На 46 години съм и ако някой погледне живота ми отвън, би казал, че всичко е наред – омъжих се млада за работлив и отговорен българин, родих две деца едно след друго, оставих следването си „за по-късно“, никога не съм преживявала големи скандали, а всекидневието ми в София или във всеки български град бе изпълнено с грижи за дома, семейни уикенди, отговорности и рутината на жена, която винаги е „на линия“ – докато в един обикновен вторник, в тишината на панелката, осъзнах, че съм изгубила себе си сред чуждите нужди, незавършените мечти и неизречените въпроси за това коя съм и как се продължава напред, когато вече не си главният герой в собствения си живот. На 46 години съм, казвам се Стефка Георгиева. Ако някой погледне живота ми отстрани, веднага би казал
12 март Пет години бях във връзка с любимата ми Росица Петкова. Тя работеше в Пловдив, а аз живеех и
На 41 години съм и живея в една стара къща в Ловеч, останала ми от баба Цветанка и дядо Димо.
На 50 години съм и преди година съпругата ми си тръгна от дома с децата — напусна, докато ме нямаше, и когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Преди няколко седмици получих съобщение: искане за издръжка. Оттогава автоматично ми удържат от заплатата – избор нямам, не мога да преговарям, парите просто си тръгват. Не съм бил светец – изневерявах, макар и никога напълно да не го признах; жена ми казваше, че си въобразява изневери, но те бяха истина. И с лошия си нрав – крещях, командвах, хвърлях предмети, никога не съм ги удрял, но ги плашех. Децата ми се страхуваха от мен, разбрах чак когато вкъщи стана тихо при моето прибиране. Мислех, че това е уважение, после разбрах, че е било страх. Когато тръгна, се почувствах предаден и ѝ отказах пари, за да я накажа – мислех, че ще се върне. Но тя не се върна, а заведе дело, съдът нареди автоматично удържане от заплатата ми и оттогава бачкам, а парите изобщо не стигат до мен. Сега нямам семейство – децата са далече, гледат ме отчуждени; затънал съм финансово, срам ме е и боли, но сестра ми каза: „Сам си си виновен.“ На петдесет години съм. Преди година съпругата ми Спаска си тръгна от вкъщи, като взе и нашите две деца
На 50 години съм и преди година съпругата ми си тръгна от дома с децата — напусна, докато ме нямаше, и когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Преди няколко седмици получих съобщение: искане за издръжка. Оттогава автоматично ми удържат от заплатата – избор нямам, не мога да преговарям, парите просто си тръгват. Не съм бил светец – изневерявах, макар и никога напълно да не го признах; жена ми казваше, че си въобразява изневери, но те бяха истина. И с лошия си нрав – крещях, командвах, хвърлях предмети, никога не съм ги удрял, но ги плашех. Децата ми се страхуваха от мен, разбрах чак когато вкъщи стана тихо при моето прибиране. Мислех, че това е уважение, после разбрах, че е било страх. Когато тръгна, се почувствах предаден и ѝ отказах пари, за да я накажа – мислех, че ще се върне. Но тя не се върна, а заведе дело, съдът нареди автоматично удържане от заплатата ми и оттогава бачкам, а парите изобщо не стигат до мен. Сега нямам семейство – децата са далече, гледат ме отчуждени; затънал съм финансово, срам ме е и боли, но сестра ми каза: „Сам си си виновен.“ На петдесет години съм. Преди година съпругата ми Спаска си тръгна от вкъщи, като взе и нашите две деца
Седях на масата, държах снимките, които току-що изпаднаха от подаръчната торбичка на свекърва ми – не картички, не пожелания, а истински снимки, извадени все едно трябва да тежат, в сутринта на една подредена семейна вечеря, където изгладих покривката и сложих красиви чаши, само за да ми поднесе свекърва ми „доказателство“: на снимките беше мъжът ми с друга жена, а той трябваше да се прибере, докато ножът между нас вече беше хвърлен и въпросът стоеше: ще се срина ли, или ще сервирам вечерята, сякаш това – и истината, и унижението – са част от менюто на една българска семейна вечер? Дайте ми съвет – как бихте реагирали на мое място? Седя до масата и държа в ръцете си снимките, които току-що изпаднаха от малка подаръчна торбичка, донесена
На 30 години съм и наскоро сложих край на осемгодишна връзка без предателства, скандали или драми – просто осъзнах, че за него съм „жената в процес“ и това, което на него му беше достатъчно, за мен вече не беше; години наред живеехме всеки при родителите си, с независими животи и без истински общи планове, а връзката ни беше останала рутинна и застинала, докато аз исках да растем заедно, а той все намираше причини да отлага следващата стъпка – решението да си тръгна взе време, но осъзнах, че не искам да стана „вечната годеница“ и въпреки болката, срещнах подкрепата на близките си, които казаха, че една силна жена като мен не трябва да стои на едно място и че съм чакала достатъчно. На 30 години съм и преди няколко месеца сложих край на една връзка, продължила осем години.
3 март В стаята на третия етаж затворих папката с входящите документи и внимателно сложих последния печат
Баща ми си тръгна, оставяйки майка ми с куп дългове. Оттогава загубих правото си на безгрижно детство.
