жена, с която цяла година е търпял заради мира в дома, трови дъщеря му. Със самочувствие, че знае повече от докторите.

Три деца… повтаря тихо, а Пенка побледнява. Но всички деца са различни. Цветелина не ти е дете, а моя е. Повече няма да я видиш.
Какво?! тъща му стиска парапета. Нямаш право!
Имам.

Обръща се и отива към колата, зад него се чуват викове. Но Иван не поглежда назад. Сяда, запалва двигателя. В огледалото се мярва тъщата размахва ръце пред портата. Той натиска газта.

Вкъщи Елена ги посреща на прага. Видяла лицето на Иван и плачещата Цветелина разбира всичко без думи.

Какво се случи?

Иван разказва кратко, сухо, вече без емоции изчерпал ги е пред къщата. Елена слуша, лицето ѝ става все по-сериозно. После взема телефона.

Мамо. Да, Иван ми разказа. Как можа?!

Иван завежда Цветелина в банята да измие лицето ѝ от баничката и сълзите. Отвън се чува гласът на Елена, остър и решителен, както той никога не е чувал. Накрая ясно: Докато не разберем алергията няма да виждаш Цветелина!

Минават два месеца…

Неделните обеди при Росица вече са традиция. Днес на масата има торта бисквитена с крем и ягоди. И Цветелина яде, сама, с голяма лъжица, цялата е зацапана. По лицето нито едно петънце.

Вярваш ли! Росица поклаща глава. Слънчогледово олио. Такава рядка алергия!
Лекарката каза, среща се на един на хиляда Елена маже филийка с краве масло. Щом го изключихме и минахме на зехтин, за две седмици всичко изчезна.

Иван гледа дъщеря си, не може да ѝ се насити румени бузи, блестящи очи, носът омазан с крем. Щастливо дете, което вече може да яде всичко, стига да няма слънчогледово олио. А това се оказа достатъчно.

С Пенка отношенията останаха ледени. Тя звъни, извинява се, плаче по телефона. Елена говори кратко и делово. Иван изобщо не говори.

Цветелина се протяга с лъжицата към тортата, а Росица ѝ подава чинийката.

Яж, мила. Яж със здраве.

Иван се отпуска на стола. Навън вали, но в къщата е топло и ухае на печиво. Дъщеря му вече е здрава. Всичко друго няма значение.

Rate article
Аз Знам Най-добре – Какво е това пак? – Димитър уморено клекна пред дъщеря си, оглеждайки розовите петна по бузките ѝ. – Пак ли? Четиригодишната Соня стоеше насред стаята – търпелива, необичайно сериозна за възрастта си. Свикнала беше с тези прегледи, с тревожните лица на родителите си, с безкрайните мазила и хапчета. Мария се приближи и седна до съпруга си. Пръстите ѝ нежно отместиха кичур коса от лицето на дъщеря им. – Тези лекарства не действат. Изобщо. Все едно с вода я поливаме. А лекарите в поликлиниката… Не са лекари, не знам какви са. Трети път сменят схемата, а полза – никаква. Димитър се изправи, потърка носа си. Навън се смрачаваше, а денят обещаваше да бъде също толкова безличен като вчерашния. Събраха се набързо – облякоха Соня в топло яке, и след половин час вече седяха в апартамента на неговата майка. Олга охкаше, клатеше глава, галеше внучка си по гърба. – Толкова малка, а вече толкова лекарства. Каква тежест за организма ѝ – сложи Соня на коленете си, и момиченцето се сгуши до баба си, както обикновено. – Жал ми е да гледам. – И ние не искаме да ѝ ги даваме – Мария седеше на ръба на дивана, пръстите ѝ бяха сключени. – Но алергията не спира. Вече всичко сме изключили. Абсолютно всичко. Яде само основни продукти, а пак има обрив. – И какво казват лекарите? – Нищо конкретно. Не могат да се ориентират. Кръвни изследвания, проби – резултатът… – Мария махна с ръка. – Ето го резултата, на бузите ѝ. Олга въздъхна и оправи яката на Соня. – Дано го надрасне. Понякога при децата така, после минава. Но засега нищо успокояващо. Димитър гледаше мълчаливо дъщеря си. Малка, слабичка. Големи, внимателни очи. Погали я по главата, и изведнъж си припомни собственото си детство – как крадеше кифлички от кухнята, които майка му печеше в събота, как молеше за бонбони, как обичаше да яде сладко със лъжица директно от буркана. А неговата дъщеря… Варени зеленчуци. Варено месо. Вода. Никакви плодове, никакви сладки, никаква истинска детска храна. Четири години, а диетата ѝ е по-строга от тази на язвеник. – Вече не знаем какво още да махнем – каза тихо. – Диетата ѝ… почти няма какво да остане. На връщане мълчаха. Соня задряма на задната седалка, а Димитър я наблюдаваше през огледалото. Спи спокойно. Поне сега не се чеше. – Мама звънна – обади се Мария. – Иска да доведем Соня през уикенда. Купила билети за куклен театър, иска да я заведе. – В театър? – Димитър превключи скоростта. – Добре е. Нека се поразведри. – И аз така мисля. Ще ѝ дойде добре малко разтуха. …Събота сутринта Димитър паркира пред къщата на своята тъща, извади Соня от столчето. Дъщеря му премрежено примигваше, търкаше очи с юмручета – станали бяха рано, недоспала беше. Той я вдигна на ръце и тя моментално се притисна до врата му, топла, лека – като врабче. Татяна Михайловна излезе на прага в шарен халат, ръцете ѝ се разпериха сякаш видя не внучка, а корабокрушенец. – О, детето ми, слънчице – приласка Соня до огромната си гръд. – Каква бледа, слабичка, бузките хлътнали. Мъчите я с тия диети, загубихте си детето! Димитър пъхна ръце в джобовете си, сдържайки раздразнение. Всяко посещение – едно и също. – За нейно добро е. Не за удоволствие, сама знаеш. – Какво добро – тъща му стисна устни, оглеждайки внучката като завърнала се от концлагер. – Само кожа и кости. Дете трябва да расте, а вашата я държите гладна. Тя понесе Соня в къщата, без да се обърне, и вратата се затвори със сухо щракване. Димитър замръзна на прага. Нещо го засърбя дълбоко в съзнанието, някаква догадка се оформяше, но бе мъждукаща като утринна мъгла. Потърка челото си, постоя още минута до портата, заслушан в тишината на чуждия двор. После махна с ръка и се прибра. Уикенд без дете – странно, почти забравено усещане. В събота двамата с Мария отидоха в хипермаркета, бутайки количка между щандовете, купуваха продукти за цяла седмица. Вкъщи Димитър три часа се занимава с крана във ваната, който течеше вече втори месец. Мария преглеждаше шкафовете, вадеше стари дрехи, трупаше ги в чували за изхвърляне. Обичайни домакински грижи, но без детски глас апартаментът сякаш бе погрешен, празен. Вечерта поръчаха пица – онази, с моцарела и босилек, която Соня не бе яла никога. Отвориха бутилка червено вино. Седяха на кухнята, говореха си за нищо – както отдавна не бяха. За работата, планове за отпуск, за ремонта, дето все отлагаха. – Добре е – каза Мария изведнъж, и веднага се сдърпа. – Тоест… ти знаеш. Просто тихо е. Спокойно. – Знам – Димитър постави длан върху нейната. – И аз скучая. Но малко почивка няма да ни навреди. В неделя по-късно тръгна за дъщеря си. Слънцето залязваше, обагряйки улиците в дълбок оранжев цвят. Къщата на тъщата бе в края на двора, зад стари ябълки, и в залеза изглеждаше уютна. Димитър слезе от колата, бутна портата – пантите изскърцаха – и застина на прага. На стълбите седеше дъщеря му. До нея – Татяна Михайловна с изражение на крайна щастливост. В ръцете ѝ – пирожка. Голям, златист, лъскав от мазнина. А Соня го ядеше. Бузите ѝ изцапани, по брадичката трохи, очите ѝ – сияйни, такива, каквито баща ѝ не бе виждал отдавна. Димитър стоя няколко секунди. После нещо горещо и ядосано се надигна в гърдите му. Гракна напред, за секунди бе до тях, изтръгна пирожката от ръцете на тъща си. – Какво правиш?! Татяна Михайловна се тресна цяла, дръпна се. Облицето ѝ се обля във ярка червенина. Тя размаха ръце, сякаш се защитаваше. – Само залък е! На нищо не прилича! Един пирожка… Димитър не слушаше. Взе Соня на ръце – тя притихна уплашено, хвана го за якето – и я понесе към колата. Сложи я в столчето, закопча ремъците. Пръстите му трепереха от гняв. Соня го гледаше с разтревожени очи, устните ѝ потрепваха – щеше да се разплаче. – Всичко е наред, зайче – погали я по главата, стараейки се гласът му да бъде спокоен. – Почакай мъничко. Татко ще се върне. Затвори вратата и тръгна обратно към къщата. Татяна Михайловна стоеше на стълбите, стискаше ръба на халата, лицето ѝ се напетняваше. – Дими, ти не разбираш… – Не разбирам?! – спря на две крачки и избухна. – Половин година! Половин година не знаем какво е на детето! Прегледи, изследвания, тестове за алергии – представяш ли си колко ни струваше? Колко нерви, колко безсънни нощи?! Тя отстъпваше към вратата. – Аз исках най-доброто… – Най-доброто?! – настъпи я. – На вода и варено пиле я държахме! Всичко извадихме от менюто ѝ! А ти тайно ѝ даваш пържени пирожки?! – Иммунитет ѝ градях! – Татяна Михайловна изведнъж се изправи, вирна брадичка. – Малко по малко, за да свикне организмът. Още малко и щеше да го пребори – благодарение на мен! Аз знам, три деца съм отгледала! Димитър я гледаше, не я познаваше. Жената, която търпеше заради съпругата си, за мира вкъщи – тровеше дъщеря му. Съзнателно. С мисълта, че е по-умна от всички лекари. – Три деца – повтори той тихо, а Татяна Михайловна пребледня. – Е, и? Всички са различни. А Соня… Соня не е твоя дъщеря, тя е моя. И повече няма да я видиш. – Какво?! – Татяна Михайловна стисна парапета. – Нямаш право! – Имам. Димитър се обърна и тръгна към колата. Зад гърба му носеха се крясъци, но той не се обърна. Запали двигателя. В огледалото се мерна фигурата на тъща му – тичаше към портата. Той натисна газта. Вкъщи Мария ги чакаше в антрето. Видя лицето на съпруга си, разплаканата дъщеря – и разбра всичко без думи. – Какво случи? Димитър разказа. Кратко, сухо, без емоции – тях вече беше изхвърлил пред къщата. Мария слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше каменно с всяка дума. После извади телефона. – Мама? Да, всичко ми каза. Как можа?! Димитър заведе Соня в банята – да измие трохи и сълзи от лицето ѝ. Зад вратата се чуваше гласът на Мария, остър, непознат. Караше се на майка си както никога досега. Накрая ясно прозвуча: „Докато не се оправим с алергията – Соня няма да я видиш повече.“ Минаха два месеца… Неделен обяд у Олга вече беше традиция. Днес на масата – торта, бисквитена, с крем и ягоди. И Соня яде от нея. Сама, с голяма лъжица, целичка омазана. По бузите – нито едно петно. – Кой да предположи – Олга поклати глава. – Слънчогледово олио. Такава рядка алергия. – Лекарят каза – веднъж на хиляда – Мария си намаза филия със краве масло. – Щом напълно спряхме олиото и минахме на зехтин, за две седмици всичко изчезна. Димитър гледаше дъщеря си и не можеше да се нагледа. Розови бузки, блестящи очи, крем на нослето. Щастливо дете, което пак може да яде нормална храна – торти, сладки, всичко, което се готви без слънчогледово олио. А това е много. Отношенията с тъщата останаха хладни. Татяна Михайловна звънеше, извиняваше се, плачеше в слушалката. Мария говореше кратко и хладно. Димитър – изобщо. Соня пак си загреба торта, а Олга ѝ бутна чинията по-близо. – Яж, малка. Яж за здраве. Димитър се отпусна назад. Вън валеше, но у дома бе топло и миришеше на печиво. Дъщеря му оздравя. Останалото нямаше значение.